Започва Светоглед. Започва Светоглед. Новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността. С богослова Георги Тодоров по радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е учредяването на българската екзархия. През настоящата година, през феврари, отбелязахме 150 годишната от учредяването на българската екзархия. Това е ключово събитие за българската история, както за ходата новата българска история, така и за нейното разбиране. Учредяването на екзархията се смята за кулминация в така наречената църковна борба, а без разбирането на така наречената църковна борба,
ние не можем да разберем българската история. Не можем да разберем трагедията на българската история, провала на България. Историческия провал на нова България. Не можем да разберем дълбоките корени на този провал. Всички сме единодушни, че България през последните 150 години не успя да осъществи себе си. Не успя да осъществи така наречения свой национален идеал. Че тя се провали. Но на нас не се струва, че провала по-скоро не се е случило. Така се е случило, че сме се провалили. А по-малко внимание обръщаме на това
защо и как се е случило това нещо. И какви са първо причините. Защото първо причините са в нас самите. Нищо ни не се случва. Ние самите сме авторите на своите провали, на своите катастрофи. Видими и невидими. И именно лъжеименната църковна борба, която всъщност не е църковна, а е политическа, маскирана като църковна, в тази тъй наречена църковна борба се крие разковничето за осмислене на провалената българска история
през последните 150 години. Често голямата политика се оприличава на шахматна партия, на шахматна дъска, върху която световните играчи местят своите фигури. Как обаче тълкуваме ходовете на отделните играчи? Проблема е, че големите играчи, грошмайсторите, предвиждат на няколко хода напред. Три, четири, пет, десет хода напред. а повърхностните играчи, слабите играчи,
публиката, вижда един-два хода напред. Получава се едно разминаване между това, което публиката вижда и реалния смисъл, който ще излезе наяве след десет хода. многоходовите комбинации, стратегическите ходове, са невидими за весникарския прочет на историята, който беда от днеска до днеска. Не може да я види.
Поради тази причина, публиката не може никога да проследи грошмайсторите. тя винаги е в друг свят. И много се радва, когато спечелихме пешка, спечелихме фигура, ама след десет хода сме мат, национална катастрофа. И когато дойде мата, се чудим как така се случи. И търсим в предишните два хода причините.
А причините са десет хода назад. Те са в дългосрочната комбинация на грошмайстор. И стана така, че ако един народ, както случи е българския, остане на весникарското равнище на тълкование на историята, той може 150 години да празнува печалбата на пешка или фигура. И да не разбере,
че там е започнала комбинацията, която е завършала с мата на видимите национални катастрофи. А да не забравяме, че голямата политика е много по-сложна, сколкото една шахматна партия, една шахматна възка с нейните 64 квадрата. Голямата политика е свързана с безброй фактори, и там
гроз майсторите, когато мислят десетилетия напред, е много трудно да проследиш тяхната мисъл. Трябват големи усилия. това изобщо не е по силите на вестникарския подход, на повърхностния подход, който гледа само на видимото, привидното. и именно учредяването на българската екзархия е
урок, емблема, шедевър на политическото гроз майсторство, на занаята, на геополитика. геополитиката не е просто нещо. Всички ние разбираме от политика, от футбол, но геополитиката изисква
занаят, изисква чиракуване, изисква да си го правил. Не можем ние да разберем занаята на геополитика, ако никога не сме се занимавали с нищо подобно. И за това рискуваме да празнуваме своите геополитически
пагуби като триумфи и да не видим нашите истински триумфи там, когато е имало гроз майстори и геополитици и ние сме ги пропуснали и не сме ги разбрали. Този
детински наивен подход, вестникарски повърхностен късоглед е характерен за българската политика и за съжаление в случая и за българската историография. Когато
се очредява българската екзархия, българския народ плача от радост. Затова имаме многобройни свидетелства. Ние ще прочетем малко по-късно едно от тя. питам се дали е имало
поне един българин, който да е плакал от скръб, който да е виждал какво става в 150-годишен период напред и да е плакал от скръб, защото това,
което се случва в България от 150 години, перманетната катастрофа в която ние живеем е заложена именно по това време. Именно по време на лъжеимената църковна борба. Политическата
борба маскирана като църковна, опита да излъжеш Бога, опита да излъжеш плълните от тебе, който в крайна сметка завършва с обратен резултат. така или
иначе църковната борба и в частност очедаването на екзархията все още не подобаващо осмислено като остирицко явление от българската
историография. Има две направления по принцип за тълкуване на това събитие. Първото направление, първата школа, господстващата, е повърхностната школа,
може да наречем късогледа, наивна, тактическа, вестникарска, тя тълкува очързяването на българската екзархия като историческа победа на български народ.
