Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е Османската империя, история и митове. През тази година се навършват 100 години от ликвидирането на Османската империя. Формално то става на 1 ноември 1922 година, така че до края на годината ще отделим няколко беседи за осмислене на Османската империя. На 1 ноември 1922 година парламентът на Турция, вече Турската република, решава да ликвидира Османската империя. И последният турски султан, Мехмед VI, напуска скоро след това страната. Той е 36-ият турски султан, започвайки от Осман. И всички основания да наричаме тази империя именно Османска, защото една единствена династия управлява през цялото време. Нещо, което не може да се каже, доколкото си спомням за нито една подобна империя. Една единствена династия да управлява през цялото време, през шест века. И повече, формално дори повече. Но, айде, първите да кажем да ги сметнем за, че не е имало още империя. Ай било една Османска държава, един бейлик. Османската империя е изключително важна за българската история. Трудно можем да посочим друга държава, може би руската империя, която да е по-важна за българската история от Османската.
Е, разбира се, и Византия, но Византия отдавна не съществува. Така, че за нас е много важно да познаваме историята на тази държава. И, за съжаление, трябва да констатираме, че ние не познаваме тази история. Ние подценяваме, ние българите, подценяваме Османската история. Не искаме да се занимаваме с нея. Тя е периферна дисциплина. И, макар че България е била осеяна с преосвобождението, е била осеяна с паметници, документи от Османския период, макар, че голяма част от българите тогава са говорили турски и сме разполагали с първокласни мастити, познавачи на османския език, висши сановници в Османската империя. Ние обръщаме гръб на османската история, на османската цивилизация, насочваме се изцяло към Западна Европа и за едно поколение вече турския език не се познава, а и турската история вече не се познава от българската интелигенция и от българския народ. Моя дядо, който е беженец от Траки, от Лозенград, говореше турски, именно като беженец от Турция, но разбира се, при следващото поколение това знание се загуби. В българския език ние имаме едно къде шеговито, къде отрицателно отношение към турцизмите.
Така, използваме ги като пипер в езика от време на време, но те се смятат, турцизмите, за един вид лош стил. Разбира се, българския народ се освобождава от 5-вековно турско иго и тези чувства са разбираеми напълно, но това, че интелигенцията, управляващата класа, се дезинтересира от османското наследство, е голяма грешка, която продължава и до ден днешен. Ние по същия начин се дезинтересираме и от гръцкото наследство, следствие на което многобройни писмени паметници, документи и така нататък биват унищожени, многобройни личности биват забравени и това много обеднява нашето разбиране за света, нашето разбиране за България. Примерно, ние не можем да цитираме от османския период нито един положителен образ на Турчин, чиято биография да сме изследвали, написали, открили и така нататък. Отецател е много, но турците не са били само злодеи, естествено. Имало е сред тях и хора с добро отношение към българите, дори в някой случай благодетели.
си заслужава да изследваме и тези люди, разбира се, без да пренебрегваме злодеите, естествено имало и такива. Но ние се втренчваме в злодеите и не виждаме нищо останало, някак си демонизираме Османската империя и изобщо този период от Българската история, от което ние само губим. Ако демонизацията на Османно-турците беше полезна, някой ще каже, е да, може да не е истина, обаче има голяма полза от тая демонизация. Но ние полза нямаме никаква. Поначало, истината е най-полезното нещо, особено истината за историята. Никаква лъжа историческа никога не е била полезна за никого. Ние се заблуждаваме, че като се лъжим, за каквото и да е,
можем да спечелим нещо. Не, нищо не печелим. Освен, разбира се, от днеска за днеска, такива ефемерни дивиденти, къде политически, къде психологически, къде економически, да заграбиш имотите на лошия турчин. Но това очернене не е в никакъв случай в наша полза. Ние трябва да знаем истината за българската история.
Цялата истина и нищо друго, освен истината. Османската история не е единно явление. Както понякога ние се представяме пет века робство. Тази история е дълга и се променя османската държава през вековете. Като имаме предвид, че ние българите, понеже губим
своята и светска аристокрация и духовна аристокрация през османския период и някакси живата памет на българския народ стига до към началото на 19 век най-много. 18-тия вече е праистория
в психологията на българския народ. Ние на практика нямаме художествени произведения, които да отразяват този период. Изключваме, разбира се, такива романи, като време разделно,
но имам предвид по-скоро автентични разкази, мемуари, спомени и така нататъка, които да отиват отатък османския 18-ти век. за съжаление, разбира се, хубаво беше
да имаме повече запазени тефтери, документи, кръщелни и прочие от 16-ти, 17-ти, както и в западно-европейски държави, които са съхранили своите архиви. Ние обаче не сме съхранили
с много редки изключения. Тук таме разни поменници, но като цяло нямаме памет преди 18-ти век. Дори почти нищо нямаме и от 18-ти век.
И за това ни се струва някакси, че Османската империя е все това, което е била в 18-ти, 19-ти век, а тя е била доста различна преди това. В самия 18-ти, 19-ти век
имаме два много ярко изразени и до голяма степен противоположни периоди. Единият период е периода на анархията, така навечените кърджелийски времена. А следващия
период е периодът на реформите. Така начиния танзимат. Коренна е разликата между тези два периода. Времето на анархията е най-лошото време в
Османската история. Това е край на 18-ти век и самото начало на 19-ти. Изключително важен период, изключително тежък за българите. Това са най-големите
страдания, грабежи, опожарявания, изнасилвания. Най-лошото, което може да се случи, е било тогава. после обаче със създването на власт на султан Махмуд II,
който вижда, че империята върви към пропаст, ако продължава така, и той предприема една масштабна програма за реформи и я
осъществява успешно, продължено, разбира се, от неговите наследници. Махмуд II, реформатора, спасява Осмазката империя от унищожение, от изчезване
и това време танзимата, времето на реформите, които започват някъде в края на второто десетилетие на XIX век, към 1813 година се ликвидира вече
проблема с кържалиите, окончателно, в някои райони разбежа се по-рано, но окончателно към 1813 година, а към 1826
година се ликвидира и еничърския корпус, така че по това време вече реформаторската програма на Махмур II е набрала скорост и е дигнала
пара. Точно това време става златното време за българския народ в Османската империя. Реформите на Махмур II. Защото междувременно са се откъснани от Османската империя две нови държави. Сърбия
първо, Греция след това, първо въстанието на Кара Георги в Сърбия, после Гръското въстание 1921 година и това означава, че в Османската империя и Сърбите
и Гръците вече не са верноподаници, на които държавата може да разчита. Това е най-общата рамка. Разбира се, че многобройни Гръци продължават да вземат високи постоя в Османската империя, обаче
мусманците имат едно ново момче. Той може би работи за мегали идеята. за великата идея на Гръците, която не е нищо друго, освен да се унищожи Османската империя и на нейно място да се възроди гръцка византийска империя. Византийска,
но не като ромейска империя, а като гръцка национална държава. И естествено, че султана не може да повери сърбата на империята в ръцете на такива несигурни верноподаници. каквито са били гърците.
Поради тази причина българите излизат на преден план. Това е, може би, най-видимо в Пловдив, където от Копривчица слизат долу големци и вземат властта в Пловдив, за сметка на гърците, които до тогава
съвладели града. Това най-добре лечи в биографията на Стефан Богориди, който става доверено лице на султана реформатор Махмуд II и му върши неоценими услуги. Разбира се, султана му е благодарен. Всичко това
показва, че ние не можем да сложим потоп с наменател целите пет века на османската власт в България, а трябва да различаваме периодите и отношението към българите и състоянието на българите.
Състоянието на българите в 30-те години на 19-ти век е кулминацията изобщо през целия османски период. Насякъде, където минем, в главните градчета от това време,
църквите са огромни и състроени именно в 30-те години. Това въжи разбира се и за големите монастири Рилския, Бачковския, Троянския. Навсякъде се строят големи храма.
Разбира се, в Карлово, в Калофер, в Банско, къде ли не се строят големи представителни църкви. което означава, първо, че османската власт това нещо го най-малко толерира,
а може би и поощрява. Второ, че българите имат средства и трето, че имат самочувствие да предприемат такива големи строежи. И то емблематични,
не само големината в случая важна, но важно е тяхното предназначение. Това са православни християнски храмове, тяхната окраса, те се окрасяват
блестящо, особено, разбира се, отвътре. Тоест, ние имаме един възход на българите и когато говорим за възстанията там, априлското възстание най-вече, това е възстание
на следващото поколение. След като предишните едно-две поколения са натрупали и пари, и храмове са построили, и училища са построили,
и читалища, и вестници вече излизат български многобройни и в Константинопол, в Цариград, и в, разбира се, Белград, и Букурещ, и къде ли не. Така че поколението
на възстанниците е всъщност стъпило върху раменете на поколението на големите съзидатели от 30-те, 40-те, 50-те, 60-те години. главно, разбира се, през 30-те,
те се прави всичко. Това е било взрива тогава. Махмуд Тори прави шеметни реформи. Той, примерно, въвежда нова шапка в Османската империя. В Османската империя до тогава по шапката
може да познаеш кой кой е. Българите носят калпаци, турците носят чълми и ако българин сложи чълма, това е все едно да се отрече
от българството и да кажа аз съм Турчин. Това е било немислимо. По същия начин, ако Турчин сложи калпак, махне чълмата и сложи калпак, това е немислимо. Това означава да се откаже от
и сляма, да се откаже от това, че е Турчин. Разбира се, различните вероизповедания, народности са носили различни шапки, различни наглавници и са се различавали евреите си имали
различни шапки и така нататък. И идва Махмуд Тори и въвежда единна шапка за всички. Така, че ни е Фес, червяната шапчица с черния пискюл. Това е революция
в Османската империя. Тя означава всички поданици на империята са с равни права. Аз вече неразличаван мюсюлманин, християнин, православен, арменец, еврейн,
няма. За мен това са поданици на Отоманската империя и те ходят с фесове. Така, че за българите от това поколение 30-40-50-те години
носенето на фес е било свобода. Той вече не е втора класа, верно, поданик на империята, а е равен с Османците. Вече
в 60-70-те години е друго. Там вече феса е символ на турското иго. Но реално погледнато игото е ставало все по-леко в целият
този период. А българите са били в всестранен възход. Те стават... Защо? Турския султан толкова много гледа през пръсти
на това, че българите строят огромни църкви? Не, той не гледа през пръсти. Той се радва, че строят църкви, защото без българите Османската империя
нямаше да успее да преодолее кризата. Кризата се състои в това, че по време на анархията на Кърджалийския период е разрушена държавата,
инфраструктурата. След това сърбите се вдигат на въстание. Гърци се вдигат на въстание. Създават нови държави. и кой ще работи в тази империя?
Кой ще модернизира империята? Кой ще направи фабриките? Кой ще направи манифактурите? Не може да разчиташ на Сърби и на Гърци. Защото те,
ако развият индустрията в свои ръце, утре при една война с Гърци или с Сърбия, какво ще прави империята, която всичките лостоя са в ръцете на Гърци и Сърби? За това
за турския султан е нужен един ученолюбив народ, отворен към новите технологии, склонен да работи, за да печели, разбира се, но заедно за това и верно поденик. И такъв народ е бил
именно българския. Така, че когато ние гледаме тези огромни църкви и прочее, всичко това се дължи на работата, която се извършва в българския народ. Земеделие, скотовътство, тъкани,
плетене и така нататък. Всичко това е давало възможност на султана да измъкне империята от ямата на кърджалиското време. От пропъста, в която е било
забутало кърджалиското време. Така, че той се е радвал, че българите работят. Радвал се, че стават богати, защото това е богатство на империята. Тази индустрия, добри желязко фабрика, джията, защо получава ферман? Защото неговата фабрика работи за империята.
Това, че той ще забогатея, някъде забогатее. Но империята ще има собствена текстилна фабрика. Също важи, разбира се, и за габровските текстилци, и за другите. Така, че български народ е бил фаворизиран измежду европейските народи. Аз знаем, че по това време арабите не са били способни да поемат
индустрия, изобщо манифактура и производство. Така, че арменците са въртели търговията. Е, и гръците, разбира се, но те са малко вече така под въпрос относно лоялността към империята. Така, че българите са запълнени този вакуум.
Но нека да се върнем към началото на Османската империя и да видим какво се е случило и как тя се е появила и защо е станала толкова силна. Направим една музикална пауза, след което
ще продължим. Са земла ја остави по Христу при Тега ле си и тога запомен ми ограждаја са. Я бил са еси стоп и тога. Османската империя
се заражда от Османската държава, от Османското княжество, начало с Осман, техният най-известен първоначален лидер. Това става в самия край на 13 век и целият
14 век е време на експанзия за Османците. те започват като един малък бейлик в Мала Азия. Постепенно преминават дърданерите, стъртват европейска земя, лека по лека започват
да завладяват територии и след поредица от спечелени битки, триумфално спечелени битки, те завладяват тази голяма част бълганския полуостров. Сред тези битки е битката при Черномен,
битката при Марица, където ликвидират голямата армия на Вълкашин и Оглеша, неговият брат. Вълкашин е бил крал в Прилеп, а Оглеша в Серес,
брат му. Те двигат на огромна, за онова време, армия, която бива уничтожена от една ничтожна османска единица, бойна единица, разузнавателен отряд, който обаче ги изненадва
посред нощ, когато те не са очаквали и се създава една паника, те се изподавят в реката, изпотъпкват, разбира се, биват и избивани от самите турци,
но в общи линии хаоса и дезорганизацията са били главният фактор за поражението, но поражението е тежко, защото и Вълкашин, и Оглеша падат на Бъвнето поле и на практика
османците от сам Балкана вече нямат съпротива, чак до град Цвета София, до там стигат, малко по-късно. Следващия етап е битката при Косово поле, 389-та година, където побеждават сети княз
Лазар и на практика побеждават Сръбската държава, малко по-късно побеждават и Българската държава, първо Търнов в 1393-та година, после битката при Никопол в 1396-та,
завладяват и Виденското царство, така че една поредица от победи. Оказва се, че османците, които са една военизирана, малка военизирана държавица, са много добри военачалници, поредица
от добри военачалници, Осман, Орхан, Баязит се оказва много добър, Мурат, всичките се оказват добри военачалници и понеже пляшката се разпределя измежу победителите,
всички са доволни, и продължават да следват тези победоносни османски военачалници от династията на Осман. Всичко това продължава, макар, че още нямаме истинска империя, може да кажем, че истинската империя
се създава, когато завладяват Константинопол в 1453-та година, Мехмет втори завоевателя Мехмет Фатих, завоевателя на Константинопол, формално е положил на началото на Османската империя,
макар, че тя е преди това имала големи територии на двата бряга на проливите и на Малоазийския и на Балканския. Но завладяват на Константинопол
разбира се е кулминацията на този период. Оттам нататъка имаме един дълг период на възход, който завършва с царуването на Сюлема Великолепни
в 1566-та година, края на неговото управление. След това се поддържат приблизително на същото равнище още 100 години, малко повече от 100 години и
чак в 18-ти век имаме една сериозна криза, която е ознаменувана с поредица от поражения. До тогава те са в общи лини една мощна
държава, която владее Балканите включително чак от Лунгария, владее Мала Азия, по едно време завладява и Месоплотамия, по времето на Селим I, по същото време завладява
Близкия Исток, Мека, Медина, Кайро, Иерусалим, разбира се. При сина населим Сулейман завладява и Северна Африка до голяма степен, стига до Виена Сулейман, така че
имаме една огромна империя, могъща, от която се страхува цяла Европа, с която търсят и съюз, да кажем, Франция, особено търси съюз с
османците срещу Хабсбургската империя. така че това е един силен и победоносен период, един възход на империята, който продължава на практика до към
края на 17 век. Така че всички тези периоди имат своята специфика. Общото е, че управлява една и съща династия, династията на Осман,
и че Османската империя доста методично завладява големи части от някогашната римска империя и доминира в източното Средземноморие. От всичко това обаче ние
създаваме създаваме поредица от митове повечето от които не са верни и най-лошото е, че те водят до всякакъв ущърп нашето историческо мислене,
нашето самочувствие, нашето светоглед, нашето всичко. Първото нещо, което е, че ние говорим пред цялото време за турско ропство и най-абсурдното е, че патриотите,
българските патриоти държат непременно да е имало турско ропство. Смятат, че ако човек не признава турското ропство, значи не е патриот. Кой е измислил тази опорна точка? Не знам,
но тя е изключително унищожителна. Тя съсипва българите и българския светоглед. Тя е едно от най-токсичните митологеми, които България е измислила. Митологемата за турското ропство обикновено
се казва така. Ти, щом не признаваш турското ропство, значи си враг на България, значи ти смяташ, че тук е имало османско присъствие, това е альтернативата, един вид политкоректна
альтернатива и изношно се смята, че е добре да сме били по-дробство. Защо това е токсично, глупаво, невярно и противопоказано, с много силен
токсичен ефект върху самосъзнанието, интернетуалната способност на България и защо във всяко отношение. Първо, че това не е вярно. ние, ние ако говорим в някакъв
поетичен смисъл, ние можем да кажем примерно, че Марк Антони е бил роб на Клеопатра, да кажем. или да кажем, че ти си роб на своите навиди. В такива
смисли може да се говорим за секки робства. Но ако говорим за политически, юридически, исторически смисъл на понятието робство, понятието робство
има много ясни параметри. И българите през османския период по никакъв начин не са били роби. Най-малкото, защото робът
няма собственост, робът е собственост, а българите са имали собственост. И дори са плащали данък върху тази собственост.
Данъците не са хубаво нещо за човека, за отделния човек, защото изработил си там. Орал си, копал си, пасал си овцете, прел си, вълната,
нещо си произвел и отдаваш част от него на държавата. Никой не обича да плаща данъци. Но, щом плащаш данък, означава, че имаш собственост. А робът
няма собственост. Робът е собственост на своя господар и не притежава своя собственост каму ли да плаща данък върху нея.
Защото данъка все пак не е цялата собственост. Да кажем, десятъка е 10% от това, което си изкарал. а другото 90% остава за теб. В този смисъл тези
милиони документи, които са запазени от османско време тефтерите за данъците, данъчните тефтери, много интересни документи във всяко едно отношение, но те означават категорично едно нещо,
че българите са плащали данъци. Тежки данъци, леки данъци, посилни, непосилни, щом плащаш данък ти не си роб. И с това исторически, юридически въпрос се е приключен. Нещо повече,
психологически, ние ако погледнем данните, които имаме, да кажем кориспонденцията на примерно за харизография с неофи, трилски или да кажем изказвания
на Стефан Богориди, на Гавриил Къстевич, на който и да е, ще видим, че това са люди с самочувствие, това са люди с обществено положение, това са уважавани от цялото
общество, люди. Тази приказка един е Божил Чурбаджи в Котел, един е Султана в Цайлиград. Ама Божил Чурбаджи в Котел, Коли и Беси. По същия начин е и в Копривтица.
Ако прочетем България от старо време на Любен Каравелов, ще видим, че там изобщо не става дума за никакви роби, никакво робство.
Дядо Либен, дядото на Любен Каравелов, чието име той носи, се държал като граф, като феодал, ходил на лов
с там не знам си колко ловджи, кучета и така нататък. Той имал на себе си подчинени десетки хора. Другият въпрос е как е
спечелил тези пари, явно не по честен начин, но, така или иначе, той е човек с собственост, с власт, с обществено положение и
последното нещо, което може да кажем за него, е, че е Ров. Говорим за дядото на Любен Каравелов, т.е. човек от края на 18 и началото на 19 век.
Точно кърджалийските вернаки, той е бил кърджалия и е спечелил пари с разбойничество, разбира се, непочестен път. Но, за Робство няма и
сянка. В този смисъл ние правим изключително лоша услуга на българската история и на нашите прадеди, когато ги поробваме в нашите
мисли и в нашите изказвания. Робството, робството, робството. мое дядо, мое прадядо, мое прапрадядо е бил достоен човек със собственост, с обществено положение, със законно
положение, с права по закона. Турците са му давали тези права, а аз неговият недостоен внук да му да му ги отнемам и да го обявявам
за роб. Това е най-лошото, което може да му направя. Той, ако стане от гроба, ще се отрече от мен. Ще каже, ме чакай, бе, мен турците ме уважаваха, ти не ме уважаваш.
Ти ме правиш роб, аз, който с толкова труд, с толкова достоинство си извоювах позицията в обществото, че всички ме уважаваха. Ти сега ме обявяваш за роб,
моя недостоен и подъл пранаследник. и ще бъде прав, моя пра-пра-дядо. Ако прочетем пъисилата история, първо, тя не е писана на троп, това е ясно, но второ,
там проблематиката за него не е в турското робство. И сянка няма от това нещо. Той вижда проблем в пропагандата на гърци и сърби срещу българите. им вид, че ние сме хора без памет,
без история, така нататък. Но какъв роб може да пъиси, когато брат му въздига едно огромно крило в хилендарски масир с излишека от своите пари.
Той храни семейство, строи си там, къщи и прочее и с горницата построява едно крило в хилендар, построява една църква в зограф и други благодеяния многобройни. Отделно,
че е хаджи, е ходил до Божи гроб, прожива по здраво и се е върнал. Така, че това са люди от голяма штаб. става дума за средата на 18-те декоши. Хаджи Вълч от дига хилендарското крило в 1757 година.
Разбира се, ако се върнем по-назад във времето Св. Пимензографски, от дига 300 църкви и 15 монастира, това са люди с масштаб, който ние в днешна България, когато си
въобразяваме, че е свободна и независима, еми ние нямаме сравними люди. И никой не му е пречил на Св. Пимен в 16-17 век. Да вдигне 300 църкви и 15 монастира. Така, че ние поступваме много нечестно
към нашите прадеди, когато ги обявяваме за роби. Каква е ползата? Защо си е измислен този токсичен мит? Защо е измислен? Той е измислен много просто от младите следсосвобожденци, особено от тях и революционерите преди това,
за да оправдаят своята революционност преди освобождението и за да дойдат на власт следсосвобождението. Ако следсосвобождението бяха казали да, през османския период българите имаха своето достоинство, имаха
своето място в империята, участваха в общественния живот, бяха на най-високо равнище, член на държавния съвет и така нататък. Имаха възможност да произвеждат, имаха възможност да пишат, да издават вестници, да издават книги, да правят читалища,
да правят училища, да строят храмове, да изписват икони. имаха всички права, тогава люди, като Захари, Стоянов, който е чобанен от Деливормана, като Стефан Стамбулов, е провинциалист и без образование. И други,
те нямаше да имат място, защото до вчерашния елит български в Османската империя ще да остане елит. Обаче, ако младите и енергичните след освобожденци започнат да очернят предишния период, това се случва
при всяка смяна на властта, разбира се, тогава да имат право на властта, защото предишните големци са били турски мекерета, а пък турците са ни клали 500 години и имало турско робство и фактически тези, които не са участвали на принципа
награждаване на тези, които не са участвали във властта искат своята награда, искат да додат на власт. И те култивират този образ на робството. Друг мит, много неверен, е, че българите, ние българите, сме спрели турците
на прага на Европа. Ние сме спасили Европа. От Азия се надига една могъща сила. Турците, османците, на път да завладеят цяла Европа. но България на амбразурата застава, с тялото си спира
нашественика. Да, пада жертва на този си подвиг, но спира османците да не завладеят Европа. иначе щеяха да отива до Париж. Този мит е изключително неверен и недостоверен.
Защото истината е точно обратната. Турците не са голяма сила, те са една мини-държава, те нямат капацитет да завладеят, те нямат економически капацитет, нямат военен капацитет да завладеят Европа.
когато обаче завладяват България и не само България, те придобиват стъпка в Европа, първо. Второ, придобиват цялата економическа мощ на България. Цялото производство, което става във България, замеделия, скутовътство,
занятия и така, работят за тяхната държава. Турците са били малко, много малко. те вземат само властовите позиции. Всичко останало си оставя по места и си работи както преди. Само, че плащат данъци нещо да е на българския цар, на турския султан. И благодарение на тези данъци
и благодарение на този плац Дарм, благодарение на благата, които взема от тук, кожи, метал, това и това, той може да въоръжи войска, да плаща на тази войска, да я мотивира и по този начин да продължи нататък,
да кажа, да събори Сърбия. Когато завладява Сърбия, благодарение на този плац Дарм завладява Унгария. Е, вече при Вена не са могли. Но въпросът е, че ние правим възможно експанзият на османците в Европа,
а не да ги спираме. Без нас османците, ако тук беше пустиня, ако приеме, че в България нямаше никой и беше празно място, тогава османците нямаше да могат да
бъдат силни, защото за тях нямаше да стои могъщия български народ с цели негов потенциал трудов, економически, териториален, геополитически и така нататък. Така, че първо,
България не воюва пълноценно срещу Османската империя. Впрочем, Византия също. И второ, колкото и малко да сме воювали, в крайна сметка важното е накрая
кво става? Накрая ние падаме под турска власт и турците, завладявайки лостовете на властта, успяват да придобият трамплин,
за да продължат нататък към Европа. Фактически, кой ги спира турците? Съвсем не България. Турците ги спира, за да не завладеят Европа, Скендербек в Албания, Янош Хунияди в
Унгария, Стефан Велики в Молдова, такива герой успяват да възпрат турската експазия. Ако не беше Скендербек с негоите блестящи победи срещу османците, ако не беше Янош Хунияди,
който десетилетия наред воюва, къде с успех, къде с не успех, но неотклонно, турците нямаше да спрат до Будапешта и до Унгария. Те бяха на път и Италия да завладеят,
и разбира се, Австрия и нататъка. Така, че не ние ги спираме, турците. Не тялото на падналата България на бързурата спира османската империя, а точно обратното. ние сме един бустер, един усилвател
за мощта на общо взето малката османска държавица, която чрез нас става голяма и лека по лека става и империя. Също така има много бройни митове за това как
турците преследват християнството, потискат християните, насила и слемизират, но за тях ще говорим след още една музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза.
Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Музикална пауза. Съвременната наука е единодушна, че Османската империя е била в религиозно отношение най-толерантната в тогавашна Европа. Ако я сравним да кажем с големите религиозни войни по време на протестантските войни в Германия, после въртолмевата нощ в Франция и много други, гонянето на вещици и така нататък, да не говорим за красносния поход също катарите в Южна Франция.
Ще видим, че в Османската империя в общи линии е преобладавала верската толерантност. Тя е характерна за Османската империя. Турците, като правило, не налагат силово исляма. Разбира се, има изключение от това правило. Разбира се, използвали са различни методи да привличат към исляма, с кариера, с постове, с пари и така нататък. В общи линии християните са оставили християни, евреите са оставили евреи и един малък процент сравнително се е излемизирал. Част от излемизацията са били доброволни, това не трябва да го забравяме. Това нас не ни някак отърва, не ни радва, но истината трябва да се гъда в очите. Имало е доброволни излемизации и сред българите, и сред гърците, и сред италианците, и сред сърбите, и босниците. Имало е. Разбира се, имало е и кръвен данък, но кръвния данък също се надценява. Той в общи линии приключва през XVII век, а ние нямаме преки спомени от времето преди кърджалийските времена. Така че някакъв ясен спомен някой в цялата българска литература, Възрожденска, Раковски, Паиси, Априлов, Берон, някой да каже: "Мой Еди, кой си беше жертва на кръвния данък, мое дядо, не дядо, да кажем прад, чичо и така нататък", никой не помни такъв. Тук тъм е в документите, разбира се, има следи от кръвен данък, но в живата памет това нещо не е съхранено. Никой не помни в рода си някой да е бил член на единическия корпус от неговия род, да е имало такъв човек и да има спомен за база.
Ликвидирана е системата в началото на XVIII век, окончателно и формално, тя още през XVII век приключва. Има инцидентни случаи на Дев Ширме, но така или иначе в началото на XVIII век тя е ликвидирана изцяло. И целия XVIII и целия XIX нямаме такова нещо. Така че не било да се смята, че кръвния данък е продължавал през целите пет веке, не. Имало е ограничен период. Отделно, че там също нещата са смесени. Разбира се, основното е било насилие, със насилие, съвземали младите момчета, в турската армия и администрация. Но, имало е отделни случаи на доброволно. Пращане на момчето за да прави кариера. Имало е, дори подкупи са давали, особено излямски семейства, за да вземат тяхното момче да се издигне, стане големец, да влезе в еничерския корпус. Еничерите от един момент нататък създават управленческата върхушка, административната, бюрократичната върхушка в Османската империя, която е играла огромна роля. Османската империя има много добре функционираща бюрокрация, макар и смазана от системата на рушветите, но като цяло функционираща през цялото време. Тази бюрокрация се управлявала в класическия период на възхода от еничери. Многобройни велики везери са еничери и това са сред най-добрите, най-талантливите, най-успешните. Тук също трябва да знаем, когато говорим за еничерство, че това е явление, което има своите рамки.
Кръвния данък има своите рамки, те не съвпадат. Имаме след това еничерски корпус, който е безкръвен данък през XVIII век и накрая Махмуд II го ликвидира без ние да имаме пръста работа. Турско-турски проблем, който се решава от Махмуд II, който ликвидира еничерите, защото те стават опасни за него, както и за неговите предходници. Имало е време, когато те са ги сменяли султаните, макар и пак от фамилията на Осман, но да не е този, да е ония. Защото при възкачането на новия султан еничерите получават пъли и за това те стават в един момент опасни и Махмуд ги ликвидира. В 1826 г. ликвидира еничерския корпус. Като цяло, Османската империя е едно изключително интересно явление и ние много сме загубили за това, че във България не се създава школа по Османистика. Може би, ако имахме един мъдър владетел, цар примерно, който да основе школа по Османистика, докато още са били на лице документите, докато още са били на лице говорителите на този и кадрите, да не забравяйме, че видните българи от Османския период, разбира се, всички са говорили турски, повече от са говорили и градски, и други езици, те са били полиглоти всичките, но, говорим в случая за турски език, Българите от периода след освобождението всички са говорили турски, разбира се, те, които са живели в България, тези, които са живели в България, всичките са знаели доста добре турски език. И след освобождението е можело скоро след това да се създаде една библиотека, в която да се събират документите, да се създаде една школа, в която да се изучава този език, да се създадат кадри, специалисти и дед се казва от Европа да идват тук да учат за историята на Османската империя, дори да изпреварим самите турци. Турците закъсняват в своето развитие по отношение на науката, историографията и т.н. и България имала реален шанс да създаде една много силна школа по Османистика и дед се казва да обере от Турция ръкописи, архиви, документи, на които те не са обръщали голямо внимание, понеже вече е изтекала срока, нали? Минала е давност и даден документ вече не е валиден, няколко письмо от този до онзи. Т.е. ние сме могли да създадем една много стабилна школа, която ще бъде освен всичко друга школа за българската история. Защото ние през Турските документи можем да попълним тези празени, за които ние нямаме собствени документи.
Ако имахме собствени, ще бъде прекрасно, но са малко откъслични и в този смисъл гръцки, турски документи са добре дошли, за да познаваме себе си, да познаваме нашите деди. Кой знае какви скъпоценни сведени щехме да имаме за нашите деди, ако бяхме запазвали документи, които са се съхранявали тук, разбира се. Нас това ни интересува сега. Османската история в Египет или в Тунис не ни засяга. Но, да кажем, в Пловди, в град Света, София, който е бил седалище на Бейлербекство, много е важно да имаме пълна документация от този период, защото тя веднага ще освети всички въпроси, които нас ни интересуват. имена, данъчни регистри, писма, юридически документи и така нататък. Това би било безценно. Не, че ги нямаме. Има съхранени, но вероятно са изгубени огромни корпуси. И по този начин, нашата история става някакси двоизмерна. Ние гледаме като че, през Османския период изучаваме само българите как са живеели, какво са правили, какво не са правили. Обаче, е много интересно да знаем в същото време, да кажем, примерно, гърците в Пловдив как са живеели. Това е изключително. Ами, гърците в Созопол. Ами, гърците в Несебър. Това е изключително важно. Турците в град Света София, които са били мнозинство през класическите векове на Османската държава. Евреите, еврейската общност, как е живяла, коя правила. Всичко това са изключително важни данни за българската история. Защото България, именно като кръстопътна страна, е включвала какви ли не етноси, какви ли не религии и така нататък. Цялата информация е от полза и тогава нашата история ще бъде многоизмерна. И ние ще разбираме, включително, собствено за българския етнос, собствено за православните, ние ще знаем много повече. Когато добавим и познания за други езици, за други документи, за други личности.
Тази годишнина за ликвидацията на Османската империя е повод да се върнем назад в нашата история, да обърнем внимание на османо-турската съставка във всичките измерения включително и от към личности, включително и от към градоустройство, инфраструктура, системата на пътищата, системата на пощата, системата на хановете, търговията. Всичко това е много важно и това, че има специализирани изследвания по много от тези въпроси, до каква степен са пълноценни и други въпроси, но ги има, това е факт, но важното е това да не бъде за нас нещо, от което ние бягаме. Българите да не бъде нещо, от което ние бягаме, защото е един вид чуждо. Да, не е българско, не е християнско, но хвърля светлина върху българското, хвърля светлина върху християнското и ни дава инструмент да познаем себе си. А това е смисъла на историята, смисъла на историческото изследване, да опознаем себе си.