Драги приятели, от 5 години в Радио „Зорана“ въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио „Зорана“ Здравейте! Темата на днешната беседа е Прагът на зрелостта Всички ние знаем от личен опит, че човекът не е даденост, а е процес. Той е развитие. И в хода на това развитие, той преминава през различни етапи. Той се преобразява. Един е когато е на една или две годинки, друг е на пет, друг е на десет, на петнайсет.
И в тези етапи на развитието има един, който е обособен като особено важен. Това е етапът на съзряването, на пълнолетието, стъпването в пълнолетие. Разбира се, има различни видове зрелост, полова зрелост, гражданска, политическа, да кажем професионална и така нататък. Примерно, да кажем в занаятите, традиционните занаяти е имало три степени. Чирак, калфа и майстор. И не можеш да прескочиш някоя степен, минаваш през съответното обучение. Не можеш да станеш майстор, без да те признаят другите майстори. Има си определен ритуал при признаването на майстора, на майсторството. След което вече си пълноправен участник в съответното гилдия, в съответния занаят. В академичното образование, казваме, той е завършил. Примерно, право, медицина. Е, не можеш да практикуваш, да кажем, да бъдеш адвокат, без да си дипломиран. Не можеш да строиш сгради, без да си дипломиран архитект, инженер. Не можеш да оперираш, без да си дипломиран лекар. Така че има един праг, след който ти вече си пълноценен участник,
пълноправен и пълноценен участник в съответната дейност. Пита се обаче, когато говорим за цялостния човек. Не за отделни човешки аспекти, не за отделни човешки дейности, а за цялостния човек, човека, неговата цялост, кога настъпва прага на пълнолетието, на зрелостта? Какъв е критерият? Можем ли да кажем, че даден човек вече е пълноценен човек? Той е пълноправен, пълноценен, зрял, пълнолетен. В цялостния смисъл на понятието човек. И какъв може да бъде критерия за това пълнолетие? Ние знаем, че критерият за всяко нещо е Христос. И за това човешко, цялостно, житейско, личностно пълнолетие, естествено, че критерият е Христос. Тоест, християнството, естествено, кое е християнство? Истинското, тоест, изворното, тоест, православното.
И човек навлиза в своята пълноценна човешка зрелост, в своето цялостно, личностно, житейско пълнолетие, когато започне да живее в Христа. Когато започне да живее в църквата. Когато неговият светоглед, неговият начин на живот е православието. Тук не говорим за битовото, инерционното православие. Ние сме кръстени в някаква ранна младенческа възраст. Не помним какво точно се е случило. Никой не ни е питал, разбира се. И това е правилно, че сме били кръстени тогава, защото без това ние нямаше да имаме ангел-хранител и не се знае в какви посоки ще тръгнем. Младенческото кръщение е добра практика. Но не е достатъчно. Ако не след това не се развиваме в това направление,
ако ние практикуваме така наивното битово християнство, празнуваш празника, чукаш яйца на Великден, обикаляш храма, със свещи или правиш козунаци и така нататък. И най-вече, ако те питат какъв си, отговаряш православен. Самоидентифицираш се с православното християнство в смисъл, че не си друг, че не си будист, не си мюсюлманин, не си индуист, не си атеист. В този смисъл си православен. Това съвсем, съвсем не е достатъчно и съвсем не е никаква зрелост и никакво пълнолетие на цялостната личност. Може би две трети от българския народ са такива православни,
но това е само номинално и повърхностно, без истинско съдържание. Трябва да имаме съзнателен избор. Трябва да знаеш за какво става дума и трябва да си го избрал за себе си. Ти трябва да си избрал Христа. Трябва да си избрал православието. Трябва да си избрал църквата. Сега, на времето как е ставало това в истинските православни общества? В средновековието, да кажем. този преход от незрелост към зрелост е ставал много плавно и безпроблемно, защото младежите, юношите, преди да придобият своята житейска и личностна зрелост,
още като юноши, като деца, започват да ходят на исповед. И те ходят на исповед при духовен наставник, при духовник. Този духовник е зрел и пълнолетен в този житейски, духовен и църковен смисъл. Т.е. той ги ръководи по този път. И те, естествено, с хода на своето развитие, преминават и в състояние на зрели православни християни.
