ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров Здравейте! Темата на днешната беседа под номер 226 е Изборът на екзарха и вместо-истината на 21 януари се навършиха 80 години от избора на Софийския митрополит Стефан за български екзарх Тази годишнина не беше отбелязана май никъде Нито в църковните среди, нито в историографските, нито никъде поне аз доколкото съм забелязал Нито в синодалния сайт, нито никъде друга не видях и дума да се каже по този въпрос Да, събитието не е първостепенно Но е значително събитие все пак То ни дава повод да поразсъждаваме върху няколко важни въпроса Първо
Защо от смъртта на екзарх Йосиф в 1915 година До 1945 година, 30 години в Българската православна църква не е избран глава на Българската православна църква И тези 30 години са фундаментални През тях протича провала на България, историческия провал на България, което е Първата световна война Земеделското управление, превратите и така нататък 9 септември, 44-та година През цялото това време не е избран екзарх Първата световна война, втората световна война Края на първата и по-голямата част от Втората война През цялото това време Българската църква е, така да се каже, безглава Да не кажем, обезглавена Втори въпрос Защо българският екзарх е избран именно през януари 1945 година Трети въпрос
Защо и как е вдигната схизмата през февруари 1945 година? Този въпрос е важен Ще го разгледаме отделно след един месец Значи един месец след като избираме екзарх се вдига схизмата Те са взаимосвързани събития След един месец, когато честваме 80-годишната от вдигането на схизмата Ще направим беседа подробна По този въпрос Тук само го отбелязваме Четвърти въпрос Защо екзархът си подава оставката през 1948 година? Три години след като е избран Защо на негово място не е избран нов екзарх или патриарх в продължение на цели 5 години?
Чак 53-та година И шестия въпрос Кой е изобщо екзарх Стефан? Каква е неговата роля в историята на България и на Българската православна църква? Естествено, че всички тези въпроси биха могли да са предмет на отделни беседи Т.е. тук ние само ще ги маркираме Ще ги поставим в контекст Няма да можем да ги изчерпим Или да се задълбочим в нито един от тях Подобаващо И ще поговорим малко за още един въпрос, който е методологически За как функционира историческият разказ От какво е направен и как функционира Имаме поначало два подхода към историческата наука Към изграждането на историческия образ
На историческия разказ Индуктивен и дедуктивен Те са взаимосвързани, те се допълват Не могат един без друг При индуктивния, отдолу нагоре Изучаваме микроисторията Всеки документ, всеки артефакт, всеки извор Всеки паметник, спомени, записи Кинокадри Първични исторически материали Произведение на изкуствата и всичко това нещо С лупата го изследваме И започваме да ги подреждаме по смисъл И да изваждаме смисъл на събитието А дедуктивният подход е отгоре на долу
Той поставя тези събития в контекст В най-общите богословски рамки Макроисторически, макроисторически, екологични, макро-економически Познания за епохата, за личността, за народа, времето, мястото И съчетавайки тези неща Ние получаваме вече в средата Между двата подхода и по-скоро в съчетанието на двата Получаваме един достоверен исторически разказ Който е много важен За да разберем събитията, живота, в който ние живеем От къде проистича, какви са логиките Направим поуки, аналогии и така нататък. В случая с избора на екзарх Стефан Аз не съм се занимавал с микроисторическата дейност И нямаме и намерение да се занимавам
Да изследвам всички документи, писма и прочие Не, не съм специалист по екзарх Стефан И никога няма да бъда Но Защо тогава правя беседа на тази тема? Ами именно за това Защото Ако имахме достоверен разказ Пък бил той микроисторически За екзарх Стефан и за избора на екзарх В 1945-та година Може да направя беседа, вкарвайки този разказ В макроисторическите рамки Защото обикновен разказ За светски
Така да се каже човекоцентричен И му липсва богоцентричното, което ни в нашите беседи се опитваме да го вкараме То е макроисторическото, то е макроисторическото, то е метаисторическото Така отгоре, но тук бедата е, че нямаме достоверна свършена работа на ниво на индуктивния метод И нямаме задълбочено достоверно историческо, нито на събитието, неговият избор в 1945-та година И това е много важно, защото ние нямаме изобщо такова изследване за историята на Българската църква през целия период на комунизма И на тези 45 години нямаме сериозно, достоверно, задълбочено изследване на тази история Ами, и за предишния период нямаме От възстановяването на българската православна църква в 1870-та година Под формата на екзархията, ние нямаме достоверна история на българската православна църква Бих казал, далеч нямаме Ако имахме някаква, която не удовлетворява всичките ни искания, но да кажем 50% ги удовлетворява иди доди Не, нямаме и толкова Имаме изключително повърхностни, недостоверни, такива обзорни истории И изобщо нямаме голяма, сериозна, пък била тя и не чак толкова задълбочена история
Тук възниква фундаменталният въпрос Какво става, какво правим, когато нямаме такава история Няма, никой не си е дал труда да я направи Какво правим тогава, какво се случва? В нашето съзнание, индивидуално и в общественото съзнание За този период, за тази личност Не може да има вакуум Не Той се запълва с нещо С какво се запълва? Да кажем Нашата представа за екзарх Стефан От какво е направена? Нашата представа от избора на българския Екзарх в 45-та година От какво е направена тази наша представа?
