За почва светоглед, предаването за православен поглед към историята, културата и съвременноста, с Богослова Георгий Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е дякуната убийството и идулопоклонството. Тази беседа е опит да се насочи вниманието ни към житието на един български духовник, който бива убит за своите православни обеждения и заверността си към църката през 1872 година, т.е. в края на Турското Иго и който е останал в почти пълно забвение именно от стърна на българската православна църква, за която е отдал живота си. На лобното му място няма памятник, няма памятна плача, в родното му място никой не го знае, годишнията на убийството му не се отбелязва, в негова чест никъде няма именова на улица, очилища, читалища, нищо. Памятна му не се чествала от никого, до колкото знам българската православна църква, нега написала нито книга за него, нито дори статия, нито негово живото писание и най-вероятно не е вписан в нито един памятник на нито една църква, където по-немья тому да се споменава на святата литургия, а той е убит за своите православни убеждения, за своята верност към църквато, т. е. за ради верата си. Парадокциално и жалко е, че всичко, което знаем за този духовник е написано от един от неговите идейни политически врагове. И следователно най-вероятно е много много представен в отрицателна перспектива. Името на този духовник е Дяко Паиси, неговия косвен живото писет е некои да е А Стоян Займов, революционер, дярбекирски заточеник, жен на гюргерския революционен комитет и главен така наречен Апостол на врачанския революционен окрик по време на заополучното априлткова стане. Главната книга на Стоян Займов, неговия магном опус е по-громниятом минулото. Минулото е част от Златния фонд на бългъската мемуаристика.
Това е втората поважност и поизвестност мемуарна книга за бългъските революционни борби преди освобождението, втора след разбира се записките на Захари Стоянов. И в тази си книга Стоян Займов отделя голямо внимание на убийството на Дяко Паиси, извършено от Димита Робщи през иоли 1872 година. До такава степен, че на убийството на Дяко Паиси е посвятена цялата първа книжка, т.е. първито от минулото. Тази първа книжка е публикувана в Варна в 1884 година, но има данни, че още през 1882 година Займов се е готил да е издаде. Той се готил по-рано, като има предвид, че е бил в Москва на учение след освобождението, изглежда, че се готил още преди освобождението, събирали материали. Във всеке случай, в 1884 година това е 6 години след освобождението и 10-ти на години след убийството на Дяко Паиси. Т.е. много хора, който се познавали Дяко Ни Дяко Паиси и казо с него от убийство, са били още живи, дори Займов цитира някой от тях. В книгата не е изрично уточнено, кои са информаторите, кои са дали сведението на Займов за Дяко Паиси, тя, като той лично не го е познавал, не го е виждал. Но, във всеке случай, тези сведения са много подробни. Займов не пише специално биография на Паиси, не посещавал местата, свързвани с него от убийство. Така, че с много горяма, безорядно с плълна сигурност, може да кажем, кога и как е събрал тези сведения, това е станало в Диарбикир по време на негото заточени. Там, както знаем, и други, за то, че неци почва да пишат мемуари, Поп Минчу Кънчев, на известни от тях Тони Крайчев и прочие. Стоя на займов пристига в Диарбикир на 6 февроари 1874 година и избягва на 24 ноям, в рисъщата година. Така, че, пако повече от 9 месяц е бил там, заедно с вероятно дамата основни информатори. Васил Бошаранов, доскала от село Извор, Орханиско, сега му казваме Български Извор.
Всички го знаем от там и на пътя на магистралата София Варна. А другия е Гаврил Генчов Бринчов от Орхани. Ни двамата са били свидетели на муопросното убийство. Там имало и други в Диарбикир, имало и други заточеници от същата група, от същия край. Я вноча стоя на займов за да събере тези подробни сведения, много подробни. Е имало голям интерес към това събите и най-дорятно е засичел. Сведението от всички възможни источници. Така че събрал един достъвнощителен корпус за съжаление, за нашия съжаление. Той романизира разказа, де факто това е поскоро белетристика, под колкото документаристика. Освен това нещата става в Диарбикир, той е далече, не познава района, не познава събитеята. Допусно някои грешки. Може би, ако беше провел едно разседване на място, ще ще да е още по-добре. Но какво той е направил, направил то единствене, което е направил нещо на тая тема. Тук е още однъжда отбережим, че всички тези негови источници са били от Революционния Комитет на Левски. Т.е. това са били идеологически противници на Дяком Пейси и, де факто, съвчастници в него от убийство. Разкоба за повествувателния подход на стоян земов в тази, в това том, че, първото том, че на него е голяма книга.
Негови е подход те, ки не матографичен. Тогава още не е малко кино, а той работи точно като режисор. Със, най-важното в киното, кое е монтажа, е, неговият разкъс е сценари за фильм. Със монтаж на сцените. Де факто по тази тема и по този сюжет може да са направи прекрасен фильм. По този сценари, буквално, сцените са разписани, действъщите лица са разписани, драматургията и има. С това, което започва фильмът, това завършва. Той започва с един диалог. Ки не матографишния разкъс на стоян заимов. Много преди да бъде създадено киното. Разбира се. И монтажа. Това не е театрален подход. В театра не може да имаш такива кратки монтажни сцени. Тук е кино. Тук сцените са много кратки. В театра се пак тук влезат, тук излязат. Някакък си се излиства по дълги сцени, тези са кинаджийски. Та може да са направи филм. Да говорим, че може да са направи исключителен филм. Ако посмеем да го направим. Да влезем в сатанинските дълбочини на образите. Ето там е тръпката. Това, което прави Достоевски в Бесове. Не да гледаме фактологията във върхността на нещата, а да влезем в психологията. Във нъръстеността. Във опасните, темните, мрачните страни на революцията. В мрачните страни на съвеста на революционера, което извършва такова пристъплени. Дурки въпроса, че за такъв филм в България нито ще са намери доблестен режисор, нито ще са намерят средства, нито ще са намерят критици. По ради госполството малодушие, наречено политко рекност, но за това полната така. И така, къкви сведения можем да извечем за Дякон Пейси от рассказа на Стоян Займов. Към времето на убийството той е бил много казва Займов 25-27 години, т.е. ще да е роден към 1835-47 година.
