Драги приятели, от пет години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е началото на Ренесанса. Вече стана дума, че Ренесанса е едно огромно историческо, цивилизационно явление в Западна Европа, ключово за съвременния свят, определящо светогледа на съвременния свят, господстващия светоглед на съвременния свят,
и че за да разберем това историческо и цивилизационно явление, ние трябва да разберем неговата същност, неговата богословска същност. Богословската същност на Ренесанса е ясна. тя е човекобожието. Това е едно псевдо-християнско учение. Учение, което носи маската на християнство, но всъщност е безбожно. То провъзгласява, че аз, човека, съм главния, аз съм центъра на света, християнството, Бога, биват седени до обвивка, повърхностна, до опаковка. Под формата на християнство, това е лъже християнство,
вече се продава човекобожието. Как обаче това богословско ядро, това господство, защото цивилизационно човекобожие, става историческо явление? И оттам, кога започва Ренесанса? Въпроса на днешната беседа. Ние в предишната беседа споменахме, че Ренесанса като светоглед е един вирус, една болест на човешкия ум, човекобожието, но тази болест се проявява по различен начин.
тя може да засяга отделни човеки, да замира, да затихва, пак да се появява в някаква форма, пак да затихва, като локални епидемии и може да избухне вече като пандемия. Така че класическия Ренесанс, за който ние говорим, е всъщност в момента на нейното пандемично
избухване, когато тя става вече господстваща като идеология в западния свят, който пък е господстващ изобщо в света, т.е. Ренесансовата човекобожна идеология става господстваща в съвременната цивилизация. Но вируса е един и същ.
Той е съществувал и в първи век още, и през цялото време до ден днеша. И затова е важно ние да проследим отделни проявления на този вирус в вековете, защото тези проявления са много показателни. Те разкриват всеки път същността на явлението в исторически контекст.
Обикновено се смята, че същинския Ренесанс в класическия му вид в Италия се развива през 15 век. Кулминацията му е в началото на 16 век, първите 20 години от 16 век, след което започва един опадък на собствено
ренесансовата идея посредство маниеризъм, класицизъм и прочия барок. И че преди същинския Ренесанс, който е в 15 век, особено в Флоренция, имаме така наречения пред Ренесанс, чийто не е ярък представител е Джото в самото начало
на 14 век, края на 13 век, самия край на 13 век и началото на 14 век. А преди това имаме така наречените средновековни тъй наречени Ренесанси, които са основно три. Каролинския по времето на Карл Велики,
Отонския по времето на Отон Велики и условно казано още един Ренесанс някъде през 12 век. Това е господствата по настоящия парадигма, схема. Ние обаче ще подходим
по различен начин, защото първо е важно да видим разликата между проявлението и същността, между видимото и невидимото. Не всичко е
стигнало до нас. Не всичко е видимо. Явленията съществуват в умовете и сърцата на човеците, а от момента в който тези явления от умовете и сърцата
се въплатят в слово или в образ минава време. Или дали тези слова и образи са съхранени всичките до ден днешен
или някои са унищожени. в този смисъл ние винаги имаме едно отстояние между проявлението и преди това създаването на явлението.
Но то още не се е проявило в видими образци. Така че обикновено явлениято са малко по-стари от тяхното проявление, а в нашия случай са много по-стари. Разбира се. И пак да кажем,
че ренесанса като човеку Божие е второ отвърляне на Бога след Адамовото отвърляне на Бога. Адам наруши Божията заповед, подлъган, разбира се, реши да стане той
като боговете, Адам и Ева, разбира се, двамата решиха да станат като богове. И следствие от това беше грехопадението. За да противостои на грехопадението, което въвлича човека в смърта,
Бог се въплъти, стана човек, проповядва между човеците, бе разпнат на кръста и чрез своя земен живот, чрез своята смърт, той отново въздигна човечеството,
приемайки човешката природа и побеждавайки смъртта чрез възкресението и бидейки съвършен човек, освен, че е и съвършен Бог, да чрез делото, живота и смъртта
и възкресението и проповедта на Бог Слово, на Бог Син, Иисус Христос, нашия Господ, човечеството отново премина в друго състояние, в едно благодатно
състояние. Създаде се църквата и тя започна да спасява човеки, тя започна да разпространява спасението на човеките помежду людите. И църквата
започна да се развива, да се разпространява тялото Христово. Спасяемите човеки започна да стават все повече и повече. Така, че
Ренесанса е точно това християнско разхристиянизиране. Когато християните отстъпят от истинския Христос, той няма отношение към нехристияни.
Нехристияни могат да имат ренесанс. Това е второ грехопадение, второ богоотричане от истинския Бог, след като вече си го познал, след като
си бил вече в църката християнин. Това е всъщността на ренесансовия вирус. Вторично грехопадение, вторично богоотричане от вече
облагодатени човеци, вече кръстени, вече вкарани в църквата, вкарани в християнството. за това за това като пръв пример на
такава ренесансова личност, ние можем да посочим римския император Юлиан Отстъпника. Не случайно той се нарича Отстъпник, но е много
интересно, че той, разбира се, е член съмейството на св. цар Константин Велики. Като малък и като младеж се е водил
за християнин, не е изявявал своят езическо обеждение и едва когато се издига и вече става Цезар, а в последствие и император
Август, тогава вече се разкрива неговата антихристиянска програма. Интересното е, че той управлява почти само година и половина, година и седем месеца, да кажем.
Няма и толкова. От неговото влизане в Константинопол като император, той тръгва от запада, от Галия, към Константинопол с цел да
срази на бойното поле император Констанций II. Но Констанций II междувременно умира в 361-а година и Юлиан, който е негов братовчет
от фамилията на свети Константин влиза в Константинопол като победител. Това става през декември 361-а година. 363-а година през Юни той вече е убит. Така че година и 6-7 месеца
всичко на всичко управлява. А в рамките на тази година и 6-7 месеца той прави големи реформи. Първо той обявява указ за верска толерантност. Много, много, много характерно. Верска толерантност.
Той не тръгва против християнството, не казва това, което е убеден, че християнството е една лъжа религия, че е една голяма измама, че е вредна за империята и така нататък. Той това не го заявява в този указ,
а заявява, че всички религии са равностойни в империята и всеки има право да вярва в каквото си иска. Виждаме какъв толерантен човек е Юлиан Отстъпник. Той, освен това,
обаче, се взема с образователната система и издава укази за да ограничи християнската образователна система, да лиши християните от участие
в образованието на империята. Те казва в техните общности да си четат евангелието. Няма лошо. Но преподавателите в империята
ще зависят пряко от императора, ще бъдат финансирани от императора, а на християните се забранява да преподават нещо друго извън евангелието. Примерно Омир и така нататък. Омир тогава имал
статут на основен предмет. Неговите племи са се изучавали като основни в тогавашните училища, като образец и така нататък. А Юлиан от Съпника
забранява на християните да използват тези езически автори в своето образование. Т.е. по този начин той се опитва да ги лиши от
ученици, а от там и от препитани, а от там и от възможността да преподават. Т.е. това е един seгравен удар върху образователната система на империята. Виждаме колко
прилича това на съвременните пост-ренесансови стратегии, при които всички сме толеранти към всичко, никой не забранява християнската религия, но не я пущат в училищата,
да няма вероучение, да няма преподаване в държавните образователни системи, т.е. едно разделяне на църквата от държавата. Това прави още Юлиан Отстъпник за година и половина. като голяма част
от това време, година и половина, той е наистока воил с персите. В Антиохия, после в Персия, там го убиват. така, че той за много-много малко време е успял да извърши всички тези фундаментални
деяния, които преднастройват империята от християнска към езическа. Той се опитва да въведе една нова езическа религия, може да кажем неоплатоническа, опитва се
да реформира езичеството, да го направи по-благотворително, да конкурира християните в благотворителността. Интересно е, че се опитва да построи третия храм в Иерусалим. Един вид за да опровергая
пророчеството на Иисус Христос за унищожаването на храма, то разбира се се е избъднало и няма как да го опровергаем. То се избъдна няколко десетилетия след Христовото възкресение и Иерусалимския храм
бива унищожен. И както казва Господ Иисус Христос камък върху камък няма да остане. И наистина от Иерусалим камък върху камък не е останало след двете големи войни. Едната е в първи век, другата е в
втори век. Така че пророчеството се е избъднало. То не може да бъде отменено. Но Юлиан се опитва някакси привидно да го опровергая постфактум като построи
на ново Иерусалимския храм. Тогава обаче се случват някакви чудеса. Почва огън да изригва от земята и работниците са оплашени и спира строителството
и се отменя. Но е важно намерението на Юлиан в това отношение. Той разбира се не от някаква любов към юдеите иска да въздигне третия храм, а
напукна християните. понеже те са за него главните врагове. Така, че още в четвърти век имаме една ренесансова
личност в лицето на Юлиан император, Юлиан отстъпник. той обаче управлява много малко. Няма наследник, който да продължи неговото дело
и веднага след смъртта му християнството разбира се се връща, а вече при император Теодоси Велики то става господ същата религия в империята с императорски
укази. Можем да си представим обаче ако Юлиан беше живял 20-30 години и управлявал след като става император. Ако беше основал някаква династия и да има
наследници, които да провеждат тази му политика, вероятно ще има да имаме една интересна ренесансова култура още в 4-5 век. Врочем има интересни
находки от 5 век. Един гиптих посетен на Юлиан отстъпника, който произхожда от Александрия и е датиран от
431 година. Юлиан е убит в 363 година. Неговото дело е отречено, разбира се, при Теодосий Велики тотално изличено. но
431 година в Александрия не само помнят Юлиан отстъпника, но и го тачат и правят този диптих в негова възхвала. А годината е
точно 100 годишната от раждането на Юлиан. Това означава, че десетилетия след неговата кончина, десетилетия след
християнизацията на империята при Теодосий Велики, в някои среди, явно в Александрийските езически училища, които още не са били забранени, там
са помняли неговото дело и са го отачили в най-голяма степен. Така че това не е просто един уникум в историята на Юлиан Отстъпник, а може да кажем, че това е видимата част
на айсберга. Античността е имала своите подръжници, езичеството е запазило своите подръжници открити и скрити, които са се появявали нееднократно в историята
по-нататък. Но ренесансовата идея за човекобожието тя не е въведена с един указ в неята цялост и не е осмислена от своите носители
като нещо стратегическо, тя се осъществява по друг начин. Човекобожието се осъществява чрез малки и разнопосочни стъпки в различни времена. защото ако си представим
цялостната православна християнска цивилизация с нейното право, с нейната обществена организация, с нейното изкуство, с нейния светоглед, с нейната цялостност,
то врага на човешкия род не може да я унищожи в фронтален сблъсък, да излезе с някаква нова идеология и да каже ние това го отричаме и това го ввеждаме
както да кажем бяха болшевиките, които излязаха с нова идеология отричаща тотално предишната. Не. Стратегията за осъществяване на човекобожието се състои
в разклащане, унищожаване, оспорване и най-вече подменене на отделни части от цялостната православна християнска цивилизация. Примерно, императорската
власт. Според учението за държавата, православното християнско учение за държавата, навърха на властта стои императора Василевс на
гръцки, който, разбира се, наследник на Свети Константин и на тези императори след него. Теодосий първи и така нататък. Юстиниан
и прочие. Той е законен наследник на тази институция, която е империята, създадена още от август, като езическа, християнизирана при Свети
Константин и особено при Теодосий. При Свети Константин самия император става християнин, става покровител на християнството. При
Теодосий самата империя вече чрез своето законодателство и своята практика става християнска. И ето че тази
единоначална православна християнска империя бива атакувана в края на 8-ми началото на 9-и век при Карл Велики. Така наречения Карл Велики.
Император на условно казано западната римска империя. Разбира се, Карл Велики не е антихристиянин, той не е атеист, не отрича християнството,
не отрича православието, но какво удря той? Няколко неща. Измежду най-важните са първо той се обявява за император,
макар, че няма право на това. В 800-та година той е коронясън за император на римените в Рим от папа
Лъв Трети в базиликата Свети Петър. Папата не е искал много-много да го коронясва за император на римените, но
при положение, че такав велики е такъв могъщ военачалник, разбива всичките си врагове, завладява Италия, отделно, че владея
Германия, Франция и други прилежащи територии. Минава Алпите, идва в Италия, разбива всичките си врагове, завладява Рим и в този смисъл
папата е признал тази му власт като той има два повода да оспори Константинополската империя, която е била единствената легитимна. Първият повод
това е иконоборството, защото десетилетия наред през 8 век начало на Константинополската империя има императори, които са еретици, иконоборци.
Това, разбира се, разклаща вярата на папите, които са православни през 8 век и те виждат, че легитимният император в Константинопол всъщност е еретик
и като такъв той си назначава и патриарх еретик и по никакъв начин не е склонен да приеме иконопочитанието, което е важна съставка на православната практика, а и на
православното богословие. Така, че тези императори, иконоборци, подронват в немалка степен доверието в институцията на империята. Защото един вид, империята със своята власт слугува на една
неистина, на една антихристиянска лъжа, иконоборството. В тонната причина, че когато се връща за известно време иконопочитанието, т.е. православието в Константинопол, това става при императрица Ирина, тя е регентка на
своя син, император Константин VI. Но в един момент императрица Ирина отстранява своя син, Константин VI, от властта и се обявява за самостоятелна императрица. В рък път в историята
на империята жена става императрица. Съответно, Карл Велики и папата Лъв III се хващат за това и казат, чакай сега, мие винаги сме признавали императора в Константинопол.
но ето, че в момента няма такъв. Всъщност, императора беше Константин VI, обаче майка му го отстрани от властта, ослепи го и така нататъка. т.е. нейната власт не е легитимна. Нямаме прецедент
на жена първо пълноправен император като регентка. Да, тя му е майка, докато отрасне той, докато стане пълнолетен, добре. но оттам нататъка вече той трябва да си поеме. Така че Каверике се хваща
за този исторически момент и папата приема тази логика и го коронясва за император. Тук вече имаме един удар срещу цялостната система, цивилизационна система на православната цивилизация, в която императора
е Константинополския. Каверике е нелегитимен. Той не происхожда от старите императори на Стария Рим. Ако приемем, че имаше такава някаква династия, която той наследява и
си я възвръща, тогава ще еш да има някаква легитимност в тази титла. Но той е германец, той е съвсем друг народ. Той е на съвсем друга държава крал и като такъв няма право. Той не е легитимен
като римски император, за какъвто се обявява. така, че виждаме, че тук имаме един удар срещу светогледната рамка. Разбира се, странична част. Не е срещу нещо фундаментално, не е срещу Христа, не е срещу
троицата, но нещо немаловажно. Властта е единовластието на Василевса, на императора в Константинопол. има един император на римляните. Интересното е, че ако Карл Великий беше се ограничил само до
това, до титлата, някакси ще трябва да приемем, че това е някаква политическа амбиция и че няма отношение към духовното, а само към държавното строителство. Но не. Карл Великий по някакви съображения,
за които тук няма да се спираме подробно, той се намесва в богословието. Той се опитва да наложи един символ на вярата с добавката Филиокве, знаменитото Филиокве.
Тука вече виждаме, че той удря не само светската структура на империята, на единоначалната легитимна империя, но удря и богословието, удря учението
на църквата. тук тук няма да навлизаме в темата за Филиокве, за тази добавка, това е голяма и важна тема, за друг разговор,
но е любопитно това, че това учение не тръгва от папите, а тръгва от този възгордял се император, защото човекобожието
естествено е гордостта, която е на власт, която е легитимна. много важно е властовата и легитимността на човекобожието, защото властовата същност, защото всеки човек има
някаква гордост в една или друга степен. Но същността на християнина е да вижда в гордостта грех да се бори с нея цял живот и в никакъв случай
да нея озаконява. Тя е незаконна, тя е срамна, тя е зло, тя е врага. И колкото и да си горд като човек, щеславен, горделив
и така нататъка, тази ти гордост никога не е озаконена. Тя си остава в християнството извън закона. Тя е зло, тя е грех. Когато обаче тя стане законна, както във случай
с Карл Велики, това, че той е победител, че това ме много приятно, да, това са човешки неща, но това, че той иска да узакони този грях, това възгордяване от победите,
чрез титлата император на римените, вече е ренесансов елемент. Не простата гордост, а узаконената гордост. Гордостта, която е вкарана в нормалността, в закона. Така, че ересите,
да кажем, филиокове, е едно еретично учение. Такива винаги е имало. Но, когато то се опита да стане легитимно, да завладее цялата църква, или поне голяма част от нея,
както е случая с западната църква под егидата на Рим, ето тогава вече имаме елемент на ренесанса. В интерес наистината, папите не са приели с отворени обятия филиокове. Те не приемат учението на
франкската църква, че филиокове един вид е било изначално в никейския символ на вярата. Те смятат, че е късна добавка. Някои
го одобряват, други не го одобряват, но във всяки случай не го включат в афентичната, в афентичния символ на вярата. Папите. но Као Велики ги натиска
колкото може повече да го включат, да влезе то в самия символ на вярата. Т.е. да се легитимира, да се официализира тази ерес, тази
неистина. това е типичен ренесансов жест. Не случайно се говори за Каролински ренесанс. Това има различни страни в изкуството,
в архитектурата, в книжовността и така нататъка, начин на писане на буквите. Много аспекти има, но за нас най-важните
са двата. Удар срещу учението за държавата и легитимността на държавата чрез обявяването на Кал Велики за император и удар срещу догматиката
чрез въвеждането на филиокве. Т.е. виждаме два много сериозни ренесансови елемента при Кал Велики. Следващия видим ренесанс отоновия, е вече
в 10-ти век. Тази титла императорска на Кал Велики след известно време бива отпада, бива забравена, защото се разпада тази империя, която той
създава за известно време и при Отом Първи, наречен Отом Велики, отново се създават условия за обединяване на цялата тази територия, бившата империя на Кал Велики,
Отом един вид я възстановява и той също така се коронясва в Рим като император на римляните и създава така речената по-късно Свещена
Римска империя. Тя продължава да съществува чак до Наполеон. Време Наполеон е ликвиди, защото и той един вид е император. Тази Свещена
Римска империя поред причини, които тук няма да разглеждаме, разбира се, много точно е определена от Волтер, иронично,
разбира се, по други причини, но той казва няколко думи по този въпрос за Свещената Римска империя. Тя казва нито е Свещена, нито е Римска, нито е
империя. Казваме в XVIII век, но въжи за цялото време. От Карл и от Отон до Наполеон време. Тя не е
нито Свещена, нито Римска, нито империя. тя е една лъжа. Ние това го знаем като първославни историци и благослови, но в Запада Европа тя съществува хиляда години. И
в много случаи я приемат много насериозно. При Карл Пети, например, и така нататък, се смята за една реалност историческа и прочия. Тя разбира се е реално съществуваща, но под фалшива
идеология. Нито е Свещена, нито е Римска, нито е империя. Но неято основаване е в X век при Отон велики. И съответно имаме Отонов
Ренесанс. Поради същите причини. Следващия много важен етап в Ренесанса е 1054 година отпадането на Римската църква от
Православието. много често ни е погрешно. Наричаме 1054 година година на разделение на църквата. Това не е разделение. Църквата не се разделя на две половини, а едната половина отпада.
А Православната църква остава. Едната половина отпада от Православието. защо това е свързано с Ренесансовата идея? Защото при участието на Римската църква в Православието
во време на така начината Пентархия, Пето началие, когато пете древни свръх катедри на четирите големи столици Рим, Константин, Нопол, Александрия
и Антиохия плюс Святия град Иерусалим, при тази Пентархия нямаме възможност за безконтролно поведение на един от петимата. Той е под контрола
на останалите. Ако нещо залитне в Ерес или в нещо друго. Когато обаче римския епископ отпада от православието, вече той излиза извън контрол. Извън контрола над църквата.
И дори ако в този момент, 1954-та година, той не извършва някакво догматично отклонение, самия факт, че изпада от участието, което го контролира и го завръща
обратно към православието, отпада този контрол и той вече става лесна плячка за своето възгурдяване и оттам имаме големите догматични провали
на римската църква, най-главни от които е догмата за гордостта на папата. Догмата за гордостта на папата може да кажем, че е голямото самопризнание как най-големият грех,
първият грех в Вселената, греха на сатаната, гордостта е станал закон. Грехът е станал закон. Това е всъщност на ренесансовата идея. Когато грехът, ние вече не се срамуваме от него, а го вкарваме
в новата нормалната. грехът озаконяваме го по един и друг начин. И тук виждаме, че първата стъпка към догмата за законната гордост на папата,
така начинят догмат за непогрешимост на папата, какво значи непогрешимост? Ясно е, какво означава? Това е връхната точка на гордостта, защото колкото е съгорделиви, приятелно Кал, Велики
или Отон, или който е да е друг, все пак те не си претендирали за непогрешимост. Докато папата не само, че претендира за непогрешимост, но и го
обявява това за догмат, т.е. за богооткровено учение на църквата. но първата крачка към този догмат е, разбира се, отпадането на Рима в 1954 г. Следващата крачка, следващия ренесансов
миг в историята на човечеството е първият красоносен поход. Защото, когато красоносците завладяват Иерусалим, разбира се, с най-добри намерения, да го освободят и прочие, но
ако те наистина имаха добри намерения, защото Иерусалим е завладен от иноверци, трябва да се освободи и да стане отново християнски, но когато го завладяват красоносците,
те би трябвало като политическа даденост новите територии да бъдат предадени на законния владетел, който е цареградския император. А като църковна даденост, естествено, че те ще си
останат под властта на Иерусалимския патриарх. Но красоносците не правят нито иното, нито другото. Като територия завладяват територията за себе, не за цареградския император, а като църковна
територия те създават собствен Иерусалимски патриарх, римо-католически, а не признават православния, законния, легитимния, от памти века Иерусалимски патриарх, наследник на святия апостол
Яков, първия епископ на Иерусалим. Така че, виждаме как в 1999 година, когато се завладява Иерусалим, всъщност имаме двойна агресия срещу православието, и срещу империята,
и срещу църквата. Това е, разбира се, ренесансов жест, защото ти, когато отхвърлиш законния цар и законния патриарх, ти узаконяваш правото си, човекобожието си, правото си
да поставяш патриарх и да поставяш в случая независим крал на Иерусалим. Върха, разбира се, на антиправославната политика е завладяването на Константинопол в 1924 година
от кръстоносците, които в самия Константинопол установяват своя собствена латинска империя и, разбира се, поставят свой собствен Константинополски патриарх латински. Така, че
виждаме как човекобожието започва с удари срещу църковната система и срещу православната империя, срещу православното царство, базирано в Константинопол. Този удар има огромно цивилизационно
значение, защото до тогава Константинопол е крат номер едно в вселената, бидейки имперска столица на православното царство от Константинопол време, от четвърти век
до началото на тринайсти. Т.е. там са се трупали и свети мощи, и велики архитектурни паметници, света София и прочее, и прочее, и мозайки,
и икони, и писания на свети отци, на светиоазлатост, на свети Григорий Богослов и прочее, всичко това е превръщало Константинопол в цивилизационния център на света и разбира се на християнския свят,
защото другите части на света не знаят Христа, но в християнския свят е имало един цивилизационен център, въпреки победите на
Хава Велики, на Атон и прочее, те са били далеч на провинция спрямо Великата столица. След 1234 година обаче светогледът се променя, защото първо, че Константинопол е съсипан,
той е разграбен, злато-сребро всичко това е откраднато, икони и свети мощи също са заграбени, всичко, което е красиво и ценно и свещено и струва пари бива
изнесено на запад, Туринската плащаница, мощите на всички свети, които са сещаме, които са били събрани в Константинопол след падането на Александрия, Антиохия и Иерусалим. Така, че веществено града вече
не е същия, разбира се, че и финансово, и военно, и държавнически, това не може да бъде същия след това разграбване, унищожаване. И това създава един корено нов светоглед в Западна Европа,
който светоглед през XIII век започва да става видим. И когато говорим за Ренесанса, че ние говорим за него вече обиктуенно, се говори за него в неговите
видими проявления от Джото на татъка, всъщност, историята е малко по-различна. много преди Джото през XIII век е консумирано отричането на Константинопол като столица
на цивилизацията, на христианската цивилизация и самопрозгласяването на Западна Европа в лицето най-вече на Италия за нов такъв център, нещо повече
за няколко нови такива центрове. Вече и Флоренция и Пиза и Рим и Генуа и Венеция па и други градове държави започват да
се смятат за центрови на световната християнска цивилизация и да смятат Константинопол нещо вече периферно и немеродавно. Този процес
нас ни е познат до някъде от Джорджо Вазари, който описва как в Италия в 13 веке господствала така начината маниера грека, тоест
византийското изкуство. Едно е да го знаеш, че съществува някъде в далечния Константинопол, друго е да ти додат на крака самите твърби. Става дума
за предмети от злато, сребро, скъпоценни камъни, ръкописи, икони и прочее. Това е една голяма вълна, която залива цяла Италия и всички са захласнати от
маниера грека, гръцкия маниер. Но минават десетилетия и понеже политически Константинопол е бил ликвидиран от Запада и психологически
западняците започват да провъзгласяват себе си за център на миродавност и да отхвърлят византийското изкуство като висше изкуство,
каквото то несъмнение е по това време и да го отричат чрез това, което те започват да правят. Т.е. те започват да се отклоняват от високите образци
на духовното изкуство, което е господствало в Константинопол и започват своето душевно изкуство. Разликата между изкуството на
ренесанса и изкуството на Византия е, че византийското е духовно, а ренесансството е душевно. А защо е душевно? Защото е егоцентрично. Защото
не по-добрите от мен са дистилирали естетиката това. И са произвели висхите образци на иконата, а аз
дистилирам това, което съм видял в това, което аз правя. И го правя по-добре от другите. Това е новата идеология, новия подход
на ренесансовия творец, ренесансовия художник. и този нов подход той се вижда в много детайли, но в някой от тях се иска много опит. Човек да е виждал
стотици и стотици образи, за да разбере къде точно и по-точно да усети къде се проявява човекобожието и къде е истинското богооткровение. В 13 век обаче
се проявяват и излични, излични, видими, показуеми свидетелства за новото егоцентрично самосъзнание. Разбира се, обечено в християнски одежди, разбира се,
неосъзнато от своите носители. Всичките са били убедени, че са 100% християни, 100% православни. но един от типичните представители на 13 век от ранните да ги наречем ренесансови
художници, Джунта Пизано, има много интересни детайли в неговите. Той е познат със своите разпятия. едно от тези разпятия, може би първото
изобщо в подобни средновековни европейски образци, то е с един надпис, в който се казва, това е твърба на Джунта Пизано. Това е
едно разпятие от Сан Раниеро в Пиза. Джунта Пизано ме фецит. Джунта Пизано ме направи. Пише долу на разпятието. В предишните
подобни разпятия византийски и прочее нищо не пише. Там не пише кой го е направил. Ние не забелязваме, че нищо не пише, но това е най-важното. Че художника не проявява
своята гордост, не проявява своя егоцентризъм. Бъдещ, разбира се, който ще се развие. Тук е в семенна форма. Да, в това разпятие за първ път се проявява подписа на художника. Но
шедевъра на Джунта Пизано в базиликата Санто Доменико в Болония от 1950-та година има друг надпис нарисувано от учената ръка на Джунта Пизано. Значи,
при първата твърба той само се подписа, появи се неговото име, което разбира се голямата революция. Преди това не го е имало. Но той прави и втората стъпка. започва и да се хвали
в своя надпис. Учената ръка на Джунта Пизано нарисува това. Така че още в XIII век, много-много преди Джото, ние вече имаме основното, което е в Ренесанса.
егото узаконено. Да, може би и преди това художници са се блазнали. Ей, колко хубаво го направих, колко съм добър, колко ми е уча на ръката. Но той после каза, чакай,
това не е ли гордост? Той не смее това да го заяви. Срамува се от тази гордост. Джунта Пизано го написва с големи букви в основата на разпятието и обществото го приема това нещо. Този,
който ме поръчал това разпятие, приема това нещо за вреда на нещата. Тоест, започваме да узаконяваме гордостта, егото, което ще доведе до човекобожието, което пък е всъщността на
Ренесанса. Така че, през XIII век в Италия, особено в Пиза в началото, а след това в Рим, а след това в Флоренция, се проявяват тези белези. Римската школа, която е преди Джото, ние по вазари обикновено слагаме
Джото в основата на всичко, но не е така. Джото копира от римската школа, от тези, които са преди него, Петро Кавалин и така нататъка, копира всички съставки на своето изкуство. Да, разбира се, той ги доразвива, но не можем да кажем,
че фундаментално нещо ново прави, в никакъв случай. В Петро Кавалин имаме всичко, което имаме в Джото, само, че малко по-рано. Всички съставки, които въвежда Джото, ги има у Петро Кавалин и в Рим. те са,
за съжаление, по-унищожени. Може би, ако бяха по-запазени. По друг начин, щеяхме да структурираме историята на Ренесанса, не като Флоренция, че е в началото, но така или иначе, това за нас в случай няма голямо значение, дали Флоренция, дали Рим. по-важното е,
че се проявяват всички тези съставки на бъдещото човекобожие. Мина още, разбира се, през гордостта на егоцентризма, на така твореца, който се смята за Демиург, за точно за творец, точно за творец.
Иконописеца никога не се смята за творец. Той е само слуга на Свития Дух. Той е съработник, Той е ръката, а водещия авторът е Църквата. Той е, в крайна сметка, Свития Дух. Това е фундаментална разлика между двете. Така, че, когато говорим за видимото
проявяване на Ренесанса, вече в от Джото и след него, нещата, вече са напреднали. Вируса вече е в епидемична форма. Макар и все още само в Италия, все още само в част от елита, творчески елит,
управленски елит, папство и така нататъка. да не говорим за папа Бонифаций и прочие, ярки представители на егоцентризма и на човекобожието в християнска опаковка. Но още тогава ние
имаме на лице всички основни съставки. Така, че, ако говорим за началото на Ренесанса, то е много по-старо от това, което сме свикнали да си представяме. То се корени в
делото на Юлиан Устъпника, в делото на Кавелики Отон, в създаването на новите университети в 11-12 век в Западна Европа. Те се отклоняват от църквата и стават независими. Това е най-важно за университета.
И винаги се смятало за него най-големо качество, че е независим, Абидейки независим, той вече не е подчинен на църквата. А ако църквата е носител
на Божията истина, означава, че университета не е подчинен на Божията истина, а на мен, на професора, на големия проповедник
университетски, както е било в Сорбоната и така нататъка, но човека става мярката за всички неща, а не Бог, а не истинския
съдържител. Макар, че те, разбира се, формално нито са безбожници, нито са заявени нехристияни. Светоглед Новото предаване за православен поглед към историята, културата
и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Драги приятели, от пет години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме
и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важно от всякога се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg Благодарим ви!