Драги приятели, от 5 години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е «Вероучението и ние». Вече повече от 30 години въпросът с въвеждането на вероучение в българската образователна система стои нерешен пред нашето общество – този въпрос се повдига от време на време, на приливи и отливи, говори се за него, после пак затихва, но за сега без особен резултат. Това е един исторически провал на българското общество. който и да е виновен за този провал, потърпевши сме всички, обществото като цяло, всеки поотделно.
И е много важно да осмислим в какво се състои самия въпрос, в какво се състои нашия провал, как се случи, защо се случи и най-важното – какво може да се направи. В какво се състои въпроса. Сякаш става дума за следното – до 1944 година в България имаше едно православно общество, църквата беше в господстващо положение, в училищата имаше вероучение, народът беше вярващ, но от 9 септември и 1944 година започва един процес на разцърковяване на обществото, атеистична пропаганда и така до 1989 година, като разбира се и вероучение няма и не може да има в българското училище. След падането на комунизма, естествено, че се създадоха условия за ново въцърковяване на обществото и въвеждане отново на вероучението, при което, разбира се, се очакваше обществото по този начин да се въцъркови, християнските ценности, православните ценности да застанат в центъра на обществото, да диктуват. Критериите за всичко, но това не се случи. Българското училище прие вероучението като факултативен предмет, свободно избираем, така да се каже, третостепенен и като такъв, към днешно време, на пръсти се броят училищата, в които има такова вероучение
и ничтожен е броят на децата, които са се възползвали от тази възможност. пита се обаче, дали първо, ако беше се въвело вероучението в училище и веднъж седмично или два пъти седмично имаше такъв учебен предмет, дали нещата щяха да се променят коренно. И всеки, който е запознат с обществените процеси, може да твърди, че едва ли с един или два часа седмично в училище нещо, кой знае какво корено, щеше да се промени. Не, че няма смисъл от това вероучение, разбира се, че има. То трябва да се въведе, необходимо е. Но само по себе си няма да е достатъчно. Обществото ще продължава да деградира. Освен това, мнозина критици на въвеждането на вероучението като редовен предмет, а не като факултативен, свободно избираем, измеждо второстепенните или третостепенните,
да въвеждането на вероучението изисква учители, които да преподават. Не само учители, но качествени учители. Защото, само можем да си представим, ако един невежа преподава на децата някакво вероучение, че това вероятно ще има големи отрицателни последици. От друга страна, ние не разполагаме с квалифицирани кадри, готови, които да преподават, защото няма от къде да ги вземем. При положение, че предмета не функционира в образователната система, естествено, че ги няма и кадрите. ние не можем да изчакаме първо да се въведе вероучението като редовен предмет, първостепенен, и после да почнем да създаваме кадри. По същия начин ние не можем да създаваме кадри, кадри, кадри,
а да го няма предмета, защото те ще бъдат безработни, тези кадри. Така че има един порочен кръг в това отношение. И критиците, че няма достатъчно качествени учители по вероучение за българското училище, разбира се, погледнато само в този отрязък те са си прави. Но, дори да ги имаше тези квалифицирани кадри, които да покрият цялата образователна система, пак казвам, един или два часа седмично, едва ли биха променили светогледа на българските деца, при положение, че цялостната околна среда в обществото е антихристиянска. Имам предвид традиционните медии, имам предвид киното, до голяма степен телевизията, пресата, интернет, фейсбук и така нататък. Какъв е дяла на православния светоглед във всички тези медии, той е нищожен, той е почти невидим.
