ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа под номер 186 е Леонардо и християнството. Става дума, разбира се, за италианския художник Леонардо да Винчи за неговото отношение към християнството. През 2017 година в аукционната къща Кристис беше продадена най-скъпата картина на света за сумата тогава 450 милиона долара
с поправка за инфлацията към днешни пари това е над 500 милиона. съвременни щатски долари. Далеч най-скъпата картина на света. Представлява един вид Иисус Христос, благославещ с дясната ръка и държащ в лявата ръка стъкляна сфера. Първото, което трябва да кажем за тази картина е, че тя не е на Леонардо да Винчи, не е от ръката на Леонардо да Винчи. Не е изключено тук-таме да е пипнал нещо, но като цяло това не е неговата ръка. Второто е, че картината е второкачествена. Това не е първокачествена картина, независимо кой е художникът. Понякога има картини на второразредни художници или пък неизвестни, но сами по себе си да са важни творби. Тази не е нито новаторска, нито първокачествена, не е шедевър. В никакъв случай не е шедевър.
Това разбира се не означава, че купувачът, саудитският принц Мохамед бин Салман, престолонаследникът, си е загубил парите или че тя, ако някой ден той реши да я продаде, няма да вземе още повече пари. Не е изключено да вземе и повече пари, това разбира се няма да я продава, но нейната цена си стои в нея. После ще обясним защо. Нас не интересува, в случай не цената, не сензацията, нас не интересува отношението на Леонардо към християнството. И тази картина е много показателна за това отношение, защото това не е Христос. Познаваме Христос. Ние знаем кой е Той. Когато го видим, го разпознаваме. Е това не е Той. Много е важно, че това е някой друг. А кой може да бъде този някой друг, заставащ вместо Христос, че и дух носи тази картина. Това е най-важното. Тука не говорим за грешките в анатомията, за посредствената композиция и така нататък. Не. Тука говорим за духа. Със сигурност тази картина е от кръга на Леонардо да Винчи, от неговите близки сътрудници.
Може би с негово участие, дали първоначалната рисунка, композицията е била негова, те след това са рисували. Дали Той е имал картина подобна, която те са копирали и Той тук там е пипнал нещо. Това е съвсем друг въпрос и може би някой ден и ще се доизясни. Но това е от неговия кръг. Това е от неговия дух. Това е много важно. Ние ще акцентираме пред цялото време на духовната страна на това отношение на Леонардо към християнството. Не към християнската тематика. Да, повечето от картините на Леонардо да Винчи са на християнска тематика. И Мадонните, и Тайната вечеря, и така наречения Свети Иоанн. Повечето са. Но това е лесно обяснимо. Това важи не само за Леонардо да Винчи, а това важи за всички художници от неговото време. Защото техните основни поръчители, тези, които поръчват картините, са или храмове, или манастири, или изобщо човеци, които поръчват именно картина на християнска тематика. И той изпълнява тази поръчка, защото по този начин си вади прехраната.
Знаем, че той е бил незаконен син на един флорентинец и в този смисъл не е бил нито богат, нито можело да си позволи аристократичния начин на живот. Трябвало е да си вади хляба. И това е бил начин. Ходът е, че художниците от предишното поколение, ренесансовите художници в Италия от предишното поколение, вече са деградирали по отношение на духовността. Техните Мадони, техните картини на християнска тематика вече са секуларни, вече носят светския дух. Това не е нещо ново у Леонардо да Винчи. Той е заобиколен с духовни художници. Няма нито един по негово време в Италия и в Западна Европа. Отдавна са слезли на ниското равнище. Иконата, която е на несърнимо по-високо равнище от ренесансовото изкуство в Италия, и не само в Италия, вече е забравена. Вече е отхвърлена. Това е маниера грека. Гръцкият маниер. Отдавна гледат от високо на иконата, защото тя, видите ли, не познавала перспективата, не познавала анатомията, светлосянката и така нататък. Тези клишета на академичното мислене, които много преди да дойде академизма, болонския академизъм, са били практика и мислене в Ренесансова Италия.