Цитирам от миналото. Родом е от Троян. Дълговреме е живял в Царигрът. Въртял се поголемите и малките капии в качеството си на Дякон и тук е освоил черковния политически език, на който се изражават всичките владици, архимандрите и Дякони и всички екзархийски агенти и чиновници. Личен любимец е на Иларион Ловчински, негов Чираке, негов Възпитанник. Иларион живее в Царигрът, а Дяконът, в негово име, управлява Ловчинската епархия. Урежда и управлява черковните и училищи настоятъства, на късичко казано той разполага с владишката власт, той коли той бейси по черковните дела. Нищо не е казано, как от троян е отишал в Царигрът, как и къде се замунашил, как е станал Дякон, кога е станал Дякон. Кога се връща в България вече като Дякон на Иларион Ловчински, негов е покровител, който бил тогавъв вече напреднала възраст. Всичко това е много важно, ако не е засечем цялата информация, най-вече в основа на биографията на Иларион Ловчински, можем косвенно да извечем няки сведения из-за Дякон Пейси. Важно е, че в този момент, защо Иларион живее в Царигрът, а е Ловчински, защо не живее в Лович, защо в Царигрът тогава ври екипи, това е коминацията на църковната борба. 1870-та година е издаден султански еферман за очаржаването на екзархията и естествено, че на следующата година е църковна народния събор, 71-а, 72-а година знаем, че си избира екзарх и този екзарх е именно Иларион Ловчински, той е първия избран екзарх. Но тут си ти указват натиск да си подава оставката и той 4 дяне по-късно си подава оставката. Така, че това обяснява, защо Иларион е в Царигрът, а не в Лович и той възлага в Лович, де факто, да го замества именно Дякона. Дякон Паиси, младия, Дякон 25-27 годишен. Това е много-много странно, защото в църкомата ерархия Дякона е пониско от свещеника, а в Ловичка е пархима много бронни свещеници. Десятки, може би парнат 100, тогава имало. И дех начальник е Дякон, но пише стоя на зимов, той коли той бе си по-черковните дела. Той разполага с владишката власт и в описанието се вижда как точно това става. Той ходи по места и всички свещеници му козироват.
Това е много интересно и се пита, какви качества имало той, за да му повери владиката властта. Ние не говорим, на ли бил любимец на дядо Иларион, хубаво, това го разбираме. На ли бишь за един младичовек, перспективен, ревностен и така на татъка, искат да го издигне в църкомата ерархия, добре, но чак да му въсложи такава тежка отговорност, че той, ако му и любимец не имаме възлага никво отговорност. Ще го пази, ще прати някой на топа на остата, това са размирни времена, сложни времена. Да друг да бъде на амбразурата, а му че някакъде се учи, следваше тазито е владика, той ще наследи ловишката ерархия, след време. Не, на него възлага цялата отговорност, власт и отговорност в авчанска ерархия и виждаме, че се справя добре, пъй си. Много активен, много харесвен, много слушан по места. Силна фигура. Займував, дава исключително интересно физическо описание на Дяком Пейси, без да го е виждал. Това са разказите за него в Гярбекер. Цитирам. Въжният излед на този човек дава да се разбере, че под калугеското разо се крият хубави човешки телесни форми, че под него разото се движат здрави, силни, еластични мусколи. Под калугеската му камилавка е скрит правилно сложен череп, обраснал вгъзта черна дълга и къдърва коса. Лицето му е слепено от чертите на мъжката хубост. Нос византийски, очи черни, силно светещи, като два горящи въглена. Черни гъзти сключени вежди, чело високо, широко и гладко без бъръчки, брада и му стати черни и гъзти, уста правилно сложени, зъби бели, чисти и здрави, орехи да чупиш със тях.
Бузите му пълни и червени, като киустензилска ябълка, разсреден. Никъде в бългъската литература нямаме по въсхитително описание на красив човек. Той е идеално красив, всичко няко е красиво, и косата, брада, му стати и носа, челото и очи, най-вече очите. Очи черни, силно светещи, като два горящи въглена, казва, стояна заимов. Показали, аз бире се неговите, разказва, че във Диар Бекер. Значи те сеги усетили тези очи, а пита се, с какво светят тези очи. С какво светят? Той не е някакъв фонатик революционер, да свети с бесовски ентузиазм. Има ми е такива. Люди не е едини, не е двама. В историята десятки изплотици знаем харизматични лидери. Не. Той, по описанието на зимов е много уставен, послушен на владиката, следва, стрикно, всичко царковно. Какво е тази светителина в тези очи? Значи най-вероятно това е светителината на Вярата. Той бил силно Вярвъщ, и очите му са били сияещи, светещи. Темата са красотата на Дяком Паиси и за него е прекрасен глас. Е Лайт Му Тиф в цялата книга. Нига първа на Миналото. Всички вънречат хубавеца, Дякон Хубавичкиния, Дяком Пе там оплаква го бабата, али това е първото, което казват за него. Малко покъсна следваща станница, займов излага своята версия за идеологията на Дяконо. Цитирам, "Негова милост изполагадва онова политическо верою, което е сечинила ново освободената бългъска черква. А това верою е мир, тишина, покорност на слутановите власти.
