Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа под номер 179 е епопеята на забравените духовници. Когато преди години се срещах с отец Георги в Жегларци и го разпитвах във връзка с неговата биография, още бях жертва на представата, че по времето на така наречения комунизъм, духовният живот в България е бил общо взето посредствен, е бил почти пустиня. Че Българската църква е била подложена на гонения, подчинена на атеистичния режим, овладяна от държава на сигурност, с досията и така нататъка. И че или трябва да си мъченик за вярата и са ги избили след 9 сентябри, или в общите линии да останеш подвластен на светския режим и в този смисъл бездуховен. Да, моят първи изповедник беше отец Драгомир от Бистрица, един прекрасен човек, който също като дядо Георги имаше трима сина и през комунизма, и тримата бяха станали свещеници. А пък самия отец Драгомир беше издигнал насред комунизма, и то в ранните години, цели два манастира в Бистрица. И то предположение, че там нямаше монаси, които да ги обживеят. Но има го човека, има го делото, няма го човека, има оправдание. Смятах, че отец Драгомир също е изключение, отец Георги второ е изключение. И когато той ми разказваше дядо Георги за своя духовен наставник и пример, дядо Киприан, аз първоначално не обърнах необходимото внимание. После, когато починал дядо Георги, започнах да правя филма и да се вслушам в това, което той казва, дядо Киприан изплува като трето изключение. Ама, това е да става на система.
И се оказва, че ние нямаме очи за тези човеци. Ние не ги търсим, не че те не съществуват. Не че е пустиня духовна. Не. Ние сме слепи. Това е проблема. И започна да се интересувам от дядо Киприан. Оказва се, че за него няма почти нищо описано. Само една статия от приснопаметната майка Валентина Друмела. Всичко останало са легенди. Без дати, без подробности, казано-речено. Някои от тях се оказаха фактически неточни. И една мъгла. Колкото повече напредвах с търсенето по дядо Киприан, тук на една снимка, там втора,
тук някаква информация за него, която подрежда нещата. И най-сетне стигнах до, всъщност темата на днешната ни беседа, до един изключителен духовник, бащата на дядо Киприан, свещеник Николай Шкутов. Аз отначало не знаех, че е негово баща, но името Шкутов е толкова рядко, казвам, може би са свързани. Последствие се оказа, че е бил баща му. И това не се споменява
в статията на майка Валентина за неговия син. До такава степен е забранен. Но се оказа, че отец Николай Шкутов е изключителна историческа фигура. Истински лъв и от лъв нагоре. негове нравствен ръст е по-висок отколкото повечето ними национални герои, чиито портрети висят в класните стаи и училищата на цялата България
и чиито имена носят улици, училища, читалища и така нататък. Тези имена на сегашните български национални герои на времето Вазов така, за да ги лансира в общественото пространство, пиша своята епопея на забравените. Между другото, добре се е справил с задачата.
Много добре. Но, той пише тази от 1881 до 1884 година. Ама какви забравени? За всички тях вече има публикации. И то какви? За паиси прочутите статии на Мариен Дринов и на Васил Друмев, които го поставят в контекста на историята. За Раковски многобройни публикации.
Впрочем и самите негови книги са публикации. Всички го знаят. Всички че са от Горския пътник. Тя е настолната книга на българските хайдути. в това време. Левски. Решението за издигане на памятник на Левски е взето на 6 август 1878 година. Пет месеца след освобождението. И много преди Вазов да напише своята ода. Как ще я забравя? Преди това, Ботев пише стихотворение за него. Кара Велов пише в своите вестници. Основите на памятника
Левски са направени през есента на 1878 година. Лично губернатора на град София руският граф Пьотър Алабин дава средства, събират се материали и т.н. и правят проект. Полагат основите, но понеже средствата не стигат и затова се проточва то завършването, но това е София, това е град София,
столицата. Как така забравен Левски? Точно обратното. В Русия има един деятел Тодор Хаджи Станчев. И само той, като Вазов така се взема и той да ги глорифицира, да ги героизира и пише една след друга пиеси посредствени. Вазов е талантлив. Тодор Хаджи Станчев
не е талантлив, но пиесите му са посредени точно на тези национални герои. включително на Раковски преди Вазов да напиша своята ода на Раковски. Тодор Хаджи Станчев пише пиеса и за Левски, и за Ботев, и за Стефан Караджа. Така че това заглавие не е вярно. Не са забравени въпросните деятели, които Вазов описва
в своята епопея. Звучи красиво. Един вид под текста на това заглавие е, че те са били идеалисти, а сега идеалите им са забравени. По-скоро това е имал предвид Вазов. Обаче, и това не е вярно. защото точно обратното. Идеалите тогава се размахват като знаме.
