Започва Светоглед. Предаването за православен [музика] поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. >> Здравейте. Темата на днешната беседа е вземането и даването. Един от основните критерии за така нареченото качество на живота. В съвременното общество критерии за стандарт на едно общество е това критерия за доходите. Колко човек получава, какво взема от обществото.
Обикновено това се измерва в пари, разбира се, заплата, средна заплата, а минимална заплата и а частната собственост и стремежа към а забогатяване се смятат за основен двигател на обществото. Пазарната икономика, в която е въвлечен този стремеж за получаване на печалби. Тази пазарна икономика се смята за абсолютно непоклатимата основа на на обществото. Имаше един опит на комунистическа организация на обществото, където
нали по съвест, по съзнание всеки ще получава колкото му трябва, ще дава колкото може, но този експеримент се провали. Нещо повече, когато а още по времето на болшевиките, когато нали военният комунизъм в началото се вижда, че не може да се изгражда икономика върху нещо подобно и тогава се въвежда новата икономическа политика. А като възгласът, лозунга тогава е обогатявайте се. Уж бяха болшевики, комунисти, но видяха, че икономиката се върти чрез
стремежа към а обогатяване, стремежа да получиш повече. Но това е не само икономически закон, това е и природен закон. А в самата природа, в животинския свят, почти целият стремеж е да вземеш, да получиш, да изядеш какво иска лъв, какво иска вълка, лисицата, мишката, ми да яде, да взема от природата, да яде зебри, да яде зайци, да яде там семена. някакви жито тревопасните какво искат да ядат трева
биковете, зебрите да вземат от обществото. Ако дават нещо на обществото като цяло, то е несъзнателно. Стремежът им е съзна, нали, участват в някаква там цикъл биологичен, включително и са това, което изяждат, поддържат някакъв баланс. Това вече не е от по тяхно желание. Те не искат да поддържат баланс, а искат да се наядат, искат да вземат от околната среда, от света, от природата. Може би вземането е над 90% от това, което правят в сравнение с даването. Даването е няколко процента. Кога животните, дивите животни дават
почти единствено само по отношение на своите ближни, на своите рожби, да кажем, когато лъвицата роди лъвче, тя започва да го кърми, да му дава. Или когато кравата роди теле, тя започва да го кърми, да му дава от своето мляко. Това е случаят на даване или да кажем, когато ловува вече, като порасне лъвчето, когато ловува лъвицата, дава на лъвчето, на малкото лъвче, което вече е отбито от кърменето, почва да се храни с месо, но не може да ловува. И така, докато то започне само да ловува, ние човеците
и ние сме закърмени с такова такъв инстинкт към получаването и и изразът закърмени е много точен. Свикнали сме да получаваме кърма, да получаваме мляко на готово и то много повече от лъвчетата и от лисичетата, защото а лъвицата, вълчицата кърми и храни малките, докато започнат сами да могат да ловуват. А в човешкото общество задължително родителите хранят, обличат, финансират децата си, докато стигнат до някаква зрелост вече. Значи докато завършват университет, да кажем, ако имат висше образование,
докато си вземат хляба в ръцете. Но ние знаем в България особено, че и след това продължава това нещо. В някои случаи още дълги години родителите отнемат от залъка си, за да може децата им, които вече са зрели, вече са се оженили, омъжили, помагат. Още родителите продължават да дават цял живот и децата го смятат това за естествено да получават от родителите. Но пак да кажа, даването е малката част. Голямата част е вземането
и даването само по отношение на децата, в някои много редки случаи и на другите близки. А примерно вълците се грижат за старите вълци. Това е изключение. И в повечето а биологични видове старите никой не се занимава с тях. Умират си от старост, без никой да се грижи за тях или почти никой. Та а дори ако се замислим за едно такова фундаментално понятие като правата на човека, правата записани в конституцията, записани в декларации за правата на човека, това са правата да получаваш.