В този смисъл Леонардо е част от своето време. Той е цикуларизиран християнин. Но не е наравно с другите в отношението си към християнството. Имаме няколко важни различия. Той е част от един особен момент в историята на Италия, в историята на Ренесанса, когато предишното поколение, поколението на Козимо Медичи, великият Козимо, който създава цялата империя на Медичи, Изобщо той е кръсника на Ренесанса, ключовата фигура, не създава му по-важен, отколкото да кажем Лоренцо, неговият внук, който се смята за най-важния, но дядото е в основата. По времето на Козимо се създава така наречената Платонова академия в Флоренция. Казвам така наречена, тя не се е наричала така и не е някаква формална структура, А по-скоро един крък от съмишленици в една крайградска вила на Козимо, стария. И там Козимо, впрочем, финансира цялата тая работа, включително и един младеж, Марсирио Фичино, на когото плаща, за да може той да почне да превежда класически текстове. Платон и така нататък. И около Марсирио Фичино се създава един крък от художници, интелектуалци, аристократи и така нататък,
които се имат за нещо повече от другите. Те имат тайно познание. Занимават се с кабала, така кажем, Пико дела Мирандола. Той учи източните езици. Той е гений на езика, на езиците. Като юноша, вече говори от 10 на 15 езика. И то половината от тях източни, мъртви езици и така нататък. И той се занимава с кабалата. Леонардо също е бил в този кръг. Не като пряк участник в тази академия, но със сигурност е попивал от нея. Той цитира Пико дела Мирандола. И защото, естествено, че е познавал всички тези люди. Не само, че ги е познавал. Той споделя техния светоглед. А именно, съзнанието, че участва в едно историческо явление,
Ренесанса, което надмина древните. До тогава древните бяха недостижими за по-предишното поколение. И вече във втората половина на 15-ти век, вече май, ни надминахме древните художници, поети, философии и всякакви други. И надминахме другите държави. Тук е солта на земята. Тук е елита на света. Ние сме елита. Това е съзнанието на този кръг. Те са посветени и са посветени включително в едно скептично отношение към християнството. Да, християнството има добри страни, но то е за масите. Те вярват в Библията, вярват всичко казано там. Ние знаем повече. Ние знаем, че не всичко в Библията е вярно. Ние знаем, че има обратна страна, която е била скривана.
Това е съзнанието на този кръжец. И Леонардо попива този светоглед. Това е много важно. Той има усещането, че знае повече, че е посветен, че у нея се заблуждават вярващите в басните на Библията. Докато новият научен светоглед разчита на експеримента, на интелекта и по този начин ще постигне прогреса, изобретенията. Те ще движат прогреса на човечеството напред. И Леонардо се чувства част от този прогрес. Но, той понеже пък има големи дарби. Дарбата на окото, дарбата на ръката. Това са за художник много важни дарби. Той вижда, взира се, вижда важното, вижда детайла, вижда композицията. Раката му е виртуозна, като рисовач е виртуозен. Ярък. И ума му също е продуктивен. Той има едно вечно любопитство към как са направени нещата, как е направен човека, от какво е направена, от какво е направена природата, от какво са направени цветята, от какво е направена земята, скалите, птичките.
Птичките, как летят, как се движи водата, как се завихря. Всичко това го интересува. Но, проблема е, че той остава на това равнище. На равнището на вечния юноша, вечния любопитен човешки ум, който иска да познае от какво е направена материята. Но, този му интерес остава хоризонтален. Най-важното за Леонардо Да Винчи е, че той е хоризонтален в своето мислене. Хоризонтален в своите цели и намерения. От какво е направен човека, как се движат мускулите, костите и жилите и така нататък. Това е хоризонтална работа. Това е бездуховно. До някъде, дори това е нисък етаж на душевното. Ние имаме два етажа. Духовното и душевното. Духовното е висчето, свързано с Бога. А душевното е свързано с чувствата, интелекта и така нататък.
Но дори в душевното, ние имаме все пак едни стремежи, едни копнежи и така нататък, които са вертикални. И имаме ни хоризонтални, материални. Да, Леонардо е в хоризонталата. Гений на двоизмерността, на хоризонталността. И, може би, това е една от причините той да се харесва масово на повече човеки в днешно време, защото ние сме едно вече ови хоризонтално общество. Все по-хоризонтално, все по-бездуховно. И той, като един напълно бездуховен човек, доколкото това е възможно да бе се, няма напълно бездуховни човеки. Всеки човек е по Божия образ създаден. И в този смисъл той има душа. Той не може да бъде съвсем-съвсем бездуховен, но в общи линии, доколкото за човек е характерна бездуховността, Леонардо е в тази категория. Хоризонтален, удивително интересен в хоризонталата, удивително вечен юноша. Той не съзрява. Той никога не съзрява емоционално, чувствено.