може би дори не е имало паметен миг, в който те да направят този преход, защото е бил от само себе си, се е получавал. Ние във България обаче, много отдавна, още от XIX век, не живеем в пълноценно православно общество, а в в истинско, вече,
секуларизирано. И ако се запитаме, да кажем, кой е бил духовният наставник на Раковски, или на Каравелов, или на Ботев, на Левски, на Вазов, на Пенчо Славейков, ние ще видим, не само, че нямаме отговор на този въпрос, но още по-лошото,
че не сме си го задавали. кой е, да кажем, духовният наставник на Иван Вазов? Има ли такъв? Ходи ли той на изповед? Има ли духовен старец? Имал ли е някога такъв? Може би е имал в даден период, после да е починал, да кажем, и да е нямал. Никой не задава този въпрос. При това положение,
че живеем в такова общество, нещата не се получават от само себе си. Този път, класическия, традиционния, може би и най-хубавия път от незрелост към зрелост, вече отдавна, отдавна не се случва. Някой ще каже, добре, но ние сигурни ли сме, че имаме такива две състояния?
незрелост и зрелост. Откъде знаем, че ги имаме? Да не би пък тях да ги има в професиите, в гилдията, но в духовното да не ги има. Примерно, Господ ни е дал пример с детето. Ако ги казва, ако не станете като това дете, няма да влезете царството.
Да, ние сме напълно сигурни, че има такива етапи, че има такова значимо деление между незрелост и зрелост. За това ни говори, да кажем, св. апостол Павел в първото послание
до коринтяните. Той казва така, Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах. А като станах мъж, оставих младенческото. Тук са противопоставени
двете състояния. Когато станах мъж, оставих младенческото. И малко по-нататъка в същата глава, 13-та. Братя, не бивайте деца по ум. Бъдете младенци за злото, а по ум
бъдете пълнолетни. Ето, това е може би най-ясното изразяване на това, за което говорим. Защото той разкрива какво имал предвид Господ, когато ни е посочвал младенеца като образец
за подражание. Казва бъдете младенци за злото. Тоест, това е един пример морален. Един пример за чистотата на сърцето на детето. Защото
естествено, че децата са с по-чисти сърца. А по ум казва сети Павел бъдете пълнолетни. И когато малко преди това казва така като станах мъж оставих
младенческото, той има предвид именно това. Младенческото мислене, а не младенчеството за злото. Това разбира се не бива да го оставим. Трябва да си останем цял живот младенци за злото.
Но тук говорим за светогледа. Говорим за мисленето. Така че сигурни сме, напълно сме сигурни, че има такова противопоставяне и че ние не бива
да бъдем младенци по ум. За съжаление за съжаление дълги десетилетия, а може би векове, ние във българското общество сме младенци по ум. това е
един инфантилизъм. духовен, житейски, цялостен, личностен. И точно затова ние проблематизираме този въпрос. Затова говорим за него. Затова разсъждаваме.
Може би най-яркият пример за този инфантилизъм исторически в българската история е така нелечения комунистически период. До такава степен, че ние не можем
да покажем един човек, който да е в духа на това време, т.е. да е привърженик на комунистическата идеология, който да не е инфантил в духовен и в цялостен
личностен житейски смисъл. Комунизма е инфантилизъм, незрелост, непълнолетие. Той, Бърнард Шоу, има един такъв знаменит афоризъм, нали, че ако на 20 години не си
левичар, нямаш сърце, ако на 40 години си левичар, нямаш ум, има различни варианти. Това имал предвид инфантилизма на левичарството, на тази революционно-секуларна идеология, чието най-ярк
исторически представител е именно комунизма. той е незрел, недоразвил се в духовно и в умствено отношение. ние бяхме 45 години под тази егида, под тази идеология
и можем да кажем, че видимите, управляващите, властващите човеки през целият този период бяха инфантили. включително и дядото Благоев и Димитров
и Живков и Вълко Червенков и априлското поколение и тази и Людмила Живкова и прочее. Това беше едно инфантилно поколение или по-скоро няколко поколение. Със своя кауза,
но недозрели до Христа, недозрели до въцърковяването, недоразбрали за какво става дума в живота, какъв е смисъла на живота, останали си с тези юношески, левичарски
по Бърнард Шоу пориви. Почти нищо не се промени след 10 ноември. Един инфантилизъм се замени с друг. Една незрелост, айде да кажем по- правилната дума,
незрелост, защото ако се замислим в лоното на комунистическата идеология или преди или след това, има, разбира се, човеки, които така житейски изглеждат
умни, да не кажем, мъдри. Има такива. атеисти дори. Някакси житейски, очукани от живота, много знаещи и прочие, които изглеждат вече сякаш не са инфантили.
но това само изглежда, докато не приложим критерия. Приложим ли критерия за истината? Приложим ли критерия за пътя и живота? Виждаме, че те всъщност не са прекрачали прага на зрелостта, който е прага
на църквата, който е прага на православието. Всички ние минаваме през младенчеството. Там сме чисти по сърце. но лека-полека времето минава. Започват различни изкушения.
Пубертетът. Откриваме различни нови идеологии. Любопитни сме. Ами, какво ли пък е това? Какви ли пък са тези източни учения? Какви ли са пък тези източни бойни изкуства? Какъв ли пък е
той е таян окултизъм? И прочее, и прочее влизаме в конфликт с родителите си, което е обичайно за тази възраст. пубертетът. Тоест, нашето младенчество приключва и започва
да се меси тестото на нашата зрелост, ако изобщо. И тук е много важно какво се случва. Значи, да кажем, аз съм кръстен на тригодишна възраст. Обаче, в пубертета почвам да се интересувам
от източни учения, от източни бойни изкуства, от философии, от религии, ами тази религия, ами онази религия, тук идва ключовата роля на кръстникът. какво прави
кръстникът по това време. Той трябва, като духовен родител, той трябва да следи. Разбира се, той е кръстил младенеца в много ранна несъзнателна възраст. Но, знаеки,
че това дете вече е пораснало и е започнало да се бори с живота, с неговите съблазни, всякакви, има опасност да направи погрешен избор, погрешен
житейски избор. Може да стане невярващ, може да стане един материалист, да изгуби изобщо духовния свят, колкото и да е кръстен. Така, че ролята на кръстника, разбира се, ролята на родителите
по плът е също толкова важно, защото те ли би трябвало да следят това развитие и да го насочват в правилната посока. Така, че ние непременно трябва да имаме
една втора среща след ранното кръщение, което в никакъв случай не трябва да се отлага. Един вид, че да бъде съзнателен избор, в никакъв случай това е от лукавия, защото съзнателен избор може да дойде много късно да отиде в погрешна посока.
Ти, когато го лишиш от тайнството на църквата, от благодатта на църквата, от ходенето на църква с родителите, от участието в тайнствата, светото причастие и така нататък, ти го пускаш обезоръжено в тази
много тежка битка и е напълно възможно то да падне, преди още да направило дълбокия и верен избор. Така че кръстникът и самите родители са призвани да очакват детето в края на пубертета и в подстъпите към
зрелостта и там непременно да направят всичко възможното да се въцърковят. Защото точно въцърковяването това е точната дума, точният термин означава точно този свободен осъзнат избор, който
наричаме зрелост на цялостната личност и без който личността остава незрела. Сега, тук трябва да направим разбира се една уговорка, че има и отровни двойници на духовната зрелост. Това ще бъде тема за отделен разговор отровните двойници,
но предварително нека да кажем, че няма нещо в църквата което да няма своето антицърковно, своя антицърковен, антихристов отровен двойник. Дали ще бъде под маската на Христа
или без тази маска, това е друг въпрос. Но отровни двойници има на всичко. Лукавият в никакъв случай не е аматьор и не е оставил нещо, което да не бъде подменено. Така, че опасността е
не само човек да остане материалист и атеист, а да тръгне в погрешната духовна посока. и тук е много трудно, може би всеки отделен случай е различен. Много е трудно
да се каже кое е по-голямото зло. Дали атеизма или болната мистика. Защото можем да кажем, че това е чума и холера. Трябва да избираш в този смисъл няма смислен избор.
Но нека да се върнем към прага на зрелостта. в нашето общество естествено, като във всяко общество има такива ритуали на прехода. Всички общества са осъзнали прехода между незрелост и зрелост,
между непълнолетие и пълнолетие и разбира се, че имат своите ритуали на прехода. Вече се знае, че ти си към групата на пълнолетните. до преди това си бил
в групата на непълнолетните, на незрелите, а вече от този момент нататък си в групата на пълнолетните. В нашата традиция, като че ли ключово място в това отношение
играят абитуриентските балове, на времето когато ходихме в казармата, изпращането в казармата също играеше подобна роля. Те са много близко едно до
друго. Първо ставаше абитуриент, следва отиваш в казармата, така че в общи линии през два месеца или три се провеждаха тези ритуали
на прехода. Неслучайно абитуриентските балове са толкова преживени от участниците, толкова се вълнуват родителите и близките и роднините.
Такава покъзност има пред града, пред обществото излизаш вече като един вид зрел човек. Минал си така неченият зрелостен
изпит, матура. Самото понятие матура означава, че си вече зрел. С това си обясняваме тези много ярки ритуали
на прехода. Те разбира се маркират и края на пубертета, можем да кажем, че след завършването на средно образование
човека навлиза в живота, най-вощо казано. Сега има една отсрочка за тези, които учат висше образование. При тях имаме втори такъв ритуал,
условно казано, на абсолвентския бал, което е горе-долу аналогично. Но какъв е аналога в духовното, в църковното? Това е
един интересен въпрос. Защото колко усилия се влагат в подготовката за абитуриенския бал, преживявания. Това остава за цяло живе от
спомени, бала. Купуват се рокли, костюми, но имат се големи коли и така нататък. Това се помни. Това е прехода
към зрелостта. обаче в духовно отношение ние няме абсолютно нищо не само подобно по-значимо са ми съвсем нищо.
Аз не се сещам да има в живота на православния християнин някакъв обрет на вече съзнателното въцърковяване на кръстения в
младенчество православния християнин. В западната традиция съществува така начината конфирмация. Тя е верно, че е по-скоро в началото или някъде към
средата на пубертета 12-13 годишни ги миропомазват, правят тъй начината конфирмация, но идеята е тази, че той е бил кръстен като
бебе, не е знаел какво се случва, някой друг вместо него е излъжал това нещо, но вече към 12-13-14-14 години вече почва да осъзнава за какво става дума в живота
и тази конфирмация потвърждение е нещо като обрет на прехода и тя разбира също е тържествена, паметна, помни се и така нататък, т.е.
ти извършваш нещо, което е заявление пред обществото. ние ние в нащата православна църква нямаме подобно вече осъзнато
повъзгласяване аз съм член на църквата, аз съм православен християнин. Там, където традицията е била непрекъсната в средновековието може би не е имало нужда от такова нещо.
Плавно и естествено се преминавало от незрелост към зрелост. От несъзнателно избиране на църквата към съзнателно избиране на църквата. Но в днешния секуларен век
това вече в никакъв случай не става от само себе си. Можем да кажем, че напротив. Напротив. Като правило човек се разцърковява по време на пубертета. Ако изощо е бил въцърковен до тогава, ако не е било формално това крещене.
И в тези години между десетата, дванайсата и двадестата през неговото съзнание минава цялата световна цивилизация, която на времето тя е била дори непозната, тя не е съществувала, не е битувала тук.
В средноековна България е имало няколко секти. Но, да кажем, мусулмани, буддисти, индуисти не е имало изобщо. Никой не е чувал за подобни учения, никой не е чал
подобни книги. Ай да кажем, за исляма са чували, но за индуизма и за буддизма кой ли е чувал? Те не са присъствали в съзнанието. Да не говорим за материализма, атеизма и прочее,
било е това нещо немислимо в средноековна България. сега не е така. Сега можем да кажем, че 99% от информацията, която имаме, не е църковна. Тя е разцърковена. Тя е без Христа. И в този смисъл става така,
че мнозина и мнозина не достигат до личностна зрелост. Остават си младенци по ум. Остават си инфантили в църковно отношение. Не знаещи. Дори не и чираци.
Да не говорим за калфи, да не говорим за майстори. Не говорим за бакалаври и магистри. А хора от църковната забавачка, цял живот натваря в нище. И понякога и на по-лошо.
Така, че в това отношение имаме огромна нужда от специално внимание какво се случва в съзнанието на съзряващия млад човек. Защото от момента, в който той подреди своя светоглед,
той вече започва да се отъждествява с него. Примерно, аз не съм срещал човек, който да е станал, да кажем, левскар или цесекар на 50 години. Не. Стават в детска възраст.
И после цял живот. Защо? Защото на времето някога ме направва впечатление, а става негов комир и той, цял живот, ще бъде верен на той свой пубертетен детински избор. незрял,
разбира се. Несъзнателен, естествено. Но, му е верен десетилетия. Така че, тези изкушения на секуларния свят ни обстрелват от всякъде и е редно,
разбира се, през цялото време да имаме православна проповед изпрямо 5 годишното, изпрямо 15 годишното, изпрямо 16 и 20. Но, особено важно е в този, можем да кажем, ключовия
период преди съзреването, преди човек да се обзаведе със светоглед, с комири, с себеотъждестваване, да каже, аз съм такъв, аз съм атеист или аз съм защо?
Защото после той не може да каже, аз отричам от себе си. Той изгради от себе си като някакъв и сега да искаме от него да се отрече от себе си, това е доста висок прак. Трябва да прескочи. Когато обаче още не се е калцинирал, още не се е окаменил
в погрешната посока, непременно трябва да има едно специално внимание от страна на църквата, особено ако той вече е бил кръстен в младенческа възраст, за да може този човек отново да се срещне в църквата. Отново да се срещне
с Христа, вече като съзряващ. и тогава да стане наистина зрял. Защото иначе може да остане младенец по ум за цял живот, верен на запалянкоството, което го е хванало в раната възраст.
Ние в България, за съжаление, сме много бедни от към образци на православната зрелост, като ролеви модели. Можем да кажем, че кумирите на България са
незрели в това отношение. непълнолетни. Революционери, бунтовници, политици, поети, музиканти. Но за кой от тях може да кажем Той е зрел в Христа? За кой от тях може да кажем това, което казва сети апостол Павел
в посланието до Галатени? И вече не аз живея, а Христос живее в мене. За кого? Да, някой ще каже за святи Борис, за святи Йоан Рилски, за святи Кирил методи. Да. Но много от тях
са подменени. Свети Кирилни методи, които са духовници от най-висок порядък, са сведени до автори на азбуката. Много малко говорим и мислим за духовника
сети Кирил. Изключителен духовник с изключителна дарба духовна. Ровно апостол от всякъде. Човек, който като Павел, не аз живея, а Христос живее
в мене. Когато му казват свише, че предстои да умре, той се зарадва. Той е радостен, че ще постигне смисъл на живота си. Ще отиде при Христа. Това е белек за полноценна житейска
и духовна зрелост. Сто процентова. Но ние за това не говорим. говорим за азбуката. Искаме да го сведем до нещо, което е така научно, практическо, такова. Духовността е най-практичното нещо. Де,
ама практическо в лоши е смисъл на думата, в смисъл на бездуховно-практическо. Най-практичните неща са духовните. Това е, няма никакво съмнение. Светио Ариуски бил най-практичният българин. Свети Кирил Константин философия бил най-практичният
човек на своето време, защото е гледал най-важното, единственото важно, Христос. Но, аз говоря за друго, за това, че ние се опитаме да ги принизим до едни секуларни до едни секуларни благодетели на славянството, на българството.
Единият съзнал азбуката, превел част от благослужемната литература, другия се борил, превел другите книги и така нататък, отстоявал позициите. в общи линии до това свеждаме
тяхната дейност, а не да гледаме и на тяхната, разбира се, духовна страна. Същото въжи за Свети Борис, голям политик, голям дипломат, а това, че е голям духовник, това, че е духовен човек от най-виша
класа, това го оставя на второ место. Така, че нашите реални ролеви модели са по-скоро незрели, по-скоро инфантилни. Примерно, ако погледнем кумира
на последните 30 години, Стамбалов, когато харесват и червени, и сини, и всякакви, разбира се, че той няма духовна зрелост. Той е един секуларен човек и неговото
отношение към църквата, гоненията, на които е подложена българската църква, естествено, че го доказват без никво съмнение. Но това въжи и за останалите, това въжи и за
Стамбулийски, и за Константин Стоилов, и за кой ли не от българските управници. да не говорим за след 9 септември, да не говорим за нашите
съвременници. Така, че тези ролеви модели, писателите, класиците, нашите класици, до един, до един, от сам прага на истинското въцърковяване. До такава степа е,
че ние дори не знаем дали те са имали духовен живот. И по техните произведения съдим, че не са имали. Ако прочетем писаното от нашите класици, от нашите кумири, ще видим, че там
църквата въцърковяването почти не съществува. Освен като социално или някакво патриотично измерение, което не е същността, разбира се. Духовната страна, спасителната страна на православието
някак си е или периферно, така, цивилизационно само призната или напълно отсъства, да не говорим, че в някакъв случай, както е Ботев, е отречена. църквата е сведена до опиум за народа
и до паразит върху хубавите идеали. Така, че този цивилизационен обществен инфантилизъм е проникнал в ДНК-то на съвременното
българско общество до степен да не го виждаме вече. Ние ги смятаме тези човеки зазрели. Сметаме ги за примери за подържане и си казвам е, къде са
днешните стънболовци, да кажем, или нещо подобно. И се чудим и се маям дащо ги няма. Колко лошо е, че ги няма. Ако погледнем прочутата книга на Семьян Радев «Строителите на съвременна България», ще видим, че вътре
няма нищо духовно. До такава степен, че тя някакси е оперирана, отстранена е духовността от това тяло съвременна България и ако има някакви духовници, те се прояват само като
политически лица вътре и тяхната политическа дейност. Духовността тотално отсъства от строителите на съвременна България в съзнанието на Семьян Радев и на неговите читатели. Айде,
той е такъв, но неговите читатели и толкователи всички наричат тази книга наравно с записки по българските въстания и с подигото най-българската книга. Ами, Захари Стоянов и той е противник на църквата.
и я осмива и така нататък разбира се в духа на своето време. И тази книга е най-българска. Така че този инфантилизъм, тази духовна и житейска незрелост се оказва
същност на нашата съвременна култура. Същото въжи, разбира се, и за образователната ни система, ковачницата на бъдещите инфантили. в тази образователна система всичко е нехристово, всичко е
незряло. Цялата програма, като започнем от физиката, без Христа, биологията, разбира се, без Христа, историята, 100% без Христа, литературата, без Христа. Сега, в литературата може да се споменават
е така светите кила и методи пак, но отново с един секуларен прочит. Тоест, пропускаме единствено важното. Романите, които се изследват там, художните произведения, те би трябвало да създадат мисленето.
ние се оплакваме, че децата един вид, вече не могат да четат, но и гото се вяват на матура. Зрелостният изпит. И към се пада? Вазов, Ботев, Йовков, Елимпелин, Вапцаров, Геомилев. Еми, нещо духовно да има там. Нещо
въцърковено да има там. В тези зрелостни изпити, в тези въпроси, в тези отговори. никъде. Е, каква зрелост, каква матура? Какво проверяваме ние? Един духовно зрелостен въпрос, ако се постави, ще е съвсем друго.
И веднага ще се проличи кой е отговорил и кой не е отговорил. ще бъде истинска тази матура и е много лесно да се въведе. Защото много лесно може да се покаже кое е духовно, кое не е духовно. ясно като бъл ден. Но, българското образование се гордее със своя секуларизъм, смята своя секуларизъм за белек, за качество, за научност, за достоверност
и обрича българчетата, които са щамповани от това образование на незрелост, на житейска незрелост. Духовна и житейска незрелост. Разбира се, политиците, политиката е същото. Какво е великото верою на
съвременната българска политика? Еми, какво? Евроатлантическите ценности, демокрацията, нещо духовно да има в евроатлантическите ценности, една от тях да е духовна, не разбира се. Тоест това е пак същия инфантилизъм. Само, че в политиката. Същото въжи, разбира се, и в медиите, същото въжи в
интернет. Ако вземем българския химн, и там няма духовност. Няма Христос. Няма е църквата. сикуларно. Незряло. Непълнолетно. Това обстрелване на подрастващите, па и на порасналите вече, от всички страни,
с този незрял секуларизъм, секуларизъм, прави така, че ние се обричаме на тази духовна младост, нерадост. това всъщност недоразвиване на човека.
И какво се получава като резултат? Чисто психологически. Хората спират да се развиват и се при включват към своето юношество и към своята младост. Техните, значи,
като юноша той е слушал еди каква си музика. Е, после цял живот ще я слуша. Като юноша е станал привържен на този отбор. После цял живот ще бъде фен на този отбор. Като юноша е чел
тази литература. Цял живот после ще е фен на тази литература. Или тези филми и така нататък. Тоест, ние ставаме едни роби на своето младенчество интелектуално
и житейско и не искаме. И ако на някой искаш да му отнемеш измамите на неговата младост и на неговото юношество, той ще се бори за тях. Как така ще ми отнемеш? Аз съм закърмен с Битлз
и Ролинг Стоун или с Юрая Хип за онова поколение. и той ще стане на 100 години и ще си мечтае за Юрая Хип и ще ходя на Джулая. Защото когато е бил млад и
съвършенно несъстоятелен, това е изпълвало неговото съзнание. Да, прекрасно, но после пак ли на това равнище ще примираме до последния си дъх. Пак ли същите
самоизмами? На практика прага на зрелостта в днешно време на личностната, цялостната зрелост винаги е свързан с една криза. Това не е естественият процес, който е бил на времето в истинските
православни общества. Не. И всеки, който е преминал този доста стремен праг, помни, ако не деня и часа, то поне периода,
в който е станал този прелом. Защото ние до безкачането на този праг сме били едни, след това сме станали други. И ако трябва да изобразим как става
това нещо, можем да си представим два етажа в един блок. Първи етаж и втори етаж, да кажем. Защото е много важно да знаем, че имаме иерархия. Светът е
иерархичен. Не са равностойни младенчеството и зрелостта. Те са иерархично разположени. Зрелостта е над младенчеството. глядаме ги тези два етажа в блок. Младенчеството,
първи етаж и коре втори етаж духовната зрелост. Цялостната зрелост на личността. Въцърковяването. Това не може да стане ти от първи етаж на блока да пробиеш
бетонната плоча и да се озовееш на втори етаж. Това не се случва. Да минеш е така. Не. Ти трябва да излезеш от първи етаж, да се качиш на стълбището
или на сансьора, т.е. да напуснеш своето състояние на комфорт. Оно аз, което си свикнал, оно аз, което си зарибен, о нези сладки наркотици с които си зарибен,
запалянковство, юра е хип, филми и така нататък, т.е. твоето юношество и твоето младост, ти трябва да се отречеш от тях. Да ти излезеш навънка, извън зоната на комфорт и да се качиш в неизвестния
втори етаж, където те първаш и влизаш и където те я нямало до вчера. Общо взето над 90%, а може би и над 99% от съвремените българи, за да се въцърковят, трябва да минат през
такова покайно отношение към своята юношество и към своята младост. Единици са тези, които са имали въцърковено юношество и въцърковена младост
и не са се разбунтували срещу това по време на пубертета. Всички останали са се обзавели с една инфантилна цивилизационна среда, отъждествили са се
с нея и казват аз съм това, аз съм от този отбор, аз харесвам тази музика, това е моята музика, аз съм
тази музика. А какво означава музика? И романи, и филми, и всичко. Това означава култура, това означава изкуство, това означава образи, това означава
светоглед, това означава координатна система. Те са вземо свързани нещата. Така че единствения начин за огромното музейство от съвременните българи
да прекрачат високия прак на зрелостта е да се откажат от егото си в неговата предишна разновидност, в неговата нехристова разновидност,
когато нехристос живее в мен. По думите на св. Павел. И това себе отрицание би трябвало да бъде
грижа на църквата, на духовните наставници, на пастирите, защото не е лесно, особено в днешно време, с една деградирала интелектуална и културна околна
среда, при която островите на православна духовност са маргинализирани. Не, че ги няма. Има ги. Но първо са малко, второ са на голямо разстояние и трето
обществото ги препраща в периферията. Слава Богу, че все още не ги гони и от периферията, защото и това ще се случи, ако ние го допуснем. Защото е естествено секуларната антихристиянска
цивилизация да прерасне в цивилизация на антихриста и да започне гонения срещу църквата. Ние в момента живеем в времето, което, макар и секуларно и антихристиянско, но все пак ни дава възможност
да бъдем православни християни, да проповядваме, да пишем книги, да издаваме литература и така нататък. Не се знае до кога ще бъде това нещо. Така че точно
в тези времена, когато това е напълно възможно да се прави, е много важно да се замислим за това въцърковяване на младите човеци в преломния етап
напрехода към зрелостта. Там се определя целия живот на човека. Много трудно след това при някаква много голяма криза или при някаква голяма Божия благодат
накъсни години някой човек може да преодолее своя инфантилизъм. Напротив, този инфантилизъм има тенденция да се вкустенява, да стане старчески инфантилизъм. Старческо умиление
спрямо безбожната и бездуховна или което е може би още по-лошо псевдо-духовна младост. И там вероятно трябва да е най-голямото внимание на
духовниците и на всички нас православните. И е много важно самото въцърковяване, самият преход на прага на зрелостта, самият преход
към живота в Христа да бъде нашия ориентир. Ние да го използваме като ориентир за събитията, защото ние по инерция
живеем в един страт, в който примерно Иван Вазов е класик, Христо Ботев е класик, Дмитър Димов е класик, Николай
Хайтов е класик, Радичков е класик, а ни прилагаме ли към тях бенега за зрелостта църквата? Или те са недорасли в духовно
отношение, и като такива стават учители най-малкото в мисленето, ако не и в поведението и в живота. Защото те избират образци за подражание, те избират
ролеви модели, които следствие на техния безспорен талант навлизат или пак нашите поети Христо Фотев прекрасно, но него няма
зрелост никаква. къде са нашите зрели властелини на мисълта от съвременността и как обществото се ползва от тях, как ги търси,
как ги намира, как ги възпроизвежда чрез образователната система. Ето за това ние трябва да използваме този критерий за духовна и личностна
цялостна зрелост. Разбира се, прекрачването на прага на зрелостта, на прага на църквата въцърковяването съвсем не е някакъв край. Той е до начало. Никой не е
гарантиран, че след това няма да се върне назад, че няма да отпадне, че няма да се провали. това е само началото, този праг на зрелостта, на дългия път на човешката
личност към крайната цел, към Христа, по една лествица, която Сетюан Лествичник е описал и мнозина други са говорили за този
възходящ път на вече зрелия въцърковения човек към своето истинско осъществяване в Христа. Светоглед Новото предаване за православен поглед
към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио „Зорана“. Драги приятели, от пет години в Радио „Зорана“ въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София.
За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg Благодарим ви!