ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е Българската фабрика за история. Наскоро, по Петров ден, слушах по радиото предаване за Велики Преслав. Там се провеждаше някакво честване за 1130 години Велики Преслав. Насловът на това честване
беше формулиран така 1130 години Велики Преслав тире история на цял един народ. Това мероприятие се провеждаше под егидата на вице-президентката Йотова. Тя изнесе някакво слово. Имаше, разбира се, местни управници, международно участие, за талантливи деца, някакъв културен форум, представители от Австрия, Канада, Италия, Испания. Наградиха
млади таланти и така нататък. Всичко добре. Не можем да обвиним нито един от участниците, нито духовниците, нито вице-президента, нито местните ръководители, областни управители, кметове. Но събитието, което те честваха, не е вярно. Преди 1130 години не е имало Преславски събор и той не е обявил Преслав за столица.
В този смисъл историята на цял един народ, както е в наслова, е в случая една грешка на историците. Искам да кажа, участниците не са виновни. Виновни са историците. Защото историческият разказ подвежда обществото. прочутите решения на Преславския събор,
така нареченият, който не е бил в Преслав, е бил в Плиска и взял съвсем други решения. Но тези решения, които към настоящото време са четири на брой, има ги в интернет, оттам ги препечатват, в православни сайтове и така нататък. Тези четири решения
по същество са подменени. там било взето решение да се премести столицата, от Плиска в Преслав, няма такова нещо. Било взето решение да бъде прогонено византийското духовенство, няма такова нещо, не е взето такова решение,
не е прогонено византийското духовенство. Ако то беше прогонено, все щеше да има някъде следа в историческите извори. Ромейската империя, която по това време е в идеални отношения с България, до тогава, ще да бъде
много учудена, ще да се отбележи това събитие, никъде го няма и няма как да го има. Защото как се подменя духовенство в една страна, която още няма кадри, още няма духовници български. Те първо се създават. Да,
разбира се, че се създават български духовници и това е един процес, но това не е било прогонване на византийските духовници. Просто ние започваме да възпитаваме свои кадри, свои духовници и те лека-полека с поколенията
естествено, че стават византийските лека-полека или си отиват обратно или вече са на възраст и отмират и така нататък. Но това е бил един естествен процес,
не е имало прогонване. И така нататък, да не влизаме в подробности, много пъти сме говорили на тая тема, но защо сега говорим на тая тема? Защото говорим за механизма как се осъществява общественият исторически
разказ, как се изгражда, как се произвежда общественият исторически разказ. Сегашния обществен историческия разказ за Преславския събор е основан на недостоверни данни
и разсъждения. Пита се, след като многократно сме обсъждали, ай, не съм тук многократно обсъждано, че съборът не е в Преслав, че не е взял такова решение. Защо голямата система
на българската историография не реагира? Защо тя не взема на въоръжение тези нови исторически приноси, а кара по старата инерция. Причините са или никой
не го е изследвал, не се е задълбочил и караме на предишните митологеми. Втора причина някой е разбрал къде е грешката, разбрал е какво е било
действителното събитие, но не го е формулирал, не се е преборил, не е изложил убедително алтернативата, т.е. грешката е в един вид новите историци, които не са се преборили със старите, не са доказали
своята теза и третата причина е, че те са доказали своята теза, но системата не иска да я приеме. Тази трета причина е много съществена, това отдавна е доказано,
че нито една нова теория в науката не може да пробие при сегашната система, тя винаги пробива след като сегашната система спре да съществува, т.е. след като отмине
сегашното поколение. Защото ние се представяме, че имаме един професор, един академик, един автор на учебници, който е изградил своята кариера с дадена теза и сега се доказва, че тя не е вярна,
някой друг доказва, че тя не е вярна. Е, как професора, академика, автора на учебници ще каже, аз бърках 30-40 години, аз учех хората на нещо, което не е вярно, което е лъжа, няма да го каже. Кой ще го насили
при положение, че той е авторитета, той е корифея, той е титулования, той е този, който прави учебниците и той да сдаде властта на някой друг и да каже, мен не ме бива, а он я губива, това в историята не се е случило.
