Драги приятели, от 5 години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни – zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е «Равноапостолът Свети Пимен Зографски. Книгата». Става дума за книгата, която наскоро излезе, за Свети Пимен Зографски. Тази книга беше обект на 29-годишен труд и най-сетния успях да я издам с Божията помощ. И понеже в ходът на работата, по самата книга, излязоха доста важни изводи. Това са изводи, които аз си правя за самия себе си, за работата. Но те, мислят, че могат да бъдат полезни и изобщо, така че бих искал да ги споделя с повече хора.
Първият извод е, че ние не познаваме нашата история. Когато си мислим за историята, за химията, за географията, за ботаниката, за всички науки, аритметиката, Имаме предварително представа, че тези науки са изградени, че има специалисти по тези науки, които ги владеят в дълбочина и че ние като външни спрямо съответните науки просто не сме отделили достатъчно време, за да се запознаем с ключовите твърдения, които изясняват всички тези въпроси. Така си мислим и за историята. Тя е историографията като наука, но накратко я наричаме история. Струване се, че тя е компетентна, че тя разбира личности, събития и че ние, разбира се, нямаме време да се запознаем с трудовете на тази наука, но те съществуват някъде. Някой някъде по този въпрос е изяснил, по другия въпрос е изяснил и по всички въпроси някой някъде е свършил работата. Оказва се, че не е така. Работата върху Свети Пимен Зографски
ме убеди, че работата не е свършена в много отношения. На практика във всички отношения, до които се докосва тази тема, се оказва бяло поле от несвършена работа. и по аналогия, всеки да се замислям, дали не е така и с други въпроси, съседни и по-далечни. И лека по лека стигна до заключението, че май нашата историография е длъжник на българския народ. Примерно, нямаме монография, монографично изследване за такива личности като, да кажем, Свети Климент Охридски, Свети Наум Охридски, за Свети Кирил Константин Философ и брат му, Свети Методий, най-обичаните. Нямаме монографично, фундаментално изследване от български автор. Разбира се, в света има такива изследване някъде, но ние в България от два века сме ги издигнали на хоругвите и ги честваме като национален празник, още от османския период и до ден днешен. Но нито един български учен не си е поставил задачата да напише книгата за Свети Кирил,
книгата за Свети Методий. нямаме такава книга фундаментална, представителна за Хан Аспарух, основателя на българската държава, на Дунавска България. нямаме за Хан Кубрат, нямаме за Йоан Асен II и прочие, и прочие, и прочие. И за наши по-нови личности ключови за историята, примерно за Стефан Богориди. Още няма книга, още няма монографично изследване за тази фундаментална личност. Какво означава монография? Защо говоря за монография през цялото време? Защото за Свети Кирил и Свети Методий български автори са написали хиляди статии. Не стотици, а хиляди. Научни, научно-популярни, всякакви. Но каква е разликата между писане на важна приносна статия за някакъв аспект? На някаква личност и монографията. Първо, що е то монография? Това е по определение речниково, научно съчинение и следващо задълбочено и изчерпателно някаква тема. Тези две думи са важни тук.
Задълбочено и изчерпателно. има статии много задълбочени, но не са изчерпателни. И имаме обзорни изследвания и книги за Свети Кирил, но те пък не са задълбочени. Не, тук става дума за това някой да се заеме с обстойно задълбочено и изчерпателно изследване на дадена личност. Тези личности обаче не са само важни сами по себе си. Те са и събития. Те са и големи движения. Примерно, личността на Свети Пимен Зографски сама по себе си е изключително интересна, но той е вплетен в едно огромно движение. Дори го оглавява. Така че, говорики за една личност, ние виждаме една епоха. Особено, когато става дума за такива фигури, като Свети Климен, Свети Наум, Свети Кирил, Методий, Аспарух, Йоан Асен, Богориди и така нататък. Това са епохални личности. Личности, епохи. Не случайно, често такива монографични изследвания на подобни личности се казват
живота и времето на Еди Койси. Не само човек е изолиран, което и не е и възможно, никой не е изолиран, но човек е в неговото време. И съответно, неговата епоха, движението в което той участва и е свързан, чрез личността. Защото личността е ключа към историята. Каквото и да си говорят историци от типа на Марс и прочие, които изследват историята на човечеството като неперсонална, като движение на класи, на интереси и така нататък. Има такива аспекти на историята и на историографията. Разбира се, че има. Но, в крайна сметка, движещата сила на цялата история е човека. Не масата, не числото, не статистиката, а личността, човека. Винаги всичко е лично. Това най-много ние, като християни, го знаем, защото знаем, че на страшния съд няма да се явят класи. Няма да се явят кохорти. Няма да се явят легиони или партии. Ще се явят човеки.
Един по един. Личности. И за това християнството, православното християнство е личностно, преди всичко. Човека е по-важен, отколкото целия нечовешки свят. Каква полза, ако спечелиш целия свят, а погубиш душата си. Така, че това личностно отношение към историята, без да се пренебрегват другите аспекти, но все пак, като знаем, че личността е центъра, е много важно. Сега, когато започна да се занимавам с това изследване на Свети Пимен, аз смятах, че няма извори за него. Изворите са много скромни. Едно житие, което е достигнало до нас в много късен препис от 20 век. Две-три приписки, две-три споменавания, сравнително късни от 18 век. И това е. Можем да ги съберем, значи житието, да кажем, 20 някои страници. И тези приписки и други споменавания, още две-три страници. И за 30 страници сме приключили с всички възможни извори за Свети Пимен Зографски. Ей, каква монография въз основа на 30 странички материал, като житието дори се смята за недостоверно, понеже е в късен препис.
И, изхождайки от липсата на достатъчен изворов материал, досегашните историци в общи линии не са се захващали с монографично изследване на Свети Пимен. Започвайки да готвя тази книга, аз очаквах, че тя ще излезе около, да кажем, 200 страници. Нали, изворите, тяхното изследване, съпоставки. Книгата излезе 500 страници. Оказва се, че изворите не са само това, което е на повърхността. Всъщност, тези 500 страници в тази книга можеха да бъдат и много повече. Ако трябва да бъдем изчерпателни, те можеха да бъдат и хиляда страници. Защо? Защото, кой е главният извор? Аз това не го знаех. Кой е главният извор, който ние ползваме при изследването на един човек, на една историческа личност, на една историческа фигура? Главният извор е работата. Работата, която ние ще вложим. Това е главният извор. Далеч по-важен от всеки друг отделен самостоятелен извор.
Защо е така? В хода на работата всъщност набъбна книгата. защото, освен преките извори, които имаме и които са отделна много важна тема, какво те съдържат, но имаме и косвени извори. Тези косвени извори, да кажем, за неговото време, за неговите съвременици, за събития, в които той участва и прочее, тези сведения, които имаме, започват да се сглобяват, започват да се засичат. И от тях вадим смисли. След като е така и така, следователно е така. И това следователно става нов извор. Това вече върху него може да се стъпи. То вече е стъпило здраво върху други 3-4 косвени извора и се е получило нов извор. Върху него може да стъпим да изградим следващата връзка. Това са едни структурни връзки между събития, личности, които така се заглобяват, че започва, както кристализира решетката, да кажем, на солта в соления раствор. В началото имаме вода. Слагаме сол. Още сол, още сол, още сол. И в един момент започва да кристализира солта.
Получават се едни кубове от натриев хлорид. Те от само себе си въз основаме на това, че ние сме добавили още и още раствор. А в нашия случай това е работата. Колкото повече работа влагаме в монографичното изследване, толкова повече раствора се насища и започва да кристализира. И неща, които сме виждали, чели и осмисляли десетки пъти, на 25-ия път започват да ни говорят на ново. Нещо, което и не сме осъзнавали до тогава. И това новото си взаимодейства с друго. което до тогава не сме виждали тази връзка. И когато се свържат, тези двете правят връзка с трето и четвърто. И така кристала се самоизгражда. И нашата работа е извора на този кристал. давам си сметка, че примерно личността на Свети Наум Охридски е такава личност с малко сведения. имаме житието в два-три варианта, кратки, немного подробни са житията.
тук там е споменаване на неговото име по друг повод. Имаме, разбира се, негове прекрасен монастир в Република Северна Македония на брега на Охридското езеро. с тамошни данни, къде преки, къде косвени. Гроба му, разбира се. Археология е известна. И човек си мисли, че ако седне да напише нещо, това ще излезе около 50-100 страници. Една тънка книжица, все пак да има нещо. Не е така. Това е само първият етап на работата. в следващия етап със самото четене, осмисляне,
съпоставяне, четене, осмисляне, съпоставяне кристала расте, смисъла се обогатява и тогава се получава едно много по цялостно и много по-задълбочено познание по тази една тема. Да кажем в случая Свети Наум Охридски. същото важи убеден съм с пълна сигурност за княз Стефан Богориди. Една
огромна личност, почти бяло поле в нашата историография. Във всеки случай за него няма още написана една книга, едно монографично изследване. Само статии. И то не е много. тези монографии те са като големи
строителни камъни, като квадри, с които се зида сградата на една историография. Обзорните съчинения, както е да кажем, на Златарски, многотомния труд за историята на средновековна България, те са изключително
важни и необходими. Да, такива имаме няколко. На Мутавчиев, добре. Но отделните монографичните изследвания на личностите са главния строителен материал за изграждане на
общата конструкция. Михаил Арнаудов на времето е бил такъв един изследовател, който е наблягал на монографичните изследвания. Има, може би, десетина такива. Патриарх Кирил
също има няколко монографии, главно за неговите предшественици на Пловдивската катедра. от екзархийския период. Но това не е достатъчно. И патриарх Кирил и Михаил Арнаудов работят с
един тесен времеви кръг. Това е българското възраждане и да кажем ранната следосвобожденска епоха. Да, за един историк не може да
искаме да покрия всички епохи. Това е добре, че се е концентрирал, както и Михаил Арнаудов и патриарх Кирил в един период. За да могат знанията му връзка с една личност да помогат на изследването
с друга личност. това е логично и правилно и е добре. Но държавата и църквата двете големи институции, които би трябвало да мислят стратегически за
просветата на българския народ, те би трябвало да имат една стратегическа програма. Отделният автор да кажем Михаил Арнаудов има своя лична програма. Той се е посветил на възраждането основно
на неговите както той ги смята титани и работи и работи системно цял живот. Дългия си почти 100 годишен живот посвещава на тези личности и за някой
от тях прави можем да кажем представителни монографии. Представителни обаче за неговия светоглед, който е малко светски, т.е. повърхностен и понеже Михаил Арнаудов
е много ерудиран, извършил е огромен труд, много работоспособен и тези монографии в момента са една много висока летва. Ако някой те първа се заеме
с тези личности да прави ново задълбочено и изчерпателно изследване върху тях, той ще трябва да свърши работа колкото Михаил Арнаудов. Това е огромен труд и в крайна сметка
може би две трети ще бъде повторение, защото фактите, изворите и т.н. може би в толкованието ще има разлика, но в повечето други неща ще се повтарят нещата.
В този смисъл работата малко излиза неблагодарна. Всички ще му кажат, но ти повтариш Михаил Арнаудов само, дето се правиш неинтересен, че уж много прочит.
А реално погледнато фактите са същите. така, че делото на Михаил Арнаудов е полезно, важно, но то до някъде ограничава нашето познание за тези личности до един недостоверен светски прочит.
Особено това личи в неговите дългогодишни изследвания на неофит хилендарски бозвели. той му е може би любимеца измежду всички, може би на него най-много време и най-много трудове
е посветил и точно в този образ, в тази историческа личност Михаил Арнаудов най-много греши. Защото той не разбира същността на човека и не разбира същността на
явлението, на движението, в което участва неофит хилендарски бозвели. Именно защото е духовно лице неофит бозвели, а Михаил Арнаудов го чете светски.
Той предпоставя светско-патриотичните двоизмерните разбирания за историята, а в височина и дълбочина не ги изследва и губи същността на явлението. така че там
не сме много щастливи от това, че такъв титан на производителността, какъвто е Михаил Арнаудов. Огромен труд е свършил той човек. Трябва да се учим от него
това отношение, но се е случил пък секуларен. Някой ще каже и масон. Да, но едва ли можем да го упрекнем в тя, че прокарва някакви масонски градежи
в своите трудове, сигурно това му пречи. Това му отнема горния етаж. Значи масонството, главният проблем на масонството е, че отнема горния етаж на личността. Ти вече не можеш да бъдеш да бъдеш духовен. Оставаш си душевен. Режеш си
горния етаж на личността. Оттам на долу обаче, така да се каже, в средния регистр, виждаме, че Михаил Арнаудов има големи приноси. Бедата не е в масонството на Михаил Арнаудов, а в секуларизма. Масонството е следствие. това е псевдорелигията на секуларния човек, на този,
който е неспособен да бъде истински вярващ, запълва вакуума с една псевдорелигия. Това си е негов проблем, в крайна сметка, който не пречи на неговото изследване чак толкова, колкото коренът е проблема, а именно секуларизма.
Секуларизма, можем да кажем, бащата на атеизма. Михаил Арнаудов не е бил атеист, но бидейки секуларен, той е уж църковен човек и така нататък, но бидейки секуларен не разбира същността на църковните явления и поради тази причина неговите тълкования на такива личности, като Бозвели,
са фундаментално погрешни. Но мисълта ме беше съвсем друга, че Михаил Арнаудов е един от малкото примери на човек, който работи с монографии, които се опитват да обхванат живота
и времето на важни исторически личности. Докато институциите, които би трябвало да определят стратегията, именно българската държава и българската църква, не работят в тази насока. възможно ли е българската държава,
значи ние чествахме на времето 1300 година българската държава в 1981 година. В тази връзка държавата хвърли огромен ресурс. Българската интелигенция хвърли огромен ресурс. Цялата българска история по един и друг начин беше превъплътена къде в филми,
къде в книги, къде в паметници. Това бяха милиони левове и милиони часове труд, хвърляни в това направление, като целта беше патриотично самоотвърждаване на българския народ, като стар народ, народ със стара история, култура, цивилизация. При това огромно усилие на българската държава
тя не се сети да поръча на някои от историците една монография за самия Хан Аспарух. Направи се огромен филм с огромен бюджет, една конска опера в най-лошите традиции на Холивуд, едно разиграване на една плоска историография, двоизмерна,
плозорска, примитивна, не само бездуховна, но и, можем да кажем, без интелектуална дълбочина. с една хилядна от тези средства държавата можеше да финансира едно изследване. имаше тогава и институти, и университети, които се подчиняваха на държавни решения,
пък и защо не? Ако се финансира някакво изследване, ако се направи екип или отделен човек, му се възложи, му се каже така и така, командираме те по чужбина, да изследваш архиви, да преснемаш документи, ще поръчаме
на нашите посланици да донесат квото трябва. Държавата беше напълно способна на подобно усилие. Но не, не го направи. Направи посредствения филм, който едва ли е повлиял върху някакво патриотично въздигане на българския народ, защото всички в общи линии реагираха тупло-хладно.
Направиха се тези монументи безумни и в шумен горе на платото, които не са вдъхновили нито един българин откакто са направени. включително и собствените им автори, то си личи, че са некадърни и бездарни, а авторите бяха талантливи. Но темата им беше неинтересна и скучна.
Вместо да се съсредоточим в разбирането на събитието и на личността, какво означава очередяване на българската държава, на Дунавска България? Много важно е да се навлезе в точно задълбочено и изчерпателно в тази тема. Да се засече делото на Хан Аспарух от гледна точка на европейската история, от гледна точка на българската история, от гледна точка на предходното,
от гледна точка на последващото, от гледна точка на ромейската империя, от гледна точка на Шестия Вселенски събор, който точно по това време заседава, от гледна точка на археологическите разкопки, от гледна точка на писмените хроники, на прабългарските надписи и всичко това нещо, ако един даровит историк
успее да го събере и най-вече да го осмисли, ето това е повече от филм, това е повече от паметник. това ще възпитава поколения българи, ние ще разберем геополитиката и теополитиката на България. Защо България, какъв е смисъл на България? Това е
крайна сметка въпроса, на който трябва да отговорим на такова изследване. защото не без Божи промисъл е дошъл Хан Аспарух тук. Не без Божи промисъл е основан на тази държава. Ама, какъв е този промисъл? Как той се проявява
чрез личности и събития? Така че много по-добра инвестиция за една държава е да инвестира в разбиране и в дълбочина, отколкото в фанфари и кубически метри бетон. Не, бетона, бронза не са лоши неща. Паметниците не са лоши неща. Но след като си разбрав смисъла,
след като си навлязал в дълбочина, тогава вече това осмисляне да се онагледи. А ти да онагледяваш своето неразбиране, както беше филма за Хан Аспарух и както бяха паметниците, те издигнаха в бронз и бетон
своето неразбиране на историята. Еми, каква полза от тези паметници? Както беше и паметникът пред НДК и той беше посветен на 1300-годишнината. И каква беше неговата дълбока логика? Че корените ни са в златния век, че след това минаваме през
борбите, където партизаните са представителни, и навърха на пирамидата стоеше един работник. Това беше цялата философия на този паметник, изключително пагубна и анти духовна и анти интелектуална.
Защото се смяташе, че пролетарията е каймака на обществото, хамалския труд, неблагородния труд, който е, разбира се, и духовен, и умствен, и ръчен, и всякакъв, а проетарския труд, наемния
труд е същността на историята, това псевдомарксическо разбиране беше излято в бронз и в бетон и заслужено беше изметено оттам, защото бяха
грешни пари, унагледяваще нашето инфантилно, примитивно неразбиране на историята. Така, че ключовите българи, защото те българи, които са най-важните за българската история, непременно трябва да бъдат осмислени.
А те не могат да бъдат осмислени само чрез статии. Те трябва да бъдат осмислени чрез бездълбочени, самостоятелни изследвания, т.е. монографични. А тези монографии до голяма степен трябва да бъдат държавна политика и църковна политика. Държавата
и църквата трябва да изграждат кадри, да не разчитат на случайното хрумване на Михаил Арнаудов или на Патриарх Кирил, че се сетил да напише това голямо изследване на еди коя си личност, а това трябва да бъде
национална програма. и църковна програма. и църквата да създаде кадрите, на които да възложи, примерно посредством дипломни работи, докторски дисертации и прочие, да върви към това ние да опознаем дълбочината на личностите, които правят
на нашата история. Това нещо разбира се изсвързано с, казахме, работата. Значи, не е въпросът да се командирова някой да обикаля и да събира ксерокопия и накрая да
напише едно повърхностно съчинение, каквито имат, за съжаление, монографични съчинения, които на практика не обогатяват нашето разбиране за историята,
а става дума за наистина кауза и за личности, историци, изследователи на културата, на литературата, които да бъдат мотивирани от държавата
и от църквата, т.е. подбрани да са мотивираните. То мотивирани винаги има, но държавата и църквата е редно да ги подбират и да ги насочват в тази посока
и да им кажат момчета, момичета, вие прекрасно правите, че правите статии, защото тези статии правят публикации добре, прекрасно правите, че имате
някакви докторати, но тези статии, тези докторати достигат ли до ключовите личности, а оттами ключовите събития или
не непременно, защото е много по-лесно да направиш докторат върху един по- непървостепенен въпрос. или личност или събитие,
първо, защото там по-малко са писали и ще можеш да обхваниш материал, а за да кажем за Свети Кирил, материалът необхватен.
Никой не може да обхвани всички тези хиляди книги, които са писани по един или друг начин, свързани с Кирилу методиевистиката. На много
езици, на безбро езици. И то интересни, приносни неща имаме на чешки, на полски, на словашки, разбира се, на руски, на английски, на български, на сръбски,
на италиански и това изглежда над човешките възможности. И ти хващаш или един детайл от Свети Кирил и правиш докторат, или хващаш някой по-малко известен човек с по-малко
писано за него, където ще се справиш с материала. Този подход издребнява историографията и ние много губим и то губим нещо, което не знаем какво е. Това,
което се получава от изследването в дълбочина и в изчерпателност, ние го нямаме предварително. То се появява след това. Той е резултат от успешното монографично изследване. и не можеш предварително да го предпоставиш,
можеш да го предполагаш, но може да излезе и друго, и трето, и четвърто, което не си знаел, защото не си работил достатъчно. Други изводи, които така излязаха от работата. Примерно
един периферен извод, но той има своето значение. Не бива да се прилага високомерно отношение в науката, разбира се, в живота. Това високомерно отношение към когото и да е било и към каквото и да е било
винаги е погрешно. Примерно за Свети Пимен Зоградски. На времето е писал Свети Паисий Хилендарски няколко важни реда за него и след това имаме
един много дълъг период. Никой нищо не пише за него. Никой. И като че ли първия, който изобщо се сеща за Свети Пимен,
е един напълно забравен Михаил Гребенаров, който преди и след освобождението пише, разбира се, повече след освобождението, пише безброй
книжки по безброй теми. Той е графоман. Алеко Константинов се е забавлявал с това уникално и малко смешновато явление и е предлагал
в Българското изложение в Париж да се прати събраните съчинения на Михаил Гребенаров, този графоман. Това високомерно
отношение към древния човечец Хил Гребенаров не е бил нито глупав, нито неграмотен, но не е бил така изявена фигура. Това
високомерно отношение към беззащитния древен човечец в случая виждаме, е некоректно. Значи, Михаил Гребенаров е първия, който се
сеща за Свети Пимен Зографски и което е много интересно, той издава един календар и в този календар включва и
Свети Пимен. Веднага след Освобождението издава един календар и вътре не ще шли Свети Пимен Зографски е включен под датата
1 марта. Никой не знае защо точно под тази дата и никой не е питал Михил Гребенаров откъде имаш тази информация.
Възможно е на Иисус те го е сложил. Но дори ако приемем, че го е сложил на Иисус този ход на
Михил Гребенаров е изключителен. Защото когато влезе в календара Свети Пимен независимо под каква дата. датата може да бъде напълно
случайна и да е недостоверна. Какво от това? Или Михил Гребенаров е имал някаква дата от някъде за нещо и е сложил което би било изключително
интересно какво може да бъде това пренасене на мощните в Суходовски монастир ли кой знае каква е тази дата? Ма никой не го е попитал. Те са му се подигравали. Проявили са
високомерие. но църквата църковните историци биха могли да го попитат откъде взема датата 1 марта и ще намери ще има два отговора или той ще каже еди откъде си
я взех и оттам може да тръгне изключително интересна писта защото ние знаем датата на кончината на Свети Пимен тя е около 1 ноември знаем
датата на опелото и погребението това е 3 ноември нищо още не е с 1 марта рождение ден на святците обикновено не се празнува и не се знае другото нещо което често
се празнува при святците това е пренасение на мощите и понеже за него знаем че имаме пренасение на мощите от Черепишкия монастир в Суходолския чисто хипотетично би могло това да е дата на
пренасение на мощите ако би било такава дата и има такъв източник този източник какъв е сръбски ли е от Суходолския монастир ли едва български ли е и тръгва една много интересна писта защото мощите на Свети Пимен
и защото сведенията за Свети Пимен в Суходолския монастир се губят те са би унищожени по време на сръбско-турските войни монастир няколко пъти е упожаряван унищожаван и наистина там нищо не е останало от времето на Свети Пимен но
нищо нищо може да са два листа и там да има нещо от което Гребенаров да е взял тази дата това е едната версия другата версия че той не знае никаква дата свързана с Свети Пимен
а иска да го вкара в календара и казва ми като не знаем ващаме една дата и го слагаме на 1 марта Това е гениално защото ако погледнем Паисиевата история в края на историята имаме един списък на българските светци колкото
е ги събрал там разбира се и свети пимен съществува по този списък или по подобен от зографската българска история в възраждането започват да рисуват свети пимен макар и много много рядко но очевидно
по този списък по подобен списък тоест людите са имали нужда да възстановят паметта за свети пимен обаче какъв е проблема преподобния Паисий Хилендарски за нито едино светците в този списък
не оказва датата на която се празнува това е голяма празнина в неговия труд ако той искаше те да се помнят трябваше да си даде труда там където знае да напише
св. Кирил се чества на тази дата св. Климент на тази св. Пимен зографски на тази дата 26 тезографски мактици и тогава в многобройни български църкви където е имало
преписи на неговата история щяха да честват тези светци щяха да се сещат за тях щяха да питат за тях когато нямаш дата на календарно честване как да го честваш този светец в храма нямаш повод
като нямаш повод не му правиш икона и оттам нататък вече се стига до забравяне така че напълно забравянея Михаил Гребенаров е попълнил тази липса
у Паисия и е въвел специално за св. Пимен датата 1 марта и пак казвам ако не бяха се отнесли пренебрежително към неговите безкрайни писания бяха казали чека да имам този календар защото тук е така
вероятно изследването на св. Пимен щеше да спечели 100 години а може би повече защото щеше да тръгне рано и в правилната посока когато са били на лице и ръкописи и
деца казва Кръстевич още е бил жив и здрав у когото е бил ръкописа от 17 век и много други ранни извори за св. Пимен щяха да бъдат съхранени които сега са унищожени
така че това високомерие пак да повторя е една голяма грешка към когато и да е не било да проявяваме високомерие от него може да излезе нещо важно което най-великият да го е пропуснал великият Паисий
е пропуснал тази непростима грешка че не е написал две думички на св. Пимен да беше написал 3. ноември само щеше да се промени фундаментално нашето отношение на цялата българска историография
култура на църквата разбира се защото той като се чества в храма щът не щът ще трябва да потресат житието му като видят, че го няма ще питат възографката отидат и ще го и намерят и ще го припишат
и оттам нататък ни няма да умваме в момента имаше ли нямаше ли глава наш гюро нямаше ли нямаше ли В тази връзка много важен извод е, че ние, човеците, не знаем колко много знаем. По всички въпроси. И когато ние, историците, пропуснем дадено поколение, ние пропускаме изключително ценни сведения. Значи, за Свети Пимен се знае колкото се знае, но предишното поколение във Зограф е знаело някои много важни неща. Поколението, което е, да кажем, починало в 50-60 години. По-предишното поколение е знаело още неща, но никой не ги е попитал. Ти не са знаели, че ги знаят. Много от тези унаси са живеели в България. Били са на една крачка от бан, на една крачка от историците, които се интересуват от тази тема. На една крачка от светия сина, от които се интересуват от тази тема. Но никой не ги е попитал.
И те самите не са знаели колко много знаят. Така че, това е много важно. Тази информация жива, понякога не точна, понякога непълна. Но, ако има кой да я събира, тя е безценна. Всяко поколение носи безценна информация за историята. Дори чрез легенди, чрез погрешни сведения. Но те погрешни или не, някакво зранце от истината, може би. Но след което, ако се засече с друго трето, ще досигне до самата истина. Много интересно е, че темата за свети Пимен в края на 30-те години и във военните години до 44-та година е станала най-важната нова приносна тема в България, в българската култура, през целият този период. От 38-та година до 44-та, най-важната приносна тема в българската култура е темата свети Пимен Зографски. Ние това не си даваме сметка, че е така. Но ако се събират всички сведения, ще видим, че е точно така. До такава степен, че изглежда в каузата свети Пимен, участват дори на най-високо равнищите министри и министр-председатели. Почти сигурно е, че Кюсей Иванов, много важна фигура, в предвоенната българска история е бил двигател на тази тема.
Вероятно, Богдан Филов също е бил най-малко периферно посветен. Със сигурност повечето от професорите. Говорим за и художниците, и литератори, и историци. Говорим за Петър Динников, за Бешевлиев, за Пандурски, за Васил Захариев, за Иван Лазаров, за Йордан Иванов. И много-много други. На практика, целият български елит е бил посветен в тази тема. И са искали да извадят на бял свят, така да се каже, новия Паисий. Или по-точно стария Паисий. Паисий преди Паисий. Паисий 150 години преди. Хилендарския Паисий. Изографския. Пимен. И се провалят. Целият елит.
Се проваля. Защо се провалят? Те са ерудирани. Те са работоспособни. Владеят езици. Интересуват се. Сърцати. Но се провалят категорично. Свети Пимен. Увяхва в техните ръце. И след войната нищо не излиза. Една, можем да кажем, второразредна статия от Петър Динеков. Пълна с недоразумения. Той самия ни си е изяснил. Ни си е свършил работата, казвам, с две думи.
Професора, академика. Но се проваля и той. Защо? Защо се проваля елита на България? Спрямо темата Свети Пимен. Поради една главна причина. Поради секуларизма. Светския дух. Въпреки интелекта, въпреки труда, въпреки компетентността им, се провалят заради светския си дух. Той е някакси като едно перде, като един вуал, който им пречи да виждат, който им пречи да мислят, който им пречи да работят. И те не си свършват работата до такава степен,
че започват да лъжат науката. Понеже стигат там до една приписка, която им пречи да удостоверят житието на Свети Пимен, те го поставят по гъв въпрос, защото в приписката пише, че Паисий Хирендарски дал житието на Гаврил Кръстевич и това според тях не може да стане. Паисий е 18 век, Кръстевич е 19 век, значи има някаква фундаментална грешка и всички до един се спъват в тази превидна грешка. До един. Защо? Лукавия ги спъва. Те се помни от нас. По-образовани, по-начетени. Но подхожат светски. И падат.
Всички се спъват до един. И като се спъват там, решават да излъжат някои от тях. Ние не знаем, кои са били посветени в тази лъжа. Но когато излиза най-голямата книга за злографския манастир до тогава, в 1943 година, в нея излиза фалшифицирана вариант на тази приписка, уж че Паиси Хирендарски бил дал житието на Стефан Богориди, ментора на Кръстевич. Те се опитват чрез тази лъжа да измемят историята.
При този подход беше честно, много честно беше да направят обратното. Да кажат, ето на, тук стигнахме до проблем, с който не можем да се справим. Как така Паиси Хирендарски даде от 18-ти век даде на Кръстевич в 19-ти век един ръкопис. Ако бяха си признали честно, че не са решили, не са го струшили този Костелив Орех. Все некои ще са сети, че
Паиси Хирендарски не е. Он е Паиси Хирендарски, а е друг Паиси Хирендарски, който е съвремених на Кръстевич. И лесно ще са да прескочат тази бариера и да докажат достоверността на житието. Но те, понеже подхождат непочтенно към материала, не си признават къде е Костелив Орех, къде е проблема, а го
подменят с един фалшификат и резултата е нулев. Не им излиза уравнението. Те самите не вярват, че житието е достоверно, а то е достоверно. но те сами са си отнели правилния подход към него, подхода на
духовния, свети пимен, адекватен подход на самия предмет на изследването. и за това въпреки държавните усилия, въпреки таланта и големите възможности на всички участници, резултата е
да не кажа отрицателен, но поне нулев. Много важен извод от работата е, че много си заслужава човек да работи със светци. Сигурно могат да се направят много монографии, сигурно могат да се направят
много изследвания и човек си избира. може да изследваш Херман Гьоринг, може да изследваш художника Айвазовски или Клод Моне, но може да изследваш и светец. Е, изследването на светците
е много по-полезно. То е несравнимо по-полезно от колкото изследването на другите. Разбира се, всички трябва да се изследва за да разберем историята, изкуството, културата. Трябва да изследваме всички. Но ние не сме си свършили работата по отношение на най-вазните, на най-полезните, на светците. И те трябва да бъдат наш приоритет. Защото,
когато работиш с дадена материя, ти малко или много се облъчваш от нея, едно е да се облъчиш със сиянието на светостта, друго е да се облъчиш с някаква разновидност на страсти, секуларизъм, да кажем, интелектуални постижения и подобни.
съвсем друг е духа. И ако ние се займем с осмислянето на нашите светци, започвайки от златния девети век, ние ще имаме максимална полза. Тоест, приоритета за нас трябва да бъде времето на светците. Значи, ние трябва да се захванем с монографии,
с фундаментални изследвания, по същество в дълбочина и в ширина на ключовите светци на България от златния век. Свети Климент Охридски, Свети Наум Охридски, Свети Кирил, Свети Методий, Свети Борис
на първо място. След това трябва да видим, да кажем, светите Теодосий Търновски. Една изключителна личност. Плаче за монография. и така нататък, и така нататък. Разбира се, царете ни. За Йоан Асен II, Великия,
нямаме монография. Еми, как ще се измъкнем от това клише плоско свадбите на Йоан Асен, като кажем Йоан Асен и веднага свадбите. Същността на Йоан Асен II е съвсем друга. Той е стожера,
на който се крепи цялото II българско царство. Махнем ли го, нищо не остава. Нищо не остава от II българско царство. Той връща православието в България. Той придобива царската титла на българските царе. Не Калоян,
не Асен, не Петър, не Борил. Йоан Асен става цар. Те не са царе. При Йоан Асен ние имаме патриарх. Така че това е фундаментална личност, но нямаме монография и сме на повърхността на свадбите. Същото разбира се важи и за
много и много други важни и ключови личности, на които ние трябва да посветим изследване. Можем да кажем, че трябва да посветим себе си и ще имаме непременно плодове и то много цени и много полезни. Както аз
мога да свидетелствам от първо лице, че имах полза голяма от изследването на Свети Пимен и че самата тема с самата работа върху нея кристализира в нещо
много по-голямо отколкото първоначалния набор от факти, сведения и източници. Светоглед Новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана.
Драги приятели, от пет години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога,
се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg Благодарим ви!