Т.е. как битува историята в сегашното българско обществено съзнание? Тя се състои от недостоверни, незадълбочени заместители Т.е. тя функционира не като истинска достоверна история, а като ерзац история Може да наречем вместо история Нямаме истинска история или истинска биография, а заместител Вместо история И това е изключително страшно Защото вместо историята Този отровен двойник на историята Тя не се появява изневиделица Тя не пада с парашют от някъде А тя е творение Тя е създадена от някой И то с някаква цел Тя се просмуква в нашото съзнание, в общественото съзнание
И има автор Кои са създателите на вместо историята На вместо истината Историческата вместо истина Вакуумът се запълва от случайни хрумвания, от нечии изказвания Би могло и така да бъде Оставяно на самотек И хората разказват И лека-полека се формира Както е било, да кажем, в ранните общества Примитивните Един вид народно творчество Един казва едно, друг казва друго И се носи някаква смътна легенда Как е станало всичко
Всички народи имат такива предания Без изключение за своето минало Създадени Малко или много спонтанно Случаят обаче не е такъв Тук, в наше време, Имаме Хора, които пишат книги Исторически Пишат изследвания, статии Правят конференции Тези хора Не са Саморасли Те са
Вкарани в някакви структури Те са финансирани от някого И те са Идеологически Мотивирани Идеологически създадени И идеологически управлявани Дори да не осъзнават Или да си затварят очите Че този който плаща Поръчва музиката Но така или иначе Те са идеологически управлявани Т.е. тази вместо истина С която ние запълваме
Несвършената от нас работа Е всъщност Продукт На нечия идеологема Тя обслужва нечия идеологема В нашия случай Да кажем Историята на Българската църква Защо не е създадена? Ами много просто Достоверна, задълбочена Защото от Значи Създава се екзархията 70-та година
До 78-та година Освобождението Първо няма техническо време Кой ще седне да напише История на Българската църква за 5-6 години? Няма за кога Нито имат Кадри Нито имат време Тогава и априлско въстани И какво ли не се случва Дума да не става После Идва на власт
Александър Батенберг Който е протестант След него Фердинанд Който е римокатолик След него Борис Трети Който е в една римокатолическа среда Нито един от тях По никакъв начин Не е мотивиран да Финансира Поощрява И осъществява Такъв мегатрут
История на българската православна църква В началото По време на Батенберг Още не е имало достатъчно време Натрупано историческо време Той не може да финансира Или да предприема История за нещо което е С 5, 10, 15, 20 годишна давност 20 годишна давност Все пак историята иска някакъв отстъп, исторически Едва по времето на Фердинанд И то Така Може да кажем
Края на 19-ти Вече се заформя Някакво Така Някакъв корпус от време От събития, личности и прочее Но те пак Повечето са живи все още Деятелите на екзархията Много от тях са живи Има Много така Така Страсти Замесени
Така че Чак Към Може би Времето след първата световна война Вече се натрупва достатъчно Исторически материал Отново време За да се разгради тази история Но пък Обществената конъюнктура не е благоприятна Нито Фердинанд Нито Борис Трети Нито Стамбулийски
Има такива интереси И Освен това църквата е обезглавена След 15-та година няма екзарх И един вид Всичко става на личната самоинициатива И виждаме, че Примерно Иван Снегаров Който прави една Прекрасна история на Охридската архиепископия Както си трябва Ама защо е прави? Защото Българският държавен интерес
Е насочен към Македония Не искаме да докажем Връзката си с Македония Правата си върху Македония И държавата Стимулира Такава дейност И Иван Снегаров Се възползва По един и друг начин Българската държава обаче няма интерес Да изследва историята на екзархията Най-малкото защото тази история е Трагична И тя се проваля
Екзархията завършва с тотален провал Всъщност, когато Екзарх Йосиф Идва в България 13-та година Това е на практика Капитулацията на българската екзархия Тя признава, че се е провалила Ние Това не си го признаваме Не искаме да си го признаем И мълчим по този въпрос Но Това е факт Че ако Екзарх Йосиф виждаше смисъл
Да продължава Да бъде екзарх в Константинопол В Цари град Той по някакъв начин Ще остане там до смъртта си Фактът, че се прибира означава, че Стоенето му там е Безсмислено Че работата му е опропастена Той го е знал много добре Още от Илинденското въстание И много други, разбира се, събития Това е голяма друга тема
Ще се връщаме върху нея Много пъти Поучителна Една от причините да не се разказва историята на Българската църква в задълбоченост Това задълбочаване Ще означава Осмислене на един провал Това е историята на един провал На една национална катастрофа И Никой не иска да Инвестира в тази история
Макар че напротив би трябвало Ние ако не се учим от катастрофите си Ние ще ги повтаряме Би трябвало Точно обратното Да търсим Докато са живи свидетелите И така нататък Причините Как стана това Как изпуснахме Уж бяхме много умни Уж надхитрихме гърци и турци А накрая С пръсвостта
Останахме Завършихме По-зле отколкото Ако Не бяхме правили Ни Илинденско въстание ни Априлско ни нищо, щехме Да сме много по-добре Но Това никой не иска да го казва Никой не иска да го признава Самите деятели На Революционната
Теза Които извъдат на власт Освобождението Включително Вазов Стамболов И така нататък Цялата тази кохорта Която Свързва себе си С Революцията И освобождението Те смятат И доказват
Че Априлското въстание Е освободило България Топчето пукна Европа стресна Пустите клисурци копривщенци панагюрски донски казаци Т.е. Отъждествяването на априлското властание с освобождението Тази Фактически Манипулация Историческа
Води до това, че Деятелите на революцията не искат да разкриват дълбочината и истината, а искат да пропагандират един повърхностен недостоверен разказ, който тях ги възхвалява И този разказ е залегнал в нашата историческа наука, в нашата литература и до ден днеша в нашата национална митология е изградена от такива недостоверни исторически разкази И Не стои Добре Някой да Посвети години от живота си в развенчаването на някои от тези митове, особено мита за екзархията Мита за екзархията, понеже ние почти отъждествяваме националното мислене с екзархийската идея Смятаме, че това е българския народ, който измисля тази идея и я осъществява и тя е печаливша И затова всякакво задълбочаване ще срути тази измама, тази вместо истина И затова тя се утвърждава като златна легенда на съвременния българския народ до ден днешен Това до някъде е причината ние да нямаме достоверно изследване на българската църковна история в новите времена, след учредяването на екзархията Поставихме нашия днешен, така, Разказ в една рамка
Нека да чуем едно песнопение след което ще продължим Да исправится молитва моя Българската Българската Българската Българската Българската Тебе, воздеяние руку моею, жертва вечерняя. По отношение на самия екзарх Стефан. Първо, ние като православни християни не бива да допускаме да съдим човека и да казваме той беше лош човек, той беше добър човек. Защото ние не познаваме сърцата, Господ е единственият сърцеведец и единствено той има правото да съди, защото съдът е върху сърцето на човека. Нашият съд е невалиден и да го съдим и да не го съдим, той няма значение, нашият съд поради това в никакъв случай не трябва да съдим човека. Да, по тях можем да се произнасяме, доколкото ни стигат познанията и разбиранията. За това, без да коментираме човека екзарх Стефан, можем да обсъждаме някои постъпки, негови действия, изказвания и т.н.
Но до сега такова изследване достоверно на тази много важна историческа личност нямаме. Да, има книги посветени на него или пък дялове в други изследвания, където неговата дейност, неговата личност са коментирани, обсъдени, но тези трудове са недостоверни. Имам предвид на Спас Райкин, на Даниела Калканджиева, на Руселена Пенджекова и други. Има, разбира се, и цял един том, който е посветен на екзарх Стефан, 1947 година издаден. Впрочем, нека да, като казваме този том, нека да обърнем внимание, че, нали, според така клишето, което се приема за истина, екзарх Стефан е в немилост към 1947 година, но истината е, че по негово време се издава един огромен том за него в 1947 година. Т.е. Бил е доста уважаван и овластен като екзарх, макар че е имал проблеми със Светия Синод и не само с синода, и с новото комунистическо управление. И смята се, че той едва ли не е в конфликт с тях и те почват да го мачкат, еми, може и така да е, но книгата излиза. Огромен том. Тези сегашни, да ги наречем, вместо истини, клишета, които са се утвърдили, могат да търпят много сериозни преосмисления. Тези писания, пак казвам до сега за екзарх Стефан, които не са никак малко, са недостоверни не защото са пълни с грешки, има грешки, но по-скоро защото са написани от предубедени автори и автори, които имат някаква идеологическа позиция. Естествено, че след рухването на комунизма, тази идеологическа позиция в началото е най-общо казано антикомунистическа, антитоталитарна, либерално-демократическа. Те имат пристрастие към либералната демокрация, финансирани са от нея, сега дали пряко от Сорос, дали не, това е друг въпрос, но все едно имат такъв уклон. И за това техните писания са недостоверни, те преувеличават ролята на тайните служби, на задкулисието и, което е много важно, така, изолират дадени факти, които са достоверни, изолират ги от обстановката, от политическата обстановка на това време и правят погрешни изводи от тях. Само две думи за биографичната рамка на екзарх Стефан.