Той не познава любовта, човешката любов му е непозната. Той не познава страстите. Той е един хладен, такъв изцъклен чудак, вече енерген, разбира се, но безстрастен. В лошия смисъл на думата, едно е безстрастието на духовия аскет, който постига съвсем друго безстрастие. Той постига стъпкване на греховните страсти. Това безстрастие е съвсем друго. А тук греховните страсти са банални. Да, перверзни, но банални в своята двоизмерност. Дори в перверзията Леонардо е някакси плосък. Не мога да го сравняваме с Маркиз Диосатин и други подобни перверзници класически. Той, оставяйки си вече нюноша, той никога не прекрачва прага на зрелостта. В нищо. Дори в интелекта, това е много важно, защото ние имаме интелектуалци, да кажем един Аристотел, който не е духовен човек, по никакъв начин.
Но в интелектуално отношение той просто няма равен. Това е един ум, който изследва ума, изследва мисленето, изследва нраствеността, изследва обществото. Всички тези аспекти на душевния човек, Аристотел ги изследва с уникален размах и с уникално вникване в изкуството, в трагедията, комедията. Уникален, могъщ ум, макар и бездуховен. Говорим за Аристотел. Тук, при Леонардо, той не се интересува от нраствеността. Не, като всеки човек се интересува, но няма този пробив, тази дълбочина, която има, да кажем, един Аристотел или един Платон. Не се интересува от страстите. Не се интересува от тях. Той се интересува от месото. Какво е направено? Мускула, тялото, жилите, как става раждането, майчната от робот, какво е изградена. Ходи, прави, нали, такива дисекции на трупове, за да види от кво са направени. Но не това, което се интересува, да кажем, Достоевски, това, което се интересува Шекспир. Нали, от душата, нейните гърчове, нейните, нали, гузността на престъпника.
Не, това не го интересува Леонардо. Той не се интересува от горните етажи на душевността дори, а само от материалното. И, когато му се представя една християнска тема за рисуване, той като чили повече се интересува от цветенцата, скалите, сфоматото, нали, въздушната перспектива, как ще пресъздаде тези причудливи неща, природни, от интересни ракурси на тялото, как по-трудно ще се нарисува и така нататък, отколкото, собственно, от християнската тематика, от християнския разказ. Християнския разказ е само повод. Във всичките му картини. Това, че интересно е, че той си е водил нещо от сорта на дневник, постоянно, то не е точно дневник, но всеки ден е писал някакви неща и с запазени голяма част от тези, страници от тези негови знаменити ръкописи, е там отсъства християнската тематика, отсъства духовната тематика. Споменати са, между другото, като плоски такива наблюдения, някакви, на плоския човек, на двуизмерния човек.
Няма никаква дълбочина, никакво разбиране, никакъв опит да разбере. Примерно, има едно знаменито изказване за живописта. «Лапитура е коза ментале». Живописта е нещо умствено. И всички казват, е, какво нещо, нали, вижте, умствено, а не само един вид на ръката. Това е казано не случайно, защото художници са смятани за нечи. той е човек на ръката. Може да лее злато, бронз, нарисува с бои и така нататък. Ръката му страхотна. И Леонардо един вид казва, «Ние не сме».
Значи, ние сме хора на ума. Коза ментале. Обаче, това е само едно ниско равнище на разбиране на живописта изобщо на изкуството. Разбира се, че изкуството е умствено нещо, ама то всичко е умствено нещо. И две и две четири е умствено нещо. И карането на велосипед е умствено нещо. То си няма нещо, което да не е умствено, защото ти, която си в съзнание и правиш нещо, твое ум, твое интелект го регулира. Ами, къде е душевното, което не е интелектуално? А къде е пък духовното да не говорим? Той не казва, че живописта е нещо духовно или дори душевно. Айде друго.
А го свежда до умствено. И така, християнските картини, които са множеството от неговите запазени творби, а и изобщо всичките му художествени произведения, показват едно, бих казал, нездраво, най-малкото, отношение към християнството. Нека да направим една почивка с едно духовно песнопение, след което ще продължим. християнските картини, християнските картини,
неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, и сега творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби,
неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби, неговите запазени творби,
неговите запазени творби, Магинато Магинато Магинато Магинато Магинато Магинато Магинато Магинато Картините на християнска тематика у Леонардо да Винчи са няколко наброй. Цялото му творчество, особено ако говорим за сигурните
картини от негова ръка, са много малко, така че имаме поглед върху това, което е правило в тази тема и можем да разследваме няколко ключови образа. Първо ще започнем с неговите Мадони.
Магинато Печес Кое е характерното? Първо образа на Дева Мария. В този образ Леонардо е изцяло в духа на своето време. На същото равнище рисуват Мадони тогава, да кажем и Пероджино, и
Ботичери преди това, и другите. Всички. Красиви, скромни, млади девойки. И толкова. Ние в православието, в иконата, нямаме такава иконография. Красива, скромна, млада девойка. Такава света Богородица ние нямаме. У нас света Богородица е царица. Тя е извън времето.
Тя няма определен възраст. Тя не е младо момиче. В никакъв случай. Ние знаем, че когато е родила Господ Иисус Иисус, тя е била млада. Но в християнската иконография тя има една зрелост. Една висша духовна зрелост във всички истински изображения на Божията майка в иконите. В истинските икони. Не в тези късните, вече, подражания на западните Мадони. Та, това изображение на млада, симпатична, чиста и скромна девойка е типично за Леонардо. И тука ние не виждаме нищо извънредно. Това е баналността по неговото време.
така се рисуват, за съжаление, тези образи. Но, нищо нездраво. Да, богословски е примитивно, плоско, деградиращо, но нищо повече. Така че в тези образи на Дева Мария можем да кажем, че Леонардо е като другите. При изображението, обаче, на богомладенеца, в тези Мадони, има нещо нередно. Тези бузести бебета, впрочем, сладурчата, нали, нищо лошо няма, но те са плъцки, плъцки, плъцки. Докато девойките са душевни. Една майка, която с усмивка гледа на своето дете, нали, Мадонна Бен Ва, да кажем. Или една майка, която с умиление го гледа, нали, хубаво, добре. Но, богомладенеца, в него няма нищо от Христос. Ние познаваме Христос. Познаваме богомладенеца. Знаем кой е той. Виждали сме го безброй пъти изобразен. В иконата е изобразена неговата същност.
макар и малък в ръцете на майка си, той е господаря на вселената. Той е царя на царете. И всички истински икони изобразяват Христос, младенеца, като потенциален бъдещ пантократор. Като бъдещ цар на царете. Тук, при Леонардо, неговите бузести и месести бебета, които са поставени в ролята на богомладенеца, са банални, прекрасно нарисувани впрочем. Изключително добре нарисувани бузанчета. Но това не е Христос. Това не е богомладенеца. Това дори не са и достоверни изображения на един, да кажем, новороден еврейн от първи век. Не. Та не говорим за същността, която се проявява в иконописанието. Това са едни италианчета. Така добре нахранени, пълнички, възпълнички, чак прекалено някои случаи. В това изображение на Мадоните с богомладенеца ние виждаме вече това бездуховно отношение към най-духовната тема. Ти, ако подходиш към чудото на чудесата, боговъплащението, но той има две страни - плът и бог. Бог става плът, словото става плът, и как това ще го изобразиш?
Няма го словото, няма го бог в тези младенци. Те са плътоплъцки. Тук, макар че, това го правят и другите. Такива изображения на младенеца, макар и не чак толкова плътски, са под пъти над път в това време. Така се изобразява. Леонардо може би малко повече набляга на плътското начало в образа на богомладенеца, но не кой знае колко спрямо другите. Така че тук нямаме кущунство, имаме неразбиране, имаме бездуховност и имаме материализъм. Свеждането на християнската тематика, която винаги е богочовешка, тя е връзката между човека и Бога. Тук Бог го няма, всичко е на земята плоско и една плоско в духовен смисъл. това е чрезмерно в плътски смисъл. Това изображение на плътския дух, на плътския Бог е бедек за нещо фундаментално нередно в светогледа и в човека. Човека Леонардо Давинчик не разбира кого рисува. Той не знае кого рисува. и естествено, че е гледал от някоя бебенце там на някоя съседка или нещо такова. Рисува му скици да види пропорциите, да види как се прави и след това го е прехвърлил на самата картина. Един напълно плътски подход към най-духовната тема.
Но това е по-малкото зло. По-голямото зло е, когато той се захваща с някои ключови изображения на св. Йоанн Кръстител. Те са всичко на всичко две. Но в тези две изображения вече виждаме съвсем друга степен на отношение към християнството. Двете картини са в Лувара. Едната е допоясно изображение на така наречения Йоанн Кръстител. Когато казвам св. Йоанн Кръстител, трябва да кажа, че това не е той. Това са така наречени изображения на св. Йоанн Кръстител. Но няма да повтарям всеки път така наречени. Всичко това е в кавички и то в лошия смисъл на думата. Тези два образа в Лувара, единия допоясния, са изключително не църковни, изключително не духовни, изключително недостоверни. Си Йоанн, ние знаем, че е най-големия аскет. Той от отробата на майка си е предопределен за аскетичен, богоотдаден живот. И всичко, което знаем за него е тази непрестанна аскеза. Той е първия монах.
Изобразява се като млад човек с аскетично лице, с брада, коса и в тези аскетични дрехи, които са описани в Новия Завет. Тук имаме нещо коренно различно и в двата образа. Първо, той е голобрат. Второ, той няма никакво аскетично изражение и нищо аскетично в околната му среда, което да подсказва да бъде в съзвучие с неговата вътрешна аскеза. Първият образ до поясния, който вършно се по-късния, може би последната му картина, изобщо нещо като завещанието на Леонардо да Винчи, е един изнежен юноша, гладко избръснат, с един двусмислен поглед. С едни меки форми, все едно, че ходи всеки ден на маникюр и педикюр и на козметични процедури. Тът този юноша е поставен от Леонардо в позата да сочи с пръзче към небето. Един вид духовността. Този жест на пръста към небето би трябвало да е църковен, би трябвало да е духовен към високото, към Бога сочи. Този розов, не розов, но розовеещ юноша. Но тази поза е поза. Той не ни привлича към Божественото. Той не ни приканва към Божественото. Погледът е лепкав. Той е един такъв нито мъжки, нито женски. Това разбира се може би част и от кабалата, андрогина и така нататък. тези глупости, с които са си пълнали главите, част от участниците в Платоновата академия.
Но, така или иначе, съзнателно, зрелия, късния Леонардо, той вече е на 60 години, когато го рисува. Влага в него една антихристиянска образност, антихристиянско излъчване. Обратно на истинското излъчване на Свети Йоанн Кръстител. На Богоотдаден е аскет. Този юноша, позиращ, играещ ролята, маскиран, набеден за Свети Йоанн Кръстител, всъщност работи за другия, не за Бога. Той е покварен. Погледът му е покварен. Тялото му е покварено. Жестът му е покварен. Това не е истински вярващ. А, по-скоро обратното, анти Йоанн. Антихристиянски Йоанн. Може би тази картина е била поръчена от самия папа. който е флорентинец.
И понеже Свети Йоанн Кръстител е покровителя на Флоренцията, може би. Някои изследователи смятат, че този образ е бил поръчен лично от папата. Така или иначе, преди това има един друг образ, пак на Свети Йоанн Кръстител, който да не каже, че е още по-лош от този, но по същия начин. същия женствен юноша, голо брат, с буйна, новоискъпана, къдрава коса, чистичък, като току-що излязал от банята. И пак в една така двусмислена поза, крак върху крак, преметнал и така, и държаве в ръката си кръст. След време обаче, друг художник, много по-късно, далеч след смъртта на Леонардо, е надрисувал тази картина и го е преобразил в бакхус. Като добавя там леопардова кожа, знаците на бакхус, венец и прочие, един вид, че това е бакхус. Защо? Пита се, защо се наложило картина на знамените Леонардо да винче да бъде надрисувана и да е подменена самоличността на изображение? Изображението е ушкин Свети Иоанн кръстител, а го правят на бакхус, възможно ли е най-големия скет на всички времена да бъде преиначен с атрибути? Самия той си остава, лицето му си остава, ръцете, краката, всичко си остава, позата, крак върху крак, всичко си остава. И само като добавиш на леопардова кожа да се знае, че това е бакхус, и кръста го преобразуваш в жезла на бакхус, да се смени самоличността на най-големия скет с бога на виното, бога, който винаги си го представяме в една със сатири, с нимфи и така нататък,
изключително развратна фигура, символ на разврата, А същия този, ако махнем знаците, като какъв же злодон си и каква леопардова кожа е седнал и така нататък, същия този човек да бъде великият аскет, свети Йоан, кръстител. Пак тук виждаме това подменяне, това приначаване, перверзно и съзнателно. Тук вече не можем да кажем, че Леонардо не е знаят какво прави, че един вид от духа на времето, това изтиване на вярата, но лека по лека се е довел това. Не, той съзнателно, неговите картини са изпипани с малката четчица, всеки детайл е пипнат, всяка тревичка. Планинката с фуматото с всичко, композицията. Това нещо е мислено, правено, мислено, правено години наред. Леонардо много бавно е работил, връщал се много към картините си и нищо не е случайно. Този образ не е случайно. Този антихристиянски образ е плод на едно антихристиянско отношение, на едно кощунствено отношение. Защото ти да превърнеш аскета в развратник, това вече е кощунство. Това не е просто излъчване, а всъщност. Получава се обратното. Най-лошото е, че освен тези два образа в Лувара, има една рисунка, която се появи в 1991 година. Чак, 1991 година се появява неизвестна рисунка на Леонардо да Винчи. Един италиански специалист, най-добрият специалист по Леонардо да Винчи на нашето време,
Педрети, Карло Педрети, италянец, вече е покойник. Тън най-големият специалист по Леонардо да Винчи на нашето време, Не щеш ли, 1991 година намира в една частна колекция на немски аристократи Рисунка от ръката на Леонардо да Винчи, Която изобразява един точно такъв юноша, същия като тези луварските изображения, Особено той е до поясния, последния и тази рисунка е порнографска. Сега, как се е появила тази рисунка в тази германска колекция и защо е открита чак в 1991 година? Нима тези аристократи? Не са знаели, че имат в колекцията си Леонардо да Винчи? Впрочем, всеки, който погледне тази рисунка, се среща за луварския Йоан Кръстител. Майсърството на ръката е очевидно, това е Леонардо. Е, защо те си траят? Защо не покажат научените на света да се поучим, да видим? Кога правил гениалния флорентинец? Не, крият я до 1991 година. Сега, има една такава градска легенда, че в кралската колекция на английската кралица е имало няколко порнографски рисунки на Леонардо да Винчи. И те са чуят какво да ги правят. Защото, нали, викторианска Англия гения Леонардо е изведнъж порнограф.
Говорим за 19 век още и тогава идва някакъв немски специалист, учен да изследва рисунките на Леонардо и скоро след това те изчезнали. Говорим за немски. И сега в немска аристократична фамилия се появява тази рисунка. Но имало няколко рисунки, не една. Сега се появява една. Та, очевидно тогава от една страна те не са искали да правят скандал, защото се злепоставят. Първо, че са допуснали тази кражба. Тези, които ще викнат: "Я, обраха нишкат, но вие защо не гледахте?" Второ, какво ви обраха, какво ви откраднаха? Еми, порнографски рисунки на Леонардо да Винчи. "Охо!" Значи, първо, вие сте мълчали пред обществото за толкова важен факт от биографията на художника. И друго, художника се го казва порнограф. Великия Леонардо, койко толкова много хвалите, вие лъжете за него. Той не е това, за което вие говорите.
Вие сте писали за него хвалепствия, а сте премълчавали факти, които сте знаели. Тоест, вие сте влагали за него. И са предпочели да си затраят един вид. Няма рисунки, няма проблем. Това е в 19 век. Те се повядват в 21 век тази. Другите не знае, може са унищожени. Може да се появят. Та, този образ е портрет на слугата на Леонардо. неговото момче за всичко. Салаи. Това е прякор, разбира се. и този прякор се превежда като дяволчето. дяволчето, Салаи, е нарисуван в позата. Пак с пръсчето с очищо към небето. Пак тази поза.
Това е прякорто на Светиоан Крастител. С същите кадрици. С същата двусмислена усмивка. С същите приканващи очички. С неясен джендър. и тази порнографска рисунка разкрива много важно отношение на Леонардо към тази тема. Той не би си позволил да кажем, че иска да ме прави порнографска рисунка на своят момче за всичко. На Салаи. можеш да го нарисува в хиляди пози. Не. Той го рисува в позата на Светиоан Крастител. В позата на най-великият аскет. Това вече е съзнателно кущунство. Сега някой изкуствоведи се опитва да кажа, че това е било на шега.
Нямаме никакви данни да е на шега. това не е карикатура. Леонардо има много карикатури в своите ръкописи и изобщо в рисунките си. Не, това не е карикатура. Никъде не е. Това е сериозно така майсторски нарисувана рисунка. Това означава едно нездраво, перверзно отношение към християнството. не към пола, не към джендера. Това е друга тема. Первезно е не отношението към пола, а отношението към християнството. това перверзно отношение е съзнателно, съзнателно подигравателно, т.е. богохулно, т.е. кощунствено. тази рисунка не случайно се появява толкова късно, защото мита за Леонардо, като светла личност от Ренесанса не е бил съвместим с тази рисунка. сега вече, когато се легитимира джендаризма като нещо законно и нещо нормално, в новата нормалност, вече тази рисунка един вид не го злепоставя, като един човек, който е имал някакъв тип сексуалност. Но нас не интересува в случая сексуалността. Нас не интересува отношението към християнството.
И там този образ показва нещо дълбоко нередно, дълбоко кощунствено. Нека да си починем от тази нелицеприятна тема с едно песно пение, след което ще завършим. ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ Леонардо, като е бил млад, 24 годишен, попада под обвинение в Флоренция за Содомия, заедно с още няколко флорентинци, възоснова на един анонимен донус. Донуса е там, че еди, какво си еди, що си, нали, тези млади хора се занимават с Содомия. Били са оправдани, че няма доказателства, но единия от обвинените е от фамилията Торнабуони. А Торнабуони, Лукреция Торнабуони е майката на Лоренцо Великолепни Тартура на Флоренция. Най-силният човек в Флоренция по това време е Лоренцо Медичи, е майка му е от тази фамилия, висша аристократична фамилия на Лоренцо.
Естествено, че те не могат да допуснат техният човек да отиде в затвора. Содомията тогава по закон се е преследвала доста тежко, но не се е прилагало това законодателство. Във Флоренция затваряли се си очите и е било много лесно за фамилия Торнабуони да прекрати този процес и да ги пуснат. Още повече, че донуса е бил неподписан, анонимен и поради тази причина се смята, че няма необходимата законна тежест. След това е имало още един подобен донус, но и той е потулен. Най-вероятно, чрез Лоренцо е казал: "Прекратиете случаи толкова". Този травматичен инцидент е още в отидето на Верокио. Млад художник, те първа се доказва. Явно се е отразил на начинът по който той се отнася към тази тема. Естествено той се е криял. Естествено той, дори в дневници си, в тези ръкописи, не е искал черно на бяло да напише каквото иде, което да би могло евентуално при евентуални утрешни обвинения да се докаже, че това е черно на бяло доказано. Ще ние трябва да имаме предвид неговото криене и самата, пренаречена Платонова академия в Флоренция, нените участници, никога не са заявявали изрично. Нито своите религиозни обеждения, нито своите сексуални перверзии. Никога. Всичко това е било в тесен кръг и те са си, така да се каже, намигали чрез различни знаци, чрез различни пози, символи, са си показвали, че те са посветени, че те знаят, но тълпата не ги разбира тези работи.
Тези работи те са недоразвити и затова ние не трябва да ги заявяваме. Ние само помежду си си знаем и си подаваме знаци, закодирани послания. Леонаро Давинчев много си е падал по закодирани послания изобщо, не само в изкуството, но и в доста поводи е имал да прави такива, включително и там, когато организира някакви тържества в Милано. Винаги е имал такива закодирани послания по един и друг начин. Та очевидно, че и тука в тези уж християнски теми той е закодирал някои послания, които те посветените с едно намигване, пък и без намигване са разбирали. И в този смисъл, образа на Светиоан Кръстител, в контекста на цялата тази история, включително и с тази рисунка, която се е поведена в 1921 година. Впрочем, тази рисунка е наречена от критиците с едно кущунствено название. Тя се нарича въплатеният ангел. Сега, една порнографска рисунка, къде наричаш въплатеният ангел, това означава, че и съвременните изкуствоведи си намигят. Те кущунствено наричат тази рисунка. Биха могли да нарикат по много други начини. Примерно Салаи или нещо подобно. Позиращия Салаи. Не. Наречена е въплатеният ангел.
Само по себе си това вече е знак за нас. И за начина по който се тълкува сега, в момента как се тълкува подобно изображение. И накрая да се върнем към това, с което започнахме, към образа на Господ Иисус Христос. Говорихме за Богомладеница. Говорихме за Дева Мария. Говорихме за Свети Иоанн Крастител. И завършваме с Салватор Мунди. Спасителя на света. Изображението на Иисус Христос. В две неща съм сигурен. Първо, че това не е картина на Леонардо да Винчи. Не е от ръката на Леонардо да Винчи. С изключение на, може би, някои нейни страни. Възможно е да е по рисунка на Леонардо. Възможно е той да е нарисувал части от нея.
10% от нея. Възможно е да е от неговата ръка. Но, като цяло е дело на някой от неговите сподвижници. Той има многобройни сподвижници. Главно в Милано, но и от Флоренция още си ги има. Това са Болт Рафио, Амброджо Депредис, Марко Доджоне, Салаи, Франческо Мелци, Джан Петрино, Чезаре Десесто, Бернардино Луини и прочее. Нито един от тях не е дори второразреден художник. Ние нямаше да ги знаем, нямаше да сме чували за тях, ако не бяха в кръга на Леонардо. Те са треторазредни. Но те са в орбитата на великият художник на своето време - Леонардо Да Винчи. И тази картина не е тяхно изобретение. Тя не е авторска творба на, примерно, Франческо Мелци или на Салаи или което ще да е. Не, нейният духовен автор е Леонардо Да Винчи. Второто нещо - духа на картината, откъде идва. Тези, така не речените, Леонардейски последователите на Леонардо, Болт Рафио и така нататък, те нямат дори в сферата на коштунството и в сферата на плъцкото, те нямат класата на Леонардо.
Тази картина носи нещо от класата, от магията на Леонардо. Има го. Така да се кажа, те не са способни на такова коштунство. Той е способен. И в този смисъл картината е на Леонардо да Винчи. Духът е неговия. От него идва, примерно, погледа. Ако погледнем погледа на тази картина, то е най-важното нещо в цялата картина, този поглед е змийски, сатанински. Той не е просто един млад човек, който опозира в ролята на Иисус Христос. Имаме нещо нечисто. Имаме истинска нечистота в този поглед. Това е точно, ако някой иска да изобрази антихриста, вероятно това е най-доброто изображение, което някога е правено. Това е някаква друга същност, някакво чучело на Христос, човек, който играе ролята, който позира като Христос, а е нещо съвсем друго, нещо обратно. Така че този нездрав сатанински поглед, това е от Леонардо, това не е от дребните риби около него, прилипалата. Те са с две класи под неговото ниво.
Той е в първата класа на дар рака и дар око. И дар хоризонтален интелект. Разбира се, това не означава, че другите са били съвсем нищожества, но класите са различни. И за това Мохамед бин Салман не си е загубил парите. Това е в духовен смисъл картина от Леонардо да Винчи. Тя показва, може би, по най-характерен начин духа на Ренесанса, подмяната, която правя Ренесанса с християнството. Егоцентричният човек е дошъл в центъра и той вече командва парада. Той рисува Христос, той рисува Йоанн, той рисува Богомладенеца, както прецени. Включително и кущунствено, включително и с намигане, включително и порнографски. Този егоцентричен Ренесансов човек, това е духът на антихриста, това е същността на тази картина. Салватор Мунди, подмяната. И това за нас никак не е неразбираемо и необяснимо и странно и невъзможно. Напротив, ние сме предупредени преди 2000 години. Защото, какво казва св. апостол Павел в 2-ото послание до Коринтини. Цитирам.
Защото такива са лъжи апостоли, лукави работници, които се преобразяват в христови апостоли. И не е зачудене, защото сам сатаната се преобразява в ангел на светлината. Та за това не е голяма работа, ако и служителите му се преобразяват като служители на правдата. Това е обяснението и същността. Сам сатаната се преобразява в ангел на светлината. За това не е голяма работа, ако и служителите му се преобразяват на служители на правдата. Ето това е същността на тези образи. Служителите на сатаната, преобразени, позиращи като служители на правдата. Като Светиоан Кръстител, като самия спасител на света. Това е същността и на тази картина, и на отношението на Леонардо към християнството, и на отношението на целия европейски ренесанс към истината, към пътя, истината и живота. Светиоан Кръстител, към християнството, към християнството, към християнството, към християнството, към християнството, към християнството, към християнството, към християнството, към християнството, към християнството, към християнството, към християнството. Абонирайте се!