Така че, един час седмично вероучение, трудно би се преборил с тази вълна от нехристиянство, в някой случай и антихристиянство в скрита форма. За това, борейки се за този част по вероучение, ние всъщност трябва да се борим на много-много по-широк фронт. Но първо да видим, защо нашето общество не възприе вероучението като редовен предмет в училище. Първата и най-важната причина беше разкола. След рухването на така начин е комунизъм, в обществото съществуваше ентусиазъм, съществуваше порив към завръщане към църквата, като институция, която беше малко или много потискана по време на комунизма, отричана от официалната идеология, която беше научния атеизъм. И тези 45-годишни страдания на църквата, да не говорим за избити свещеници, за концлагери, тези страдания даваха една кауза на църквата,
създаваха благоприятни условия за завръщане. Но, когато започна разкола, а той започна скоро след 10 ноябри, когато започнаха тези политизирани акции на Христофор Събев, последствия на негоите сподвижници, когато се отцепиха трима митрополити, се създаде един лъжесинот разколнически и започнахме през тази десетилетна борба в църквата, този ентузиазъм до голяма степен се пресече, подрязаха му се крилете, медиите се нахвърлиха върху църквата, укарикатуриха процеса, който разбира се сам по себе се беше грозен, и вместо църквата да яхне вълната на освобождението от атеистичната идеология
и по един съвсем естествен начин да се прокара и съответно законодателство, и реформа в образователната система и прочие, момента беше пропуснат. Десет години след това, когато разкола приключи, вече ентузиазъмът беше свършил. Порива, вълната беше се слегнала, порива беше изчерпан и можем да кажем, че се изпусна мига за въвеждането на вероочението като редовен предмет. След това и успоредно с това, по време на целият обществен дебат за и против вероочението в училище, ние църквата допуснахме една, може би, съдбоносна грешка,
че допуснахме да се нарече предмета вероочение задължителен. Тоест, беше така формулирана терминологията, че един вид ние се борим за въвеждането на вероочението вероочението като задължителен предмет. Понятието задължителен, който го е измислил, е или враг на църквата, или човек, който нищо не разбира от психология
и от народопсихология. Защото българския народ, излизайки от системата на така наречения комунизъм, мразише задължителността. можем да кажем, че е до ден днешен. Понякога има неща, които са задължителни и са много добри. Но ние сме патили прекалено дълго от
налагането като задължителни на различни неща и за това самата дума, задължителен предмет, сега да кажат вие ще учите задължително български язик. Еми да, разбира се, че е задължително, но как няма да учим български? това е естествено. Това е
редовен предмет. Това е задължителен, обичаен, традиционен, необходим насъщен предмет. също такъв насъщен предмет е математиката. Насъщен предмет е физическото възпитание. Насъщен предмет е вероучението. но той не българския, но той не бива добре наричан
задължителен. Още повече, от самото начало беше възприето, че естествено, че децата, които и техните родители, които искат да учат вероучение православие, ще учат православие. Тези, които искат да учат ислям,
ще учат ислям. Тези, които не искат да учат нито едното, нито другото, ще учат някакъв ерзац предмет, наречен религиознание, т.е. информация за религията и за религиите. Т.е. избор
ще да има всяко семейство и всяко дете и в този смисъл тази задължителност, която се привиждаше на някой, че той, да кажем, си е убеден атеист. Но не го го задължават да учи за истината, за пътя, за живота,
за Христа, за Твореца, за смисъла на Вселената, за любовта. Е, той не иска да учи за тези неща. Иска да си кара както си знае. Ще има това право. Господ ни е дал свободна воля, включително и да избираме не него.
така, че тази свободна воля, естествено, че ще бъде оставена. Но, говорим за това, че думата задължителен, създаде това погрешно впечатление, че хората няма да имат този избор и те, естествено, бяха против.
Защото всеки му се привиждаше, че ще го накарат задължително да учине това, което иска. ние умствено не може да се справим с толкова просто нещо, като терминологията. да назовем нещата с неща, с имена, които са приемливи в обществото и които
разкриват същността, а не да разкриват някакви несъществуващи задължителности, в смисъл, че някой не иска, пък му налагат нещо. не, избор ще да има. Но ти да нямаш една такава светогледна дисциплина, като вероучението,
а да учиш химия, физика и така нататък, когато най-важното нещо не си научил, това, което лично тебе те касае, което се отнася към твоето лично спасение, към вечния живот, това да не учиш,
а да учиш за второразредни, треторазредни предмети и дисциплини, това, разбира се, е недопустимо. Това е съвършено недопустимо. Интелектуално не се справихме, и богословски мога да кажа, не се справихме
и с един друг изключително важен въпрос. Дълги години се водише един безумен спор дали вероучението да се преподава конфесионално или неконфесионално, така да се каже надконфесионално. Да не кажа,
че и до ден днешен този безумен дебат съществува. Какво означава конфесионално и неконфесионално? Какви са тези безумни термини? Това е нещо като да преподаваш плуване в два варианта. без вода
без вода и с вода. Или да кажем преподаваме история на България с българите или без българите. Не може да се преподава вероучение неконфесионално. значи това е
да говориш за Хамлет бездатския принц. Същността на вероучението то си показва самото название е вярата. Ама казва ще ли да им преподават информация
сведени за вярата а не самата вяра. Самата вяра в църквата да им е преподават. А в светското училище ще им преподават видите ли информация. И това
ще тяло да бъде надконфесионално. Ето тази това дървено желязо надконфесионалност и до днешен съществува и се обсъждат подобни конструкции мисловни. Поначало ние не можем да имаме
нищо над православието. Над православното вероисповедание. Над православната конфесия. Нищо не е надконфесионално. Надконфесионално е за атеистите.
конфесията вероисповеданието като някакъв тип запалянковство съществува в съзнанието на атеиста. И за него може да има надконфесионални неща. Но за вярващия
вярата е над другото. Над нея няма нещо. Така че израза надконфесионален е обиден за един
богослов. За един църковно вярващ човек. Така че ние влязахме в един несъдържателен дебат буквално за дървено желязо. За вероучение без Бога.
Това беше решението. Да се направят учебници по вероучение неконфесионално. Тоест без Бога. без вяра в Бога. Това е неискрено. Това е нечесност
прямо децата. И един недопустим ерзац. Един заместител. и този заместител никой не го искаше. Нито православната църква, нито
ислямските общности, нито ремокатолическите, там където има такива паралелки. Никой не го искаше. Всички казваха трябва да имаме, разбира се, че вероисповедно преподаване на вероучението.
А тези, които не го желаят, се записват религиознание. Там е плуването без вода и вероучение без Бога. Информация. Без духовност, най-ощо казано. Без духовност. Без духовно вероучение. Написаха се
бездуховни учебници по вероучение. Един вид да се удовлетвори някаква несъстоятелна политкоректност. Да, политкоректност има. С това, че му даваш право да се отрече от Бога. Той си има
това същено право. Господ му го е дал. Господ е дал право на човека да се отрече от твоя създател. Юда се е отрекал от Христа. Дори Петър се отрече три пъти от Господа. Слава Богу, след това
се покая. Така, че ние правото да се отричаме от Бога, имаме. Но това право да бъде облечено под формата на учение,
зад което застава държавата и църквата, т.е. един духовен ерзац, това нещо не бива да се допуска. т.е. Т.е. ние трябва да имамее или вероисповедно преподаване на вероучението,
или альтернатива атеистично, информативно преподаване на хора, които не вярват в тая работа. Или вярват в нещо друго. Да кажем, има бодисти, но понеже те са две деца в паралелка
от 30 деца, няма което им преподава и затова те председняват, че е по-добре за тях да учат плуване без вода и затова им се преподава история на религията без вероучителната част, без същността. Без същността. Това е
неконфесионалното или надконфесионалното вероучение. Вероучение без своята същност, лишено от своята същност. ние падахме в тези два умствени капана. Първия, да го наречем задължителен предмет, а трябваше да го наречем
редовен предмет. И второ, дали да бъде вероучение с Бога или вероучение без Бога. А то няма такава възможност. Вероучението винаги е с Бога, другото е ерзац и трябва да носи името ерзац.
Т.е. да се казва това е безбожно вероучение. Вероучение относно Бога, но не в Бога. Не с Бога. В крайна сметка обаче и едното и другото не доведе до
въввеждането на вероучението като редовен предмет. Изпуснахме 30 години. Но всъщността на въпроса не е там. Защото добре, въвеждаме вероучението като
вероисповеден предмет. избират го да кажем 60-70% от децата във България. Още 92-3 година да кажем това вече се въвежда. 94-5 година се довършват и последните учебници. В началото по записки,
по стари учебници се работи. Иска време. но да кажем, че към 95-та година 6-та да кажем, че сяха да бъдат готови учебниците от 1-и до 11-и клас и щеше да се задейства тази система. Но
стои друг голям въпрос. Ами тези, които не са учили вероучение от предишните поколения? Вече нямаше да има живи българи, които да са учили вероучение преди 9-и септември. Те щяха да са на изживяване.
Сега вече може да кажем, че почти няма такива. Но и тогава щяха да бъдат на изживяване. Нямаше да бъдат активни в обществото. И при това положение цялата активна част на обществото министри, кметове, министр-председатели,
депутати щяха да бъдат хора, които не са учили вероучение. Е с тях какво правим? Докато децата започват да учат и след 20 години 30 ще влязат в управлението, ние се управляваме от жертви на безбожието.
Той как можем да го оправим? Не можем да го оправим чрез училището. Те не ходят на училище вече. Те са завършили. тези, които са завършили до 95-та година, стяха какво правили. Които са завършили училище дори,
не университет. А те са огромното мнозинство. Така че ключовия въпрос за вероучението не беше толкова по отношение на следващите поколения. Разбира се, там е важно, но не по-малко важно е до тогавашните поколения, говорим от ученици,
студенти, работещи, възрастни и пенсионери, всички тези милиони българи, които не бяха минали през вероучението, нямаше за тях никаква стратегия. Ни това в държавата, ни това в църквата. Тук там е неделни училища, тук там е
някакви лични инициативи, тук там е някаква книгоиздателска дейност, тук там е някаква статия в пресата, но цялостна система, която да компенсира 45-те години безбожие, нямаше. Тя не се създаде,
не се предприе. Можем да кажем, че ако беше замислена подобна компенсаторна система за цялото общество, но не се осъществи поради липсана средства на хора, но тя не се предприе. Нямаше такъв
замисъл изобщо. да кажем, че аз съм един българин 90-та година или 95-та година. Остановявам, че не съм учил вероучение. Пропуснал съм фундаментално нещо в своето образование. Е,
какво трябва да направя. И няма държавна стратегия и няма и църковна стратегия. Църковна програма, когато да си постави за цел всички българи да минат по някакъв начин през вероучително образование. Какво трябва да направя аз? Ами много просто.
Да се самообразовам. В областта на самообразованието ние се провалихме. Защото какво означава самообразование? това не е нещо, което трябва един месец или една година. Това трябва цял живот. Това
е приоритет за всеки. Ти, ако не си си решил въпроса с вечния живот, въпроса с живота и смъртта, въпроса с происхода на Вселената и смисъла на Вселената, смисъла на живота,
смисъла на човека и на човечеството, как можем ние след това да продължаваме напред, да живеем, да работим, да мислим, да творим, когато това не сме изяснили. Най-важно. така, че вероучителното самообразование
следваше да бъде приоритет за всички нас. За поети, за писатели, за кинематографисти, за преподаватели, физици, математици, работници, селени, за всички. и ако това беше осъзнато от обществото
като цяло, да кажем, от интелигенцията, която даваше тон. 89-90-91 година тона в българското общество се даваше от интелигенцията. на митингите във вестниците на кое място беше вероучителната тематика на последно. Дори
Христофор Събев и той политизираше църковната проблематика, а тя собствено не е политическа. Тя може да бъде използвана за политически цели, но църковната проблематика е пар екселанс надполитическа.
Тя покрива всички човеци, всички раси, всички партии. Тя е адресирана към всеки човек. И тази проблематика, житейската, духовната, спасителната покаяната.
Тя не само, че не съществуваше в проповедта на площадите, но тя не съществуваше и в действията. Защото кой се покая? аз да не си спомням, един пример един пример на покаяние, което е църковно действие. От... Говорим за
политическо покаяние, говорим за житейско покаяние. И не говорим за тайнството покаяние в храма. Там са сигурност мнозина са си покаяли. И прекрасно. Това е, разбира се, основата на нашия духовен живот.
Без покаяние няма духовен живот. но когато говорим за обществена проповед, когато говорим за смяна на политическата система и така нататък, там е редно да има и политически покаяние. И творчески покаяние.
Кой художник, писател, композитор излезе и каза брати и сестри, аз мятам, че тези мои твърби, този, тази, тази, тази бяха създадени в едно безбожно умопомрачение.
Аз бях невярващ, сега съм вярващ и виждам, че в тези твърби те са безбожни. Аз утвърждавам един безбожен светоглед, затова се отричам от тези свои твърби. Да знаете от и така нататък не ги четете, не ги гледайте
или ако ги четете, ги гледайте, гледайте ги покаяно. Как не трябва да се осветлява исторически период или личен въпрос и така нататък. Нямаше нито едно творческо покаяние. като аз в никакъв случай не смятам за творческо покаяние
да кажем самоубийството на поета Веселин Андреев. Това е антихристиянско действие. Християнско щеше да бъде, ако той беше казал да, моето творчество е атистично. Аз много обичах моите приятели
партизани, много обичах това, това, това. Но съм го правил без Бога, правил съм го егоцентрично, правил съм го в името на някаква идеология, в името на някаква партия.
сега осъзнавам, че тази партия, че тази идеология са били безбожни, са били поради тази причина и безчовечни и за това се отричам от тези творби. Не, никой не го направи. Така, че самообразованието, личната
проповед, чрез дело, чрез творчество, защото, да, примерно, Веселин Андреев, един, може да кажем, почтен човек, почтен поет, вярвал в някакви идеали, писал, каквото писал, разочаровал се,
ако той не беше си самоубил, а беше създал ново творчество, вече христоцентрично, а не егоцентрично, като в егоцентризма напълно се вписват всички революционни идеологии в името на народа. Те са преоблечени егоцентризми. И
тези творби, покайните, тези христоцентрични творби, ще бъдат в момента много по-силни отколкото часовете по вероучение. защото децата в часове по вероучение едва ли много-много ще внимават. Те ще се мислят за футбол, за интернет,
ще се глядат в GSM-ите. Докато произведението на изкуството, когато са ярки и вдъхновени, те увличат, те грабват. и ако ние имахме такива покайни, такива христоцентрични
творби във всички области, в литературата, в киното, в музиката, в театъра, тогава да, тогава щеяхме да имаме истинско обществено вероучение. Тези творби щеяха да бъдат
вероучителни. Както да кажем най-добрите творби на Достоевски. Той е, разбира се, най-яркият пример в това отношение. Преминал през социализма и революционните утопии. Покаял се
и след това излял своето покаяние в творби. големите му романи от най-зрелата част от живота му. Ние нямаме такъв
покаяник сред нашите ярки поети, писатели. Тези, които се смятаха за диссиденти, за добро или за лошо, си продължиха да се смятат за вечно прави. тези, които
се бяха ангажирали с Комунистическата партия или затихнаха, или смениха строя на своите стихове и започнат да пишат
нещо така общочовешко и така нататък, политкоректно в новата ситуация. но покайното, православното не ги докосна. Това въжи, разбира се, и за музиката, това въжи, и за киното.
имаме много ярки безбожни филми от времето на комунизма. С актьорско присъствие, с камера прекрасна, с режисура, драматургия, само, че безбожни. Нали, приемно, тютюн, много здрав
филм, обаче, основното го няма. И не само той, може да кажем, че цялото българско кино, игрално, е безбога. И когато падна атеистичния режим,
беше редно да се появят тези точно православни ярки художествени твърби, да кажем, в киното, както да кажем, в Русия направиха Остров
и други, които филми да бъдат истинското вероучение. Както Достоевски хваща интелигента и го докарва до входа на храма и му казва влез вътре да те поеме духовника.
Както авторите на филма, режисьора, актьора и прочие Остров, Лунгин и прочие, може би не до край, осъзнавайки в началото какво правят. Хващат публиката и я докарват до
дверите на храма. По подобен начин българската интелигенция, творческата интелигенция, можеше да поеме общественото вероучение за всички възрасти. и тези, които ходят на училище, и тези, които вече не ходят на училище. И възрастни, и зрели. Това не се случи.
И тук не можем да обвиняваме държавата. Държавата не пише стихове, не пише музика, не пее песни, не прави филми. Тя най-много да ги финансира. Но ги правим ние. Човеците, личностите. Оказва се, че нямаме какво да сложим на Мегдана. Ако искаме да се отсрамим и да кажем да, да, ма, все пак имаме един
много ярък духовен филм. Къде е той? Ако искаме един много ярък духовен роман или една песен, която да е запее целият български народ и тя да е духовна, православна, има много хубави песни, цял народ ги пее, жива класика,
една от тях не е православна. една песен, дълбока, ярка, вдъхновена, може да бъде по-ярко вероучение, отколкото стотици учители, които ще сричат в класната стая. защото
художественият образ грабва. Той е ярък. Разбира се, един учител може да съзнава ярки образи в класната стая. Това е най-доброто. И това е най-хубавото, което изобщо създава личностите, създава човеците.
това са и сънските учители. Но по не по-малко ефективен начин въздействат и художествените произведения. И понеже там никой ни ни пречеше, никой ни ни забраняваше и до ден днешен ни ни забранява да бъдем тълънтливи, да бъдем ярки, да създаваме творби, стиготворения, песни,
разкази, филми, кантати, каквото ще да е. И можем да кажем, че като че ли нашата интелигенция в широкия план, художествена, църковна и прочее, някакси се провалихме
през тези 30 години и не успяхме да създадем тези ярки, вероучителни творби, които да насочват българския народ към Христа и към православието. Самата проповед ние ако се сървним
да кажем с ранните християни, святия апостол Павел е бил в изцяло езическа среда и разбира се юдейска, но не християнска. Не е имало никаква вероучение, разбира се. Не е имало история на вероучението,
да кажеш, както сега, преди 9 септември, нали е имало нещо. не. Но от където мине святия апостол Павел, навсякъде се раждат църкви. От какво? От неговата проповед. Така че проповедта е тази,
която разпространява истинското вероучение. Без проповед няма вероучение. Вероучението не може да бъде скучен предмет, който го учи за бележка. Не. Вероучението трябва да бъде проповед. Трябва да бъде
пример. и в това отношение проповедта е не само слово. Тя е поведение. Тя е външен вид. Тя е начин на обличане. Тя е начин на говорене. Тя е всичко.
Всичко проповядва. Погледът проповядва. Така че ако ние сме вдъхновени проповедници както Св. Петър и Св. Павел Св. Петър е бил обикновен рибар. Изобщо не е бил образован. Но става
ярък проповедник. Още на Пятдесетница изнася своята първа велика проповед. И всички го слушат. защото е вдъхновен. Защото го живее. Защото има силна, ярка вяра. Така че тази тотална проповед
чрез начин на живот, чрез слово, чрез образ, чрез дреха, чрез поглед, чрез осанка, чрез мълчание. Къде е тази проповед? Не че съвсем е няма. Имали сме проповедници. Слава Богу. през този период. Но като цяло в обществен план
можем да кажем, че недостатъчно. Далеч недостатъчно. А този смисъл всички ние, православните християни, сме призвани да вероучителстваме, да проповядваме. защото ние не говорим от себе си. Да,
някой ще каже, а кой съм аз? Има си священик да си проповядва. Има си владика да си проповядва. аз съм си миренин. Как така аз ще проповядвам? Разбира се, че ще проповядваш. Ама не от себе си. Не да измислим от себе си някаква вероучение или някаква догматика,
някакви канони. Ако ние следваме църковното, съборното богословие, ние дори сме длъжни да проповядваме сред тези, които са външните. Тези, които нищо не са чували или се съмняват или малко знаят.
Разбира се, ни няма да проповядваме спрямо тези, които са по-високо поставени от нас. Те ще ни учат. Но спрямо децата, спрямо юношите, спрямо необразованите, спрямо тети изгубени поколения, които от 45 години не са слушали Словото за Христа, спрямо тях ние
предовите мирени и то самообразовали се. Не да говорим неща, които не са верни. Ние трябва да се самообразоваме. И нищо не пречеше на българската интелигенция цялата уважаваща себе си българска интелигенция да завърши един курс по богословие.
В някои от нашите богословски факултети или дори самостоятелно има учебници по догматика, по литургика, по всичко. Човек може и вкъщи сам да се подготвя с помощта на по-образовани приятели, познати, духовници
и така нататък. т.е. не е интелигент този, който не е изкарал един курс по богословие. или официално в университетите или в къщи като самообразование. И от момента,
в който ти изкараш този курс по богословие, от момента, в който ти преминеш системно вероучението, естествено е, че ти си призван да го преподаваш. на татъка, на ближния си. Значи, ние имаме си приятели,
с които много се обичаме, от училище, от детство, съседи и прочие. И ние е много приятно да прекарваме заедно. Говорим си за много неща, а говорим ли си за Бога? Говорим ли си за най-важното? И ако ни си говорим за най-важното, какви приятели сме? Значи,
аз съм православен християнин. Имам. приятел от гимназията, с когато пет години сме били заедно на един чин, по бригади сме ходили, после като студенти в университета сме се виждали редовно и прочее, и прочее. Имаме спомени общи.
когато се срещнем, ще си говорим ни за всичко друго, освен за най-важното, освен за Бога. Аз като православен, какъв приятел съм, ако не използвам повода да проповядвам, т.е. да правя обществено вероучение. и то вероучение не без Бога, не информативно,
а вероучение с Бога. В този смисъл, ми не ми трябва държавата да ми разрешава или да не ми разрешава вероучение в училище. Там, къйто ми е разрешен, аз не го правя. Спява моите ближни, спява моите приятели. Аз правя ли го? Е тогава мога ли да се оплаквам,
че държавата ми пречела и че български народ бил безбожен? Ами безбожен ще е, когато ние, които сме въцърковените, не въцърковяваме. Ние предаваме своите ближни, своите приятели. Когато си обхватваме с тях само по отношение на някакви
носталгични или текущи повърхностни теми, я политически, я економически, я каквито ще да са други, от обща култура, информация, а пропускаме единствено важното. Дори не най-важното, а единствено важното. Това вероучение у нас липсва.
Поне това е моето субективно усещане. Ме ми се струва, че като че ли преди 10 ноември повече се говореше по духовни теми. Повече се говореше за най-важното. А сега разговорите станаха плитки, разговорите станаха
ненасъщни. тогава някак си бяхме обединени в някаква кауза. А сега това изветря. Не, че тогавашната кауза е била нещо много дълбоко, тя беше политическа такава, но имаше във въздуха
нещо, което ни караше да говорим за важните неща. включително и на духовните неща, включително и на религиозните неща. Докато сега има една умора, една повърхностност в това отношение и
като че ли точно това вероучение от човек на човек, от приятел на приятел го няма. а то би трябва да бъде водещото. Защото Господ ни е заповядал да се грижим за ближния, да имаме любов към ближния.
Е, каква любов имам аз към моите приятели, ако не им преподавам най-важното, което имам, най-важното съкровище, православието. Така че в това отношение може да кажем, че
отговорността е на всички нас. Всички ние, които малко или много сме въцърковени, малко или много сме мирени, народ Божи, всички ние се провалихме през тези 30 години
и е редно да се покаем, т.е. да се променим, т.е. да почнем да правим това, което до сега не сме правили. още една причина за този 30 годишен провал по отношение на вероучението, това е, че
никъде или почти никъде нямаше системно създаване на кадри. Кадрите, това са човеци, които са отгледани в рамките на някаква
общност, в някаква система. Те са квалифицирани, те имат някаква перспектива за реализация, творческа, житейска, всякаква. И
църквата би трябвало да не разчита на случайните хрумвания на този или онзи, защото първо може да не хрумне на никого и второ дори да хрумне на някого,
да кажем, някой младо момче се интересува от духовни неща, от църковни неща и заедно с това се интересува, да кажем, от биология. Но то едва ли ще каже дай аз да се заема с църковното учение
за биологията, за науката, за живота, да направи изследване на биологията, на генетиката, на теорията на Дарвин, на учението на Ричард Докинс, което е
атеистично и прочее, и прочее. И този млад човек, който се интересува от христианство и от биология, да стане кадър, да стане кадър на църквата, да стане компетентен, да има плодове, да има трудове.
И ако той напише една книга, в която да изясни точно къде бърка Дарвин, това може да обърне много голяма част обществото към Бога. Защото към настоящото време дарвинизма господства в съзнанието и в учебниците.
Защо? Ами, защото ние нямаме кадри в биологията. Същото въжи до голяма степен и във физиката. Същото въжи до голяма степен и в историята. къде е българската история написана от православна гледна точка?
Или, да кажем, история на априлското въстание от православна гледна точка? Или история на комунистическия период 45-те години от православна гледна точка? Ама не да се говори за концлагерите само. Това се прави. Но не е това същността. Същността е съвсем друга. Същността е как
добрите намерения водят в ада. Извращенията, да. Но добрите намерения там е интересното. Защото хората имат нагом, склонност да следват добрите намерения. Почти няма човеки, които искат да стават
мъчители или да убиват. това са отделни извратени. Но огромното множество от човечите имат добри намерения. Е, тези добри намерения, с които е послан пътя към ада. Ето това е интересното да се види и да се изследва
от християнска православна гледна точка. Как идеалистите от преди 9 септември дойдоха на власт и разбира се тарикатите и тая смес между тях и диктатурата и советския режим и нашия
принос тук и малодушието и всичко взето заедно това нещо в историят ние го нямаме. Впрочем, ние нямаме сериозно православно изследване на нито един период в българската история.
Системно. Нито Златарски нито Мутавчиев нито Петър Ников нито никой. Дори Петър Ников, който изследва
църковната борба в неговият главен труд и той в крайна сметка я изследва от една не църковна, от една светска гледна точка. макачи семия той си е православен християнин, но секуларизиран. Така че създаването на кадри в отделните дисциплини
и то важните идеологичките дисциплини, каквито са биологията, физиката, историята, литературознанието, изкуствознанието, това са ключови дисциплини за мисленето, за светогледа. И ние там, ние църквата, там нямаме коваченца на кадри.
разчитаме на самотек. Дано Господ, да вдъхнови този и лози, но това нещо не дава трайни стратегически резултати. Учителната власт е дадена на църквата. Разбира се, тя е дадена най-вече на епископите,
но те делегират на свечениците и на мирените. Така че цялата църква е носителна богодадената учителна власт. Учителната власт е властта на богооткровената истина. Тя за това църквата има учителна власт, защото е носителна
истината, на Божията истина, откровена на човечите. и ние мирените, ние мирените сме носители и на тази власт учителна. Т.е. задължение да проповядваме. както Господ е заповядал
на апостолите, научете всички народи, на какво да ги научат. Не на тяхната наука. Единият митър, другият рибар. Не. да ги научат на това, което Господ им преподава. А това, което Господ е преподал,
Той го е преподавал на всички. И в този смисъл трябва да се преподава от нас на всички. Така че, за да заключим, нека да кажем така. В българската образователна система разбира се, че е добре и трябва да се въведе
преподаване на предмета вероучение. Този предмет трябва да бъде един основен предмет, а не периферен, факултативен и прочее. Той, разбира се, трябва да бъде в избираеми варианти, според
учениците и техните предпочитания, във вариант православие, във вариант римо-католицизм, там, където има достатъчно брой, във вариант ислям, там, където има съответнито желания и във вариант религиознание, там, където искат
да учат за Бога без Бога. Това нещо трябва да стане и е добре да стане. Но това е, може би, 10% от работата. 90% от работата в момента ни е разрешена
да я вършим, а ние ни е вършим. И колкото повече сме православни, толкова повече сме длъжни да я вършим. Колкото повече сме образовани, толкова повече сме длъжни да я вършим.
Защото православието е дар. Той е талант даден от Бога. Образованието е талант, златен талант, който ни е поверен от Бога. И ние, ако го зародим в земята, това православие, това образование, тогава
попадаме под ударите на господаря. Той ще ни търси сметка, защо не сме умножили таланта. Така, че колкото повече сме образовани, колкото повече дарби имаме в изкуствата, в науката,
във всички сфери, в проповедта, в молитвата, всеки в своята си сфера, там, като има най-много дарби, там той трябва да дава плодове. И тези плодове трябва да бъдат едно обществено вероучение с всички средства.
Това е голямата неизпълнена задача. и сигурно е, съвсем сигурно е, че ако ние въцарковените, образованите, хората на изкуството, на науката и прочее, ако ние си свършим нашата лична,
разрешена и от закона, и от обществото, и от всичко, работа вероучителна, тогава от само себе си обществото ще пожелая и децата да учат вероучение в училище като един основен
предмет. Светоглед Новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Драги приятели, от 5 години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика,
които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни
zorana.bg Благодарим ви!