Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е Съборът и Разколът. През настоящата година се навършват 25 години, четвърт век, от провеждането на Всеправославния Събор в катедралата Свети Александър Невски в град Света София. Този Събор беше призван да сложи край на разкола в Българската православна църква. Това е важно историческо събитие и четвъртвековната годишнина дава повод да си го припомним. Ние не веднъж сме коментирали разкола в Българската църква и пак ще го коментираме. Това е изключително важно събитие, но всеки път обръщаме внимание на едно много важно и, за съжаление, отрицателно обстоятелство, А именно, че и до ден днешен, 25 години след Всеправославния Събор и, така да се каже, 30 години след началото на разкола, То започна в 92-а, значи 31 години от началото на разкола, ние все още нямаме сериозно историографско изследване на това изключително важно събитие. Има предвид разкола като цяло, но и Събора в частност. Като казвам, че нямаме сериозно изследване, по-скоро нямаме никакво изследване. Имаме статии, многобройни, през целия този 30-годишен период. И интервюта, и други подобни, но изследване нямаме никакво. Нито задълбочено, нито повърхностно, нито едностранно, нито многостранно, нито никакво. Това е много-много отрицателно обстоятелство.
Това означава, че българският обществен ум не функционира. Българският обществен ум, за да функционира, трябва да анализира случващите се с България събития и да ги осмисля. Започвайки от най-важните. Е, разкола е от най-важните. Имаме университети в България, не един и не два. Имаме богословски факултети, не един и не два. Имаме Българска академия на науките. Исторически факултет, разбира се. И всички те не са намерили време и сили, за да създадат едно, каквото и да било то, изследване на това първостепенно събитие от нашата нова история. Много важно, че ние се намираме в исторически момент, когато такова изследване може да се направи особено пълноценно. След 10 или 20 години, няма да е същото, защото вече няма да са живи участниците. Или повечето от тях няма да са живи. Преди 10 години, можем да кажем, че беше рано още, или преди 15 години. Беше рано, още не беше се слегнал праха от събитията. И в известен смисъл нямахме историческа дистанция.
Сега имаме оптималната историческа дистанция в съчетание с живи свидетели. Ние самите сме живи свидетели. Всеки от нас има някакво отношение към тази тема, някаква представа за нея. Но тази представа е странична, повърхностна. Един изследовател има за задача да влезе под повърхността, да проучи това, което не е видимото, което в много случаи е по-важно от видимото, или най-малко е много важно и да направи обобщенията. Всеки, който се е занимавал с историография и правил някакво историографско изследване, знае много добре, че в началото и в края на изследването нещата стоят по различен начин. Ако си свършил работата, самото изследване изважда смисли, изважда събития, изважда взаимовръзки, изважда действащи лица. Няма смисъл да се правят историографски изследвания, в които в началото и в края да е едно и също. Това означава, че не си свършил работата. И съответно пък, ако никой не направи такова изследване, ние ще продължаваме да се пускаме по повърхността, по вестникарския слой на събитията, който е в момента на лице. Има ги тези статии, макар че има ги, има ги, ама къде ги има? Ние сме ги изпозабравили, те са разпръснати в стотици броеве на десетки вестници.
Има, разбира се, и предаване по телевизия, по радио, тук там е записани, там запазани, там не запазени. Т.е. това е един огромен корпус, който дори и като повърхността, дори и в регистра на вестникарството, и той не е събран и подреден. А на практика е потънал в постоянната лавина от нови и нови събития, нови и нови факти, нови статии, нови интервюта. И дори тази фактология и повърхностното вестникарско осмисляне, и това вече ни се губи. И да не говорим за по-новото поколение, което пък не е преживяло тези събития и съвсем няма понятие от тях. И има нужда те да бъдат дистилирани от участниците и съвременниците и да бъдат преподадени. Защото тази история е много важна. Това е нашата история. Ако приемем, че нас ни интересува да кажем какво се е случило в 15 век във България, първия век след падането под Османско иго, това е изключително важно. Защото сме българи. Защото там са били нашите пра-пра-прадеди. от тогава е минало толкова много време, че причинно-следствените връзки са много трудни за проследяване. не е така с темата за българския разкол и за събора в 1998 година. Събитията, които там са се случили, имат много-много пряко отношение към това, което в момента се случва.
