Националната катастрофа В до сегашните 4 части разгледахме първо същността на събитието, първата световна война, като колективното самоубийство на Европа, до тогавашния световен хегемон. Загадката, защо България в есента на 1915 година влиза във войната на губещата страна, когато имала възможност да влезе на страната на печелившата, с неизчислими ползи. Влизането във Първата световна война като следствие от Балканските войни и по-специално Втората Балканска война. България, триумфираща през Първата Балканска война, взема погрешно решение, по-специално Фердинанд, взема погрешното решение да атакува до вчерашните си съюзници. Но там стигаме до капитулацията на България, до Първата национална катастрофа и за да може Фердинанд да замаже своята отговорност, той сменя правителството. Вместо русофилското правителство, което спечели Първата Балканска война и чиято победа беше торпилирана от Фердинанд, на власт той слага русофобско правителство, което напъди русофилите. Естествено, че не съди отговорниците за катастрофата, иначе виновен е генерал Савов, а оттам и Фердинанд, не му се търси отговорност. Така че Фердинанд, за да реши своя личен проблем с отговорността за първата катастрофа, залага бомба с закъснител, именно своя германофилски антураж. Този антураж му пречи да взема правилното за себе си и за държавата решение. Той взема неправилно за себе си и за държавата решение. отива точно там, откъдето искаше да избяга. Неговия антураж му внушаваше, че евентуален съюз с Русия ще доведе до негова абдикация, ще го принуди да абдикира. Получава се диаметрално противоположното. Неговото тръгване срещу Русия води до неговата абдикация.
Точно от това, от която той се страхуваше му се случва. Така че рационалното решение е подменено поради създадена у Фердинанд фобия, а тази фобия е създадена от германофилския му антураж, който може да оцелее на власт единствено като германофилски. Влезе ли България на страната на Антанта, те трябва да си ходят, да минат в опозиция, а те искат да бъдат на власт. Така че Радославов и неговите съпартийци са главният фактор за да се насочи фердинанд, който е наполовина французин, наполовина германец, да се насочи по посока на Германия. Но от момента в който, дай да кажем още нещо важно като част от резюмето, че е фалшива до сегашната представа, че през цялата 15-та година до есента е имало наддаване за България и са предлагали двете коалиции, коя дава повече, коя дава по-малко, и че фердинанд е преценил, че централните сили дават повече и затова е тръгнал с тях. Не, решението от него е взето много по-рано, може би още 14-та година, но не по-късно от февруари 15-та, тогава сме сигурни. Така че наддаване няма, той е проформа за медиите, за политически отчети, но реално решението е взето от фердинанд и от правителството. Те изчакват един по-благоприятен момент, за да го приложат в действие, е именно есента на 15-та година. Сюжетната кулминация на всичко това е, когато след началото на Дарданелската операция, когато стойността на България на геополитическата сцена скача стократно, тя става ключа към всичко. Ключа към войната, ключа към Цариград, ключа към Кайро, ключа към всичко. И тогава трите велики сили, Англия, Франция, Русия, предлагат на Фердинанд да се включи в штурма на Цариград. Което де-факто означава, че той ще влезе на бял кон в града и ще сложи кръста на Света София, ще остане в историята като триумфатор константинополски. Мечта, която никога никой не е вярвал, че ще се сбъдне, му се предлага. Такъв случай в Световната история никога не е имало такова нещо да се предлага някому. Защото този, който го предлага, защо не го направи сам?
Защо сам не стане триумфатор? В случая знаем защо не е имало възможност нито руския цар, нито английския крал, нито френския президент или премиер да дойде тука и да извърши тази работа. Така че Фердинанд е бил без конкуренция на снимката. Той ще бъде в центъра на фотографията при влизането в Константинопол и несъмнено ще бъде на белия кон с кръст в ръка. Незабравими, разбира се, мигове, които ще ха да останат в историята на човечеството. И Фердинанд се отказва от този вселенски триумф и тръгва на страната на катастрофата. Питаме се защо. Въпроса на въпросите е как е възможно това. Да, антуража, разбира се, е заинтересован да остане на власт и затова внушават на Фердинанд фобия, русофобия, помрачават му ума добре. Но ако изключим антуража на Фердинанд, пет човека, всички останали български класи, прослойки, са против влизането на страната на Германия. Политическите партии, почти всички, са против това влизане. Някои са против войната изобщо, да каже хората на Благоев, тесните социалисти, Стамболийски, земеделците също е противник, но той е по-скоро склонен към антантата. А всички останали партии, с изключение на партията на Радославов, са или проруски, или проанглийски, или профренски. Във всеки случай, са проанглийски. Това важи и за генералитета, легенда е, че българската армия била про-германски настроя, но няма такова нещо.