В науката обикновено си умира носителя на дадена теза, макар и невярна, си умира с нея и вече следващото поколение вече не обременено с тази теза може да приеме нената алтернатива. Това е един казус за Преславския събор, който е всъщност бил в Плиска
и е взял други решения, не тези, които му се приписват. Но кога ние разбираме, че той е погрешно интерпретиран, когато започнем да се занимаваме отблизо с историческите данни, с изворите, с разсъжденията. Едва,
когато навлезем съвсем наблизо, т.е. отделим време, месеци, години на даден въпрос, чак тогава стигаме до там, къде е бил сбъркан. Ако не отделим това време, няма как. Защото авторите на съответната невярна теория,
за да я прокарат и да влезе тя в господстващия исторически разказ на България, те са я облекли в някаква привидна наукообразност. И на първо четене, аз десетки години съм вярвал, че Преславския събор е бил в Преслав
и че взял тези решения, които му се приписват. Едва когато се занимавах с живота на Свети Борис и се задълбочих в изворите, тогава разбрах къде е била грешката. Но когато се задълбочих с други въпроси. Да кажем, с биографията на
Василевски, с историята на Априлското въстание, с биографията на Свети Пимен Зогравски, с Ботев, с Петко Рачов Славейков, с Драган Цанков, с Захари Стоянов, със Стамболов, с Първата световна война, с Балканската война. Едва когато се задълбочих с тези
конкретни казуси, видях нещо много важно. Във всеки един от тях господстващия исторически разказ е дълбоко, фундаментално неверен. И при положение, че това се случва всеки път, извода до който достигнах е, че цялата
фабрика за история е дефектна. Тук не говорим за дефектите на историческите продукти, които ни се продават, а говорим за дефект на фабриката. Това е темата на днешната беседа. Защото многократно, при всеки
конкретен случай, сме изтъквали. Защо говорим за тази тема? защото господстващият разказ е недостоверен, а можем да направим един достоверен прочит на историята. Но това е бил казус. Сега тук говорим за фабриката.
За фабриката, която произвежда история. сега, сега, може да възникне въпроса, че това широко обобщение, фабриката за историята, т.е. целокупната българска историография е гнила, е стъпила на погрешна основа, е чак пък толкова.
лесно е човек да се усъмни дали е вярно такова обобщение и дали изобщо такива широки обобщения могат да се правят. Как така всичко е погрешно, всичко започва от нулата, всичко започва от тебе, нещо, което всеки така си мисли, нали? Ами предишните поколения, съвестни, историци, археолози,
изследователи, филолози, работили, преподавали, чели, разсъждавали, писали, защитавали докторати, е всичко това. Не става ли за нищо? Трябва ли да го изхвърлим и да почнем от нулата? Тези въобще не винаги изглеждат съмнително. Как така?
БАН, университети, катедри по история, докторати, всичко това гнило. но истината е, че наистина е гнило. Всичко това, всичко, което ние учим в историята, е гнило в основата си, в най-важните измерения
на историческия прочет и на историческия разказ. И това е закономерно. Грешките не са на парче. Има такива грешки. Погрешен превод, погрешно тълкование, да, но по-важното е, че е сбъркана самата система. И то е ясно къде е сбъркана. Сбъркана е в основа на това, че тя е секуларна
от 150 години. Българската историография е секуларна и безбожна, в което е почти едно и също. Тя няма здрава методология, тя няма христоцентрична методология и когато ти нямаш христоцентрична методология и когато, както е случая с България, нямаш потенциал научен, тогава
се осланиш на чужд научен потенциал, който освен това бидейки чужд, той е малко или много антибългарски. когато ние черпим рамката за своя исторически светоглед, да кажем в момента, откъде черпи България рамката за своя исторически светоглед, как ние в момента
българската машина за производство на история, на историография, откъде взема своята методология. Ние нямаме кадри, за да изследваме историята на света, историята на околните държави и древните цивилизации и се осланяме
на това, което са направили другите. Е, кое е господстващото в момента? Това е западноевропейския или да го наречем евроатлантическия, включвайки Съединените щати, които са господстващи в момента в България. Та,
тази евроатлантическа историография, тя е антибългарска по своята същност, защото цивилизационната същност на България е православието. Цивилизационната същност на Запада е антиправославието. И всички следствия
от този светоглед антиправославен, сега, дали е безбожен, както беше марксизма, дали е римокатоличски, дали е протестантски, дали е сегашния секуларен,
все едно. Във всичките варианти, или пък да кажем нацистския по време на Хитлер, във всички тези варианти, той е антиправославен. А православието е всъщността, ядката на България, на българската история. Тоест,
чисто академичните научни изследвания, не говорим за грубата идеология, не говорим за пропагандата, говорим за елементарната историография, ежедневната, когато се прави в университетите, в научните институти, в главите на историците.
Тя е вече предубедена към България, защото е евроцентрична, защото е антиправославна на своята същност, и ние стъпваме върху тези основи, методологически, фактологически, интелектуални,
образни, всичко това го черпим, за да можем да конструираме нашата историография. Нещо повече, самите ние като кадри, българските историци, какво представляват българските историци?
Това са мъжи и жени, учили история, след това решили да следват някаква академична кариера, станали асистенти, доценти, професори, академици, ходили по конгреси, публикували къде е у нас,
къде е в чужбина. Ами, тя, самата система, те засмуква. Ти влизаш в една международна система. България е малка страна. Тя не е самодостатъчна. То, поначало, няма
самодостатъчни страни в науката, но една голяма страна, като, да кажем, Китай, като Индия, като Съединените щати, като Русия, пък дори като Франция, могат да си позволят да имат някаква
автономия научна, някаква собствена традиция, някакво самочувствие. докато България, днешна България, не може да се позволи такова нещо. Тя няма потенциал никакъв. Нито интелектуален,
нито политически, нито финансов. И тя ще не ще се подключва към по-големите от нея светогледни системи, а по-големата светогледна система, към която ние се включваме в момента,
европейските университети, неправителствени организации, академични общности, конгреси, конференции, всичко това е антибългарско, понеже е антиправославно, понеже е антихристиянско. Дори и в сферата на
богословието, дори ако погледнем, и там секуларизма властва в университетите, в богословските факултети, в цяла Европа, в цял свят, можем да кажем, в щатите, в богословските факултети властва секуларизма, те са секуларни институции.
И, естествено, че там всъщността на християнството е няма. Казват, ние тук сме наука, а в науката няма вяра, няма тайнства, няма Божие въздействие. Това е само в храмовете,
там, в проповедите, да се вярват. Но, ние като хора на науката, говорим за водещите университети, не, че няма тук, там е някои чисто верови институции, къде
университети, къде издателства, има такива, слава Богу, но те са маргинализирани. Така, че нито един български професионален историк, от тези, които са на заплата, не е
изключен от тази пиовра, този октопод, международната научна общност, която е в същността си секуларна, тоест антиправославна, тоест
антибългарска. И историка, за да бъде историк, той трябва да отговаря на няколко критерии, на няколко условия. Първото условие е независимост. второто условие
е независимост. Третото е независимост. Това го казвам не като така фигура на речта. Не, това са различни видове независимост. Първата независимост е
идеологическата. Ти трябва да си идеологически независим. Ти ако си вкаран в евроатлантическата усмирителна риза като идеология, ти си зависим. Ти си на каишка
вързан. Няма къде да мърдаш. Втората зависимост е институционната. Властовата. Третата независимост е финансовата. какво ще яде българския
историк ако мисли с главата си. Кой ще му плаща за да мисли с главата си? Те му плащат за да мисли това, което те му
кажат. Тези, които плащат, разбира се. така че тези три независимости са ключови за да имаме изобщо продукт достоверен. Ако ти си
зависим като историк, твой продукт е недостоверен. освен тези три независимости има и други изисквания. Почтеност, духовност.
Колко от историците са духовни люди и знаят какво означава духовност. Повечето от тях смесват духовността с душевността, не правят
разлика. Освен това, разбира се, те трябва да бъдат умни, трябва да бъдат подготвени, трябва да бъдат работливи, работоспособни. Но
съчетание в днешно време не се наблюдава. Първо няма независими, второ с много редки изключения са душевни историците,
а не духовни и оттам нататък вече доколко са подготвени, доколко са умни, доколко са работливи, доколко
са почтени. Да, почтеността също е изключително важна, защото когато настана във България пазара като водещ регулатор на
обществените и икономически процеси, се появи пазарната историография. Тоест, даваш на потребителя това, което той иска. ако той иска наркотик,
даваш му наркотик, ако той иска алкохол, даваш му алкохол, ако той иска самоизмама, даваш му самоизмама. И се създаде цяла индустрия, българска
историческа индустрия, която създава наркотична историография, залъгва българския потребител на история с това, което той иска да чуе. А той какво иска да чуе?
Иска да чуе колко е велик. Тоест, колко е велика България. И този пазарен механизъм пагубен е, защото хората не искат да чуят истината. Искат да чуят това, което ги гаделичка.
Искат наркотици исторически. им се дават за траките, за богомилите, за Боян Мага, за колко сме били велики българите. Всичко това е
една и съща тема. Колко ти си велик, колко е велика България. Това се продава. Това е наркотика, който иска човек. Его възхвалата. Колко съм велик. Това му се опакова
като псевдоистория. Колко е велика България, колко се скрива това величие от някакви сили конспиративни и така нататък. И това величие разбира се е окултистко. Това е всичко друго, но не и православно.
