СВЕЩЕНИЯ ПЪТ Красиви слова, но какво си представяме? Какво виждаме? Има ли някъде такъв действителен свещен път, който веднага да ни идва на ум, когато кажем тези две думи? Къде е той? Можем ли да го пипнем, да го видим, да стъпим на него, да тръгнем по него? Чували сме, че в античността, да кажем в Рим, е имало свещен път, Виа Сакра, от източната част на града, през Форума до Капитолийския хълм, който е най-свещеното място за римската държава. По този път са минавали триумфалните шествия на римските императори-победители. В антична Атина също имало такъв свещен път на гръцки Иера Одос, който обаче е почвал от Атина и излизал извън града до градчето Елевсина, където е бил центъра на елевсинските мистерии, но това са езически шествия, езически свещени пътища. А ако говорим за християнство и то православно християнство, имаме ли такъв? В Гърция нямаме, в Сърбия нямаме, в Черна гора, в Румъния, в Русия, в Грузия, няма такъв. Е, в България има. И то най-истински, най-исторически, най-прекрасен, наистина свещен, но ние не го знаем. Не се интересуваме от него, не го виждаме, оставили сме го да буренясва. Знаем в България много останки от римски пътища. Римските са били големи строители на пътища и на много места се казва стария римски път, ето останки от него.
Има ли някъде стар български път? Не говорим за османския период, някакви кълдърами, говорим за на хиляда години път, правилно от българи. Имаме. И то във първопрестолна плиска, и то 1300 метра дълъг, прав като стрела, застелен с камък, по който може в момента да ходим. И който какво свързва? Свързва вътрешния град, царския дворец, с голямата базилика. Със главния храм на тогавашната столица на България. Това е същения път на България. Като казваме голямата базилика, 1300 метра от инсточната порта на вътрешния град, възниква веднага въпроса, защо голямата базилика е на километри нещо от вътрешния град, километър и половина от царския дворец. Защо не направят редом място е имало? Отговорът е очевиден. Защото голямата базилика не е на случайно място. Тя е на единствено порода си място, което не може да се мести. Когато са направени на времето разкопки в голямата базилика, в ултарната част намират под подана базиликата останки от кръстовидна сграда.
Формата на кръста не е случайна и археолозите предполагат, специално Павел Георгиев има цяла книга, той е разкопал тази сграда, предполага, че това е мартириум, т.е. гроб на християнски мъченик. В ултара на катедралния храм на българската държава не може да има случайна сграда. Естествено, че тя е мартириум, тя е гроб на християнски мъченик. Впрочем, така са се правили много и много от ранните християнски църкви. Като почнем от храма на гроба Господин в Ярусалим, храма св. Петър, ето е гроба на св. Петър в Рим, храма на св. Павел в Рим, пак извън далече, извън града. Но там е гроба на св. Павел и много други такива примери. Така, че тук сме напълно сигурни, че мястото на голямата базилика, на главният храм на българската държава е избрано заради този мартириум, заради този гроб на мъченик. Но, в българската история, имаме един единствен мъченик до тогава. Това е св. княз Боян Енравота. Той знае, че е бил престолонаследник, но заради християнските си убеждения, не сяда на трона неговия по-малък брат Маламир, сяда на трона и не след дълго екзекутира брат си. Свети Боян Енравота заради именно неговите християнски убеждения, заради твърдата му християнска вяра, от която той е отказал да се откаже. Това става около 832 година. След екзекуцията той е бил погребан извън вътрешния град, естествено, но в рамките на външния град, на Плиска. И по-късно, вече когато гоненията срещу християните представат, на това място започва култ към светеца и се построява въпросната малка, сградичка, кръстовидна мартириума. Археолозите смятат, че това е станало по време на управлението на Свети Борис, още докато не е бил християнин, но е бил толерантен към християните.
Знаем, че сестра му е била християнка, нищо чудно тя да е издействала разрешение за строителството. Така една, че гонение тогава не е имало и такава една малка сграда върху гроба на неговия прачичо, той се явява прачичо на Свети Борис. И с оглед на интереса на Свети Борис към християнството, който вече е заявен, е съвсем естествено той да няма нищо против да се постои тази сграда. И сега стигаме до ключовия момент на българското покръстване. Знаем, че Свети Борис княза се покръства заедно с своите приближени. Знаем, че сред народа има християни, има и езичници. И, че езическата аристокрация се обединява срещу княза и решава да го убие. Вдигат бунт от десете комитата, от десете графства. И една силна войска на бунтовниците успява да свари княза неподготвен и го заобикаля във вътрешния дворец. Във вътрешния град, където е княжеския дворец. Тук става едно чудо. Княза излиза, той е бил само с 48 души, и излиза от града. И стават знамения. Появяват се едни духовни лица.