И то, много важно, се подчертава винаги, че това е било самостоятелно българска победа. Ние рядко сме самостоятелни за своите решения, обикновено
сме като малък народ, следваме това, което решават големите играчи, но в случая Ушким, според това тълкуване, триумфалистичното, Ушким, това е било чисто българска победа против великите сили, противъвъв всички.
Никой не е искал да има българска екзархия, по същество, освен българския народ, обаче, въпреки това, е имало българска екзархия и тя бива очередена. Това е триумфалистичното,
повърхностното, наивното толкование. Второто толкование, че същността на събитието е корено противоположна. При това толкование, очередяването на екзархията по начина,
по който става, не изобщо някаква екзархия някъде в абстрактността, а реалното очередяване на екзархията, реално такава, каквато е да е, реално по начина, по който става. Това реално
очередяване на екзархията е пагубна национална катастрофа за българството, е похален провал, толкова пагубен, че още не можем да се освободим мисленето от него. Още сме жертва на тази велика
измама и самоизмама с 150 годишна давност. Втората насока да е наречем към същността а не към повърхността, не към видимата част на айсберга,
а към целия айсберг с видимата и с невидимата си част, тази насока, за съжаление, няма свои представители в българската историография или почти няма. Не, че всички сериозни следователи
не виждат обратната страна на медала. Разбира се, че виждат всички. Малко или много. И съвременници са я виждали. И най-ентусизираните привърженици на екзархията са виждали отрицателните страни,
но те ги възприемат като второстепенни, като обратна страна на медала, като имало плюсове, имало минуси, а не виждат, че тези отрицателни страни
са същността на събитието. Така е един, че този въпрос е ключов за разбирането на нашата нова история. Без осмисленето на въпроса за
тъй наречената църковна борба, за начина, по който се осъществява екзархията, без разбирането на този въпрос ние не разбираме нито събитията, нито едно събитие, след това ние не можем
да го разберем. Нито личностите, нито духовността, нито културата нова в България, нищо не можем да разберем. нито съвременното ни състояние, хала на който се намираме,
по никакъв начин не можем да ги разберем, без да разберем тогава голямата подмяна, която се извършва в съзнанието на българите и голямата геополитическа измама, която се осъществява на наш гръб. Поради това,
че темата е много голяма, тя ще бъде предмет на многобройни наши беседи. Днеска няма да приключваме с тази тема, няма и да започваме някакъв цикъл. поради
кръглата годишна на 150 годишната ще се спрем само на самото събитие. Какво се случи преди 150 години? Две думи да кажем за целите на нашето изследване. Какви цели си поставяме? Значи можем да си поставим две цели. Едната цел
е истината. Да разберем истината за явлението. а втората цел е да се харесаме. На себе си, на другите, на мммнозинството, на тълпата, на началника, на
приятелите, на който и да е. Това са две корено различни цели. Ако нашата цел е истината, получаваме един резултат. Ако нашата цел е да се харесаме, на себе си, на другите, няма значение на кого. получаваме корено противоположен
резултат, получаваме лъжа. За съжаление, нашото отношение към тази тема е самохвалствено. Ние искаме да се харесаме на себе си. Искаме да обясним на себе си, на другите, колко сме
велики, колко сме добри, колко сме успели тогава, победили сме и така нататък. Това самохвалство, това себеласкаене е антихристиянско поведение. християнина винаги
е в покаяно състояние. Той търси своите недостатъци, своите грешки. Той иска да му говорят за тях, да разбере къде бърка. Той е в изповедно
състояние истинския християни. Ако той почне сам да се хвали, сам да се празнува, тогава той се отклонява от истината, отклонява се от Христа. Разбира се,