и ни помага да го разбираме. Ако ние ще разберем, то онова събитие ще разберем и това, което сега се случва. А ако онова събитие остане неосмислено, как ще градим смисли за по-близки до нас събития, които още нямаме перспективата и дистанцията за да ги осмислим? И да направим изводите. Така че, просто използвам повода за тази годишнина. Тя ще бъде в края на Сетерия, началото на октунри, конкретната годишнина на събора, Всеправославния събор. Но цялата година дава хубав повод да се връщаме към тези събития, които разбира се не са се случили само в тези 2-3 дена на събора. Те са били подготвени предварително и имат след това и продължения. И така, каква е ситуацията към 1998 година, преди 25 години, във връзка с Българската църква и съответно разкола. Това, което сега знаем и тогава мнозина знаеха, но не всички, е, че разколът, който беше заченът като опит за пречистване на църквата
от зависимости от държавна сигурност, от бившия режим и прочие. Но ние сега знаем, че главните двигатели на школа, тримата митрополити, Пимен, Панкрати, Старозагорски и Калиник, Врачански, точно тези тримата са имали най-дебелите досията в държавна сигурност. Т.е. това за тях е било чисто лъстогонство. Много важно е, и това нещо ние не го знаем, а е изключително важно, кога подръжниците на разкола са разбрали, че лидерите на този разкол са още по-зависим от държавна сигурност, в сравнение с Патриарх Максим и с другите членове на синода. тогавашния. Обвиняване в досията и прочее.
Ето това трябва да го разкрия едно историографско изследване. Кога се разбира това нещо? Защото в 1997 година, когато идва на власт правителството на Иван Костов, тогава и президента е на Седесе, и кмета на София, и съобщо цялата власт, парламента разбира се, е в ръцете на Седесе. би било много странно, ако те не са знаели в архивите на държавна сигурност, кой владика, какво досия има. Разбира се, те нямат право да го огласяват, но биха били последните некадърници, като политици, да вземат отношение по данен въпрос, без да го познават. А за да го познават, трябва да проверят кой кой е. Т.е. за мен хипотезата е, че от началото на 1997 година, ръководството на Седесе, което беше главния крепител на разколниците, изпаяло, че тримата стожери на разкола, тримата стари митрополити са всъщност с досиета на агенти на държавна сигурност.
Христоф Орс Събев, който беше идеалист, отдавна беше емигрирал в САЩ през 1995 година и на власт бяха останали като ръководители на разкола именно тези тримата. Т. Пита се какво прави Седесе в момента в който разбира, че разколниците се ръководят от бивши агенти на държавна сигурност. А бивши, а може би и кой знае кога, агенти на държавна сигурност. Тук оставям на страна доколко те са били истински агенти, доколко са отбивали номера. Това е съвсем друга тема, в който е чел до Сиеца. Той може да прецени. Аз не съм ги чел. Но, говорим за формалната страна, която се размахваше и до днешня се размахва.
Бил агент на държавна сигурност. дали е проформа, дали е направил някакъв донус или нищо не е правил. всички бяха по този заменател. Но тези тримата бяха под огромен общ заменател, защото имаха огромни досиета. И държавната ръководство не може да не е знаело това нещо. и продължава да ги подкрепя. Ето това е първата много важна тема на едно бъдещо изследване. Дай Боже да не е бъдещо, дай вече да го има, да е вход. Кога научиха, че са заложили на една измама? Защото по нищо не личи цялото ръководство на СДСР. Слен Тостоянов, министрът председателя Костов, кмета на град Света София Стефан Софиянски, са твърди подръжници на разколониците и обявяват пимен за патриарх, интромизират го в храма Света Параскева и така нататък. че той е чиста паница и борец за възвишени идеали. И така в 1998 година, когато се свиква въпросния Всеправославен събор,
ние имаме цялата политическа власт, започваки от Народното събрание, президентството, правителството, кмета на София и неговия натураж. Всичко това е яростно настроено срещу патриарх Максим и Светия Синот на Българска православна църква. и категорично без оговорки поддържат разколониците. Защото те биха могли, като казвам без оговорки, биха могли да направят един преврат в разкола и старите митрополити по най-друга форма, като вече компрометирани с досиятата един вид, да си подадат оставките, да отидат на покой и да дойдат млади неопетнени в кавички. В последствие ще казвам, че са много опетнени по други линии, но говорим за формалната страна на въпроса, за досиятата. Ръховодството на серия се не прави подобни опити,
макар, че те контролират изцяло разколниците, но си ги държат в състоянието естествено, да не би дядо Пимен да се съгласи или дядо Панкрат или Калиник, всичките те бяха хора с опит, невчерашни, изпечени и нямаше да се съгласят като някакви пионки да бъдат местени от някакви много израснали политически величия. И на последно място това бяха хора с амбиции, хора с его. така че такъв преврат на чистите срещу опетнените е една иллюзия, но въпросът е, че ние нямаме никъде нито един бемол подръжката на СЕДЕСЕ за те трима супер обзаведени с досията Митрополити.
И това е много важно. това разкрива почетеността на нашата политическа класа, т.е. тя е непочетена. Тя не се интересува от истината, а се интересува от етикетите. тогава все още етикетите на дядо Пимен, дядо Панкрети, дядо Калиник бяха чисти до доказване противното. Те се явяваха още борци за демокрация против червената църква, един вид на комунистическия патриарх Максим. тези тотална измама за малко да затрие българската православна църква с помощта на политическото ръководство на България. Избрано, впрочем, на законни парламентарни избори по всички демократични процедури. Това не бяха някакви манипулирани избори. Народа гласува доверие на тези човеци. Народа вярваше и на Иван Костов, и на Петър Стоянов, и на Стефан Софиянски. Като читави хора не са агенти на държавна сигурност, не са комунисти, не са лоши. Нови хора ще направят на нова, по-добра България. Виждаме, че по отношение на сърцето на България, на църквата на България, те проявяват едно непочетено отношение. Но това нещо би трябвало да бъде предмет на едно сериозно историографско изследване,
а не просто на една есейстика, както в моя случай. Защото много добре знам, че когато човек се зарови в документите, е там излизат невероятни неща. Изключителни неща. А от вънка да, виждаш кой кой е, но есейстично ангро, а не в детайл и в документ. Седесе са декларирани врагове на Българска православна църква. В лицето на нейния свети синод подкрепят лъжа синода на дядо Пимен и правят всичко възможно за делегитимиране и ликвидиране на Българска православна църква. Свиква се през юни една общонационална православна свещеническо-мирианска конференция и тя насрочва за 20 октомври 1998 година Общо български църковно-народен събор. Това е изключително важно, защото общо български църковно-народен събор това е нещо като учредително събрание. И ако то се проведе, ако на него отидат много хора, много свещеници, епископи, мирени и силни на деня, държавни люди, Тогава този събор, този общо български църковно-народен събор, ще придобие един сериозен авторитет, ще придобие някаква наукообразност, някаква законообразност и ще се позовават на неговите решения. А те ще бъдат очевидно в каква посока. Те легитимиране на Патриях Максим, денонсиране на неговия избор като неканоничен и прочие, и прочие. Нищо чудно и темата за досиятата да е щяла тогава да бъде изиграна като силна карта, защото нищо не пречи на хора, които нямат морала да кажат, че ръководството на разколниците са хора с огромни досията. Те с същия морал, с същата липса на морал, могат да ликвидират тези досията и да извадят досиятата на другите. И какво ще застане?
Прави се събора, изнася се информация от съответните служби по съответния начин. Може и Народно събрание да му гласува, да я знам как. Да се направи една проверка в досиятата на държавна сигурност. И ако са прочистени трите досията на тримата митрополити, всичко останало се извади, тогава допълнително ще да има изключително тежко въздействие върху съвестта на мирените, върху общественото мнение. И не се знае как ще да реагира самия народ, който така или иначе не може да борави с документите и приема това, което му се дава. Представяме по този начин би могъл да се насочи против легитимните ръководители на Бъгарстта православна църква, против Св. Синод и да прегърне каузата на разкованиците, които всъщност бяха и измамници. Нека да чуем едно песно пение и след това продължаваме. Синод и да се върху съвестна. Синод и да се върху съвестна. Синод и да се върху съвестна. Синод и да се върху съвестна. Синод и да се върху съвестна. Синод и да се върху съвестна. И така през юния се взема решение за свикване на разколнически общобългарски църковно народен събор. За 20 октомври е предвидено това нещо.
поради тази причина на всеправославния събор за 30 септември до 1 октомври, тези два дни фактически, няма как да го толкова мина, че освен като превантивен удар за да се или отмени или най-малкото обезсмисли този разколнически общобългарски църковно народен събор. Интересно е обаче да следи в документите как се проявяват тези неща и съответно как реагират на поканата поместните православни църкви. Очевидно, че святия свинот е изпратил до поместните православни църкви писма за подкрепа, в които е търсил подкрепа и е било взето решение да се изпревари разколническия псевдосъбор с един всеправославен събор. Явно е, че всички глави на поместни православни църкви са реагирали положително. Казали се да, ще участваме. И събора действително е свикан. Ключовата фигура тук е цариградския патриарх Вартоломей. Той има тук двойна роля. И е интересно наистина да се проследи внимателно неговото поведение. Като казвам, внимателно неговото поведение има предвид включително и публикуване на протоколите на събора.
Защото и крайно време протоколите на този толкова важен събор, при това вече има 25 годишна давност, да бъдат публикувани. Техното публикуване технически е много лесно, финансово е много лесно. нито има проблем с парите да се намерят, това е една текстова книга, няма цветен печат, няма лукс, няма нищо. да не говорим, че може да се публикуват и в интернет, дори без хартия, съвсем без пари. Просто да се качат в интернет, това е достатъчно. за повече, дори няма нужда да говорим, за да не взема някой да обясня колко скъпо би било. Не, без пари е, качат се в интернет. Всичко са текстове, много е лесно да се сканират, да се качат. Протоколите естествено, че съществуват. Най-вероятно съществуват и звукови записи, частично и видеозаписи. но нас не ни трябва чак толкова подробни записи, макар че са много важни. Би трябвало и видеозаписите да се качат, защото това не е някаква търговска сделка, където има търговска тайна. Не е нещо между двама души, където ще кажеш може да има лични моменти. Не, това е най-официално възможно събрание насред храма в Сицелисандър Невски,
където се казва: "Пред Бога си говори от тези работи и сега да се криеш". Кой какво има да крие от протоколите на събора? Точно обратното. Всички би трябвало да имат интерес да са публикуване тези протоколи. Защото първо - това е история. Ние колкото повече документи имаме от такъв характер, първокласни, първостепенни документи, много повече материал имаме за достоверни исторически изследвания. Освен това самия събор се оказа на правилната страна на историята. Защото каузата на събора победи, т.е. участниците са победители. Това не е някакъв събор, който е довел до провал и те да не искат да са свързани с този провал. Не. В крайна сметка, каузата на събора победи. До такава степен, че ние вече забравихме за разкола. Няма нито един разколник. Аз вече не виждам, не срещам нито един разколник. Няма такъв прит.
Е имало някакви там отделни храмове тук, пазени там. Но отдавна, отдавна и ги няма. Вече започва да се забравя това явление. минаха близо 20 години от някаквито дефакто ликвидиране. И при това положение, още по-голямо основание имаме ние да... Това беше едно положително явление в църквата. И имаме основание да видим как се е направило, как се е месило тестото на историята по време на тези два дни на Всеправославния събор. И така, Патриарх Вартоломей, който от тогава насам много се дискредитира, но тогава се прояви в положителна страна. Дойде, участва в събора, подкрепи Патриарх Максим. Така, че ние можем да му дадем една общо взето положителна оценка за онова участие. Има и някои отрицателни страни на неговото участие. Той се опита, както винаги, да го използва за себеотвърждаване, за отвърждаване на своя авторитет, което ако беше само по себе си, няма да е толкова лошо. Сега в край на крайщата, може би иска да утвърди авторитета на институцията.
Всеки човек, който представя някаква институция, иска да утвърди няния авторитет. Хубаво, но когато това е засметка на другата страна, тогава вече не е добре. А тук беше засметка на Българската църква, която, впрочем, беше темата на събора. Т.е. нейната съдба беше на везните. Патриария Вартулмей тук допусна две принципни грешки. Първата беше, че когато дойдоха да се покаят разковниците и върнаха енголпиетата, знаците на епископското достоинство, Те ги върнаха на Патриарх Вартулмей. Това психологически е напълно разбираемо. Аз не мога да си представя, че лъжи митрополит Инокентий с биографията си на разколник, проводник на силите на този, този и този. Изведнъж ще отиде и ще целуне ръка на Патриарх Максим, също когато е хвърлял огън и жупел години наред. Психологически това нещо е много трудно. Това е и съското покаяние, разбира се, но то не се случи. И външното, фалшилото покаяние беше да си свали енголпиетто и да го предаде на председателствъщия събора, председателя на събора, Царь Градския Патриарх Вартулмей. До тук прияваме, че това е един компромис, който е напълно приемлив. Това е възможност на човека, без да издевателства над своето болнаво его, да тряне по пътя на лечението. Но, от този момент нататък Патриарх Вартулмей има две альтернативи.
Едната тази, която той избра, е да им върне енголпиетата, т.е. прощава ви се от името на събора, ви се прощава и пак си бъдете епископи, макар и не една такива постои, на които сте се самоназначили. Това явно е гологоворено. Но, когато той лично връща енголпиетата, той влиза в ролята на източен папа. Защото разколниците не са от царегарската патриарше, не са от българската патриарше. Така че, ти нямаш право да се наместваш във вътрешните работи. Т.е. патриарх Артоломей, уважен предостатъчно с това, че енголпиета са дадени, са върнати на него като председател на събора, до тук добре, от тук нататък той трябваше, за да запази и достоинството на патриарх Максим и реда и смисъла на църквата. Защото православната църква не е подчинена на царегарския патриарх. Тя си има автокефални глави на поместните църкви и патриарх Максим е именно такъв. Т.е. патриарх Артоломей трябваше да преотстъпи този жест на патриарх Максим и дори да го заяви. И дори да го заяви. Много просто. Защото всеки шикамача, сетане, те би ги даваха, как така ти прехвърдаш топката. Това да кажи: "Вижте какво, брате, ние се намираме в църква канонична. Поред каноните на църквата така трябва да се направи. И затова тези англопията не са върнати на мен, а са върнати на каноничния глава на поместната църква.
Поради което аз няма да ги докосвам, а ги предоставям, тук моля, да ги предадат съответните там дякони или кои ще бъдат наоколо, да ги предадат на него святейшество, патриарх Максим. И той вече да се разпореди съгласно решенията на нашия събор. Това е първото. Първата грешка на Петрягвата ум е, че се поставя в ролята на глава на православието, какъвто той не е. Главата на православието е Господ Иисус Христос. Втората грешка е, че процедурно и психологически той, бих казвал, че малко несериозно или с нежелание се отнесе към процедурата от там нататъка, защото Добре! Разколниците върнаха англопиятата, покаяха се, бяха възвърнати в епископско достоинство, в лоното на Българства православна църква, т.е. разкола приключи до тук добре. И от тук нататъка всички гости от чужбина си тръгват. Кой от къде е дошъл? Патриаревът Олмей се връща в Цариград, Александрийския се връща в Египет и т.н. Но само с един жест на връщане на Египет е много тънка е психологическата основа, на която се гради покаянието и възвръщането. Трябваше да има много повече.
Добре, покаял си се, а или като си се покаял, значи вече си подчинен на Патриарх Макси, някакъв епископ на разположение или там с някаква титла, викари на някого си. Тогава ще изпълняваш разложеници като такъв. Т.е. трябваше непременно след този жест да има богослужебно въвличане на разколниците в делата на Българства Православна Църка. Богослужебно, литургично. Т.е. трябваше те да бъдат приобщени към света литургия на следващия ден и да има съслужение между довчерашните разколници и св. синод. Вече при такова съслужение, когато се споменава името на Патриарха с тяхно участие, когато си вземат иерархичното място по време на литургията, където има мястото. Когато приключи този целият цикъл, тя църквата неслучайно го измислила подреждането в ред, тогава много по-трудно щяха те да се отметат. Когато се отметаха веднага след събора, до такава степен, че възниква много важния въпрос как изощо се съгласиха да дойте и с каква цел са дошли разколниците на събората. Много интересно. Ето тук е ероята на историографа. Защото ние гледаме външната страна. Дошъл инокенти и върнал енголпието и те му го дали обратно. Ами ако не беше дошъл, кой се е свързал с него? Как той се е съгласил? Въз основа на какво?
Дали е имало компромиси? Което разбира се е задължително. Дали някой му е въздействал? Кой? Кога? Защо? И това не го знаем. И продължаваме да сме още във времето, където тези неща могат да се изнесат от живи свидетели. Най-малкото могат да се прокарат няколко хипотези. Защото виждаме, че веднага след събора инокенти се отметва. Това означава, че не е бил много убеден. Ако той беше с искрено покаяние, разколът щеше да приключи на 1 октомври 1998 година. И нямаше да има никакви последици след това. След това е много, много тежки последици. Много тежки години минават след това. През цялото време нещата са на кантар. Защото цялата власт е в враговете на събора. Цялата власт е в държавата.
Още дълго време. Чак в 2001 година идва Симеон Сахско-Брогоцки. Така че, 1998, 1999, 2000, това е време за огромни сътресения. Промените и някои так се случват, впрочем. На всички нива и законодателно, и в висшите съдилища, и в политиката, и в медиите. И в действителността. Така че, как е бил поканен и принуден да дойде на събора Лъже Митрополит Иннокентия? Ето това е един много, много важен и неизяснен въпрос. Поначало, самият събор, каква е неговата мисия? Защото, ако целта е да се покаже единодушна подкрепа на Патриях Максим, че това най-лесно можеше да стане по писмен път. За един ден може да се получат в София писма, в електронната поща, а след това и по другата поща, в хартиян вид, от всички глави на поместни православни църкви, с единодушно признаване на Патриях Максим и с апел към разколниците да се завърнат по братски, да се покаят и да се приключат с разкола.
това можеше да се направи много лесно. Каква е разликата между такова непряко и прякото участие? Това е важен въпрос. Изглежда, че прякото участие има друга стоеност. Когато наистина дойдат тук, наистина в катедралата, наистина в облачение. Тук възниква един такъв въпрос. Добре да си представим, че катедралата беше в ръцете на разколниците. и Света Неделия. Както беше, да кажем, Света София или Света Параскева. А да кажем, в ръцете на светия сънос бяха храмовете в Пловдив и Стара Загора, да кажем. Но в Толицата спокойно можеше да имаме един штурм на Св. Александър Невски, на Света Неделия и на Св. Георги, на още една две. и да нямаме храм, в който да се проведе Събора. Нещо повече. Дали изобщо Събора би дошъл да се събира в храм по-малък от Света Неделия. По ранг. Това е катедрален храм.
Света Неделия. И разбира се, в Се Александър Невски. Катедрален храм. Но да се съберят в, да кажем, Стапа Раскева или в Св. Кирил и Методий или на Петекюшета Св. Георги. Или в Среди Седмочисеници. Такъв ранг храм. Като има предвид, че Стапа Раскева и Св. Кирил и Методий бяха разкомнически, както и Св. София. Тук възникват и такива любопитни въпроси. Биха ли дошли в един малък енорийски храм? Или наличието на катедралния храм в центъра на столицата да е било решаващо да кажа да? В Том ще е там, ще дойде. После възникват и други въпроси. Как ръководството на Седесе е допуснало инокенти да дойде на Сабора физически? Те биха могли да му кажат: "Виж какво сядат и тук много хубаво, обаче...
И да се разходиш малко до бачковския мастир или до троянския или до рилския или до витуша, да се разходиш за гъби да отидеш и да те нямат тук по Редна Сабора. Кой е бил всъщност главният двигател? Ние не знаем по това време отговор на един много важен въпрос. кои са главният двигател или кои са главните личности двигатели зад разкола? Защото не може да няма такива. Ние не можем да смятаме, че главните двигатели са били инокенти, пимен, калиник и панкрати. Те, разбира се, всячески са действали, но те не са решаващи фактори. Решаващите фактори са политическите, властовите. Ако ги нямаше тях, разкола щеше да умре на втората година. Т.е, зад разкола е имало силни фактори политически, властови, които са го подкрепили и които са били меродавните. Там са се вземали решенията, какво ще прави. Разбира се, тези разколничките митрополити всячески са работили в тази посока, но без да разполагат, да разполагат с власт. А властта не е абстракция. Тя винаги се проявява чрез човеци.
Така че, историците трябва да разкрият кои са били главните човеци, които са двигателите на разкола. Нека да чуем още однопитно пение и след това ще продължим. ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ ПЕСНЯ Абонирайте се! Абонирайте се! Против Патриях Максим или колебаеща се! Всички са го подкрепили по една мога проста причина! Първо, той е каноничен и второ, те самите могат утре да изпаднат в подобна ситуация, защото никой не е гарантиран, че също него няма са направите къв пуч, както се опитаха да направят също Патриях Максим.
От каноничност, от солидарност всичките единодушно бяха с него. Другите решения за там връщането на Пимен, Калиники, Панкрати, на много ръкоположените епископи, на Челосинокенти и прочие, всичко това е ясно. Но, когато си тръгват участниците в Всеправославния събор, ушки им решили въпроса, всъщност его казва, че въпросът не е решен. Нещо повече. Най-вероятно, въпросът нямаше да бъде решен ни до ден днешен. Всеправославния събор формално решава въпроса с Раскола, но аз бих казал, че не го решава. Защо? Защото, ако говорим за признание, Патриях Максим винаги е бил признаван. От своята интронизация в 1971 година до кончината си, никога не е било спорено неговото патриаршеско достоинство. И съборът го преподтвърждава. Какво ново? Няма нищо ново. Това, че Расколниците се покаяха, е постижение на събора, но те се отметнаха от покаянията си. И с нова сила се втурнаха да противодействат против святия синот. И тяхното отмятане на практика отменя тяхното покаяние. Така, че много скоро след събора, още през ноември, се проведи така неченият изванреден цъковно-народен събор в операта. В Софийската опера.
Това е един лъжи събор, финансиран от правителството на Иван Костов. И там, естествено, че Патриарх Максим бива освободен, приема се нов устав и така нататък. Тоест, все едно, че не го е имало изобщо, се православния събор. Той не се споменава. Той е нищожен за участниците. Тоест, ние се връщаме в началната точка. Да, от канонична гледна точка, Съвправославния събор е висшата институция, но те и преди това го признаваха. Новото кое е? Че препотвърждават. Ама, те не са се отмятали, за да има нужда от препотвърждаване. Така, че този Съвправославен събор, при все, че ако го нямаше, ще бъде много-много трудно на Светия Синод. Да излезе от ситуацията. Много трудно. Но, все пак трябва да кажем, че неговата роля е преди всичко символна. Той е един символ на единството.
А единството е било пред цялото време. За Православното единство по отношение на Патриях Макси и на Светия Синод на Българства Православна църква. Никога не е било по саме подсъмнение. И така, един месец само след Събора, Разкола е в пълния си блясък. В операта, Нов Остав, Ослуждаят Патриях Макси и така нататък. Така, че... Нашата представа, че Събора е решил канонично Разкола. Нищо не е решило. Канонично Разкола е бил решен от самото си начало. Той е неканоничен. Кога ме да се решава? На практика, Разкола бива решен с политически средства. По простата причина, че той е политически. Той не е някакъв богословски Разкол. Той е опит за преврат, опит за земля на властта.
Опит за използване на църквата от властите. За нейни цели. И тук е друг важен момент на историографското изследване. Какви цели си поставят политиците и двигателите, които стоят зад Разкола. Тоест, какви цели си поставят, да кажем, Иван Костов. Или Петър Стоянов. Или Стефан Софиански и другите. Какви цели си поставят те? И как смятат чрез със конца да ги осъществят? Тоест, дали техните цели са, примерно, идеалистични. Пряме да кажем, че Петър Стоянов не е знаел за досиятата на дядо Пимен, дядо Кърник и дядо Панкрати. И е смятал, че те са борци за демократични ценности. Може и така да е. Но, тези, които са знаели кое, какво е действителността, са си поставили други цели, естествено. Впрочем, тъй началото незнание на това равнище на политика не е оправдание.
Защото ти на това равнище на политика отговорност, ако не си дадеш труда да разбереш кой кой е, ми ти какъв политик си. Ти можеш да заложиш на Юда Искариотски, ти можеш да заложиш на предател, можеш да заложиш на враг. Как така залагаш на някого, когато не знаеш кой е. Може да има двойно дъно, може да действа с съвсем обратни цели. Така че, лично аз не вярвам в наивността на тогавашните оправници, а по-скоро ми се струва, че обяснението е друго. Стават един вид наши и ваши, запалянковци. Този е от нашите, този не е от нашите. Ама имал досия пет-петри по-голям от всички останали, еми няма значение, то е от нашите. Той нас подкрепя. И съответно ние и него. В политика, като обикновено, това е водещото. Принципите винаги са на второ место, макар че, се декларират винаги. Но реално погледнато е, важното е наши и ваши. Както каза Ония, може да е кучесин, обаче е наш кучесин.
Така че, случай е такъв. Няма никакво съмнение, но, пак казвам, важно е историците да си свършат работата. И да проучат от ли какво е направена историята. От глупостта на еди кой си политик, приемайки възникарството за източник на информация. Или от непочетеността, който приема кучесин, защото е наш кучесин. Ето това трябва да изясни историята, защото тогава ще разберем от какво е направена наша действителност. Дали грешки от глупост, или грешки от непочетеност, от обвързаности, от корист, от малодушие. Ние не знаем в случая какви са главните двигатели. И това е работа на историографа да проникне най-малкото, до където стига достоверността. Да се опита да проникне. И така, разкола е приключен не чрез съправославния събор, а чрез политическата власт на един човек. Симеон Сакско-Бурогорски. И тук е много важно да се види неговата лична роля. Това е човекът, който приключи разкола Българства-Православна църква. Закона за вероисповеданието, чрез който беше възстановено владението на Българства църква върху съответните храмове,
беше внесен от депутата Борислав Цеков. Борислав Цеков сам нищо не може да направи. Той е един млад човек на 26 години, без никакъв опит в църковното право, без никакъв църковен опит. Т.е. възможно е покрай него, или зад него, или над него, да имало други по-старши, които да са му помагали в тази кауза. Той, впрочем, се справя с задачата, но основният двигател, нека да кажем пак, е човекът, който решава нещата, е Симеон Сахско-Бургоцки. Задачата е решена в два хода. Първо – закона, след това неговото прилагане, значи 2002-та се приема закона, в 2004-та се прилага, биват изгонени разколниците. И от тогава вече им е съвсем затихващи битки. Знаем, в Трансбург, там, голямото дело, което беше оплескано от българската държава. И, разбира се, позор за самия Трансбург. Това дело трябва да се изследва в правото, защото е изключително криво в Сразбургския съд, Европейския съд, се вземат едни ужасяващи, антиправни, антилогични решения, очевидно манипулирани, включително и от български представители. В тези среди, про-разколнически, тези допълнителни отзвуци от разкола продължават още известно време, но основното е приключено. Така, че, връщайки се към историята на Всеправославния събор в 1998 година, трябва да кажем, че това е все още едно непопълнено бяло петно в нашата съвременна история.
Ключови въпроси стоят не просто без отговор, но не са и зададени, не се задават. И то важни въпроси, основни въпроси. За движещите сили, двигателите, кой стои зад разкола? Коя е политическата сила? Не в формалния смисъл, то е ясно, че е 70. Говорим в реалността. Кои са личностите? Които стоят, които са двигателите на този разкол? Възможно е, сега някой може да каже, това са масоните, тук може да каже, това са американците, тук може да каже всичко. Но това са казани речени, приказки. Ние не можем да правим история от това. Трябва истинско изследване, историографско. И тогава ще получим отговори. И, много важно, ще получим връзки с това, което се случва и сега в България,
пък и в църквата, пък и още в живота. Защото тези движещи сили не са спрели и изчезнали, и те не са се появили пък точно ад хок за събора, това са едни сили, които си съществуват. Едни личности, които си съществуват. И преди събора, преди разкола и след това. И за това, едно изследване на това събитие, за нас ще е много полезно. ние затънахме в конспиративни, вестникарски, писти, фалшиви, които ни препращат в девета глуха да търсим обясненията, които понякога са съвсем други. И без истински историци и истинска историография ние затъваме в този театър на сенките и ставаме все по-безпомощни. Когато не знаем кой кой е
и за какво става дума реално в политиката и се плъзгаме зад повърхностните маскаради, тези балове с маски, като постоянно се играят, тогава ние ставаме жертва на етикети, жертва на лозунги, жертва на опорни точки и то във всички сфери. Както тогава беше в църковната, така и във всички останали. Светоглед Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров