Драги приятели, от 5 години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е Отвъд кумирите. Както знаем от два века насам, България не се ръководи от духовен елит, а от светски псевдоелит. Ние го наричаме по инерция елит и грешим, защото му отдаваме легитимност. Казваме, че това е нещо елитарно, нещо... Един вид най-добрите ръководят. Но какъв е критерият?
За кои са най-добрите? Ако критерият е изборите или някакви пропагандни клишета, опорни точки, е едно. Ако критерият е истината, т.е. Христос, резултатите са съвсем други. Така че, от 200 години насам, България не се ръководи от христоцентричен светоглед, а от секуларен, т.е. егоцентричен. Това си го знаем. Знаем си, че главната победа на този секуларен светоглед е 3 април 1860 година. Когато светският дух превзема и българските църковни умове и сърца. И по този начин самите църковни структури са обзети от светския дух. Какво остава за извън църковните, и българството напълно се секуларизира и до ден днешен. Изключения винаги е имало и винаги ще има до края на времената, но те са именно изключения. В началото са били повече. Масата на народа е била православна, христоцентрична, макар и с не съвсем избистрено светогледно съзнание. Но водачите, слепите водачи, които са били талантливите, ярките, волевите, енергичните измежду българите, те са били обсебени от светския дух. Така че лека-полека те облъчват мнозинството, то се секуларизира на свой ред и ражда вече поколение в секуларния светоглед. Сега, този секуларен светоглед, естествено, че изработва цяла и цялостна, пълноценна своя координатна система, система от ценности.
По всички въпроси, тя е всеобхватна. И чрез тази система от ценности, този господстващ светоглед излъчва личности, излъчва важни събития, излъчва герои, излъчва всичко. И подрежда по своя образ и подобие, по секуларен, антихристиянски образ и подобие, всичко в тази социална българска среда. Този процес, можем да кажем, че е напълно озрял още през XIX век, особено след освобождението. Поради цивилизационния преход от едно патриархално, можем да кажем, все още немодернизирано, все още не отчуждено органично общество. се преминава към едно модерно, медийно, отчуждаващо общество. и при този преход във всички народи, във всички цивилизации, при този преход между домодерното в модерното, естествено, че има огромен цивилизационен разцвет и там се създават класическите произведения, на фундаменталните, можем да кажем гениалните, определящите. Така е било и в Италия с Данте, и в Испания с Сервантес, и в Англия с Шекспир, и така и в България, чрез Вазов, Захари Стоянов, Ботев, Каравелов и другите, които естествено, че се явяват класици за модерната епоха, защото те превеждат до тогавашната устна култура в една устна и не авторска култура, народното творчество, го превеждат в една авторска култура, егоцентрична и модерна.
Естествено, че в този миг на разцвет между цивилизациите се раждат точно тези класически за следващия период творби. И така, България изгражда фундамента на своята секуларна идеология, светоглед, цивилизация. Водещите са, както казахме, Каравелов, Петко Славейков, Ботев, Захари Стоянов, Вазов. Това е 19 век. А вече през 20 век секуларизмът до такава степен властва, че може да кажем, че друго няма. Другото не само е периферно, но то почти е невидимо. С редки, редки изключения в България. И невлиятелни, което е важно. Има ги, но те не са влиятелни. Та в 20 век продължаваме този процес със създаване на герои, образци за подражание, изграждане на паметници, изграждане на разказ, на мит, на история, излъчване на исторически събития, тяхното поставяне в йерархията, т.е. въздигане на определени събития, низвергване на други. И по този начин, може да кажем, че светския дух обзавежда модерна България с пълен комплект от кумири на секуларизма. До такава степен, че на практика всичко е секуларно. Дори Църквата. Дори нашите най-светли църковни образи.
Светите братя Кирил и Методий, Свети Борис, Свети Евтимий Търновски. Стараем се, гледаме да тълкуваме техните дела и техните личности от гледна точка на светския им принос. Кирил и Методий не са разглеждани като носители на благата вест, като благовестители, като равноапостоли. По същия начин Свети княз Борис не е разглеждан като равноапостол, като дивен духовен лидер, чудотворец, а е разглеждан като ловък дипломат, надхитрил папата и патриарха. Виждан е като обединител на етносите. Неговата цел била, видите ли, обединение на етносите и затова приел християнството, а не защото това е истината. Тоест всички духовници, може би с изключение на Свети Иоан Рилски, бидейки отшелник, там много трудно могат да вкарат политика и културтрегерство, 99% от пантеона на модерна България е секуларен или секуларно тълкуван. Разбира се, през комунистическия период това само се усили и допълни всички автори от този период, които имат значение за изграждането на мнозинството. Мнозинството българи пак оставяме място за изключенията, 1%, но 99% от творчеството, от авторите, от паметниците са секуларни. И новите класици, като Радичков, Хайтов и така нататък, дисидентът Георги Марков и прочие, са 100% секуларни. Междувременно, да не забравяме, че по време на комунизма, благодарение на Людмила Живкова, изобщо на кръга около нея, който ловко използваше нейните възможности, за да привлече към себе си и бюджета, и изобщо значимостта в обществото. Интелектуалците по времето на Тодор Живков бяха престижна прослойка и много богата. Особено тези, които бяха най-близки до властта.
И благодарение на това, а ти не можеш да станеш богат, защото си направил един сътовен шедьовър 50 на 50 см. За да станеш богат, трябва да се оформи труда ти по някакъв начин, а той не може да бъде качествено оформен. Т.е. във форма количествено. Толкова-толкова бронз, толкова-толкова камък, потолкова-толкова лева прави, еди колко си лева. И за това паметниците непременно трябваше да бъдат големи, за да оправдаят големите суми. Разбира се, и големият паметник винаги е по-престижен, по-видим. Така че цялата страна се заля с всеизвестните ни паметници. Особено във връзка с 1300-годишнината. Всичките 100% секуларни. Кое е най-лошото в тези паметници? Че се изградиха секуларни паметници и на нашите духовни, истинските ни духовни водачи. Примерно паметникът на Свети Климент Охридски в градинката до университета от Любомир Далчев. Сега, че това е един посредствен паметник, невдъхновен, това е ясно. Че е художествен провал, това е безспорно. Но, кое е злото?
Че той не е християнски. Това е паметник на един изцяло християнски човек. Ние като погледнем неговата икона, като погледнем неговия дървен образ, запазен в Охрид, виждаме човека на духа. Виждаме християнина. Виждаме духовника. В паметника на Далчев няма нищо християнско. Нито лицето, нито позата, нито знак някакъв, нито кръст. Нищо няма. Нищо няма. Не случайно, разбира се. Почти същото е с паметника на Светите Кирил и Методий, който е много по-успешен в художествено отношение, пред Народната библиотека. Но и там на преден план е азбуката, азбуката и пак азбуката. Христос отсъства. Те не са равноапостоли, а книжовници. Това беше всъщност лукавството, нали?
Да бъдат книжовници, а не духовници. След падането на тъй наречения комунизъм, нищо не се подобри. Старите класици, разбира се, продължиха да произвеждат секуларното си изкуство, секуларните си писания, секуларните си филми. Цялото българско кино, игралното и 99% от документалното е секуларно. Включително и най-милите ни така класики, секуларни, т.е. хоризонтални, т.е. светски, острастени. И се оказва, че ние сме от всякъде заобиколени с един пашкул, непробиваем от светския дух. Във всичките му проявления – бетон, мрамор, слово, бронз, кинолента, музика, всичко. С минимални изключения. И стигаме до въпроса, който е темата на днешната беседа. Какво можем да направим? Имаме ли някакъв изход от тази доста плачевна ситуация? Защото тези неща, това изкуство, тази околна среда, тази култура, тези кадри, тези учебни програми, тези умове, тези човеци, възпитават съвременния българин. И то не само децата, не само юношите, не само младежите, но и зрелите българи, но и старците и стариците. Целокупният български народ, от люлката до гроба, се възпитава от тази околна среда ежедневно.
И въпросът е, може ли нещо да се направи? Защото това възпитание, да говорим за интернет вече съвсем, но това възпитание е масово, повсеместно, тоталитарно, всеобхватно. И ако тук, там е, някой, въпреки всичко, се обърне към Христа, това е едно на хиляда, дори не едно на сто, едно на хиляда. Какво тогава става с българския народ? И с настъпването на новите и нови изкушения и технологии, светския натиск от всякъде, как ще могат тези едно на хиляда да се съхранят? Камо ли да обърнат другите към Христа? Т.е. въпросът, който ние поставяме сега и се опитаме да го обсъдим, е какво може да се направи? Може ли изобщо да се направи нещо? Защо? Защото тук имаме едно изключително важно възражение. Добре, кумирите на светския дух са навсякъде. Те са обсебили образователната система, те са обсебили медиите, те са обсебили обществените пространства, чрез паметници, чрез символи, чрез образи.
Те са навсякъде. Те са победителите. Ние, православните християни, които имаме Христос като мерило за всяко нещо, ако приемем, че имаме карт-бланш, имаме власт да действаме както бихме желали, можем ли, както ранните християни са правили, да тръгнем и да събаряме идолите? Да казваме, това е лъжа. Това не е пътят към истината. Т.е. можем ли да кажем истината за нашите кумири? За това, с което е обзаведен нашият ум, с което е обзаведена нашата памет, с което е обзаведена нашата България. Ние дори химнът, националният химн на България, е хоризонтален. Горда стара планина, Дунава, Селия, Марица, Тракия и прочие, Пирина. А, къде е вертикала?
Къде е духа? Земя рай, мила родина ти си, земя рай. Земна е всичко. Няма ли духовна насока на тази мила родина? Така, че има сериозен аргумент, че до такава степен тялото българско е обзето от рака на секуларизма, че ако искаме да отделим този рак, ще останем без ръце, крака, без всичко. Всичко е метастазите са навсякъде. Целият организъм е обхванат от метастазите на секуларизма. И в този смисъл, радикално хирургическо лечение не е възможно. Не можем да съборим идолите. Това е логиката. Нещо повече.
Ще кажа, добре, младото поколение, можем ли да им кажем истината за нашите кумири? Може ли да им кажем истината за Левски? Може ли да го понесе българския народ истината за Левски? Може ли да понесе истината за Ботев? Може ли да понесе истината за Симеон I? Може ли да понесе истината за Стамболов? Не. Не може да я понесе. И, казва Лукавия, поради тази причина, ние ако кажем истината за тези кумири, какво се случва?
Какво се случва, когато един кумир влезе в съприкосновение с истината? Той рухва. Той вече не е кумир. И тогава, продължава Лукавия дух, българския народ ще изпадне в национален нихилизъм. Нищо няма да ни остане. Защото, да,
вярно е, че от 200 години сме пленници на светския дух и изграждаме фалшиви идоли. Но ако ги сринем, ще останем без нищо. Ако имахме нашия Достоевски, ако имахме нашата оптина пустиня, ако имахме нашия Теофан затворник, ако имахме нашите атонски старци, стареца Паиси,
Порфири и така нататък, като махнеш антихристовото, че ти остане христовото. Ама то е талантливо, видимо, творящо. Тоест, има какво да сложиш на другото блюдо на везната. В България, ще каже пак лукавия дух, ако ние махнем фалшивите кумири,
е, нищо няма да остане. Ще остане 9 век, златния век, ама много е далече. В нови времена нямаме подобни примери, подобно творчество, подобни шедеври, подобни образци и, за съжаление, шедеврите ни са секуларни, душевни,
а не духовни, хоризонтални, а не вертикални. колкото и да се опитваме да се излъжем, че да, видите ли, тук е имало нещо духовно. Опитваме се и успяваме да се излъжем. тук-там. И така. Още веднъж проблемът. Махнем ли
червивото, нищо няма да ни остане. това е главният лукав аргумент. Да не пипаме. Да не пипаме кумирите. Да не казваме истината за тях. Да продължим да се лъжим, за да не се разпаднем. Нека да разсъдим дали е така,
дали е верен този аргумент или е лукав. Да, от една страна това ще бъде разбира се травматичен шок. Ако ние кажем истината. Помним на времето как в СССР
е имало култ към една прекрасна личност. Йосиф Сталин. Бащата на народите. Умния, водач. Морален. Любящ. обича децата. Помага. Обича онеправданите, работници,
селяни. Абе, почти Супермен. Победител в голямата война. Вдъхновител на цял един народ. И идва Хрущов и казва не. това е кумир. Фалшив
кумир. Пълен с самоизмами. Той има тъмна страна. Да, разбира се, победата в голямата е обективна. факт. Има и други положителни някакви
резултати там в индустриализацията. Обаче обратната страна, лагерите, терора, така-така-така, глад и прочее, и прочее. И Комунистическата партия на СССР нещо повече. Цялото комунистическо движение
в света изпада в това, което Артур Кёстлер нарича мрак по пладне. Срутване на централния стожер, на който се крепи твоята светогледна самоизмама.
Тогава, за известно време, такъв, централният стожер е бил Сталин. Травматично изживяване за цяло едно поколение. Та. Нещо подобно вероятно ще се случи в във всяко
общество, чието фалшиви кумири се сблъскат челно с истината. И разбира се и в българското. със сигурност ще има травматично преживяване. Но, ако се
замислим какво е покаянието, какво е срещата с Бога за всеки от нас, ако това това не е травматично събитие, значи не е никакво
покаяние. Защото човека е обзаведен, ние, съвременните, модерните люди, 99,9, с много-много свърхредки изключения, ние сме обзаведени
с грехове. Ние сме изтакани от грехове. Паметта ни, биографията ни, е грях до грях. Емоционалната ни памет е грях до грях. действията ни, личните ни кумири, любимците на нашето
юношество, детство, младост и така нататък се оказват острастени носители на светския дух на греха, на сладкия грех, на глорифицирания грех, въздигнат на пиедестал, овенчан, овенчания грех.
Разбира се, главният грех е гордостта. главният грех, от който страда нашата цивилизация, нашите герои, нашите кумири, е гордостта. Те са героите на гордостта. Някои, тях разбира се, изповядват и други грехове, алчност, блуд и така нататък,
но това е като производно от първо греха, греха на сатаната, първия грех. Та, когато човек се срещне с Христа, разбира се, че тези наши вътрешни кумири трябва да рухнат.
Ако те не рухнат, значи срещата не се е състояла. Или не се е състояла пълноценно. А не сме изликувани. целта на нашата среща с лекаря е да се изликуваме от тези метастази. Тези културно-възпитателни метастази, с които е обзаведено българското общество, много наподобяват
на същите, които обзавеждат всеки един от нас. всеки един от нас е имал в детството си, в юношеството си някакви такива фалшиви кумири, които мнозина влачат, влачим до ден днешен. Не може да се освободиш
от милата картинка, как на времето си слушал музиката на еди-кой си, чел си стиховете на еди-кой си и си се възхищавал, страстните стихове на Вапцаров, Ботев и Гумилев. Колко ярко, колко силно. Или на Джон Ленън, или на
примерно знам ли Христо Фотев и Яворов и така нататък, талантливите им стихове. и понеже ние сме обзаведени с изживявания от целия ни живот, от детство, юношество и прочее,
много трудно можем да се освободим от тях и дори не искаме да се освободим от тях. Струва ни се, че това сме и ние. Това е голямата илюзия на всеки човек. Той се отъждествява със своите грехове и с произведенията на продуктите, следствията от тези грехове. Защото грехът сам по себе си. Светския дух ще е слаб,
ако той не е подсилен с образи, с изживявания, с красота, с интелект и другите съставки, които са ни привлекателни. Разбира се, че можем да си представим съвсем естествено. Една
грозна блудница ще съблазни много по-малко отколкото една красива блудница. Едни бездарни страстни стихове ще съблазнят много по-малко отколкото едни свръхталантливи страстни стихове. една
бездарна острастена музика ще съблазни много по-малко отколкото една свръх енергетична, свръхталантлива острастена музика. И тези ярки образци,
тези таланти, тези дарове в във всички области, тези произведения на тези дарове стоят в нас и продължават
да бълват още от същото. Тези метастази на греха, на сладкия грех, на красивия грех, на храбрия грех, на смелия грех, защото гордостта много често е смела и храбра. Гордостта много често е рицарска. Гордостта много често е добродетелна, добродетелна.
Тя извършва много добри дела. Но си остава гордост. И тогава е една лукава, когато извършва добри дела. Когато гордостта се бие в гърдите, тя не печели никого.
Много рядко. Когато обаче гордостта се жертва, ето там ние сме уловени на куката. Когато гордостта е красива, когато блудът е красив, когато
страстта плътската е красива, разбира се, че тя ражда поезия, че тя омаева. Затова както ние вътре във себе си
мъкнем тези метастази на греха като любими от миналото ни, макар, че сега в момента се пазим от подобни нови кумири,
така и обществото. Нещо повече. Един човек може да мине през пречистване, през духовен катарзис, може да се освободи
от кумирите на своята младост, от самоизмамите, от страстите и да каже, Господи, отричам се, това не съм аз, това беше
моя грех, това беше съблазан за мене, аз съм твой. И може да почне да прави обратното, т.е. да живее в Христа. За един народ, за една
обществена култура и цивилизация, това е много трудно, да не кажа невъзможно. Сега, примерно, когато Хрущов десталинизира Съветския съюз, до голяма степен успява. Статуите на Сталин
са махнати от всякъде. Мумията му е извадена от Мавзолея, погребана отделно. Градовете, които се наричат Сталинград и прочие, са преименувани. Хвалепствените статии,
книги, писани за бащата на народите, са или унищожени, или вкарани в някакви спецфондове, така или иначе, можем да кажем, че хрущовата десталинизация до голяма степен ликвидира този специален
кумир. Но това е рядък случай. много трудно може един народ да премахне а и нещо друго. Когато Хрушчов прави тази работа, той казва,
да, Сталин беше така, човек с големи грешки, те не го наричат, може би, злодей, но човек с много тежки нарушения на партийната дисциплина,
на принципите и така нататък. Но, казват те, Ленин беше друго. Ленин беше принципния. Той беше за партийното демократично управление, той не беше сатрап, той не беше злодей
и така нататък. Тоест, операцията е локална, частична. Тя не е пълна. не казва комунизма беше една утопия и неговите носители бяха носители на една лъжа.
И те осъществяваха с насилие, защото лъжата не може да бъде приета с лека ръка, особено този тип лъжа, специално. Комунистическата утопия не може да бъде приложена
без насилие. И такъв подход не е бил възможен и затова прилагат частичното хирургично решение. десталинизация, да, но деленинизация — не. Сега, ние във България можем ли
да се освободим тотално от кумирите? Можем ли да се освободим частично? Да, имаме фалшиви кумири, но те са този и този и този, докато другите
ги оставяме. Можем да кажем, че и в един и в другия случай е много трудно. На практика. Иначе на теория е възможно. Не само, че е възможно, но и това е естественият
благословеният начин на действие за обществото. Защо? Защото България, значи, ако примерно приемем, че подобен въпрос се постави
в примерно Афганистан или да кажем в Мали или в Индия. Там ще кажат, ами нашата култура е не християнска. И затова ние не можем
да се отречем от всичко и да кажем ние не бяхме в истинската посока и да започнем от нулата в Христа. Прекалено много тежи нашата култура, нашите предци,
всичко с което са обзавели нашата история, нашата цивилизация, нашите умове, сърца и как да го махнем, как да го отречем, как да го срутим. Това е
на границите на невъзможното. И обаче във България нямаме този проблем. Ако се запитаме коя е най-българската книга, имаме два вида отговори. Единия е бездуховния отговор, на другия
е истината. Бездуховният отговор какво ще ни каже? Коя е най-българската книга? Един ще каже Под игото на Вазов, друг ще каже Записки по българските възстания, трети Строителите на съвременна България от Симеон Радев. Всичко това е чиста проба, хоризонтал,
бездуховност. Най-българската книга няма никакво съмнение, кое е тя. Най-българската книга е Библията, Евангелието. И то исторически е така. Не само в дълбок духовен смисъл, а в фактически, фактологически смисъл.
Защото първата книга, написана на нашия език, е Изборното Евангелие. Когато Свети Константин-Кирил, философ, започва да пише на новия писмен език, първата книга на този език,
тя започва така. В начало беше Словото. Това е началото на Евангелието от Иоан, но предполагат учените, че не е започнал да превежда самото Евангелие, а по-скоро Изборното Евангелие. Но във всеки случай е започнал
с Евангелието. Превели са двамата равноапостолни братя Библията, книгите на Св. Писание. И това е най-българската книга. Нещо повече. Ние казваме превели са, но израза не е точен.
те не са преводачи. Те са равноапостоли. Те са вдъхновени от Светия Дух. Те са Те са Боговдъхновени. Те са сътворци. Както Свети Лука и Свети Иоан и Свети Матей
не са били автори на Евангелието, а са били а са били оръдия на Светия Дух. По подобен начин Светите Кирил и Методий са автори на Бога. Са оръдия на Светия Дух. Когато пишат Евангелието на ново учреден от тях
писмен, книжовен език. И тази книга защо е наша? нашата най-българска книга. Защото ние сме нейни. Ние принадлежим
на Христовата цивилизация. Така че ние защо казваме, че сме славяни? И ако някой не е разбрал защо сме славяни, това е
наша грешка на православните българи, че не сме обяснили на бедния, отчукан и смазан българин, че ние сме славяни, защото
сме синове и дъщери на равноапостолните Кирил и Методий. заради това сме славяни, а не заради етническия ни
происход. Етническия происход е различен, но както римляните са били, разбира се, и римляни от Рим, но и от съседните там, от сабините,
от етруските и така нататък, всичко това е станало римляни. по същия начин и ние сме славяни, защото принадлежим, ние сме от различни етноси, но принадлежим на една
обща идея, обща кауза, обща, и в случая много повече отколкото римляните, разбира се. Защото славянството, словенството е произходно
от словото на светите Кирил и Методий, което е словото Божие. Преподадено на разбираем за нас език, който е именно словенски,
защото това слово е разбираемо за нас. Така, че няма опасност като срутим лъжовните кумири да останем на нулата. Напротив, срутим ли лъжата,
ще остане истината. а ние слава Богу имаме от нея в нашата история. Започвайки, разбира се, именно от равноапостолите Свети Кирил Борис Методий.
Тази троица на нашите равноапостоли, без която ни не сме нищо. Защото те ни донесоха Христа. Светите Кирил
Методий чрез сътворяването на най-българската книга, а Свети Борис чрез въцърковяването на българската държава. Така, че
лукаво е, че ние ще останем на нулата. Съвсем не. После, да кажем Свети Иоан Златоуст, той наш ли е? Или не е наш? Свети апостол
Павел, наш ли или не е наш? Свети Петър, Господ Иисус Христос, Света Богородица, Свети Иоанн Кръстител. Наши ли
са? Или не са наши? Виждаме, че още като зададем въпроса, отговорът сам идва. Те са наши, защото ние сме
техни. Така, че как така като срутим кумирите, ще останем без нищо? И трябва ли ни втори лъжлив кумир, както като
срутиха Сталин, въздигнаха допълнително Ленин? Т.е. да срутим половината кумири в името на другата половина? Не! Никаква полза
нямаме от това. сега, как става това срутване на кумирите? Може ли българският народ народ да поступи както Хрущов при Сталин
да каже, вижте какво сега, правим една комисия по ликвидиране на последствията от секуларизма. Секуларизма 200 години вилня във България, въздигаше своите кумири навсякъде
и ние сега осъзнаваме колко погрешно е било това и решаваме да оправим нещата. Поради което една комисия тръгва с тефтер в ръка, минава паметник
по паметник и казва примерно паметникът на Свети Климент Охридски до университета досадно посредствен, бездарен, антицърковен, антихристиянски да се маха. Светите Кирил и Методий
пред Народната библиотека, талантлив, но хоризонтален, бездуховен, така, симпатично направен, по-добре да го приберем, айде в музея. И продължаваме така. Това нещо не може да се реализира на практика. По хиляди причини, може би и юридически
и всякакви други, процедурни, психологически не може да стане. Да, паметника пред НДК, слава Богу, го махнаха. Той беше идеологически изграден на антихристиянството. Спомняме си, там навърха на
тази трияда, долу бяха един вид съзидателите, златния век, над тях бяха партизаните, а над партизаните беше работягата в леярне. Това е идеологемата комунистическата,
която е, естествено, обърната, директно обърната спрямо истината. Истината е, че горкия леяр, към който ние имаме всички така съжаления за това, че се пържи в този труд, той би трябвало да бъде на най-ниското стъпало.
А най-високото стъпало трябва да бъдат светците и духовниците, естествено. Както иде. Та мисълта ми е, че отделни паметници, да, непременно трябва да се махнат. Но пълно премахване на паметниците не е необходимо,
защото тези паметници, включително и талантливите, ако ние имаме правилен прочит, те могат да останат. И ние като минаваме, да кажем ето, видяхте ли тази голяма самоизмама, комунизма. Как ни отне истината превъртя през таланта
и ни подмени светостта с книжовността и с азбучността. И други, и други подобни паметници. Тоест, ако ние в себе си премахнем кумирите, ако ние се освободим
от тях, тяхното съществуване в физическия свят няма да е фатално. Прочитът е този, който възпитава. ние спокойно можем да гледаме един езически храм от преди 5000 години да се учим от него. Това, че гледаме египетските пирамиди
не означава, че вярваме в Амонра или в някое друго божество там. Сет или кой знае кой. Не. Паметника стои. Но ние нямаме отношение към него като към ценност, която ни ориентира,
че тя е истината и че тя е пътя. Не. В този смисъл не е толкова невъзможно това ре-християнизиране на българския народ. Ами, ако погледнем какво са направили апостолите, светите апостоли, и при тях е била цялостна цивилизация, грехоцентрична,
егоцентрична и ако е имало духовност, тя е била отрицателна. Ей какво? Те да не казаха ние се предаваме. Напротив, завладяха тази империя и я превърнаха в христоцентрична. Започнаха да изграждат свои паметници,
свои образи, започнаха да пишат своя книжнина, започнаха да рисуват свои творби и в тези творби надминаха езичниците, надминаха отстъпниците. Така, че по никакъв начин нашата историческа епоха,
колкото и да е продухана, не ни оправдава да се отказваме от истината. да обзаведени сме с лъжа и с кумири, да подменили сме Христа, да хоризонтални сме
без вертикалта, но за разлика от християните от първи век, които са тръгвали на голополе, без християнска основа. Ние имаме християнска основа и тази християнска основа, специално за България,
е нашият златен девети век. Века на равноапостолите, на поети, на писатели, на храмостроители, на иконописци, на държавници,
на законодатели, христоцентрични всичките. Те, повечето от тях, имам предвид Свети княз Борис, Свети Боян-Енравота и другите, тръгват срещу кумирите на своето обкръжение,
срещу кумирите на цялата държава, срещу законите на тази държава, срещу цивилизацията, в която са родени и израснали. И побеждават. Така, че по никакъв начин ние не можем да приемем,
че в наше време ако ние кажем истината кумирите, ще лишим младите българчета от възпитание и от образование и от национално
самочувствие, че ще изпаднат в депресия, национален нихилизъм. Не, съвсем не, това е от лукавие. Христос е с нас, Свети Борис е с нас, Свети
Кирил и Свети Методии са с нас, Свети Евтимий е с нас, святите мъченици са с нас, От кого ще ни е страх? Правил ли е някой някога по-прекрасно
изобразително изкуство от иконата, от нашите прекрасни иконописци, сценописци от Средновековето и от Османския период? Не. Правил ли е някога някой нещо
по-прекрасно от нашите храмове, някой архитект български? да правил нещо по-прекрасно от нашите православни храмове? Съвсем не. И до ден днешен най-прекрасните неща са
православните ни храмове в архитектурата, във вътрешната окраса. Правил ли е по-прекрасно песнопение, отколкото песнопението на святи Иоан Кукузел и на другите песнопевци? Пък
включително и от по-ново време. Включително и Добри Христов, Петър Динев и така нататък. Не, не, съвсем не. Най-прекрасната българска музика е православната. Най-прекрасната
българска образопис е православната. Най-прекрасната българска архитектура е православната. Е, какво ще загубим ако кажем истината? Ако вземем истината за свой ориентир
във всичко. Така че отговорът на въпроса, който ние зададахме в първата част на днешната беседа е, че християнизацията на съвременна България е възможна. тя не е, не минава
през отказ от самосъзнание, от българско самочувствие. Тя не предпоставя национален нихилизъм. Точно обратното. Господ Иисус Христос какво ни казва в пета глава на Евангелието
от Йоанна? Как можете вие да повярвате когато един от други го приемате слава? А славата, която е от единия Бог, не търсите. Какво означава един от други го приемате слава? Точно това,
което ние правим сега. Въздигаме на пиедестал кумири от себе си. Защото ние така сме преценили. Защото на нас ни е удобно. Нас ни устройва този да бъде
на пиедестал. Защото сме от неговата партия или от неговия град или нещо подобно. По наша преценка. Защото този поет съм чел, когато съм бил острастен и потънал до гуша
в греха. И съм се възторговал. Затова му правя паметник. Как можете вие да повярвате когато един от други го приемате слава, а славата, която е от единия
Бог, не търсите. Бог не е прославил тези поети. Бог не е прославил тези революционери. Бог не е прославил тези политици. Нито един от тях.
Бог е прославил своите. Ние ги знаем кои са. Славата, която ние човеци приемаме един от друг, тя е нулева. Нещо
повече. Тя, ако беше нулева, ще е по-малкото зло. Тя е отрицателна. Тя е неистинска лъжовна. Тя ни възпитава
в лъжа. Тя не е просто едно нищо. Тя е един минус. И понеже знаем кой е баща на лъжата, когато
ние се лъжем, ние на него служим. Знаем кой е баща на истината. Бог. Ако ние служим на Бога, ние
няма да се чудим истината, боли ли или не боли. Тя боли този, който се е отъждествил с греха. Защото този грех
впил в него и ти, за да се освободиш, трябва да го махнеш. Е, ще те боли, естествено. докато се пусне, докато ноктите му
освободят сърцето ти, умът ти. Там е болката. Така, че този страх, че уж ще обеднеем като нация, ако срутим
фалшивите кумири, този страх е част от болестта. Той е част от лукавството. Той е кумир, той е бастион на измамата. Това е все едно един човек да каже ми, вие ако ми отнемете гордостта,
щеславието, гнева, блуда, завистта, омразата, че какво ще стане от мен? Аз не, аз съм аз. И ми да, точно така е. Точно така е. Няма да си ти грешния. греховния, обзетия, слугуващия греха. Няма да си същия.
Ще се преобразиш, ще станеш истинския. Т.е. Ще станеш Божия образ и подобие. Ни повече, ни по-малко. Така, че ние като светски люди държим на светските кумири
и не можем без тях. но те ни отдалечават от Бога, а освобождаването от кумирите е приобщаване към Бога, т.е. смисълът на нашия живот. Светоглед. Новото предаване за православен поглед към историята,
културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Драги приятели, От пет години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим
да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg Благодарим Ви!