ние хвалим светците, хвалим Христовите, но те са светци, прославени от Бога и ние ги прославяме след Бога. Именно защото са прославени
от Бога. А своите непрославени от Бога действия, когато почнем да хвалим, тогава падаме в капана на самоизмамата. И понеже
си едновременно и измамник, и жертва при самоизмамата, ти си и двете, хем си измамника, хем си жертвата и няма кой да хване
измамника. Ти си измамника. Така че това самохвалско, себеласкателно, самоизмамническо отношение към историята, към всичко е пагубно и то
неизбежно води до провалия, до катастрофи. ние трябва категорично да търсим истината. И така, при днешната беседа ще разгледаме самото очредяване на българската екзархия
в най-простите му и явни измерения. Къде, кой, какво, как, кога? На тези прости въпроси трябва да отговорим и веднага наяве
застава смисъл на събитието. Само като ги прегледаме тези най-прости измерения на очредяването на българската екзархия. Първо, кой
извършва деянието? Извършва го, това е султански ферман, извършва го султанът Абдулазис. Той е суверен на империята. Добре, а в чий интерес
издава султана този ферман? В интересите на България? В интересите на българския народ? Може би. В интересите на православието? Не. Той издава
този ферман най-вече в свой интерес. В интерес на Османската империя. Това е един ферман, който е в полза на Османската империя. Но,
понякога, понякога, интересите на Османската империя тактически могат да съвпаднат с интересите на българския народ. примерно, когато на времето султана издава ферман за строителство,
да разреши строителство на церкви и манастири по времето на св. Пимен Зогравски, тогава можем да кажем, че това е някакъв хитър ход, анти-български или анти-православен. Не. Че е хитър ход,
хитър ход е. Но не е анти-българския, анти-православен. Тогава султана воюва с римокатолическа коалиция и понеже има опасност българските християни да се обърнат към напредващата
от запад сила на римокатолическите държави, коалирани срещу империята и могат да се превърнат в пета колона вътре. Както впрочем и става по време на Чипровското възстание, нещо подобно може да стане
в цяла България, ако римската пропаганда беше успяла, както в Брестската уния успява да обърне към себе си западноукраинските феодали, воеводи и оттам и епископи, а по тях тръгва и народът,
разбира се, да ако беше се случило нещо подобно в Българските земи, можеше да има друг резултат тази война. и в този смисъл, едно подсилване на православието в българските земи е било изгодно за империята, за всеки случай.
но, но във 19-ти век по време на очередяването на екзархията ситуацията е съвсем различна. Интересите на Османската империя са други. Те са, разбира се,
тя да бъде могъща, силна, но в случая тя не е могъща и не е силна. Тя има проблем с Руската империя, с Авторгарската империя и с възраждащите се национализми. Гръцкия, българския,
сръбския. И нената единствена стратегия за оцеляване е разделяй и владей. вечната стратегия. Разделяй и владей. И винаги работеща. Така, че султана, издавайки този
ферман, има за основна и единствена цел интересите на Османската империя. Ситуацията, в която той се намира, е спокойна, мирна, не е притиснат от
някаква война, някакъв мирен договор и да изтъргнат от него този ферман. Не. Нещата са под контрол. да, в българско от времене време преминават чети от влашко, но значението им не било да се преувеличава. Те, разбира се,
имат влияние, но в никакъв случай не е решаващо. Решаващо е съвсем друго. така, че султана не е под натиск, не бърза за никъде, може да обмисли спокойно и да вземе
правилното за себе си решение. Но още не сме отговорили до край на въпроса кой издава фермана. Защото зад фермана стои още една важна личност, това е
великият везир Аали Паша. Мехмет Емин Аали Паша. Той е важна фигура в османската история през 19 век. За първ път той става външият министр