Действителността е грозна. Гешевти, присвояване, алчност. Да, но идеалите се размахват от Стамболов, от Захари Стоянов, от Димитър Ризов, от всички тези, които вземат властта и злоупотребяват с нея. Цялото това поколение. Така че идеалите
се стоят много добре на Байряка. Те оправдават защо ние готините вземеме властта, а не високообразованите и богатите, а не защото те бяха в Турския мектебите, а ние бяхме идеали
с идеали идеалистите. Както пееша Стамболов, не ще ме не и богатство, не ще ме не и пари. Точно обратното прави веднага след освобождението. Дори може би и по време на Освободителната война. се опитва доколкото може да се обогати. Така че
идеалите са си на място, действителността отстъпва. И в този смисъл това заглавие, епопея на забравените, ми цялото поколение на Вазов, на Стоян Заимов, на Захари Стоянов се занимава само с тези. Други са забравените. И това е темата
на днешната беседа. За забравените праведници. Не революционери, а духовници, праведници. Люди с огромен нравствен ръст, но не съгласни с това, което правят революционерите.
Особено с лъжата, с която си служат, с насилието, с което си служат, за сдобиване с пари, с разни други такива тактически, както ги описва Захари Стоянов, полухумористично, ама тактически,
тактически хватки да се накъвави някой, за да бъде верен на идеята, самото е докато се накъвави убива невинни хора. Тези идеали са една димна завеса. В Китай, до ден днешен, всички банкноти на Китай са с образа на Мао,
на площада тя, на неговия образ. Идеалите са си на място, но в действителност се прави точно обратното. В действителност се провежда обратния курс, но идеалите да се стоят на мястото. Но не се клати лодката. Така, че не трябва да се заблуждаваме, че някакви идеали, които съществуват,
че в действителността има нещо общо с тях. това го виждаме и с идеалите на демокрацията, които покриха толкова много гешефти и престъпления. Кражби, злоупотреби, измами и така нататък, но с някакви идеали. Така е било и след 9 септември. Идеалите, идеалите, там не човека, желязо и така нататък, обаче действителността
е съвсем друго, създава се номенклатурата. Това отдавало не е забелязно. Назбира се, че революцията се правят от идеалистите, а накрая идват мошениците. Но продължават да развяват така ничените идеали. Това е важно. Ние сега няма да говорим за тези мними герои, с които е обзаведена българската
историческа митология, а ще говорим за наистина забравя, правените. Истинските правеници, истинските мъдрици, истинските люди на духа, истинските герои на съвестта, истинските духовници. Оказва се, че те не са малко, но са покрити от забрава.
И то забрава целена с очара. един от тях е бащата на дядо Киприан, отец Николай Шкутов. За него ще говорим днеска. Той защо е останал забравен? Ама, наистина забравен, не като вазовите, псевдо-забравени герои, които цяла България говори за тези. Не. Този наистина не е забравен. От всички.
Защо? Няколко причини. Провата причина е, че е починал доста отдавна. Преди повече от 90 години. Вече няма живи, които те го помнят. Отдавна няма живи. Дори тези, които са го помнили, са били свидетели на неговият подвиг, нищо не са написали. Нито песни са изпели за него, нито пиография са му написали,
нито паметник са му направили, нито нищо. Минало за минало, ние сега и да искаме да намерим сведения за него, откъде да ги вземем. Няма го човека, няма ги спомените, няма ги документите. Трохи трябва да събираме от тук от там. Тоест, неговото дело се е изгубило, така да се каже, във времето. Минало е времето и следите не са били
съхранени. Втората причина, то се е изгубило и в пространството. Неговия подвиг се е изгубил в пространството. Защото неговия подвиг е в Егейска Македония, която по-настоящен е в Греция. Там няма жива памет, ако беше на територията на България, внуците, правнуци,
чакат да помнят нещо за своите правнуци, оттам да се извади. Чакат да имат снимки с него, как ги е кръщавал, венчавал. Не. Там на място няма българи. И да има, те са се погърчили отдавна. Те са били етнически българи, но вече са идейно гърци. Всички. Там няма архиви български. Няма музейни експозиции за българските дейци.
Където той би трябвало да бъде включен, ако имаше. Ако България беше там. Така че, в пространството, цялата територия, където той е извършил своите велики и героични дела, тя извън България недостъпна и де-факто не носи никаква памет.
Следващата причина е още по-важна. Тя е идеологическа. Неговите врагове са обсебили наратива. Неговите идеологически врагове те диктуват кой кой е. Те казват кой е героя и кой не е. И те нямат
никакъв интерес да възхвалят отец Николай Шкутов. Защото той бил против тях и се е оказал исторически прав. А те с всичките им бабаитлъци са съсипали България и разбира се тази
югозападна част наречена Македония. Те се е съсипали. Затова те не искат да чуят за него. Не искат да видят образа му. Той е живото изобличени на техния исторически провал, на техното престъпление срещу България.
няма как да искаме тези люди, които кариера правят с ВМРО, с Линенското властание и така нататък и как са жертввали здравето си, живота си,
имота си и така нататък. И изведнъж те да говорят за този, който беше по-умен от тях, по-смел от тях, по-дълновиден от тях. както се казва в Евангелието, викащият в пустиня, в тази интелектуална и духовна пустиня,
който, разбира се, тогавашните му съвременици почти не са му обърнали внимание, не са видяли колко прав е бил той. Нека да чуем едно песно пение и след това
ще продължим. Събървими, и славословя, сили небесния. Събървим, и славослове, Събървим, и славослове, Събървим, и славослове, Събървим, и славослове, и славослове, Песнь ми Божественними, Отца и Сина и Духа Божественна, Три ипостасную Державу, Единоцарство и Господство.
Юже поют вси земнородни, и славословят сили небесния, Три ипостасную Державу, Единоцарство и Господство.
И до днешен повечето от нас, които сме исторически слепци, които сме паднали в дълбоката яма, казана на българската история, продължаваме да хвалим слепите водачи, които ни бутнаха в този казан, в тази дълбока яма. Аз казвам: "Съм от родън, ели кой си воевода, аз съм от наследниц, ели кой си воевода от Македония, ели кой си деятел на ВМРО". Не се срамува от това, а се гордее. Не се срамува, че този пра пра дядо, този деятел е съсипал България, е съсипал Македония, българска Македония. Не се срамува, се гордее. Не само за Македония, разбира се. Сливен, гърда където в XIV век е просиял Свети Теодосий Търновски, един от най-големите, най-великите български духовници на всички времена, Сливен продължава да се хвали не със Свети Теодосий, а със стоте воеводи, бил град на стоте воеводи.
Добре, но питаме се, колко воеводи имаше в Витлеем? Колко воеводи имаше в Назарет? Или в Капернаум? Или в Иерусалим? Аз съм чувал само за един иерусалимски воевода. И при това е любимец на народа. Казва се Варава. И когато Пилат Пунтийски, един чужденец, иска да пусне Иисус, защото не намира вина в него, Народа го принуждава да распне Спасителя, распне го, распне го. И го принуждава да пусне разбойника Варава, любимец на народа. Така че ние не сме открили героизацията на Варава. Лошото е, че българската историография е варавоцентрична. Тя е не християнска, а варавианска. Българския фолклор е варавиански. Той възхвалява Варава. Подвезите на Варава къв страхотен хайдутин е бил. Модерната българска поезия, киното, журналистиката, паметниците и заобщо културата ни е над 90% варавианска. Слава Богу, тук-там ще се натъкнеш на някой христоцентричен човек, но 90% са варавоцентрични. Ние не чуваме вика "разпни Го, за Христа", обаче това се получава, когато ти хвалиш Варава, пишеш сиготовление за него, правиш филми за него и тези филми били романтични. Това има едно изказване знаменително на тогавашния президент Петър Стоянов за Македония. Ние се се питаме, какво е Македония, България или не е България и той каза една фраза, че Македония е най-романтичната част от българската история. Абе, романтична, романтична, ама това зло ли е или е добро? Не казваш. След като е причинило първо - безброй страдания, второ - обезбългаряване на Македония, трето - ликвидиране на цялата дълголетна, училищна, читалищна, църковна и друга дейност,
след като е оставило чисто български територии, градове, села и пр. в ръцете на гърци и сегашните северо-македонци, с доста антибългарско самосъзнание, тогава какво остава? Това не е от вчера или от този ден, и не е само сегашно. Ако погледнем всичките тези, да кажем три, след с днески периода: първият на княженство и царство България, вторият на комунизма и третият на демокрацията, така наречен комунизм, така наречена демокрация, това са, разбира се, някакви етикети. Но, ако погледнем тези три периода, ще видим, че през цялното време народът е викал "Браво на Варава". Ами, отец Николай Шкутов, някой за него да направи една песен, няма такава. А за тези, които съсипаха България, всички песни са за тях. После, след 9 септември също, той е в тотално мълчание и премълчаване. Още са били живи хора, които са го познавали. Но, кой се интересува от някакъв си поп, който в Македония е бил от лъв нагоре. Никой не се интересува от това нещо. След падането на така навичния комунизъм, от какво е обсебена нашата култура? От страстите. Целият съвременен фолклор възпява страстите. Целият рап възпява страстите. Целият рок възпява страстите.