Никъде няма конституция на задълженията на човека за даването. Ти имаш право това да получиш, това да получиш, това да получиш. Примерно медицинско образование, примерно образо медицинско обслужване, образование и така нататък. Това са твои права, разбира се, и много други. Те са насочени отвън навътре от обществото към тебе. Това, разбира се, е плод на дълга еволюция това съзнание на обществото, но в крайна сметка а
понятието права на човека, което е фундаментално за либерално-демократичната утопия, е основано на това човек да иска от обществото и да отстоява правата си да получава дадени неща. Никъде не е казано да се дава в обратната посока. Обществото е длъжно да ти ги осигурява тези неща, но като институция, а не като човек. Това е много интересно, че обществото, да кажем, че система от данъци, то ти взема, за да ти даде ти взема нали данъците или други форми на вземане от тебе и го разпределя, за да могат всички да
получат. Но това е анонимно. Това го прави обществения организъм, държавата и други институции. А индивидуалните задължения не са вменени на човеците. Той не е длъжен дава. Не му е няма световна харта за задълженията на човека, за това, което той трябва да дава. Нека да си представим една кратка такава антиутопия, при която аа изкуствения интелект, роботите започват
да ни слугуват и да ни дават всичко. Приемаме си, че ни дават всичко. Ние си спомняме навремето Чарли Чаплин, а имаше една такава антиутопия модерни времена, този знаменит филм, в който нали той в началото се събужда и всички механизми около него се грижат за него. Там му дават една царевица да ръба, а и всичко е прекрасно. Какъв е проблемът на тази антиутопия според Чарли Чаплин? Проблемът е, че тази машина, тази система може да се развали. и се развали тая система на пълно обгрижване на човека от машината и тя
започна да го блъска там и той пострада. Но за нас проблемът е съвсем другаде. Проблемът е именно ако работи системата, ако работи безотказно, събуждаш се и а получаваш с перце галят, после те измиват, нали? Роботите, да кажем. То самата думичка робот, нали, тя е славянска, знаете. Аа и идва от роб. Та започват да ти робуват машините в идеалната утопия и се грижат за тебе. Всичко получаваш закуска. Така, така, така. Кой работи? Роботите.
Робува. Те ти робуват. Робот копае, робот сее, робот жъне, робот мели. И ти имаш свободата да консумираш, ядеш, пиеш, гледаш филми, разхождаш се и така нататък и получаваш всичко на готово. Нищо не даваш на обществото, всичко получаваш. Тази утопия е много по-страшна, отколкото антиутопия всъщност, отколкото антиутопията на Чаплин, където се разваля механизма. Тука не напротив, механизмът работи прекрасно. Ти получаваш всичко и в един момент осъзнаваш, че целият ти живот е безсмислен.
Защо живееш ти? Дори да приемам, че получиш вечен живот, има роботи, които а следят всички твои механизми, подменят всички артерии, вени, а скъса се едната, слагат и друга. променят, подменят ти мозъчните клетки, нали там някъде ги рециклират и в един момент ти живееш вечно. Вечният живот се постигне. Този консумативен вечен живот, така да се каже, идеалът, постигането на този идеал е тоталното унищожаване на човека. Човекът губи своя смисъл.
Така че дали това ще бъде комунистическата утопия, защото тя беше такава, нали, че а обществените производствени сили до такава степен ще се развият, че благата ще потекат като пълноводна река. Това беше изразът. Пълноводна река. Благата текат и това технологично е възможно. Стига се до някакъв предел на обществото. Изчислява се колко а милиарда могат да живеят така в ухолство. Другите просто не се раждат. И тези, които си живеят, било то вечно, било то
невечно, това няма значение. Ще има някаква евтаназия безболезнена. Ако нали живееш така 1000 години и ти омръзне и казваш роботчето то ще ти даде евтаназия и представяш изключват тъй край. Безболезнено, разбира се. Така че дали болезнено, дали безболезнено, дали вечен живот или невечен, той се обезсмисля, той се изпразва от съдържание. Така че този стремеж да получаваш, да получаваш, разбира се, то има една форма такава капиталистическа, да го наречем, при която а този стремеж е свързан с активност от твоя страна, с алчност,
стремежа да вземеш повече. И този светоглед, неведнъж сме го цитирали, а изразен в най-ярка форма от знаменития австрийски икономист Гордън Геко, а в неговата програмна реч, която звучи така: "Алчността е нещо добро. Алчността е праведна. Алчността работи. Алчността прояснява, пронизва и хваща същността на еволюционния дух. Алчността във всичките ѝ форми, алчност за живот, пари, любов, знание, е белязала стремежа на човечеството
нагоре. Ето тука в няколко изречения е събрано всичко, цялата тази, целия този светоглед на състезателното начало. нещо като социален дарвинизъм, нали, битката за оцеляване, при която алчността, стремежът да имаш повече, да придобиваш, да вземаш е главният двигател на обществото. И в това общество, то е капиталистическото общество, той този двигател, тази алчност е обявена за добродетел. Тя движи света. Тя, както казва Гордън Геко, е същността на еволюционния дух. Впрочем, това не е само художествен
образ, това е и така преобладаваща наука, научен светоглед, политикономия. Това движи обществото. И изведнъж ние имаме в Евангелието обратното учение, обратния светоглед. Примерно имам един такъв знаменит пасаж, в който в Евангелието от Матей, глава 19, в която един човек а се доближава до Христос и го пита:"Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам вечен живот?"