Единственя тършин, с който измерва обществената и народна деятелност на българските патриоти и личноствоята, е самата екзархия и неговят благодетел Ловчинския владика Иларион. Ненето на светата екзархия, ненето на Илариона Ловчински са най-високото ръководишто начало за него вът народна и обществена деятелност. Всяка друга деятелност, което се намира вън от този тесен крък на мнения и разпореждания, за него лично е и низко, и неблагоразумно, гибелно, вредно, диво, несъстоятелно, непрактично. Несогласно ще бъде съжеланиято на светата екзархия с интересите на субдорубивото и чесно автоманско правителство и против волета на нашия царбаща Султан Абдулазис. Вярва ли в Бога, комуто служи този хубавец или не, това положително не знаем, но знаем, че той дълбоко вярва в своято собствено аз, вярва в това, че той е способен да управлява мирната черковна рея, да пасе повереното нему православно стадо. А знаете ли как гледа той на самото стадо, което пасе? За него лично това православно стадо е сган, тълпа непросветена. В патриотизъм черковнически не можем да му откажем. С това искаме да кажем, че той изполядва политическото верою на черковниците по въпроса за политическото освобождение на България, а по този въпрос черковниците се придържат в принципа на еволюцията развитието против положен на комитетското начало революцията бунтуването. Виждаме едно обстоятельно обяснение, което са дъжат две части. Первата е, че той е верен на екзархията на своя владика, и втора е, че вярва ли да вярва ли ни не знае. Естествено, че ако приемен, че Стоян Зимов каже, той е човек, което вярва в църката, изповядва всички нейни законни и изпазва. В послушани е спрямо своя владика е какво его тогава, къде отива това его, и той точно обратното, той е оцякал своята воля и изпълнява волята на църката и на владиката, или се изслял със тях най-вече. Ако това е и него от его и той е да изпълнява, това, което църката му казва, значит той се изслял със църката. Тогава би било така много подло да го убиеш, за това, че вярва в Бога и в църката. И за това, естествено, заимо, в което му е идеологически противно този партия на бонтовниците, на революционерите, в нас е известна дискадитация, че един вид вярва ли Бога, кому служи този хубавец, или не това положител ни не знае,
коя пък може да знае, какво е вътре в душата на човека. Ни виждаме проявлението. Ние не знаем вътре в себе си, ние самите, до къде и кое в коя вярваме, ака му ли някой, когато не си виждал, да почнем се сомняваш. Ние в поверенето на дякуна ни къде не виждаме някакви съмнения по отношение на това, вярва ли не вярва ли Бога, разбер се, че вярва. Ся това, взеймов ни представя една среща между Дмитър Общи и Дякон Пейси, в която Дмитър Общи го заплашва, вземаме пари за организацията, заплаха чешега обие и така се каже, конфликта е заложена, драматургията на цялата трагедия е заложен в тази сцената. И вземав много майстровски залога този конфликт от тъмото начало на книгата, че има две партии, черковниците и бонтовниците, и тук виждаме, че тези партии от общото сте има до конкретното, тези се сблъзка в тези две личности, Дмитър Общи и Дякон Пейси. Нека да чуем едно песнопение след което ще продължим. Отчинаш и живи си на невисли, не святите имен твое, държите тази твое, държите тази твое, държите тази твое, държите тази твое, държите тази твое, държите тази твое. Лебняш насушни тази панец. И остави нам долги наши, ако живи уставляем, дъжни к'о наше, и не веди нас поисушени. Но изгави нас от луката. Продължаваме да следим разказа на стоян заимов. В този разказ той цитира едно письмо, което Дмитър общи получава от Левски.
Цитирам цялото письмо, това не е запазено. Ние не знаем, дали този преразказ е достоверен, от къде го имал той, уништужено ли е, изгубено ли е, не знаем. Но ето текста, което дава стоян заимов. Димитри, утре тръгвам за столицата, т. е. за Ловеч. Ще ми напрес кардан, т. е. Тетъвен. Известят на тъп и на Синценни Николчо Арнаудов в Драко, това е конспиративното имен на Етрополе. Отказал да даде обещаната предмен от него парична помощ на пратени кани, еди, кои си. Заплашвал нашите хора с предатълство на турските власти. Нашите от Драко, т. е. е. Етрополе решиха да се убие. С няколко хумомчета, от тайната чета напъдни на къщата му, нега самого уби, а къщата му запъли. Наочавам се отверни наши хора, че дяко Мпейси не е мътел водата, от където е поминал. Проповядвал мир, тишина и овча покорност, псувал тези, които проповядвали бунта, т. е. нас. Заканвал се на някой следски попове, наши хора, че щалди му бърсне бърдите, ако се доведат по тези хаймани и нехрани майко, т. е. подир нас. Следи за неговите действия, посни подирате му наши верни хора,
гледи да се отпо са буденичките, ако земе много да бърка, виж му работата, както се следва. За сега само следи и съобщавай писменно във вторицата, ако доди работата до убийство, гледай майствоски да се извърши. Отпис "Дъа вълъ". Което означава Дярви Шогло Аслан Васил Левски. Така гласеше писмото донесено от Лупенеца. Той беше написано със ръката на Дякон Левски. Обяснението на Стоян Зеймов под линия е, "Това писмо намерихме у грозия изворчанина, у когото Левски и общи бяха оставили няколко свои неща. Пушката на общи система Лафошей е оставена у него". Т. е. тук имаме сведение, че това писмо не е сочинено, а може би е видяно от Стоян Зеймов и приписано от него, преди да бъде уништожено. Сега понататък Стоян Зеймов пише на специална глава,
реча на черковници и бонтовници, в която обяснява противопоставането на тези две политически партии в Бългавъщ на България. Първо казва за пейсивата история, как и пробудила народа и пролъжава така, цитира, "Спящите се пробудиха и първом всички поискаха църковна независимост, но злия демо на времето и нуждите се намеси тамо, търъз покъса събудените на два лайера, на черковници и бонтовници. Бонтовницито отвориха воена на гръцката патриарщия, а бонтовницито се вооръжиха с пушки капсалии и пищови кремаклии, развиха знамето на политическата свобода, нахълтаха в Балканските усои и обявиха воена на туршкото правителство. Бонтовницито във вид на малки чети скитаха се по Балканите, явяваха се по царските дурмища, убираха, убиваха царските служители
и сплашваха местните правителственни власти. Черковниците във вид на улични тълпи нападаха посред плъдне върху владишките конаций, късаха джубетата на гръцките владици, търкалиха по улиците владишките и към и лавки. И така на татък. До узаконяването на Бългътката егзахия, т.е. до 1870-та година, бонтовниците и черковниците са чувстваха и тайничко си подпомагаха. Четата на Филип Тотия и четата на Хаджи Димитра може да се каже ускориха разрешаването на църковния въпрос. И по на татък. Когато черковниците начинаха да поднасят благодарственни адреси на Султана, тогас бонтовниците се разлютиха и начинаха да роптаят против постъпките на черковниците. Разлютиха се бонтовниците и отвориха едно време на война и на Султана и на екзархия. Който пречеше на работата им, заплашваха го със мърт, ако ли не вземеше от дума, убиваха го или пъг го отравяха.
У нея от черковниците, които разполагаха със средства и отказваха да дадат парична помощ на комитетското дело, насилваха ги, вземаха им толкова лири, колкото намераха притях. Аз прескачам някой пасажи. Черковниците имаха за политическо верою закона на еволюцията, т.е. чрез мирното, спокоеното и постепеното развитие в умствано и наста отношение на бългъски народ, чрез постепеното народно самосъзнание и проявяване на националното чисто любия и гордост, а за да се достигне тази цел, трябва да се добре уредени училища и черкви, училищата и черквата ще родят хората, които законно ще завардат народните и правдини предцарските власти. И така на татъка той излага еволюционната теория на еволюционистите на черковниците, че един вид българите, като най-просветено племе на Български полуостров, разбира се, гръците вече има държава, сербите има държава, но в осмазката темперия българите с множенство на българните и най-просветените, турците не работят, не знаят как и българите ще дефакто ще обсебят ключовите постове в экономиката, в просветата и по този начин българската народност ще займе господстошто положение в европейската част на еосмазката империя и разбира се, ще има значение и источен въпрос, т.е. на местата на Русия на Българните за освобождаване на българския народ. Сега чената на Революционния комитет въбук орещ, а постовите на политичката свобода всичкото и съставляваше комитетското съзаклятия,
партията на революционерите. И на тях, разбира се, това бъргопиша след освобождането, знай какво се е случило и им приписва тази идеология, ако днес повидимому источния въпрос е затворен за молчан, той е, че няма кои да го повдигне. Через Революция българите отново ще отворят источния въпрос, веднъж по-дигнат въпросът ще последва или обща европейска воена или част на. Т.е. един вид целата на Революционата партия не е толкова да освободи България със собствени сили, но като да провокира кризъ и оттам на мяса от вънка имено на Росия, Румания, Сърби и другите православни дъжави за освобождане на България. Като партии връждуващи по-междусти те си явиха след учетяване на Българската изархия, казва Займов. Връждуването в началото бе слабо, но по-после когато хората на изархията се срещаха с хората на Комитетското съзаклятие в пътия на действията си, и начинаха да си бъркат и пречете и други, тогас връждуването се усили. Този вид спрещква нея докараха в някои случа работата, то политически убийство, ношни нападения, явни обери и заканване с мърт. Хората на Комитетското съзаклятие начинаха буйно да проповядат против черковниците. Заканвахе им се пред Комитетските хора и уверяваха, че вреден революцията ще бъдат истребени не само турците, но и парвенците, владиците, протусингерите, архимандрите и дяконите, които явно връждуват против революционерите. Форганът съзаклятието, весник свобода, последни зависимост, любен каравелов бе отворил воина на езахиците, явно им се заканваше, явно проповядваше намирните граждани да не сушат владиците и хората на езахиците, да се не подчиняват на техните заповеди, укоряваше ги, приписваше им същите качества, каквито те приписваха на гръцката патрияше и на гръцките владици.
Това гърмени с думи трябва от 1877 година, т.е. до деня, в който братушките с песни пригазиха дунава и нахълтаха в тазтото на черната рубия. Дякон пейси бе един от врърдите противници на комитетското съзаклятие, бе един от дрзусните проповедници и агенти на езахиците. Димитър Общи бе един от врърдите гонители на владиците и техните дякони, един от юначните и неостършими деятели на комитетското съзаклятие. Двете е противоположни патиотични течения, със тежнаха в лицата на пейсия и общи, от които един-то един драваше да изяде главата на другия. Общи и пейси се срещнали, се сежнаха по пътен на работата си, образуваха черковно бонтоннически въртоп, в който въртоп се отдави дякон пейси. Крайно цитата. Този цитат е много важен, защото ни пропускаме в нашто толкование на историята да отчетем ключовата промяна, която стала след учетяването на езахията в 1870-та година. А именно че българския народ вижда ползата от пътия на еволюцията, пътия на езахията. Защото се издава ферман за езахията в 1870-та година и българите предубиват своя църковна ерархия, свои владици. Започва тези владици да се избират, да се назначават, те отиват по места и един вид пропуснатото през рековете на гръцкия епископален империализъм. Започва да се наваксва через връзка между епископата и народа, когато преди това не имало. Така че езахиците казат народа "ето, виждате ли, имаме резултат". Бунтовниците каква е ползата от тях? Избиване на няколко души около бунта. Вдигне се някъде бунт, избиват няколко души, 120 там колкото с разбунтованите и това е резултата. Вечето на разбира се избиват и невинни хора, които не се участвали в бунта, но резултат никакъв. Никакъв стъпка към освобождението. Никакъв стъпка към повече правдени. Не против. Злощава се положението.
Докато ето нашия път е успешен. В това положение организацията на Левски губи вяторъв плътната си. Той осъзнава, че гърадо са пада, че хората не са мотивирани и приминава към втори етап на своято деяност. Това е най-важното. Във ревориационната деяност на Комитетската деяност на Левски и Каравелов имаме два етапа. Първия е энтузиазираната революционна утопия, когато от нищо се създава мрежа от Комитети. И работата върви на горе и си казват, ето на неко положи може 50 години със същото темпо. Комитет е ще станат повече, че едната ще станат повече, пърите ще станат повече, пушките повече и в един момент ще можем да дъгнем възстани. Но този апогей минава и започва опадък. Хората се демотивират, энтузиазна спада, всички се обръщат към экзархията, която дава резултати. Пари няма, пушки няма, перспектива няма, запада делото и тогава Левски приминава към революционен терор. Започва изнозване, рекет, убийства и то убийство не мотивиране за сплашване. Поначал започвам масово сплашване на всички богати българи. Димитаров ще е главния в това отношение, в които ходи на Левски също. Чез писма са заплаха за смърта, сбира се, не безобидни. И за да може пък да се оплащат тези, на които техната цяло не е да ги избият богатащите, а да ги оплащат. И затова тези убийства изполняват много важната роля, като убият два ма трима, другите не се оплащат и да дадат пари. Целта е да се забират пари за уръжи, за бунта. Ние забравяме за това фактически обрещане на революцията от доброволно дело, това, че тя има в родени пороци.
Друго е просто таз ме говори не веднъж, но в ранния сетап тя е по-не доброволно. Може да е погрещен път на хората доброволно влизат в него. Това свършва след очаряната на езархията и започва на силията, революционата на силия, иначе, наречено, революционен терор. Защото хората доброволно не са согласни и принципно не са согласни. Ето просто, че ни им са далат парите, колкото смятат, че това е неправилен път. Това разбирай са нито на революцията, не мога да опусне, някой да смятат, че има друг правилен път и по правилен, и че този същност е пагубен, че той е антихристиански, че той е порочен. В основата си това нещо нито на революцията не мога да приеме и тя има един отговор на тези неща. Сега има една много интересен епизод, когато се опитат да убият Тацу в етрополе. Близки е верен приятел на Дяком Паиси, фактически тега жреби, които го убият, и се пада негов племенник. И този племенник на свадбата на Синъси кани уикаси, вуичуси, Тацу, и незабелязано налива отрова в чашата има подава, това на връх свадбата на Синъси. Това, ако не е драматургия, дава на вуичуси чашата с отровата и той е изпива. Прилошавамо, по-беледнява, по-сивява, изнасят го вънка на снега, предлагат на някаква народна медицина и му спъсява живота. След което, и това е много важно, работата се потулва, породниски се потулва.
А това е убийство вътре в семейството на вуичо, не на някакъв непознат. Та е опитна случка, но е даваме малко на късо и продължаваме планата така. Какво прави дяко паиси, той ходи, обикаля е пархията, на фловеч не си пия кафето, а обикаля е пархията. И, казва така, той разобеждаваше, цитирамо стоян заемов разбира се, той разобеждаваше селените и гражданите, гдето и когато му се представиш в случей, и ги отвращаваше от комитета. Той хокаше, хулише, надясно и наляво действията на дейците, наречише ги нехристияни, убийци, кръвници, разбойници, вага бонти, нихрни майковци, едепсизи, диванета, бербанти и прочие, и притуреше към хоканията и хулинията си за пластването тежко му, които слуша тез бербанти. За всичкото и бе са въобще на централна комитет във фловеч и в Букорешт. И се поставя въпроса, че този човек не мога бъде тръпен повече. Питането, узря, това става във фловеч, в централна комитет в България,
и той цитира неговите участници, по това време, Поп Кръстю, Димитър Пъшков, Марин Поп Луканов и Иван Драсов. И се поставя този въпрос. Питането, узря, когато Левски се завърна от етроповско във фловеч и предложи дяком паиси, трябва да се убие. Така, в началото на месец юни, чиновете на централна комитет в Българско, имаха заседание кр. 8, заседанието бе от изваредните, свикърно нарочно, да реши окончателно за премахването на владишкия дякон. И могла две предложения, първото предложение да се сплаши паиси или да се направя някаква интрига, така ще бъде изгонен, да бъде злепоставен и изгонен от епархията. Второто предложение беше паиси да се убие. Това се вазлага на Димитър общи. Главна е комитет в България при второто предложение и реши дякум паиси да се убие. Това решение се съобщи на общи по комитетската тайна пошта,
като му се заповяда бързо да извърши присъдата. Сега започнат да пращат на паиси заплашителни писма и тук е взаимофлизава в негоата психология, че той се чудил да не ги предадила турците. Но независимо от това строго запрещение, идеята за предателство, всеки издоги съвсем не забележимо от самаго паисия, се промъкваше в Кългарската му душа. Тази вътрешна борба най-сетне се свърши с това, че дяко над победи смаза мърснищата мисъл с ръцете на патриотишкото си сръце. Той се отказва да коли да докладва на турците и как патриотизма му побеждава. Той се стреща с учителя Бошаранов, по-късно, Дябя Кейски, заточени, когато също получава связнията заимов,
когато помоли да сообщи, гдето трябва да го не преследват. Бошаранов са общи на общи желанието на паисия, но общи не повярва. Кайна цитата. И така, дяко над, трябва да бъде убит. Но преди да применям към развързката на тази драма, някъде човеме на песнопение. Нечи стая темораду и ся, и паки рекураду и ся, това е си боскъс, къде би темно трома. И ме трябва, пофинуви, нуди, е бъде семи, къде ся. Смети ся, Смети ся, нови е Руса Лиме, слава Бог, оскорян от ебе, го си рам. Никой нине, весели ся си раме,
тиже чистая, красуй ся, Бого Родице, кога са ни Рожде стато е го. Кога са ни Рожде стато е го. Ощом се приближи към място, гдето при облечените са заклетници под командата на общи, причакаха пътниците, пъй си се спря, като чели някоя си немо неизвестна рака, хва на юздите на коня и го спря на сред пътия. След което оплашано и силно дръп на юздите на коня си, повърна го назад и припуском стигна в село извор. Опита се проваля, някоя неизвестна рака спира конямо и си разбира, че има някакъв проблем. Леопитното е, че в същия ден сутринта си служи сета литургия в селото извор и селския священник бяха в черковата.
Това е вечерта още. Са това сутринта попът и дяко над служеха литургия в черката, по чиниците Канерваха, то е с припяваха, Бошаранов Пеше. Бошаранов информатора на Стоя Назимов е бил в деня на литургия. Той знае, че след това чакат убийците, къде са не му оказва, но пъс и си, а, участвах всата литургия. Той е, пъс и си, в еднага след литургия е щало да бъде кубит. И така стигаме до втория опит за убийство. Това става на двайсти юли и линден. И отново гякуна е на стари тургия във деня на своято убийство сутринта. И църката била пълна. Рано возори е железното клепало за звънтя, а дърбеното за ехтя. Благочистивите христиани един по един си изваряваха и пълнехът църката. Ва става в Орхания дещния ботя брат. Придеда се, чете Евангелиято, църката бе пълна със стари бабички, с булки и с моми.
Всичкият този женски свят, грозен и хубав, стар и млад, бе дошел днес в църква, не толкова да се помоли Богу, от колкото да се наслади с гласа на владишкия дякон. Да се наслади с пенът, да се нагледа на църковната премяна, в която според приказките на бабичките, той прилича на Ангел Херовим. Казва некои да е, а политички има противник. Той на практика е това явно е от Бошаранов от Даскала. Раскъс или от някой друг от участници в убийството. Така едина, че те решават да го примаме. В Орхане правят еден банкет в него въчерта вечерта. Канят турския оправител, канят големците и разбира се комитетските чинове. Също участат Гаврил Бранчев, което също е информатор. Шета ще на сам на там изхана и по Балкончото. Това е Шарин Яханова в Орхане. Това прължава до късно презноща. В това е половина презноща паиси представа да участвва във веселбата.
Това е в лошо настроение и става да си тръгне. За молча паиси и начина да изглежда мрачно на предметите и хората. Туяшти и веселяшти се пред него и около него. Той излиза и бива застрелян от Лимитър Общи. Старете бабички, почитателки на Дякона за приятния моглас за хубавото улице и издавата въпремяна. Провървяха във лъдишкия конак със цветя и трупаха върху останките на обития Дякон. За почва едно поклонение. Пред Дякона полагат се цветя на лобното му място. Готви се погребението му на 21 июли. Интересно е, че тук кинематографичния подход на стояна заимов. В карва диялок между двама Чурбаджи. Чурбаджи патио от ведрари и Чурбаджи Марко от Ябланица. Едине от тях казва така, "Българско, българско, чини ми се, че все от той българско дяко над истегли. Българско каза, че ми дойдя на ума, той хаджията торговецът много заляга за българското. И дяко над пъй си, Българско, просто залягаше много за българското, але друго яче.
Този хаджията е общи. Интересно е, че тук заимов прокарва своята теза, че и двамата са патриоти. Ти ми тър общи по-своему, дяком пъй си по-своему, българското, за българското, залягаше. Дяком пъй си и българското, просто залягаше много за българското, але друго яче. Друг метод. Нес погреба дякона. Народ, народ, да ти каже господ. Хелепъкто и женорята. А за ти каже хилядо, а ти ми кажи две хиляди. Пълно владишкия конак от тях. Всяка зела покитка и посвещ. Вратят се и плачат около владишкия конак. Според приказките на Оси Ковчанина много свет ще има на погребението. Той ще бъде половин владишко. И така, действительно, в Орхани е желазното клепа лобиеше на умряло. Дървиното ме повторяше. Тълпи от жени с китхи и свещи, сновяка по улицата и мястото, гдето пъй си и бе убит. Тоест имаме една сцена на псенародна печал по убития дяком, мястото му където убит слагата святя и така на татъка. И на края завършвай ки целия разкъс, пак с диалози, два диалога. Вама владици бъв цария гад говорят и казват, че много добр човек беше по-коинният пъй си. Глаз, глаз, ваше високо предсвъщенство. Глаз като я се ни чиз, званец, а хубост, хубост да му се не наглядаш, убиха го и защо? О мерзост, това казват владиците, а следващия кадър, в Букорешт си говорят Каравелов и Олимпи Панов, кън тях се привключва и още един Димитър Ценович. И финала е, не е дяко ни Каравелов казва на края, не е дяко ни, а владици ще трепем, ако те само си позволят да бъркат на делото ни, съживо сказа Рунта Вият господин Стадума за Каравелов.
И така завършва тази повест в ранките на минулото на Стоян Займов. Сега некъде объпштим. Какво представлява убийството на Дякон Пейси? Това е едно престъпление. Престъпление на хистинския закон, престъпление на човешкия закон, престъпление на нараствения закон, престъпление на дъжавния закон, но най-важното - престъпление спремо конспиративния революционен закон. Защото сето ще е едно двете кива престъпления. Именно убийството на Стоячо Гиргинов от Левски. И обират на арабаконак от Дмитър Общи, тези престъпления водят до това, че Турската полиция разгромява организацията, залавя къвърво общи след Туалевски и на практика проваля конспирацията. Такива престъпление, тя те са полезни за сплашването на тези, които не дават пари, обаче те винаги водят до растедване. Турската полиция съвсем не е била такава карикатура, която често се представя. И тя се може ли да слъжда точките една с друга и да направят изводите. Така че най-същи го е начин да разкреш тайната уж организация е визвайшваш престъпление - убийство и обири. Ако нямаше такиво убийство и обири, разбира се, тя нямаше да бъде разкрита. Така че това престъпление изпрямо съмата организация, нените вътрешни правила. Защото? Яко пъси не имал никога намерение да ги издава на турците. Това можел по сяко време да го направи, писме на усно, тя кък, не го е направил и не имал намерение да го направи. То есть убийството му е било немотивировано. Това е едно и рационално глупаво, бессмислено, мрачно, сатанинско деяние. Той до някъде напомня революционното убийство, което е в основата на Романа Бесуевен Достоевски, което е издаден само една година пора. В 71-а година издава своя Роман, в където разклива демонишната същност на революционата конспирация, на революционата утопия преди да говорим за конспирация. И там пак има едно такова убийство и рационално, революционно. Кой бил Дякун Паиси? Какво е говорил на хората? Ние не знаем. Ние черпим сведения от неговите противници и неговите убийци от членовите на съзаклятиято. Те са били са участници всичките.
Стоя взимах не, но той на практика не носи сведения, тъги получава от са участниците в убийството. Това са хора, които са заложили всичко на обратната страна на барикадата, на революционата страна. Те имат интерес да дискредитират Дякуна. Ако той беше ярък и убедителен критик на революционата утопия, и те му припишат точно тези свойства да бога христианска вяра. И сильно отстояване на христианската позиция, тято га отричат себе си. Отричат поствете, което вземат. След освобождението, революционата партия е едва на власт на всякъде. Те стават кметове, министер и депутати и така на татък. А предишните силни надения са объявени за турски мекерета. Това е обичайното при всяка смена на режима. Така, че те нямат интерес да изглажда образа на един долбок и принципно прав политически противник. Не е на практика, за съжеление нито един църковник не се дало труд да издири следение за проповедта на този. Какво е говорило Дяко Пейси? Тото е най-важното. Защото ни не можем да приеме, че бългъс кемто се състоял от иллопоконци на революцията и от глупаци. Два вида. Едните са били глупаци, малодушници, а другите са били заблодени иллопоконци. Иллопоконци на революцията и от глупаци.
Имало е и истински християни, имало е и трезви, разумни, долбоко вярващи човеки. И нищо чудно, дяко им пъсе, да е бил от тях. Начина, по който не е представен от това заимов е опитата си дискреитирам, а кари заимов да му симпатизират като човек, но като и диалог не му симпатизират, така че не е губим тази много важна част от тази личност. Защото, ако той е праведник, ако той е Христов праведник, тогава къде отива цялата революция, къде отива всички участници, всички итори на революцията. Много тежко става на тези хора. Как ще живете са съвестъзи? Те цял живо се поозват истамболов и заимов всички от активите на това, че са поборници срещу предишния режим. Исната, така е жът, ама имаше един праведник, тогава един святец, който умря за Христа и нега убихме, докато гоняхме утопията. Така че няма как да получим истината за дякун паиси, тя ще остане тайна тук на земята до горама степен. Важа е въпрос къква ролата на левски в това убийство.
Несъмнено той го е одобрил. Ако и са опитват да върросат, но, ако не беше го одобрил, това ще ще бъде тотално нарушение на Димита Робщи. И ще ще бъде отразено в кореспонденцията в действията. Ако Димита Робщи не беше изпълнявал законно решение на ловчинския комитет, отобрено от левски, той влиза в много тежко нарушение на устава. Чак с убийство, което винаги зашлашава конспирацията. И ще ще има следи и том много тежки в действията на организацията. Това нищо подобно. Сега, в кореспонденцията на левски сето убийството няма хаоба с убийството на Дякона, защото левски билгозен разбира се. Всеки билгозен, всички информаторите на стоя на зиму са били гозните, са знали, че извършат едно сатанинско дело. Така, че той естествува, че не хвали общи, но и не го критикува. Имало ли е покаяния за това пристъпление няма?
Никой не се покаева, покаяния не знаем, а говори за ощестно, покаяния, че в тайната стайчка го спознае. Но пред обществото писмено и така на татъка или пред седъ, когато левски общи биват разпитани, левски не казва, това беше грешка. Ай да не говорим за тайнството покаяният, говорим за признание, че това е било грешка. Така, че може би косвен и следи от едно човешко, емоционално покаяния, или съжаление, виждаме в раска за на стоя на зимов. Прекрасни образ, което изгражда на дякома и си по-разказите на Бошаранов и другите, те ви, оретно, са били гузни. И темата гузно се повторя от време на време в разказа, са за клятниците, са участниците в убийството. Но няма как стоя на зимов да израсне до там да направи, то и от своя име покаяния за убийството да им правя, това нещо е прекрено много.
Сега остава важния въпрос, защо памета на дякома и си не е съхарнена в църквата. Защо църквата не прави нищо за нея, и отъпам. Бългъстъп, православна църква не прави нищо. Деообяснение. Първото е обстоятълството, тя наистина са много неблогоприятни, за да се запази след тът памет на обитие дякон. Неговия ментор и покорител е Леон Ловчински, по това време е в царегът. Участни въплгъвенската акция рано 72 година. След това го избират за екзарх, после си подава оставката, но се го избират за Кьюстен Дилски Metropolis, той не стъпва в Орхани, естествено. Да ли е са пи в Ловчин, в Ловчин не знам, но връща не най-вероятно не, отъща да е в Кьюстен Дилката, ако е Кьюстен Дилски, владика там си умира. И в този смисъл тази тема му е далечна. Сигурно намобило жал за обитие Гякон, но не имал доблеста да направи някоя разто. Той бил човек, който е можел да напише книга за него, напише спомени за него.
Трябва да се потърси в архива, да ли нещо не останало, може и да има. Но така е ли иначе, някакъде в дълбоко в архива, а някакъде в уществото, защото Гякон пъй сия умрял за владиката, в изпълнение на послушание на това, което владиката му е, запогадал да върши, но пак да кажа. Елорион Ловчаски дефакто не се връща в своято епархия и е завъртен в голямата църкомна политика. След това, на него вместо и бива избран Дионисии, през 1973 година. Той умирал, обаче в 1975, докато се оринато от Берковица, докато се оринато, което е, верято, не е стъпил в Орхани, а и да е стъпил, е два лише занимава с точно това събитие, за които ще му разкаже, убийците няма да му разкажат. Той умирал в 1975 година, много скоро. Избрана на него вместо Иосиф за Ловченски в митрополит 1976 година, но 1977 година той избран за екзах. Така, че той, дефакто, не функционирал като Ловченски в митрополит, но си запазвам титлата Ловченски, наче не само Бългъск екзах,
но и Ловченски Владика. И като такъв, дефакто Ловченск митрополия няма митрополит. Той е в Истанбул, той не стъпва в Ловеч, да ни говорим за Орхани. И няма как той да се занимава стая тема. Той умирал чакъв 2015 година. Вече минуло едно поколение, със съм други хора темата е забравена. Усен това много други теми. Рабак у нашкия обир, който е всъщия регон. Злавеято на общи, злавеято на Левски, съдън е един, съдън на другия, освобождението идва. И след освобождението на вас идва революционата партия, враговете на пъиси. Те стават Кметов и Марин Поп Локанов в Ловеч. Те ли имат интерес да разкриват мрачните страни на своята деяност, по ни къв начин, точно обратното. Те всячески ще се противопоставят на това нещо.
И фактически единствене, което се опитва да направи нещо, е отез Кръстю Никифоров, Поп Кръстю Поп Ловеч. На 29 ноеври 1879 година той изпраща дописка довесник Марица В Плодив, в която пише, че дяком паиси е невинна жертва. Но тази дописка не е публикувана. Главно защото знаем, че още Любен Каравелов, губинява предателството на Левски, лепва му това клеймо, което наскоро се изчисти, а преди това са го смятани за предател. Той не може да укажа своята невинност, защото цикли, ще кажеме, ти се оправда, чето е ясно, ти си най-мотивирания. Но клеветата на Каравелов тежи върху него, верятно това е была причината да не публикуват неговата дописка за невинността на дяко паиси.
И така няма кой да разкрие грозното убийство. Освен това тук най-важното е, че във България сец освобождението се учредява главното българско идолопооклонство и долът на националата революция. Националата революция се поставя на пиедестал като идол на нова България. Мусителите на тази националата революция, Ботте, Флешки, Караджата, са идоли на пилските въстанници, са идолите на този култ, към главния идол на националата революция и спрямо този идол не се допуска критика, тя се объявява за предателство, за протурска позиция и вългодушните България не смеят да кажат, гък също идолът на революцията нещо повече. Църковниците не смеят да кажат, гък също идолът на революцията
възхваляват тези, които ги отричаха и това продължава и до ден днешен. Така, че не е трябва да направим специално беседъната е тема, за това идолопоклонство, но то е главната причина. Такъв подробен разкъс у стоян за имов, публикуван още по времето, когато са живи носителите на тази памет, как един църковник не тръгна да събира следение от тези баби, които слагах китките на гроба, и тези жени, които пълнеха цирквите да го слушат. Вероятно ще ще се получи много интересно житие и страдания на грешна го, дяко на паисия, но, пак да кажа, мощния идолът на революцията сковава съвестта и не се намирани, които пъне да съхрани тази много важна за нас памет, защото това е редкост, дяко да се противопостави на този идол,
това е огромен наращен подвиг, което много редко се извършва. Отец Николай Шкутов го орехме за него, но и това става в пълно за вения, има и други. Впрочем, ако подтърсим, вероятно ще намерим и трети и четвърти и пети, но не дори не ги търсим. Други въпроса, че следението вече са трудни за набиране. И така да общим, че Вългария е идолопоклонска държава. Тя не поставя в центъра на своя светоглед Христос, а идолът на национата революция Христоса на второ място. И от това идолопоклонство ни не сме се оттърсили и до ден днешен.