Някакво видение се появява. и армията на бунтовниците бива сразена. Ние ще прочетем точно този пасаж, който описва събитието. Намира се в Бертинските летописи, които за този период са писани лично от ремския архиепископ Хинкмар. Той е бил изключително видна личност, отлично осведомен, високо образован, бил е в кореспонденция и с папата, и с императора, бил е във връзка с св. Борис, така, че много осведомен летописец. и той пише така: Кралят на българите приел святото кръщение.
Той бил замислил да стане християнин предишната година, недоволни от това, негови боляри разбунтували народа против него, за да го погубят. И тъй, колкото били в 10-те комитата, те се събрали около двореца му. Но той, като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество с 48 души, които били останали при него поради предъвността си към Христовата вяра. И веднага, щом излязъл от градските врати, немо и на тези, които били с него, се явили 7 духовници и всеки от тях държал в ръката си запалена свеща. И така те вървели пред краля и пред онези, които били с него.
А на тези, които били възстанали против него, се сторило, че върху тях пада огромна пламнала сграда. А конете на онези, които били с краля, както се сторило на противниците, вървели изправени и ги поразявали с предните си крака. И такъв страх ги обзел, че те не могли да се приготвят нито за бягство, нито за отбрана, но прострени на земята не могли да се движат. Ето го описанието, от което ние доста точно можем да проследим хода на събитията. Разбира се, всеизвестно. Можем да кажем, че специално в този момент историците не го изследват. Как така армията на бунтовниците бива потушена от 48 души? Как така не могат нито да бягат, нито да се отбраняват, а прострени по земята не могли да се движат? Как така им се сторило, че върху тях пада огромна плавнала сграда, как се явяват 7 духовни лица и така нататък. Това е някакво мрачно средновековие, някакви измишлотини, в общи линии не се прави сериозен анализ на тези данни. А данните са много точни. Първо, какво виждаме? Казва се, излязъл от градските врати.
Питаме се, защо излиза княза с 48-те? Накъде е тръгнал? Просто отваря вратите, за да се покаже на бунтовниците и после? Не, това не е просто да се покаже. Той не излиза на бой с тях. Не се нахвърля също тях, за да ги избие или за да умре геройски. Нито иното, нито другото. Той има друга цел. Наскоро, един руски следовател, Анатолий Турилов, откривав един древен сърбски ръкопис и много интересен детайл. Среди ни е за 866-та година, че на тази дата, на датата 28 марта, се е честало в календара победата на българския княз Михаил, свързана с кръста. Сега, победа на българския княз, свързана с кръста, ние нямаме друго освен тази. няколко домашни извора и чудото на св. Георги с българина говорят за победата свързана с кръста. Ето как се казва там. "Михаил, който с христовата сила и с оръжието на кръста победи много непокорния български род и помрачените на зломисленото дяволско дело в сърца".
Значи с христовата сила и с оръжието на кръста. Продължителят на Теофан описва това нещо така: "Като носил на гърдите си изображението на Божия кръст, той с помощта на малко хора ги е победил. Останалите направил християни, но вече не тайно, но напълно явно и с тяхно желание". И друг византийски историк Скилица Кедрин казва така: "Но той князът, като се обърнал против тях с малцината, които били около него, предхождан от кръстния знак", ето това е много важно, предхождан от кръстния знак, принудил ги, поразени от неочакваността, да станат християни. Всичко това оформя следната представа. Датата е много важна: 28 март, датата, която открива Анатолий Турилов в сръбския календар средновекове. Тогава се чества в календара победата на Свети Борис, толкова е била важна, влязла ли в календар, като календарен празник. Но датата 28 март е датата, на която честваме гибелта на Свети Боян Енравота. Т.е. в този ден е бил празника на Свети Боян Енравота, първият български мъченик. Март, по това време, се пада насред Великия пост, в навечерието на Страстната седмица. Тече Великия пост.