Има значително про-германско малцинство. Не са правили изследвания по този въпрос. Каква част от офицерството, генералитета са били про-германски, но едва ли повече от 30%. Имаме силно про-руско лоби в армията. Имаме профренско, имаме про-английско. Така че взети заедно про-антантата са били много, може би два пъти повече, отколкото прогерманците в армията. В народа да не говорим, в интелигенцията да не говорим, единици са били про-германски настроени, всички останали са я про-френски, я про-английски, я про-руски. Така че, народа да не говорим, така че, общо взето е чудо на чудесата, как така България при такъв светоглед, при такъв психологически, исторически състав. И при такова разположение на силите, и географско, пак и военно, може да кажем, през 15-та година, тоест липса на германска победа, както е било възможно в началото на войната, да има някакъв блицкриг, успешен. Няма такъв, така че и във военно отношение, по-дългите резервни скамейки на антантата ще решат войната. При това положение ние се питаме, как става възможен този провал. Това е въпроса на въпросите. Какъв е механизма? Как се провалят народите? Как се проваля България?
Тъй като провала в Първата световна война, за това е важен като урок на историята, като поука, защото е безапелационен, тотален. България с този провал, с тази катастрофа, деградира. Вместо да бъде средно голяма, богата и средно важна европейска държава, второ разредна, не велика сила, разбира се, не е Франция, не е Русия, не е Англия, не е Германия, но от втория ешелум, като Испания, като Полша, като той род държави. България деградира и минава в третия разред на бедните, сбърканите и маловажните държави. Този преход се маркира именно от Първата световна война. Ние имаме възможност избор да станем или едното, или другото, избираме по-лошото. Поради тази причина се скършва гръбначения стълб на българската история и България от тогава до сега е сбъркана държава. Поради катастрофата при Първата световна война. Основно. И в момента поне няма перспектива да преодолеем тази катастрофа. За сега поне. Ако от това ние не се получим, означава, че от нища не може да се получим. И означава, че ще изчезнем рано или късно. Защото при такъв урок да отказваш да мислиш, да отказваш да правиш изводи, това означава, че никога няма да мислиш, никога няма да правиш никакъв извод. Тогава неизбежно идва поражението.
Тъй като всички поражения, преди да станат факт на бойното поле или на масата на преговорите, те са в умовете. Там стават катастрофите. Не, да не мислим, че катастрофите са въпрос на урадия и на шахматни партии в колуарите на големите конференции. Не. Те са в главите на човеците. Там е катастрофата. Сега, как така българството скочи в пропастта в 15-та година? Това е светогледен въпрос. Поради своя сбъркан светоглед. Задължително. Иначе няма ще да го направи. А светогледът откъде идва? Ясно е откъде идва, но нека да иллюстрираме този происход на светогледът с една знаменита фраза на Бисмарк. Когато го питат след Триумфалното обединение на Германия, как е успял да направи този исторически подвиг.
И той отговаря така. Казва, главната заслуга, казва, не е моя. А на германските учители. Това е само привидно парадокс. Точно така е всъщност. Наистина е така. Защото германските учители определят светогледът. Мисленето на германците. Те са създали от тях съзнанието, че съществува такова нещо като Германия. Като единно културно-политическо цяло. Тъй като до тогава са имало Бавария, Вестсвалия, Вюртенберг, Саксония, Прусия и прочие, и прочие. И това от векове е насам. Но след Наполеоновите войни, когато се създава германския патриотизъм и национализъм, започват да работят първо отделни интелектуалци. Работят по въпроса за германския национализъм.
След това техните трудове, техните стихове, техните пиеси, техната публицистика, техните научни трактати и прочие, влизат в учебните програми и идват на ход учителите, за които говори Бисмарк. Тези учители преподават на германците от Бавария, Северен Рейн, Вестсвалия, Хамбург, Прусия, Саксония и Швабия. им преподават германския светоглед и вече Бисмарк идва като веществен осъществител на нещо, което е било вече в умовете и сърцата на германците, като единен народ, чрез учителите. Българите обаче, откъде черпят своя светоглед? Откъде черпят този светоглед българските учители? Защото ясно е, че българите преди всичко от учителите получават представа за света, представа за историята, за културата, за всичко. Кой обаче го преподава на учителите този светоглед? И тук трябва да кажем, че имаме два основни фактора, които трябва да споменям. Първия, това е голямото разминаване, шизофреничното разминаване между две неща. Комплексът за малоценност, от една страна, българският комплекс за малоценност,
така е начината българска работа. Съзнанието, че ние сме изостанали спрямо някакъв външен център на миродавност. Някъде има център на миродавност, това е Западна Европа, разбира се, някъде е Париж, Лондон, там. И спрямо този критерий за всички неща, който е човешки, ние българите сме много изостанали. Технологично, културно и прочее, и прочее. И в този смисъл имаме комплекс за малоценност. Българската работа, недоправено. От друга страна, обаче, имаме обратното. Имаме съзнанието, че винаги сме прави. Всички други са криви, а ние сме прави. Турците са криви, гърците са криви, сърбите са криви, румънците са криви. Ние обаче сме правите. При всички случаи. Няма един случай в цялата тогашна българска култура, мисловност, някой да каже, гърците са прави. Или турците са прави, или румънците, или сърбите, или който ще да е.
Не. Винаги и във всичко ние сме правите. Ние сме правите. И съедно с това, ние сме комплексарите. вечно с бъркания байгани, което нищо не може да прави като хората. Това е един парадокс, който е зареден с провали. Така не може с такова мислене, с такъв светоглед. Не аз стигнеш далече. Второто нещо, което е още по-важно, това е откъде черпят меродавност учителите, българските учители, след съвуждението. ние ще видим, че те черпят меродавност от света. Чели са някакви книги, по история, по литература, по география, химия. И оттам черпят меродавност.
Не е било така в българското средновекове. Учителната власт, която е по-важна от другите три, от законодателна, изпълнителна и съдебна, защото тя ги прави възможни. Без учителната власт няма кой да те научи какви закони да правиш, как да управляваш, как да съдиш. Така че учителната власт е най-важната. И не е тотален собственик е църквата.
Единствено, църквата има учителна власт. Истинска. И не защото в църквата работят някакви много умни, много начетени люди, а защото в църквата работи Святия Дух. Затова църковниците не говорят от своя име, а говорят от името на църквата, т.е. на Святия Дух. как така от името на Святия Дух. Разбира се, не както от името на народа
вадиш пистолет и застряваш. Не. От името на Святия Дух означава чрез неговите носители. ти не можеш да бъдеш носител на някаква идея, идеология, ако преди това тя не е проверена от Святия Отци, от Евангелието,
от Стария Завет, от пророците, от носителите на Святия Дух. т.е. църковната власт, учителна, е власт на Святия Дух. Светската учителна власт е узурпирана. Тя е неправомерна, защото нейния носител са човеците, а човеците са грешни и грешащи. И в този смисъл
учителя преподава нещо, което не е проверено. Може би преподава нещо погрешно. Най-вероятно дой преподава нещо погрешно. Щом е различно от Святия Дух. В този смисъл българското учителство след освобождението доста категорично се разцърковява и много спонтанно и ентусиазирано вярва в прогреса. Вярва в материалното,
вярва в Запада, вярва в френската революция, в лозунгите, в революционната утопия, в всички тези неща, които са продукт на човекобожието. Поради тази причина българското учителство не е добър съветник за българския народ и за българското общество, а може да го подведе в погрешни посоки. Как?
Една от главните погрешни посоки, по която върви българското учителство, защото то откъде черпва и своя арсенал, от поети, писатели, публицисти и прочие, които идват след освобождението. Те обаче носят един много тежък белег. Това е белега на революционната утопия. Цяла Европа
тогава робува на революционната утопия, младите хора особено, и пробладаващата част на интелигенцията смятат, че революцията е нещо прекрасно, нещо бого благословено, нещо велико и правилно, че потиснатите народи, класи и прочие
са прави да се бунтоват, имат право на бунт, че бунта е свещен, че е свещено право на народите и тази революционна утопия тя е в основата си погрешна поради две причини. Първата причина е, че това е утопия на бунта. А бунта
не е християнско поведение. Християнина, Христос, не е бунтовник. Не проповядва бунт. Той проповядва любов. обратното на бунта. Проповядва кога те ударят по едната бунта да обърнеш другата. Т.е. да консумираш минусите, а да не ги прехвърляш
върху другите. Да не казваш те са виновни. Те са лошите. А да казваш аз съм лошия. Това покайно настроение, което е същността на всичко. тук можем да отворим една малка скоба, че в цялата тогавашна, до тогавашна българска история
нямаме нито един случай на политическо покаяние. Той не че след това много ги има и после ги няма. Но важното е до катастрофата. След катастрофата тя не може да бъде върната с покаяние. Тя вече е консумирана.
Покаянието са отнася золотам нататък. Допреди това ние нямаме нито един случай на политическо покаяние. Примерно генерал Михаил Савов след провала на Втората Балканска война имаше пълното основане да се направи
покаяние. Дали като напиши едно писмо, едно възвание, дали по някакъв друг начин, но той имал тази възможно, защото провала е безпорен. Но не го прави. Фердинанд да не говори.
Можеше да направи едно покаяно възвание към българския народ. Без да загуби достоинството си. Напротив. Да поиска прошка. Не го прави. Преди това никой за нищо не се покаева.
Каещ е революционер в България. Няма такъв случай. Любен Каравелов казват разочаровал се след обясването на Левски. Да, сигурно се е разочаровал и преминал, както се казваше, на просветителски позиции.
Но това не е покаяние. Покаяние е да кажеш аз не бях прав. Това не го казва никой. Ботев, Левски, Раковски, Стамболов, никой, никога не казва аз сгреших.
Аз тръгнах по крив път. Един да имаше от тях примера щеше да разтърши българското общество. някой някой да кажем революционер след освобождението да
направи нещо, което приемно прави Достоевски в романа Бесове. Достоевски, разбира се, е писател. Той чрез роман го прави това покаяние, политика може да го направи чрез политическа декларация или по друг начин.
Но не, никой не го прави. Точно обратното. Глорифицират. Всячески глорифицират революционния период. И тук стигаме до един фундаментален светогледен и политически въпрос а именно въпроса за
пролетарското жертвеното отношение. Отношението на жертвата, на потиснатия, на страдащия. Жертвата, потиснатия, страдащия, пролетария, пария, той никога не е виновен. Не може да бъде да е виновен.
Страдалица не е виновен. Но той не е виновен до момента, в който е жертва и страдалиц. До момента, в който е пролетарий. До момента, в който е парий. От момента, в който каже, момент, аз искам диктатура на пролетарията,
от момента, в който каже, аз не искам вече да съм подчинен, искам да съм на равна нога или да командвам, тогава ти губиш своята безпогрешност и своята невинност. невинния, безпогрешния е жертвата.
Потиснатия. Когато се разбунтуваш, ти вече губиш своята правота. Ти излизаш на ринга. Ти почваш да виеш с вълците. Ти ставаш вълк. Пролетарския вълк и буржуазния вълк са вълци.
Робите на Спартак в момента, в който създадат на армия и излезат свещо легионите, те са на равна нога. Те не са жертви. Те са били жертви преди това. Ще бъдат жертви и след това. Но в този момент те не са жертви. И в този смисъл
те могат да правят грешки. Те не са безгрешни. Само жертвите са безгрешни. Но има едно подменене, едно изхитряване, едно лукавство. Имаме пролетарият. И това го виждаме
много ясно при Болшевистската партия и заобщо при Коммунистическата партия. Пролетарията е прав. Защото го експлуатират. Това е експлуатирана класа. В този смисъл тези, които го експлуатират не са прави, а той е прав. Това е безспорно. Българския народ
по Турско иго е прав. експлуатацията от страна османските власти е неправедна. Но какво правят комунистите? Казват, ние от името на пролетарията ще направим партия, ще направим идеология,
ще направим революция. Не. Това е лукавството и подняната. ти не си пролетарий. Ай, действаш от името на. Сега, пролетария е безгрешен, защото е жертва. Но ти не си жертва. Ти си аристократ, буржуа, интелектуалец.
Ходиш в библиотеките, участваш в парламентарната борба, имаш фабрика и така нататък. Ти не си пролетарий. И в този смисъл не си проводник на тяхната праведност. Тоест ти можеш да правиш грешки. В своите научни изследвания, в своите лозунги, в своите политически действия. Ти си на ринга.
Ти виеш с вълците. И като вълк с вълците правиш грешки. И такиви грешки правят бълшевиките от името на безпогрешния пролетарият. От името на експлуатираните селени. Да, селените са експлуатирани. Те са невинни. Но този, който от тяхно име стреля с кратечницата, той е виновен. Ако
те и стане правилно. Така че тази голяма подмяна, да бъдеш от името на, да бъдеш делегиран, делегиране не съществува. няма такова делегиране. Ти си друг. Ти не си орач-копач. Ти не си миньор. Ти си журналист, поет, егоцентрик, от класа,
влюбен в себе си и в своите теории. Ти не си страдалец. и в този смисъл не си безгрешен. Но много често поети, политици, революционери се възползват от безгрешността на страдалците и я вземат върху себе си.
Че и те са един вид безгрешни. И ние се хващаме на въдицата. Нас не се струва, че поета, който говори от името на страдалците, е прав. че революционера, който взема решение
от името на страдалците, без да ги пита. Но в името на народа така и така правим. Ще го застреляме този. И смятаме, че това е прав. Има някаква такава религиозна праведност. Защото едните ги експлуатират. Тези, които от тяхно име
говорят, ама те говорят от тяхно име. А те имат друг статут. Другия статут какво означава? Ако ти си интелектуалец, ти си революционер, трябва да носиш отговорност за всички злини, които прециняваш. Които могат
да бъдат по-големи. Или ако не са по-големи, са сравними с тези, които са били преди това. Или ако не са сравними, но са злини. Как ти ги оправдаваш тези злини? Затова не се говори. В нито една революционна песен не се казва ние ще извършим
две неправди, за да поправим пет неправди. Не. Всички усвояват тоталната праведност на експлуатирания, на жертлата, на пролетария, на пария и я вземат такава, каквато е в неговото неразбунтовано състояние, в страна ето му
на жертва. Там той е 100% прав. И чрез лукавото делегиране на тази праведност, те си присвояват правото в името на жертвата да правят зло. Да правят зло. Революционен терор, революционно зло,
диктатура на пролетарията и прочие, и прочие. Всички формули на престъпление в името на невинния. Ето това вече е формулата на провала. И българския народ, който е бил потиснат допреди освобождението, в този смисъл невинен, си присвоява правото
да бъде невинен и прав във всичко. Ама той вече създържава. Той вече не е праведник. Той е на ринга. И неговите действия могат да бъдат правилни, могат да бъдат погрешни, могат да бъдат добри, могат да бъдат зли.
Ние не успяваме да се получим от новия си статус, да придобивам тази зрелост на собственика на държавата, а още си имаме за жертви, още си имаме за праведници. И тази всеправедност ни кара ние да не се интересуваме от другите. Ние да не се интересуваме от интересите на
гърци, румънци, сърби, турци. Нито един българин, всичко че не може би на Иван Естратиев Гешов, който бидейки милионер и така английски възпитеник, човек с по-друг светоглед спрямо в Балканите, само той мисля за интересите на другите,
защото знае, че ако не дадеш, няма получиш. Всички ние, до вчерашните праведни страдалци, мислим, че продължаваме да сме праведни ама вече сме облечени във власт, в отговорност. Ни сме всеправедни страдалци.
Това е вторият голям уклон, който никой не го усеща. Продължават да рубуват на революционната утопия, на всеправедност, на това, че всички други са криви и да не се интересуват от интересите на другия. Това е формулата на провала. Ти можеш да се интересуваш от интересите на другия
и да ги използваш, както правят лукавите имперски сили. можеш да се интересуваш от интересите на другия, за да ги балансираш с твоите интереси, както правят разумните политици. но ако не се интересуваш от интересите на другия, а казваш аз имам тези и тези и тези интереси и съм абсолютно прав в тях,
там вече нагазваме в катастрофални води. Там си просим катастрофата. И ако случайно в един или два случая минем между капките, както по време на априлското въстание, което е
катастрофално. И всички знаем, че е катастрофално, но ние се изхитряваме след освобождението да го обявим за триумф. След освобождението априлското въстание е обявено за де-факто кажи речи освобождение на България. Понеже, както се пие в песента, топчето пукна Европа стресна.
Тази метафора ясно показва нашето по-мрачено съзнание. Как така топчето пукна Европа стресна, когато топчето не стресва дори сигурно и две мухи. Няма жертва на чрешовото топчето, то е пълен провал. Сега, да се въжим, че в метафоричен смисъл
топчето било освободило Европа, доказало нашата готовност за свобода. това нещо е подло, защото истината е съвсем друга. Ако беше така, няма лошо. правиш една некадърна бутафория
и освобождаваш народа си. Де да беше така. Но понеже не е така. Понеже България не е освобождена заради топчето и заради панагюрските възстаници. Пустите клисурци станали московци и панагюрски донски казаци. Де да беше така. Как така станаха панагюрци
донски казаци? Как стана този фокус? Не. съвсем други са причините за българското освобождение и разбира се движащи се сили и фактори. Априлското възстание е една малка част от тях и то не възстането
само по себе си а безумните кланета в батак. Това е което е може да кажем едно престъпление на турската държава немотивирано и то не е държавата а на башибузука т.е. на
неуправляемите банди народно опълчение да го наречем така че тези издевателства всъщност тези безсмислени кланета а не потушаването на възстанието само по себе си в панагюрище и в другите места но
тези излишни зверства те всъщност стават част от дверигата докато възстането само по себе си дори може да кажем че не е подобаващо отразено
то не е топчето никой не е чувал за него така наричените демонстрации които се правят са с много локално значение това което разтърсва европейската съвест
са кланетата кланетата които са безсмислени те нямат никаква политическа логика нямат никаква военна логика там не е имал никакви възстанически сили в батак и в перущица
това са съвършенно може да кажем издевателства на местното население на опълчението мисулманското опълчение той е било до някъде помашко до някъде турско
срещу християнското българско население всъщност това е което въздейства върху европейската съвест но това е друга дълга тема да се върнем на революционната утопия
и на нашото съзнание за праведност че ние сме винаги прави а другите не са прави това е рецептата за провала тук някъде трябва да търсим съставките на катастрофата
Този светоглед се преподава от българската интелигенция след освобожденската на българския народ и става част от учителското послание от учителната власт примерно когато
Вазов описва апилското възстание в Подигото Подигото е може да кажем българския роман номер едно и вероятно ще остане не надминат изключително талантливо написано богато
и прочее но автора Вазов е имал възможност да наблегне на едни или други неща той решава да наблегне на революционната утопия
и ние и до ден днешен какво избираме от Подигото така като най-ярки фрази едни от тях са лудите лудите те да са живи тази фраза е казана
от един уж възрастен човек като квинтесенция на народното отношение към апилското въстание тоест апилското възстание е никъд дъвно подготвено то е пълен провал като такова
измама от начало до край но понеже младите революционери са били с добри намерения понеже са били ентузиазирани луди и в крайна сметка се е стигнал
до освобождение малко по-късно значи това е правилното да действаш импулсивно спонтанно безогледно без да се интересуваш от велики сили от разположение на силите от момента и няма значение то накрая
ще стане този така вариант на руската рулетка да си пробваш късметът кога ще стане той е една от рецептите за катастрофата защото как така лудите
те да са живи защо лудите лудли беше св. Павел лудли беше св. Георги св. Кирил св. Методий няма един светец който да носи този хазартен този
безогледен към другия светоглед дори юродивите които се правят на луди те консумират минусите те не вкарват другите в ямата а себе си
само това е съвсем друго а юродивите никак не са луди така че това глорифициране на революционната утопия на пианството на един народ като нещо положително
се усвоява от българските учители и започват да го преподават на следващото поколение и то свиква с тази безнаказаност на плебея на пролетария ние пролетариите сме винаги прави защото нас не експлуатираха
значи сме прави и понеже сме прави винаги квото и да правим се ще са обърне в наша полза на дори най-никадърното въстание което можем представим нали с едни топчета които не могат да убият мишка нали
с някакви пушки нали от миналия век но и то успя или поне така ни е твърдим нали топчето пукна Европа стресна Клисурци станаха московци а панегироси донски казаци тази формула
на непогрешимост на сепобедност всъщност ни откъсва действителността и спадаме в хюбрис пренебрегваме действителността и започваме да се самонавиваме в един утопичен свят в който
ние сме праведници поради което имаме право на всичко имаме право на безумие имаме право на пианство имаме право на лудост и каквото и да правим то накрая ще бъде
в наша полза този светоглед всъщност е преподаден на това въпросно поколение и до голяма степен го подвежда нашите победи по време на Първата Балканска война изглежда да се вписват
в този светоглед значи преди войната имахме една могъща Османска империя която от 50-ти години е била тук която владее Константинопол и Проливите владее
Анадола близкия изток стига до Советския канал има някакви права чаки върху Египет т.е. на три континента в Европа владее чак до Босна и изведнъж малка България до вчерашния
роб на турците както ние твърдим започва на бойното поле където артилерия и модерни технологии пушки от последно поколение и дори самолети
ние започваме да побеждаваме и то не веднъж не два пъти това това налива масло в огъне нашия хюбриз нашата самонадеяност се отвояват
и отрояват и ние още повече отлепяме от действителността защото действителността сякаш се вписва в нашите утопични представи за себе си и оттам
вече апетит идва с яденето започваме да искаме Цареград започваме да искаме сол двата примера за умопомрачение защото
и в двата случая ние сме там агресори ние нямаме права нашите права са нула върху Цареград и върху сол а това
се приема от мнозина във България като едва ли не е същено право така че този хюбриз това главозамайване тази революционна утопия
това наценяване на нашата праведност като до вчерашни а може би и до сегашни жертви ни пречи да действаме като държавници като собственици
на държавата като зрели и в този смисъл податливи нагрешки люди и когато нито един за нищо не се покайва нещата се
влошават още повече нямаме пример за покаяние може би ако Каравелов беше написал една покайна книга едно покаяно стихотворение говорим за покаяние
не говорим за не пейми се на Петко Славейков това не е покаяние самоубийството на Яворов не е покаяние това е отчаяние покаяние когато кажеш
аз сбърках и то не в престъпления които извърших а в това което смятах за свое постижение за
смисъл на живота си там сбърках и искам прошка както Тихомиров се покаява за своят революционна
дейност като народоволец където е звезда където е кумир за руските интелигенти и полуинтелигенти но той се
покаява за това смятате че било дълбока грешка ние нямаме такъв пример нито един и това много ни подвежда
по време на фундаменталните решения при Първата строна война революционните качества са наценени а кои са тези
качества смелост дързост всеотдайност емоционалност стихийност страст безразсъдство риск омраза към врага театралност самоубийственост самоубийственост и рационализм
всичко това са качества на революционера те се наценяват в българското изкуство в българските книги стихове и така нататък никъде нямаме книга
която да поставя примерно смелостта смелостта смята за абсолютно качество може би защо тя не е много разпространена и страхливците така или иначе се прекланят
пред храбреца ама храбреца може да те води в ада може да е страшно безумно смел може да е с най-дори намерение и да те води
в ада храбростта сама по себе си няма посока посоката се определя от другите свойства свойства и е възможно човек с страшно силен характер с безумна
храброст да върви в погрешната посока другите качества да кажем мъдростта не се цени в предосвобожденска и следосвобожденска ска България вярата истинската дълбоката вяра
не говорим за това какъв си християнин това може да кажем до голяма степен повърхностно себе определяне като християнин не говорим за дълбоката вяра говорим за покайността
къде се оценява това свойство на човека склонността му да се покайва страха Божи дълбокия ум дълбокия ум не се цени в предосвобожденскаска и следосвобожденскаска България лудите те да са живи многознайниците
умните те са страхливи те са привършенищите на статуткото те са далеч от живия живот живия живот е на барикадите живия живот е там където свири куршума това е критерия
за действителност и ние лека по лека дори ако прочетем записките на Захари Стоянов нали която Бенковски така реже интелектуалците по принцип че те са
един вид много умуват много разсъждават няма такива работи вадиш ножа и казваш напред това това се смята за правилното а това да се запиташ кой си
да бъдеш задълбочен да видиш как понякога верните решения са парадоксални понякога за да напреднеш трябва да отстъпиш понякога за да вземеш трябва да дадеш
цялата тази мъдрост цялата тази духовност отсъстват от ценностната система или поне са изтикане на заден план самокритичността трезвостта предвидливостта любовта към врага интереса към врага познанието на врага
няма го това нещо милосърдието щедростта не се ценят така че ние имаме едно деформиране на нашия светоглед в плебейско революционен план вечно правия страдалец който поради това че страдалец
има право на всичко и всичко му се прощава това нещо е лош учител лош учител особено когато вече ти не си страдалец трябва да вземаш решения и тези решения са свързани с политика с геополитика
с другия другия в държавна отношение другия в психологическо отношение и във всяко отношение така че може да кажем че българското учителство е доста наивно
в своите възторзи и неговите учители българските интелектуалци от първото следосвобожденско поколение не му дават достатъчно добра мисловна и духовна храна
ние по това време сме без съмнение в себе си без самооценка без задълбочаване без самокритика без покаяние т.е. без всички основни съставки на от една страна правилното вземане на политически решения
от друга страна правилния духовия живот но когато говорим за учителството то разбира се черпи своят светогледен арсенал от предишното поколение интелектуалци но в момента на войната
имаме също така интелектуалци още не са стигнали до учителите не са влезли в учебниците не са влезли в читанките но въздействат в общественото мнение така че това е един друг
много важен фактор което ни е трябва да проследим как българските интелектуалци съдействат за националната катастрофа или противодействат всъщност те се действат за съжаление и то на всички нива най-низкото средното и най-високото и ние тук ще разгледаме три примера
на български интелектуалци на най-низкото ниво вземеме примера с Любомир Бобевски това е един стихоплетец патриотар който е автор много такива стихотворения патриотарски но нас тук не интересува най-вредното така че нато
стихотворение или по-скоро песен съюзници разбойници заслужава се да го прочетем Поехме ни ръка на брат У вас душа се крила ад Привичка на разбойник стар Погазил име чест олтар
Съюзници разбойници Коварни Подли И без срам Обрахте ни Ограбихте Отечествения наш храм Не хора сте Демони Вие У вас престъпността се кри
Загнездила се здраво днес Вие рожби сте на злоба без За сатанинския ви план О подла завистлива сган Помнете
сметка ни държим и люто ще си отмъстим Това е фактически текста на песента Тя съдържа няколко много важни съставки Първата и най-важната
е демонизация на другия Няколко пъти О вас душа се крила ад Това е първия белек на демонизация Разбойник стар това още
не е демонизъм Обаче не хора сте демони вии Това е образец Значи ти за да можеш да намразиш врага ти трябва да го
дехумани срещу Той не е човек Той е демон А демона трябва да бъде унищожен С човека ти можеш да общуваш да преговаряш да влезеш
в положението да му превържиш раната Какво като ти е враг Той в момента го боли вика човека отиваш му превържиш раната даваш му вода Но не Не хора сте демони
вии Де хуманизацията на другия Де хуманизацията на врага Но тъй като нашия част изтече ще проложим темата в следващата беседа Светоглед Новото предаване за православен поглед
към историята културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по радио Зорница