ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед. Новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността. С богослова Георги Тодоров по радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е Националната катастрофа и уроките на историята, част 7. Провалът на интелигенцията, продължение на провала на интелигенцията. До сега разгледахме най-низкото ниво, Бобевски и неговото стихотворение Съюзници, Разбойници. След това спряхме малко по-подробно на средното ниво на българския интелигент Кирил Христов. Глашатай на германофилската партия, т.е. на официалната линия на Фердинанд и Радославов. И в днешния последен преглед на ролята на интелигенцията спрямо Първата световна война ще разгледаме най-висше ешелон – Иван Вазов. Иван Вазов има цели 400 стихосбирки по време на войните, има предвид Балканската и Първата световна, така, че материалът е огромен. Не можем да влезем във всички подробности, те са изключително важни. Много и много важни неща.
Много е добре документиран Вазов, особено чрез професор Шишманов, неговите непрестанни анкети точно по това време, неговите дневници. Така, че имаме в лицето на Шишманов едно много подробно и много компетентно отражение на отношението на Вазов към събитията през целия период. Отделно от самите писма на Вазов, от стиховете. В нашия преглед на тези български интелектуалци, начина по, който те реагират, е много важно, че ние не тръгваме да ги съдим. Те, че не са успели да се преборят, е ясно. Катастрофата е факт. Българската интелигенция се е провалила. Но, ние нямаме за цел да ги съдим. Първо, защото нашия съд е нищожен. Единствения съд, който е от значение, е Божия съд. Ние, каквото и да говорим, няма никакво значение за тяхната съдба в отвъдното, където са те след смъртта. И второто е, че по-важното е да разберем, а не да съдим. Осъдените и неусъдените, ако не сме ги разбрали, полза няма от осъждането. Или от оправдаването. Нашата цела не е нито да ги осъдим, нито да ги оправдаем и не сме някакъв трибунал, а нашата цел да ги разберем. Защото ако ги разберем, ще разберем как ние в подобна ситуация бихме реагирали.
Първата световна война е учебник по история на България. Цялата история на България се събира вътре и предишната, може да кажем, целия период на XIX век и началото на XX век намира своето разрешение в Първата световна война. Т.е. натрупаните интелектуални провали и морални провали на българството в този период, защото е много важно да знаем, че, когато ти си нечестен към истината, когато ти варосаш своите недостатъци и своите провали и прехвърляш всичко на външните сили, че те са лошите, ти си добрия, не те ползва. Варосването не променя същността. Твоя провал си остава твой провал. И ти се обричаш да го повтаряш и в този смисъл Първата световна война, нашия провал е акумулация на до тогавашните провали, на до тогавашните нечестности спрямо истината. Ако бихме били честни спрямо истината до тогава, ако честно бяхме тълкували и периода на Танзимата, и т.нар. църковна борба, и априлското въстание, и освободителната война, и Стамболов, и Фердинанд, и всичко останало, Ако бяхме честно тълкували тези събития, тогавашните българи, ако бяха честно тълкували тези събития, ние нямаше да се провалим при Първата световна война. Тя е продукт на до тогавашните ни самоизмами. Ние мислим, че като лъжим себе си, имаме полза. Винаги се плаща самоизмамата, винаги се плаща. И ние плащаме сметката при Първата световна война. От друга страна, това, което се случва по време на Първата световна война, строшаването на гръбнака на българската история, до ден днешен ние сме потърпевши от тази катастрофа. Тя е решаващата.
И след нея България не се е възстановила и за сега няма изглед да се възстанови. От Първата световна война ние се намираме в следвоенния период на тази катастрофа. Особено в умствено отношение. Сякаш вчера е било със същите мисли, с, които катастрофираме във войната, с абсолютно същите мисли обзавеждаме своето историческо мислене и изобщо своето мислене. Няма напредък в разбирането на историята, за съжаление. Няма напредък в митологемите. Със същите митологемите работим, както катастрофирахме. Пак съюзници-разбойници, пак Ньойски договор, всичко това нещо. Пак българските войници непобедими, дипломатите не провалиха. Пак всички около нас са лоши, ние сме добрите, но са лоши сърби, гърци, румънци и турци. Пак външните сили са виновни за трагедиите на България. Същото мислене, което всъщност е катастрофата. Това мислене е самата катастрофа. То се проявява по време на война, защото войната води до видими промени.
Но то е съществувало, този тумор интелектуален е съществувал през цялото време. И ние сме го отглеждали, ние сме неговите метастази, ние сме неговите разсейки. Щастливи, че върви процеса, а процесът е туморен. Това, че той върви не е добре. Процеса на самоизмамата. Процеса на варосването на катастрофите. Вътрешните особено. Духовните най-вече. И така ние трябва да разберем. Защо Иван Вазов се проваля по време на Първата световна война? Защо той не успява да бъде полезен? Защо той не успява да въздейства върху събитията? Иван Вазов е най-влиятелният идеолог на България през последните два века. Той е по-влиятелен от всички наши идеологи, които са правили идеологи.
Да кажем Раковски, Каравелов, Ботев, Стамболов. Когато и да кажем. няма друг идеолог по-влиятелен от Вазов за мисленето на Българина. а парадоксът е, че той самия не е идеолог. Той не е мислител. Той няма визия за света. Той се движи по течението. той възприема от пресата, от литературата, текущи възгледи върху света. Няма нищо свое, нищо оригинално. И в този смисъл е много интересно явление, културологично. най-влиятелния. България, по него, чете
своята нова история. От Паисий до освобождението законодателя на събитията е Вазов. Чрез него и до не, днешне можем да кажем, ние четем българската история през последните 250 години. От Паисий до освобождението, а и малко след това. По време на Балканската война в началото 12-та година, есента, когато започват бойните действия, Вазов е със свито сърце.
Неговите братя са на фронта. Българската армия е на фронта. Ами, ако се провалят, ако турците ги победят в едно, две, три сражения и завземат Пловдив и настъпят към София. Когато се чува за първите победи, Лозенград, Люле Бургас, той е възхитен, както целият български народ. Но
той не започва веднага да пише. В началото известно време е в колебание. Той дори изпитва съмнение. Дали пък не се е изчерпал като поет. И други започват да го подкачат. Дали не е много стар. Той е бил към 60, две, три години тогава. от това време вече застаряващ, особено пък за поет. Но
в един момент, вече ноември-декември, той може би под въздействието на професор Шишманов, решава да почне да пише. Започва да пише. В началото не върви. Пише, поправя, хвърля. И лека по лека тръгват нещата и се появява вдъхновение. Той го яхва
и за няколко дена нахвърля цяла стихосбирка. Духът е триумфалистичен, възхвален на нашите победи, в съзвучие с народния възторг. Вазов се слива с народа, защото целият народ, разбира се, ентузиазиран от нашите неочаквани и блестящи победи.
Сега, това сливане с народа е голямата сила на Вазов и голямата му слабост. От една страна не е необходимо да се задаваш въпроси. Кое е правилно, кое не е правилно, кое е дългосрочно, кое е краткосрочно, кое е мъдро,
кое е късогледо. Народа. Така представяш си, сливаш се с него и сърфираш върху вълната на народното чувство. Народа никога не е самокритичен. Народа винаги е прав.
Когато катастрофира е прав, другите са му криви. когато побеждава е прав, когато не знае какво става е прав, когато си мисли, че знае пак е прав. Нито един народ никога в историята на човечеството не е казал аз съм крив. Това е невъзможно. Това е себено да искаме от едно дете да каже
аз греша. Няма такива деца. И за това ако погледнем чисто тактически от гледна точка на един поет най-доброто е да сърфираш върху чувството на народа.
Там, където народа проявява чувство да го яхнеш, да пришпориш вдъхновението и в момента в, който влезеш в синхрон в съзвучие с народното чувство да произведеш съответните шедьоври.