в 1840 година, когато е на 25 години само. За първ път става велик везир на 37 години. 152 година. бил е общо 7 пъти външият министр и 5 пъти
велик везир. Издаването на фермана става по време на последното му везирство. От 1867 до смъртта му 1871 година. Така че ние си
имаме работа с един топ държавник на Османската империя. Той по това време глад се издава в Ермания е не само велик везир, но и външият министр с неограничена власт,
огромен авторитет, огромен опит и можем да кажем майстор за наята. Той е представителя на Османската империя още на Парижката конференция, с която приключва Кримската война. Така че
той е в елита на Европа 20 години. С най-големите. той мисли на три континента. Това е талант, голям, дипломатически и политически, автор на Хатихо Маюна. Това е нещо като
конституция. Той е такъв указ султански, с който се дават права на гражданите на Османската империя. Али Паша е автор на Хатихо Маюна. Така че когато говорим
за Фермана, за учреждаване на екзархията, неговият автор е безспорен геополитически грозмайстор. Такива не правят подаръци безплатни. Не дават
бомбончета на българите и на българската църква. Те правят голяма политика. Те правят геополитика. Те правят история. Али Паша, това е една година преди смъртта му,
е гледал сто години напред. Той вече каквото имал да доказва, е доказал. Той доминира османската политика след Кримската война до смъртта си
заедно с своите съмишленици, особено Фуад Паша, неговият приятел и самишеник, който също е бил велик визир. Така че до голяма степен той меси тестото на
османската политика в течение на период около 15-20 години. И това е неговият шидовар. Фермана за екзархията е неговото
политическо завещание за поколенията, неговият шидовар, който разбира се не е оценен по същество, защото няма кой да го оцени. Фактически и османската държава и българската
държава малко или много играят за публиката. Многоходовите комбинации на когато ги обясниш? Публиката разбира до два хода, до три, а они работи с 20 хода напред.
В този случай специално. Не, това не означава, че в този Ферман е било закодирано всичко. Не, можело е нещата да тръгнат и в други посоки. може да бъде отхвърлен,
българите може да поумнеят, всичко може да се случи. Но, Фермана е част от една дълга кроссмайстерска политика, която се води
именно от времето на Кримската война на Сетне, до края на империята фактически, която успява да реши невъзможната задача. как турците
да останат в Европа. Този ферман е основата, крегълният камък на европейска Турция. Без този ферман европейска Турция
нямаше да съществува. Истанбул нямаше да е турски град. Проливите нямаше да са в Турция. Турция нямаше да бъде важен играч в историята. Тя ще бъде второстепен
на азиатска държава. това, че Турция е регионална сила, това, че тя владее проливите и е стъпила с един край в Европа, се дължи на Али Паша
и на Фермана за българската екзархия. казахме кой. Нека да видим сега къде и кога се случва събитието. То се случва
в Цариград. Фермана е подписан в двореца на владетеля на империята. т.е. това е политически документ. Фермана за отчеряване на екзархията
е подписан не в църковна институция, а в държавна институция, в държавна институция на Османската империя, не Османския император. Поради
това неговият смисъл е политически, разбира се. Всички го знаят, всички го виждат, но се правим, че става вопрос за
нещо друго. Политически документ. И въпросът кога се извършва деянието. Подписа е поставен на 27 февруари 1870 г. А
документа е обнародван, обявен на 28 февруари. На тази дата Великия визир извиква представителям на гръцката общност и на българската общност
им връчва по един екземпляр от от Фермана. Сега, датата, никой не обръща внимание на тази дата, а тя е много важна. Казахме, че
Фермана е обявен на двете общности на 28 февруари 1870 г. дори някои автори го наричат Фермана от 28 февруари 1870 г.
