ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед. Новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността. С богослова Георги Тодоров по радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е Историческото покаяние. Тоест покаянието за исторически злодеяния, за исторически грехове. Но преди да минем към самата тема, нека да си припомним съвсем накратко какво е личното покаяние. То е осъзнаване на греха, който си извършил. Осъзнаване на вината, че ти си извършил греха. Не, че другия е виновен или те е предизвикал, а че ти си виновния. Отричане от това, което си направил. Промяна вътрешна. И правене на обратното.
От там нататък. Това лично покаяние православния християнин трябва да прави всеки ден. В края на всеки ден. Един изпит пред съвеста. И редовно пред духовник. Какъв е критерия за личното покаяние? Той не е относителен. Той не зависи от отделния човек. Всеки да има свои критерии. Защото аз мога да очитам за грешка това, че при делбата с брат ми аз съм взял половината,
той е взял половината и аз след това го очитам като голяма своя грешка. Трябваше да взема повече. Трябваше да взема всичко. Това не е покаяние. Аз го очитам като грешка спрямо един фалшив критерий. Егоцентричен, алчен и прочие. Това не е покаяние. Покаянието, истинското, е спрямо критерия, който не е даден от Бог. Божиите заповеди. Питаме се
има ли друг начин за справяне с греха? Това е начинът, който ни е преподаден от Бог, от църквата. Но има ли друг начин? Няма друг начин. Не можем да измислим. Дори хипотетично. Значи, ако примерно решим да забравяме греха, не говорим за него, мълчим си и изтриваме го от помета, това решение ли е?
По никакъв начин. Ние никога не можем да го забравим. никога не можем да си го изчистим от съзнанието, от биографията. И в този смисъл греха се загнезда дори по-дълбоко. вируса на греха се покрива отгоре с една забрава, а продължава да работи. Или пък да не го признаваме.
Да казваме, не съм извършил грех. Или пък да не се променяме. като пушача, като пушача, който си знае, че е лошо, но продължава да го прави. Това решение ли е? Да пренебрегнеш проблема? Съвсем не. Единствено, това, което ни е преподал Бог чрез църквата, е единствения
мислим начин за справяне с злото, с греха в нас. Без този начин греха остава в нас, работи в нас и ние ставаме негови съработници, негови слуги. По същия начин стоят нещата
и с обществените грехове. Обществените грешки. Държавните, всенародните. Но правят ли народите грехове? правят ли народите грешки като народи? Или грехът си е личен и в този смисъл ни не може да кажем народа
се разврати, народа сбърка, народа е грешен и ще накажем народа за това. Може би няма такива народни грехове и грешки. Разбира се,
че има. Това го знаем от нашото познание за историята, но го знаем от най-достоверния извор, от Библията. ето какво се казва в
книга Исход, глава 32, когато Моисей говори с Бога и рече Господ на Моисея, побързай да слезеш оттука, защото твоят народ,
който ти изведе от египетската земя, се разврати. Скоро се отклониха от пътя, който им аз заповядах, направиха си излян телец
и му се поклониха и принесаха му жертва и казаха Ето Израилю твоят Бог, който ти изведе от египетската земя и каза
Господ на Моисея Аз виждам Той е народ и ето Той е народ твърдоглав и Той остави ме да се разпалит
невътми против тях и ще ги изтребя и ще произведа многоброен народ от Тебе. Виждаме в тези думи, че
Господ казва Твоят народ се разврати. Той не казва някой се развратиха, пък други по-малко или
невинни, или се поведоха от ръководството на водачите. казва за народа, че се разврати и казва
оставиме да се разпали гневъми против тях и ще ги изтребя. Тоест Господ възнамерява да ги накаже целият
народ и ще произведа многоброен народ от Тебе. Значи избрания народ, Божия народ на Израиля, без един
човек, без Моисей, ще бъде изтребен заради това, че се е развратил. Между другото, казва така, те се
развратиха, а този народ се разврати. Скоро се отклониха от пътя, който аз им заповядах. В какво
се изразява развращението на народа, отклонението от Божия път. всички съставки са на лице. Грях извършен
от народа, богоотстъпничество, наказание справедливо, т.е. да, може народа да извършва такива исторически грехове, исторически грешки всенародни
и подлежи на наказание, освен ако не се покая. Тук възниква друг въпрос. А може ли народа да се покая? Покаянието
е поначало вътрешно, в човека, деяние. И е възможно да кажем, че народа като цяло не може да се покая, защото айде да
кажем, че 90% се покаят, но други са разсеени, мислят си за друго, не знаят, не са чули как така целият народ, че се покая,
всичките. Възможно ли? Да, възможно е. Пак използваме библейски пример в книгата на пророк Йона, когато той отива в Ниневия
и започва да проповядва на ниневийци, че престои града да бъде унищожен именно заради греховете на града, т.е.
на целият народ. Но там се случва нещо забележително. Ето библейския разказ. и повярваха ниневийци в Бога, обявиха пост и облякоха се в
вретища мало и голямо. Тая дума дойде до царя на Ниневия и той стана от престола си, съблече царското си облекло, облече се в вретище
и седна в пепел, като заповяда да прогласят и кажат в Ниневия от името на царя и на велможите му, защото ни човеци, ни добитък, ни волове, ни овци
да не едат нищо, нито да ходят на паша и вода да не пият. Човеци и добитък да бъдат покрити с вретище и силно да викат към Бога. Всеки да се
отвърне от лошия си път и от насилието на ръцете си. Кой знае, може би още Бог ще се умилостиви и ще отвърне от нас плъмтящия си гняв
и не ще загинем. И видя Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път и съжали за злото, за което бе казал, че ще напрати върху тях и го не напрати. Крайна цитата. Трета глава
от книга на Пророк Йона. Виждаме всички съставки. От една страна народът е съгрешил спрямо Бога. Пророка му е пратен да го предупреди какво го чака сурово наказание. Народа вземе, че се вразуми и от него тръгва
инициативата дори. Те всичките започват облякока се в вретища мало и голямо. това стига и до царя. Той също се покаива и заповядва всеобщо покаяние на човец и добитък. И се казва в това възвание, тази заповед
на царя всеки да се отвърне от лошия си път. Ето го покаянието. Обърнато към всички. Към народа. и видя Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път. Тоест, имаме покаяние в последния етап
вече. Не само осъзнаване на греха, че е в тебе, не само отричане от него, не само промяна, но и правене на обратното. отвърнаха се от лошия си път. Значи, са тръгнали в правия път. И Бог отменя
наказанието. Тоест, ние имаме несъмнено пример за такова историческо покаяние от цял един народ. Народа на великия град Ниневия. Ние, българите, също имаме велик пример
в нашата история. По времето на свети княз Борис, когато той преотстъпва част от властта на своя син, той започва война с Византия. Византийците подстрекават маджарите, те завладяват
центъра на българската държава, разбиват войските на Симеон и България на прага на изчезване тук като държава. Може би тук те първа ще се установят маджарите, тук ще бъде маджарската държава и тогава
отиват, отива народа при стария княз Борис Михарил. Той им казва, че са съгрешили нарежда тридневен пост и молитва и, както казва
летописеца, след като се покаяха за греха, който се извършили спрямо своите брате християни, се обръща войната и те отблъскват маджарите. Този пример е много важен, защото виждаме
някои много важни съставки. Да, народа е извършил престъпление, но кое е престъплението? Престъплението е, че е тръгнал, извадил нож срещу своите братя Христа,
срещу ромеите. А поражението е от маджарите, не от ромеите. защо не се покаяха българите, когато Симеон ги поведе също братите си в Христа?
Те не казаха о, не, това е голям грех, не е добре, това дай да отидем при стария княз да се оплачем. Не, воюват, побеждават дори. т.е. Т.е.
човек, когато извършва греха, но печели земните сражения, земните дела, той не е склонен да се покаява. Той е извършил греха
против Бога. но докато му върви каузата, той не се покаява. Когато идват маджарите и ни разбиват на пух и прах, когато става
катастрофата, националната катастрофа, тогава се сещаме, че сме направили нещо нередно. И друг много важен момент, това е, че
имаме един владетел, който ръководи покаянието, който го указва, който има и духовен авторитет, а не само държавнически,
понеже е Божи избранник, монах, човек на църквата и неговите заповеди са двойно легитимни и държавно и духовно.
Така, че с тази власт, която той има, двойна, той говори с власт и народа го слуша, слава Богу, покайва се и Господ тогава вдига ръка
от наказанието и те прогонват маджарите езичници. Но такива примери са изключени. Не само в нашата история, в световната история много рядко има примери на
всенародно осъзнаване на катастрофите. Катастрофи правят всички народи, но обикновенно не обичат да се покайват. Т.е. не обичат да ги осъзнават. Забравят ги, замазват ги, обявяват ги за триумфи
или каквото ще да е, но не и само да си признаят. Все пак има два ярки примера на такова историческо покаяние Германия и Япония след Втората Столна война и тук пак виждаме
след тежка катастрофа, както беше при българите след катастрофата спрямо маджарите. Няма ли катастрофа тотална, ти винаги си склонен
да лъжиш Бога и да лъжиш себе си. Като капитулираш тука на земята, идва къл, че нещо си сбъркал. Ти бъркаш и в другите случаи и ногато печелиш
не си признаваш греха. Сега и в случая с Япония и в случая с Германия нещата не са съвсем чисти както бяха при случая
с святи княз Борис. Там България със своите вътрешни духовни сили и морални сили благодарение на
княза, равноапостолния княз успява да осъзнае греха и да посочи покаянието. В случая с Германия и с Япония и двете страни
са окупирани след войната от Съединените щати и от Съвестския съюз и източна Германия и те няма къде да мърдат. Има
окупационни войски, огромни контингенти и в Западна Германия, там са американците, англичаните и французите и в източна Германия, там са съветите.
Така, че германският народ е зависим. Той не прави лично покаяние. То му е натрапено, то му е наложено със сила. Сега,
в интересна истината, те са имали готовност да направят това покаяние поради тоталната катастрофа, която са изпаднали. И във двата случая. Германия е разорена
както никога нито е на държава. в Япония пак са паднали две атомни бомби, които имат много силен символичен смисъл. И затова много трудно е да не си признаеш
грешка, да кажеш аз бях прав. Тъй като германците, същите тези германци, след Първата световна война, която завършва с национална
катастрофа за Германия, тотална катастрофа, Версайския договор, който оформя катастрофата, но Германия не е склонна да се покая. Точно обратното. При Хитлер
тя се опитва да прави още от същото, да повтори същия грех. Същия грех, който беше сполетян от национална катастрофа след Първата световна война, германския
хюбриз германския империализъм, германския шовинизъм, агресивност и всички останали аспекти на този грех, те при Хитлер преповтарят всичко
дори на квадрат. Така, че те след Втората стойна война не се знае колко време ще бъдат в покайна настроение. Разбира се,
че година, две, три, пет ще бъдат в покайна настроение, но не се знае, ако не бяха тези външни сили, много
могъщи и в двата случая, и в американския, и в советския, това са огромни окупационни корпуси, тежко въоръжени, също тях германците
нямат какво да противопоставят по никакъв начин, те няма къде да мърдат чисто политически, така, че една нова шовинистична империалистична кампания виси във въздуха и не е възможно политически,
така или иначе тези две държави, Германия и Япония, са принудени и от действителността, а и от до вчерашните си противници, днешни господари, да се
покаят и да извършат това покаяние. Да не забравяме, че и във двата случая образователната система се контролира от новите господари и тя бълва покаянието. т.е. тя обучава новото поколение
германци и новото поколение японци и старото поколение то се преобучава. Те до вчера са викали Хайл Хитлер, днеска Хитлер капут, а утре започват
да се покайват и да казват това беше голямо зло и беше историческа грешка престъпление срещу човечеството на германската нация. но тези учебници са контролирани разбира се от победителите.