Минали са празниците свързани с пролетното равноденствие. Смята се, че тогава езичниците са останали недоволни, че князът не участва в тези празници традиционни. Още по-страшното за езичниците е друго, че на най-висше равнище, на равнище на престолонаследник Боян Енравота е трябвало да наследи престола и става християнин, предпочита Христа пред трона. Това е такъв пример, че трудно може да си представи човек по-голяма пропаганда за достоинствата на християнство, да предпочитеш смъртта в Христа пред абсолютната власт като владетел на държавата. Това е избора на Свети Боян Енравота. И Свети Борис на 28 март 866 г. не излиза от портата ей така, за да се срещне с бунтовниците, да преговаря с тях и да се бие с тях, а отива на гроба на прачичо си, на гроба на първия български мъченик, за да чества този династичен християнски празник в неговата династия. Честването на този празник на 28 март би било ключов момент изобщо в историята на град Плиска. Всеки ще каже, ама чакай, наистина, новата вяра, която прие княза, не е никак нова за нас. Самия Боян Енравота преди 33 години, точно, избра тази вяра пред престола. Ние ще видим, че Свети Борис също избира вярата пред престола в края на живота си, когато се оттегля като монах. Примерът обаче е още от чичо му, прачичо му. Така, че този пример на Свети Боян Енравота, факта, че княз Борис е готвил такова литийно шествие от двореца през източната порта към гроба на прачичо си, е щало да произведе огромно впечатление върху гражданите на Плиска, особено върху те, които се готвят да приемат християнството. Защото по време на Великия пост, а ние сме на 28 март в края на Великия пост, тези хора се готвят да приемат християнството. След няколко дена ще минат през купела, ще станат християни и оттам нататък бунтовниците няма да имат шанс. Срещу тях няма да има 48 души, а ще има 1048.
Така, че това е бил ключовия момент. Те не случайно точно тогава се разбунтуват, точно тогава ограждат двореца, за да възпрепятстват този триумф на кръста и на вярата. А св. Борис, в отговор на техния бунт, решава да проведе литийното шествие, сиреч, че нищо не е било. Той отваря източната порта и тръгва да осъществи своето поклонение на гроба на първия български светец. Появяват се седмината духовни лица, явно това са били някакви видения и, което е най-важното, цялата армия да бунтовниците се парализира. Те не реагират. Интересното е, какво казва епископ Хинкмар, те казва се няма ли възможност нито да бягат, нито да се отбраняват. Ама чакай, те не са дошли тук от десетте комитата да се отбраняват и да бягат. Те са дошли тук да побеждават. Те са били на крачка от победата. Изненада ли са княза? Той се е готвил за литийното шествие. Не е допускал, че ще има такова събитие, бунта. Слава да го не подготвя, това е в ръцете. А Хинкмар казва, не, не казва, те не са могли да бягат и да се отбраняват. До такава степен са били поразени.
И те, както прочетахме преди малко, видяли, че някаква горяща сграда се срутила. Горящата сграда не е нищо друго, освен именно Мартириума. Археолозите са намерили следи от пожар. Сградата била опожарена. И това естествено не е станало, когато бунтовниците са завладяли външния град на Плиска. Още не са завладяли вътрешния град. Но външния град е бил в ръцете им. И тогава те подпалват Мартириума, надгробния параклиз, надгроба на Свети Боянин работа, в момента в който Свети Борис излиза с шествието и тръгва към него. Можем да си представим минута по минута този образ. Как става? Пожара, шествието, кръста напред и армията на бунтовниците е била поразена. Естествено, това е и Божие чудо, това е и една естествена психологическа реакция. Ние дори можем да си представим тези обикновените войници, които са били свикани от своите боили. Някои от тях са били благосклонни към християнството. Други са се питали, бе, каква ли е път тая вяра.
