Бай Алеко и Зорба

Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е Бай Алеко и Зорба. Настоящата година се навършиха 160 години от раждането на Алеко Константинов. Това ни дава повод да се върнем към неговото творчество, към най-главното в неговото творчество – създаването на образа на Бай Ганю, който се е позиционирал като един вид емблематичния българин – българският национален литературен герой. И ми се ще да съпоставим този образ с един друг емблематичен образ. Този път за Гърция емблематичен – Алексис Зорбас от едноимения роман на Казандзакис. Те, разбира се, са доста различни като знаци, като образи в съответните държави. Бай Ганю ражда вицове, ражда епос, извън писанията на Алеко, докато Зорба няма такъв статут в Гърция. Но, пред света, трябва да кажем, че филма, който беше направен по романа на Казандзакис, Филмът на Какоянис – Зорба Гъркът, той е така или иначе американския филм. Но, той всъщност е единствения, който носи това название – Гъркът Зорба the Greek. Това е Гъркът за света и това най-гледания в света филм за Гърция, изключвам там моята голяма гръцка сватба, който също беше интересен. Но, филмът на Какоянис – Зорба Гъркът е от 64-та година, т.е. той има дълга история на емблематизиране на типичния Гърк. Това дава известна легитимност на тази съпоставка. А тази легитимност има и други страни, за които ще стане дума.

Първо да кажем няколко думи за Алеко и Бай Ганьо. Аз съм повтарял тази теза не веднъж и съм писал по тази тема, че Алеко и Бай Ганьо са едно и също нещо. Не толкова, че всеки автор винаги говори за себе си дали посредством своите предпочитания или своите негодования или по някакъв друг начин, но той неизбежно се отразява в своето творчество. Не по тази линия. Алеко и Бай Ганьо са едно и също по съвсем друга линия в съвсем друга дълбочина. Те са едно и също в същността си. Те са двете страни на едно и също явление, а това явление е секуларизацията на българина. Оглупяването на българина като светско същество. Губенето на духовното измерение след освобожденска България. Разбира се, в България винаги имало и винаги ще има духовни люди. Но говорим за мнозинството, говорим за духа на времето, духа на нацията. Духа на българската нация е светски, т.е. повърхностен. И Алеко е глашатай на тази повърхностност, както и неговият герой Бай Ганьо. Алеко е в европейски дрехи, млад, симпатичен, отворко, усмихнат, позитивен, ентусиазиран по всички повърхностни направления на живота. Туризъм, пътувания в чужбина, вечният турист. Той е турист във всичко.

Той в нищо не е домакин. Той е гостенин на света, гостенин на времето. Той гостува и разглежда какво има наоколо. едно любопитство, детско, юношеско, много симпатично и много повърхностно. В този смисъл той не се различава по нищо от Бай Ганьо, което е също толкова повърхностен, също толкова наивен, също толкова двоизмерен. И двамата са двуизмерни, няма да го чина. Това е трагедията на българската литература в основното ѝ направление. Нейната секуларност, нейната бездуховност. Ние нямаме духовна литература. Нито Вазов, нито Пенчо, нито Пейо Яворов нямат истинска духовност. Не че нямат заложби. Огромни. Ботев е бездуховен, Въпцаров е бездуховен. Изключително талантливи поети, родени поети. Яворов е роден поет, Ботев е роден поет. И си остават бездуховни до смъртта. Като Яворов има видими податки към духовното. Той има потенциална дълбочина.

За разлика да кажем от Ботев, който не е проявява. Но не е развива, защото неговите ментори от Кръжеца Мисъл, които го извличат от глухата Анхиалска провинция и го въвеждат през парадната врата в Софийския Бомонд. Неговите ментори от Кръжеца Мисъл, а именно доктор Кръстев и Пенчо Славейков, бидейки секуларни лица, бидейки бездуховни сами по себе си, а те го хвалят, те го лансират, те го изграждат. Те не разработват тази духовна мина, която се съдържа в Пейо Яворов и той не успява да я реализира. Да се върнем към Алеко Константинов. Той е от Свещов, получава добро образование при Емануил Васкидович, след това отива в Русия, учи в Николаев, в гимназията, след това в Одеса, в Новорусийския университет завършва право на 22 години. Роден е в 1863-та, преди 160 години и през 1885-та година завършва право в Новорусийския университет. Връща се в България и какво започва да работи? Ами, съвършва право човека, става съдия на 22 годишна възраст, без да има никакъв практически житейски опит. Нито има семейство, нито има бизнес, нито нищо. То е едно младо, симпатично, ентузиазирано момче, каквото ще си остане цял живот. Т.е. цял живот ще се бъде на повърхността на света. Но, му възлагаш да бъде съдия, да решава житейски важни въпроси.

