Драги приятели, от пет години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е «Отвъд пълнолетието». Тя е продължение на беседата от миналата събота, когато говорихме за това, че в живота на всеки човек има два големи етапа – до Христа и след Христа, в Христа, че между двата етапа има праг на духовно съзряване, на духовна матура, духовно пълнолетие. И, че мнозина от нас дълго време живеем отсам този праг, не се отдаваме на Христа, не живеем в Църквата, не живеем с Църквата, не се въцърковяваме.
Това особено важи за модерно общество, каквото е българското през 20 век, тези от нас, които са създали своя светоглед през въпросния 20 век. Почти всичките ние сме били невъцърковени в съзнателната си възраст и по някакъв начин сме прекрачили този праг, ако изобщо. Днеска нека да продължим това разсъждение, защото какво означава да прекрачиш прага на Църквата, да прекрачиш прага на храма, на въцърковяването, да кажеш за Христа, че Той е Твоя Господ и Твоя Бог, че Той е центъра на миродавност за всички, че Той живее в Тебе. Това е решаващия миг в живота. Но какво става след това? Христос се възцарява в мен. Обявил съм Го за Свой Цар и Господ. Много и много са примерите, че това не е достатъчно.
Това не става еднопосочно, веднъж, завинаги и необратимо. Това е само началото. първата стъпка, първата решаваща крачка. ето какво става със самите избрани ученици на Христа. Тези, които са го виждали лице в лице. Дванайсетте. един от тях го предава на смърт. друг, най-ревностния, Петър. Три пъти се отрича от него. Той вече го е приел за Свой Господ и Бог. обаче се отрича от него в дадена ситуация. Това говорим за люди, които са живели с Христа три години. по време на неговата мисия. А какво да кажем за такива люди,
които сме живели със съвсем друго обкръжение, които сме приели Христа, но след това не живеем в Христа, както трябва. отстъпваме ежедневно. На практика това е една непрестанна битка. Това е можем да кажем
началото на една война. Една война, която продължава цял живот. Защо е това? Защо се получава, това нещо. Отговора можем да я намерим много точно формулиран в посланието на светия апостол Павел до Ефесени. В четвърта глава той казва така Да отхвърлите от себе си ветхия според предишното живеене човек, който изтлява в прелъстителни походи.
Да се обновите с духа на своя ум и да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината. Заради това, като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си, понеже сме членове едни други му. В тези няколко реда се съдържа изключително важна духовна мъдрост и житейска. Св. Павел ни казва как да живеем. Примерно, към края на този отказ казвайте истината всеки на ближния си. Всеки.
Всички ние сме призвани да казваме истината на ближния си. Не, че сме някакви меродавни критерии. Не, ние като я казваме на ближния си, казваме и на себе си. Ние разсъждаваме кое е доброто, не като носители на доброто, а като носители на доброто и злото, за да можем сами себе си да възпитаме. В този смисъл е и нашия сегашен разговор, защото човек, когато се замисли за истината, за Христа,
той някак си трудно може да сбърка. Много добре знае кое е доброто и кое е злото. Кое е Христос и кое не е Христос. Но едно е да го знаеш, ако те питат, а друго е да го живееш, друго е да го осъществяваш в живота си. В този смисъл, ние казвайте истината, всеки на ближния си, това до някъде означава да казваш истината и на самия себе си,
за да можеш и да я живееш, а не само да я констатираш. И така, ветхия човек, това е проблема, според святия апостол Павел, да отхвърлите от себе си ветхия човек, според предишното ви живеене. човек. Значи, кой е ветхия човек? Това съм аз в предишното си живеене,
преди да приема Христа като Господ и Бог и Цар. Преди да го интронизирам в сърцето си. Ето този ветхия човек, от какво се състои? Той се състои от безброй спомени за действия, за впечатления, за изживявания, за радости, за
съпреживявания, свързани с общение с човеки, с произведение на изкуството, с мислене и така нататък. Цялото това нещо е ветхия човек. Самия аз преди Христа. Аз езичника, аз безбожника, аз атеиста. Това е ветхия човек. Да го отхвърлите, казва Св. Павел. Да отхвърлите от себе си ветхия според предишното живеене човек,
който изтлява в прелъстителни похоти. Така че, това отхвърляне на себе си, това себеотрицание, отхвърлянето на ветхия човек е покаяние, разбира се. Но, има различни видове покаяние най-важния вид е, разбира се, духовното покаяние пред Бога
и пред Св. в тайнството на изповедта. Когато изповядваш греховете си, сравнявайки себе си с еталона на христовите заповеди, ти изповядваш там, където си нарушил христовите заповеди. има и друг вид покаяние. Защо? Защото понятието покаяние има нужда от известно
тълкование и осмислене. ние на български като казваме покаяние, много често го бъркаме с разкаяние. Какво означава покаяние в този смисъл? Ами направя си нещо лошо, съжаляваш. Да, това е много важно, необходимо, безспорно. Но, понятието покаяние има по-дълбок и по-различен смисъл.