И художествената литература е центрирана върху страстите и върху техните носители. Това се смята за интересно и така нататък. И шоу-бизнеса, да не говорим. Сега, народът дали е уважавал такава личност като отец Николай Шкутов? Може би. Но няма кой да ни каже. Те са се страхували, защото ако някой направи песен за него, утре може да го споходи през нощта някой от организацията. Ние сега си разказваме анекдоти от македонските братоубийствени войни и изобщо от целият фолклор македонския. Ще го играе ли царо и така нататък. Това всичко са прояви на насилие. на безпринципност. Когато ядат без паре и така нататък. Насилие и безпринципност. И това ни е набора от анекдоти. Ами, защо не разказваме за истинските хора? Нито един анекдот не се разказва за тях.
А е имало десетки поводи. От хубави по-хубави. Но никой първо не ги оценява. Тези, които ги оценяват не смеят. И резултата е забрава. Фактически, едините врагове на отец Николай Шкотов, които осъсипаха българската кауза в Македония, те биват изобличени от отец Николай. Те са егоцентрични. Той е христоцентричен. Това са двата различни светогледа. От край време. Всето героите не отричат Христа. И не отричат църквата. отец Николай Шкотов.
Обаче читат себе си за център на народавност. А искат Христос и църквата да се въртят около тях. Да ги инструментализират. Да използват Христос като инструмент. Да използват църквата като инструмент. За това, което аз искам. А не те да се въртят около Христос, който да е център. Да използват това, което той иска. Това, което църквата иска. Отец Николай Шкотов е точно такъв. Той е христоцентричен. И затова между него и егоцентричните революционери няма как да има съгласие. Те трябва да се покаят.
Да приемат Христос за център. и тогава ще се пригърнат с тези Николай. Ще се намерят в Христа. Но докато те смятат себе си замеродавни и това, което те казват: "Този е крив, този е прав. Той ще го убием, този е наш". Защо определяме така? Ами, така аз реших. Така прецених. Така е в уста, в който аз написах. Това са два диаметрално противоположни светогледа. Два диаметрално противоположни житейски избора. Отец Николай Шкотов е роден в 1861 година
в знаменитото село, почти градче, Горно Броди. Недалече от Сяр, Седес, сега в Гърция. Неговото гръцко име сега е Ано Вронди. На 10 км по права линия от българската граница. Недалече от КПП и Линден. И на около 20 км по права линия от Сяр. Това селище, Горно Броди, е родно място на плеяда от духовници. Включително немалко атонски монаси. отец Иоанн Достоински е от там. Архимадид Серафим Алексиев е от Горно Броди. И много, много други. Виждаме, че дядо Киприян коренът му е от Горно Броди. Баща му е от там. Но има и много други. За съжалението остава в Герция.
Обезбългарява се. Елинизира се. Аз съм ходил там. Гледат неподозрително. Местните люди. Що се интересувам? Аз от църквата? Какво искам да кажа? Те много добре знаят защо се интересуваме ни. Но така или иначе там е болезнена тази тема. Защото селото е било българско. Българско. И то какво? То е било там с железнарство свързано. Имало само Кови и т.н. Там, където има такава индустрия.
И по-интелектуален живот. Така че... Все още нямаме сериозна история на това село. Единствената е написана от един революционер. И той си дърпа към себе си, към своето си. И дори не споменава за отец Николай Шкутов. и за други подобни. Отец Йоан Достоински. Също първокласен духовник. Нищо не знаем за детството, за младостта на отец Николай Шкутов. Със сигурност там е много и много да се каже. И да се изрови нанямането. Оженва се. Съпругата му се казва Екатерина. Ръкополага се за свещеник.
И започва през 80-те години на 19-ти век. Неговата тридесет годишна Одисея из Беломорска Македония в доста голям обхват. като не уморим и не устрашим духовник на българската посланна църква в Македония и Беломорието. Неговата дейност приключва с ликвидирането на българската кауза по тези земи, т.е. с националната катастрофа от 1918 година. Неговия живот е истински епос. Той е част от тази истинска и невъзпята епопея на забравените български духовници. При това забравени не само от светската историография, но и от самата църква, от църковната историография. може да се очаква, че църковниците от екзархията ще напишат една книга за този изключителен човек, но и те не се го направи. Ето малкото данник, което знаем за него. От 1888 година до 1893 година той е първият екзархийски архиерейски наместник в Дедеягач. Това е днешния Александрополис, недалече от устието на Марица, на морето, на Бяло море.
"В едно описание се спомнава две-три думи за него: Бил Едър и твърде представителен и смел българен". Какво означава това нещо? Смел. За да си смел, значи има опасност, също която ти проявяваш твоята смелост. Не знаем обаче каква е била тази опасност. Най-вероятно, тогава е било разбира се разплата между българи и гърци, между екзархията и патриаршията, но може да има и други причини той да прояви своята смелост. Бил е едър и твърде представителен. Това е характерно между другото. Дядо Киприан е бил висок на ръст и представителен. Така че имаме така образ за един такъв силен, едър, снажен и смел духовник. За да го преместят от Дедеагач в Петрич, от 95-та до 97-та година, председател на Българската царковна община. Петрич тогава е в Османската империя, разбира се. Но две години се губят от 93-та до 95-та. Очевидно, че е било трудно да му се намери място и е любопитно къде е било по това време. Така или иначе в Петрич не се задържа дълго време, със сигурност е влязал в конфликт с от една страна. Гръците на Т. Петрич по това време едва ли ги е имало, може да имало патриаршисти, но по-вероятно е влязал в конфликт вече с македонските къде хайдути, къде революционери. До 1902 г. председателства Българската община в Костор.
Това е град Кастория. Прекрасният град Костор, Кастория. В езерото. Той като не се бърблиза, така в езерото. И там вече знаем какъв е конфликта. За другите можем само да предполагаме. Тук вече имаме, тук там е писано, но може да се възстанови катинката. Защото там в МРО го осъждат на смърт и пращат един лорд-учител на име Пандо Сидов да го убие. Ето разказа за това покушение. Разказа разбира се не се отнася до отец Николай Шкутов, а до Пандо Сидов, който го убива. Отива да го убие, който в последствие става виден хайдудин. Това е вода. Цитирам това описание: Пандо Сидов, с непълно средно образование, държи първо място от нелегалните си съселени. С дейността си, която той прояви, принадлежи не само на селото си, но и на околията си. Нещо повече. Той бе човек на организацията. Начало на своята нелегална революционна дейност, буйният младеж тури с едно крупно деяние, което го характеризира като неустрашим и предан всецяло на освободителното дело.
Като учител в селото си, Пандо искал да постъпи в околийската чета. На ВМРО разбира се. Местният комитет решил да удовлетвори молбата с условие да убие българския екзархийски наместник в Костор, свещеник Шкутов. Младият учител, един понеделник, през месец септември 1902 г., в деня в който става Пазар в града, влиза в кабинета на наместника и спокойно застреля два пъти осъдения на смърт. Задето категорично отказал да се съобразява с нарежданията на околийския комитет при изпълнението на пряката си служба. Но леко ранил и то само с единия куршун противника си. Нападателят, който мислил, че изпълни ролята си успешно, незабелязано напуска града, който не можеше да му каже гостоприемство и през който се влиза и излиза само от една страна. Крайно този цитат. Виждаме, че автора е човек на организацията на ВМРО, смята постъпката на Пандо Сидов, като разбира се героична и отнемай къде споменава свещеника, просто защото и бил застрелян с един куршум. Но не успява да го убият. Само единия куршум, всъщност го засегнал във ръката. Но, другото което е важно относно отец Николай, че той категорично отказал да се съобразява с нарежданията на Околийския комитет на ВМРО при изпълнение на пряката си служба. Той е духовник. Има си нареждане на Христос. Има си нареждане на църквата. Няма да ги изпълнява. И то при изпълнение на пряката си служба. Много важно. Той си изпълнява пряката служба както трябва. Не се съобразява с ВМРО, поради което те го убиват. Искат да го убият. В друга книга също кратка скица по този повод с още някои подробности. Тя е писана от свещеник Здравко Каратанасов. Вече във България след събитието. Мемуари пише човекът. Цитирам:
"Отец, по нареждане на Организацията, яви се пред свещеник Шкутов, изкара револвера се и гръмна да го убие. Куршумът се забива в дясната плешка на ръката му, свещеникът пада под масата, а учителят офейка. Малко по-късно отец Здравко казва: "Аз станах заместник на отца Шкутова, а той замина за Царега да се цели и вече не се завърна в Костур. "Аз тъкмо 6 месеца стоях председател на общината, фамилията и семейството на отец Шкутова се дигдаха от Костур и си заминаха". Тук виждаме тази важна подробност, че Куршума се забила в дясната плешка, така че това не е някакво отраскване. В дясната плешка си е бая в самото тяло. Наложило се да замине в Царега да се цели. Това не е просто: "Младежа се тренал два пътя, може да го учи и бил одразкан, а другия избягал. Не, падна под масата". Т.е. това е било изключително сериозно покушение. Това не е опит за сплашване. Не е да го гръмнат във въздуха. Това е да се оплаши, че сериозно имаме възражение към него. Не, опит да бъде убит и то по най-начин по който не може да се съпротивлява. Защото той няма оръжие. Он идва с пистолета, близва му в кабинет и го стреля от упор. Колко мога било кабинетчето на този архиерейски наместник. Това е било най-банална стая. Това е стрелба от упор. Неочаквана. Отсеща отеца не може да се противопостави. Това не са два клана, които се трепят и всеки очаква другия. И си слага своите бъбаите и това да. И тогава един убива другия. Ще кажеш горе-долу някаква симетрия. Тук не. Покушението е ставало през септември 1902 година. Един репер във времето. И след това за няколко месец отец Николай Шкутов е бил в Цариград. Сега 1903 година е Илиненското възстание и ние не знаем той къде се намира по време на възстанието. Дали е в Цариград, дали е в родното Горно Броди, дали е някъде друга депратен, нямаме дали.
Знаем, че четвъртият син на отец Николай Шкутов, Кирил, бъдеще дядо Киприян е роден в Ениджевардър. Най-двероятно през месец май 1905 година. Следователно баща му по това време е бил вече председател на Българската цъковна община в Ениджевардър. Това е пак в Гърция, а сега град Яница в Гърция. Тамошния хвоевода, апостол Петков, по-известен като Постоли хвоевода и с прозвището си Ениджевардърското слънце, той изпращено писмо до българския екзарх Йосиф, в което заплашва да убие Никола Шкутов. Ето как описва този случай Христос Силянов в своята книга "Освободителните борби на Македония". През 1905 г. председател на църковната община в Ениджевардър е свещеник Николай Шкутов, който си е поставил непосилната задача да отклони населението от пътя на революцията. За тези свои домогвания и за педантичното изпълняване на екзархийските нареждания той е имал - всякъде къде той е служил - разправии с местните комитети, а веднъж бе изстрелен в Костор. в Ениджевардърско не веднъж са се оплаквали от неговите груби обноски и контрреволюционни увещания и не веднъж той бе увещаван от Окурийския воевода и заплашван със смърт. Най-после апостол се обърна към самия екзарх с писмо, в което след като накичва председателя с всякакви епитети и ругатни, завършва: "И аз се чудам, защо го държите той лъжлив и страхлив председател, кога цял народ не го сака и ако вие не го дивнете от тук, като кучике го убивам". "Целувам вашата света десница и оставам с почитание ваше чедово Христа, апостол Войвода". Ето го въпросното писмо от 1905 година, годината в която се ражда Дялки Пиан. Тези заплахи тук е много важно, че оплакват са от неговите груби обноски и контрреволюционни увещания. "И неведнъж е бил увещаван от околийския Войвода, от постоль Войвода. И заплашван със смърт неведнъж". Това е ключовата дума.
"Неведнъж заплашван от постоль Войвода със смърт". "Най-после" казва. "Най-после". Какво означава най-после? че на отец Николай Шкутов не му мига окото от главореза. Действа си по своите си принципи. Апостол е Войвода на чета понякога да стига до 150 човека. Многобройни убийци. По същото време, предишната година, по негово нареждане е убита учителката Велика Трайкова. Със семейството си. Първо - жена, ама била патриаршистка. Т.е. не искала да тръгне в схизма с българската църква и останала вярна на патриаршията. Те ги наричат, разбира се, гракомани, но не сме сигурни, че са гракомани. Те най-вероятно са били българи, които са против идеята нащата църква да влиза в схизма. Това е било една погрешна идея. Тя не води до нищо добро, това го знае вече от историята, но някои хора са го знаели и тогава. Тази учителка Велика Трайкова от Гредобор е убита с семейството и не само тя, и семейството от хората на апостол.
И сега същия няколко кратно заплашва Николай Шкотов и най-сет не пише на патриарха. И завършва като кучек е го обием. Обиям. И после целувам вашата света десница. И оставам с почитание, ваше чедово Христа, апостол Войбода. Тоест е чедова Христа. само, че на неговата съвест няколко десетки убийства. Не говорим за във сражения, колко души са убити от неговата чета, но това е към във сражения. Не, убийства. Имало предател, може би е предател, може да не убиват го. И други, и трети, па и семейства. да се опълчиш срещу това страшилище на целият район. Дотолкова, че тези хора, които той тероризира апостол Войбода, те го възвеличават е нидже в ардарското слънце. От страх разбира се.
Ето какво пише един високопоставен дец на ВМРО, Ефтим Спространов. Въз дневника си. Апостол е зло непоправимо. да се махне оттам по какъвто и да е начин. Известно е отдавна, че апостол е зло за делото. Че той е хайдутин, а не дец организатор. Ама сила трябва. А за нещастие такава няма. Ръководството на ВМРО няма сили да се справи с този човек, който е зло непоправимо, зло за делото. И срещу него излиза без оръжие. Един снажен и смел духовник и му казва: "Не си прав. Грешиш, съсипваш България". И то е точно така. Крайният резултат от тази дейност на македонските
революционери от Елининското въстание и целия следващ период е гибелен за България. Включително и за някого от тях, разбира се. Но това, че те са били убити в тази предубийствена война, по никакъв начин не може да вароса злото, което те извършват. Точно по времето, когато постоль воевода заплашва Николай Шкутов, че ако не прави какво той му каже, ще се случи с него както с учителката и семейството ѝ, точно в това време се ражда бъдещи дядо Киприан - Кирил Шкутов. И тук виждаме нравственият ръст на Отец Николай. Има бременна жена в последните месеци, след това тя ражда, има новородено пеленаче, има още трима синове, ведеща ли така нататък. Самото ръководството на ДНРО е безсилно да се справи с главорезът, което е зло за делото според самите тях. И Отец Николай Шкутов проявява доблест, силна характера, вяра в Христа, да отстоява това, което той смята за доброто за народа, доброто за България, доброто за Македония. И, Слава Богу, по един или друг начин не е бил заклан със семейството си,
а екзарха пак го омести, за да разбида се, за да го запаси. Виждаме, че живота на Отец Николай Шкутов никак не е по-малко интересен, и по-малко динамичен, и по-малко героичен от живота на тези, които се сипаха в България. Но той беше на правилната страна. На страната, която казва: "Потърсете Първом Царството Небесно, а всичко само ще ви се придаде". Но те не търсят Царството Небесно, търсят днеска и сега Царството и всичко им се отнема. Нека да чуем на поступение и след това ще я приключим. Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов
Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов
Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов
Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов
Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов
Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов
Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов
Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Нямаме данни къде е отишъл Веднага след това Знаем, че след Младотурската революция от 1908 г. Той се явява като екзархийски наместник в Мелник И тук влиза в остр конфликт с друго страшилище Яне Сандански
Той е един от главните участници в братоубинствените македонски междуособици Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Пише до екзарха Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Отец Николай Шкутов Зарази това, че се противопознават едните действия Това е фактически третата смъртна песня, за която ние знаем
Много вероятно е имало и други Тези постоянни смени, които не могат да се обяснят с друго, освен със смъртна опасност А може би и от към гръците е имало още в ДДАГ, че не знаем Та пак е махнат от Мелник този път, където отива отец Сала Попов на его място В 1912 г. е екзархийски наместник в град Събуско, пак в Македония, днес е в Гърция, Аридея е гръцкото име И той е арестуван и затворен този път вече от гръцките власти И е вкаран в затвора в Бер - Верия Т.е. виждаме, че отец Николай има смъртен конфликт със смъртна опасност По отношение на трима видни македонски главорези, които изобщо не си поплюват за да убият човека И имат многобройни убийства в Си Вито си Някои тях събира са емблематични: Яни Сандански, Постоли войвод и т.н. Да не забравяме, че за всички тях има песни за песни Яни Сандански, цял град на негово име Улици Филма, който беше "Мера според мера"
Там, Постоли войводът включва фигура Григор Вашко го играеше Поред това, че починен по време на филма, за това му се кратиха ролята Но реално, по времето, той е бил ключова фигура в този филм От романтичната страна на българската история Прекрасно направен филм Най-хубой български филм Но на страната на революционерите Там няма място за отец Николай Шкутов За духовник, който е по-смел от убийците си Който е по-силен от тях физически Но който е с Христа, а не е с революцията Не е с организацията Много интересно, че те, които пишат Пишат организацията
Т.е. знае се коя е тя Те дори не си дават труда да кажат коя е организация Организация Организацията До такава степен тя е била като една пиовра И е владела по някакъв начин Живота на десетки хиради македонски семейства Но, в крайна сметка, когато слепец води слепеца, лавата падат в ямата Това е трагедията на това движение в Македония И с пълна сигурност Това го виждаме от историята, от логиката на историята, от логиката на Балканската война Че, ако ги нямаше тези сломските атентати и линенското възстание Българите щаха да си бъдат на място И когато българската Вече законна армия, държавна, законна
Тойде на техните земи, тя щеше да мине като на парад, защото там щаха да бъдат свои хора А следствие от тези атентати и бунтове се обезбългарява Македония Изгонват се учителите, изгонват се свещенистите, изгонват се елита, изплашват се другите, някои тях се погърчват Други се оплашват и вече глади до българската армия, народа не е спонтанно да се вдигне и да ги посрещне, а глядят какво ще стане, какво ще дадат на власт Защото ако се отвиеш в погрешната посока, после лошо ще се пише Не един и едва ме са били убити Така че историческата грешка на македонстващите е национална трагедия, една от най-големите катастрофи в българската история И ние се чудем и си казваме: "Добре не, имаше ли альтернатива? Къде блеяха другите? Ами имало ли альтернатива? Не са блеели?" Ето, отец Николай Шкутов е отстоявал. Не е бил единствен. Той повлича крака ни, както отец Георги от Жегларци повлече крак към дядо Киприан Си дядо Киприан към отец Николай Шкутов ще се окаже, че имало не един и не двама. Да! Наратива, разказа ги елиминира, ги забравя. Ето това е и истинската епопеяя на забравените. Сред Балканските войни и първата световна война. А впрочем, първата световна война е много интересен факт. Дяло Киприян, в семинарията е сказал един случай в своят живот, когато бил в Деде Ягач на 12 години и скачал в морето. Там скачали момчетата. Обаче имало един участък, където искал да скочи, обаче някаква сила го задържа. Скачал на другите места, пак иска в този участък, пак една сила го задържа. Няколко път се повтаря това и той се чуди какво става, скача там където другите и под вода отива да види какво има там от долу и вижда, че имало един метален прът, който, ако би скочил на него, би се нанизал и би умрял.
Това това това като пример от своя живот за това как Бог ни пази. Това е било апологетично. Но ние от тук можем да направим една засечка с баща му. Защото ако е бил 12 годишен и е роден в 1905 година, се получава в 1917 година. Ако тази година той е в Дедеагач Кирил Шкутов, четвъртия син на отец Николай, значи отец Николай е бил в Дедеагач. Най-вероятно като председател на Българската църковна община в Дедеагач, който е бил временно владян от българите. Така че засичаме тук, че пак се е върнал там, от като започва неговата кариера като архиерейски наместник в всичките градчета. Защото има големи празнини в годините, по две години, по две години, нищо чудно да е бил на други места, или в родното си Горно Броди, или някъде друг ден. Та тук от разказна дядо Кирил Шкутов засичаме, че е бил в Дедеагач отец Николай, вероятно с семейството си и си е бил там архиерейски наместник. Тук е върнал пак. Но след националната катастрофа, при Първата световна война е принуден естествено да се върне в България. Настанява се в град Света София и знаем само, че е умрял в 1932 година. Между времено участва в Църковно-народния събор, но друго не знаем за него. Вероятно има и други неща, които е правил. Той е фигура от такъв мащаб, с такъв статут, че не се е губил времето през тези години. Отделно, че неговите синове вече възмъжават от това време и дали как да не е бил свързан с техните дела. Ние и за техните дела ще говорим друг път, когато ще говорим и за дядо Киприан, за Кирил Шкутов, четвъртия син.
Това е още по-велик от баща си, изглежда и още по-главозамайваща е неговата Одисея, но и иконом Николай Шкутов, забравения от народа и от църквата, е достатъчен, за да ни убеди, че такива като него са не един и не двама начина, по който този свърх. Защото имало и други. По-тихи, по-скромни. С него не се е занимавал Яне Сандански или Поствой войвода. Някоя по-дребна риба, но он ни е отстоял позицията. И затова не е попаднал в летописите на революцията. Трябва да се взрем и в литературата, и в вестниците, и в спомените и така нататък, за да извадим други и други духовни стожери на българството, които незаслужено са невъзпятите герои от тази ненаписана епопея на забравените духовници.