Така че виждаме колко юношеска е цялата българска култура по това време. Това са новите хора. Старите един вид са свързвани с османското минало. Те не разбират, не знаят. Ето един нов човек, образован, умен, интелигентен от Соя, видна свещовска фамилия. Дай да го направим съдия. Това за него сами обаче не е добре. Защото, както всички останали, когато почват да стават учители. Петко Славейков, Ботев, Левски. Всички стават учители на 15, 16, 17 годиш на възраст. Ами, ти още трябва да се учиш, бе, млади момко. Ти още нямаш моралното право да учиш другите. Ти си недоучен. Ама, имало някаква взаимоучителна система, създавали се лидери толкова по-зле. Тези недоучени лидери, тези вечни юноши, защото Ботев ще умре юноша.

Петко Славейков, дядо Славейков ще остане юноша в старостта си, до смъртта си. Той не успява да порасне. Да, събира тази повърхностна мъдрост, практично житейско повърхностна. Не е практичният живот дълбокия, а плиткия. Тя има своя псевдо мъдрост от политико-финансово-вестникарски тип. Но тя си остава повърхностна, в този смисъл юношеска. Петко Славейков не прекрачва прага на зрелостта. А кой е прага на зрелостта? Кой е прага на зрелостта за човека? Това е ясно. Това е прага на храма. Този, който не е влязъл в храма, не е зрел човек. Човек става зрел едва когато стане духовен. когато започне да има духовна практика. А леко от цялата биография нямаме един пример на духовна практика.

Той си умира извън храма. Извън духовната практика. Извън духовната проблематика. в неговите писания, в фейлетоните му, в разказите му има чувство за хумор. Има едно такова бон-виванско отношение към света. Положително. Усмихнато. Любезно. Добродушно. Но няма и сянка от духовност. От духовни въпроси. Ще да кажем. Яворов ги има. Който е много по-малко образовано от него.

Но има тази проблематика. У Алеко тя отсъства. И така няма да влизаме в подробности на неговата биография. нас ни интересува в случая главно Бай Ганьо. Неговата книга "Сборник", да наречем "Разкази". Цикъл по-скоро. Около една главна фигура и една главна тема. Каква е? Това е българина, съвремения на Алеко Българин. Недодялания българин поставен в една цивилизационна среда. Той трябва да направи своят цивилизационен избор. В полза на западната цивилизация. Той го прави. Но той е неадекватен в тази цивилизация. Смешен поради тази неадекватност.

И Алеко добродушно се подиграва на тази неадекватност на Бай Ганьо. И я изобличава в нейните по-грозни форми. Когато става политикан и така нататък. Алеко естествено, че негодува срещу лошите практики на байганёвци. Дочолу и гочолу и другите. Но. Много, много важно. Кой е Бай Ганьо? И в какъв контекст той се среща с своя автор. Алеко. Бай Ганьо прототипа. Бай Ганьо Сомов е бил някакъв български търговец. Когато Алеко среща в Чикаго на световното изложение. Ето тук е същността на образа. Двамата се срещат в Чикаго.

Те не се срещат в град Света София. Не се срещат в Казанлък. Където, примерно, се добиват розите. В някаква розоварна. Не се срещат на Пловдински панаир, където се продава, може би, розовото масло. Не. Те се срещат в Чикаго на максимално чужд терен. Те не се срещат дори в Прага или в Париж. Защото Алеко има три знакови пътешествия. Едното е до Всемирното изложение в Париж в 1889 г. Другото е в земското индустриално изложение в Прага в 1891 г. И третото е в Чикагоското изложение в 1893 г. Кое е важното в тези три големи пътешествия на Алеко? Че това са големи световни изложения. А изложенията, експо, по-съвременно, в по-съвремен начин казано,

те са, ако има нещо повърхностно, това е да отидеш като туриста. да посетиш Чикаго, да посетиш Париж или Прага като турист. Нямаш време да живееш там, да се запознаеш с истинския живот, отидеш като турист. Особено ако те водят туристически организации и така нататък. Т.е. ти нямаш досек с реалността там, ти се плъзгаш на повърхността. Но, още повече, но ти все пак посещаваш реалния Париж, реалния Чикаго, реалната Прага. Ти си отидеш да видиш историята на тези градове, изкуството, емблематичните места. Това все пак, този туризъм, все пак в краткото време, с което разполагаш, ти дава възможност да се докоснеш до реалността. Ако обаче ти отидеш на изложение, на експо, на всемирно изложение, ти ни отиваш да видиш Чикаго, ти ни отиваш да видиш Париж или Прага. А отиваш да видиш тамошно без корен събитие, изложението, всемирното, световното изложение. Тези изложения са извън контекст. Те могат да бъдат навсякъде. Да, по време на посещението си в Париж, естествено, че ще видиш и нещо друго. Няма да видиш само изложението. Айфилата кула е била емблемата на това изложение.