Ето това е изключително пряк въпрос. въпрос и Господ му отговаря, ако искаш да влезеш в живот вечен, опази заповедите. Не убивай, не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си, обичай ближния си като себе си. Това е много интересно, защото това всъщност е десетте Божии заповеди, нали? Не изрично всичките изброени, но смисълът е този. Спазвай 10-те Божии заповеди. И момъкът му казва, "Всичко това съм опазил от младини. Какво още ми
недостига? И Иисус му рече:Ако искаш да бъдеш съвършен, иди продай имота си и раздай на сиромаси и ще имаш съкровище на небето. Пък дойди и върви след мене. Като чу момъкът тая дума, отиде си натъжен, защото имаше много имот. А Иисус рече на учениците си: "Истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно." И така нататък. Тука има няколко ключови думи. Едната ключова дума е: Ако искаш да бъдеш съвършен, значи той,
момъкът е изпълнил десетте Божии заповеди от младини. строго спазва Моисеевия закон, но не е съвършен. За да се издигне на по-високото равнище, ако искаш да бъдеш съвършен, продай имота си и раздай на сиромаси. Тука виждаме в българския текст нещо много интересно, че и двете заповеди, които той дава, продай и раздай, съдържат глагола дай, давам. Той не му казва да вземе нещо, а даде веднъж, разбира се, продава, нали, разменя.
Основната цел, разбира се, второто да раздаде на сиромаси. Тоест, той трябва да раздаде на сиромаси целия си имот. Той го продава, за да може лесно да го раздаде. Иначе нали сиромаха ще каже: "Ти ми даваш тая нива, ама аз трябва да я копая, пък аз съм болен, да кажем не мога да я копая. Дай ми пари, за да си купя хляб, нали?" Тоест продаването е само средство, а даването, раздаването на сиромаси е целта. И другото интересно е, че ще имаш съкровище на небето. Когато раздадеш всичко на земята,
получаваш съкровище на небето. Темата за даването е ключова евангелска тема. А примерно в шеста глава на Свети Лука, всеки всеки му, който ти проси, давай и от оногова, който взимаш твое нещо, не искай назад, а не и от оногова, който взема твое нещо, не искай назад. И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците
правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си и правете добро и назаем давайте, без да очаквате нещо и ще ви бъде наградата голяма и ще бъдете синове на Всевишния. И нататък давайте и ще ви се даде мярка добра, натъпкана, стръсена и препълнена ще ви се изсипе в пазвата. Ето отново тази политикономия на рая, на царството Божие, че ти давайки тука на земята, без да очакваш да ти се
върне, получаваш там в царството Божие мяра добра, натъпкана, стръсена и препълнена. Препълнена. Значи повече ще получиш, отколкото тука си дал. Нека да разгледаме даването и вземането. Привидно в езика, в ежедневието те са м могат да бъдат равностойни. Да кажем, аз получавам м в дар една къща. Някой ми подарява една къща, аз вземам, че я подарявам на някого или получавам 1000 лв. и ги подарявам на някого.
Равностойни ли са тези действия? Не са. Никак не са равностойни, защото примерно получавам 1000 лв., обаче изгубвам без да искам ги слагам до печката, те се запалват и изгарят. И какво става в мен? Нула. Получил съм 1000 лв. Изгорели са и нищо няма от тях. една пепел и толкоз или получавам в дар къща, но стане пожар, изгори тази къща. Какво имам накрая? Нищо. А пепел останала от
къщата. Когато обаче аз подаря 1000 лв. на някой и той ги изгуби, ги изгори или ги проиграе на комар, моят дар си остава. Аз продължавам да съм дарител на 1000 лв. Това не може да ми се отнеме. Каквото и да се случи с тези 1000 лв. Ако подаря една къща, да кажем, подаря на една болница, за да инсталира там някакъв стационар, нещо и те поради лошо стопанисване правят така, че тя изгори. Нали вината е тяхна, не е моя, разбира
се, изгори, но аз оставам вовеки дарител. Аз съм го подарил. Дар не може да ми се отнеме. Така че не са равностойни вземането и даването. При вземането всичко, което имаме консуматив, при даването, то отива във вечността. Аз във вечността винаги ще бъда дарител на тези пари, на тази къща, на този имот и на каквото съм дал. Даденото никой не може да не го отнеме. Не са те са неравностойни. И в Христовите притчи ние усещаме тази неравностойност. Поначало в Новия Завет, ако сравним
глаголите от групата давам с глаголите от групата вземам, получавам, ще видим, че даването е четири пъти повече от вземането в чисто глаголно. Друг е въпросът, че вземането, получаването почти винаги е от Бога. Ние получаваме от Бога, а за това да вземаме от някой друг почти не се говори, нали? Не, не ти казва така: "Вземайте от, да кажем, лекари, вземайте от пациентите, нали, примерно едикво си, нали." Не говори се за даване и разбира се за даването от Бога. А