Той е роден точно в годината на освобождението, 1878 година, със светското име Стоян Попгеоргиев Шоков, син на свещеник, в село Широка Лъка, родопското село. Завършва духовна семинария в Самоков, като отличник и първенец на випуска. След това завършва Киевската духовна академия в Руската империя от 1900 до 1904 година. Завършва с научната степен кандидат на богословието, което е равносилно на съвременната наша научна степен доктор. Връща се в България след Киевската академия. Там, разбира се, научава отлично руски език и ползва богатата руска богословска литература. От 1904 до 1907 година работи като учител в Пловдив, в мъжката гимназия. В 1907 година е изтеглен от екзарх Йосиф в Цареград, в Истанбул. И там преподава в Цареградската духовна семинария. Там започва в 1910 година неговия монашески път. И тук трябва да обърнем внимание на следния факт. На 16 октомври 1910 година Стоян Шоков е постриган за монах от екзарх Йосиф и приема името Стефан. На следващия ден, на 17 октомври, е ръкоположен за йеродякон. След още два дни, на 19 октомври, е ръкоположен за йеромонах и е назначен за протосингел на Екзархията.
Ето това стремглаво изкачване на тези стъпала, иерархически, на първия ден след монашеското пострижение става йеродякон и след още два дни става йеромонах. Това нещо е напълно неправилно и вероятно има пагубни последици върху самия бъдещ Митрополит Стефан и екзарх Стефан. Защото той се оказва един от тези български висши духовници, архиереи и екзарх. екзарси, които никога не са били монаси в манастир. Екзарх Йосиф, неговия ментор по това време, е точно такъв. Той е монах от градските салони. Той не е стъпвал в манастир, екзарх Йосиф. Високо образован. Но няма монашески опит. А това е, казват, изключително важно за монаха да има собствен, истински, достоверен монашески опит. Тоест да не е тръгнал в църквата с летящ старт в кариерата. И Йосиф тръгва с летящ старт в кариерата. И, повтаря това, върху своя питомец или протеже, Стефан му дава летящ старт. Вместо да го прати в Света гора или някъде другаде, има български манастири, в Рилски или кой знае къде,
да поживее малко като обикновен монах. Когато монаха живее в света, както е екзарх Йосиф, цял живот, цял му монашески живот е в света и на екзарх Стефан по същия начин, когато той живее в света, той придобива секуларно самосъзнание, секуларен светоглед, секуларно поведение. Т.е. той става светско лице. Той остава светско лице. Докато монаха, който отива в манастир, може след пет години патриарх да го направят. Но той не е отишъл да става патриарх. Той е отишъл на монашеско покаяние. И вече неговите старци са казали, ето този човек има данни, дай да го издигнем да го направим такъв и такъв. А не по своя воля и по така очевиден план. Път на карта. Йосиф, когато става монах в Истанбул и Стефан в столицата на империята и двамата знаят много добре, че пред тях са отворени вратите за блестяща църковна кариера в света. Това е доста опасно за един монах. А и не само за един монах, и за един архиерей. Та, става той един вид дясна ръка на екзарх Йосиф. След една година, само след като е ръкоположен за йеромонах, е введен в архимандритско достойство.
Тоест, какво означава архимандритското достойство? Това означава, че той е избираем за епископ вече. Може да не го избират никога. Но е на една крачка от епископството. Само една година, след като е станал изобщо йеромонах. Това означава стремглава църковна кариера. Едва ли не главозамайваща. Сега, главозамайването вероятно не се е получило, защото започват войните, балканските войни. В началото триумфа на България в Първата Балканска война. Тогава наистина да се главозамаяш. Но веднага след това, катастрофата в Междусъюзническата война, 13-та година, Екзарха е принуден да се върне в град Света София, в Българската столица, с което на практика обявява фалит на екзархийския проект.
