ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана Здравейте! Темата на днешната беседа е Захари Стоянов и самоубийците Една нация, един народ, никога не мисли абстрактно, сложно, умозрително Народите, именно като народ, опознават и освояват действителността чрез митове и образи Прости и ясни Тук употребяваме думата мит в нейния културологичен смисъл Като разказ, който създава смисъл, изгражда смисъл Разказ, който има основополагаща, легитимираща роля Нещо като Срещен разказ Аксиома
Аксиома на тази нация И този мит обикновенно е платформата на епос Аксиома на епос В античността Митовете са били всякакви повсеместни Космологически Етически Митове за праотци основатели и така нататъка И разбира се и исторически Митове Исторически наративи Разкази В модерните времена Националните митове Са предимно исторически
Националната митология не се занимава с това Кой е създал вселената Или доброто и злото И така нататъка Това не е предмет на националната митология Националната митология се занимава основно с историята Достоверни ли са националните митологии? Възможно е да са достоверни Възможно е да не са достоверни Зависи от конкретния случай В повече от случаи обаче Те са недостоверни Преиначени Тенденциозни И тук е много важно
Кой създава тези национални митове Те са човекотворни Не са от Космически происход И не само човекотворни Но в повече случаи и авторски Можем да последим Кой е авторът на Съвременните национални митове В повечето случаи Модерните национални митове Нямат христоцентричен светоглед Те поставят като глава на ъгъла Не Христос А
Някаква национална корист Нацията има свои интереси И Ние създаваме мит, който да обслужва Тези Привидни за нас Интереси Това е национална користа Ако се гледаме обаче в съдържанието на тези интереси Ще видим, че това е до голяма степен греховно Антихристиянско Говорим за национална гордост За национална алчност За национално щеславие Ако е за отделния човек да кажеш гордост
Това е върховен грех Или щеславието Или алчността Обаче ако, примерно Българският цар Симеон Иска да завладее Земите на Съседната ни Ромейска империя Националната митология Стои зад него Добре прави Още да Жалко, че не завладя Цариград Ще ще е още по-велик
Това повелява националната митология Тя е В общи линии грехоцентрична Само че Греховете, когато се приписват на нацията Се смятат за добродетели Националната митология Митообразите Върху които е изграден Светогледа на модерна България Е Създадена тази митология През 19-20 век Тази митология Естествено не са някаква
Природна даденост Те са Човекотворни Авторски Корисни Манипулативни Егоистични Секуларни Недостоверни Токсични И в крайна сметка Смъртоносни В нашия случай Българския Този светоглед
Митовете, които създават И изграждат този светоглед Са пряко отговорни За многобройните национални катастрофи На България през последните два века Можем да отидем малко по В крайност И да кажем, че Българската национална история През последните 150 години Е Катастрофална Тя е последователно катастрофална Доколкото зависи от нас Ние живеем в
Перманентна Българотворна Катастрофа на България Царя беше казал, че Имаме повреда в чипа Какво е имал предвид, не знам Но Е нещо такова Има Нещо повредено В българския чип В българския светоглед Което ражда тази Перманентна Катастрофа
В която ние живеем И Сега Това нещо е Най-видно Защото ние сме в дълбока Катастрофа От която ние не виждаме изход Вървим надолу И Естественият ход на нещата Е Продължаваме По тази наклонена плоскост Надолу
Деградация Във всяко едно отношение Но Ние Не можем да обясним Тази катастрофичност На българския светоглед И на българското битие На българската история През последните 150 години Не можем да ги обясним С някакъв антибългарски заговор Че някъде някой се Наговорили да Съсипе в България
Или да го обясним С някакъв малшанс Исторически Така се стекоха обстоятелствата Мина тук Чингисхан И какво може да направиш Не Няма такива обстоятелства Точно обратното Доколкото нещата Не зависят от нас Там където е въпрос На исторически късмет Ние го имаме
Получаваме Огромни Подаръци От Господ От съдбата От историята И въпреки това Успяваме да Пропилеем Тези дарове И не че сме някакви Некадърници Да кажеш Нали български
Народ не го убива Ето виж Нямат дарове Хората толку смогат Не е и така Даровит народ Но Провален от Своята Митология От своя светоглед От своя повреден чип И така Българската национална митология През последните 150 години
Е Катастрофална Какво да направим Как да се освободим от тази повреда За да Се освободим от тази повреда Първо трябва да установим Как се е получила тя Да видим Да я опознаем Да я изследваме Да я осмислим Това е много важна задача Свръх задача Но
За да я опознаем Първо трябва да я формулираме В какво се състои Текущата Българска национална митология Да я формулираме И После трябва да видим Как се е развивала От къде е тръгнала През какво е минала За да стигне до днеска И от там вече Да видим къде е грешката И как да се поправи
Но Това е една свръх задача Ние в днешната беседа Ще си поставим една по-малка задача Но важна Да проучим един казус Който участва в създаването На българската митология Отговаряме на въпроса Кой, кога, къде, защо създаде Тези митове Тези главни, крайъгълни митове На тази катастрофална, погрешна И самоубийствена митология Национална
Казуса Е свързан с Осмисленето на Следосвобожденска България Когато тя Се освобождава От турско иго Започва да се обзавежда С митообрази С разкази Тя иска да разкаже В кои сме ние На първо място Исторически разкази И затова се създава
Главните митологеми Се създават тогава Чиято цел е да обясни Освобождението на България И водещият мит е Това величаво дело Е извършено от нас Българите Ние всъщност сме се освободили Аз Винаги се възхищавам От Неподражаемия начин По който
Този мит Е изразен в Песента Топчето пукна А именно Цитирам текста на песента Какво е чудо Чудо станало Чудо станало В каменна клисура Пустите клисурци Станали московци Апа на гюрци Донски казаци Това е Припева
Войвода им беше Георги Бенковски Развява Байрак Крайна княгиня И пак Припев Пустите клисурци Станали московци Апа на гюрци Донски казаци Топове им бяха Черешово дърво Гюлета им бяха Кантарски тежи Пак Припев И последният куплет е върхът
Топчето пукна Европа стресна Русия скокна Клисура да брани И пак Припева Пустите клисурци Станали московци Последният куплет Както и Припева Са Изключително гениални Словесни творения Последният куплет Съдържа девет думи Топчето пукна
Европа стресна Русия скокна Клисура да брани С тези девет думи Разбира се съвсем Манипулативно Е Представена цялата епоха На освобождението на България От турско иго Такава смислова И образна концентрация Не е постигнал Нито един български поет Една епоха
С девет думи И то Какви образи Топчето пукна Европа стресна Топчето, когато е пукнало В Клисура Най-вероятно Не е стреснало И една муха Или, да кажем Съществено няколко мухи А тук се казва Европа стресна Русия, когато е скокнала
Е скокнала Да брани Братята българи Там От кланетата Да брани Своите интереси Ама да брани Клисура Русия Скокна Клисура Да брани Това е Невероятна поезия
За съжаление Тази песен Не е Изследвана Както трябва Кога се е появила Кой е авторът Кой Някакъв Сигурно Даскал Някакъв ли Кой знае кой е Кой е създал Този шедевър
На Поетичната Митотворна Манипулация Впрочем Нека да чуем Тази песен След което ще продължим (Църковно песнопение.) (Църковно песнопение.) (Църковно песнопение.) (Църковно песнопение.) (Църковно песнопение.) (Църковно песнопение.) (Църковно песнопение.)
(Църковно песнопение.) (Църковно песнопение.) (Църковно песнопение.) (Църковно песнопение.) Тази песен с всичките ѝ достойнства е без автор. Тя е народно творчество и с тези няколко куплета тя не е могла или не се е превърнала в стожер на българската мисъл, на българския светоглед. Тя не е един от големите строители на съвременна България. Главните двама строители на следосвобожденска България, митотворци, са писатели Иван Вазов и Захари Стоянов. Те са от едно поколение. Родени са в една и съща година, и двамата от 1850-та. И създават главните си произведения през 80-те години. Т.е. веднага след освобождението. В десетилетието след освобождението. Много пъти сме го коментирали това, че българската национална митология се създава главно от литературни творби и че в Челната тройка са епопея на Забравените от Вазов, записки по българските въстания от Захари Стоянов и подигото на Вазов. Към тях можем да прибавим и биографиите на Левски и Ботев от Захари Стоянов като втори ешелон.
Но ако кажем най-българската книга, обиктуально подразбираме или подигото, или записките на Захари. Разбира се епопея на Забравените също може да носи тази титла, макар че тя не чака книга, 12-ти отворения. И тя може да мине за най-българския текст да претендира за това название. Но семето на тези главни митотворни трудове и у Вазов и у Захари Стоянов, семето се съдържа в един невзрачен текст, в един провинциален вестник. Това е статията на Захари Стоянов, именувана така – «Имената на българските възстаници, които са посегнали сами на живота си». Тази статия е поместена в русенския вестник «Работник» и е датирана 24 април 1881 година. Непретенциозна и доста примитивна статия се оказва текстът с най-голям митотворен заряд в цялата модерна българска книжнина. Нейно пряко потомство са две от трите най-влиятелни най-български книги, създадени през последните 200 години. Пряко потомство на тази статия са епопея на забравените и записките на Захари Стоянов. Това защо тази много скромна и бих казал посредствена вестникарска статия заслужава най-внимателно изследване и осмислене. Вероятно това е най-важната светогледна статия във българската публицистика. Не по своето качество, тя няма качество, а по своето въздействие. Въздействието е историческо. Тя участва в кристализирането на българския национален светоглед. Обстоятелствата около публикуването на тази статия са знаменателни.
Захари Стоянов - Джендо, който се сменя името, защото Джендо звучи малко така чобански. Той си е бил чобан човека по професия, по битие да го наречем. Много талатлив, природно интелигентен и търси изява, търси учение, търси развитие. Минава през революционните перипетии и така нататък и по това време е в едно такова революционно и нехилистично настроение. Много просто. Първо защото е необразован, второ защото е беден. Той е пролетарий. Той има двете си ръце и ума си, с които да се оправя. Нито има наследство, нито има образование, нито има къща. Беднак пролетарий. Естествено, че се събира със себе подобни и започват да издават въпросния вестник работник. Не случайно името е работник. Нагонът му към власт, към изява го тласка да влезе в първата българска масонска ложа, която се основава в Русе на 9 март 1880 г. Виждаме, че масоните много скоро след освобождението – 1878 г. 1879 г. е Търновската конституция и на следващата година те бързат да основат първата масонска ложа, защото трябва да се по някакъв начин проникне в тази новосъздадена държава. Тази ложа се нарича Балканска звезда. И в началото на 1981 г.
Захари, новоизпечения франкмасон, започва заедно със своите събратя по ложа да редактира русенския вестник работник. Който просъществува 4 месеца и половина, след това е закрит. Но, точно в този период, в първите месеци на 1981 г., Захари пише и наред с други статии, пише и въпросната мемоарна творба. Това е Целта на автора. Да възвеличи българските възстаници. Да им въздигне, така да се каже, неръкотворен паметник. Ето как той самият започва статията. Тя е като един вид писмо до главния редактор. Господин редакторе, като гледам, че между българските вестници само вестник работник поддържа и проповядва всичко онова, за което ние, поборниците, страдахме из анадолските зандани и скитахме гладни и боси по Балкана, Моля ви най-покорно, дайте място на долната ми статия, от която, ако се заинтересуват читателите ви, готов съм да ги запозная и с други подробности на българските въстания. После казва, че според устава от 1872 година, в случай на опасност да влезеш в ръцете на неприятели, трябва да убиеш себе си. Но казва, разбира се, по само себе си, че тая строга и немилостива девиза не можеше да стане идеал в слабите и малодушни характери. Вследствие на това, числото на самоубийства между българските бунтовници не е толкова значително. Подолу аз давам имената на тия герои, които и юнашки пожертваха себе си за благородните си начала и които трябва да знае всеки български патриот, за да се гордее с тяхната памет. Така, значи той възхвалява самоубийството, революционното самоубийство, дори смята, че не всеки е достатъчно силен, за да извърши това нещо. И малко съжалява, че самоубийствата между българските бунтовници не са толкова много, броят не е толкова значителен.
Може да се изберат съвсем други подходи, чрез които да възхвали героите на освобождението, но той пък избира точно самоубийството. Няма начин да не знае, а и всеки ще му каже, колкото и да не е образован, все пак е бил доста образован, самоубийството. Че самоубийството е грях, че християнството отрича самоубийството, като грях непростим. Защото всеки грях и най-тежкият може да бъде последван от покаяние. Ти можеш да се покаеш, извършваш някакво зло, някакъв тежък грях, но се покаиваш. При самоубийството това не е възможно. Това е грях, който е непокаян и то смъртоносен грях. Така че според християнското учение самоубийството е злодеяние. Тежък грях. Захари не обронва дума по този въпрос, не коментира греховността на самоубийството. Впрочем, ние знаем от психологията, че самоубийството в много случаи е проява на малодушие. Не е героизъм, а малодушие. Но Захари нито психологизма гледа, нито християнството, а обявява самоубийството за героизъм. И един вид, жалко че имаме толкова малко самоубийци. Иначе ще бъдем по-героични.
И така, първата и най-важна характеристика на тази статия е, че тя е не християнска. Антихристиянска. Антицърковна. Като казвам, антицърковно имам предвид същността на църквата, няма предвид тогашните църковници. Тогашните църковници много много не говорят за греховността на самоубийството, защото се опасяват, че народът няма да ги разбере. Поначало, самоубийците не трябва да бъдат погребани в гробищата заедно с другите, не трябва да бъдат опяти по християнското опело и така нататък. Трябва да се покаже на църквата на обществото, че това е тежък грех. Но Българската православна църква по онова време, тя е във схизма и много много не иде до спазване на каноните на църквата. Опяват си ги, погребат ги на най-видно място, дори ги възхваляват самоубийците. Така че, тук Захари не може да го обвиним, че е антицърковен в отношението си към тогавашната практика на църквата в България. Той е антицърковен спрямо същността на християнството. Втората най-важна характеристика на тази статия е лъжата, че Захари съзнателно манипулира историческите събития и лъже. С някаква цел, педагогическа цел да въздигне героизма на тези, за които пише. Но методът му е манипулация, лъжа. Лъжата е антихристиянство.
Лъжата е от лукавия. Той е бащата на всяка лъжа. С каквито и намерения да тръгнеш да лъжиш, първо, че не може да надлъжиш лукавия, който е измислял лъжата. Винаги той те излъгва с нея, поврежда ти чипа и те вкарва в катастрофата, доколкото – това е друг въпрос. Средствата, лъжата като средство за постигнеш добра цел е зло. Не можеш да постигнеш добра цел като лъжиш. Третата важна характеристика на тази статия е, че тя има план. Тя има замисъл дългосрочен. Дали това има връзка с масонството, което по начало има характеристика на дългосрочни замисли? Или това е лична инициатива на природно интелигентния Захари, но така или иначе това не е инцидентна статия. Пак ще прочета този детайл. "Дайте място на долната ми статия, от която, ако се заинтересуват читателите ни, готов съм да ги запозная и с други подробности на българските въстания".
Кои са тези въстания? Ние знаем едно въстание - Априлското. Така нареченото Старозагорско въстание не се е състояло. Това е опорна точка на Захари. Той пише за Старозагорското въстание и ние повтаряме, че имало такова въстание. Такова въстание няма. Имат намерение да го направят, но се проваля. Не става. Как да го наречеш въстание, като не е такова. Но Захари упорито, той иска да създаде национална гордост и прочее, се опитва някак си да възвеличи проваленото псевдо въстание, да го направи въстание. Тук обещава, че може да разкаже за българските въстания. Така, третата характеристика е замисъл. Ние можем да допускаме, че по това време той вече замисля и биографията на Левски, и биографията на Ботев, и записките, и другите неща, които те първо ще пише. Този списък, който той прави на тези самоубийци е нещо като план за бъдеща работа. Да се разкаже за тези герои, поне за някои от тях. Такъв замисъл стратегически ние срещаме от друг един виден масон - Михаил Арнаудов.
Той е съвсем друг, разбира се, той е академик, изследовател, високообразован, до някъде добросъвестен, до голяма степен добросъвестен. Сега, Захари умира само на 39 години, а Михаил Арнаудов живее 99 години. И има възможност да напише маса биографии, фактически Михаил Арнаудов върви стъпките на Захари. Той изгражда такива монументални биографии, които до голяма степен въздействат и формират общественото мнение. Това е една такава национална митология също. Да, академична, но все пак манипулативна. Неговите биографични книги са: Неофит Хилендарски Бозвели, Тодор Влайков, Васил Априлов, Иван Селемински, Иван Вазов, Паисий Хилендарски, Братя Миладинови, Яворов,
Кирил Христов, Раковски, Веркович и Григор Пърличев. За всички тези той е писал по една книга. В някой случай огромни томове. Да не говорим, че за Неофит Бозвели има и още една книга, фактически две книги е писал за него и по този начин той оформя светогледното отношение на българина към Възраждането. Не е специализирал във Възраждането. Не се занимава със средновековието. Не е специалността, разбира се. Не е компетентен. Добре. Но, пишейки тези монументални тухли за отделните дейци, той насочва общественото мнение чрез подбора на имената и чрез начина, по който ги описва. Естествено. Така че, такава систематичност, виждам и у Захари. Ако той беше живял, айда не е 99 години, ако беше живял 70 години, можем да сме сигурни, че щяхме да видим още много такива биографични и мемуарни и псевдо-мемуарни съчинения, които имат идеологическа цел. да изградят идеология, да изградят митология за обзавеждане на българската нация с исторически митове. И така той е събрал 10 случая на самоубийства и го описва в тази статия на кратко. Някои самоубийствата са индивидуални, други са групи. По двама, по трима. Но кое е важното?
От 10 описани случая, 3 са достоверни, 3 са под въпрос, 3 са недостоверни. И има и един, който е тръгикомичен. Този трагикомичен е свързан с въстаника Таню Пеев от Черпан. Таню Пеев от Чирпан, който, цитирам, като го карали за птиите от Чирпан за Заара, явно за Стара Загора, намерил сгодно време да се отбие от пътя и като извадил револвера, в който имал у себе си, ударил се в устата. Благодарение обаче на слабия механизъм на този револвер, след малко той може да изплюе куршуна му като черешова костилка, без да го повреди нещо. Тук израза: "Ударил се в устата", иска да каже: "Стрелял в устата". Случай много анекдотичен, но той заслужава внимание. Защото въпросния Таню Пеев от Черпан, де факто, извършва акта на самоубийството. Сега това, че механизма нещо не е сработил, бил слаб механизма на револвера, е друг въпрос. Захари го иронизира, като сравнява сплюването на куршуна с черешова кокичка, но все пак го включва в този списък. Пита се, защо го е включил, след като малко или много се подиграва. Ако пък приемем, че стремежа към самоубийство и това да дръпнеш спусъка на револвера, като си хванал дулото, ако това е героично, това защо пък го иронизира с черешовата кокичка? Впрочем, тук доста питанки има в този разказ. Сега револвер, знаем какво означава револвер? Той има барабан.
В барабана само един куршум не имало. Къв е той революционер, къв е той бунтовник, да има само един куршум, изобщо, в револвера. Но, както и да е, случило се, после какво начали слабия механизъм? Как е изкочил куршума от дулото, за да го изплюе? За да изкочи, трябва да се възпламени, иначе уловото е тежко, това няма да изкочи от само себе си. Слаб механизъм. Той е един вид, че толкова малко бил барута или влажен, или кой знае какво, че имало силица, колкото само да излезе от дулото и да го изплюе като костилка. Доста странен този случай, както и да е. Но, да видим сега другите случаи. Случаят с така нареченото самоубийство на Левски. То е съвсем недостоверно. Ето какво казва Захари. Една нощ в Софийската тъмница, като не намерил друго оръжие, с което да посегне на живота си, ударил си няколко пъти главата о стената. Но неизвестно е дали е могъл да умре на мястото си, защото на другия ден, рано сутринята, висял вече на бесилницата в град София. Тук имаме пак един абсурд.
Как така ударил си няколко пъти главата в стената, за да се самоубие? Удре се веднъж, не успява. За да се удре втори път, пак няколко пъти. Не един път, не два пъти. Няколко пъти. Това е несъстоятелно. Няма такъв случай, аз не съм чувал в историята. Един път да си удариш главата, примерно някъде, нали? И да умреш, може и да може. Ако се засилиш, ама няколко пъти. Това си имаме да се самоубиш с няколко куршума. Това е абсурдно. Нещо повече. Самият Левски, последното нещо, което би направил да се самоубие. Това няма никаква смисъл, никаква цел.
Характерът му не е такъв. Той е направил всичко възможно, за да го пратя диарбек и да не умре. Неговата цел е да бъде полезен на революционното дело. Така че напълно психологически недостоверно той да тръгне да се самоубива. Същественото е, че е минал през разпитите. Каквото са го разпитвали, са го разпитвали и така нататък. Не е бил изтезаван, това се знае достоверно. Не е бил в депресия психологичка, да кажеш. Той не е такъв депресивен тип. Освен това, в разказа за самоубийството на Левски, Захари вмъква и клеветата относно предателството на Поп Кръстьо. Той поначало много обича предателите. И навсякъде при всички те самоубийци лепва по един предател. Ама има ли, няма ли, това за него не е важно. Твърди, че има.
Този го предал Еди кой си, този го предал неизвестно кой, ама е предаден. Така че това е много важна тема в тази статия. И ние знаем, че тази тема също влиза в българската национална митология. Ние повтаряме след Захари, защото пък Захари го повтарят други. На първо място Вазов, разбира се, но след това и други. Темата за българското предателство е станала лайт мотив. Повечето от тези разкази за предателство са недостоверни. Особено в случая с Левски и с Поп Кръстьо. Но Захари, кой знае защо си е внушил, че трябва да има предатели. И едно от обясненията е, че Захари е част от една остра политическа борба между либералите, тъй наречените, и консерваторите. Либералите, това са левицата, малоимотните, младите, а консерваторите са образованите, богатите и старите. Целта на младите е да вземат властта и да изгонят старите. Главен мотив е, че старите, богатите са сътрудничали с турците, т.е. че те са предатели. Това е супер важна тема за либералите. Те като млади, революционно настроени, са добрите, а от другата страна са предателите.
Богати, турски мекерета и т.н. И Захари навсякъде вижда предатели или му се ще да ги има, за да може да имаме деление между добрите и лошите. Това е психологически темата за предателство, защото толкова много се държи да има предатели. Така или иначе, тази малка и доста вяла статия, като език, като талант е слаба посредствена. Има огромно въздействие. Включително и чрез темата за предателство. Разбира се, тази тема Захари развива блестящо в записките, в българските въстания, в книгата за Левски и т.н. Така, че не е само от тая статия в никакъв случай, но тук тя е заложена. Третият случай на самоубийци са братя Жекови, Михаил и Георги Жекови от така нареченото Старозагорско въстание. Четвъртият е въпросният Таню Пеев, дето изплюва костилката. Петият е Кочо Николов от Перущица. Шестият случай са Георги Економов и Панеот Волов. Сега за тях те били предадени и като видели, че няма накъде и турците ще ги хванат, се хвърлили в Янтра, за да се удавят. Тази теза май е недостоверна. Не се потвърждава от никого.
Първо е много трудно да си представим. Те и тримата са покойници, разбира се, те, които са скочили. Захари говори за двама, той не знае за третия. Стоян Ангелов е третият. Те са били трима. Там са присъствали тримата и турските войски или Потеря или Башибузук. Така или иначе турците и трима българи. от кого имаме не информация. Те дали съзнателно са скочили за да се самоубият или са скочили за да преплуват, но ги отнесла водата и са умрели. Едва ли те са разказали на турците какво са си мислили. Все пак имало разстояние не малко между тях. А пък те и тримата са покойници. Те не могат да разкажат какво са си мислили. Така че това е едно съчинение и в описанията на случката, така и не че има някакви описания, влезе в историографията.
Този разказ за самоубийството не се потвърждава. Дори не сме сигурни какво означава отдавени в река Янтра, защото по тях са стрелили. Те е ясно, че са опитали да преплуват реката, по тях стрелят и може и да са ги застреляли дори. Т.е. да не е отдавени, а просто да са убити с пушките. Или ако са се отдавили, защото тя е била придошла Янтра. Никак не е безобидна речица. То малко трябва човек в такива моменти, която водата е силна и хаотична, както са тези малките беснеещи реки на пролет. Тя е била точно пролетта, май месец. Можем да си представим една бучаща и свистяща вода. Те са били и облечени, и с уражие. Много трудно биха могли да приплуват една такава река, както и да е. Но въпросът е, че Захари манипулира историята. Место да кажа: не знам, не съм бил там, може би, може би не. По това съдим, че вероятно са се хвърлили с цел да се отдавят. Те че са се хвърлили ясно, да минат през реката.
Но също легендата за предателството е под въпрос. Много под въпрос. Изглежда се ги забелязали, ама са ги забелязали турци. Виждате този, който те гони, естествено, че ще почне да стреля под тебе. Това не е предателство. Тук също имаме едно насилване на фактите в полза на кой знае защо мисията, че трябва непременно да са самоубийци. Седмия случай е Тодор Капляшков. Той е достоверен самоубиец. Осмен случай е Георги Бенковски. Георги Бенковски не се е самоубил. Това е сигурно. Деветия е Георги Матев и десетия е Стоян Ловчелията. За тях не можем да кажем със сигурност. някъде около 50% е достоверен случая с Георги Матев. Стоян Ловчелията може би е малко по-достоверен.
Но под въпрос. И така казахме, че от десете случая само три са достоверни самоубийства. Другите са под въпрос или съвсем сигурно недостоверни. Кое е най-интересното? Че от всички тези случаи Захари е присъствал само на единия от тях. Случая е с Бенковски. И той е един вид като очевидец свидетелство. Така че там той усеща сладостта на живия свидетел. Това ще бъде друга тема. Ще разглеждаме този случай отделно. Сега за нас е важно, че разказът за самоубийството на Бенковски е недостоверен. Статията на Захари е непретенциозна. Тя няма художествени
претенции, а уж иска да свидетелства. Обаче единственото свидетелство на Захари е относно Бенковски. При другите не е бил. И не цитира сериозни извори. Тук ми каза еди кой си със сигурност. По това съдим със сигурност. Така че като свидетел Захари е доста недостоверен. Там където е бил действително свидетел лъже. При другите случаи, където е слушал разкази, ги манипулира много често. И то в съмнителни, пресъмнителни случаи, както е с Левски да кажем. И резултатът е един, можем да кажем, манипулативен, недостоверен, необоснован, ненаучен, несериозен вестникарски текст. Нека да чуем едно песнопение, малко да си прочистим сетивата и след това ще продължим с нашата тема. (Музикална пауза.) (Музикална пауза.)
(Музикална пауза.) (Музикална пауза.) (Музикална пауза.) (Музикална пауза.) (Музикална пауза.) (Музикална пауза.) (Музикална пауза.) И така казахме, че през 1881 година, през април, на 24 април, излиза въпросната статия във Вестник Работник. Още същата 1881 година тази статия има неочакван и незабавен резултат. Тя попада от Иван Вазов, който се вдъхновява от прочетеното и тутък си написва Одата Бенковски. Ярко произведение на бъдещата епопея на забравените. Също така се вдъхновява от разказа за братя Жекови, за Кочо. и в бъдещата епопея на забравените, която е написана точно през тази година и съдържа 12 стихотворения, от тях половината, шест, са от списъка на Захари Стоянов. При това, както са подредени в епопеята, първите пет са по списъка на Захари.
Левски, Бенковски, Кочо, братя Жекови и Каблешков. Епопея на забравените е произведение от друг ранг, съвържение със статията на Захари. Захари е посредствен в тази статия. Той понякога е майстор на словото. Тук е не. Вазов обаче в епопея на забравените е навърха на своят талант и на своята творческа мощ. И той дава съвсем друг статут на тези разкази, на тези образ, на тези митове. Първо, дори със самия тематичен подбор, избрани са тези анеонези. И второ с, разбира се, яркия талант на поета. Всъщност тази стихозбирка – Епопея на забравените. Тя е повлияна и от други така поети. И в стиха, и в така свръх идеята, свръх задачата, която си поставя. Всъщност това е първата свръх задача, която Вазов си поставя. като народен поет, макар е съвсем млад, той също е на 31 години, както и Захари. Те са родени в една година.
Млад е, но влиза в роля, в ролята на народен поет. В тази роля, никой друг не е влязал. Яворов е по-талантлив от Вазов, но не е влязал в такава роля. Да създадеш национален епос. Ботев е по-талантлив от Вазов, но не е влязал в такава роля. Да създадеш национален епос. Да обзаведеш България с епос. С мит, със светоглед. Това нещо го прави 31 годишния Иван Вазов в епопея на забравените, възоснова на написаното от Захари, което е невярно, антихристиянско, манипулативно и така на така. Така че вируса тук избуява. Имаме метастази. И епопея на забравените, чрез таланта на Вазов, влиза през парадния вход на българското митотворчество.
Става крайъгълен камък на новобългарския светоглед. И до ден днешен. И ние сега знаем, че отец Кръсто Никифоров не е предал Левски, но не може да ги изрежеш от стихотворението тези стихове. То си стои там с цялата вдъхновеност. Знаем, че Бенковски не се е самоубил, но не може да ги изрежеш тези стихове. То и самото стихотворение, някак си, увисва. Знаем, че Волов не се е самоубил. Ама то цялото стихотворение е един вид реминесценция на казаното от Захари. Така, че тази ярка стихотворка на народния поет Иван Вазов, разбира се, подкрепена от неговия авторитет със следващите му и романи, и пиеси, и така нататък, всичко това избоява от онази недомислена и недоизследвана статия във Вестник Работник и води до погрешно насочване на редица теми и редица крайъгълни митове във българския светоглед. Фактически, Вазов сакрализира. Захари така посредствено ги маркира тези неща в един списък.
Вазов, чрез поетичния талант, чрез подбора на думите, ги сакрализира. И тук е много важно ние да си избием от главата тази глупава българска пословица «Дума дупка не прави». Тя е недостойна за българския народ, в крайна сметка. Как да не прави дума дупка, като думата прави всичко. и че всичко се определя от мисленето, т.е. от езика, т.е. от Словото. Евангелието от Свети Йоан започва така: в начало беше Словото и то, Словото с главна буква, но и да не е с главна буква. Пак, Словото е най-мощният фактор. Това е човешката мисъл и то облечена в образ. Така че Вазов в епопея на Забравените словесно конструира Светогледа на модерна България, създава епос на отците основатели. Разбира се, включваме там и Паиси и Раковски, които не са в списъка на Захари, но главният клас е Захариевият списък. Така че това става една сакрална история и ние на всички празници правим струми, се връщаме към Вазов. И като честваме Левски, и като честваме Каблешков, и като честваме Ботев, и като честваме Освобождението, правим струми, се облеченци на Ошипка. И се оказва, че тази стихозбирка е българския епос. Най-главният, дори по-важна от Подигото, по-важна от записките, които са големите епически кръгълни камъни.
Но Подигото не е история. Ние да си спомняме за родните вълнения, за тлаката, за това, за това, но това не е история. Записките разглеждат един конкретен участък от образа, от мита за Освобождението на България. Докато епопея на забравените ги разглежда ред по-редом. Започвайки от Паисий, минавайки през Раковски, през Левски и стигайки до Априлското въстание, Бенковски, Каблешков, Кочо и накрая Шипка Освобождението. Така че, това е истински епос. Това са крайъгълните камъни. И затова виждаме, че тази самоубийствена, самоизмамна и антихристиянска същност на българската история през последните 150 години, е закодирана в тази посредствена и лъжовна статия на Захари Стоянов, отвестник Работник. Няма как тази самоубийствена, възхвалена самоубийствена тема, преминала и през Вазов, разбира се, да не е въздейства върху самоубийствената българска политика от тогава насам. Не веднъж е проявена. И необяснима дори, защо България самоубийствено влиза в Първата световна война на страната на губищите. Когато я канеха победителите да сподели победата в световната война. има такива моменти на някак си необяснимост.
И то именно самоубийствено такова поведение. Този вирус, който е проникнал в новата българска национална митология, не може да е гратис. Той е повлякал крак. Ние не можем, от основа на една статия, да диагностицираме повредата във българския чип. Светоглед не е Захари главния виновник или единствения виновник. Но един по един трябва да изследваме създателите на погрешната митология национална, да видим същността на тази митология и след това вече да видим начините по които можем да се освободим от нея. т.е. да се освободим от българското робство.