СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед. Новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността. С богослова Георги Тодоров по радио „Зорница". Здравейте! Темата на днешната беседа е История и истина. Когато говорим за историята, говорим за миналото И за това нека да вземем за начало на нашите разсъждения един знаменит афоризъм на Джордж Орвел, който гласи така Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото.
Виждаме нещо много особено Говори се за минало, настояще и бъдеще, трите вида време, но миналото в този афоризъм се споменава два пъти, а настоящето и бъдещето по един път. Това никак не е случайно. Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото. Два пъти е споменато миналото. А още по-интересно е, че четири пъти се повтаря глаголът контролира, т.е. много важен е контролът върху миналото. И подчертана е връзката между миналото и властта. Контролът е властта. Миналото, настоящето и бъдещето
не са равностойни в интелектуално отношение, по отношение на интелектуалния труд, по отношение на идеологията, по отношение на мисленето. В никакъв случай не са равностойни. Настоящето. Какво можем да кажем ние за настоящето? Каква интелектуална оценка можем да дадем на настоящето? Как можем да мислим за настоящето? Никак. Косвено. Пряко за настоящето ние нищо не можем да кажем. Никаква мисъл не можем да произведем за настоящето поради една много проста причина. Мисълта протича във времето. докато протече мисълта,
настоящето вече е отминало. То вече е станало минало. В началото на мисълта ситуацията била една, в края на мисълта вече е друга. Вече са минали няколко секунди и онова настояще вече го няма. Вече е отишло в миналото. В този смисъл ние не можем да мислим собствено за настоящето и да изказваме никаква валидна мисъл за него. освен косвено, гледайки на него като на абстракция, но не като на живо настоящо битие. Да, като казваме живо настоящо битие, ако говорим битийно,
може би настоящето е много по-важно от миналото и бъдещето, защото то съществува, а миналото вече го няма, бъдещето още не е дошло. В този смисъл, екзистенциално разполагаме само с вечното настояще. Битийно разполагаме само с вечното битие. Вечното сега. Но тук говорим за познаваемост, за осмисляне, за умствена дейност. Тя за настоящето е невъзможна, докато за миналото и за бъдещето е възможна. Но бъдещето и миналото
пак са много неравностойни по отношение на идеологията, на мисленето, на осмисленето. Защото какво можем да кажем ние за бъдещето? Как можем да мислим за бъдещето? Това е неизвестно. Непознаваемо. Всичко може да се промени във всеки миг. Ние, разбира се, можем да планираме, да прогнозираме, да се надяваме. Пускаме някакви интелектуални сонди в бъдещето.
Без планиране, без прогнозиране, без надежда не можем. Трябва да имаме такива сонди. но, колкото повече те се отдалечават от настоящето, толкова повече те стават интелектуално несигурни. и след една-две-три години започват да се разпадат и да се разсипват. Започват да се превръщат в абстракции. кой може да планира след 5 години какво ще бъде или след 15? Да не говорим за след 100. Толкова много са факторите, които влияят върху бъдещето на всеки един от нас и на всяко нещо. нещо повече. Светът, в който живеем,
става все по-динамичен, все по-труден за прогнозиране и в този смисъл интелектуалните дейности, колкото и да са важни, свързани с бъдещето, идеологията на бъдещето, смисъла на бъдещите събития, осмислянето на бъдещето е една доста дифузна дейност, може да кажем една сметка без кръчмаря и в този смисъл не много интелектуално читава. Там фантазии, надежди, празни, блянове имат много място.
Но науката е по-скоро колеблива. Интелектуалната почтеност е по-скоро под въпрос. Какво можеш да кажеш ти и да се подпишеш под него, че ще се случи? На какво основание си сигурен? При толкова много неизвестни фактори? Съвсем не е така по отношение на миналото. Година, пет години, десетилетия, столетия, хилядолетия назад
реално са съществували, реално са се сбъдвали безброй, безброй събития, безброй жития, безброй човеци, са извършвали безброй деяния и тези деяния реално, действително са били извършени. След като са били извършени, те са познаваеми. Друг е въпросът, доколко са оставили следа, какъв инструментариум имаме,
доколко имаме способност да достигаме до тях, това е друг въпрос. Но те реално са съществували. И ако ние бихме разполагали с добри инструменти и с добра мисъл, ние бихме ги познали. В този смисъл, миналото е, разбира се, територията на мисълта, територията на идеологията, територията на познанието, на смисъла.
Там ние можем реално да осмисляме, реално да произвеждаме достоверни обяснения, достоверни разбирания за събитията, за личностите, за явленията. Така че, миналото е господар също в интелектуално отношение спрямо настоящето и бъдещето. Миналото почти съвпада с научността,
с познаваемостта. Интелектуалната зрелост на човека настъпва тогава, когато той започва да се интересува от миналото. Знаем, че от една определена възраст нататък, хората все повече се интересуват от историята. Това е белег за интелектуална зрелост. Не духовна зрелост,
не творческа зрелост, това са други неща. Но умствената зрелост е пряко свързана с познанието на миналото, т.е. на историята. на историята на всяко нещо. Историята на вселената, историята на живота, историята на земята,
на България, на Европа. Изобщо на историята. Това е територията на научното познание в прекия смисъл на думата. Нещо повече. Причинно-следствената връзка между нещата естествено води до това, че миналото диктува
настоящето и бъдещето. Ние не можем да познаем настоящето и бъдещето без миналото. То е господарят на настоящето и бъдещето. Ако си представим един човек, който иска да живее правилно, да живее добре, да усмисли своя живот, нали му трябва
някакъв пример. Той не може да във вакуум. вакуум. Откъде ще вземе примера? може ли да го вземе от бъдещето? По никакъв начин. Може ли да го вземе от настоящето? Не може. Защото първо, докато
произведе мисълта за този свой избор, вече вече настоящето е минало? И второ, че как ще вземеш пример от нещо, което не знаеш докъде довежда? Може ли да вземеш пример от
Апостол Юда, Юда, Юда, Искариот, допреди последните дни, Тайната вечеря и малко преди това? Откъде знаеш на къде ще тръгне последните дни на своя живот? Не можеш да знаеш
какво ще се случи със даден човек и да кажа аз имам пример от него, защото той правилно живя, ами ако не живя правилно, ако в края на този привидно праведен живот той тръгне накриво, тогава защо си му се доверил
и си взял като пример? Андре Малро има един такъв хубав израз Смъртта казва той превръща живота в съдба Тоест живота преди да е приключил е в аморфно състояние Когато приключи той вече придобива смисъл
придобива форма и тогава вече може да бъде пример Така че всички наши житейски примери са в миналото Ние може да имаме увлечение в настоящето
но не се знае, може да са гнили може да са токсични Миналото е фабрика за настояще Той е Той е навикът на историята. Той е матрицата, и както е казал народът, там, където е текло, пак ще тече Тоест миналото на едно явление
каквото и да е то ни дава огромни познания за неговото настояще и бъдеще Всъщност единствените познания с които разполагаме за всички явления по отношение на тях от настояще и бъдеще е миналото им Примерно река Дунав
където е текло пак ще тече Ако аз искам да наловя риба в река Дунав има много голям шанс ако си взема една въдица и отида във Видин или в Русе и застава на брега да хвърля въдицата
има шанс да хвана някаква риба Защо? Ами защото тази река е текла от хиляди години и защото в нея е имало риба Ако аз отида навръх Вихрен с въдица
и хвърля Дали ще хвана нещо? Там никога не е текло и няма да тече Ти си на върха. Откъде ще дойдат тези риби Откъде ще дойде тази вода вода Така че миналото е източникът на реалността.
Тя идва от миналото Познанието на реалността на действителността идва от предисторията на всяко нещо Поради тази причина ние трябва да познаваме тази предистория за да можем да действаме в настоящето и да прогнозираме за бъдещето Така че
миналото и науката която го познава да наречем история макар че по-точно е да кажем историография Едно е, историята са събитията а историографията е тяхното описание но накратко ще наричаме
история науката история т.е. историографията и тази наука е фундаментална тя е почти синоним на познанието не случайно дори Свещеното
писание се нарича история на стария и новия завет това е един разказ историята е един разказ един наратив
както се казва един голям разказ за събитията и най-вече за техния смисъл така че историческата наука историята науката история
е фундаментална интелектуална и умствена дисциплина без познание за историята ние сме слепи глухи и много лесни за
лъгане и манипулиране но възниква веднага въпросът, че що е историята? Що е науката история? Кой я създава? Кой я пише? Ако се върнем към Оруел, знаем кой пише. Който, казва, той контролира миналото. За да контролираш,
значи имаш власт. Така че властта, разбира се, поръчва музиката. Властта пише историята. Властта плаща за писане на история, за нейното размножаване, за нейното разпространение. И защо го прави? Естествено, за да оправдае себе си. За да може всички ние, учейки се от историята, осмислейки събитията
в миналото, да стигнем до заключението, че властта, която в момента има, е правилна и ние трябва да участваме в нея, да й се подчиняваме. Това е смисълът на историята. Затова се пишат повечето исторически произведения. Разбира се, историкът, човека, който иска да познае миналото, може да подходи с две различни цели.
И само две. Първата цел. търсене на истината. търсен на истината. И втората цел, това е безкорисното отношение към историята. искаш да познаеш, да намериш истината. И втората цел е корисната. Искаш да използваш науката история за някакви цели. Но,
нека да тръгнем по стъпките на безкорисния историк. Търсача на истината. Добрият историк. Той търси истината. Иска да осмисли какво се е случило. Какви са били движущите сили. Какви са били правилните решения. Какви са били неправилните.
Да си вземе поука, поука, пример и така нататък. Но, поставяме си въпроса. Откъде идва този човек? Какво прави по цял ден? Бидейки историк. И накрая това, което той произвежда, продукта на неговия труд, каква е неговата съдба? Първо,
откъде идва? Откъде той е станал историк? два начина. Един начин е да се обучи някъде в училище. Другият начин е сам. да се рови по книгите, да гледа филми, интернет и така нататък и сам да си извади, изводите за нещата. ако той е ходил в училище,
в университет, в научен институт работи, в Академията на науките и прочее, той е свързан с дадена идеологическа система, тъй като училището се финансира от някого. а той не го финансира за да го махнат оттам, а за да си остане там. Т.е. властта произвежда
образователната система, произвежда научната система, системата от китли, институции, международни, национални, конгреси, конференции и прочее и историкът или трябва да тръгне по пътя на така наречения
естаблишмънт, на властта, преведена в науката или трябва да излезе извън тази общност. Ако той влезе в тази общност, той трябва да се съобразява в нея. Най-малкото, защото тя му плаща. Когато тя
ти дава средства за съществуване, когато тя ти дава титли, когато тя ти дава излаз на твоето творчество, ти не можеш да не се съобразяваш с тази власт. Ти си вече купен. Така че още с самото профилиране на човека,
той решил да стане историк, защото го интересува историята, той вече влиза в взаимоотношения с този, който контролира. Той вече влиза във взаимоотношения с властта. И то в отношения ежедневни. Трябва да си вземе изпита, трябва да
си вземе там кандидатския минимум, трябва да прави публикации в списание. т.е. той трябва да се съобразява с властта, с системата. Видима или невидима. Второ, да кажем, че е минал през тези
обучения, университетско, завършил история. Какво прави той днес, вече като професионален историк? Как се припитава? Стигаме до втория много важен момент. Ако той се припитава под
системата, той ще служи на системата. И във своите исторически трудове ще изпълнява волю или неволю, съзнателно или несъзнателно това, което системата изисква от него. Няма да тръгне
срещу нея. Обратно, ако той каже че не, аз няма да получавам пари от истаблишмънта, от властта, за да не бъда зависим, аз искам да запазя своята независимост,
тогава той излиза извън играта. Той става маргинал. системата няма да го признае. Тя няма да му каже браво, ти си независим, ти вършиш нашата работа, ние компромисджиите, да,
продадохме се, но ти ще ни измиеш очите пред бъдещето. Не. Системата ще му каже ти не си миродавен, ти не си меродавен, Когато стане така и дойде време за реализация на продукта, да кажем, някакъв историк
изследва дадено явление, стига до някакви заключения. Написва книга, прави филм или нещо подобно. Каква е съдбата на този продукт? Ако той е маргинален извън системата, тогава много вероятно
съдбата на неговия продукт ще бъде също така маргинална. Всички ще кажат, ме чакай сега, кой е той? на основа на какво твърди тези неща. Първо, той няма достъп до чужестранните архиви, защото никой не го е командировал. Второ, не е участвал в конгреса и в симпозиума,
защото никой не го е поканил. И тогава нашият истинен търсач ще бъде в графата маргиналии, в графата свободни, независими, от които нищо не зависи. сега, ние познаваме отвътре, и това е един безценен
житейски и интелектуален опит, времето на комунизма във България, когато историческата наука обясняваше всичко и то доста убедително. Всички явления в историята можеха да се подредят в едни рамки убедителни, защото марксизма е
до голяма степен историческо учение, историческият материализъм. И марксизма много обичаше историята. защото той използваше хегеловото учение в един класово-политически прочит, за да изгради една привидно
многостройна историческа теория за класовата борба и прочие. И ние всички помним как историографията, историческата наука по време на комунизма беше подредила абсолютно всичко без изключение в своите формули
и в своите обяснения. Нямаше нищо необяснено. Примерно, Важни фигури в античността. ми разбира се, Спартак, най-важната фигура в античността беше Спартак, защото е вдигнал бунт на
най-презрените, гладиаторите, робите и така нататък, срещу експлуатацията. Най-важната фигура в българското средновековие беше, разбира се, Ивайло, заедно с Поп Богомил, Ивайло,
защото е вдигнал бунт, срещу феодалната система, първото антифеодално въстание, а Поп Богомил, защото, разбира се, е изразил негодованието на народа срещу Църквата,
която е експлуататор наравно с феодалната класа. Всичко безупречно подредено, имаш експлуатация, феодалите експлуатират народа, църквата съдейства на феодалите
като опиум, за да не се бунтува народа, но се казва страданието е добре, покорявай се на властите, търпи, ще си спасиш душата, тя фактически лъже народа, според комунистите, според
атеистите и добрите в случая са, разбира се, бунтовниците, Емелян Пугачов, Стенка Разин Ивайло и другите, нали, това е фактически, но те горките, понеже са в ранен етап,
нямат класово съзнание и фактически тези бунтове са обречени. И вече в новите времена, когато пролетариятът чрез компартията се осъзнава политически, класово,
тогава всичко България права ли беше, и вече се борим за истинска революция, социалистическа, която ще доведе до ликвидиране на класите изобщо, пълноводна река ще тече и всички и всички ще живеем прекрасно.
Брилянтна, подредена историческа теория показва как всичко се развива и докъде води неизбежно. Кръгът на историята се върти неизбежно в тази посока. когато рухна политико-економически,
психологически, идейно, културно тази система, в 89-та година стана явно това рухване, ние го преживяхме, дойде ни много здравословно това сваляне на маската, спукване на балона и цялата предишна
историография в нейния идеологичен вариант се пукна като балон и от нея нищо не остана. И сега не ни вършат работа съответните трудове, защото са заразени с този вирус, който е вирус на неистината.
Не е въпрос за това дали го харесва човек или не го харесва, той просто е неверен. И кое е полезното за нас? това да видим как една цялостна система може да финансира
чрез БАН, университета, професури, академици и така нататък. Цялостна една система Вътрешно непротиворечива. Вътре в системата нямаше противоречие. Тя обясняваше всичко научно, отхвърляше буржуазните гнили теории
и така нататък и вътре в системата всичко беше свързано и можеше така да отложи още векове наред. И никой нямаше да разбере, че има проблем. Сега обаче, когато това цялото нещо е отречено и справедливо е отречено,
за нас кое е важното? Не толкова, че комунизма не е бил прав. Разбира се, че не е бил прав. Важното е друго, че е възможно цялостна една властова система да поддържа дълго време, десетилетия наред, една измама
платформата на привидна научност с всичките атрибути на тази научност. С симпозиуми, издания, годишници, титли, университети, академии. Всичко си имаше тази система, както и сегашната. Ние сега се намираме в съвършено
същата система. Съществува една наука с всичките атрибути. Тя произвежда симпозиуми, книги, филми и всичко останало с една единствена цел. Да оправдае този, който й плаща. Властващата система.
Да оправдае политическата система. Естествено. Въпросът е не в това дали историческата наука оправдава този, който й плаща. Разбира се, че го оправдава. Въпросът е дали дали
дали тя достига истината, дали това оправдаване е истинно или не е. Дали историческата наука, която в момента имаме. Е достоверна дали тя носи истина, дали носи
познание или не. Ние имаме ясен критерий за това дали е истина и дали носи истинно познание. Критерият е Христос. Той ли е
в центъра на нашата историческа наука? Съвсем не. нещо повече. Няма го. Той е изгонен от нашата историческа наука. Християнството е в разреда едно от многото.
Имаме различни учения, езическо, будизъм, индуизъм, ислям, юдаизъм и прочее, и прочее. И, разбира се, имаме и християнство. То в никакъв случай не е критерий за нашата
историческа наука. То е отвън описано като явление вътре в събитията, които се случват по земята. И в този смисъл то е деградирано от неговия централен смисъл
и преиначено в нещо вторично, нещо ръкотворно. Така че Христос не е центърът на на нашата историография. Не е смисловият
център. Не е мерната единица. кой е властелинът? Кой е хегемонът? Кой е властта, който поръчва съвременната историография в България? Говорим. До голяма степен
и в света, разбира се. Естествено, ние всички знаем, че понастоящем, без последните десетилетия хегемона са Съединените щати и те, разбира се, диктуват на българските
историци, коя е истината в историята и коя не е. не Христос. Защо Съединените щати диктуват историческата наука? Естествено, както всяка власт, за да се оправдаят, т.е. да се възпроизвеждат като световен хегемон.
Ако историята е такава, каквато се разпространява в момента под диктовката на световния хегемон, тогава той трябва да си остане да си остане защото тази история го оправдава. Тя го изкарва прав исторически.
както беше при комунизма. Схемата е съвършенно същата. но, за разлика от комунизма, където нямаше почти алтернатива на комунистическата историография, макар че имаше алтернатива,
разбира се, западните историографии, системата не беше непромокаема. всички ние малко и много знаехме какво става на запад, знаехме кой какво е писал, четяхме, слушахме радио, пътувахме
и, в крайна сметка се просмукваше другата историография. Специално в България не е малък човек, който да не знае алтернативна гледна точка на цялата наша историография. Така и сега, нямаме тоталитарно едно мнение
за историята. Хегемона, както и тогава при комунизма, държеше лъвския пай, но системата допускаше и просмукване на други идеологеми, на други тълкования, на други прочети, включително и на историята. И сега е същото.
Особено в България, където има един много интересен феномен. След рухването на комунизма, идеологическите институции във България, като започнем от Министерството на образованието, читалищата, медиите, научните институти и прочие,
университетите, те изведнъж изгубиха своя приоритет при комунизма, те бяха до някъде приоритетни, в някои случаи остро приоритетни, в други случаи по-малко. И като рухна комунизмът,
вече не са толкова важни, вече не се дава толкова пари за изкуство, кой строи монументи, както по времето на комунизма, за да ознаменува велики исторически събития. Изкуството по време на соца обслужваше големия разказ и дигаше мега паметници
на събитията, които да илюстрират този голям разказ. След рухването на комунизма няма кой да плаща за такива паметници. Правят се, по-дребни. И затова се получи една децентрализация на мисленето, на историческото мислене. Успоредно с това
настъпиха и социалните мрежи, интернет. Това води до нова децентрализация, с която властта не винаги може да се справи. Тоест, все още е напълно възможно в интернет да публикуваш тълкования,
които противоречат на мейнстрима, противоречат на хегемона. И затова в България специално избуяха и избуяват многобройни алтернативни тълкования на историята.
самостоятелни изследвания извън системата. Системата така и така не плаща, така и така не работи, плюс това интернет дава възможност за реализация. И за това избуяха масови такива
издания алтернативни за история. Всеки може да пише квото иска, да го издава. Другият въпрос е кой го чете. И се пита добре,
а тези, които издават тази литература, псевдоисторическа или историческа, няма значение дали е достоверна или недостоверна, те какъв им е произходът, какво работят и какви цели се поставят. И пак стигаме
до истинни търсачи и корисни. Какво правят корисните историци и псевдоисторици? Едно единствено нещо. Корисните хвалят българската история. Това е история на голямото самохвалство. отворете
всички исторически писания през последните 30 години и ще намерите 95%, а може би и 99% самохвалство. Колко велика е била България? То не бяха епопеи
военни. Победи български на Румънския фронт, на Дойран, на Черна, на не знам си къде, господарят на върховете. Самохвалство,
самохвалство и пак самохвалство. Велика България по време на Симеон. как всички велики изобретения са направени от българите, как ние сме от Азия владели
всичко до Китай включително, как Китай построил стената за да се пази от българина и прочее, и прочее. Защо се пише тази псевдоистория? Защото това
иска народа. Това купува народа. Ако историкът даде на хората истината, трябва да се купува, защото е горчива. България е ярък
пример провалила се страна през последните 200 години. В миналото сме имали славни страници, но от 600 години насам не можем да се
похвалим с много. През последните 200 години провалите са повсеместни, във всички сфери. и ако ние говорим истината за България, тя ще бъде
горчива. Да, задължително ще бъде горчива, защото провалът как да го наречеш. И затова съвременните псевдоисторици, те, които са на свободния пазар, извън
хегемона, те не искат да обслужват хегемона, те искат да печелят пари, известност, да ги слушат хората, да им се радват. Те се занимават единствено с самохвалство. Българско
самохвалство. Колко велика е била България. Това обаче добре ли е? някой ще каже не е лошо, защото ние все пак сме в перманентна катастрофа, поне да прочетеш
нещо така, да те зарадва, стига с тези лоши новини, да прочетем една добра новина за нашето минало. За български героизъм по време на Първата Велика България преди 2000 години, я е имало, я е нямало, но
който не вярва, да провери там. Документите са изгорени нарочно от антибългарски сили и затова тя си е била велика и ние си говорим за нея, пък вече доказателствата по-нататък
ще ги ще ги колъпим. Хората искат да четат нещо приятно, нещо, което ги тупа по рамото и им казва ти си велик. Това иска да чуе егоцентричния човек,
защото падналият, грехопадналият човек в общи линии е егоцентрик и иска да бъде велик, да бъде победител, да бъде славен. Няма смирение в грехопадналия човек
или по-неголяма рядкост е смирението, и малко са човеците, които искат да чуят истината. Повечето искат огледалце, огледалце, ти си най-красивата. И нашите съвременни псевдоисторици и до голяма
степен и историци им дават това. Историята като самохвалство. Достоверна ли е тази история? Някой може да каже не. Всъщност, те говорят истината. Българите сме най-великите.
Ние сме най-добрите, другите са лоши. Вярно ли е това нещо? Ами не е вярно. Когато тегнем голямата черта, долу пише катастрофа. Провал. И то провал във всички отношения. И териториално, и демографски,
и нравствено, и творчески, и всячески, и духовно, да не говорим. Така че този провал ние не можем да го напудрим. Не можем да го наречем поредица от победи. През последните 200 години българската история, българската действителност е секуларна,
безбожна. Тя не може да бъде пример за подражание. не може. Напротив, критерият за достоверност, за истинност е покаянието. Самокритиката. Тоест, анализът на провала, анализът на катастрофата,
осмислянето на катастрофата. Не можем да усмислим катастрофата, която сме, чрез разкази за мними величия и мними победи. имало ли е велики българи през последните 200 години? Разбира се, че имало. Но това не са били тези,
които са сочили България да върви в посоката, в която тя е вървяла. Това са били или никому неизвестни, или хора, които са били в опозиция, които никой не ги е чувал, или малцина са ги чували. Защото как иначе ще станат тези катастрофи? Ако
тези, които са сочили в тая посока, са били прави и накрая ние сме рухнали. И то много пъти. Ние наричаме първи и втора национална катастрофа, всъщност те са много повече. Повечето са невидими, разбира се. Но видимите са
две поне очевидни. Така че няма как българската и Иван Хаджийски, с неговата оптимистична теория за българския народ. Как можеш да изречеш понятието оптимистична теория, когато отдолу
пише катастрофи? Откъсва тази теория. И всички много го обичаме и го харесваме, защото се опитва да ни хвали самохвалството. Разбира се, той е бил умен човек и много добре е знаел и недостатъците на България, но понеже
се опитва да окуражи катастрофиралия многократно българин и затова създава тази своя оптимистична теория, но тя по никакъв начин нито е вярна. Тя, ако беше вярна, ние щяхме да сме в оптимистична ситуация, а ние не сме.
И ние не можем да разберем къде се провалихме, ако се хвалим колко сме били прави. да разгледаме другите народи. Румънци, сърби, обитателите на Северна Македония, гърци, турци. Ние сме заобиколени от тези държави. някога някой български историк,
интелектуалец, журналист, човек от народа, който ще да е, казал ли е, поне веднъж, румънците бяха прави, или сърбите бяха прави, или северно-македонците бяха прави, или гърци, или турците. Един единствен път да са били прави някои някъде
за нещо. А ние да не сме били прави. Да кажат, в този случай гърците бяха прави, българите ние не бяхме. Е, няма такъв случай. Ние всички историци, журналисти, мислители, всички заявяваме, че във всички случаи на българската история,
на новата българска история, България е била права, гърците са били криви, сърбите са били криви, македонците са криви, румънците са криви, турците са криви. Възможно ли е това да е истината? Да се случи така, че някакъв народец е праведен, прави добри неща и е заобграден от 5-6
злодеи, които извършват злини срещу него, а той е един праведник измежду тях и всички му извършват злини, а той винаги прави добро и правда. няма такъв народ. няма такъв народ. Ако погледнем Първата световна война. Сърбия воюва срещу
Австро-Унгария. Австро-Унгария е 10 пъти по-голяма от Сърбия. По територия, по население, по армия, по всичко. По пари, по всичко. И въпреки това не успява да пребори сърбите. Сърбите воюват успешно срещу 10 пъти по-голямата Австро-Унгария. И това продължа дълго време. Не за две седмици. Едва когато България удари в гръб братска Сърбия,
сърбите естествено рухват. Те едва-едва срещу Великата Австро-Унгария героично успяваха и цял свят им се чудеше, между другото. Цял свят се чуди как е възможно Великата Австро-Унгария да не може да смаже нищожната Сърбия. Тогава България права ли беше, че удари Сърбия в гръб? Ама ние искахме да изправим злините от
Втората Балканска война. Ние искахме да отмъстим за Сръбско-българската война. Да. Сръбско-българската война беше злина, извършена от Сърбия. Тогава България беше права. Да. по време на Втората Балканска война, България беше
лишена от територии. Но тя беше лишена от територии, защото тя започна Втората Балканска война. Тогава ние бяхме кривите, че започнахме тая война. Ама сърбите и гърците имаха споразумение eми как няма да имат, да се оставят да бъдат агресивно завладяни и колонизирани?
Естествено, че не. Така че в този смисъл ние не можем да имаме доверие на историческа наука, която винаги предпоставя, че българите сме прави, а всички останали са криви. Такава историческа наука ни обрича
на нови и нови катастрофи. Тя поврежда нашия мисловен инструмент. Той повреден по този начин вече не може да произвежда нищо читаво. Тоест оглупяваме исторически-историографски. В този смисъл, за да може историята науката
науката история, да бъде полезна за нас, тя трябва да направи две неща. Първо да постави Христос в своя център. Да каже смисловия център на историческото осмислене е Христос.
Без Него ние нищо не разбираме. Без Него като критерий за истината, като истина. и всяко събитие, без изключение, трябва да се тълкува чрез отношението му към Христос. Към
Христовите принципи, към Христовото учение, към църквата като Христова институция. Без такова христоцентрично, въцърковено мислене и тълкувание на историческите събития ние нищо не разбираме.
Ние нищо не правим. Ние продължаваме да се лъжим. и второто нещо е покаянието. Без покаяние човек няма да се спаси. Никой. Никой, никога няма да се спаси без покаяние. Поради тази причина
историческата наука непременно трябва да бъде покаяна. Как да кажем по-светски? Самокритична. И то дори по-светски е неизбежно. Защото какво означава самокритична? Имаме провал.
Имаме зло извършено от нас. Да го наречем добро? Да го наречем триумф. Как ще ни се върне тази лъжа и тази измама? Със следващ провал. Със следващото зло. Ако ние сме нарекли злото добро, ние ще го повторим. Ако сме нарекли
провала триумф, ние ще го повторим и ще правим нови провали и нови злини. Така че чисто светски не ни ползва това варосване на нашите провали. нашите злодеяния. Напротив, единственото, което ни ползва
от историята е осмисленето на грешките. Разбира се, и осмисленето на великите дела, на великите личности. но повече ни ползва повече ни ползва осмисленето на грешките, за да не ги повтаряме. Защото великите дела и великите личности
всеки ги обича. Никой не е говорил против Свети Иван Рилски или против Свети Кирил и Методий. това е лесното. Те са велики, прекрасни.
Никой не е казал лоша дума Свети Петър или Свети Иван Богослов или против св. апостол Павел. Но когато ние извършваме
антихристиянски деяния, когато извършваме злодеяния, непременно трябва да имаме историческо покаяние. Т.е. две са съставките на всяко покаяние, включително
историческото. Първото да осъзнаеш и да признаеш на глас грешката, греха, злото, да кажеш аз извърших зло, това е първата част. И втората, не по-малко
важна от първата, е да правиш обратното. Да започнеш да правиш обратното, не да правиш същото. Като този, който, нали, сто пъти се отказва от цигарите и след това продължава пак да ги пуши.
Каква полза от такова отказване? трябва да се прави обратно. Това не е същото. Така че Покайното тълкование на историята с Христос като център на меродавност, това е единственият начин ние да имаме
достоверна история и да имаме истинска история, истина да постигаме. Това обаче по-настоящем почти не се прави у нас. Казионната историческа наука, понеже е на заплата, която в крайна сметка стига
до колективния запад, естествено, че обслужва интересите на своя господар и естествено, че по Орвел контролира миналото, за да
оправдае властта на тези, които имат власт. Това е казионната. А свободната историография, самиздатска и интернетска, тя пък играе за
публиката и обяснява на българите колко са велики. Тя е самохвалската. И едната и другата не ни ползват. Първо, защото са нехристоцентрични, те нямат критерии за
истината и не искат да имат критерии за истината. Другите искат да се харесат, другите искат да служат на господаря. За това не ни ползва
нито демократичния пазар в интернет и в самиздат на популисти, които всичко варосват и всичко възхваляват българско и разбира се,
не ни ползва и другата малко по-строга и малко по-сериозна псевдонаука, която ни обяснява как трябва да живеем в още от същото и че един вид нещата в нашето
общество се оправят с още от същото. Тази историческа наука също е непродуктивна, защото тя достигна до своя тупик. Тя вече е в
задънената улица. Защото трябва да признаем, че докато имаше двете системи, тенаречния капитализъм и така нареченият комунизъм, тези, между другото
названия са неверни, те са марксистки, постмарксистки и не са верни, те трябва да бъдат ревизирани, използваме ги условно, двата лагера, Западна Европа и съветския
лагер. Докато съществуваха двете системи, до някъде донякъде те взаимно се контролираха и балансираха, макар, че бяха секуларни и двете, те и двете бяха
не християнски, едните антихристиянски, другите постхристиянски, но не християнски, не христови. Това им беше общото и за съжаление не са истина отворени. нито един западен историк,
нито един не е достоверен, защото не поставя Христос в центъра си. Глава първа учебник по история трябва да бъде Христос, трябва да бъде символа на вярата, трябва да бъде учението,
православното учение за происхода на всичко. Едва тогава можем да стигнем до глава втора, трета за българската държава или европейската история или китайската няма значение. Но глава първа отсъства
във всички наши исторически изследвания, във всички наши представи за историята. Това, че Христос е центърът на всичко. това го няма. Смята се, че това е предмет на богословието, а не на историческата наука. А това е
най-важният предмет на историческата наука. Без това няма история. Без Христос няма достоверна история. Без православие няма достоверна история. Защото православието е учението на Христос, нищо друго. То може да бъде
названо по различни начини. Един от начините е православие. За да го различаваме от лъжехристиянските учения. Така че нашата нашата историческа наука съвременна може да разчита единствено
на съвестта на отделния човек, на неговия на неговия усет за истинност, дълбоко вкоренение Божият образ в човека и там единствено
могат да се случват търсенията на истината. Там може да се търси съвестта, която да ни помогне да преодолеем егоизма и самохвалството. И само там ние можем
да започнем осмислянето на нашето минало, за да можем да осмислим и настоящето и разбира се бъдещето, което пак е Христос.