Точно това прави Вазов по време на победоносния период на Първата Балканска война. Но ако говорим за лидерство тази позиция е опасна защото народите никога не се признават
че грешат но много често грешат. лидера не трябва да гледа днеска кое е на мода кое се аплодира кое се смята за правилно а трябва да гледа напред. Ако трябва да се противопостави на общественото мнение
да го направи. Ако трябва да се скара с народа да го направи. но той трябва да води народа в правилната позиция а не да следва народа в неправилната ако има такава. Защото ние знаем по време на Балканската война че народа тръгва в няколко
неправилни направления. Едното от тях е в себенадценяване хюбриз в подценяване на съюзниците те са някакви пренебрежими стойности. Въобразяват се права върху Цареград и върху Солун
пагубни и двата случая. В първия случай катастрофата при Чаталджа във втория случай Солун е може би главната отделна причина за втората Балканска война първата национална катастрофа. Така че народа
залита след големите победи, главозамайва се. Обаче поета иска да се харесва. Той не иска да бъде лидер. Той не иска да бъде прав след сто години. Той иска днеска да го харесва, да го обичат,
да ръкопляскат. И Вазов виждаме тук, че се оказва не способен на лидерство, слива се с народа и започва да приглася на нашото самозабравяне. Самото заглавие под гърма
на победите, на тази първа стихо сбирка, ясно показва за какво става дума. За едно хубристично себенадценяване. За разлика от Кирил Христов, да не говорим за Бобевски, Вазов, той поначало
има това качество да е по-трезв. Той не е човек на крайностите. Той е добросърдечен, добродушен. Кирил Христов иска да унищожим сърбите и всички останали,
които ни пречат. Иван Вазов не е такъв. Той иска да се споразумеем. Той не иска да сме братя. Той не може да се радва на братоубийството. Той е
човек на мира. И в неговите стихове имаме две начала, които той нарича патриотичното и общо човешкото. Патриотичното е хюбриса, себенадценяването, главозамайването.
А той, което той нарича общо човешкото, това е всъщност много близо до християнското отношение. Към ближния, към врага, към себе си.
Трезво отношение към себе си, добро намерено отношение към всички. И Вазов, като човек на мира, не войнолюбец, има много такива
проблясъци в тези триумфалистични стихотворения, в които виждаме пацифиста Вазов, миролюбеца, човека на мирния труд, достига до прозорливост. Чак.
Примерно, инфинологическо тренето казва така, диви ни се цял свят, но Господи, друга, това поколение война да не прави. Тази война беше свръхуспешна, цял свят
ни се диви, но дано не имаме друга такава. Тоест, той усеща елемента на пирова победа. Макар, че Първата Балканска война съвсем не е пирова победа, сама по себе си. Ако беше сама по себе си,
е триумфална. Тази обаче негова позиция, между двете начала, когато се колебае, тя отстъпва. Тази общо човешката.
Тя се проявява тук-таме. Вазов не посмява да застане изцяло на тази позиция, за да не изгуби читателите си, защото
те искат другото. Те искат самохвалството, искат хубриса, искат омразата към другите. И Вазов залита и в тази посока,
в тази стихосбирка. Проявява се българския историческия егоцентризъм. сякаш победите са само наши. Другите изчезват. Когато побеждава, не побеждава
българина. Сърби и гърци не побеждават. Няма ги. Те не участват победата. Дори с самото си съществуване, факта, че турската армия не може да се концентрира
върху България, а воюва при Шкодра, там, в Сърбия, в Гърция, второстепенните театри на военните действия, но отличат огромна част от турската войска.
Да не говорим, че при Одрин идват сръбски подкрепления, когато ние не можем да завладеем Одринската крепост. така, че Вазов тук не застава
на една позиция, че ние като пръстите на една ръка побеждаваме заедно, а един вид, че България върши цялата работа, което не е вярно.
Другото, което е много важно, че той обявява Цариград като наша цел. Блянът за Цариград. Това той трябваше да го изключи като умен човек, патриот, като човек
на мира. Той трябваше да види, че Блянът за Цариград е самоизмамен и пагубен за българите стратегически. Да, звучи много добре. Поетично е супер
да се появят героичните сенки на Симеон и Крум и да ни сочат пътя към Константинопол. Ние да довършим започнатото от тях добре звучи, но е
катастрофално. И Вазов не се въздържа. Когато му хрумват тези уж славни сравнения, Той той се подава на тях и
може би най-лошото започва да демонизира нашите съюзници. Още през феврари 13-та година още не е паднал Одрин. Когато започва търканията между
България, Гърция и Сърбия, той вместо да предвиди далновидно до къде ще доведе това. Той пише следните стихове.
Душмани грозни с ниски врагове обграждат ни стихия на коварство на адска завист демон на ревността към младото великото
ни царство. Почти на нивото на Бобевски съюзници разбойници. Душмани грозни с ниски врагове обграждат ни стихия на коварство на адска
завист демонът на ревността виждаме демонизацията. Адска завист демонът към младото великото ни царство. Значи ние сме млади
и велики а те са грозни душмани врагове низки коварство адска завист демон. Всичко лошо са те. също
което стои нашето младо велико и царство. Така че можем да кажем, че поета Вазов играе за публиката. Иска да се хареса.
Иска да го обичат, да му ръкопляскат. А, че от това може да се стигне до някаква катастрофа, не се вълнува. Не иска
да мисли за други ден. Сега, ние не можем да обвиняваме Вазов, че не е лидер. Той е такъв какъв то е. Той не е искал
да бъде лидер. Той не е водач на партия. не е автор на вестник, не е автор на манифест, не е идеолог, не е мислител. Няма претенции
за такъв. Той се смята за нещо като говорител на народа. Такъв е. Как той се оказва в ролята на най-влиятелния мислител
на България? Това е по две. три причини. Първата причина е, че няма други. Няма по-добри. Ние не създаваме собствен
идеолог мислител в България, който да изгради някаква визия за смисъл на България, за направленията, за целите,
принципите на които се изгражда тази държава. Имаме отделни напипвания у Раковски, у Каравелов, у Левски, у Стамболов, но те са хаотични, ниско интелектуални.
За тях не стои познаване на света. Те не познават света. Нито Раковски, нито Ботев, нито Стамболов. нямат нито подготовка научна, нито са работили, нито са изследвали. Те черпят от вестниците. Вестникарски
познания имат за света, за вселената, а вестниците са пълни с идеологеми. Вестниците продават идеологите на по-дълбоките мислители, които са врагове на българството.
Всичките искат по един или друг начин да владеят България. Става дума, разбира се, за английски, френски и прочие мислители. Руските мислители, най-дълбоките
от тях, България не ги познава. България не познава нито един от руските светци. от онова време. Никой не цитира Свети Теофан Затворник, никой не цитира Свети Игнатий Брянчанинов, истинските дълбоки мислители на Русия, Свети Филарет
Московски. Нашите църковници не ги цитират, не ги знаят. Тоест, всичко е на повърхността. Всичко е само политика. Няма го дълбокото, няма го духовното. Всичко е секуларизъм. Но и в секуларизма, за да бъдеш идеолог, за да
създадеш визия и програма, ти трябва да имаш, трябва да си работил. Не така от вестниците да си вземаш чуждите митологеми и като ги преповтаряш, от това не става идеология.
А нито един от българите не си е написал домашното. Домашното означава да запознаеш с същността на богословието, на философията, на идеологиите, на политиката, съвременна, в исторически план и само върху тази база
да създадеш визията. Иначе ставаш проводник на вестникарство и всички вестникарски мислищи ти аплодират. Но и те ползват от вестниците своята тъй наречена идеология
или каквото ще е. Тя не е идеология. Тя е вестникарство. И Вазов е също такъв. Той се оплаква на професор Шишманов, че не е получил университетско образование. Да, иначе е талантлив,
Ботев е още по-талантлив, Раковски също кипят от енергия, обаче само с чувства не става тая работа. Само с амбиция, само с воля не може. Идеологията
националната идеология, националната визия могат да се изковат само с умствен труд. Те са умствен продукт и без
умствен труд не могат да се създадат. А такъв труд никой в България не е положил достатъчно. И Вазов понеже написва
епопея на забравените нещо като преглед на българската история от паиси до опълченците с ярки стихове системно и
вдъхновено и на практика българския народ по тази стихозбирка си подрежда идеологемите. Освен това Вазов написва Под игото първият български
роман и най-добрият до сега. И този български роман понеже също по своему обобщава до освобожденска България по един
сочен ярък достоверен не 100% достоверен но все пак доста преживян от самия автор начин с неговото чувство за хумор с неговата наблюдателност и
този роман възпитава българите тъй както на времето Омир възпитаваше Елада без да е идеолог и понеже сравнително рано стават тези
събития в още в 80-те години това са първите ярки магистрални творби на българската литература и се оказват и най-добрите и за това през 90-те години България
усвоява тези образи подрежда своето мислене съгласно с тях те разбира се са били във въздуха и българите са ги изповядвали до голяма степен особено младото поколение и за това
вече в 20-ти век Вазов се явява класик и при пълната липса на идеолози от класа той се явява и нещо като идеолог и за това ние имаме от него свръхочаквания да отговаря
на въпросите на времето да даде направление на обществото да посочи това да, това не не е такъв човека той се оказва в тази роля без да я иска тук беше времето и мястото
да се появят идеолозите да напишат манифестите да се нагърбят с политическата програма на тези манифести оказва да оказва се че нямаме такива на това равнище имаме от
среден ранг десетина но нито един над това ниво и в крайна сметка се оказва че май Вазов Вазов е най-меродавния българин по време на първата
световна война до някъде подобен статут има Екзарх Йосиф но само до някъде освен това те умира точно по това време но патриарха на българската литература е
най-авторитетния българин да не кажа Комай единствения с всенароден авторитет така че ситуацията го поставя в роля която той нито е заслужавал нито е искал
и така той споделя с Шишманов трепетите на своето сърце стихотворно изразява своите чувства и чувствата на народа още по време на
Балканската война преди да започне Междусъюзническата пише едно важно стихотворение относно Сърбия което завършва така О Пак ли Сеч О Пак ли по полята
Славянски братски кърви ще тъкат Историо Не давай си листата Не вписвай в тях на тия дни срамът Та е
май 1913 година на вечерието на Втората Балканска война И така той има опасение какво ще стане Вижда, че това е братоубийство
Вижда, че това е срамно за историята Но тази ключова идея не става негов манифест Той можеше с авторитета си в който те е осъзнавал на народен поет
на най-голям авторитет във България да види, че в момента се кове е желязост на българската история Може би една стихозбирка може би дори едно стихотворение може да
насочи общественото мнение в едната или другата посока Ние не знаем ако Вазов беше написал една такава стихозбирка тогава далновидна силна мъдра на позицията на мира
на позицията на историческата истина а не на позицията на възторзите и омразата Може би това можеше да повлияе тъй като
правителството знаем, че е било склонно на преговори в Петербург на арбитража на руския цар и прочие и в този смисъл позицията на Вазов заявена с пълна сила и с авторитет
може би щеше да възпре фаталната заповед на Фердинанд но нека да се замислим какво ще се случи след това само да си представим че се слушат
в неговите думи Фердинанд фаталната се оплаши каже Бедняга че май прав поета ще направим голям гав тъкмо имаме победи навсякъде тъкмо сме на прага
на осъществането на 70% от нашите цели заради 100% да не изгубим и 70% и да не посме какво ще се случи отива
Стоян Данев в Петербург преговарят с сърби преговарят с гърци и се споразумяват и граница ни да кажем печелим Кавала Солун на гърците печелим Охрид
Тетово Гостивар и Скопие отиват към сърбите как ще да реагира българския народ на това споразумение Щяха да кажат Предадахте България Щяха да кажат Иван Вазов
Страхливеца уплаши българските орли и затова ние не владеем Солун защото те бяха петата колона те бяха руски шпиони те искаха да се харесат
на великата сила а не на изконните български патриотични интереси те оставиха нашите братия в Тетово, Гостивар и Скопие под ботуша на сърбите те оставиха нашите братия в Солун родното място на святите
Кирил и Методий да ги разкъсват гърците те предадаха Лерин на гърците Струга Струга на сърбите или на албанците има значение и до ден днешен до ден днешен ние щяхме да повтаряме тази лъжа
че това е тъжна дата в българската история това споразумение според което ние имаме беломорие от Кавала до Александрополис и владеем половината Македония с Велес с Штип с
Битоля с Охрид Струмица и така нататък това ще бъде трагедия за българите Кирил Христов ще да пише Оди колко е бил прав когато ни е Сочил Солун обаче и българските орли са на
пъвали да ги пуснем да не ги държам но предателя Вазов предателя Стоян Данев и предателското правителство ни е лишило до ден днешен ни ще бяхме да вярваме в тази опорна точка ще бъде повтаряме и рециклираме
и Вазов какво ли си вика не е ли по-добре аз да бъда народен поет в катастрофата любим на всички в катастрофата отколкото опозорен за цял живот в една невиждана историческа
победа каквото и да бяха постигнали нашите дипломати в Петербург при най-лошия вариант България ще да бъде сто пъти по-добре от сега нещо несравнимо като ние не можем да си представя ще се променя
нашето мислене ще се променя нашето отношение към Византия ние ще бяхме да станем Византия защото от Константинопол до Атина какво е разстоянието Гърция ще остане една
глуха византийска провинция каквато винаги е била ние щяхме да владеем Адрианопол Одрин щяхме да владеем всичко извън това което турците владеят в Европа ще бъде
основната част на Византия най-близката до столицата ще бъде българска и ние естествено щяхме да владеем Филипи първия християнски центр основан от Свети апостол Павел
и много много други неща щеяха да променят самочувствието на българина ние щяхме да станем средиземорска държава наследници на Римска империя Елада Византия наред с гърците разбира се те също са наследници но и ние
а ние оставяйки в кошарата започнахме да мислим че Византия е наш враг и така нататък и до днешен рециклираме подобни антиисторически мисли антибългарски разбира се и в този смисъл Вазов
имал да избира между доброто си име в катастрофата и лошото си име в голямата победа но победа но победа по същество а оплювана от тълпата тълпата нямаше да прояви разбиране
впрочем и сърбите Пашич като се върне щяха да го охулят че как може да предаде Охрид и Битоля на българите Венизелос като се върне в Гърция
щяха да го оплюят че е дал кавала чист гръцки град и Филипи светото място където св. Павел е стъпил и така нататък всички щяха да бъдат охулени
от местните шовинисти и да ги наречем с меката дума неумници но неумниците са водачите на тълпата да не се заблуждаваме че някога някъде е имало мъдрец
в тълпата не Българското общество една от неговите трагични повреди конструктивни е че то не е иерархично то е демократично уравниловка всички сме равни и това
равенство ни лишава от височина от вертикала ако народа има съзнание че не можеш ти да разбереш политиката докато продаваш домати
и краставици докато ореш земята докато тъчеш платно докато рисуваш картини и така нататък не можеш да разбереш историята политиката и философията на историята
на политиката а, че тези които са отделили труд и време на тази работа би трябвало по-добре да я разбират поради тази причина липсата на чувство за иерархия ние свеждаме нашата политика
до най-низкото равнище равнището на вестникарско популиско плебейския хоризонтал и в този хоризонтал няма мъдрост и не може да има няма дългосрочност няма
духовност няма ги съставките които правят великото великото се правят от себеограничение народа не се себеограничава те се правят от даване народа не дава
народът взема ние искаме още територии още територии още територии майката на Вазов когато умира последните й думи какви са нашите влязаха ли в Цариград Баба
Съба Вазова каква работа има в Цариград какво търси тя на смъртния си одър нашите влязаха ли в Цариград така че ние не можем да обвиняваме Иван Вазов че
се слива с народа че участва в катастрофата и трябва да се замислим как днешната България би могла да прояви далновидност мъдрост откъде ще я вземе
и как би могла да прояви иерархичност когато тя е демократична в същността си не говорим в формата в формата всички са демократични но в същността си добрата стара Англия е кастова
структура България не е България наистина е демократична тоест хоризонтална и това е конструктивен дефект при хоризонтално изгражено общественото мислене няма втори етаж няма трети етаж и виждаме
Вазов не посмява той, когато говори с професор Шишманов за своите стихове му казва ами казва моите казва патриотични стихове съчетат много повече отколкото общочовешките патриотични ясно за какво става дума те не са
те са лъжа патриотични те са хоризонталните патриотичните а вертикалните ги нарича общочовешки те са най-патриотичните те са истинските патриотични стихове но са малцинство поета решава да наблегне на другата и то съзнателно
защото по-малко се четат по-малко се аплодират и поне, че той се страхува че е задминал от младите че е изчерпан като поет много му е сладко те го четат отново войниците си купуват вестник мир с новото стихотворение на Вазов да прочитат нещо
дъхновяващо за него това е най-голямата награда и ето какво пише професор Шишманов Рядко съм виждал Вазовата и доволен от себе си Нека видят че още не съм умрял каза той Бедният Имаше нужда сам на себе си да докаже
че не е импотентен Тоест Вазов мисли за себе си като поет дали още губи а не за това какво ще стане с България Разбира се за разлика от Кирил Христов който е праволинеен
в своето умопомрачение поетично то не е поетично е стихоплетство да го наречем това не е истинска поезия това което прави Кирил Христов по време на войните можем да кажем
че най-низкото в неговото творчество но Вазов не е такъв той е можем да кажем съвестен и при него винаги има един бемол винаги има някаква
мека част в сърцето някакво съжаление към падналия враг някакво съжаление за пропуснатото братство и така нататъка така че можем да кажем че неговата поезия
все пак е на по-високо равнище което започва Първата световна война или по-скоро преди да започне на вечерието 15-та година лятото се борят две течения проантантенското и прогерманското германското Вазов е убеден
русофил неговите приятели също Маджаров Бобчев и така нататъка и той участва поне в две подписки срещу влизането на България на страната на Германия Интересното е, че и в двата случая
той е сложен на първо място в подписката като най-авторитетния България но той не е инициатор на тези подписки той не ги е писал самите текстове на възванията и дори при втората подписка която е вече може да кажем в последния момент в 12 без пет
те пускат една подписка про форма негов автор е доктор Кръстев негови голям съперник литературоведа доктор Кръстев модерниста германския възпитаник обаче кво се оказва доктор Кръстев германския възпитаник егоцентрик модернист
един вид откъснат от народа е на по-правилната позиция отколкото Вазов Вазов се слива с народа и потечението върви към края на водопада от, където е стръмното скачане в пропаста а доктор Кръстев германски възпитаник естета гледа малко по-далновидно и е
паникьосан от това, което очаква България той вижда пропаста вижда катастрофата и прави всичко възможно да предотврати разбира се не е възможно не успява но поне организира тези подписки и при втората дори подписва Вазов Вазов после негодува пред професор Шишманов
как така той ще ме подпише обадил му се Вазов му казал, че по принцип е съгласен но явно Кръстев е бързал и защото нещата са се решавали наистина спешно да виждаме тук как Вазов не усеща проблема не усеща
трагизма на мига а доктор Кръстев го усеща той се бори до последно пострадва арестуват го и така нататък така че можем да кажем, че доктор Кръстев дава един добър пример за български интелектуалец и това означава, че ако имаше още два матрима
такива като него авторитетни дейни храбри може би нещо е можело да се направи той го прави до последно но като казваме до последно не включително след като България влиза във войната той понеже е родом от Пирот отива там в Пиротско започва да развива просветна дейност
в новоосвободените земи това не означава, че се е отказал от своята позиция със сигурност не се е отказал не е толкова глупав но вече не вижда смисъл да я критикува с голямо основание всички ще кажат, че е предател че е пета колона че са му платили я руснаците я англичаните я французите и ще го дискредитират
и след като България вече влиза във войната естествено, че той като българин по някакъв начин участва в усилието в тъй наречените новоосвободени земи те не са новоосвободени защото в част от тези земи няма българи те са завладени някои от тях са освободени някои са завладени
ние всичките ги наричаме новоосвободените земи обаче истината е, че голяма част от тъй наречената спорна зона там Тетово Гостивар е била албанизирана по нова време да не говорим за Прищина за Призрен които са ключени в българските окупационни територии но на практика това не са български земи
Вазов, който е убеден противник на влизането на България във войната на страната на Германия до септември 15-та година когато вече става ясно, че България е обвързана той се обръща и се явява така ето какво пише проф. Шишманов на 9 септември 15-та година
Днес Вазов събра нарочно братята да ги съветва да се направи всичко против възможните смутове и метежи с които земеделците Стамболийски заплашват царя и страната Когато
Барабанът забие трябва да се забравят партийните ежби неприятелят който и да е трябва да срещне една силна сплотена България крайна цитата Вазов събира своите брата генералите и им казва
било което било русофили не знам си какви приключихме с тая тема защото България е във война щом забие барабана т.е. щом влизаме във война ние вече не спорим
по нито един въпрос а участваме в военно-временното усилие сега тази позиция можем да кажем че има известна логика те са се борили до тогава доколкото могат той не е направил нещо особено поред причини но
квото направил направил но от момента в, който вече войната е започната първо че вече не може да бъде спряна от такива като него и второ че никой няма да го разбере той може да е на 100%
правил на позиция може да е ангел небесен но народа няма да му го прости ще каже че той е бил предател че е бил рубладжия че е бил купен от англичаните или французите и това
ще му остане клеймо за цял живот той го усеща от това подсъзнателно това вече няма нищо общо с идеологията няма нищо общо с историята с катастрофата това е усещане за народа
народа е такъв и когато се случиш в тази позиция ти избираш или да бъдеш исторически прав и опозорен от простака който е винаги на власт или да се съединиш с простака и да бъдеш
славен народен поет и твоите песни се да се четат пред такъв ужасен избор е изправен не само Вазов но и всеки от нас в различни моменти Старозаветните пророци смело тръгват също народа убиват ги
но те са носители на Божието познание на Божията истина и за него смъртта е придобивка той отива насреща с Бога когато не си Божият братеник а си обикновен човек много трудно може да отстоиш
истината независимо от това какво ще каже тълпата независимо от това какво ще кажат вестниците независимо от клеветите защото аз не знам за нито един българин да сме казали целият народ беше за катастрофата но той мъдреца
беше против и слава на него паметник на самотния мъдрец не имаме паметници на всички съучастници в катастрофата до ден днешен говорим за тях какви славни генерали били какви славни победили правили и като теглим чертата
отдолу пише катастрофа така че можем да кажем че да не дава Господ човек да влиза в такъв избор много жесток избор и само най-силните духом
могат да застанат срещу общественото мнение срещу неразбиращите потомци срещу историографията която на голяма степен е хоризонтална безбожна и да бъдат сигурни че са
направили правилния избор между другото по това време Иван Вазов е зает с още един проблем неговата кандидатура за Нобелна награда професор Шишманов съдейства много така че това много го вълнува и можем да кажем че
като поет той все пак гледа си своята линия защото само може да си представим ако случайно беше получил Нобелна награда дали това нямаше да е по-важно за Него отколкото всякакви катастрофи военни
или политически така или иначе неговите стихове и по време на Първата световна война не могат да се сравняват с тези на Кирил Христов във времето на нашите първоначални победи той какво казва пише на стихотворение да не се гордейме така казва в него да не се гордейме в пустославие шумно
кой там дига чаши и крещи безумно ние сме велики ние сме най-първи в тоз час на страдания на сълзи и кърви тук Вазов трепва мъдрия и християнина и така завършва стихотворението тишина смирение крясъци и гаври блясъка
засенят на чистите лаври за тях кръв проля се кръв проля се много не дигайте чаши молете се Богу януари 1916 година точно тогава българите са върха на хюбриса върнахме си Охрид завладяхме половин Сърбия върнахме си част от териториите
те са минимални но в Турция завладяхме Добруджа Велика България По-велика от Сан Стефанска пианството на един народ и Вазов тук пише това стихотворение не дигайте чаши молете се Богу така, че той подсъзнателно е усещал какво става и какво идва да става но
за съжаление трудното решение да тръгнеш срещу течението което е надолу е било прекалено за него и той не успява да се пребори когато вече става катастрофата ето какво пише Шишманов на 9 април 1919 година
националната катастрофа ужасно подейства върху него той едва ли не прокле сега бранните си песни в, които е възпявал българските военни победи и казва знам, че нямам право потомството би ме осъдило ако бих малчал в такива сюблимни моменти
но какво да се прави сега тъй чувствам днес съм готов да продам къщата си и да замина за Швейцария виждаме, че катастрофата го сварва както сварва и народа един вид неподготвен и той няма отговор и няма покаяние Щяха да ме обвиняват ако бях мълчал Разбира се тази алтернатива
не е единствената той можеше да не мълчи а да говори но е прав че потомството нямаше да го разбере това е сигурно и при това положение Вазов се слива с народа възпява неговите победи опитва се тук там да вкара малко хуманизъм и т.н. общо човешки чувства след което
заедно с народа скърби заедно с народа не се покайва и заедно с народа всъщност съучаства в катастрофата Светоглед Новото предаване за православен поглед към историята културата и съвременността с богослова Георги Тодоров
по радио Зорана Светоглед