Къд са чули, че княза се е покръстил, са били силно впечатлени. Защо той избира това, когато има всичко. Боян е на работа на времето и избра смъртта в христа дори, пред царската власт, царския дворец и богатството. Така, че всичко това е минало през главата на всички тези люди. И когато виждат, че този княз не излиза по обичайния път да воива с меч в ръка, или да преговаря, или да бяга през подземните коридори, нищо такова не прави. Те прави нещо, където е безпецедентно в световната история. Нямаме такъв топост, както се казва. И те най-вероятно са се обърнали срещу своите водачи и са каза, и вие, срещу кого ни водите? Срещу един духовен човек? Срещу един вярващ? Срещу един човек на мира? Един човек на духа? Нещо се е обърнало в сърцата им. Разбира се, това е и чудо Божие, как една цяла армия си променя намеренията, но това, което е станало тогава, ние можем много ясно да се го представим. И след като побеждава св. Борис, след като арестува водачите на бунта и ги екзекутира,
ние говорихме вече на тази тима, че екзекутира само водачите на бунта и техните пълнолетни синове. А целият народ, всички бунтовници, те са участници в държавна измяна. Всички те. Включително и нищите боили. И те са амнистирани. Въпреки, че са участници в държавна измяна. Но, княза ги амнистира. След това, това чудо се разчува и за Европа. Папата и императора се борят кой да получи от св. Борис доспехите, в които той е бил облечен по време на това чудо. Това чудо влиза в календара, толкова е било важно, че чак в Сърбия, говорим за времето на св. крал Стефан Милутин, края на 13-те, началото на 14-те, ето тогава е датиран този календар, тази записка в календара, която откри наскоро Анатолий Турилов. Т.е. събитието е решаващо. Той е определящо за българската история. И тогава Свети Борис взема две решения. Едното е да построи на мястото на гроба на Свети Боян Енравота, на мястото на изгорелия мартирион, малкото храмче, да построи на това място голямата базилика, 99-метровата базилика, най-големия храм във България.
Това е първото решение. И второто решение, за което говорим сега, да свърже източната порта на вътрешния град, близка, с голямата базилика. Въпросните 1300 метра. И този път бива построен. Този път е прав като струна, заслан с камъни, които стоят до днешен. Говорим за 866 година събитие. Скоро след това започва строителството, защото имаме доста точни сведения, кога е построена голямата базилика. Очевидно, че нещата са вървели успоредно. Всички са единодушни, че това е строено. Разбира се, че по времето на св. Борис и по времето на строителството на голямата базилика. И това е свещения път на България. Пътя на царя към Бога. Пътя на столицата. Вътрешният град. Кесаревото начало.
Царското начало. Земната власт. Към духовното начало. Катедралния храм. Голямата базилика. Гроба на мъченика Боян Енравота. Този път, несъмненно, е построен в 60-те години на 9-ти век. Следователно, по него са ходили всичките участници във Златния век на св. Борис. Лично той, Свети Борис, след това Свети Климент Охридски, Свети Наум Охридски, св. Ангелари и, разбира се, участниците, писателите, Черноризец, Храбър, Иоан Екзарх и прочие, няма как те да не са ходили по този път. Защото този път не е построен еднократно, за да го гледат така отдалеч и да му се радват. По този път са ходили. И са ходили не веднъж. Всички главни царски шествия от двореца до голямата базилика е естествено, че са минавали по този път, но няма как иначе. Той затова е и направен. Така, че тези камъни, които стоят повече от километър запазени, са истинските, действителните и исторически камъни, по които са стъпвали нашите светци.
Нашите най-велики светци. Борис, Климент, Наум, Ангелари и прочие. Разбира се, и Симеон е стъпвал по тях, и св. цар Петър е стъпвал по тях. Това е бил свещения път на България. Свещения път на Първо престолната плиска, на Първото Българско царство, на Златния век на Свети Борис. Казахме, че Свети Борис взема две решения, когато побеждава монтовниците, да построи голямата базилика и да построи пътя. Но защо пътя между вътрешния град и базиликата е от източната порта, а не от северна? Северната е много по-близо. От там до базиликата, да кажем, 800 метра. А от източната порта е 1300. Защо не си спести част от задачата? Все пак един каменен път не се прави много лесно. А от източната порта точно го е направил. Отговор е очевиден. Защото очевидно през източната порта е излязал по време на бунта.