И Алеко пише, малко по-късно вече, в една анкета: "Кога е бил най-щастлив?" А ми казва: "Навърха на айфилата кула". Тя е била тогава, естествено, най-високата сграда в света. Нещо невиждано, нечувано, 300 метра от желязо. Но, в момента, ако бяха го питали: "Кога си бил най-щастлив?" и ако каже: "Аз сега съм най-щастлив, защото съм в Париж, столицата на културата и навърха на айфилата кула емблемата на прогреса". Тогава някак си е простимо в мига да се ентузиазираш от тази работа. Но вече, когато си се върнал в минало е време, да продължаваш да твърдиш, че това е бил най-щастливия миг в твоя живот, това означава, че Алеко е един прогресист, един човек, който вярва в повърхностните неща в живота и е щастлив от своето съприкосновение с тях. Това е най-щастливия миг в живота на бедния-бедния Алеко. Там, в Чикаго, Алеко среща Ганьо Сомов, търговец на розово масло и вижда, разбира се, неговата неадекватност спрямо

западната цивилизация. Не че Чикаго е някакъв духовен център по това време, но все пак, това е световно изложение, всички представят върховите технологии и така нататък, и сред тях виждаме един балканец със със балкански със със необразованост и Алеко вижда голям потенциал за смях във всичко това

и решава да напише някой друг разказ. До тук всичко е нормално. съществуват ли такива образи? съществуват неадекватни ли са неадекватни. Той, Бай Ганьо, иска да се впише в тази среда и се вписва, защото след като е отишъл там, е намерил най-малко пари, вероятно тези пари ги е изкарал там, той едва ли би отишъл там като алеко само да си харчи парите за да гледа, той отишъл там да си върне парите и вероятно си ги е върнал. Това би било, както казва Чехов, сюжет за малък разказ. Има и такива хора. Не, Алеко вижда в Бай Ганьо образ, който има потенциал. И започва да го поставя в всевъзможни ситуации, за да видя и тяхната смехотворност. И започва да пише разкази. Бай Ганьо в Дрезден, Бай Ганьо в Прага, Бай Ганьо у Иречека, Бай Ганьо в Операта, Бай Ганьо в Банята, Бай Ганьо в Швейцария, Бай Ганьо в Русия. А Бай Ганьо Сомов не е ходил по всички тези места. Или ако е ходил, Алеко не го е виждал там, за да бъде свидетел, може пък там Бай Ганьо да се е проявявал по съвсем друг начин.

Ние не знаем, кой е той всъщност и как се е проявявал. Той го е виждал в Чикаго и го е екстраполирал в всички останали негови проявления. След това Алеко доразвива този образ и започва втори цикъл. Разкази за Бай Ганьо. Бай Ганьо в България. Как прави избори, как става журналист, Бай Ганьо в двореца, Бай Ганьо в депутацията, Бай Ганьо в опозиция и така нататък. Т.е. Алеко започва да разработва тази златна мина. Този образ, който му се струва много ярък и много сполучлив. И очевидно, че неговите приятели от Кръжеца Мисъл безкрайно са го подкрепили. Защото Кръжеца Мисъл на доктор Кръстев и Пенчо Славейков с двамата по-млади Петко Тодоров и Пейо Яворов. Тарторът разбира се е доктор Кръстев, а Пенчо Славейков така мълчи в ъгъла. Тези приятели на Алеко, главно в лицето на доктор Кръстев и Пенчо Славейков, те поощряват този образ. Те са автори на Алеко. Те го тупат по рамото и му казват: "Дай още от също, застрахотен си". Намерил си златна мина, разработвай я.

То няма нужда да се казва. От момента, в който му публикуват разказите, от момента, в който го хвалят колко е талантлив и колко е сполучлив този образ, то е ясно, че е хубаво да се разработи образа. Та, Алеко от един казус, от един инцидент решава да направи емблема, решава да разработи тази тема. И бива поощряван в това отношение от своите ментори и приятели. По времето, когато пиша тази книга, Алеко е на 41-42 години. Той малко след това ще бъде убит по погрешка и ще завърши без време своя живот. Ние не знаем дали той нямаше да преразгледа този образ, дали нямаше да поумнее, да стане по-дълбок. Това, разбира се, никой не знае. Но той си умира без време на този етап на развитие. Ние пак ще се върнем и към Алеко и към Бай Ганьо. Но ека първо да чуем едно песнопение, а след това ще разгледаме Зорба, Алексис Зорбас. Да чуем първо едно песнопение. Бай Ганьо, Бай Ганьо, Бай Ганьо. Бай Ганьо, Бай Ганьо. Бай Ганьо, Бай Ганьо. Аминь.

Бай Ганьо, Бай Ганьо. Бай Ганьо, Бай Ганьо, Бай Ганьо. Бай Ганьо, Бай Ганьо. Бай Ганьо, Бай Ганьо. Бай Ганьо, Бай Ганьо, Бай Ганьо. Бай Ганьо, Бай Ганьо, Бай Ганьо, Бай Ганьо. Бай Ганьо, Бай Ганьо, Бай Ганьо, Бай Ганьо. Субтитры создавал DimaTorzok. Аминь. Субтитры создавал DimaTorzok. Субтитры создавал DimaTorzok. И така да видим сега кой е Николс Казандзакис, кой е Алексис Зорбас и какво представлява същността на този образ. Казандзакис е много по-късен от Алеко. 20 години по-късно се ражда. Пак има годишна на Кръгла.

Той е роден в 1883 година. Така че пак имаме някакъв календарен повод. Той е роден в Крит и си остава критянин. Много силно присъства тази тема за Крит в неговото творчество. Но той реално не живее там и не живее в Гръция. Той е един космополит. По-голямата част от творческия си живот. Изключваме раното детство. Сберя се в Крит и младостта в Гръция. След това обаче зрелият си живот, целият си живот като зрял писател, той прекарва в чужбина. Той като Алеко пътешества много, гледа света. Първо, че Казандзакис е живее много по-дълго от Алеко. И второ, че той има интерес към духовното. И този интерес е нездрав. Той завършва зле.

Казандзакис бива отлъчен от Еладската църква. Така, че там не бива да търсим в него някаква гадативна и положителна духовност. Точно обратното. Той минава през православието. Той е получаво роден, православен разбира се и е православен. Но въпросът е, че той се разочарова в православието или както той си мисли го надраства. И минава през ничианството, става превръжник на буддизма и какво ли не. Тоест, де-факто деградира от духовно отношение. Той не разбира православието. Така и не успява да го разбере. За съжаление, именно поради това западничество, от което е болен Алеко, от същата болест е болен и Казандзакис. Но, ние не говорим за тяхната духовна съдба и биография. Или по-точно е споменаваме само. Не ни е основната тема. А говорим за

Алексис Зорбас, Зорба Гркът. Кой е Алексис Зорбас и какво представлява? Спомням си, че Алеко срещна Ганьо Сомов, своя герой, в най-секуларната възможна среда на едно световно изложение. В град Париж, в град Прага, в град Чикаго има, разбира се, и чикагските кланици, но има и някакви храмове. Има някаква духовност някъде. Не че Алеко е посещала храмове в Чикаго, те не са и кои не какви, но да кажем, че един жив град съдържа и това измерение. Това измерение, докато едно световно изложение не съдържа това измерение. Нула, нулевия градус на духовността е експо. Там има всичко друго, освен духовност. Освен това, това е далече от родината, не само извън България, не само извън Балканите, но извън европейския континент. Там се срещат двамата: героя и автора. Къде се срещат истинския Алексис Зорбас? Всъщност си съското им е Георгиос Зорбас. Това няма значение, но истинския Зорба и Нико Казанзаки, къде се срещат? Те се срещат на Атон. Това е антипода на Чикаго, на чикагското изложение.

в Атон е сърцето на православието, сърцето на православна Гърция. И двамата, и Казандзакис, и Зорбас са привлечени от този кивот на православието и отиват там в 1815 година. Ето тук виждаме фундаменталната разлика между двата прототипа. Единия извън себе си, в антипода на България, а другия в сърцето на Елада, в сърцето на православието. Там става срещата. Пак да кажа, другия въпрос е, че нито истинския Георгио с Зорбас стават монахи, нито Казанзаки става монах. Те имат такива намерения и двамата, но не са за там. И след известен престой в Атом, те се връщат в света. Известно време там работят заедно в Пелопонез, в областта Мани, която е много интересна. Областта Мани е най-традиционната част на Елада. И след това разбежда се разбягват. Георгио Зорбас умира в Скопие. Там го е гроба в гробището. А Казанзаки умира в Франция и го превозват до Крит, там която е погребан. Само да споменем това, което винаги се споменава вързка с него.

На гроба какво пише, тали всички, говоряки за него, непременно споменават това като голям хит. На гроба на Казанзаки пише така: "Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, аз съм свобода". Това се смята за кой знае какво проявление. Той самия, вероятно, го е смятал за нещо супер. След като е поръчал да бъде написал на гроба, той е мислят по въпроса. И това е измислило, горкия. Това е измислило след като е бил в Атом, след като се е докоснал до сърцевината на православието, след това да го надраснеш в кавички, да станеш ничианец, да станеш будист, т.е. да се върнеш етажи надолу в духовността, в кривата посока и да достигнеш вече като зреал човек, като възрастен човек. Той умира в 1957 година, чак Казандракис. В 57-74 годишен умира, би трябвало малко повече да е събрал от този дълъг живот. Къде ли не е бил той? В Китай, в Япония, в Русия по време на революцията специално отива там да участва в революцията. В Париж, къде ли не е ходил? И да стигнеш до това, не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, аз съм свободен. Ами ти що ме се надяваш на нищо? Какво означава това? Що ме се страхуваш от Бога? Какво си разбрал? Аз съм свободен. От какво си свободен? От Бога? Да, свободен си от Бога наистина. Но не си разбрал, че свободният от Бога е роб на дявола. Ете това, като не си разбрал за какво ходи в Атон. Какво научи там, когато това не си научил? Или ако си го научил, кой ти го е избил от главата? Житейския и духовния провал на Казандзакис е много по-тежек, отколкото на Алеко. Зото Алеко така е никога не е разбрал за какво става това. Той се остава повърхностен. Казандзакис не е повърхностен. Той задълбава, но така или иначе задълбава в кривата посока. Да се върнем към главното, към темата Зорба. Камата се сеща в Атон. Това е важно. Това дава дълбочина. И на един и на другият. Други въпроси е за посоката на тази дълбочина.

И в романа Алексис Зорбас и в филма съответно, ние виждаме нещо много, много интересно. Двамата герои, главният герой, който описва, автора, писателя, който описва Алексис Зорбас, е млад, образован човек, но книжен. Той усеща своята книжност и иска да влезе в живия живот. А Алексис Зорбас е живота. Той е човека на живота. Философно. Той не е образован. Не е учил в университети. Не е чъл геройчете Данте, когато се срещат с Зорба. Не. Зорба не се интересува от тези работи, но при съприкосновението между двамата, автора, т.е. Казандзакис, отдава предимство на Зорба. Казва, аз съм книжен, аз не познавам живота, а ето един човек от народа. Един прост човек от народа миньор, който живее истински. Аз не живее истински. Аз планирам как да живее някога. Ама не живее. И виждаме, че този западник, който е главният герой на романа, т.е. разказвача по-скоро, един от двамата главни герой, той сваля шапка на простака Алексис Зорба. Който не се отличава нито с висок морал, нито с някаква почтеност и честност. Има някакви елементи на почтеност и честност, но има и доста такива, бих казал, неморални страни на Алексис Зорба като герой на романа. Но, от съпоставката между двамата печели и Зорба, в романа Казандзакис изгражда образ на един житейски мадрец, който е разбрал вкуса на живота, разбрал е първичните неща и как първичното бие вторичното. А вторичния, Казандзакис, вторичния автор, разказвач на романа, си остава един писарушка, както го наричат в премот български. Той си остава писарушка, книжен, двуизмерен, какъв то е Алеко.

Но Алеко намира своя двуизмерен байганю, а Казандзакис намира своя триизмерен, пълнокръвен, харизматичен, автентичен Зорба. И този Зорба е привлекателен. Той може да не е духовен, може да не е нравствен, но той привлича, той е силен. И той придава, той има положителни качества, той придава на гръцката нация едно важно качество. Тя може да каже, ние може да не сме като парижските вонвивани и интелектуалци, но ние сме по-добри от тях. Ние нямаме това лусто паркетно, обаче сме хора на истинските неща. Ние знаем какво означава работа, знаем какво означава пари, знаем какво означава ядене, знаем какво означава любов, знаем какво означават истинските неща от живота. В кавички разбира се истинските, това е тяхното впечатление. А вие в Париж сте с излука на кръв, вие сте фалшиви. Вие в Станфорд и Йейл сте писарушки. Вие не живеете живота. Зорба живее живота. Гъркът живее живота. И виждаме тук разликата в подхода между двамата писатели. Единия издига своя герой до по-висок от Европа.

Мечтаната Европа, забира се. И за един, и за другия, и за Леко, и за Казандзакис. Европата е магнита. Не случайно Казандзакис живее в Франция повече, колкото в Гърция. Но в неговото творчество той въздига тази глуха провинциална Гърция от крит и от мани. Докато Алеко принизява Първичната България. Тя е самоотрицателна. Просташка и така нататък. Най-много и се признава, че има енергийка някаква. Някакъв нагон. Но този нагон не се проявява в положителната страна, както е у Зорба, а в отрицателната винаги. Нека пак да повторя, че Алексис Зорбас не е истински положителен духовен герой. Но в секуларния контекст, в културата на съвременната цивилизация, на съвременната западна цивилизация, която е атеистична, секуларна, В тази култура Алексис Зорбас е носител на първичното, на правилността на първичното, на притегателността на първичното, на положителността на първичното. А, Бай Ганьо е носител на отрицателността на първичното, колкото е нецивилизовано, колкото е просташко, колкото е неадекватно първичното.

И в този смисъл България, емблематизирана от Бай Ганьо героя, самата тя става неадекватна, просташка, смешна, жалка. Докато Гръция, емблематизирана чрез Зорба, става привлекателна за писарушките, за интелектуалците, книжните човеци от Европа, които течатът книгите, течатът романите на Казанцакис. И за това филма, който се направи в 64-та година от Какоянис, стана такъв шедевър и такъв хит, защото той дава на тази бездуховна, двуизмерна европейска, евроамериканска, евроатлантическа цивилизация. Евроатлантическата цивилизация, тя, нейното основно зло не е, че е сатанинска, а че е двуизмерно сатанинска. Защото нейната двуизмерност я прави плячка на злото. Както беше двуизмерността на комунизма, тази бездуховност, тази липса на дълбочина. А Зорба дава дълбочина, макар и погрешна, но дава дълбочина. Дава възможност на европееца да се свърже с корените си. И за това филма Зорба Гъркът е такъв шедевър и се получава, защото там се привлича най-доброто от гръцката култура. Микис Теодоракис пише знаменитата музика към този филм, която става световен хит и до ден днеша. Тя е емблема на гръцката музика. Това, което Теодоракис написал за филма. Природата, Ирини Папас, която е една от героините в филма. Всичко това е Гърция, Елада. И те през филма стават танца сиртаки, тази там мандолината, бузуките на Зорба.

Това стават части от световната култура. Докато България не може да изстреля Бай Ганьо в международна орбита, ние не може да направим филм, от който да се интересува света, защото там няма дълбочина. Няма е първичността на Бай Ганьо. Той няма който да даде на Европа. Зорба има какво да даде. Стремежа към истинските неща. Стремежа към корените. Стремежа към живия живот. А Бай Ганьо е един паразит върху бизнес, структурите на Европа. Смешен, жалък, чужд и така нататък. И няма какво да им даде. И за това не може да изнесем филма Бай Ганьо никъде. Той не е интересен. Няма какво да им даде. Нека да си починим с едно песнопение.

А след това ще продължим. Смешен, жалък, чъм истинските неща. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху.

Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху.

Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху.

Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху.

Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, жалък, че върху. Смешен, че върху. Първата световна война е през втората световна война. Пропътувал е целия свят. Знае многобройни езици. Изобщо човек с огромни натрупвания. И в този смисъл

образа на Алексий Зорбас е доста обзарял в него. Значи свещата му с истинския Зорба, Георгиус Зорбас, е в 1915-та година, а романа е писан 30 години по-късно. Т.е. 30 години е ферментирала темата в главата на автора, на Казандзакис. Разбира се, Алеко самия

умира много по-млад. Той, като се връща от Чикаго, в 1993-та година, 1994-та, пета година, пише за Бай Ганьо. Образът не е ферментирал, а леко няма натрупан житейски опит. Сравним с този на Казандзакис. тези повърхностни впечатения за смешното в Бай Ганьо, са били целият запас, който той имал,

за да вкара. Разбира се и твой политически опит, журналистически и т.н. в Бай Ганьо, но не е имало време за дълбочина на ферментация. И тук, когато говорим за Атом и за стажа, който има там Казандзакис, който, разбира се, недовежда до нещо в крайна сметка,

но дава дълбочина на писателя Никос Казандзакис. Тук трябва да кажа нещо много важно. Че Алико Константинов, който не е бил богат човек, съумява да намери пари да отиде на СССР в Париж. да отиде на изложението в Прага, да отиде на изложението в Чикаго, с Океана. Доста пари трябва.

Но не намира пари и не намира време да отиде до Атом, който е много по-близо. В Атом по това време се подвизава Паисий Хилендарски Българина. И сте споменавали тази личност във връзка с житието на Свети Пимен Зоградски и голямото недоразумение, което става, защото той е Паисий Хилендарски, но с епитета

Българина, а не автора на Паисилата история, разбира се. Този паисий Хилендарски българина, после напуска Хилендар, отива в Карея, Това е българин, отива в Карея. Хилендарския манастир е български до края на 19 век. С българско самосъзнание.

им извиват ръцете, раздават им ордени, тупат ги по рамото, дават им пари, в крайна сметка ги преобръщат, ги прекършват и те стават сърби. Това е много интересно, как става това. В началото на Хилендарския манастир вече е сърбски. Същите хора. Допреди пет минути бяха българи, след пет минути станаха сърби. Естествено, че

този Пейси Хилендарът, който има българско самосъзнание, напуска Хилендар и отива в Карея. Там има една келия, вероятно я купува и става междунато издател, издава много книги, брошури и така. Вързха с Гаврил Кръстевич. Та, този Пейси Хилендарски българина е близък роднина на Леко Константинов или Чичо или Войчо. Ти да имаш

Чичо в Атом, да си подуша пътешественик и да си умреш без да си направя едно пътешествие на най-фантастичното място на света, невероятното място. Много по-интересно от Чикаго и Париж и Прага. Дори за един любопитко, какъв то е леко. Дори за един повърхностен, какъв то е леко. Абе, не си ли чувал за чутния Атом? Не си ли чел

на Вазов Одата Паиси. Друга, ако не. Много ярка. Вазов също не е стъпил на Атом. Защо? Но, а леко защо не е отишъл при Чичо си? Един хубав повод да отие на невероятно място и да погледне тази чужда за него. Но би трябвало да бъде точно поради тази причина и интересна най-малкото, ако не и привлекателна

православна цивилизация, чието сърце е Атом. В роче, където има и български манастир. И да не забравяме, че до 1999 г. Хилендар е български. Тоест, а леко може да отиде при Чичо си на българска територия. На българска духовна територия. Нещо повече. Хилендар тогава е бил златна мина. там, ако беше отишел Алеко, щеше да свари непокътнати свидетелства за българството, за велики българи от предишното поколение, за знаменити личности. къде с добро, къде с лошо, но така и не че знаменити. Неофид Бозвели, хилендарски. И половината от деятелите на църковната проба, най-активните, са били хилендарци. Но и не само това.

И духовни старци, и хора, които помнят предания, би било невероятен извор за писателя Алеко Константинов. Казандзакис, който е открит и който няма там Чичо, отива, докато Алеко не отива. Това означава какъв бил вектора на интересите на Алеко Константинов и съответно на Казандзакис. Единият търси корените си, търси духовността, другия е шушулка без пълнеж. Той е едно световно изложение, една повърхностна цивилизация, привлекателна за него. Дейсваща му емоционално, той е щастлив на върха на желязната кула. Той не казва, аз бях щастлив когато отидех в финския мастир или когато отидах на гроба на Петко Славейков. Или когато видях Черно море, или когато се качих на върх чумерна или да не знам. Не. Той е най-щастлив на върха на желязната конструкция. Симул на прогреса. Алеко е един прогресист. И още нещо много важно за Алеко, пък и за Бай Ганьо. Какво работи Бай Ганьо? Какъв е неговият бизнес?

Това е много, много важно. Той продава розово масло. Алеко прави нещо, което не е правил никой в световната литература. Той е един световен уникум. В световната литература, особено в европейската цивилизация, но и не само европейската. Римската империя, този район, включващ близкия изток, включващ и арабския свят. В тази цивилизация розата е върховното цвете. Тя има особен статут, какъвто няма нито едно друго цвете. Другите са красиви цвете. Тя е лалей, зюмбюл, теменушка. Прекрасно. Розата обаче е над всички. Тя е цетето пар екселанс, възпявана от поети източни, Саади, от западния ми романа Розата в Западна Европа. И разбира се, от кой ли не е единственият човек в световната литература, който съумява да свърже розата с нещо лошо, с нещо срамно, е Алеко Константинов.

Той дискредитира розата. Това са мускарите на Бай Ганьо. Той поначало нарича розата гюл по-турски, за да е така направи по-смешна. Знаем, че във български язик турцизмите придобиват един хумористичен привкус, особено след освобождението. Но изобщо през II-19 век. Та, Алеко успява да превърне розата в нещо срамно. И ние сега, когато казваме мускалите, се срамуваме, защото веднага: "Аха, да, Бай Ганьо!" Когато говорим за розовото масло, някъде в нашото подсъзнание стои Бай Ганьо. Той не е търговец на тютюн, примерно. Ди могъл да бъде. Продава човека тютюн в Америка. И в Европа, и къде също да е. Не. Той е търговец на розата. Ние, които се имаме за страна на розите,

би трябвало... Розата знаеш да е свещена, тя би трябвало да бъде табу. Ти да нямаш право да говориш против розата, да я поставиш в смешна ситуация. В този смисъл Бай Ганьо като търговец на тютюн би било по-адекватно. Защото тютюна поначало е вреден, той е отровен. И това би добавило тази отблъскаща страна на Бай Ганьо. Отровен, отровен ма се търси, харесват го хората, нали? И той го продава като така. Не, Бай Ганьо продава най-красивото, което е създала България. Най-прекрасното и то, какво представлява розовото масло? Това е екстракта, есенцията. Есенция означава същност. Извлека на най-ценното в розата, аромата разбира се е най-важното в розата. И този извлек би трябвало да бъде, в поетичния контекст в литературата, би трябвало да бъде света е светих за българството. Това би трябвало да бъде някакво свещено действие, да кажем младия писарушка, автор на романа и неговия главен герой, ели кой си там, Петър или Иван или който ще да е.