заповедите винаги са по посока на даване. Давайте, давайте, давайте, давайте четири към едно даване спрямо вземане изобщо в като лексикален смисъл. Така че и тука нямаме равностойност между двете посоки на движение на собствеността върху предмети и каквото и да е. Нека да чуем едно песнопение, след което ще продължим. Господи помилуй. [музика] Господи помилуй. Господи
[музика] [музика] помилуй. >> [музика] >> Помилуй >> [музика] >> Помилуй. >> Даването е може би а главното свойство на Бога в Евангелието. Почти винаги Бог се явява в ролята на дарител. Той дава всичко ни дава всички дарове и то как да е иначе, когато ние нали си казваме аз имам имот, аз имам къща, имам тяло, имам нали да кажем здраве, нали, но ако се
замислим имаме ли ги действително или са ни дар, има голяма разлика, когато нещо си го получил даром. И то реално погледнато всичко сме получили даром, започвайки от живота, от тялото, от душата, от ума, от сетивата, от околната среда, природата, с всичките ѝ съставки, атоми, молекули, гравитация, светлина, въздух, вода, кислород. Всичко това нещо са дарове. Дарове, дарове, дарове. Името им е безкрай. Ние получаваме безкрайни дарове. И в този смисъл, понеже Бог е
всеподател, Той ни е дал всичко, ние някак си аа в ежедневието, в господстващия светоглед сме изгубили тази перспектива. Откъде произтичат всички неща, които ние уж имаме? Сега ние доколко ги имаме, това е друг въпрос, защото първо знаем, че всичко е преходно. Аз имам тяло, което е здраво, работоспособно, ама утре вече няма да го има. Утре може да остана без крак, без ръка, без око. може да остарея и вече това преди съм
вдигал 100 кг, сега не мога да вдигна и 10 кг. Имал съм здраве, тоест хармонично функциониране на всички системи, но мога да го загубя и да го нямам. Откъде съм го имал? Ами даром съм го имал. Имал съм дарби. Тя дори думичката е таланти. от притчата за талантите, които са пак дарове, нали? Господарят дал на слугите си таланти да съхраняват. По същия начин ние получаваме от Бога тези дарове. Сега дали дарът ще бъде дар слово, дали ще ми е дарил ум или глас или красота или нещо друго, но това нещо
не е моя собственост. Утре мога да го загубя. Красотата за един миг. Може да се блъсна с колата и от моята красота на най-големия красавец или най-голямата красавица може да не остане нищо. Точно обратното. Най-голямата красавица може след 2 секунди, нали, невнимание да стане най-голямата грозница. Най-силния за една секунда може да стане най-слабия. Той няма да може да ходи, му се чупи гръбнака и не може да се мръдне. А преди е вдигал 200 кг, но вече не може да вдигне и 200 г, защото му е счупен гръбнака.
Та тези дарби, които ние имаме, са все от Бога, естествено. И в този смисъл вярната перспектива е тази, че ние нямаме нищо и че всичко сме получили. Всичко сме взели от Бога в крайна сметка от него. Сега дали през човеци, дали през природата, все едно природата кой е създал? Човеците кой ги е създал? Държавата в крайна сметка не е ли продукт далечен на Божието сътворение и вече всички останали преработки, които човеците правят с това изначално сътворение, но в крайна сметка няма
нещо, което да не е от Бога. Както казваше дядо Георги от Жегларци, негови сме 100%. Та ние много често в ежедневния живот в своите вземания, давания човешки, забравяме за голямото вземане, даване, което имаме с Бога и че всъщност то е еднопосочно. Той ни дава всичко. Ние вземаме от него всичко. Ние сме длъжници, безкрайни изначално. И а Христовото учение, аа
победата, заповедите да даваме. А те се повтарят и в а Деяния апостолски. Светият апостол Павел го казва така. А нали да помните думите на Господа и Иисуса, защото сам той каза: "По-блажено е да се дава, нежели да се взима." Тоест отново Господ, нали, в случая Свети Павел го цитира, а ни е преподал, че е по-добре да се дава, отколкото да се взима. Друг е въпросът, че а в човешкия език, в езика на падналия човек, ние тези неща сме ги пообъркали и аа понятията за м за всяко нещо, за всяко
нещо не са, така да се каже, в а божествена перспектива, а в някаква заблудена на а човешка перспектива, а именно примерно да кажем обичам, нали, Господ ни е казал да се обичаме, преподал ни е любовта, но в нашия език думата обичам има противоположни значения. Примерно какво обичам аз? Агнето или агнешкото? Вълкът обича ли агнето? Обича го и още как.
Той много обича агнето, но за да го консумира, за да го изяде, за да го вземе, за да го получи, когато аз обичам да кажем моята съпруга или моето дете или моите родители, аз искам да им давам. А когато обичам агнешко, обичам да вземам. Та тука са доста противоположни тези значения на думата обичам и може би е добре езикът да ги различава. Едното е консумативното отношение. Да не дава Господ, нали? А деградация, нали, от типа на правя любов, нали? Не
може да правиш любов, нали? Това е една подмяна на думичката любов и там трябва да има друга дума, нали? Не правя любов. Любовта или я има, или я няма. Ти не може да я правиш. Тя не е а така да се каже акт. Тя е отношение. Та затова а това даване и любов и обичане и така нататък, ние трябва винаги да имаме предвид падналата човешка природа, съответно падналия език на човеците, че понякога зад думите се крият подмени на важни същности и ние трябва да се стараем някак си да вкарваме Всичко в
координатната система на Христа, христоцентричната, включително и езика, включително и политикономията, включително и ежедневните неща от живота, трябва да минат през филтъра на това от християнска гледна точка, от Христова гледна точка какъв е техният смисъл и тогава да различаваме аа токсичното от хранителното. А убийственото от спасителното уж е едно и също в езика. А едното те спасява, другото те а
убива. Сега по отношение на аа даването, ние също трябва да правим разлика между а различни видове даване. Примерно, а да кажем въдицата. От какво се стои въдицата? Най-простия капан от хиляди години, създаден от човека. Всеки го е измислил. От това да дадеш на рибата нещо за ядене, някакво червейче, да кажем, или парченце
хляб, ти го даваш. Но това парченце хляб е сложено точно върху въдичката. Каква е целта? Целта е, разбира се, когато рибата хапне това парченце хляб, да се хване на въдицата ти да я изтеглиш ти да хапнеш рибата. Тоест това са много особени такива м давания с цел вземания и то убийствени вземания. Капаните са на същия принцип, нали? Някакво сиренце сложено, все едно, че аз храня мишките със сиренце. Не, не ги храня.
Привидно давам, тя ще го изяде това сиренце, нали? Моята, Но моята цел е всъщност да убия мишката, да я хвана в капана и да я убия. Така че а тези а жестове на даване или да кажем дори спомняме си в Екзюпери а да опитомиш използваше Сент-Екзюпери този израз. Ами този израз малко не е християнски. Значи ти опитомяваш какво? Опитомяваш да кажем овцата. Но каква е твоята цел? Да ти я храниш. Това е вярно. Обаче
твоята цел е друга. Твоята цел е да я стрижеш. Твоята цел е да я доиш. Твоята цел е в крайна сметка да я изядеш. Едно от трите или и трите. Тоест, а опитомяването и обгрижването на стадото, на овцата аа не е от любов. Съвсем друго е, ако имаш, нали, така наречения домашен любимец, нали, там ти гледаш доброто на твоето животинче. Дали ще е кученце, дали ще е котка, дали ще е рибка, няма значение, но ти се грижиш за него, да му е добре. Гледаш да дадеш. Тука ключовата дума е любимец,
нали? Гледаш да му е добре, защото го обичаш това животинче. Когато обаче се грижиш за него в стадото, в ти пак може да имаш някакви добри отношения, но основната цел е друга. Сега в много редки случаи ти може да се привържеш към животинчето, нали? Това е друг, но основната цел е друга. Основната цел е един вид да вземеш или казано по-икономически да го експлоатираш. По същия начин става дума и за експлоатацията, да кажем, на нали човека от човека и прочие. Та тези обгрижвания, тези давания могат
да бъдат много лукави, включително и благотворителността, както имаше на О. Хенри един разказ за благотворителността като точна наука, благотворителността привидно даване може да бъде много токсично. Най-големите филантропи могат да бъдат най-вредните за обществото, защото чрез тяхното даване се постигат други цели. Сега той, да кажем, има нали да кажем, 100 милиарда и от тях 50 или 90 даде на нещо, но целта не е да нахрани бедните сиромаси, а целта е да осъществи някакъв свой
проект. Така че това даване ние също трябва да го проследим каква е неговата цел. Дали целта е да дадеш, тоест на този, когото обичаш да му стане по-добре, да получи нещо, което няма или целта е чрез дарението ти да свършиш някаква работа, някаква цел своя да постигнеш. Така че даване и даване не е едно и също. Едно е да даваш на прасето храна всеки ден, за да може на Коледа да го заколиш. Едно е да даваш на някакво общество
а пари за това и това в желаната от тебе посока, която обаче не е праведна, не е Христова. Ако тя е Христова, да. Ако Христос е мярката за нещата, които ти правиш, тогава филантропията, дарението е праведно. Но ако не е Христос, а си ти, твоите критерии, ти смяташ, че така е правилно. И затова ще използвам това, че този народ няма толкова пари, пък аз имам повечко. Ще ги манипулирам в тази посока, която аз смятам за правилна. Ето това е голяма самоизмама понякога, а и в крайна сметка тя не води
към нещо добро, а по-скоро води към нещо зло. Сега къде ние се учим да даваме? Даването като човешка дейност. Иначе обществото ни учи през цялото време как да вземаме. говорим по законен път. Не говорим за кражби, но по законен път, за да може да вземеш, нали, ти трябва да направиш това, това, това, това, да бъдеш такъв, такъв и такъв и ще получиш повече, ще станеш по-богат, ще станеш милионер, ще станеш милиардер. Та м, дето се казва, от въздуха, от
вестниците. Ако видим вестниците, телевизията, ще видим, че навсякъде се прокрадва това познание, този занаят как ти да вземеш повече, как да получиш повече. Примерно филмът Кръстника е това отношение наръчник, енциклопедия, нали? Как се прави това нещо? Така, така и така и така. Разбира се, там беше престъпно, но целта беше да се изпере накрая целия бизнес и фамилия Корлеоне да стане уважавана и те де факто е постигнаха тая цел своего рода. Къде обаче ни учат да даваме
безкористно? Тука е разликата користно или безкористно. Когато имаш корист, там е ясно. Полза. Но безкористното даване, това почти никъде не се учи. Това се преподава само от амвона в църквата, когато цитираме Христовите слова или на апостолите и други подобни. Само тогава и тука често в житията на светиите ние попадаме такива примерно житието на свети Антоний, нали, когато той бил в храма, нали, и чул този библейски, този евангелски пасаж,
който е така, аа ако искаш Не, а да, всъщност това е същия. Ако искаш да бъдеш съвършен, иди продай имота си и раздай на бедните и ще имаш съкровища на небето и ела и ме следвай. А Свети Антоний буквално изпълнява тая заповед, продава имота си на бедните, а в смисъл продава имота си, раздава на бедните и отива в пустинята да служи на Христа, да следва Христа. Това е класическият пример в това отношение, че в а в храма се преподава даването, но това е, бих казал изключение от правилото. В
днешно време обществото ни учи как да вземаме, а не как да даваме. И в това отношение е много важно в семейството, в семейното възпитание, пък и в самовъзпитанието. Човек, четейки Евангелието и виждайки примера на светците, да учи себе си на даването, на обратното, нали? Не да ставаш по-богат, а да ставаш по-малко богат, за да може другият, който има нужда, да задоволи тая своя нужда, докато има бедни. Разбира се, не дай си боже да настане времето на това тази корнукопия, както я наричаше Бжежински, нали, когато
цялото общество ще има аа така изобилие, нали. Това технологично може да се получи. Друг е въпросът политически а така дефакто дали ще може, но на теория напълно възможно този м технологичен аа псевдорай, в който ние получаваме всички на готово, не дай си боже тази корнукопия да се осъществи. Този рок на изобилието, то може би и думичката корнукопия, нали, рок на изобилието, тоя рок трябва да ни така накара да се замислим, нали, дали рогатият не се крие зад този рог на изобилието.
Господ ни казва друго: Даром получихте, даром давайте. Ние сме получили всичко даром спрямо Бога. Всичко сме получили даром и затова трябва да даваме, да даряваме колкото можем повече. Или също така евангелски израз давайте и ще ви се даде, нали? Като подразбира се, че като дадеш тука, ще ти се даде в Царството Божие. Нека да чуем едно песнопение, след което ще завършим. [музика] Достойно е, яко воистину
истинну [музика] блажити Тя, Богородицу, [музика] и Приснодеву Марию. >> [музика] >> Пречистую, Блаженную и Пренепорочную Матерь [музика] Бога нашего. Честнейшую Херувим и Славнейшую
без сравнения Серафим, [музика] без истления Бога Слова рождшую, [музика] сущую [музика] Богородицу Тя величаем. [музика] [музика] След като всичко е Божие, цялата вселена е негова, ние какво можем да дадем на Бога? Или казано друго, че защо Бог ни е създал? Той има всичко
в преизобилие. Защо сме тогава ние, човеците? Какво можем да му дадем? Да му дадем а десятък от нашите пари, от нашите имоти. Първо, че е десятък, а целият наш имот е негов. И второ, че за какво му е този десятък? Той от нищо прави всичко. Той там може да се създаде десетократно повече от това, което ние може да му дадем с една дума, с едно слово творческо. Може да създаде всичко, което човеците някога са създали за всичко.
Тоест това, което ние правим, не го ползва, не го обогатява. Тогава какво ние имаме и можем да му дадем и действително да е наше, да не е негово. Оказва се, че има едно единствено нещо, което ние можем да му дадем в различни форми, разбира се, но едно единствено нещо, а това е именно любовта към Бога. Любовта е единственото 100% наше нещо, защото само личността може да люби. Не може да люби някой друг вместо мен.
Някой друг кама страхотна любов и казва, "Аз ти давам, нали, половината от моята да си я ползваш. Ако той има 100 лв., може да ми даде 50 лв. Но ако той има любов безкрайна или огромна, не може да ми даде от своята любов, за да мога аз да имам любов. Той като ми я дава, неговата си остава, моята е нула. Това, че съм получил любов, не означава, че я имам. Ето това е в тая божествена аритметика на любовта. Ти давайки имаш повече. Получавайки не получаваш нямаш повече. Ти си реципиент, а не собственик на любов. Само тази
любов, която ние имаме, ние самите, аз като личност, цялото сърце, цялата ми душа, само това е мое и мога да го дам на Бога. Всичко друго ми е дар, а любовта аз съм я създал, а изградил и най-вече дал. Тя друго не може да се прави любовта, освен да се дава. Тя я има и ние я даваме. Така че единственото истински наше нещо, нали, здравето, нали от Бога ни е дадено. Аз не съм автор на своите вени и капиляри и така нататък, нали? Чрез сътворението съм ги получил и на готово. Не са ме питали дори,
когато сме създали. Аз любовта не съм я имал изначално. Аз съм израснал като егоцентрик. Хранили са ме, поили са ме майка ми, баща ми. Аз съм бил в центъра на вниманието и всичко ми се е полагало. Лека-полека израствайки съм разбрал, че не всичко ми се полага, ами и аз трябва да давам в това вземане, даване общественото. Дай, за да ти дам. Включвал съм се в тая работа и в един момент в мене се е появила любовта, която е чистото даване, както е любовта на майката към детето, нали, в най-чистата форма на любовта. Но всяка истинска любов е в такава форма. Тя е
любов даване, а не любов вземане или любов вземане даване, нали? Дай за да ти дам, нали? Обичай ти, казва Господ, враговете си, защото казва да обичаш приятелите си ми, всички го правят, нали? Това е взаимоизгодно. Там имаме вземане, даване, нали? А при истинската любов ти само даваш. И това е смисълът на истинската любов. Така че какво даваме на Бога ние? Ние примерно слабо да го славословим или да го благо да му благодарим. Какво означава да благодарим на Бога? Защото той иска да благодарим. Но
думичката благодарим, тя е много хубава. Даваме му благо. Но кое благо? Даваме му здраве. Даваме му живот. Даваме му пари. Даваме му удобства. Не, не можем да му дадем. Това благо, което ние му даваме, е любов. Няма друго благо, което ние може да му дадем. Също така, когато го славословим, нали, славим Бога, добре, прекрасно е. Всички старозаветни, новозаветни така повели са в тая посока. Да славим Бога. Но ние можем ли да бъдем носители на славата? Не. Истинската слава. Сега ние на на фалшивата слава сме носители, нали? 10
000 души гласуваха за тоя, дадоха му наградата Оскар или нещо подобно, нали? Това е човешката самоизмама. Тя може да произвежда всякакви празни балони. славата, която човеците дават, награди, ордени, медали, призове, статуетки, всичко това, цялата стойност отдолу под чертата е нула. Никаква слава ние не разполагаме със славата. Собственик на славата е Господ. Ние разполагаме с лъже слава. Лъже слава раздаваме едни други му, както се казва в Евангелието, а тоест в
посланието на светия апостол Йоан. Та а единственото нещо, чрез което нали това славословяне на Бога, когато ние славим Бога и добре правим, че го славим, всъщност тази слава, която ние отдаваме на Бога, не е нищо друго, освен нашата любов. Така че и когато му даваме времето си, и когато му отдаваме словата си, и когато му отдаваме благодарност, и когато му даваме тъй наречената слава, това е все едно и също. Ние му отдаваме своята любов. Ние казваме: "Обичаме те, Господи."
И това съответства на Христовите думи, която един фарисей в Матей от глава 22-ра, един фарисей го попита: "А, учителю, коя заповед е най-голяма в закона?" И Господ му отговаря: "Възлюби Господа Бога твоего с всичкото си сърце и с всичката си душа и с всичкия си разум. Тази е първа и най-голяма заповед, а втора, подобна ней е възлюби ближния си като себе си. На тия две заповеди се крепят целия закон и пророците. законът и пророк. Това, разбира се, е Библията, Стария Завет, всичко, което е
Божие откровение чрез пророците, Господ го резюмира в няколко думи. Възлюби Господа и възлюби ближния. Но за Бог за Господа какво казва?Възлюби Господа Бога твоего с всичкото си сърце и с всичката си душа и с всичкия си разум. много изчерпателно, но глаголът е един в заповед. Това е Божия заповед. Възлюби Господа. И тука е прекрасен българският превод, защото в гръцкия, да го наречем оригинал, защото Господ не е говорил на фарисея на гръцки, той е говорил на арамейски. Та а в гръцкия оригинал
глаголът означава обикни. Тука имаме добавка възлюби. Нещо по-висше от обикновената любов, обикновената обич. Възлюби е казал преводачът на български език и добре е казал, защото тази любов не е като другите. Ние понякога деградираме, нали, прави любов и така нататък, нали? Деградираме понятието любов, за да се избистри езика, преводачът е казал: "Възлюби, възлюби Господа, възлюби Бога твоего." Ето това е най-голямата заповед. И тука виждаме ние, че именно в любовта
към Бога се състои единственото, което ние може да дадем в Бог на Бога. И обичайки ближния като себе си, ние пак обичаме Бога, защото ближният е Божия образ. Ние не го обичаме за нещо друго, а заради заложения в него Божия образ. Ние фактически разпознаваме Божия образ в човека, в ближния. Тоест нашата любов към ближния не е съвсем различна от любовта към Бога, а тя е нещо като следствие от любовта към Бога, защото всички човеци сме по Божий образ и подобие създадени.
Подобието е отпаднало, защото ние сме греховни. Образът обаче е останал. Така че в любовта към ближния винаги се състои се съдържа и любовта към Бога. Затова, когато говорим за вземане и даване, ние имаме и този пример, че Господ в Евангелието от Матея, глава 16-та, казва:"Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си или какъв откуп ще даде човек за душата си?" Тука виждаме пак вземането, при придобиването, нали? Нямаш полза да вземеш всичко целия свят. Не говорим за милиарди, трилиони
или нещо подобно. Говорим за всичко. Няма полза, ако повредиш на душата си. Тоест как ще повредиш на душата си, ако не правиш това, което Бог ти заповяда? Това е повреждането на душата. Проявяваш непослушание към Божиите заповеди. И обратно, ако проявиш послушание към Божиите заповеди, от които най-главната е да обичаш Бога, тогава всичко ще ти се предаде. Та в тази политикономия на вземането и даването, ние трябва да въведем един ясен, бистър
евангелски христоцентричен критерий. да проверим нашите действия в ежедневието, в нашия живот. Към какво са насочени? Към вземане или към даване? Към любов към Бога или към нещо друго. Ако не са насочени към даване и ако не са насочени към любов към Бога, има нещо нередно в нашия живот принципно. И обратно, ако ние намерим в себе си и разпалим любовта към Бога, а то не се иска кой знае какви усилия, защото както и да погледнем, всичко ни е дадено от него.
Всичко това, което ние обичаме в крайна сметка е от Бога. Всичко това, което към което се стремим, е от Бога. Тоест би трябвало не към него да се стремим към нещото, а чрез него към Бога. да виждаме, че той ни го е дал и чрез тази благодарност за полученото всъщност да създадем, да разпалим и да развием любовта към Бога, която в крайна сметка ще ни приобщи към Царството Божие, ще ни даде вечния живот и туй даване, което Бог ни е дал изначално, като ни е създал, ще се осъществи, защото
Той ни сътворява като човеци, като потенциал. Но за да се осъществи този потенциал, ние трябва да изпълним главната заповед. Да обикнем Бога с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум. Тогава целта е постигната и ние вече ще имаме в царството небесно всички неща, които Бог ни е обещал и които тука чрез нашето даване сме си, така да се каже горе аа превели. Ние сме превели през този свят, давайки то тука даденото може да е изчезнало, може да е наводнение да го е
отнесло, пожар да го е унищожил, нали, но горе на небето то е съхранено и там ние ще имаме а и жилища, и а нов свят и нов живот. изобщо ще осъществим дара, който се нарича човек. Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров.