ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед. Новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността. С Богослова Георги Тодоров по радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е Църквата и Държавата. Въпроса за взаимоотношенията между тези две институции, Църквата и Държавата, е доста стар. Той много често възниква и в ежедневието. Задаваме си въпроса, какви би трябвало да бъдат най-добрите отношения между Църквата и Държавата. Питаме се дори, дали е известно какви са правилното отношение. Или може би това не е известно, може би не знаем. Всъщност, ние като християни знаем, че православното учение за всяко нещо, което ние правим, за света като цяло, за човека, за държавата, за Църквата.
Православното учение е съвършено. Той е кристално, ясно, праволинейно, просто, вечно. При него няма противоречие, няма неяснота, няма мъглевини. Прилагаме ли Христос като критерий за всяко нещо, ние безпогрешно достигаме до същността на явлението и до неговата взаимовръзка с всички останали. Няма неяснота за православния светоглед. Няма неяснота в нито една от важните сфери на нашия живот. Разбира се, отделните човеци, можем да се чудим, можем да се лутаме, да грешим, да падаме, да ставаме, но православното учение съществува, то обяснява всичко в света и чудесно, когато ние започваме да прилагаме Христос като критерий, как всичко става ясно. Как ни пада мъглата, пада завесата и всичко ни се разкрива като надлан. Така е и с учението за църквата и държавата. Християнското православното учение за църквата и държавата е много просто и много ясно. То е, че църквата и държавата трябва да бъдат в единство, трябва да бъдат в единомислие, трябва да бъдат в съзвучие, трябва да бъдат в съзвучие. Трябва да бъдат в съгласие, термина на гръцкия симфония, на български съгласие. Тоест, взаимоотношенията между църквата и държавата трябва да бъдат най-добрите възможни, най-близките възможни, най-всеобхватно църквата да бъде съпричастна с държавния живот, държавата да бъде съпричастна с църковния живот. Като разбира се, всяка от двете запазва своята самоличност, своята област на действие. Не трябва църквата да става държава и не трябва държавата да става църква.
Но двете отделни учреждения, божествени учреждения, трябва да са в единомислие, в единодушие, в съгласие, симфония. Това е простото и ясно учение на православната църква за отношенията между църква и държава. Често обаче, чуваме в една или друга форма да се оспорва това учение. О, казват, много близки отношения между църквата и държавата не са на добро. Държавата трябва да бъде отделена от църквата. И по конституции е така. Държавата е отделена от църквата. Църкват е отделена от държавата. Дори се смята, че това е прогрес, че това е достижение на съвременната цивилизация. Че е имало време, през така нареченото мрачно средновековие, когато държава и църква са били в близко сътрудничество, в единомислие, единодействие. И според тази лукава теория, чак през XVIII век, така неченият век на просвещението, най-десетни са разбрали, че трябва да се сложи край на това единодушие, единомислие
и че трябва да се разделят. И че това е прогрес. Че това е цивилизация, че това е правилно, а другото е неправилно. Тази теория е от лукавия. Защо? Лукавия е враг на църквата. Той разбира се е враг и на човека, той е враг и на държавата. За да може той да има някакъв шанс, той трябва да скара църквата и държавата. Той трябва да приложи формулата разделяй и владей, за да може той да владее. Да раздели максимално църква и държава,
ако може да ги противопостави, още по-хубаво, но най-малкото да ги раздели, защото известна е формулата разделяй и владей. Формулата за разделянето на църквата и държавата обслужва врага на църквата, който, бидейки враг на църквата, е по същество враг и на държавата. Освен, разбира се, на държавата като безбожник. Ако държавата е богоотстъпник, ако държавата е безбожник, тя тогава служи на друг, не на Бога. Но знайно е, че не можеш да не служиш. Ако не служиш на Бога,
служиш на другия. Просто трябва да си избереш на кого служиш. Иллюзията, че човек е свободен и не служи, е една от най-старите утопии в света. Че ние сме суверени и никому не служим. Всъщност, много скоро, като се позамисли човек, стига до заключението, че не можеш да не служиш. Но трябва да избереш кой е господаря. Дали е Господ или е другия. Така, че формулата разделя и владей по отношение на църквата и държавата
е от лукавия и обслужва неговите интереси. Защо сме сигурни в това? Защо сме сигурни в това? На сто процента. Кристално. Безпогрешно. Защото това е учението на светците. Това е учението на апостолите. Няма нито един светец в 2000-ната история на църквата, който да говори против съгласието на държава и църква. За когато съгласието на държава и църква да е зло. Нито един светец, нито една дума не е казал против съгласието между държава и църква. Напротив, мнозина от тях, не всички се занимават с тази тема, за да търсим във всеки свети отец изказване по този въпрос. Някои никога не са се занимавали с тази тематика, смятали се за ясна.
Но тези, които са се занимавали, единодушно, без изключение всички до един, твърдят едно и също. Между държавата и църквата трябва да има съгласие. Трябва да има най-добрите възможни отношения. Има едно, бих казал, образцово, лукаво твърдение против тази теза. Казват, Господи Иисус Христос не е ли казал? Кесаревото кесарю и Божието Бого. Е това, ако не е разделене, кое ще е? Кесаревото кесарю, Божието Бого. Значи, казват тези лукавци. Църквата, Божието и държавата, кесаревото, трябва да бъдат разделени. Трябва да бъдат съвсем автономни. Но, разбира се, че това тълкование не е направено от нито един святец, т.е. от нито един авторитет достоверен. и, разбира се, ни най-малко не отговаря нито на буквата, нито на духа на священото писание. Същност, кога Господ Иисус Христос произнася тези слова за кесаревото кесарево и Божието Бого? Случае е много ясен.
Той коментира, дава една плитча. Фарисеите се чувстват обидени и задамо пращат едни провокатори, едни свои хора, които да го хванат на думата, за да може той да бъде компрометиран. Ето го цитата. И в тоя час, първосвещениците и книжниците поискаха да турят ръка на него, понеже разбраха, че той за тях каза тая притча, ама се побояха от народа. И като го следяха, изпратиха съгледвачи, които, преструвайки се за праведни, тук е много важно, въпросът не е търсене на истината, а преструвайки се за праведни, да го уловят в някоя дума. Целта е улавене в дума. Да го уловят в някоя дума, да да го предадат на началоството и властта управителева. И го запитаха думейки, Учителю, знаем, че право говориш и учиш и не гледаш на лице,
но истински получаваш на път Божий. Позволено ли е нам да даваме данък кесарю или не? А той, като разбра лукавството им, рече им, Що ме изкушавате? Покажете ми един динарий, чий образ и надпис има? Те отговориха, на кесаря. Той им рече, отдайте прочие кесаревото кесарю, а Божието Бого. И не можаха да го уловят с дума пред народа, почудиха се на отговора му и млъкнаха. Т.е. те не го питат за отношението между държава и църква. А му казват така. Ние имаме един кесар, който е идолопоклонник, езичник. Ние, като семе Аврамово,
редно ли е да плащаме данък на този идолопоклонник? Ако той каже, да, плащайте данък, ще кажат на народа, виждате ли, този човек е колаборационист. Той си сътрудничи с безбожната власт. Тези безбожници, идолопоклонници, каквито са ремените, той е техният човек, предател на Израиля. Ако пък каже, не плащайте данък, ще отидат при Пилат, при кесаревие пратеник, и ще кажат, той казва на народа да не плаща данък на държавата. Тоест, той е враг на кесаря и трябва да бъде наказан от римския закон. Това е цялото лукавство.
Виждаме как Господ с една кристално ясна формула ги опровергава в тяхното лукавство. Но виждаме и смисъла на това, което той казва. Той не е против съгласието на държавата и църква. По никакъв начин. По никакъв начин не казва, че държавата трябва да бъде отдалена от църквато. Съвсем не. Но имаме дарена държава в момента. Тя не е православна. При това положение, ние плащаме данък, ние сме вероно подданици на държавата, но в Божиите неща отдаваме Божието Богу.
Кое е това Божието, което ни отдаваме Богу? Кой е този образ? Значи върху динария, който е данъка, е образа на кесаря. А кой е Божия образ, който ние трябва да отдадем Богу? Това е самия човек. Ние сме Божия образ, който трябва да отдадем Богу. А образа на кесаря върху динария отдаваме на кесаря. Така че неговия отговор е безупречен и блестящ, естествено, но той няма отношение към това, дали държавата трябва да бъде в съгласие и съзвучие с църквата или не.
По отношение на отношението към властта, на лоялността, на верноподаничеството на църквата, всички са единодушни. Да, църквата трябва да бъде лоялна и верноподаническа на властта. Това го казват и Свети Петър в първото послание. Той казва така. И тъй, починявайте се на всяко човешко началство заради Господа. Това е много интересно. Значи ние се намираме във времето на Римската империя. Де факто, Светите земи са под властта на Римската империя. част от Светите земи са под пряко управление на Рим. Друга част са васари,
но и в двата случая хегемона е Рим. А Свети Петър, семе Аврамово, правоверен, враг на идолопоклонството, казва и тъй, починявайте се на всяко човешко началство. заради Господа. Значи и на Римската империя се подчиняваш заради Господа, заради правия Бог. Било на цар като на върховна власт, било на управници и така нататък. Същото нещо казва и
Свети Павел в посланието си до Римляни. Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога и каквито власти има, те са от Бога наредени. Това е много важно, че и Свети Петър, и Свети Павел говорят за вернополданичество спрямо една власт, която е противна на християнството, противна на самите тях. Те самите са екзекутирани
от същата тази власт при Нерон. И Свети Петър е распнат при Нерон, и Свети Павел е обезглавен при Нерон, и те, които храбро отиват на смърт и двамата, съзнателно. Митове днъж не се бунтуват също тази власт. Не казват, брати израелтяни, Бог е с нас, дайте да се тигнем на бунт, да умрем, в бой с тази нечестива власт.
Или пък Господ да направи чудо и да ги победим, непобедимите римляни. Нито една думичка няма срещу тази власт. Нито от Господ Иисус Христос, нито от Свети Петър, нито от Светия Павел, нито от нито един светец. Повечето от които стават жертва именно на тази власт, на тази империя. Няма революция, няма бунт, няма омраза,
към тази власт. Няма със заклятие, няма за вера, тайно антидържавна пропаганда измежду християните. Няма такова нещо. Изповядват вярата си, къде е открито, къде е в тайни събрания, но тази вяра по никакъв начин не е антидържавна. това е много интересно. повечето от тях отиват на смърт, но те не говорят против държавата и против царя. Напротив, много от мъчениците съветват царя да стане християнин,
да се спаси. отивайки на смърт, те съветват своя обиец да се откаже от заблудата и да стане християнин. Това е метода на църквата. Това е християнското отношение към държавната власт. Не заговорническо, не съзаклятническо, не с антидържавни бюлетини или подмолна литература, а с посланието на любовта, с посланието на прошката, с посланието на мира. И се случва,
може би, едно от най-големите исторически чудеса. Държавнически чудеса. Великата Римска империя е водила безброй войни и не е загубила нито една. Още от времето на галите. Последните победители на Рим са още галите по времето на републиката. На ранната република. Но от момента, в който имаме зрелият републикански период в римската история и започват войните, във всички войни, без изключение,
Рим е победител, има няколко, да ги наречем, патови ситуации на източния фронт, също партите. Всички останали, но няма победител, също Рим, и 95% от войните, които те водят, са победоносни. и изведнъж тази непобедима империя,
в буквалния смисъл, непобедима, непобедена, бива победена от същите тези християни, които са най-прилежните верноподаници, които никога не следи га ли бунт, никога не следи га ли нощ срещу нея. Камо ли легион срещу нея да изправят? Камо ли партизански банди да пуснат срещу легионерите? Не. Нито един християни не е участвал в нито една такава акция срещу Римската империя, оглавявана от нечестиви идолопоклонници, езичници и така нататък. И тези верноподаници побеждават империята,
завладяват империята. Отвътре. С добро, с молитва, с вяра, с любов. Така че още тогава виждаме квинтесенцията на отношението на християнина към държавата. То е добронамерено, то е благонамерено, то търси съзвучие с държавата. Ако това съзвучие не е на лице, както е било при Нерон и при другите гонители, търпиш смърт. Но не говориш против държавата. Не се заклятничи против държавата. Не дигаш революции, както става модерно вече в новите времена.
И това на 100% съответства на учението на църквата за отношение между църква и държава. Защото от момента, в който св. Константин става християнин, тоест започва християнизацията на държавата, държавата започва да става християнска, тя още не е при св. Константин. Тя все още е плуралистична, всички религии свободно съжителстват, но императора е поклонник на едната от тези религии, именно на християнството. Мнози на теоретици казват, че това не е било добре за църквата, че тя е дошла на власт с Константин и особено с Теодосий Великий
в края на 4 век, когато вече християнството става госпостащо вироисповедание в Римската империя. официално и госпостащо. Такива теоретици имат подобна лукава теория, че видите ли, докато беше гонена църквата, тя беше чиста. Тя беше църква на изповедници, на мъченици. Нямаше кариеристи,
нямаше награждачи, нямаше тарикати. Всички бяха жертвоготовни. Всички бяха средци. да станеш християнин беше смъртоносно, опасно и за това са се причиствали всички страхливци, малодушници и в църквата са влизали само от лъв нагоре. Герои,
мъченици, изповедници на вярата. Това е тази лукава теория, че е добре за църквата да живее във враждебна държава. защото тази върждебност пречиства. Защо сме сигурни, че това е от лукавия? Защото това означава ние да искаме владетеля да не се спаси, да не бъде
православен християнин. Искаме държавния апарат да не бъдат православни, да не се спасят, да бъдат убийци на християните. Това нито един християнин никога не го е искал. Те може и да са такива. Както при Св. Петър и Св. Павел Нерон може да бъде
християноубиец. Но те не искат той да е такъв. Той си е такъв по собствен свободен избор. Но те искат той да бъде като тях, да бъде християнин. Те искат държавата да бъде християнска. Те искат държавата да бъде в съгласие с църквата.
Така че съвършенно, безспорно от лукавия е това твърдение. То обаче има, някой ще каже, има нещо вярно. Да, разбира се, ти не можеш да искаш църквата да бъде гонен. Той да искаят твоите братя да им режат главите. Нали?
За да отидат в рая. Не. Те, че ще отидат в рая като му режат главите. Ясно. Но ние не може да го искаме. Можеш да кажеш айде всички тук под ножа да минем за да се спасим. Не. Има достатъчно злодеи, които, колкото да се молим за тях, се ще пращат в рая мъченици.
Но не това е желанието на християнина. така, че опасенията, че съгласието между църква и държава е само по себе си, развръщаващо е отлукавие. То не е развръщаващо само по себе си. Това съемо да кажеш Адам и Ева
живеяха в рая и извършиха греха, първородния грех. Значи рая е виновен. Може би, ако бяха гонени, нямаше да го извърши. или да кажеш, понеже слънцето светеше, когато Каин уби Авел, а може би,
ако не светеше слънце в мрака, може би нямаше да го убие, значи слънцето е виновно за братоубийството. Не. Греха е твой. Греха е в тебе. Ако ти се изкушиш от властта в църквата, грехът ти е личен. Ако ти се изкушиш в рая, грехът ти е личен. Ако ти си
извършил грех под слънцето, слънцето не ти е виновно. Нашите лични грехове са наши. Ние сме направили свободен избор. Колкото и да е благоприятна средата сама по себе си, ти отговаряш. И ние трябва да правим голяма разлика между това, че някои си изкушават от благата,
от властта, а други, слава Богу, не се изкушават. но не властта им е виновна, не благата са им виновни. Грехът е техен, личен. И понеже те са Божии слуги, Божии раби, не са наши. Техния господар ще ги съди, а не ние.
в този смисъл, ние да виним някой, че се е изкушил от доброто. Нямаме право. Бог ще го съди за това. И не можем да кажем, че след като някой се е изкушил от доброто, а че доброто е зло. Не. Добрите отношения между църквата и държавата, Съгласието между църквата и държавата са висше благо. Тази теория намира свой израз
в прочутата шеста новела на Юстиниан, Велики, в шести век. И обикновенно се свързва тази шеста новела, така да се каже, с учението за симфонията, за съгласието. Тази шеста новела има един преамбил, който започва така. Има два велики дара, които поради своето човеколюбие
Бог е дал свише. Свещенството и царството. От тях първото служи на божествените неща, докато второто насочва и управлява човешките дела. И двете обаче произхождат от един и същи източник и окрасяват живота на човеците. Това е много важно, че и същенството, и царството произхождат от един и същ
източник и окрасяват живота на човеците. Т.е. те са добро. А кой е източник, от който произхождате? Ясно. От Бога. Така, че тези два дара, които поради своето човеколюбие Бог е дал свише, всъщност са от Бога.
И църквата, т.е. свещенството, както тук е казано, и царството, и двете са скъпоценни Божии дарове и имат общ происход и окрасяват живота на човеците. Те трябва да бъдат в съзвучие,
в съгласие, и то е много логично. Ако си замислим, че след като произхождат от Бога, в какво са съгласни те? Естествено, че в Бога. В какво друго? И държавата, и църквата, по различен начин, съдействат за Божието. Сега, разбира се, това не означава,
че църковниците, като човеци, са безгрешни, или пък, че царете, като човеци, са безгрешни. Безгрешни няма. Всеки се бори със своите грехове цял живот. Някои се преборват, други не успяват, но така или иначе, институцията
на държавата и институцията на църквата сами по себе си са благо. Те са полезни, те са добри за човеците и най-доброто е, когато държавната институция е в съгласие с църквата. те са разделени само по
функцията си на земята. Те имат различни функции. Едната се занимава с Божиите дела, казва. Шестата новела служи на боже, на божествените неща, докато другата е насочена и управлява човешките дела. Така да се каже,
жената е вертикална, другата е хоризонтална. но и двете са от Бога и двете са за благо на човеците. Те са дар. Ако погледнем историята на църквата след св. Константин, а и по време на св. Константин, ще видим
едно много интересно явление. Ние говорим за святите отци, говорим за канони на църквата, говорим за учения на църквата. много важна част от каноните на църквата, да не кажем всички, са изработени на вселенски събори. Първи,
втори, трети, до седмия. Всички вселенски събори, без изключение, са свикани от царе. Вселенските събори, без изключение, не са свикани от самата църква, а от царя, т.е. от държавата.
няма нито един християнин, който да каже, вселенските събори не са добро нещо. Не трябваше да ги има, защото царя ги свиква, значи намесва се в делата на църквата. Такова вмешателство, според въображаем лукав. Фарисей е добро. Църквата
трябва да бъде отделна, държавата трябва... Не е била отделна. Нито в първият вселенски събор, нито във втория събори изтакани от светци. Нито един светец насред събора или преди, или след не каза, а бе,
прекрасен събор, ама що трябваше императора да се вмесва в нашите вътрешни дела. Това е лош прецедент. Не. Напротив. Всички единодушно одобряват това единодействие между императора и църквата.
Но някой ще каже, Даря, ако се случи лош император, отстъпник, еретик, какво прави църквата? Много просто. Отсява. Тези събори, които са свикани от благочестиви императори и
събират благочестиви участници, църквата ги приема. Съборите, които се свикват от неблагочестиви императори и имат неблагочестиви участници, тя ги отхвърля и ги нарича разбойнически, вълчи и прочие. Независимо
колко стоти на епископа са се събрали, както да кажем по време на иконоборците. Император и иконоборец, патриарх и иконоборец, негов човек, свиква огромен събор, но църквата, като минава времето,
го отхвърля, отсява и казва това да, това не. Но не казва държавата е зло и църквата не трябва да си сътрудничи. Защото след като си заминава иконобореца, император,
идва император, иконопочитател, императрица в случая и се свиква събора, Седмият Вселенски събор на иконопочитателите и той църквата го отсява като боговдъхновен. Така, че
всичко е кристално ясно. Институцията на държавата е от бога, тя е полезна за човеците, но с нея може да бъде злоупотребено. Но знаем тази
древна формула в правото. Злоупотребата не отменя употребата. Злоупотребата с властта на императора не отменя държавността и съгласието
между църква и държава. Защото и църквата е била отсъпническа при много и много патриарси. Особено царегаските патриарси има много бройни еретици, истории и така нататък. така, че не само
императорите са виновни. Понякога и църковниците биват еретици както и смежду апостолите. Имаме Юда, но заради Юда трябва ли да отменим апостолството?
Защото ще кажем е, да, да, ма, вижте какъв лош апостол. Да, лош апостол, но грехът е негов личен. И заради този грех няма да отменим апостолството. И да кажем, иде, и другите. не, апостолството е от Бога,
грехът е от тебе. Бог те е избрал за апостол. Но ти, проявявайки своеволие, проявявайки криво разбрана свобода, на избора си избрал злото вместо доброто. Свободата е дадена от Бога,
но избора е от нас. И ние го съществяваме. За добро или за зло. Така, че по същия начин институцията е от Бога дар, а вече човеките с нашите грехове
всеки си носи на гърба греховете си. погледнем Бог как действа. Той действа по същия начин. Той е твореца на всички човеки. В този смисъл творението е
добро, но понеже дава свободна воля, тази свободна воля с нея може да се злоупотреби, тя е благо, но ти може да злоупотребиш свободно с тази свободна воля
и да избереш греха. И затова Господ на съда отделя овцете от козите. И той отсява. Това да, това не, както църквата отсява съборите. Но
всички събори вселенски, които са били възприяти от църквата като меродавни, като вдъхновени от светия дух, са свикани от държавата. От царете, императорите
и те са образец на онла съгласие, за което ние говорим, че е примера за подръжание между за взаимодушение между църквата
и държавата. Българската история в своя отношение дава много хубави примери. през Първото Българско царство ние имаме исторически блестящия пример на съгласие между държава
и църква по времето на Златния век на Свети Борис. Това е образец, по който могат да се учат всички народи, без изключени. Няма време в историята на който е да е друг народ на по-добро управление
отколкото на Свети Борис. дори ако вземе Великия Свети Константин е по-хална личност, но той след Никейския събор попада под влиянието на арияните. Нещо, което Свети Борис не е правил.
Той не отстъпва от православието никога. Свети Константин има период в който е про-ариянски настроен. гони православните, гони Свети Атанаси и Велики. Така че по-добро
управление на съгласие между държава и църква едва ли ще намерим някога в историята на всички държави. Защото някой ще каже Юстиниан безспорно Юстиниан велико време. Но неговата съпруга Теодора
подкрепя монофизитите. Спасяват, може да кажем, монофизитството. Защото Юстиниан е бил на път да я ликвидира тази ерес, но при съдействието на Теодора те успяват да оцелеят.
После най-близките сътрудници на Свети Борис, Свети Наум и Свети Климент са светци, Свети Ангелари, разбира се. Токато при Свети Юстиниан великин няма такова
близко обкръжение, така да се каже, светец до светеца. Така че Златният век на Свети Борис е най-яркото въплощение на идеала на съгласието между държава и църква. Те са в съгласие,
в симфония, в единомислие и единодействие. Самия владетел светец, самия владетел дори монах в един 18-годишен период. Това, ако не е симфония, това, ако не е съгласие.
това съгласие между църква и държава продължава и при Синамо Симеон, и при светецар Петър, който узнаем пък, че отива на крака при Ситюан Рилски да се срещне
с най-великият духовник на своето време. Така че това е един много дълъг период на съгласие между държава и църква. При Самуил също може да кажем, че има такова. Същото в Първото Българско царство ние нямаме
никакво отстъпление от идеала на съгласието между църква и държава. Първото Българско царство образец, изключвам, разбира се, Владимир Расател с неговия 4-годишен период, но той,
така или иначе, е под контрол на баща си и веднага, след като се изчерпва надеждата на бащата, че той ще се оправи и ликвидиран на този съвсем бих казал в крайна сметка незначителя.
Той можеше да стане много значителен, ако не беше бързата реакция на Свети Борис, но така или иначе това е единственото отстъпление от това съзвучие, съгласие на държава и църква. През Второто Българско царство имаме
едно отстъпничество на Калуян, когато се свързва с папата и приема унията, това са политически, разбира се, жестове, не, че Калуян е бил убеден в
светостта на папата, напротив, надългвали се като политици двамата. Това е едно политическо отстъпление, което Калуян прави, но може да кажем, че
то пък е измито от неговия племенник Йоанна Сен Втори, Йоанна Сен Втори, е образцов държавник, православен. Той не само възстановява православието в България, но и
благодарение на него Българската православна църква получава официално на събор утвърден статут на патриаршия, така че той е един от големите строители
на българската държавно-църковна симфония. При него имаме симфония, имаме съгласие между църква и държава в най-хубав вид. Когато той побеждава Теодор Комнин,
каква е първата му работа? Да посвети победата не на своя меч и на своето величие, а на святите 40 мъченици. На Божията подкрепа. Через Бога победих, а не, щод съм голям
пълководец. Така че виждаме, че при Иоанна Семвтори не случайно българската татарава е най-силна, защото той е цар миролюбец, защото е православен
и защото е смирен. Не се възгурдява, не казва аз, аз победих, а казва Господ победи, чрез мен недостойния. Така че при
Иоанна Семвтори имаме един втори връх на съгласието между държава и църква в България. Какво става обаче много по-късно в европейската история,
когато в XVIII век, знаем, че особено в Франция, се въздига безбожието, въздига се свободомислието, въздига се богоотстъпничеството и се стига, разбира се, до Франската революция,
която е образец, така, може да кажем, класическата богоборческа революция на размунтовалия си човек и при нея вече имаме, не, че при Кромуел
го нямаме в по-ранен вариант в Англия, но в Франция това е като по-учебник, това е отстъпничество от християнството, антицърковност и разделене на държава
от църква. Знаем един бутафорен култ към върховния разум, към върховното същество и така нататък. Това е една светска измислица, една светска псевдорелигия, която няма нищо
общо с християнството и с църквата. Така, че Френската революция става майка на всички революции. Целият 19 век в Европа всички иска да я имитират. Всяко поколение млади хора искат и те, както в Франция,
да отреждат главата на царя и да провъзгласят републиката, да отделят църквата от държавата. Това е идеала на всички революционери през 19 век и това постепенно навлиза,
така да се каже, в политическата култура и в политическото мислене на, може би, нузниството от образованата класа и дори се смята, че това е прогрес. Ние днес, койко направим едно изследване между образованите люди
и необразованите, им кажем добре, кое е по-добро? Църквата да е отделена от държавата или да е държавна? Църква, т.е. да бъде в симфония, в съгласие
с държавата, огромното муслиство ще кажат не е по-добре да бъде отделена. това е резултата от френската революция, от остъпничеството на XVIII век и до голяма степен от революционната
антицърковна идеология на целия XIX век, пак и на XX век. Единици, единици са и на Запад и на Изток людите, които отстояват съзвучието, съгласието
между църква и държава. те наречените консерватори, монархисти и прочия на Запад. В Русия знаем Достоевски, Късния Гогол, Леонтиев, Левти Хумиров и така нататък. Като много от тях, много от тях в младостта си са били
революционери и минават през един катарзис, през едно пречистване и разбират, че истината е във Бога, а не в човека сам по себе си, във възгорделия си човек. Така че критиката към добрите отношения
на църква и държава е от лукавия. следците са за добрите отношения, за съзвучието и съгласието между държавата и църквата. Да, в държавата има грешници. Да,
в църквата има грешници. Нещо повече. Всички в църквата сме грешници и всички в държавата сме грешници. Тоест, при тези добри отношения, ако съществуват, винаги има опасност от злоупотреба. Злоупотреба с власт.
Злоупотреба с престиж. Злоупотреба с името на църквата. С името на Господа. С всичко. С всичко може да се злоупотреби. И с чистата вода. Може да се злоупотреби, като се надея отроя в нея. С всичко може да се злоупотреби.
Ние не трябва да смятаме, че злоупотребата отменя е употребата. Колкото по-добри са отношенията между църквата и държавата толкова по-добре. Сега някой ще каже, да, да, ма ние знаем, че човек е грешен. И значи, при добри отношения, той ще си изкуши
непременно. И ще направи нещо лошо. Това също е отлукави. Защо? Защото злото го няма. Ние предпоставяме, че то ще се случи, но то не се е случило. Тоест, кой изкушика на злото? Съзнанието на човека. Ами, тогава гнездото
на злото е самото ти съзнание, ако ти така смяташ. Твоето съзнание ражда зло, което го още го няма в действителността. И най-вероятно няма да го има. Защо трябва да сметаме, че ще злоустреби с доброто. Този, който предпоставя,
така да се каже, презумция за виновност вменява на църквата, на държавата, той самия служи на кого? Какво произвежда? Какво внася в общественото мислене? Зло. Зломислие. А от зломислието следва злословие. И започваме ние сами
да ставаме носители на вируса. Носители на болестта. В този смисъл, тези предварителни предпоставения на злото, че що не има добри отношения между църква и държава, там нещо лошо ще се случи, те са от лукавия. Напротив,
ние трябва да работим за доброто и там, което то се случи някакво зло, то винаги е от конкретния човек и трябва да отидеш по и конкретния човек да му кажеш брате, ето тук ти сбърка. С чистата вода, с хубавото слънце,
с Божиите дарове, с властта, с престижа, с името. ти злоупотреби, но не да смятаме, че това е проблем на институцията. Да, разбира се, имаме примери на злоупотреба с власт, имаме примери на злоупотреба
с всичко. те по своя си ред трябва да бъдат ликувани. Чрез вътрешно-църковна гласност, чрез вътрешно-държавна гласност, чрез институции, които следят, чрез
съд, чрез закон, чрез всичко, което е създадено за регулиране на добрите отношения между всички участници в цялото, включително, разбира се, и държавата,
и църклата. Така че, греха е в човека. Не е в държавата и не е в църквата. В човека. Сега, доколко аз, грешния, който имам града в окото си, мога да съдя ближния си,
който има сламка в окото си, това е съвсем друга тема. Кой има право да казва, а другите то употребиха, а той самия, може би, повече. Там вече отиваме в сферата на етиката.
но когато говорим за институциите, за църквата и държавата, трябва да знаем, че съвременното политическо съзнание на света, в който живеем, е секуларно, тоест богоотстъпническо. Той е само по себе си
зло. Защото какво прави св. Борис в IX век? Той въцърковява държавата. Държавата преди него не е била въцърковена, той въцърковява българската държава.
Тоест, нените закони вече са християнски, култура е християнска, нената книжовност е християнска, ненето изкуство е християнско. Ненето всичко трябва да
стане християнско. Това означава въцърковяване на държавата. И обратно, от френската революция насам започва разцърковяване на държавата. Разцърковяване
на законите, разцърковяване на образователната система, разцърковяване на изкуството, разцърковяване на литературата, на всичко. Всичко в секуларната държава е разцърковено. Останала е само църквата като един
остров. И носителите на той секуларизъм наричат това нещо прогрес, защото той тяхното, разбира се, те си хвалят стоката. Нормално. Носителите на секуларизма т.е. на
остъпничеството от Бога хвалят остъпничеството, наричат остъпничеството прогрес. Това е напълно среда на нещата, напълно разбираемо. по същия начин Владимир
Насате е бил убеден в своята или пак Юлиан Отстъпника е бил убеден в своята линия политическа. Юлиан Отстъпника е образец
в това отношение. Той смята, че християните са зло, а че старата езическа религия е деградирала и трябва да се подобри с повече философия, с повече морал, с повече етика и той каза
ние езичниците трябва да надминем православните по милосърдие, по това, защото те поначало служат на една невярна кауза. Това е негово убеждение. Така че ние не трябва да се отчудваме, че нашата съвременна така Юлиан Отстъпническа
политическа мисъл няма да вярва в че е носител на прогреса. и разбира се, че това ще вярва. Когато самият човек е разцърковен, ума му е разцърковен, той става враждебен на Христа, без да иска. Враждебен на църквата в някаката същност.
Той може да обича църквата като историческа, като естетическа категория, но той не разбира църквата. И не разбира, че е враждебен на същността на църквата, на духа на църквата. Той е враг на личността на Бога. Не на абстракцията Бог. Той е халесва тази абстракция. Но не приема църквата. Не приема институцията,
която Бог е създал. Не само е създал. църквата ни трябва да знаем, че това е най-важното. Тя е богочовешка. Повечето от секуларистите, защо грешат? Те не са глупави хора. Не са лоши хора. Не са врагове. Те са жертва на лукавия. И те си мислят, че църквата е човешко, учреждение. Че човеците,
понеже им трябва идеал, са си го създали. понеже им трябва ред, понеже им трябва добродет или закон, са ги създали, като обществен договор. Те снятват, че църквата е обществен договор. Това е от лукавия. Това е, как да кажа, нелепо. Църквата не е обществен договор и не е човекотворна. Нещо повече. Господ съществува в църквата. Нещо повече.
Господ е най-важното в църквата. Защото ние знаем, че Христос е глава на църквата. Но ако разделим, а ние сме тялото, ние човечеството, сме тялото на църквата. Божия народ. Православното човечество. Но ако служим на двете блюда, Бог и цялото човечество,
кой е повече? Бог е безкрайно повече от всички нас, взети заедно. Тоест, земната църква е нещо съвсем нищожно в десницата Божия. бог е 99 период от църквата. А ние сме прашинка. Всички
православни, взети заедно. Пък и цялото човечество, с всички атеисти, безбожници, иноверци, така, така, така сме прашинката. Тоест, когато говорим за църквата, говорим преди всичко за Бог. Триединния Бог. Като
Христос е глава на тази църква. така, че тази богочовешка институция е преди всичко Божия и след това човешка. И какво по-добре за държавата от това да бъде в съгласие с Бога. Тоест, с църквата. Тоест, да бъде в църковена. Тоест, при
съединена към Бога по някакъв начин. Това е най-доброто за всяка държава. И както Свети Георгий казвал на Диоклециан да стане християнин. По същия начин ние като църковници би трябвало да казваме по стъгните и по мегданите на всички държавници,
на всички политици да станат част от църквата, да влезат в симфонията, да влезат в съгласието, в това благо, което е най-доброто и за тях, и за църквата, и за нас, и за Господ. Защото Господ иска нашето благо.
Той иска ние всички да се спасим. Той иска нашето държава да е най-добрата възможност. Т.е. да бъде въцърковена. Т.е. да има Христос за свой закон. а не сама да си приписва законодателна власт.
И ме луказва три власти. Законодателна, изпълнителна и съдебна. Ами, и трите са в ръцете Божии. Законодателя е Бог, съдията е Бог, изпълнителя е Бог. ние си въобразяваме, че държим власт. Това са утопични
иллюзии на падналия и помрачения човек, на неговия паднал и помрачен разум, който не вижида, че сме негови. Изцяло сме негови. и ако ние това не виждаме, ние страдаме. Господ няма да пострада от това, че
ние ще станем отстъпници. Ще станем като Юлиан отстъпника или като Владимир Расате или като Юда и така нататък. Той няма да пострада. Ние ще пострадаме. А Той не иска това нещо. Той иска ние да отидем в доброто. И в този смисъл учението за съгласие
между държава и църква няма альтернатива. Няма сянка от оспорване и от съмнение. Това е най-доброто за всички нас. това, че сме се удалечили с нашия секуларизъм и вече не разбираме колко добре е за нас
е част от секуларизма, част от помрачението, от умопомрачението, в което ние живеем. И колкото повече се освобождаваме от това вече 200 годишно и повече умопомрачение, толкова по-ясно виждаме, че светците са били прави, че святи Борис
е бил прав и че най-доброто за държавата е Христос, триединния Бог, светия Дух, събора на светците, единомислието, съгласието на Господ свят.