Българин, който произвежда розово масло, това би трябвало да бъде свещено действие в романа. Те да отидат там, да станат рано сутринта, когато пуква зората, когато розите са още свежи и те след това не се берат, трябва да ги съберат, да извлекат есенцията. И това би трябвало да бъде кулминация някаква. Ние сега в момента имаме една дискредитация на това нещо. И това нещо го прави усмихнати Алеко Константинов, Бон Вивана, отворкото, симпатиягата. Той убива розата. Не е някакъв мрачен мизантроп, човекомразец. Не, щастливеца. Той не съсипва най-яркия и най-поетичния образ, който някога в България създава. Образа на българската роза. Веднъж завинаги омарсен, осквернен, стъпкан от щастливеца, от Алеко, си привижда на българската интелигенция като светлата страна на медала. Имаме две страни, казват българите. Нашата литературна мисъл си задава доста повърхностния въпрос:

"Добре да е хубаво, ние сме байганюхци, ние сме лоши, ние сме тъпи, ние сме провинциалисти, ние сме простаци" и т.н. А имаме ли альтернатива? И българската немощна мисъл, големия кръжец мисъл, е измислил като противоотрова на байганю Алеко. Той е бил светлата личност, щастливеца иде, той измива очите ни. Човекът, който беше щастлив на върха на железарията и който така и не разбра къде е България, къде е сърцето и смисъл на България. Не в паркетните кавалери, какъвто е Алеко, не и в, разбира се, мутрите и тарикатите от типа на Гайно Сомов. Е тогава къде е? Ами, Алеко не знае. Българската критика не знае. Тя не го търси. Алеко не може да бъде обвинен, че байган е национален герой. Той го е написал такъв какъвто е. Какъвто го е написал. И ако кръжеца мисъл беше казал, Алеко, тук си се поблазнал от една смехория да я така метастазираш върху по-широка основа, това не гради общество. Героят ти е повърхностен, ти самия си повърхностен. Героят ти го показваш във всички амплуа, но той не влиза в църква, както и ти не влизаш в църква. Като не влизаш в църква да знаеш, че не си пресякал прага на зрелостта, това е прага на храма. И като такъв ти нямаш правото да замърсяваш българката литература с тези дискредитиращи българството образи. Хубаво, написал се един феетон, посмяли сме се и дай по-бързичко да минем нататъка и да видим по-важните и по-съществените неща. Не, българската колективна литературна мисъл не го казва това налеко и при живе, когато е бил жив. Не са го насочили.

Но и след това, и до ден днешен, ние не можем да измислим нищо друго, освен че Алеко бил против отровата на Бай Ганьо и бил усмихната альтернатива. И още не можем да разберем, че те са едно и също. че бай Алеко е същото уродливо явление, каквото е Бай Ганьо, а именно отказа на България от своята духовна дълбочина. и превръщането ѝ в една повърхностна двуизмерна бездуховна територия, която в своята двуизмерност се привижда като догонваща провинция на някакъв център, който е някъде в Европа, между Париж и Чикаго. Такава двуизмерна България разбира се унищожава и най-красивото в себе си, и най-духовното в себе си, и дори не го вижда. Жалкото е, че този процес вече повече от 130 години, откакто е близо 130 години, откакто е написана тази книга, ние не сме мръднали в това отношение. И продължаваме да смятаме, че Байганьо е емблематичния българин, а Алеко Константинов е неговата светла алтернатива. Докато не потърсим емблематичния българин, а българин има ли емблематични българин? Разбира се, че има. Ето го, отец Георгио Джегларски. Точно човек от народа. Не образован, не излъскан, селянин, таселянин, урач-копач, лъска камъни. Както Зорба е миньор, така и отец Георги. Чука камъни и той също е миньор, той също в забоя, само че вади пясък за строителство. С това си вади хляба. Цял живот. Но, за разлика от Зорба и от Казандзакис, той влиза в православието, прекачва прага на зрелостта.

Т.е. ние имаме алтернативи, но не сме ги търсили. Като сме ги намерили, не сме ги емблематизирали, не сме ги преподали. Т.е. ние не сме свършили работата. А има ги алтернативите и ние трябва да ги потърсим в момента, в който ги потърсим ще ги намерим. И тогава Бай Ганьо няма да бъде емблематичния българин, а ще бъде емблематичната отрова, която създава тази европоцентрична двуизмерна България. От 150-160 години насам, от средата на 19 век започвала това нещо, тази антибългарска кампания, чрез литература, чрез Кръжеца мисъл, чрез вестници, чрез писания, чрез целият комунистически период, чрез сегашния демократичния период, всичко това е антибългарско, защото е антиправославно. Богослова Георги Тодоров