Тоест ние знаем мястото вече. Ако искаме да направим възстановка, точно източната порта е мястото. Точно метър по метър пътя е ясен до гроба на Свети Боянен работа, бъдещата голяма базилика. И още нещо, изключително важно. В едно издание, много авторитетно, на стара българска литература. Том трети, исторически съчинение, има списък на треуфални написи. Правългарски треуфални написи. Списъка е от 16 написа от крепостта Бурдизон, крепостта Дидимо Тихон, крепостта Редесто, Теодоруполис, Гариала, Аркадиуполис, Созополис, Меземврия, Агатоники и така нататък. И, ако прочетем какви са тези треуфални написи за български победи, въпочема те са победи по времето на Крум. А честна тази победа и, честна тази победа, се носи някаква трофейна колона и върху нея се пише, да кажем, от Меземврия, от Созополис, от Дидимо Тихон и така нататък. Къде са намерени тези треуфални колони? Половината, повече от половината, са намерени в Плиска
и от тях, от 16, шест са намерени в голямата базилика. Други са намерени по разни села, наоколо, явно второва потреба, някой си е взял камък и си го използвал за нещо, но шест точно са намерени в голямата базилика. Това означава, че и някои други най-вероятно са оттам. Примерно, стълба от Родосто, редесто, както пише на самия камък. Родосто е обичайното название на тази крепостя на мраморно море. Къде се намира този стълб в момента? Този стълб се намира в Църквата Свети Четириси Мъченици. Там е оморталовата колона. Откъде са попаднали тези колони в Църквата Свети Четириси Мъченици? Впрочем, Църквата Свети Четириси Мъченици от Йоанна Семвтори е посветена на неговата голяма победа. Това е триумфална църква. На неговият триумф над Теодор Комнин. Тъй като битката при Колокотница е била на 9 марта, а на 9 марта е празника на Свети Четириси Мъченици.
И Йоанна Семвтори е искал да се отблагодари на своите небесни покровители в този ден и прави тази църква. Т.е. я посвещава на тях. Тя, вероятно, и по-рано е почната. Но тогава се именува на Свети Четириси Мъченици и там се слагат тези две колони. В чест на неговият триумф, той слага своя колона и слага две от близка. Омуртаговата и колоната от Родосто. Много вероятно, поне колоната от Родосто да е взета пак от голямата базилика, а нищо чудно и Омуртаговия надпис. Какво се оказва? Оказва се, че в голямата базилика е имало експозиция от колони с български победи. Нещо като музей на бойната слава. Това е третото велико решение на Свети Борис. Не само да направи най-голямата катедрала върху гроба на първия мъченик. Не само да построи свещения път на България, но и да украси голямата базилика с триумфите на българската държава. Тук е била езическа, били са непросветени. Но ние не ги отричаме. Те са нашите прадеди.
И затова той в християнския храм, който ознаменува победата на тезичеството, слага тези колони. По съвършено същия начин, мъдрия Йоанн Асен II, взема тези колони от Първото Българско царство, за да покаже, че асенецци не са просто бунтовници, защото в това са ги обвинявали с основание, че са размерници, бунтовници. Той казва, не, ние сме наследници, ние си връщаме това, което е било наше и слага тези две колони, за да ознаменува тази приемственост. Т.е. в центъра на един православен храм, пар екселанс, той слага две езически колони, за да маркира държавната приемственост, кесаревото и божието. Но това нещо преди него го е направила премъдрия св. Борис в голямата базилика. За съжаление, ако ние сега отидем в голямата базилика, няма да видим ни колони, ни някакъв знак, че тук е имало Свети Боян е на работа. Няма табела да пише. Тук, на това място беше мартириума на Свети Боян е на работа. Или някаква икона негова, или някакъв релев, или мозаика. Това е първият български светец. Няма такова нещо. Пътя е буренясъл. Са мораслици отсякъде. На времето той е бил разкопан както трябва, но след това са го занимарили. Има една ръждясала табела, която не се и вижда. И няма как да разбереш, че това е свещения път на България.
Пътя между царството и Бога. Пътя между Светското и Святото. Пътя към светоста. Пътя към Бога. Това е образ, който не можеш да го измислиш. Да, всеки може да направи някакъв път сега, но ние ще кажем Драги, прекрасни намерения имаш, че правиш такъв път символичен, а нашият е от преди хиляда и сто и колко години. Така че, такъв път никой никъде тепърва не може да създаде над хиляда годишен. С цялата тази история на светоста. С цялата тази драматургия. Това е мигът, в който се решава накъде ще отиде България. Мигът, в който тя прави своят духовен избор. Това е, разбира се, и цивилизационен преди всичко. Защото цивилизацията е религия.
Свети Борис избира християнската религия, а оттам и християнската цивилизация. Така че, този път, повече от километъри двеста метра, доста добре запазен, може да кажем отлично запазен. Едно от малкото неща, които са прекрасно запазени от Първото Българско царство, ние си позволяваме да не го виждаме, да го занемаряваме и да го ставим да буренясва. И, когато отидем там, разбира се, че, както е казал дядо Вазов, той е искал, нали, търсил с какво да ни представи, като така важни за света. И е казал едни доста точни думи. И ние сме дали нещо на светът и на вси славяни книги да четат. До голяма степен е прав дядо Вазов. Но не съвсем. Ние не сме дали на вси славяни книги да четат, защото те не четат Павел Веженов и Крумкио Лявков. Ние сме дали същеното писание на славяни да четат. Книгата на книгите. Дали сме им святите отци да четат? Дали сме злато уст да четат? Това е важното, което ние сме дали на славянството. А не буквички, които с тях може да се пишат всички глупости.
Не. Ние сме им дали същеното писание. Но, ако ние българите отидем в старите столици, в Плиска, където е люлката, златната люлка на християнската цивилизация, искаме да покажем не на чужниците, на себе си, на подрастващите. Искам да покажем нещо, което да видят. Нещо, което им остане в паметта. Няма какво да им покажем. археология, която е почти неугледна. Един музей, в който за специалистите има какво да се види, но за не специалиста няма нещо впечатляващо. Тръгващ си от Плиска и след три дена си забравил, защото нищо не си видял. Обаче ние знаем, че човек вижда това, което знае. Този 1300 метров път ние не сме го видяли, защото не го знаем. Защото никой не го е показал.
Защото никой не го е разказал. И защото е занемарен, разбира се. Ако този път се разчисти, се оплеви, ако се махнат самораслиците, ако се махнат тръните, ако се запълнят липсите, а липсите са на най-важните места, в началото при Източната порта и на входа на Голямата базилика. Защо има там липси на камъни? Да не би този, който е искал да се строи къща от селото, точно там да му е било най-удобно. Не, там е било най-удобно за археолозите. Когато са реставрирали Източната порта и са реставрирали Голямата базилика, тези камъни са им пречели и са ги махнали. Така че, на практика, целият път е готов, само трябва да се експонира и трябва да се допълнат двете липсващи най-важни части. Началото при Източната порта и края при Голямата базилика.
След което, този път трябва да почне да работи. Той трябва да почне да действа. Тоест, по него трябва да има шествие. Ние, когато прочетохме разказа на Хинкмар Реймски за чудото, когато св. Борис излиза, виждаме, че седемте духовни лица, които се появяват, тези светци, които се появяват от някъде, вървяха, казва, пред княза и неговите сподвижници. Вървяха. Това е много важно. Значи имало шествие. Поначало пътя е предназначен за движение, за шествие. И в този смисъл, ако в момента няма движение, понеже ако няма шествие, той не работи. Там могат да се правят национални ритуали, църковни ритуали от най-висш порядък.
Най-първостепенна символика държава. Но пътя води към нещо. В края на пътя трябва да има нещо. А сегашното състояние на голямата базилика е доста трагично. Така да се каже, там няма какво да видиш. Започнаха едни реставрационни работи по времето на покойния Божидар Димитров. Но там методологията беше сбъркана, защото да, хубаво е да се види някакъв образ. Това е редно и се прави по света, но този образ стоеше бутафорно. Т.е. той беше антиобраз. Ти виждаш една базилика, която очевидно е бутафорна. Сега, разбира се, не трябва да се правят нови старини. Нали, нещо така...
Направено като уж старо. Но и не трябва да се прави нещо, което да стои като макет пластмасов едно към едно. Методологически, голямата базилика в момента е нерешена. Поради тази причина и свещения път на България, в момента, в който го видим и го разчистим, между другото той може да се разчисти без пари. Една акция доброволческа за три дена ще приключи цялата работа. С лопати и кирки и са готови. Няма нужда от някакви... Кой е с някакви разходи, някакви милиони. Това е работа, може да се оплеви на ръка, да се оплеви на ръка цялата работа. И е редно на ръка да бъде. Но, в края на пътя, към какво върви свещения път на България, към една почти невидима, почти неогледна археология. Бурените са заляли целия обект. Една мерзост на запустението.
Най-малкото, което сме глъжден да направим на държавно равнище, е там всичко да се разчисти. Да се оскубят тези треволяции, тези бурени и да стане видима голямата базилика. Това е бил един огромен комплекс с скрипториуми, с резиденция, с монашески кейлии и така нататъка, с разбира се свещения, извора и азмото и много-много други неща, гробови и прочие. Разбира се, гроба на Свети Боян е на работа. Но, това нещо към днешна дата не функционира нито като автентична археология, нито като действащ храм или музей. Нито иното, нито и другото. Така, че трябва сериозно да се замислим, как този същен път на България отново да влезе в употреба и то на най-високо възможно равнище. Аз си мисля, че въпросът може да бъде решен много лесно, като се разделят двете функции. Двете задължителни функции на това място. Археологическата и музейната. Т.е. непосредствено до автентичната голяма базилика може да се построи на ново една голяма базилика със същите размери, която обаче да бъде действащ храм и заедно с това храм-паметник, храм-музей. Тя няма да претендира, че е автентичната или, че е реставрация на автентичното място.
Не, автентичното място ще си остане с нормалната консервация, която се прави в теки случаи, което изисква поддръжка, разбере се, което ние не правим. А в реконструкцията, вътре ще си има и коностас, ще си има и лотар осветен, както си трябва и на важните празници, примерно на 28 март, този светъл ден на Божието чудо, което дава спасение на България, там непременно трябва да има богослужение на това място, с литийно шестие по този священ път. И вероятно не само на 28 март, разбира се и на 2 май, празника на св. Борис, разбира се и на празника на св. Климат, и на св. Наум, и на св. Ангелари, на св. Седмочисленици и прочее, и прочее. Всички, които са ходили по този път, трябва по някакъв начин да присъства в нашото ежедневно опаметяване. И в този храм, действащ, който ще бъде и храм-музей, и храм-паметник, ние можем да експонираме тези триумфални колони, които сега лежат в хранищата на археологическия музей. И които никой не вижда, и които нямат смисъл извън контекста си. Това, че на една колона е написано Созополис, или Месенврия, или Родосто, или какво ще е, извън контекста, какво ни говори нищо. Контекста е важен. Ако те бъдат сложени в голямата базилика, нямата реконструкция, разбира се, съвременна, всеки, който влезе, ще разбере премъдростта на Свети Борис, ще разбере тази преемственост между то християнското и след християнското Първо Българско царство. Тази мъдрост на държавника. И разбира се, вътре ще се почита и Свети Боян е на работа. Там самата стенописна програма, в стила на деветия, как може да се направи, но сюжетно свързана с всички тези събития.
С победата на кръста, с покръстването, с едването на учениците на Свети Кераметодии, с златния век на Свети Борис. Всички тези събития, които, за съжаление, все още нямат своите емблематични образи в нашето съзнание. И ако искаме да си представим тези събития, нямаме всенароден класически образ. Такто да кажем, имаме приемност за Шипченската епопе, има две-три неща, които са емблематични. Паметника, картина и така нататък. Разбира се, одата на Вазов, нали? Това са вече ушлайвани от времето образи, които емблематизират събитието. Но за точно тези крайъгълни събития, създаващи православния избор на България, ни нямаме такива всенародни образи. Там има мястото. Там трябва да ходим да се сверяваме часовника. И там трябва да правим големия разказ за България. Защото пак да повторя. Човек вижда това, което знае. Иначе ти гледаш. Минават някакви образи, но нищо не виждаш.
Това все едно да ни покажат най-хубавото стихотворение на китайски. Да, ще го гледаме. И какво ще видим? В този храм ще се водят подрастващите. И ще им се разказва големия разказ. На място. Ще им се каже, ето тук. От тук излезе княза, източната порта. Очевидно, тя е била символична. Вероятно, защото е към Слънцето. Обърната на изток. Той не излиза пред северната порта, а през източната. Тя е била главната. И може да проследим шествието. Ето, там е бил Мартириума.
Той се е запалил. Това, разбира се, може да се направи една възстановка. Компютърна. Да се види терена. Как е бил тогава. Как се развили събитията. И това ще възпитава. Иначе, ние ще ги заведем. И не само подрастващите. И старото поколение има нужда от така велик преразказ на големия разказ. Защото ние сме учили други разкази. Неверни. Разказа за 51-та болярски рода и прочие, които са били избити. Това трябва да се изтрие от нашото съзнание. Това трябва да се измие.
Това е в лошия смисъл промива на мозъците. Това е замърсяване на мозъците. С тези токсични, лъжовни митологии. И за да се измие този позор, с който ние очернеме нашия най-велик мъж. За да се измие, какво се прави, когато човек се покаива. Какво е историческото покаяние? Личното покаяние знаем какво е. Виждаш грешката си, греха си. Казваш, не бях прав. И най-важното, правиш обратното. Започваш да правиш обратното. Ако си скъперник, започваш да даваш милостиня тройно. Ако си, да кажем, предобудеец, ставаш монах или целомъдерник. Ако си горделевец, снижаваш се, унижаваш се. Правиш обратното на греха.
Всеки грех има съответно добродетел. Нашия велик грех, спрямо св. Борис, че толкова години очернеме неговото пресветло дело. Как можем да го компенсираме? Да му кажем, извинявай св. княже. Не, трябва да правим обратното. Какво е обратното? Именно това. Да въздигнем образа на неговите дела, на неговите места и там да изтриваме стария, унизителен и неверен исторически разказ и да разказваме новия, истинския, достоверния, светлия, въздигащия България разказ. Защото какво се получава? Ние сме
чели за покръстването на този народ, на ония народ, отишъл някакъв проповедник и проповядвал и така, и така, и така. но тук, за България специално, се случва велико чудо, държавническо, военно, политическо, държавническо чудо, което го прави Господ. Господ си дава труда заради нас, българите, да направи такова чудо. заради нито един друг народ нямаме такова чудо в новозаветни времена, което лично Господ да прави, за да може този народ да избере правилния път, а не неправилния. Можем да си представим какво ще застане,
ако бяха победили жреците на мрака, езичниците. Ние сега, де сме толкова години християни, още са ни мрачни умовете, още имаме някакъв тангризъм и някакви други подобни така, комплексиарски бягания в обратната посока, напредък в погрешната посока. Не. Светлината е Христос, тангра е мрака. Няма избор между двете. Не можеш да избираш между
пълното добро и пълното зло. Така че, в този смисъл, това чудо, което е направил Господ за нас, ни е измъкнало от мрака и ни е вкарало светлината, качевало ни е на пътя към светлината, на пътя към светоста, на пътя към Бога. И този образ, точно, на пътя към Бога, 1250-1300 метровия прав път към Бога, от царството,
към храма, ни е поднесен на тепсия от най-великия българин и ние за пореден път се отказваме от чудото, за пореден път се отказваме от историята, от величието на България. България един единствен път в историята е била кръстопът на всемирната история. Това е било точно на 28 март 866 година. Тогава се решава вселенската история на източната порта на Плиска. по бутва решението в своя полза. В полза на светлината.
Никога след това и никога преди това България не е била фактор вселенски. Защото от това решение на Свети Борис следва Спасяването на делото на светите брати Кирил и Методий През Спасяването на делото на светите брати следва православното славянство а православното славянство в последствие
спасява и зобщо православието. Без православно славянство православието нямаше да съществува като фактор в вселената. Ще ще бъде както са сега коптите и някакви други народи или пък ще бъдем съвсем обезличени чрез някаква уния или нещо подобно. В този смисъл този избор на Свети Борис
е бил ключов и той повлича крак за 1100 години и повече напред до ден днешен за да го има православното славянство като можем да кажем централен
стожер на православието в вселената. Без да отричаме разбира се елинизма който е другия стожер. Те са два славянството и елинизма. Но елинизма е така да се каже от
първите 1500 години а след това вече на преден план излиза славянството като основен стожер който носи така да се каже товара историческия товар на църквата. За това ние българите нямаме
друго място вселенското в България. Вселенското място в България е Плиска и това място е точно 1300 метра дълго двореца на княза гроба на Свети Бояне на работа
голямата базилика върху него и правия път който ги свързва който ознаменува чудото което Бог прави за България и ознаменува правилния избор
на Сети Борис Велики. Светоглед новото предаване за православен поглед към историята културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по радио
Зорана. Светогледове.