професор Петър Ников. Въпросът е, че датата 28 февруари 1870 г. някои е много позната. Това не е случайна дата. На 28 февруари 1870 г. точно
хиляда години до ден преди обявяването на Фермана е датата е датата на последното заседание на Цареградския събор, тъй наречения 8-ми Сарянски
събор по номенклатурата на Римокатолитската църква. На това последно заседание на събора се включва и българската делегация, а след това
на изваредно заседание на 4-ти март се решава въпроса за очредяването на самостоятелната автономната българска църква. Да, може да е
съвпадение в датите, може да е случайност. Един вид Божи знак, че отново след хиляда години се възражда българската църква, но по-скоро не е случайност. По-скоро символиката е
търсена. Едно нещо е сигурно. Още през октомври 1869 година Али Паша в края на октомври казва на граф Игнатиев официално, че предстои
издаване на Фермана. Едва ли не всеки момент. Дори граф Игнатиев го пита казва да не стане както обикновенно. Кажете, па после нищо не става. Не, али Паша
твърдо казва работата ще стане. Врема минава ноември, минава декември, минава януари, почти минава февруари, а
фермана фермана се бави, се бави. Какво се случва между времено? Там е работата, че нищо не се случва. Али Паша може да формулира фермана както си иска. той не очаква от никъде
нищо, ни информация, ни сведения, ни събития, нищо не се случва. Така, че това четиримесечно изчакване може би е било заради датата. Заради тази символична дата. Ако ще кажем, чакай сега,
28 марта е последното заседание на 8-ият Вселенски събор, а след 4 дена всъщност на 4 марта става собствено очередяването на българската църква. Да, така е, но
когато влезеш в режим на обяснение, че не е 28 февраля, че тогава е било последното заседание с присъствието на българската делегация за пръв път и че след това са отишли в царския дворец и са направили
изваредно заседание, влезеш ли в тази история ти вече си отишъл към темата за самостоятелната българска църква. Тоест, имало е самостоятелна българска църква преди хилиара години на най-високо равнище,
одобрена на равнището на почти Вселенски събор, с присъствието на представители на пете, главни поместни църкви. Тоест, абсолютно меродавно решение и в този смисъл Фермана придобива
своята историческа обосновка чрез тази дата. Почне някой да се обяснява, че имало два дена или три дена или четири дена разлика. Той вече е приел, че имало автономна българска църква
преди хилиара години и в този смисъл Фермана нищо ново не прави. Той потвърждава нещо, което е било потвърдено от Рим, Константинопол, Антиохия, Александрия, Иерусалим, па и императора. Па и двамата императори
са императорите всъщност и новете му и те подписват. Така, че датата не е случайна и показва още веднъж изключителната информираност и историческия поглед на Али Паша, който очевидно е бил добре подкован в църковната история
и е знаел историята на българската църква по-добре от нашите историци. което е естествено. Той разполага с огромни възможности в злоотношения. И така, казахме кой, казахме кога, казахме къде. Сега да видим какво.
Какво се е случило? Издаден е ферман, т.е. документ. Този документ валиден ли е? И къде е валиден? Този документ е валиден в Османската империя. Той се отнася до църквата и е валиден в Османската империя. Добре, ама Православието, Вселенската Православна църква,
едната Света Съборна и Апостолска църква, признава ли го този документ, който се отнася до нея? Не го признава. Т.е. им е много особен вид документ. Той е валиден в Османската империя и докато съществува в Османската империя и докато тя прецени да го уважава. т.е. тя е меродавната относно документа. Докато има Османска империя, този документ,
този ферман е валиден. Изчезна ли Османската империя, ние си оставяме с лисхартия в ръка, защото никой не го е признал. кой не признава в църквата, не признава този документ, който се отнася собствено до църквата. Това е една специално измислена и заложена тънкост. Защото ние много добре знаем
какво прави император Василий Първи, когато свиква събора. Той ръководи нещата, както всички императори. Те свикват събора не за да ги учат на ум и разум, а за да проведат някаква политика, която те искат. Така че в случая, ако султана искаше
църковно решение, той имаше как да натисне и царегайския патриарх и всички останали, да се сцине до някакъв компромис и да се вземе решение, което да е и църковно и държавно. Но не. Точно това
Али Паша не иска и султана не иска да имаме църковно решение, а иска да имаме политическо решение изцяло във ръцета на Османската империя. Той да контролира юздите на събитията. До такава степен, че вътре във Фермана е казано как ще бъдат утвърждавани
българските епископи? Через султански берати. Значи българската църква се връзва за Османската геополитика. Без султански берат, български митрополит не може да отиде в митрополия. т.е.