Не само да съжаляваш, но, ако погледнем евангелския текст, който е на гръцки, и изобщо гръцкото понятие за покаяние, там е малко по-ясен смисъл. Метаноя е на гръцки. Покаяние има различни други варианти, разбира се, метагносис и прочее. Означава мета, значи след, от както метафизиката на Аристотел
е след физиката. Метаноята, това е промяна на мисленето. Това е преобразование на мисленето. промяна на светогледа. Не толкова, че съжалявам за това, което съм извършил. Разбира се, че съжалявам. Това е ясно. Но, ако аз не си променя мисленето и продължавам да мисля по същия начин,
моето покаяние е непълноценно. Примерно, извършил съм някакво лошо. Както да кажем, един лош навик. да кажем, наркоманията или пушенето. Нали, пушач вижда, че е зле с бедите дробове, консултира се с лекари, чете литература и казва, ето това е един вреден убийствен навик.
Аз трябва да се освободя от него. това добре. Обаче, отказва цигарите. Но, след това, минава един месец, минава кризата и така нататък, и с един приятел се виждат, говорят си, оня запалват цигара, пие кафенце, му казва,
бе, айде запали една тука, да си поговорим. И, отказали е се, отново се връща към стария навик. Една цигара, после още една и след това се връща обратно. Какво като е направил решителната крачка, какво като е осъзнал, какво като се е разкаял преди това,
пак може да падне, пак може да се върне назад. Той трябва да промени светогледа си, мисленето си, аза си трябва да промени. Така че, ние, ветхия човек в нас, той продължава да съществува. Значи, ние, когато се въцърковим, когато се въхристовим,
ние знаем кое е истината, кое е доброто, злото и така нататък. Обаче, предишните неща, които са съставили ветхия човек, те не изчезват. Спомените, преживяванията и така нататък.
Така да се каже, никотиновия глад съществува в клетките. Това, че те си отказват цигарите, не означава, че клетките, които са свикнали на дозите никотин, няма да реагират. Или при наркомана. Той казва,
не аз, тези наркотици трябва да ги откажа. Да, но ти вече си привикнал. Ветхия човек има нужда от тях. Трябва борба срещу носителите на този пагубен навик. Всъщност, ветхия човек, това е един огромен пагубен навик. Аз знаем,
че навика е втора природа. Така, че моята втора природа е грехът. Грехоцентрична. То греха е във всеки човек и в праведника. но в праведника греха е потъпкан. Той е победен. А в мен греха
не е потъпкан, не е победен. аз се боря с него. Но не съм го победил. Защото ветхия човек не е изкоренен. Не е покаян в житейски смисъл. Нямам тотална промяна на не само
мисленето и светогледа, но и отношението. Ключа към битката с ветхия човек е битката с кумирите на ветхия човек. Защото ако прием, че ветхия човек до Христовия аз
съм се занимавал с да кажем кражби с взломове с далавери и в един момент се осъзнае и кажа това беше зло. Това много лесно
човек може да се откаже, защото ти и когато си бил крадец си знава, че това е зло. Няма крадец, който да обожествява кражбата, да обожествява взлома
или убийството, или измамата. Телефонен измамни, който вярва в телефонната измама. не, той много добре знае, че в момента съсипва живота на тая бедна женица, която си дава всички изпестявания от 30 години, която е изпестила,
му ги дава на него мошеника. Той знае, че извършва зло. Не е така с комирите на дохристовия аз. Когато аз съм живял не в Христа, аз съм се
обзавел с кумири, с неща, които много ми харесват, с неща, които искам да постигна, с които се отъждествявам, които ме радват, които ми дават смисъл на живота. Там е битката. Кои са били
комирите на предхристовия аз. Защото аз ако се покая за моите грехове, да кажем откраднал съм така, така, така, те са, имам пет кражби, покаял съм се.