Това е най-важното. защото за православното величие пазар почти няма. Пазара не го обича това нещо. Той обича богомилство, той обича Дан Браун, обича тази чалга, която беше
наскоро филмовата поредица Войната на буквите и така нататък. Това иска народа. Чалга и наркотик. Историческа чалга и историческа наркотик. Това ражда пазара. И
по този начин ние сме хванати в кръстосен огън. От една страна институциите в плен на евроатлантическите антиправославни ценности ни подгоре, така да се каже, ни лъжат
за българската история, а от друга страна отдолу историческата чалга ни лъже и ние сме в един сандвич между тези две неща и няма на какво да се опреш. Няма къде да черпиш достоверна
историческа информация, достоверен исторически разказ. Нека да направим една кратка пауза. След това ще продължим. Господи, помилуй, Господи, помилуй, Господи, помилуй, Господи,
помилуй, Господи, помилуй, и това. Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok,
Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok, Субтитры создавал DimaTorzok,
Казахме, че Ако човек започне Да изследва историята, Да се задълбочава, Историята, която му се преподава, Много скоро разбира, че Истината е друга По повечето въпроси. Но дори Да не изследваш историята, Да нямаш време, Много малко хора могат да отделят време, Да се задълбочат, да изследнат. Само ако човек принципно се замисли за изворите, от които идва съответния историческия разказ, Кой му го разказва?
Кой е автора на този разказ? Много ясно е, че този разказ е вече под съмнение. Защото авторът е под съмнение, авторът е недостоверен. Първата причина, за да нямаме сериозни, достоверни автори, е липсата на българска държава и липсата на българско държавничество. В посткомунистска България, вече 35 години, ние нямаме държава и нямаме държавници. Бих казал нито един. Макар че някой ще каже, че примерно Желю Желев на времето е бил държавник, макар и наивен, но все пак с някакви намерения. Може би някой друг ще каже Симеон Втори е бил държавник. Но за мен държавник, държавник, към той трябва да е направил нещо. Нещо държавническо да е направил. Тогава ще го призная за държавник. А държавническото е това, което гради. Това, което изгражда. И да включиш България във васални взаимоотношения спрямо НАТО и Европейския съюз, това не е държавничество. Това е капитулация.
Това всеки го умее. Всяка победена държава умее да подпише капитулацията. Аз не си спомням някоя държава да не е имала сили да подпише капитулации. Ами разбира се, че има. И хора се ще намерят. България подписа тези капитулации след като рухна предишната комунистическа така наречена България. Но държавничество не е да подпишеш добра и лоша капитулация, а да градиш. Да градиш някакви неща, които са държавнотворни. Е, какво държавнотворно беше създадено през последните 35 години? Във България за да кажа твой беше държавник. Ако се върне назад във времето, кои са държавнотворните дела? И тук стигам до един много абсурден извод, че едва ли не последния български държавник е била незабравимата Людмила Живкова. Защото Да, тя беше заблудена. Да, тя беше окултистка.
Да, тя беше недостатъчно умна. Беше заобиколена с някакви съветници, които също бяха окултисти и нехристияни и заблудени души. Людмила Живкова беше една заблудена душа. Но Ето едно държавнотворно дело. Тя създаде класическата гимназия. Гимназията за древни езици и култура. 1977 година. Такава гимназия създава кадри. Създава компетентни бъдещи историци. Не само историци. Във всички области могат да се развият едни млади хора с едно солидно класическо образование.
С древните езици и познанието на древните култури. Това е държавнотворно дело. и тя го направи. Да, верно. Че това не е истинската класическа гимназия. Христоцентрична. Но така или иначе беше именувана на Константин Кирил философ. Не на някой друг. Не на Христо Ботев и Васил Левски. Т.е. тя имаше някакво съзнание.
сега дали Дуйчев го е вношил, дали друг. Но тя имаше някакво съзнание за българските ценности. За това, че трябва да се създават кадри, трябва да се създават личности. както на времето Стефан Богориди е създавал КАДИ създавал, да кажем, Гаврил Кръстевич. Личност, която ще има държавнотворно значение в бъдеще. Не веднъж и не два пъти. Ние, през последните 35 години нямаме нищо подобно. Паразитно отношение към държавата. Людмила Живкова, защо беше държавник? Не, защото беше много умна. Или много образована.
Или духовна. Не. Защото баща и беше властника във България и тя имаше отношение към България като към бащиния. Това и беше бащиния. Ето, това е държавническото отношение. Ние трябва да смятаме България като бащиния. Тя е наша. Ние сме собственици на България. И отговаряме за нея. И се грижим. Тя е нашата градина, която ние обработваме. Това отношение като към бащиния. Разбира се, Тодор Живков е ясно каква бащица беше тогава. Но това отношение е градивното отношение. Не в карикатурната форма на Тодор Живков и Людмила Живкова. Но по принцип това е отношението като към бащиния.