Също беше и в ГДР. Там се обясняваше как пролетарията всъщност не е бил виновен, а върхушката, естествено, Хитлера и неговите сподвижници са те са виновните.
Тук нямаше точно покаяние, по-скоро прехвърляя на вината върху част от Германия, другата част един вид потърпевше. Във всеки случай това са съвремените,
ярки и, може да кажем, общо взето добри примери. Защото и в Германия, и в Япония се създаде едно доста трезво отношение към своята собствена история. И в двата
случая. и сега е много трудно да героизираш тези аспекти на германската история, както Втория райх, така и Третия райх, поради техния катастрофален край. Същото нещо
въжи и за Япония. Японския милитаризъм постига огромни победи, завладява огромни части от Китай, от далечния изток, невероятна империя, но съвременните
японци никак ни им е мил и драк този спомен от това величие в кавички. Научили са си урока, покаяли са се исторически и не са склонни да повтарят все същата грешка.
Какво прави обаче България? Също темата на нашата беседа е основно насочена към България. Защото българския народ е извършил многобройни национални
катастрофи през последните 150 години, най-малко 12. От тях той е признал примерно 4, а именно Втората Балканска война се брои за национална катастрофа,
Първата Световна война се брои за национална катастрофа, рухването на комунизма се смята сега за национална катастрофа
и до голяма степен и 30-годишния преход се смята за неудачен. Може би не толкова катастрофален, но все пак неуспешен.
т.е. имаме 4 очевидни национални неуспеха, катастрофи в голяма степен, но покаяние нямаме в дълбочина в същност
на нито една от тези катастрофи. това е голямо зло. Това е голям психологически умствен проблем за народа, защото първо, ако ние не си
признаваме тези катастрофи и не ги разбираме каква е тяхната движаща сила, каква е тяхната същност, ние естествено, че ги повтаряме.
И второ, че сегашното състояние на българския народ никак не е перспективно. Напротив, всички негови показатели са отрицателни. Като започнем от
пневографията, младите хора как напускат морала, екологията, политиката, в общите линии, в задънени улици се намира всичко. няма надежда. Това е много важно. Няма надежда. Не, че е добре да има иллюзорни надежди, но в момента
няма иллюзорна надежда, че еди, кое си ни пречи, ама ако го махнем, веднага ще се оправим, няма го това, което ни пречи, като го махнем, ще се оправим. Преди имаше такива иллюзии, че ни пречи комунизма и като падне комунизма
ще настане един такъв хубав живот. И ми падне комунизма, не настана такъв хубав живот. Оставайки с неосъзнати движещите сили на тези катастрофи, ние обричаме българския народ на безперспективност във всяко едно отношение. Културна, цивилизационна, т.е. той върви към изчезване
и към, може да кажем, тоталния историческия провал. Ако екстраполираме последните десетилетия и продължим общо взето в същия дух още 100 години, ще видим, че в края на това столетие вече, може би, няма да съществува български народ. И няма да има
смисъл неговото съществуване още по-лошо. Какво може да се направи? Когато Германия и Япония завършват катастрофално войните с тотално унищожение, има покайна обстановка.
Има покайна ситуация. Има настроение към покаяние, плюс нацистка от победителите и всичко това създава условия за създаване на това покаяние. За признаване, че ние сме
виновни. Това е същността на покаянието. И разбира се, преобръщането, промяната и правенето на обратото. Ние във България, понеже съвременната катастрофа, която е текущата,
провална прехода, тя е постепенна, тя не е рязка. И поради тази причина нямаме такава покайна ситуация. Хората не са толкова
капитулирали, че да се питат къде сбъркахме фундаментално. нямаме такова търсене на греха, на грешката. А като няма търсене, разбира се, че няма да се намери от самосебе си.
Така, че общо взето е проблемно в такава ситуация, в която се намерят всички народи в света, почти. Германия, Апония, Среди война са са големите изключения. Много трудно е
в такива случаи да се направи някакво покаяние народно. Това нещо, кое го извършва? Извършва го преди всичко ръководството на страната, умственото ръководство, ако има такова, интелигенцията, духовенството. но
въпросът е какъв е критерия за катастрофата. Кога е на лице катастрофа? Това е както в личното покаяние. Дали когато аз с брат ми разделих по-равно можеш да взема всичко? Това провала ли
от моя страна? Или му дадах всичко, а можеш да взема половината? Това провала ли е, че му дадах всичко? Какво е критерия? Ей, няма какъв да е друг критерия, освен Бог и Божиите заповеди.
Божиите учения за това какво трябва да се прави. Не географските граници, че сме загубили, не богатството, че сме фалирали при Ежан Виденов, не економиката,
не екологията, не това е критерия. Съвсем не това е критерия. Най-малко, защото е временно. Ние може временно да сме финансово добре, утре да фалираме. Можем да сме временно в много добра екологична среда, утре тя да рухне. и да не
сме усетили, че прави едното, сме донесли до другото. Не, критерия трябва да бъде вечен. Критерия трябва да бъде непроменя. И за това е единствено Бог, неговите заповеди, неговото учение
е критерии за това кога сме прави и кога грешим като нация, като народ, исторически. Критерия е църквата, като Божие представителство на земята. критерия православието, като
истината за църквата. Така, че народа, за да не преповтаря катастрофите, трябва да извърши чрез своите умствени и духовни водачи едно едно
нараствено духовно политическо себеизследване. Ние какво направихме, че нещата се объркаха? Къде сбъркахме? как да си признаем греха
и как да започнем да правим обратното? сега, по отношение на правиле на обратното. Това вече не е работа на интелигенцията, а на църквата
и на държавата. Защото църквата има учителна власт, държавата пък де-факто държи учителството в своите ръце и те чрез
учебната система, чрез образователната система, чрез просветната система преподавателната преподават на народа изводите от това себеизследване нарастено, духовно, политическо.
Ако самото себеизследване не може да го направи държавата, трябва да го направи църквата и интелигенцията, то след като се стигне до извода, че ето това е голямата ни грешка, тук
съгрешихме тежко, също божиите правила, оттам нататъка това нещо би трябвало църквата, чрез своята проповед и учебната система, която трябва да го смели
и да го преподаде, те вече могат да доведат до правенето на обратното, като им се преподаде като добро, като пример, като извод, кое е това
обратното, което трябва да се прави. пак да се върнем към Германия и Япония да видим как там стават тези неща. Там имаме образи на
греха, образи на злото, което ние сме извъншили, образи на покаянието. имаме, разбира се, и дни такива в годината. Примерно в Германия, когато дойде 8-9 май
всяка година, деня на капитулацията на Германия и на празнуването на победата над хитлеризма, как се чувстват германците в този ден. Естествено, че покайно. Това е ден
на два дни, може да кажем, 8-9 май, ден на Европа и така нататъка. Каква ти е Европа? Какво страна на този ден? Германия капитулира безусловно. Беше разворена. Това не може да се махне от паметта
в тези дни. Не може да празнуваш Европа. Когато си германец и знаеш, че всъщност това е деня на позора на Третия рай. Т.е. ти в този ден извършваш покаяние.
казваш, не, аз не съм от тях. Те бяха злото. Аз се отричам от тях и правя обратното. Ако Германия тогава искаше да избие всички и да владее света, аз никого няма да убивам и няма да владея
поне военно-политически, няма да владея никого. Ще се занимавам с търговия, с наука, с изкуство, с всичко друго, но с агресия няма да се занимават. Освен в Япония съответно
дните на бомбардировката в Хирошима и Нагасаки. Какво могат да мислят японците в тези дни? сега сега някой ще каже бомбата не се хвърляли японците. Да, има го този момент.
Те са дори потерпевши, защото там стотици хиляди мирни жители умират. това не са военни обекти, но японците много добре знаят, че тези бомби нямаше да патнат, ако Япония не беше
избила, изклала милиони най-хладнокръвно милиони в Китай, в Източна Азия и в този смисъл те не може да кажи ние сме невинни по отношение на Хирошима и Нагасаки. Там те са го измислили малко по-особено,
че това е мемориалния парк в Хирошима, парка на мира, че Япония е за мир и че никой не трябва да има война. Това е тяхната основна тема, но всъщността си тя е покайна, защото Япония защо получи тези две бомби, които са сами по себе си,
разбира се, престъпления срещу човечеството, но все пак тя преди това извърши престъпления срещу човечеството, когато тръгнат да унищожава света и да го завладява заради своя хюбриз, заради своята гордост, мегаломания, алчност.
Тоест, грехове. Сега, тези мемориални дни и мемориални места са много важни. Примерно в Германия, такива мемориални места, да кажем, в центъра на Берлин е тази църквата
на Кайзер Вилхъм, мемориалната църква. Тя е оставена след бомбардировките, частично разрушена и стои така в центъра на Лъскавия Берлин. защо не се реставрирали? Могат да я реставрират като нова, както и била преди бомбардировките. Но не се реставрирали именно като
мемориал, като място на покаяние. И колчен в центъра на Берлин погледа ти падне върху тази изтърбушена църква. Ти като германец се сещаш за злодеянието, което ние германците
извършихме. Това е мемориален образ, паметен образ в центъра на столицата. Ние във България сме признали така съвсем безспорно две катастрофи. Втората Балканска война и Първата стълна война. Но никъде в България
няма място за памет на тези катастрофи. Няма време за памет на тези катастрофи. Ден посътен на тези престъпления, които България извършила.
Впрочем, няма и произведение на изкуството покаяни по отношение на тези престъпления. Примерно, американците, когато започнаха да се покаиват
спрямо войната във Виетнам, това покаяние, разбира се, беше половинчато, но все пак го имаше. филми като Апокалипсис, сега и прочие бяха покаяни. Те показваха
как ние сме лошите, ние извършиме престъплението. Имаше други филми покаяни спрямо унищожението на индианците. Във Вългария ние това още не сме го дораснали.
това е белек за зрелост на един народ. Непокаянието е белек на глупост. Ти си затваряш очите за злото, което носиш, затваряш си очите за несправедливостта,
която извършва спрямо другите. Народ, който не си признава грешките, които е извършил, а пълни своите учебници само с славните си дела или пък с това, когато е бил жертва
на другите лоши, такъв народ неговема се оправи. Той живее в перманентна национална катастрофа. Това състояние на непокаяност само по себе си е грях.
Само по себе си е катастрофа. Църквата не поступва така. Виждаме църковния календар как мъдро е съставен. Всяка седмица
в среда и петък ние постим. Защо постим? Покайно. Каем се за греха, който сме извършили по отношение на Бога. Че го предадахме
и че го разпнахме. Някой ще каже, че виновни са книжниците и фарисеите, виновене Юда, виновене Пилат, виновни
са войниците, които го разпнаха, а ние не сме били там. Защо трябва ние да се покаяваме? не е това отношението на църквата.
Когато църквата е въвела поста в среда и петък, не е имал нито един жив от времето на богообийството. Т.е. всички могат
да кажат това не се отнася до нас. Ние не сме извършителите на престъплението. Напротив, църквата точно тогава въведе тези покайни
дни, всяка седмица. Ами Великия пост 50 дена ние постим и се покайваме за богообийството. Разбира се и за нашите си
отделни грехове, които също са богообийствени. Ни убиваме Христос всеки път със всеки нас грех. Особено покаяно е настроението през страстната
седмица на Велика Сряда, на Велики Четвъртък, на Разпет и Петък, на Велика Събота. Защо го е направила премъдрата църква
това нещо? Това е историческо покаяние на човечеството. Това е образец за историческо покаяние на човечеството. Всички ние не се разграничаваме
от престъплението, а се каян за него. И това е добрия пример. Това е спасителния пример. Иначе носим греха на гръба си. И личния, и историческия. някой някой ще
каже е все пак във България нещичко има в това отношение. Примерно на 1 феврари се почитат жертвите на комунизма. Съвсем не. Това не е покаяние. Това е
обвинение. Те са виновни. Те разстреляха невинни хора. Те избиха без съти при съда нозина и прочее
и прочее. Това не е покаяно отношение и не е покаяно място и време. Защото по същия начин комунистите казват 1923-1925 година
имаше избиване на невинни човеци. Ястребино избиха невинни, Геомилев беше убит без съти при съда и този и този
и този и се правят такива места на паметта паметници и прочее пак с обвинение. Те са виновни. Ние сме добрите, те са лошите. Това не е
покаяние. Покаяние е да кажеш Ние сме виновни. И главното престъпление на комунизма не е избиването на човеците. Защото и предишния режим е избивал
човеци по подобен начин. Главното престъпление на комунизма е богоотрицанието, че отричаше Бога. това е много по-тежко престъпление отколкото
другите му политически, които пак са тежки. Но най-тежкото е богоборчеството на комунизма. Богоборческата идеология и до някъде практика, макар че
практиката, разбира се, след това се е размила, но идеологията е останала, която е нанесла неизчислими щети в нашото съзнание. и у антикомунистите. Безбожието
е завладяло умове и сърца през този период. Ние много трудно можем да започнем покаянието на българския народ, историческото покаяние от най-сложните казуси.
схизмата и прочее. Там нещата са по-сложни. Те са кристално ясни, но има нужда от повече обяснение, има нужда от освобождаване от редица иллюзии,
от редица самоизмами. Ние трябва да започнем нашето историческо покаяние от най-безпорния случай. А най-безпорния случай за нас е Първата
световна война. Там от това злодеяние България няма никакви ползи. Там няма смесен случай да кажеш е да, ма спечелихме един сантиметр
територия. Или каквото ще да е. Не, само минуси и жертви, и териториални загуби, и опозоряване, но най-важното ние бяхме престъпниците. Ние
вдигнахме нож. Ние нападнахме. Нас никой не нападна през Първата стойна война. Ние нападнахме. Ние извадихме нощ срещу
всички православни християни в света. Всички православни народи бяха в Антантата, ние бяхме от другата страна. Е,
няма как това да не е престъпление. И няма как това да не е безспорно престъпление за всички. Никой нищо не спечери. Но, ние какво правим? Максимум. Ние
отбелязваме годишените от Ньойския договор като несправедлив в рамо България. Но ето какво пак. Те, авторите на Ньойския договор, са виновните. А ние сме жертвата. Няма
го покаянието. Затова историческото покаяние на българския народ трябва да започне от този напълно ясен случай, напълно безспорен случай на престъпление, на грях
исторически, престъпление спрямо човечеството, престъпление спрямо Бога, престъпление спрямо църквата, престъпление спрямо всички интереси на България, териториални,
цивилизационни, културни, човешки, генетични, всякакви. Всичко беше съсипано от това злодеяние и ние и ние никъде не се каям за него.
Нямаме едно художествено произведение, един разказ не се сещам, едно стихотворение, два реда, където да кажем,
че да, ние извършихме едно злодеяние по време на тази злощастна война. За един човек разказ да има как
ние несправедливо обихме един наш брат. Изпълнявайки една несправедлива кауза, неправедна кауза. Няма. Тоест ние не сме започнали
нашето покаяние за най-ясният случай. за да може да се осъществи това историческо покаяние като единствен способ за
поправене на българския народ. Българския народ не може да се оправи отвънка. Не може да стане член на еврозоната и да се оправи.
По никакъв начин. Или на Евросъюза, или на каквото ще ве. Ако той не се оправи отвътре, ако той е
червив отвътре, където и да го поставиш, той ще си бъде червив. Само покаянието маха червия на греха и на злото. Така че ние трябва да започнем нашето историческо покаяние
и трябва да започнем от първата световна война. Безпорния случай. Този случай няма един подръжник, който да каже имаше нещо хубаво в тази война. Имаше полза от
нея. Но, за да може това покаяние да започне, то трябва да се извърше първо от историците и от духовниците. след това от художественото
творчество трябва да се появят първите разкази, първите филми, първия роман, първото стихотворение, в което зрялата българска нация, зрелият български
народ да каже за пръв път от как свят се тува, от времето на святи Борис поне, да каже аз бърках, аз съм виновен. ние това не сме го чули от българския народ
никога през последните хиляда години. В момента, в който това влезе в научните изследвания, в богословските осмисления, в художествените произведения, след това настава
вторият етап да влезе в образователната система. И в църквата, и в държавата. църквата има истинската учителна власт, дадена и от Бога. Държавата е узурпирала учителството, но по-настоящем
така или иначе тя упражнява незаконно тази власт, но се толерира това като заварено положение, поне в учените програми, да влезе за пръв път
едно историческо покаяние за едно велико историческо зло. В момента, в който се получи първия успешен пробив в това отношение, вече
по-лесно ще дойдат следващите, по-сложните случаи, както с хизмата и така нататък. без пълен преглед на съвестта на България, откакто тя съществува до ден
днешен, да видим къде бяхме прави, къде бяхме криви, къде бяхме жертви, къде бяхме агресори, къде бяхме предатели,
къде бяхме подлици. Това нещо ние сме длъжни да го направим. Пълен преглед на съвестта на България. защото ако не го направим нашата
гузна съвест, прекарана през патриотичните самоизмами, вкарва греха и злото в нашето ДНК, вкарва го в нашата поезия, вкарва го
в нашата буквара. Нашите буквари започват да проповядват злото в кожата на добро. преоблечено като добро. А това е рецептата за гибелта. Ние не можем да се
оправдаем с замазване на греховете си, нито личните, нито всенародните. Ние можем да се оправдаем единствено чрез тяхното признаване, покайване и което е
най-важното правене на обратното. Защото ние, ако не се покаем, ние продължаваме да правим същото. Ние не правим обратното, а правим още от същото. И за това съвременна България
няма надежда, няма перспектива. Тя не вижда пътя за себе си. И за това младите бягат. Това е една абдикация на българския народ. Защо бягат младите хора от България.
Защото България не им предлага смисъл. Не им предлага кауза. Не им предлага надежда. Това е основното. Не толкова за по-добре
заплати. Те биха стояли тук. Нашите прадеди в XIX век, когато са учили по чужбина, са се връщали всички в България. не са искали да останат никъде. Защото са виждали
надежда, кауза, а сега не я виждат. И поради тази причина трябва да има едно причистване покайно. Трябва да се върне смисъла в България. Тя,
когато се покая, когато се изчисти от самоизмамите, смисъла сам ще изкристализира. Той е очевиден. Но на нас ни пречат да го видим нашите грехове. Те са като стена между нас
и смисъл на България. И надеждата на България. Тези грехове спират България от развитие, от себе осъществяване, както всеки човек, разбира се. По същия начин са удълнати човеки. И затова ние сме длъжни
да започнем да рушим тези стенина греха, извършени грехове от българския народ и непокаяни поне за сега, т.е. непризнати,
т.е. влезли в нашия етос, влезли в нашия морал и по този начин развратили нашия морал. Той вече не е Божия морал, а е някакъв друг. За това дълг на
българската интелигенция и на българското духовенство е ръка за ръка да се насочат към историческо покаяние, за да можем да изчистим нашето самосъзнание
от всички самоизмами и всички греховни вируси, които го разяждат.