Обаче имал съм пет комира. Всички кумири са фалшири, разбира се. Точно за това ги наричаме кумири. Те заместват Христос, който е истината. И тези
мои кумири аз не съм ги изповядал, защото те не са грях. Аз не съм извършил нещо лошо, аз съм се възхищавал на еди еди, еди, кой си,
не еди, какво си. Примерно, восхищавал съм се на френската революция. Малцина ще отидат присъщеника да кажат, отче, аз дълги години смятах френската революция за прогресивно и добро нещо.
Напротив, смятат, че това не е тема на изповедта. Малцина ще кажат, отче, аз на времето смятах, че Джон Ленън е велик човек, беше комир на моята младост. Но същия
Джон Ленън в една програмна своя песен казва, аз не вярвам в Иисус Христос, аз вярвам само в себе си. В втората жена Йоко Оно казва, аз вярвам
в себе си, в Йоко и в себе си. Тоест, това е манифест на егоцентризма и, разбира се, на безбожието. Това е изповед на вярата. В какво вярваш? Ние вярваме в Бог отец, така и така и така.
Символа на вярата изборява в основното, в което вярваме. По същия начин, зрелия Джон Ленон изповядва в какво вярва. И той казва, аз вярвам в мене си. На времето, глади съм бил глупав, аз, може би, много съм харесвал
Джон Ленон и ми се струвало, че това е прекрасен мислител, човек, музикант и прочее. И, презумно, няма ми хрумне това да го изповядам като грех. Какъв грех има? Не ми харесва си някакъв човек,
някаква музика, някаква джитейска позиция. Но тези кумири на нашата младост, те могат да бъдат романи, могат да бъдат филми, могат да бъдат личности, могат да бъдат събития и така нататък. Тези кумири
всъщност са ятаците на ветхия човек. Те го прикриват. Аз съм го изгонил, заявил съм, че Христос е мой цар и Господ. Обаче не са се скрили. бесовете на ветхия човек в комирите. Те там винаги живеят.
И тогава са живеели, разбира се, и сега. Но аз не се отричам от носителите на ветхия човек. Уж се отричам от самия него, казвам, аз неправилно живеех тогава, но от идеалите на този
антихристоска, христов човек. Ни го наричаме до-христов, обаче нека да не се заблуждаваме. Когато ние не сме в Христа, ние сме против Христа. Няма сива зона в духовното. Няма сиви ангели. Има
светли ангели и има мрачни ангели. Средна зона няма в духовното. Така че ние просто трябва да приложим Христос като критерий за всички неща, включително и за това, което не е изграждало
като личности. През юношеството, през младостта, през всички периоди на живота до духовната зрелост. Ние не говорим за другата зрелост. Битова, политическа и така. Не. Може си на 80 години и да си
духовно не зрел. Не прекрачи от прага. но веднъж прекрачи от прага. Веднъж поставил Христос на трона на сърцето си. Е много важно и това е темата всъщност, за, която говорим. Не само
за напред да изповядваме греховете си, но да се върнем и назад. Какво прави образеца за покаяние света Мария египетска, която отива в пустинета. Тя още е в Иерусалим, алисандрийската
блудница Мария отива в Иерусалим и там приживява своя житейски и духовен прелом. От антихристова става Христова. В момента,
в който осъществява този прелом, тя отива в Йорданската пустинена и живее там 47 години да се кае. Самата тя казва, че 17 години от тези
47, значи първите 17 години се е борела с ветхия човек в себе си, докато е стигнала до умиротворение. И то, много важно, тя се бори в самата пустиня. Тоест,
тя няма нов приток на съблазни, на кумири и така нататък. Борише се само с ветхата Мария до Христовата 17 години. Колко ли пък ние трябва да се борим при положение, че
живеем в една секуларна среда, силно замърсена с антихристиянство, то е, може да кажем, просмукано в нашата цивилизация, грехоцентрична. И при това положение нашата битка трябва много повече от 17 години.
Тя трябва цял живот. Защото ти една глава отрязваш на ламята, три нови израстват. дори не ги усещаш, защото те се появяват отцекъде. Така, че тези кумири на нашата младост, тези
идеали на нашата младост, не случайно Свети Игнатий Брянчанинов ни съветва да изповядаме и добрите си постъпки, а не само лошите. И то не само, че човек лъже себе си, когато прави добри постъпки, понякога, в името на гордостта. това е много важно,
но е едната страна. А другата е, че идеалите на нашата младост, на предхристовия човек, са червиви. Те са най-опасните, именно защото са идеали, защото са кумири, защото са най-най
хубавото, което нас ни е привличало, защото са привлекателни. Тази привлекателност е важна. Примерно, любимия ми роман е Тримата мускетари. На времето, като го четах като юноша, много се радвах, после гледах филм, имаше нова версия, приятелството, взаимопомощта
между мускетарите, приключенията, победите им, всичко това беше много здраво и прекрасно и аз много се радвах. Изобщо, такъв романист, като Александр, Александр Дюма рядко се ражда. Или друг ще каже, любимите ми филми са този сериал
Между звездни войни. Просто бях очарован от този сериал на времето като дете, когато го глядах, или като юноша. Джедаите, силата, доброто побеждава злото или поне се бори срещу него. много хубаво направено с музика, с ефекти невероятни.
Страхотен филм и така, мило ми става, спомня, дори като гледам сега старите, нали, серии, така, мило ми става, спомним си, младостта си и така нататък. Друг ще каже, аз пък,
много харесвам филма Коса, Хер, на Милош Форман и, защото мюзикъл, нали, какви хубави песни и така нататък, хубава тематика, антивоенна, за любовта и хубаво нещо. Точно защото са привлекателни тези неща,
точно за това са всъщност най-опасните. Защото, ако погледнем, да кажем, примерно, тримата мускетари, ще видим, че там изневярата на кралицата и Букингам се смята за добро. Тя е
доброто, за което се бият тези добри другари, тримата мускетари, четиримата. ако погледнем, да кажем, Междузвездни войни, цялата сага, кое е важното в нея? Доброто
побеждава злото, много хубаво, ама то няма случай в изкуството, когато злото да побеждава злото, нали, заявеното зло, идва сатаната и убива Велзевул. Никога. Сатаната
винаги се маскира като добро, като ангел на светлината. Това го знаем пак от святия апостол Павел. Така, че когато доброто побеждава злото, трябва да видим кое е това добро. Дали не е маскирания
ангела на светлината? Защото какъв е критерия? Критерия е къде е Христос? Ама ще кажат то е еднозначно. То там джедаите всъщност са хората, които помагат
на градивното, на демокрацията, на свободата. Ей, тези неща, докато лошите са носители на мрака, на
робството. тази измама ни лъжат вече 2000 години. За доброто ченге и лошто ченге. Добрия сатана и лошия сатана.
Добрия сатана побеждава лошия. Тази комедия трагична всъщност много лесно може да се разгадаве. Когато видим кой е в основата,
ама казва в основата е силата. значи не е Христос. Христос е личност. Той има име. Не
можеш да го маскираш. Не можеш да го наричаш с някаква абстракция. Той не е абстракция. Той
е личност. И в този смисъл всякаква подмяна на личния Бог с абстракция с космическия разум,
с душата на вселената. Всякакви ерзации, заместители на истината, на троичния, триединния Бог, са антихристиянски. са
идоли. Те са стратегически измами на човека. Причи, приказки могат да се правят прекрасни, в които доброто побеждава злото. Но
в тези причи не можеш да предпоставяш, че крайната истина за вселената е една абстракция. някаква си сила, някаква
душа на вселената или вселенски разум или каквато е да е друга измама. И за това, когато едно произведение на изкуството съдържа
в себе си антихристиянството като аксиома, аксиомата не е Христос, а е нещо друго, каквото е да е това другото, значи ни мамет. Те мамет себе си, разбира се,
мамет и нас. Защо между звездни и войни не постулира Христоското център, защото спокойно можеше Христос да бъде в център на вселената и на смисъла
и да има някакви пак схватки с космически кораби, пак да се борят добри всичко лоши. Ами много просто. Много просто. Изключително
просто. бизнес. Ако заявят христоцентризъм, тоест, дори да не го заявяват, ако той се съдържа вътре, че Бог, триединният Бог е създал в целената, че Христос
е Син Божий и се е въплатил и така нататък, дори без да се декларира това нещо, ако това се съдържа вътре като аксиона, вътрешна, тогава този филм няма да се приеме от буддисти, атеисти,
индуисти и прочее, и прочее. и ще кажат ама чакайте сега ви тук и ни правите християнска пропаганда. Разбира се, филма не е индуистичен, не е буддистки, не е атеистичен, не е мусулмански, не е юдаистически,
а е никакъв. Силата да бъде всеяден, да минава във всички аудитории и всички да ходят да го гледат без да има някакъв протест, че се нарушават някакви религиозни и прочее
представи. Ама точно тази мъглявина, тази супа, наречена там, силата и прочее, тя е вита антихристиянство, защото не е Христос, защото
не подразбира Христос. Ако се гледаме вътре в самите окончателни проблеми, които са в етиката на тая сага между Звездни и Хуни, ще видим, че там
Христос го няма. Там имат други окултиски такива разбирания за Вселената. Типично окултиски и в този смисъл не собствено религиозни, а псевдорелигиозни.
Тази псевдорелигиозност всъщност е и етак на ветхия човек. Ветхия човек, който там се е приютил и си работи подсъзнателно. По същия начин, ако вземем
който е да е кумир, от каквато е да е сфера, особено революционерите, прекрасните революционерии. Чей Гевара, идеалният образ на 20 век, с идеалната снимка, потени с фанелки в цял свят. Но,
крайна сметка, той с Христос ли или е с пролетарията, революцията, насилственото налагане на някаква визия за обществото, въоръжено.
Това, разбира се, не е Христовия път. Така, че всички тези революционни кумири са в същността си антихристиянски, независимо, че всички,
без исключения, са бият заправени каузи. Но с нехристиянски средства. със средствата на насилието и то на незаконното насилие. Така, че това отношение
те са изключително съблъзнителни, привлекателни и, особено за младеща, те са обичайния наркотик, с който се друса младия човек. това е
образа на революционера, защото той се отъждествява с него, как той раздава справедливост, как той променя света по своя образ
и подобие, как той е доброто. Това е любимата самоизмама, когато ти се отъждествиш с доброто. Сега, как действа тази
велика самоизмама? Тя се състива от това, че вътре в мен господства не Христос. Сега, когато не Христос господства в мен, кой господства?
Разбира се другия, лукавия. Но той никога или почти никога не се явява в истинския си вид. Кой човек ще каже в моето сърце е
коронован сатаната? На трона е седнал сатаната? Никой няма да го каже. Какво казваме ние? в моето сърце на трон съм аз. Аз съм важния. Аз съм
критерия за нещата. Аз решавам. Аз съм мярката за нещата. Егото. Егото обаче е маска на лукавия. Това е любимата маска на лукавия. Той не се заявява
не заявява своята самоличност, а се маскира като самия тебе. И ти понеже обичаш себе си, започваш да обичаш и тая маска.
като мислиш, че това си ти. Започваш да му отдаваш властта върху себе си, като мислиш, че това си ти самия. Правиш го цар, правиш го Господ и разбира се,
той обикновено не се разкрива пред такива като нас. Той цял живот ръководи от наше име. Не сваля маската. И когато Св. Павел ни казва да отхвърлите
от себе си ветхия според предишното живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти, ето за това става дума. този ветхий човек,
който всъщност е раб, роб на врага. Този, който иска всъщност да ни грабне, който иска да ни осмърти. Така че
това е изключително важно да не мислим, че се отказваме от себе си когато отиваме в Христа. Не, ние не се отказваме от себе си. Ние се
отказваме от лъжа себе си, от този наш господар, който се облекал в нашите дрехи и се е сложил маската
на нашето его. Всичко това в наше време е много напреднало. Поради светската цивилизация, секуларната цивилизация, ние от всякъде
сме залети с подобни превъплъщения на нашето его, на нашите похоти, на нашите страсти антихристиянски. И за това е много важно да се води
тази битка. Не само за извършените грехове, но и тези убежища на ветхия човек, които са светогледни. те не са само емоционални и естетически, защото ние много трудно
можем да отделим естетиката от етиката и от светогледа. В Платон се казва, че според почитателите на Омир този поет е възпитал
Елада. Платон не обича Омир в така основните му произведения Илиада и Одисея. Дори заявява, че в неговата идеална република
ще изгони подобни поети. Платон разбира се за нас не е критерии, но един интересен извор, източник на информация та, според
преобладаващото тогава мнение сред философите в Атина, Омир този поет е възпитал Елада. Какво ни казва този израз? Този израз ни казва, че възпитанието
много често минава през изкуството, през художествените образи във всичките им превъплъщения. Не, че е спрек, как възпитател, идва един възпитател и ти казва, млади човече,
това прави, това не прави. Не кради, не лъжи, бъди честен, бъди почтен. Не, Омир не ти казва такива работи. Той ти казва, Ахил направи това, Хектор направи това,
Патрокол направи това, мен е лай. Тоест, неговото въздействие е естетическо, косвено, художествено, ама той възпитая лада. Той възпитая лада. така, че ние много рядко ще си спомним
за някой наш възпитател, учител или родител, или приятел, който да ни е казвал, това прави, това не прави. Да, ще си спомним такива работи, не едно и не две, но много повече
си спомняме художественни въздействия. Музиката, която сме слушали, изобразителното изкуство, образите, които сме гледали, филмите, които сме гледали, клипове, историческите произведения. Да не забравяме, че историята е изкуство, историята е творчество,
историците са поети и то много важни, наравно с Омир. Омир са го възприемали до голяма степен като историк на Троянската война. Той разказва за действителните събития в онла време на герои. Той си е бил почти историк, само, че в особена мерена реч.
по-приятна за ухото и така нататък. Така, че всички тези носители на светоглед действат естетически, подсъзнателно. Като разказват, като пеят, като свирят, танцуват или да кажем строят, зидат, сгради.
Сградите също, особено обществените сгради, също са пара екселанс пропаганда. Те внушават някакви ценности. Ако погледнем сградите, ще видим от какво са направени, от какви ценности са направени. Да кажем, сегашния български парламент,
бившия партиен дом. някой ще каже, че е комунистическа сграда. Да, но какво означава комунистическа сграда? Нека да погледнем сградата. Колоните. В кой стил са? Да не бе да са в коприщенски стил? Или в китайски? Или в египетски? Не. Те са в много определен гръко-римски стил.
Европейският, тъй наречен комунизъм, е пряк, потомък, правнук на гръко-римската ренесансова просвещенска цивилизация на един и същи модел. Той е някакво ляво крило на този модел.
Но неговата архитектура го издава. Тя е някакъв сталински класицизм, някакъв сталински ампир. Тя няма други корени. Тя има европейски, езически, гръко-римски корени. Да не говорим, разбира се, за цялата архитектура на Вашингтон.
И Белия дом, и Капитолия, и така нататък. Това са преки, декларации на гръко-римските корени. Разбира се, самото име, Капитолий, идва от Рим, Капитолийския хълм, където е храма. На Юпитер,
Капитолийски. Защо е важен този храм? Защото там е главния храм на езическата римска империя. Така че, всички тези образи, те не ни казват прави това, не прави това, но те ни превземат отвътре и ние ставаме носители на този светоглед. Най-малкото му признаваме меродавност. Така че,
художествените носители, художествените кумири на ветхия човек са стожирите, на, които той стои. Ветхия човек, до Христовия човек, вътре в мен, не се крепи на моите хулигански прояви, когато съм чупал едно стъкло, когато съм набил някой
и така, така. това отдавна съм го забравил, съм се отрекал, срамал. Не. Ветхия човек се крепи на идеалите на антихристовия. Аз. На комирите. На художествените изживявания.
На моето премиране. Аз съм премирал от, да кажем, предусто съм слушал музиката на Джимми Хендрикс. много страстна, такава, тайнствена. Ама, какво заявява Джимми Хендрикс? Аз съм
дете на Лудо. Аз съм, казва той, дете на Лудо в една програма на негова песен. И аз на времето съм харесвал този музикант. Детето на Лудо, на най злостното езичество.
Лудо, черната магия. Той го заявява, ай така, пее си го, и ние изживяваме нашия тогавашен комир. Това изживяване, кой ще го изповяда пред свещеник?
отиде да каже отче, аз слушах Лудо Чайл и много ми харесваше. никой няма хрумне, защото ти нищо не си извършило. Слушал си музика. Но тя е проникнала в твоята отбрана
и е загнездила един вирус токсичен, който се съединява с друг от друго място, от трето място. Там са възхвалявали прелюбодеянието,
да кажем. Там са възхвалявали свободната любов. Там са възхвалявали добро, но добро да струва лошия с ножа по главата. Силно да любят и мразят.
Силно да любят прекрасно. ама и мразят. Това е точно лъжицата катран в делвата с мед. И тези носители
на злото много пъти стоят неразконспирирани в нас. Като спомени, като мили носталгични светли страници от нашата единствена младост, ние друга младост няма да имаме,
а младостта по определение се смята за най-хубавото и светлото време в живота. Така ли е? кой определил кога Господ ни е разкрил тази истина,
че младостта е добро, а старостта е лошо. Никога. това сме го измислили плъцките. За плъцкият човек, да, за плъцкият човек е по-добре
да си млад, силен, отколкото да си стар и болен. Но за духовният човек никога, никога не е стоя така въпрос. Никакво значение
няма дали си млад или стар. Нито младостта е зло, нито старостта е зло. Нито едното е добро, нито другото е добро. Доброто е
Христос. Ако ти си с Христа на сто години, прекрасно. Ако си с Христа на осемнайсет години, прекрасно. И едното и другото е прекрасно. Култа към младостта е плъцки.
Той издава плъцко мислене. И понеже секуларната цивилизация, в, която ние живеем, е плъцка и душевна, но не духовна. При нея култа на младостта е, разбира се, на почет.
И за това ние отцякъде не се внушава, че, нали, пустта младост не се вракя и така нататъка. Ама няма светец, който половин дума да е казал.
всички копнеят за Христа, а не за да живеем докле сме млади, докле е младост. Докле е младост. Докле е младост няма никого
значение. Важното е истината, важното е вечния живот. Ако живота беше само тук, да, култа към младостта има
голям смисъл. Ако след смъртта е червие. Ако това е истината за живота, тогава са прави и хедонистите, и
аморалните, и атеистите всички са прави. И тогава младостта с нейните кумири, с нейните похоти, ще бъде най-прекрасното нещо на света. Но прекрачем ли
прага на духовната зрелост, влезем ли в Църквата, ние трябва да направим пълна ревизия на до тогавашния човек. Как? Като го сравним с мярата
Христос. В нашата младост може да имало прекрасни неща според мярата Христос. А може да и не е имало според мярата Христос. Може би това, което ветхия човек
е смятал за най-хубаво, да е било най-лошото. Да е било нашето падение. Но ти докато падаш летиш, мислиш, че летиш. за това една такава генерална ревизия
на ветхия човек е много полезна за всеки от нас. Защо? Веднъж за да извърши своята истинска трансформация, своето истинско покаяние, метание,
преобразяване на светогледа, ама и светогледа спрямо самия себе си. не само спрямо светъл тук нататъка, ще го меря чрез Христа, но и самия
аз до тук. Тази генерална ревизия вероятно продължава цял живота. Защото дай Боже ние от мига в който
интронизираме Христа в себе си да не отстъпим от него никога, тогава греховете на нашата младост няма да са толкова токсични. Но
тъй като ние веднъж стъпили на правилния път, тръгнали по лестницата нагоре, често падаме и се връщаме назад. По най-различни начини, по различни
поводи. Къде мислене, къде действие, къде естетически, къде идейно, всячески. Можем и чисто верски да изгубим вярата си.
Между другото, в тази връзка пак да се върнем към изкуството. Един ключов образ от Достоевски, той всъщност е от неговия живот, който той го отразява
после в изкуството. Става дума за изживяването, което той е имал с една картина на Холбайн. Мъртвия Христос. И Достоевски казва той е бил силно впечатлен от тази картина
и после в Идиот, в романа Идиот, описва това си изживяване и там княз Мишкин, говорейки за тази картина,
човек казва, като я гледа, казва, може да изгуби вярата си. Ето това е много важен момент. Да изгуби вярата си. Има ли вярата си, но и загубва. Чрез едно произведение на изкуството. Защото
ти си повярвал на художника, който ти изобразява мъртвия Бог и колкото повече вярваш на художника в неговият гений творчески, така брилянтно е изрисувана
тази картина на мъртвия Христос, че ти, ако повярваш на художника, няма да повярваш на Бога. Ще изгубиш вярата си. Това отношение всяко нещо може да има отношение към вярата. Не само
религиозното, но и нещо от ежедневния живот. Може да заеме мястото на вярата. Примерно в пиесата Дон Жоан на Молиер има най-сключително интересна сцена, но за нея може би
друг път ще говорим. Вързка с тази сцена един разговор на негове слуга и Дон Жоан. слугата с ганарел пита Дон Жоан. А вие в какво вярвате? И Дон Жоан как му отговаря? Вярвам,
че 2 и 2 прави 4 и 4 и 4 прави 8. Това е. сега. Разбира се, Молиер тук прави една много елегантна критика на материализма, на псевдо-рационализма. Това е
много важно, че е във връзка с аморалността на Дон Жоан. Той е аморален, защото не вярва в Бога. Вярва, че 2 и 2 е 4. И толкова. но има и друг момент. Защото 2 и 2 е 4 в аритметиката. В
тънречените точни науки. И би трябвало ние да смятаме, че това няма никакво отношение към религията. И за вярващия, който си пише сметките, 2 и 2 прави 2 тона Жито плюс 2 тона Жито
прави 4 тона Жито и продължаваш нататък. да можеш абсолютно вярваш християнин. За света Мария Египетска също 2 и 2 е 4. Обаче Тон Жито казва вярвам, че 2 и 2 е 4. Това е
верско изповедание. Тоест светските неща светските неща могат да станат верски. Бидейки бездуховни придобиват духовен смисъл. бездуховността имат духовно измерение. Душевните неща, които не са духовни,
нали, интелектуални, емоционални, имат отражение в духовното, имат сянка върху духовното. могат да вземат мястото на духовното. И по този начин те стават един вид вяра. Както са изобщо идолите, комирите,
вземайки мястото на Бога, дори когато ние не го осъзнаваме. и тези светогледни носители могат да бъдат и 224, могат да бъдат и музика, могат да бъдат и кино, и история, и всичко. Може да бъде квантовата механика,
може да бъде теория на относителността. Всяко нещо в душевния свят може да придобие духовно измерение и придобива духовно измерение. Ако ние не прилагаме истинския критерий за нещата и не ги подреждаме спрямо
Христос критерия, а Христос критерия е критерий за всичко. Всичко в него е подредено. И 2 и 2 си има място, и естетическите въздействия, и историята, и космологията, и биологията.
Всичко си е на мястото в Христа. Ако е правилно подредено. И обратно. Ако не е подредено в христоцентричнината координатна система, всяко нещо на практика се превръща в носител на антихристовата духовност. Колкото и да изглежда
безобидно или недуховно, какво толкова, но придобива такъв смисъл. Разбира се, и парите, и всяко нещо може да се превърне в комир и носител на една псевдодуховност,
на една заместваща истинската духовност. Така че, след като ние се въцърковим, след като обявим Христос за наш цар на царете Господ
и Бог, предстои много важната задача. Да преподредим целия свят, целия свят спрямо Христос центъра, спрямо Христос аксиомата, защото нашия
ветхия човек в нас, до Христовия човек, е подреждал света по друг начин. Нашия светоглед е бил антихристов във всичките му измерения, привидно
безобидни. И за това е много важно това преподреждане, тази метаноя, това преосмислене да бъде системно извършено и да не оставяме в себе си
различни тъмни агли на ветхия човек, където да се крие фактически врага на нашото спасение. Светоглед Новото предаване за православен поглед към
историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Драги приятели, от 5 години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика,
които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата
подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg Благодарим Ви!