И то си е така, провал на екзархийския проект. След още две години България влиза в Първата Световна война на погрешната, губещата страна. Екзарх Йосиф умира и Стефан, архимандрит Стефан по това време, който е бил русофил, славянофил и симпатизирал на Антантата, на Англия, Франция и Русия, техния съюз. В България не се чувства, на сигурно място той има ярки изказвания против Германия, против германците, за славянството, за Русия и за това е принуден да отиде в Швейцария, където от 15 до 19 година, 4 години специализира богословие в Женева и накрая защитава докторат в Фрибурския университет. Тези 4 години обаче, повечето от тях са военни, Швейцария е особено място. Там си дават среща всички разузнавателни централи, дипломати, скрити дипломати се въртят там и архимандрит Стефан е въвлечен в тази, къде е явна, къде е тайна дипломация, възлагат му мисии, впрочем и от страна на България,
къде е гласно, къде е негласно, защото той има много добри връзки в средите на Антантата, разбира се с англичани, с французи, с руси и би могъл да спомогне за сепаративен мир между България и Антантата. Говорило се е на тази тема, разбира се, официално дума да не става, но неофициално е имало подобни идеи на всички равнища. Архимандрит Стефан се занимава изцяло с светска дейност в Швейцария, с дипломация, създава невероятни контакти. Да не забравяме, че там по негово време е вряло и кипяло в Швейцария, тя е малка страна, там са и Ленин, и сюрреалистите,
и кой ли не е? Архимандрит Стефан имал шанса да се запознае с елита на европейските и дипломати, и политици, и хора на изкуството, които ще дават тон на събитията в Европа и в света през следващите десетилетия. Той там с много от тях се запознава или най-малкото вижда как работят, къде се изявяват и така нататък. Това му е огромен опит и му създава голям престиж. той е най-опитния в международните дела български църковник изобщо през целия този период
на обновената българска църква от екзархията до ден днеш. Нямаме такъв. Така школувано. изкарал 4 години супер университет в Швейцария по международна дипломация, геополитика и какво ли не още. През това време Стефан много категорично застава на позиция срещу българската официална политика, срещу Фердинанд, срещу влизането на България на страната на губещата коалиция
с Германия. и в естествен смисъл си затваря пътя обратно, защото на какво може да разчита след като е говорил против царя. Но така или иначе войната свършва, царя абдикира, Фердинанд, конюнктурата рязко се променя, всички виждат, че това е в България,
виждат, че това е било страшна грешка, това е епохалната грешка в новата българска история и то непредизвикана, сами си го правя, сами се съсипваме. За съжаление, Архимандрит Стефан е бил прав, изборът е бил погрешен, катастрофата е историческа, но той пък може да се върне обратно в България
и тука вече идва на власт Стамбулийски, по това време се свиква втория църковно-народен събор, за пръв път на територията на България се свиква такъв събор, по това време Архимандрит Стефан става епископ, Стефан,
и малко след събора, през 22-а година, той става избран за Софийски митрополит. Значи, събора свършва на 16 февруари 22-а година и съвсем скоро след това Стефан е избран за Софийски митрополит. Това е изключително
важен пост. Това е главната епископска катедра на България. Не, той не е екзарх, не е глава на Българската църква, но управлява столичната епархия. Това е най-важният църковен пост в Българската църква
по това време, независимо кой е заместник, наместник председател на Светия Синод и така нататъка. Реално Стефан излиза на преден план. През следващите години няма да влизаме в детайли,
те не ни интересуват толкова много, но стигаме до Втората световна война. Той развива дейност, разбира се като Софийски митрополит в много отношения. Спечелва си и много приятели, и много врагове. ярък привърженик на
славянството, на Англия и Франция, на Русия, но не Болшевишката Съветски съюз, а на Старата Русия и, разбира се, противник на Германия, която пък става
стратегическия съюзник на България от 1933 година. Дори и малко по-рано, но 1933 година нататъка вече Хитлерова Германия си е фундаменталният съюзник на България във всяко отношение и
екзарх Стефан, т.е. митрополит Стефан Софийски, гласовит противник на тази погрешна ориентация. И стигаме до Втората световна война, когато митрополит Стефан се възправя в така
пълен ръст, защото първо той продължава да критикува открито избора на България, цивилизационния избор на България към фашистка Германия, нацистка, по-точно Германия и второ
той изиграва важна роля за спасяването на българските евреи. Разбира се, пак срещу нацистката идеология това е единственият архиерей в цяла Източна Европа, който официално на всеуслишание
критикува политическата ориентация на България и изобщо хитлеровия режим в Европа по това време. Той си го позволява и е имал от една страна смелостта и самочувствието,
от друга страна обществената позиция, за да може да си го позволи. Цар Борис Трети не е смеял да го питне. спасяването на българските евреи допълнителен актив, разбира се, не по времето на спасяването, тогава е било рисковано, много рисковано. Не са си поплювали много-много.
И германците пък и нашите, българските управленци, но той така или иначе преминава през тези премеждия и стигаме вече до края на войната, когато идва Червената армия в България и разбира се, про-германския режим пада и
се сменя изцяло ориентацията и парадигмата. Нека да чуем едно песнопение и след това ще я продължим. [Църковно песнопение] и герман, обоцеливе, тогава, [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение]
[Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] [Църковно песнопение] След като съветската армия влиза в България и се извършва деветосептемврийският преврат. За всички е ясно, че всичко се е сменило. И, съответно, наместник председателя на Светия Синод си подава оставката
и за наместник председател е избран. През октомври месец, 1944-та година, е избран митрополит Стефан, Софийски митрополит. Ясно е защо. Ами, защото една част от Светия Синод са симпатизирали на Германия и не точно може би на нацизма, но така или иначе са имали и силни антисаветски изказвания. Докато Стефан, той по линия на славянството и по линия на русофилията, макар че бил противник на безбожния комунистски режим, но ние тук пропускаме един важен момент, обикновено, като казваме комунизма, комунизма, но 1943-та година Сталин възстановява московската патриаршия, т.е. избира се патриарх и започва възстановяване на Руската православна църква. Връща им Троице-Сергиевата лавра, започва да издават вестници, списания и прочее. Възстановява се богослужението в стотици храмове и нашия митрополит Стефан много отблизо е следил тези развития. Те не са били тайна за никого.