Всеки път, когато се наложи избор на митрополит, дали защото е починал от предишния или по някаква друга причина, за да даде султана берат, ние по някакъв начин трябва да го
убедим. т.е. сме му в ръцете. По този начин ферманът за екзархията подключва българската църква, т.е. наречена самостоятелна, изцяло към Османската държава. Ние сме на с поводи вързани
с султана. и то така става и след това. И ние викаме ура, всеки път когато получим берат от султана, а ние виждаме, че това е част от цялото. Част от цялото, от цялсната велика и грандиозна
измама на българството. Този ферман е връчен на кого? Защо ни извика великия везир преведно Илариома Кариопольски или някой владика, айде да кажем патрияха, няма да дойде. Не. Той изиква
светски лица. От смесената българо-гръцка комисия Гавриил Къстевич, Иванчо Хаджи Пенчович, Каратеодори, Александър Каратеодори и Христакис Зографус. Двама българи, двама гърци. но и четиримата светски лица.
Тоест, имаме още веднъж доказателство, очевидно, че става... А те да ги занесат, разбира се, на патриарски, на владици и прочее. означава още веднъж явно за всички, че имаме
политическо, светско решение по църковни въпроси. Сега. Какво се случва след това? Разбира се, предвидено, заложено, много умно заложено в Фермана. Цари гърския патриарх отхвърля
този документ и никога не го приема. Имало е начин да го приеме. Чрез компромиси и така нататъка, но турците си запазват винаги юздите в ръце и така лавират, че да няма
компромиси. Разбира се, граф Игнатиев прави всичко възможно да се получи компромис, да се споразуме българи и гърци, но на нас малко ни трябва, за да се намразим, ние без друго се мразим по това време и много лесно и много просто
с две вестникарски статии и с някои други подобни е възможно да се насъскат също други двата народа и естествено, че до компромис и до братолюбие
не се стига, така че Фермана си остава до края непризнат от Царегадската церва. Българската страна разбира се вика ура, това също е предвидено. в Цареград тържествуваме. На следващата неделя в Църквата
Св. Стефан имаме триумф и лека по лека по цялата страна плъзва тази новина и навсякъде празнуват, пеят, плачат
българите, че най-сетне победихме. това е първата велика победа на българството от, как се помним, а и много отпреди това, отпреди да се помним, отпреди османския период. Никой не помни какво е било
преди това, естествено, живата памет. Така че това е било наистина емоционално невероятен момент и може да ги разберем всички тогавашни българи, че са паднали
в капана. Радвали са се, плакали са. Това е било известно и предвидено от Али Паша. Впрочем, той върви по много тънканишка, по много тънклет, защото,
естествено, че такива победи имат своята цена. българския народ започва да така си вярва и прочее започва да вдига мизата от църковна бурба към
политическа и така нататък. Това го е имало. Но сметката на Гросмайстора се е оказала вярна. Тази жертва на фигура е довела до печалба на партията,
тъй като залога на Османската империя не е бил тя да остане в предишните си граници. Това е било невъзможно. умни хора като Али Паша като Фуат Паша като Султана са виждали че това не е възможно
да стане. Но трябва да се спаси най-важното. Трябва да се спаси жизнено важното. Това е стъпката в Европа това са проливите това е цари град. Това е зеницата на окото. Това е трябвало да се спасява.
така че е естествено, че трябвало да се дават различни жертви на пешки, на фигури и този ферман е точно такъв подарък. Троянски кон внесен тържествено
в крепостта България от просълзения български народ. и затова ние нито можем да се сърдим на нашите предци, нито можем да ги иронизираме, че плачат от радост. Впрочем, една от причините ние да
се провалим тогава е елипсата на лидер. Дори Гаврил Кръстевич, който е бил с една глава над останалите и той може би не до края е провиждал последиците
от този ферман, а и дори да ги е провиждал, той пък не е имал възможност да въздейства върху своите събратия. Те са били толкова щастливи, толкова ентусиазирани. Нека да прочетем извадки от речта на Григор Пърличев
в Охрид, когато те научават за Фермана, той изнася едно такова слово на 8 марта 1870 г. в църквата пред весь народ, както той казва, облечен с най-лепите дрехи,
като проливаше горещи сълзи и пазеше дълбоко мълчание. Никога казва той не никога не съм сполучил да извадя из очи на многочислен народ толкова сълзи,
колкото чрез следующето слово. Той го праща за публикацията, разбира се, го публикуват във вестник право, очевидно, смятики го за ярко и отразяващо духа на времето
и на народа. Ето как започва това слово. Благословен Господ яко посети и сътвори избавление людям своим. Благословен и царь наш султан Абдул-Азисхан, що погледна на нас
и стори спасение за нас. Виждаме, че султана погледна на нас и стори спасение на нас. То е някакси почти като божество. По-нататка той
разказва колко зле са били българите преди този миг, но забележете. Цитирам. Сопот български се поливаха гръцки училища, гръцки болници,
гръцки книгохранителници и фенерски разкош, а българинът беше оголен и осъден само да работи и вси народи се смеяха с о нас. Денеска цар хвърли на нас
милостиво око и ни подари все, що бехме изгубили и стори лицето наше светло и весело заради напрежните ни мъки. И после деца
хвалите царя и във скоби пише песен. имало явно детски хор подготвен за целта и той като казва деца хвалите
царя те изпяват една песен възхваляваща султан Абдулазис. Но интересното е, че българина Сопот е поливал гръцки училища, гръцки болници, гръцки книгохранителници
и фенерски разкош. Разбира се, за турците не се споменава. Виновни са гръците. Сега, естествено, че Григор Пърличев много добре знае за кво става дума. Той се мисли за
политкоректен, в този смисъл изкусен, че в случая, понеже не искаме първо да се освободим от гръците, па после и от турците. Но за сега ще хвалим турците, за да се освободим първо от гръците. и се оказва,
че вългарския пот, който се леял, е поливал гръцки училища, гръцки болници, гръцки книгохранителници и фенерски разкош. Тоест, проблема е в гръците. А денеска царь хвърли на нас
милостиво око и ни подари все, що бехме изгубили и стори лицето наше светло. Значи, царя, султана, ни подарява всичко, което бяхме изгубили. Още нататък. царь
се показа за българите втор Моисей. Како Моисей, що остави царска трапеза и царски наслаждения, за да откинит от Ярем израелтяните и 40 години шета соним по пустините
и сън спокоен не падна на очи негови, дори да откинит благословение от народ и да ги доведе в ханаанската земля, земля, що течеше мет и млеко,
така и царь, става дума за султана, остави единствената на светът столица и прошета по Европа, за да пренесит светло за нас, за да отрешит най-жизнените въпроси, между кои
и народни от ни въпрос и от кога се възкачил на високия османски престол, сън спокоен не паднал на очи негови, дори да откинит българския народ от Фенерския и Ярем, дори да ни
подаде загубената наша архиепископия, която е за нас повече от мед и млеко, деца, хвалите царе! Царя, Султана, Абдулазис, хан, е сравнен като втори Моисей,
който води един вид българския народ към обетованата земя, където е повече от мед и млеко, защото придобиваме нашата загубена архиепископия. Сега, всички са били ентусиазирани.
Григор Праличев също. той много добре знае, че султана не е Моисей и не е тръгнал заради българския народ да обикаля Европа и след това да ни дава светлина и така нататък. Но, все пак, самият факт,
че българите се хващат на голямата въдица, хващат се на разделя и владей, което е целта на този ферман, е показателен. Григор Праличев не е случайен човек. Той е поет, той е лидер на общественото мнение, в Охрид,
уважаван човек. И той, разбира се, той се е разбрал с другите хорача си. Ние сега ще говорим лошо само за гърците, за туците, само хубави неща, за султана пък ще е хвалим. Но тази привидно хитра
Андрешковска тактика всъщност е брилянтно предвидена. Али Паша е знала, че ние така ще реагираме. Никой не е вярвал на тези хвълби на султана. Всички са знаели, че сме готови да му забием нож-гърба при първа възможност. И това е естествено.
Това не е необходимо да си геополитик, за да го знае. Всеки го знае. смята ли се, че играеки този театър лъжат някого? И, за съжаление, наистина са лъжили някого. Лъжили са себе си. Фермана, по начинът по който е формулиран,
оставяйки юздите на властта в ръцете на турския султан, което е естествено, той държи тези юзди, как ще ги пусне? по кой начин ще издаде документ без никой да го насилва? Без да имаме война, без да имаме революция. Така, толку така да го даде. Това нещо е невъзможно. така, че, виждаме как нашите тогавашни прадеди преиграват.
И тук виждаме и трагедията, защото този Григор Пърличев, който оприличаваше султана на Моисей, вижте как завършва своята вълнуваща реч, от която всички плачат. Тие изгубиха вие да чувате, те, един вие, изгубиха, а вие да чувате, да пазите, и на чада ваши наследие да оставите и да ги научите от мали да почитат царя и името царско да го споменуват
со любов и уважение. Да ги научите от мали да молят Бога да му подари дълги дни и благоденствие, Амин. И неприятелите му да ги спростре под стъпките му. Амин. Значи, децата да бъдат учени, да уважават султана, да го споменуват с любов, това добре. Бог да му подари дълги дни и благоденствие, Амин.
До тук нищо лошо. И неприятелите му да ги спростре под стъпките му. това вече е прекалено. Защото какво случава неприятелите му. Утре българите също ще бъдат неприятели на султана. Така че, тук виждаме как мерката е много пресечена, много надмината и как Григор Пърличев
по един много тъжен начин подпечатва това, че Охрид ще отпадне от българската държава. този ентузиазъм, който той говори, за възстаняването на цар се показа за българите в той Моисей. Всъщност, виждаме, че се получава точно обратното и че българите се самоизлъгват с този театър, с това
уж умно изхитряване на султана и на османската държава. Не, за съжаление, се получава обратното. И до ден днешен ние продължаваме да триумфализираме това събитие. Да го представяме като победа. Професор Петър Ников в своята книга нарича Фермана за екзархията
първата голяма победа на българския народен гений, която съумя да се наложи и извоюва своето право със собствени сили. Виждаме едно неразбиране на историята. Първо, не е със собствени сили. Това е деяние на султана.
това не е победа на българския народен гений, а е победа на османския геополитически гений на Али Паша. и ние за да разберем историята си трябва да изучаваме тези гениални ходове с 150 годишна давност и с 150 годишна поразяваща сила. казахме Петър Ников сега в академичната многотомната история на България
от 1987 година. Очередяването на българската екзахия наречено, но и тогава беше атеизъм, победа на българския народ. Много годишната тежка борба на българския народ за освобождение от чужото духовно иго завърши с голяма победа. така се пише по време на Комулизма 87. А ето и в днешно време. На 28 февруари, забеждете датата, 2020 година, българския парламент приема следната декларация
относно екзархията, в която, дали треумфалистична, естествено, в която се нарича тази екзархия връх в борбите на българското църковно-просветно движение. По същия начин в Държавата агенция за българите в чужбина по повод на 150 годишната е казано, че ферманата е връхна точка на борбата за българска църковна независимост и най-голяма победа на българите през епохата на възраждането самостоятелно извоювана с мирни средства. Значи тя е най-голямата победа на българите през епохата на възраждането самостоятелно извоювана. Далече, далече, далече сме от съзнанието. Първо, че това не е самостоятелно извоювана и второ, че изобщо не е победа, а е пагуба.
Тук можем да сравним всичко това с езоповата басня за гарвана и лисицата. Лисицата, която хвали гарвана, колко е красив, какви прекрасни пера има и че ако и пее толкова хубаво, равен на него няма да имаше бъде цар на птиците. И гарвана, който държи в човката си вкусната мръвка, започва да пее и мръвката пада в лапите на лисицата. Ние сме в точно тази ситуация, но след като се е случило събитието и му кажеш на гарвана, а бе, какво стана? Как така? Изпусна мръвката. И той ти отговаря,
ама, много хубаво пея, нали? И ако му кажеш, добре, с това пеене ти изпусна мръвката, той ти казва, ама, аз пеех за мръвката. Колко я чакат дечицата ми, малките гарванчета, колко трудно я придобих със самостоятелна битка с другите гарвани. И не можеш да му обясниш, че точно тази песен е проблема. Песета за малките гарванчета, за битката му с другите гарвани, как той самостоятелно е извоювал вкусната мръвка за неговите гарвани.
И че тази песен всъщност е провалила всичко. И че али паша, али сицата, е грабно мръвката и нистина оставане с празни ръце, продължавайки 150 години да пеем същата гарванова песен. Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с Богослова Георги Тодоров по Радио Зорана.