Ние трябва да сме собственици, а не паразити, не аргати. Второто нещо. Защо ние нямаме достоверна историография? Защото имаме лични политически пристрастия на участниците. А човек трябва да бъде независим от политически пристрастия, когато правиш историята. е огромна несвършена работа. Аз не знам как е функционирала системата на историческата наука по време на комунизма, но в момента виждам, че тя е в състояние на много напреднала дисфункция. Аз не си спомням коя е последната идеологически важна историческа книга, написана в България, която да вземе един въпрос и да изясни идейно как стои въпроса. Какво следва от дадено събитие? Няма такава. 35 години, че по време на комунизма, когато за християнски светоглед не могаше да се говори, всичко беше секуларно, както и сега, но сега поне има потенциална възможност да се създаде нещо христоцентрично и смислено, т.е. преосмислещо дадено събитие. Но къде са тези автори? На времето труда на Вера Мутафчиева за кърджалийските времена беше нещо приносно. Тя внесе нещо много важно в българската историография. Тончо Жечев с неговата крива и незадълбочена книга "Българския велик ден", но за онова време тя беше крачка напред.
Да, под нулата, но от минус две до минус едно. Важна крачка напред. И други такива важни изследвания имаше, които придвижваха българската историческа мисъл напред и нагоре. Къде е историческата книга през последните 35 години, която върши това нещо? Инерцията на системата е също един голям отрицателен фактор, че историците не иска да си признават грешките и понеже за да бъдеш именит историк, титулуван историк, трябва да мине време. Т.е. ти си закостенял в дадени, погрешни исторически разкази и ги поддържаш. Тази инерционност на системата също е много важно. Христоцентричният светоглед, последния историк, която имаше такъв светоглед беше Паиси Хилендарски. Всички следващи са секуларни и преписват от секуларни. Паиси, защо е истински историк? Неговата история славянобългарска като фактология е нула. Тя е пълна с грешки. Почти нищо достоверно няма като фактология. Но има две-три важни качества, които от тогава насам не се срещат или се срещат рядко и в малка степен. Първото качество е христоцентризъм. Той преписва от автори, които не са православни, и Мавро Орбини, и Цезар Бароний не са православни.
Но той самия бидейки православен някакси придава едно христоцентрично намерение на неговата история. И второто му изключително важно качество е, че той е независим. Той е хилендарски монах. хилендарският манастир осигурява храната и облеклото и подслона. И той не мисли как ще продаде своят продукт, на какви симпозиуми ще го продаде, на какви конференции, каква титла трябва да защити пред едно евроатлантическо колегиално общество, от където не можеш да се отклониш. Не, Паиси няма такива цели, няма такива намерения. Той е независим в това отношение. По съвест действа. Така че поради тези причини той е останал до голяма степен надминат в историческата наука на България. и ние през последните 150 години имаме естествено, че главно секуларна историческа наука и съответно недостоверна историография.
Но било каквото било. Тогава някакси времената са били по-различни, по-бавни. един напише дадена теза, историк. Минат 10, 20, 30, 50 години, друг може да я оспори, да я обори, да докажа нова теза. Тоест, историографията може да не бърза, защото времената не бързат, защото края не е близо. Т.е. можеш да тестваш на принципа на проби и грешки, пробваш една теза, тя просъществува 50-100 години, след това я опровергаят, дойде по-достоверна теза, и тя просъществува известно време, ако не дойде още по-достоверна. В момента обаче нямаме такова време. Нямаме такива епохи, които да предстоят и които да не дадат възможност да преосмислим грешките в нашата историография, фундаменталните грешки. Времената се забързаха и въпросът е спешен. Въпросът е на живот и смърт. Както казваше Орвел, който контролира миналото, контролира бъдещето. Ние сме изпуснали контрол върху миналото.
И сме изпуснали контрол върху бъдещето. Т.е. колата на България в момента няма нито спирачки, нито българите държат кормилото. Затова ние час по-скоро трябва да взискваме достоверна историография, т.е. достоверно минало. За да имаме достоверно бъдеще. Въпросът е изключително успешен и това е много важно. Може би най-важното в днешната беседа. Не кой грешил и колко дълго упорствал в грешките си, а че това нас ни засяга. Това нас ни засяга пряко и то екзистенциално. Въпросът е дали ще ни бъде или няма да ни бъде в следващия исторически период. Нашия цивилизационен избор, като мухи без глави, е цивилизацията на антихриста. Не че сме единствените. Съвсем не сме единствените. Напротив, ние сме част от стадото, което е садото на антихриста. Цивилизацията на антихриста. Евроатлантическата глобалистична цивилизация, инкубатора на антихриста.
От нея ще се роди антихриста. И ние сме доброволно част от тази цивилизация, която е много лоша оценка, включително и за нашата историческа наука. Защото и те ни не преподавали най-важното, че България това е православието. Това е първият урок на българската история. България е направила своя спасителен, благодатен цивилизационен избор в IX век. Избрала е истината. Избрала е Христа. Това трябва да бъде първият и последният урок на българската историческа наука. Това трябва да се преподава от първи клас до завършването на университетите. А точно това не се преподава, разбира се. Когато ние осъзнаваме, че сме направили погрешният цивилизационен избор, ние трябва да предприемем някакви мерки, включително приоритетно по отношение на историографията. Какво можем да направим? Как се прави истинска историческа наука? Как се осмисля истинското историческо минало? Много е лесно да се каже и е много трудно да се направи. Трябва да се създадат достоверни историци и достоверни учреждения.
Вземаш млади хора, обучаваш ги във всички области, които имат отношение към историята. Те да бъдат бъдещите асистенти, доценти, професори. Оставяш им съответните дипломни работи, съответните докторати, тези за докторати, които да са по ключови въпроси на българската историческа наука. И след едно поколение, които тези млади днеска хора, да кажем гимназисти, станат вече действащи учени, тогава вече ще имаме нова историческа наука. Сегашните, които са такива: обвързани, продадени, малодушни, зависими, хубаво. Дай да създадем независими, дай да създадем знаещи, дай да създадем смели хора, смели историци, които да не са на чуждо село Аргатин, а за тях България да е бащиния. Лесно да се каже: "Ама как се прави? Как се прави това нещо?" Ние в момента сме на нулата. Ние нямаме нито едно историческо събитие, значително в българската история, което да е достоверно разказано. Всичко е преиначено. Българската историография е гнила в съсността си. Тоест, кой ще ги обучи тези млади хора? Кой ще им оцени труда, когато я върви срещу това, което техните преподаватели са твърдяли цял живот? Тоест, много трудно е да се създадат тези млади кадри, няма да ги пуснат да се развият. Може да ви твърдите обратното.
Създаването на независими историци от тук нататък е много трудно. Те трябва да се борят срещу течението и те трябва да бъдат от лъв нагоре. Те трябва да бъдат силни като характери, преди да бъдат силни като професионалисти. Защото ако ти си слаб като характер, няма да станеш никакъв професионалист. В най-добрия случай ще се занимаваш с някаква фактология, слава Богу, поне да дадеш материал на тези, които имат характери. Но обикновено и това не става, защото фактологията тя пък иска много работа, там също си иска характер. По-лесно е да се плъснеш по повърхността, там където плащат и там където тупат по рамото и да влезеш в така истаблишмента. Да станеш служител на държава, която не съществува. Държава е служител, но то няма държава. Тя вече е разсеяна в евроатлантическите структури, т.е. тя е на външно командване и тя става ти държавен служител на една недържава. Нека да направим една пауза, след което ще продължим. Тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване. Тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване. Тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване. Тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване.
Тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване. Тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване. Тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване. Тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване, тя е на външно командване. Ние казахме, че цялата българска историография деформира историческите събития, но тук е много интересно, че като че ли най-деформирани са най-новите исторически събития. Събитията преди 500 000 години са много поблизки до достоверността, там много малко трябва да се промени, макар и фундаментално. Но горе-долу, поне по отношение на фактологията, по отношение на изворите, горе-долу е свършена 80% от работата. И иска се само един христоцентричен прочит, за да си отиват нещата на мястото. Колкото повече се доближаваме до съвремето обаче, толкова по-недостоверна става историческата наука и, колкото и да е парадоксално, но е самоочевидно, че най-недостоверна е историческата наука за нашата съвременност. Какво са последните 30, 40, 50, 60, 100 години? А най-най-недостоверни са последните 35 години. От 10 ноември какво се случи в България, никой не знае. Нямаме историческо изследване. Всичко, което се говори в общественото пространство, са някакви митове, някаква чалга. Значи, първо, че нямаме сериозно изследване.
И черпателно, или обхващащо. Няма. И второ, това, което битува в общественото съзнание, какво е? Какво се състоят последните 35 години за България? Ами какво? Преход от комунизъм към демокрация. Този преход е сбъркан. Защо? Ами раздаваха се куфърчета с пари от комунистите. Раздаваха на своите хора. Другото, което е много важно, много важен фактор в тези 35 години беше държавна сигурност. Комунистическата. Това е от времето на Тодор Живков. Тя всъщност дърпаше конците. Това е легендата. Това е мита, в който ние живеем до ден днеша. За всемогъщата държавна сигурност, всезнаещата, тези въобще лини некадърни люди, депрофесионализирани, необразовани, мързеливи, изведнъж се оказаха някакви всемогъщи кукловоди на българското общество, които тайно дърпат конците, без да имат идеология обаче.
Предимаха идеология, знаеха защо трябва да командват. След като рухна идеологията, изведнъж те се оказват 10 пъти по-компетентни, без да имат нещо, което да ги обединява. Ама ще кажат, далаверата ги обединява. Не, далаверата никого не обединява. Елепа в България. Талаверата е егоцентрично занимание. Ти да дораснеш до някакво корпоративно съзнание, това се иска десетилетия проби и грешки. И изведнъж нашите вчерашни некадърници станаха гении от държавна сигурност и вчерашните паразити станаха колективни играчи в България. И командват едно ден нещо. Това нещо е абсурд. Това нещо е нелепо. Първо, ние не знаем какво означава комунизъм. Второ, ние съвсем не знаем какво означава демокрация. Трето, не знаем какво е доброто и какво е лошото на пазара. Очевидно, че пазара е нож с две остриета. И разбира се, колкото има добро, толкова има и зло.
Това разбира се, в момента не се осмисля в България. Плюсовите и минусите на пазарната система, в която ни влязахме. И разграждането на предишната система, командно-административна, да е наречем с клишето. Тоест, в крайна сметка, нищо не се разбра. И никой не го разбра. Всички в купон лапат мухите. нямаме достоверна наука нито за българската економика. Какво се случва в българската економика? Нито за българската култура. Тя на добре ли върви? На зле ли върви? Какъв е критерия? Къде са ярките твърби, които доказват тезата, ако тя върви на добре? Каква е имунната система? На тази култура?
Всичко това е един разграден двор. И има неколцина, двама, трима, петима на едната ръка се броят умни анализатори, но те не са фактори. Те не са държавници, те не са строители. И въобще един и скептични наблюдатели, които виждат упадъка и деградацията. Въпрочем всички виждаме и до тук, но системно осмисляне на процесите и проект как да се оправят нещата, изобщо не съществува дори и като нещо невярно. Кажем, че както беше марксизма, не е верен, но има вътрешна логика, има достоверни страни, в момента нямаме изобщо такъв продукт. Историографски и изобщо интелектуален. Тоест, България се намира в състояние на свободно падане по отношение на осмислянето на събитията. Историография е безпомощна. Тя до такава степен продаде своя ум навънка. Продаде в смисъл обесмисли, защото продадения ум не функционира. Само независимия ум функционира. Другото е извършване на движенията на функцията, а не самата функция. да осмислиш главното. Ако главното е, че си роб и ти не си го разбрал, ти не функционираш като ум, като интелект.
Този факт, че ние живеем в някакъв комикс, тук всичко се обяснява с комунизма, със Сорос, с Путин, с Ахмет Доган. Това има разни понятия митологични. За тях няма действителност. Никой не ги е изследвал чисто сърдечно и интелигентно, а предубедено и митологично. С такива понятия не се създава истина, не се създава история, не се създава бъдеще. Когато имам един национално пространство с фалшиви кумири и която всеки ден ни хранят с фалшиви новини, ами те ни хранят и с фалшиви старини. Съвременната българска историография е фалшива старина. Тя не е достоверна. Какво можем да направим за да се противопоставим на това зло? Първо, трябва да имаме съзнание за недостоверността на господстващият исторически разказ в България. Всичко, което се преподава в учебниците, в официалния исторически разказ е недостоверно. Това трябва да го знаем. Да имаме лична имунна система. Срещу това, което ни казват, че е българската история.
Първаме и интернет, и книжния пазар с недостоверна псевдоистория. Това е основното, което ни се подава в момента. Псевдоистория. Когато чуеш някой ти говори за история, да знаеш, че 90% и повече от това е псевдоистория. Лъжат ни. Второто. Историците трябва да се освободят от зависимостта от мамона. И външния мамон, и вътрешния. Това възможно ли е? На граница на невъзможното. Зависими са от мамона. Но, първо ние трябва да им го казваме. Вишко, а ти какво работиш историк? Ами, знаеш ли, че това е много лоша работа, много тежка работа. Ти работиш в много тежки условия. Защото си роб на мамона.
Самата система те принуждава. Ако ти се оплъчиш срещу мамона, система ще те изхвърли. Ти няма да си вече историк. А ти искаш да бъдеш историк в системата. А системата е лъжа. Така че помисли си, ти кой си и какво правиш. Та да им го казваме. Съответно, не трябва да се хващаме техните въдици. Докато той не е изповядал достоверната координатна система, докато не е изповядал православието, българското православие, като център на меродавност за българската история, която той прави. И ние да не се занимаваме с него, да не му купуваме книги, да не му слушаме лекциите, защото той ни продава лъжа. Да се молим за българските историци. Някой ще каже: "Ай, молитвата, му тика". Не, молитвата е силно нещо. Тези, които имат силно истинските молитвеници. Да не забравяме това нещо.
Т.е. да се молим за българските историци. Когато посягаме към даден исторически разказ, първото нещо е да се запитаме кой е авторът. Отле кво е зависим авторът? Какъв е происходът на продукта? Както четем етикетите на храните? По същия начин трябва да видим един невидим етикет: кой е автора? дали той ни продава токсични продукти или ни продава нещо здравословно? Другото нещо, което е много важно. Да знаем, че не знаем. много често човек прочете нещо и си мисли, че аз научих нещо много важно, много интересно, аз знам. Да, когато това, което прочетеш или чуеш е достоверно, от епохово няма. Но, да не вкарваме в категорията "Аз знам" това, което е недостоверно. То да стои в категорията "Аз не знам". И да кажеш: по този въпрос, кой крив, кой прав, да кажем по въпроса за Стамболов.
"Велик държавник" ли е или е така, сбъркан? Не знам. Не съм прочел достоверно изследване на личността на Стефан Стамболов. Едни много го хвалят, други го плюят, но достоверно изследване за сега няма, поради което не знам кой е Стамболов. Или да кажем... Българската екзархия. Добро явление ли беше? Лошо ли беше? Не знам. Това, което в момента ми се продава на пазара е интелектуално слабо, църковно слабо. И за това не знам. Като прочета нещо достоверно, като чуя нещо достоверно, ще има мнение. За сега не знам. Това е много важно. Да знаем, че не знаем. Другото нещо - да работим в сферата на историята. Всеки, доколкото може. Ама не е бил професионист? Да, не е дипломиран историк и слабо Богу, защото дипломата е захапката на октопода. Когато влезеш в системата, ти ставаш зависим от нея. А тя е зависима от евроатлантическите центрове за антиправославие и ти ставаш зависим от тях и ума ти се променя, сърцето ти се променя. Ще казваш: "Аз съм, а ти не си".
Така че, тези, които проявяваме интерес към историята, всеки на своето работно място е един, да кажем, е примерно филолог. Знай прекрасно гръцки и латински. И ще каже: "Аз не съм професионален историк, обаче като филолог бих искал да съм полезен". И ще прегледам преводите на изворите с които се ползва Българската историческа наука. Ще направя сериозен нов превод на тези извори или пък на неиздадени извори. Много неиздадени извори, трябва да се преведат. Казвам филолога, но не го просим гръцки и латински само. Имаме и арабски, имаме и френски, имаме и английски, имаме и испански, имаме и арменски, какви ли не. Тези неща, ако се подават в добро качество, са много важни. Но не само филологията. Има много други дисциплини. И литературознание, и изкуствознание, и кинознание и така нататък. Всеки в своята сфера може да го принесе за историята. Защото е много важно да сравниш да кажем литературната история на България. Преди време и сега. Литературните теми, как се появяват и така нататък.
Литературните награди, кой ги дава, защо ги дава, какви са критериите, как се формира общественото мнение, издателствата, киноцентъра и така нататък. Всичко това е част от историята. Така че всеки на своето място, икономиката, свръхважна част от историята. Пътя на парите. Така че ние трябва да сме в услуга на историята, всеки на работното си място, всеки в своята професия, в своята сфера на компетентност и да работим. Да поощряваме и да възпитаваме достоверните историци. Не да приемаме, че всички са маскари, а там, където и виждаме добро намерение, да му кажем: "Братко, ти имаш добри данни като историк, обаче виж тук, това ти се губи, координатната ти система е секуларна, не разбираш дълбоките пластове на историята, падна си в капана на този, който ти плаща и ти поръчва музиката в главата". И по този начин да им помагаме да се емансипират, което никак не е невъзможно. Имаме редица такива примери. да взискваме нравственост от историците, да му кажем: "Брате, някакси, твоята продажност, твоето малодушие свалят качеството на твой живот и на твоята продукция". "Я се вземи в ръце, я застани тук храбро срещу силните надения, не се страхувай, не се продавай". Така че има какво да се направи. Не е безнадежна каузата. "Казано с други думи, историята е бойно поле, на което ние ежедневно трябва да воюваме за нашето бъдеще, като воюваме за нашето минало.
"Светоглед" - предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с Богослова Георги Тодоров. Всички беседи от Светоглед - предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с Богослова Георги Тодоров.