Той е бил обнадежден. Ето Сталин, който е всемогъщ. Да не забравяме, че 1944-та година към края Сталин е световен идол. Той е лидер на борбата срещу нацизма. Един от лидерите. Но дори по-важен от Чърчил и Рузвелт, защото за Европа говорим. В Азия, битката срещу Япония, да, вероятно Рузвелт е много по-важен. Но битката срещу Хитлер в Европа най-важният човек не е Чърчил, разбира се, а Сталин. Защото там е основният натиск на Германия. Там са войските, танковите, всичко е на източния фронт. И победата на Сталин, която тръгва, разбира се, от Сталинград, минава през Курската дъга, освобождението на Ленинград от обсадата. Тук при нас вече тази операция при Яш-Кишинев и тогава вече Сталин всички вижда, че той ще е големия победител от войната в Европа.
И всички, особено в Франция, комунисти, Пикасо и т.н. те са възторжени почитатели на Сталин. А какво Пикасо? Американците, Рузвелт, всички са негови почитатели. И имайки, Стефан, който вижда про църковния курс, нов курс, новата религиозна политика на Сталин. Тя не е обявена както новата економическа политика на Ленин с декрет, обаче всички втрещено гледат какво прави лидера на световните атеисти. Сталин връща църквата в играта. Други въпроси е с какви цели. Целите са били, разбира се, да я използва. Сталин не е имал намерение да направи реставрация на Царска Русия, на Православна Русия. Не. Той искал да използва църквата. Но така или иначе, тактически той подобрява рязко отношението към църквата. И когато Червената армия влиза в България, това не е армията на болшевиците от 20-21 година, които разрушаваха и изгаряха храмове, а това е една армия с едно ново по въпроса за църквата. Стефан гледа да поощри тази тенденция, защото тя може и да продължи. Никой не знае как ще завърши тази тенденция. Може пък да продължи, колкото и да е неочаквано.
Така че той доста положително се отнася към новата власт. Той е бил в много добри отношения с превратаджиите Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Звенарите, те са били, както знаем, про антантата, про английски настроени и Стефан също. Него го обвиняват, че е агент на Великобритания. Сега изглежда, че имало нещо, но това са едни симпатии, едни контакти, едни приятелства. Ние не трябва да ги отвънка да ги етикетираме, а трябва да разберем отвътре как стоят нещата. Но ние не знаем, аз не мога да се произнеса неговото англофилство в кое се е състояло. Дали е бил вербуван. Едва ли, но не знам. Така че знаем, че имал такава слава на англофил и русофил. Но какво означава това? Ние знаем, че понякога един човек в себе се не може да изясни какви са му отношенията към друг човек. Или към друга държава, или към друг народ, или към друга идеология. А камо ли ние отвънка? Така че тук се изисква наистина едно задълбочено, богословско, психологично. екологическо изследване на това, което е останало от Екзарх Стефан, за да разберем неговите истински отношения.
Та, така или иначе, човека, който въздигна глас против Хитлер, единствен в цялото срещна Европа, с риск на живота си. Неговите живот е бил заплашен нееднократно. Човекът, който посмя официално да застане на страната на евреите. Разбира се, цар Борис Трети не е искал да унищожава евреите, но се е огънал под германския натиск и е бил на път да ги унищожи. Българските евреите да ги прати в Германия, разбира се, не е да ги унищожи той, но като ги прати в лагерите на смъртта, то е ясно, че няма да се върнат. Та, Митрополит Стефан е заставан на много ярка позиция, много лидерска позиция и е много естествено, когато неговите врагове паднат от власт, той да дойде на власт. И той да бъде лидера и фаворита да углави Българската църква. И тука стигаме до интересния момент, че се възстановява българската екзархия. През януари месец, на 21 януари 1945 година, се избира нов български екзарх, отечествено-фронтовското правителство, спомага за организиране на такъв събор, който избира екзарха. И такъв е избран именно Стефан Софийски, Софийски митрополит. Защо? Много ясно защо. Защото е бил най-яркият лидер на противниците на предишния режим, който се сгромоляса. Това е исторически много обяснимо. Освен това, той е дипломат. Той е с огромни връзки на Запад. Той е икуменист.
Познава икуменистическото движение. Сега, ние знаем, че икуменизма е едно зло. Тук е нищо лично, тук е просто обективно. Това е едно сатанинско творение, икуменизма. То не може да бъде против истината и да не е сатанинско в основата си. Но то не е сатанинско в своите носители. Тези хора, които се увличат от това по същество антиправославно движение, те са били искрени православни и много симпатични личности. Георги Флоровски, прекрасна личност и много други, симпатични и така нататък. Защо стават икуменисти? Защото целият свят се срутва върху тях. В Русия има предвид. Когато болшевиките идват на влас и започват твоето кърваво гонение на църквата, какво е да правят църковниците и искрено вярващите, и богословите, и така нататък. Те нямат място в тази нова атеистична страна и бягат на запад.
Там някой трябва да им подаде ръка. Ако никой не им подаде ръка, те ще трябва да работят в мините и в такситата, както и става. Ако някой обаче им подаде приятелска ръка и му каже: приятелю, аз съм англиканин или римокатолик, или протестант, обаче ти си страдашт, ела, тук ще ти дам възможност да преподаваш в нашия университет, и тук издаваме ти книгите, много трудно може да откаже един богослов, пък и един църковник трудно би отказал на една приятелска покана. И то искренни покани е имало от техни почитатели, от техни ученици, които се възхищават от тяхното творчество и да им помогнат, как може великият богослов на нашето време да не бъде богослов. Дошлите на готовото, къде се казва, изтичане на мозъци от Русия към Франция и Англия, и ние да пропуснем това нещо. Разбира се, че се възползват. екзарх Стефан пък е представител на изолирана българска църква. Тя формално е в схизма. И някъде им подават ръка. Къде католици, къде протестанти, къде англикани? И той да се прави на така велик и принципен, да каже,
вижте, братя, вие сте в догматични грешки, и аз поради тази причина отказвам да пиша във вашите вестници, изписания, да се срещам, да участвам във вашите конференции. Не. Имало е такова едно настроение. Освен пак да кажа, той е бил светско лице. Той не е бил монах с монасите. Той е бил светски монах. светски църковник. И като такъв се е изкушавал от изкушенията на екуменизма. И тези връзки пък му създават позиции при следващите важни решения, които се вземат. Примерно, когато се определят границите на България след войната, дали ще върнем на Румъния, Южна Добруджа или няма да я върнем. И много други неща.
Всичко това. Или пък ще вземат нови територии, като съюзници на Хитлер. Спокойно могат да ни орежат още някои други покрайнина. Къде е Южна, къде е Западна, къде е Северна. И сега верно, че Румъния е била профашистска настроена. Оттам няма опасност да им вземат нещо. Но по отношение на, примерно, Гръция и Югославия, съвсем спокойно можеш да вземат от нашите територии, без никакви обяснения. Фашисти, българите — фашисти, точка. Няма обяснения. Това не се е случило. Мисълта ми е, че в тази ситуация ролята на един такъв международник, какъвто е Митрополит Стефан, е била важна.
Така, че неговият избор за екзарх е бил, най-общо казано, идеален за всички. За комунистите, за отечествения фронт, за съветските деятели, за англо-американците. Всички са го одобрявали. Той е подходящия човек. Той е човека за времето и за мястото. затова не бива да се очудваме, че именно той е бил избран. Ще е чудно, ако не е избран. Но, нека да поставим другия важен въпрос. Защо 30 години преди това нямаме избран екзарх и защо 3 години след, като си подава оставката, пак няма? Много просто. Отговорът много тук вече идва от макроисторията, не от микроисторията. Документите сигурно ги има, ако тръгам да ровим по архивите,
но и да ги няма, ние знаем какво се случва. Защото, за да не е избран български екзарх, причината е, че този, който държи властта, не е искал да бъде избран. Когато умира екзарх Йосиф, 15-те година, на власт в България е бил Фердинанд. Фердинанд не е искал да имаме български екзарх. Това, че имало смутни години. Когато в Османската империя се избира първият екзарх е избран Иларион Ловчински и високата порта не го одобрява. Никой не казва, хайде да чакаме 5 години. Веднага избират Антим Видински. Когато Антим Видински е принуден да си подаде оставката
през април 77-ма година, Значи на 24-ти април 77-ма година руският цар обявява война на Османската империя. През април, през същото време не знаем точната дата, екзарх Антин е принуден да си подаде оставката. но на 27-ми април, три дни след като е обявен манифеста за войната, е избран екзарх Йосиф. Какво ще казваме? Войната е, че защо да бързаме? Избрали са го. Т.е. можеха по време на Първата световна война да изберат и 15-та, и 16-та, и 17-та година не го избират,
защото Фердинанд е бил против. Защо не избират екзарх след войната? Събор минава. Първият църковно-народен събор. Идеалното време-място да се избере екзарх, естествено. Явно Стамбулийски не е желаял. Той е бил силният човек тогава, 21-22 година, когато протича събора. И темата за избор на екзарх не се осъществява. Разбира се, и Борис Трети явно не е желаял, защото след падането на Стамбулийски, убийството му, разбира се, в 1929 година. И след, да каже, майде, смътните времена на 1925 година, после, когато със Ляпчев идва нормализацията
на обществено-политическия живот, какво пречеше на Борис Трети да разреши избора на екзарх? Не. Не го разрешава. Вероятната причина, и тук вече микроисториографията трябва да потърси, но не, по дедуктивния метод, можем да кажем, че вероятната причина е била, че ярката фигура на Софийския Стефан по това време,
вече доказал себе си от, така, няколко години стаж на столичната катедра, с няколко езика, с доктората от Швейцария, с преди това малък докторат от Киев, който говори всички европейски езици, с многобройни издадени книги и така нататъка, той е бил много вероятен избор за екзарх, което за Борис Трети нямаше да е добре. Ние виждаме, по време на Втората световна война,
Митрополита, колко е силен Стефан Софийски, на висок глас да проповядва срещу Хитлер и срещу прогерманската ориентация и да спасява евреите, а камо ли ако беше екзарх, т.е. с пълнотата на властта и на авторитета на екзархийската институция. Та, липсата на избор се дължала
не на някаква международна ситуация, не на напрежение вътрешно, а на нежеланието на поредица от властимащи в България, започвайки от Фердинанд през Стамбулийски и до Борис Трети и тримата не са желаяли да имаме екзарх. Това е причината. А тук възник въпросът: добре де, а комунистите, защо пък те желаят?
Защото ролята на Сталин и защо на съветите в избора на екзарх Стефан не бива да се омаловажава. Силният човек тогава е бил Сталин в България, а не някой друг. Не Кимон Георгиев или Георги Димитров или някой друг. в никакъв случай.
Защо съветска Русия начело със Сталин одобрява екзарх Стефан и защо изобщо повдига въпроса да се избира екзарх? Те нали са против църквата? Да си оставят, да нямаме. да е било както преди куца църква без глава. Защото
очевидно Сталин е имал интерес да създаде след войната един, да го наречем форум, конгрес или събор, на който Московската патриаршия, която той възстановява, да излезе на преден план и ако
този план сработеше, на него му трябва Българска православна църква. На него му трябва приятелската Българска православна църква, а Митрополит Стефан е русофил, славянофил. По тази линия той може да бъде приобщен, кооптиран
към някакъв компромис. Той разбира се не е бил влюбен в комунизма по никакъв начин, но като тактически компромис можеш да се съгласи. Да не забравяме, че и тук е голяма грешка на нашите съвременни историографи, историци,
че забравят, че тогава пръв приятел на Сталин е Франклин Делано Рузвелт. Отличен партньор на Сталин е Уинстън Чърчил, великият антикомунист. Те с него по-приятелски си пишат на бележката 75% съветско влияние
в България, 25% на съюзниците. Т.е. Чърчил по този начин казва България това е сфера на влияние. Точка. Ние да вменяваме защо екзарх Стефан е
искал да прави компромиси и договори с Сталин. Ами да, всички тогава правят компромиси с Сталин. Не само компромиси, лични срещи си правят. На крака му отиват в Ялта. Съобразяват се с него за Техеран,
защото не може да лети с самолет и така нататък. и после в Потсдам. Така, че ситуацията трябва да си има предвид, че в тази ситуация разбира се ролята на победителя във войната
е била решаваща и той е бързал имам предвид Сталин да подреди включително и в църковното юзде. Той е семинарист, знае важността на църквата. Искал да подреди обстановката съобразно на своите бъдещи планове. Разбира се,
темата е много голяма, с много странични и под теми. Ние няма да можем да ги изчерпим. Нито пък ще можем да пак да кажа аз не съм специалист по екзарх Стефан и нямам намерение да ставам такъв. Затова
общата оценка за неговия принос в историята нека да я направи този, който извърши тази огромна работа. но за мен извода е печален, че тази работа не е свършена, че всъщност
пред българската историческа наука и пред българската църковно-историческа наука стои огромна планина от несвършена работа, която час по-скоро, това са бели петна, които час по-скоро
трябва да се запълнят. Ние трябва да познаваме нашата история, иначе нищо не разбираме от текущите събития. Не е необходимо да цитираме всеки път Оруел, кога казва за историята, но можем да го резюмираме с едно изречение. Който контролира
историята, контролира всичко. Това е целият Оруел по въпроса. който контролира историята. Ние как да контролираме историята, като ние не я познаваме. Разбира се, големият контрол на историята е Господ. Истината за историята.
Там е контрол върху историята. Настоящето, миналото бъдещето, всичко е в Божиите ръце. И в този смисъл ние трябва да се доближаваме до тази богоцентрична истина, но за да го направим, ние трябва да се свършим нашата човешка в тази синергия
между човека и Бога, включително по отношение на историческата истина, ние трябва да работим, защото иначе се принуждаваме да обзавеждаме нашите представи за църквата, за историята, за личностите с
вместо истина, с заместители на познанието. Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров.