Здравейте! Темата на днешната беседа е Богомилството и интелигенцията. Вземаме повод от една кръгла годишнина. Навършват се 810 години от Събора срещу Богомилите, свикан в тогавашната българска столица Търново от тогавашния наш владетел Борил на 11 февруари 1211 година. Тоест преди 810 години. Темата за Богомилството
е една голяма и важна светогледна тема за България. Ние в никакъв случай няма да я изчерпим, няма дори да я разгледаме в нейната цялост. А ще разгледаме и то накратко отношението на нашата интелигенция към Богомилството. това отношение е общо взето положително. Изграден е положителен образ на Богомилството в българското общество. тук изключвам, разбира се, църковните автори, строго църковните автори,
чието отношение към Богомилството е категорично отрицателно. Но можем да кажем, че ако изключим Презвитер Козма в 10 век, съвремените наши строго църковни писатели са длъжници на тази тема. ние нямаме все още едно фундаментално църковно изследване на тази тема, което да изясни нейната същност от църковна гледна точка.
Не, че тя не е ясна, но има нужда от капитален труд, какъвто ние не сме смогнали да направим до сега, говорим за църковните автори в България. Но общественото мнение, образите, митовите, чрез които обществото възприема историята и смисъла на света, на събитията,
общественото мнение не се определя от строго научни изследвания, а от образа, който се изгражда от интелигенцията, от художествения образ, който се изгражда именно от интелигенцията, от писатели, поети, художници, кинематографисти и прочие.
есеисти, журналисти и този образ е положителен. Един пример за това, разбира се, съвсем дребен, е, че в българската столица, в центъра на град Света София има улица Поп Богомил и тя не е именувана след 44-та година, а много преди това, и това, когато българската православна църква е имала
безспорни позиции в българската държава и въпреки това в столицата имаме улица провъзгласяваща значимостта на основателя на богомилството Поп Богомил. и тази улица не е била преименувана, т.е. църквата или не е пожелала, или не е могла да се пребори с това, можем да кажем,
антицърковно име. До днес нямаме нито едно художествено произведение на българската интелигенция, което да е против богомилството. Всички те са положителни, в една или друга степен. и естествено си поставим въпроса защо е така. Преди да навлезем в отговора на този въпрос, нека да нахвърлим бегло някои проявления
на богомилската тематика у българската интелигенция. Може би най-емблематичната ранна фигура в това отношение е Николай Райнов, Николай Райнов той публикува своята първа книга, тя е първата му книга Богомилски легенди в 1912-та година. С псевдоним, аноним така се подписва той, аноним.
После има второ издание в 1918-та година, трето в 1938-та година и така нататък сега Николай Райнов е сложна личност, много любопитна, силно отрицателна за българската култура. можем да споменем, че той е теософ, окултист,
че точно в 1944-та година става член на БКП, българската комунистическа партия, че е активен участник в Народния съд и прочее и прочее. Но сложна, любопитна, личност, талантлив художник, талантлив писател и отлъчен от БПЦ. Впрочем, чест прави на БПЦ,
че го отлъчва, защото рядко се прави това от църквите. те някакси не искат да влизат в конфликт с общественото мнение, с интелигенцията и са в голяма рядкост отлъчените от църквата видни интелектуалци. Николай Райнов във България е един от ярките примери. Той е стожер на богомилската тема, не случайно един от синовете му носи името Богомил, този известният Богомил Райнов.
В 1925 г. Йордан Иванов издава като научно изследване своята книга "Богомилски книги и легенди". Сега, той разбира се не казва, че богомилени са добри или лоши, а го издава като научно изследване, но самия факт, че един такъв виден българист издава тази голяма книга, така да се каже, той дава градиво, дава храна на богомилската тема, легитимира я. книгата не е критична.
Това не е малко. Защото богомилството е ерес. Православието по това време е официалното, водещото, господстващото вероисповедание в Българското царство. и издаването на една безкритична книга към богомилството, само по себе си е един пиар за тази тема, тази любопитна глождаща интелигенцията тема. През 1931 година излиза една любопитна книга от второразредния австрийски историк Йозеф Лео Зайферт. Заглавието обаче интересно за нас "Световните революционери" от поп Богомил през Хус до Ленин. Виена, 1931 година. Това заглавя тази книга прави впечатление на българите и преди 9 септември, а и в наши дни. Тя е издадена през 1994 година. И в предговора, и вече 1994 година в наше време, в предговора много точно е формулирано отношението към богомилството на господстващата мейнстрима на българската интелигенция. Това отношение към богомилството е изразено с определението "Мощен порив на духа от низините" - това е било богомилството.
И по нататък, цитирам: Обикновените хора обикват книжнината, преведена или създадена народния език, научават се да я тълкуват и започват да изразяват правото си на собствен нравствен и социален избор. Те излизат от схемата на църковната догма и на феодалното господство, за да се почувстват личности, общуващи с всички отговорности и съзидателни тайнства на света. Крайна цитата. Това е предговора към превода на книгата на Йозеф Зайферт. Нека да се върнем към този цитат от предговора. Става дума за времената след покръстването, след мисията на Светите братя Кирил и Методий. Един вид богомилството е продължение на делото на святите Кирил и Методий, защото след преводите на свещените книги на славено-български език, вече народа, като се ограмоти, понеже тази книжнина е на народен език,
то народа се така някакси подбужда да тълкува писанието, започва да изразява, както казва автора, правото си на собствен, нравствен и социален избор. Какво означава право на собствен, нравствен и социален избор? Много любопитно. И те богомилите излизали от схемата на църковната догма и на феодалното господство. за да се почувстват личности, забележете, общуващи с всички отговорности и създателни тайнства на света. Създателни тайнства на света. Сега, това, че смисъла избягва така в този израз с едната страна, но ние разбираме горе-долу за какво става дума.
личности общуващи с всички отговорности и създателни тайнства на света. Тук очевидно акцентът е върху личността, върху нейната автономност и самостоятелност. Тя излиза от схемата на църковната догма. Какво означава да излезеш от схемата на църковната догма? Това, че автора на тези думи не разбира какво означава църква. Църквата е проводник на Бога, на Божията истина на земята. Църквата не може да не е догматична. Ако тя не е догматична, тя не е проводник на Божията истина. Божията истина не е въпрос на пререкание. Тя не се ражда в спора. Божията истина е над споровете. За ние не можем да спорим.
Ние можем да спорим за тълкования, за някакви човешки грешки при разбирането на тази истина. Но самата истина е априори догматична. Тя е Божия, непререкаема, абсолютна. Догматична. Най-точно казано. И като такава ние или имаме истинска църква, т.е. догматична църква, т.е. Божия църква, която ни спуска от Бога откритото, откровеното. А това е единствено истинската църква. друга църква, която не ни спуска Божието откровение, откровението на Светия Дух, откровението на въплътилия се Бог Слово. Ако тъй наречената общност, която нарича себе си църква, не ни носи Божията истина, тогава тя не е никаква църква. Разбира се, лъжи църква. Тя е от човеки създадена фейк. Нашата църква, обаче, е истинска. Тя е от Бога, учредена. Тя носи Божията истина, поради което тази истина е задължително догматична. И как да я наречиш схематична или не схематична, когато догмата, истината е такава каквато е. Тя е схематична. Истината, кога е схематична? Когато ти не я разбираш. Папагалски я повтаряш, да. Може ли да има такова отношение към истината? Може. Но от това тя превръща ли се в неистина? Не. Неистинско е твоето отношение към нея. Самата тя си е истинска.
Това, че ти не си я разбрал, толкова после за тебе. Това, че ти я повтаряш папагалски, толкова после за тебе. Ако има такива носители на истината, които я повтарят папагалски и схематично, те трябва да бъдат по-правени. Да им се обясни каква е същността, че те са повърхностни, че повтарят без да разбират това. Да. Но самата истина е догматична, абсолютна, божия, църковна и тя отнема споровете на спорещите. Отнема диалогичността, на която ни толкова много държим. Диалогичността е много полезно нещо между човеците. Ти изказваш мнение, друг свое мнение и вие може да поспорите, това е добре. Но да спориш с Бога, да влизаш в диалог на равна нога с Бога. Ти какъв диалог можеш да водиш с Бога? Ти можеш да му кажеш: Господи, отвори ума ми да разбера. Преподай ми истината. Това не е диалог в оня смисъл, че ние заедно търсим истината. Не, ние не търсим заедно. Бог е истината. Той ниспослава истината и ние като раби Божии ставаме носители, получатели.
Така че схемата на църковната догма и на феодалното господство, за които говори автора на този увод, това са едни начини за неразбиране на същността на държавата и същността на църквата. Истинската църква е носител на истината Божия, а държавата, богоустановената православна държава е благословена от Бога. Но тя осъществява ли се от ангели? Съвсем не. Тя се осъществява от човеки. Тези човеки грешни ли са до един всичките? Естествено, че те имат грехове, но греха на тези човеки не е в това, че има държавна иерархия, не е в това, че има законодателство, не е в това, че има власт, не е в това, че тази власт употребява насилие. Ако няма насилие, няма да има власт, естествено. Няма да има закон. Закон без насилие не е закон. Ние за това казваме, че християнството е над закона, то е благодат и любов. Но не казваме, че когато има закон в държавата, той не трябва да се изпълнява. Или ако не се изпълнява, държавата не трябва да употребява насилие. Напротив, трябва да употребява насилие като държава. Това е от Бога благословено. Държавната иерархия е благословена и църковната иерархия също е благословена. Навърха на църковната иерархия стои сам Христос.
Върха на държавната иерархия стои помазаника Божий, царят, който е Божий помазаник, т.е. пак Христос. И затова и двете иерархии, и църковната и държавната са от Бога. И съответно, роптанието срещу тези две иерархии, дали ще бъде срещу схемата на църковната догма или на феодалното господство? Феодалното господство какво означава? Означава начин на историческо съществуване на греховния човек. Греховния човек съобразно със своите грехове, разбирания, похоти, амбиции, желания, страсти и т.н. Но като греховен, той организира обществото състояще също от греховни човеки. И това общество преминава през свои исторически етапи, в които през цялото време се състои изцяло от греховни люди и те естествено, че правят грехове. Извършват грехове. Не са винаги справедливи, не са винаги любящи, но техните потърпевши поданици, ние, да го наречем условно казано, сме също такива греховни човеки. Ако не бяхме на тяхно място, вероятно ще бъдем и по-лоши, и по-деспотични, и по-несправедливи. Така че, липсата на власт, уплебея, не означава, че той е свободен от грех. Не, той е също толкова греховен, колкото царя. Но понеже няма власт, не упражнява, не консумира своите пагубни похоти, своите пагубни страсти, докато владетеля ги консумира в някаква степен, упражнявайки властта. Така че нас не се привижда, че той е по-лош от нас. Но не е така, ние сме същите.
И понеже сме същите като владетеля, дори и лошите владетели, да взе, най-лошите Нерон, символ на лош владетел във всяко отношение. Но святите апостоли Петър и Павел срещу личната греховност на Нерон не въстават, срещу държавната структура на езическата държава не въстават, а проповядват починения на тази държава. Защото йерархията е необходима, тя е от Бога, държавната йерархия. Нека да продължим с така откъслични примери за отношение на интелигенцията към Богомилството. Много ярък и нагледен пример това отношение е една картина на Васил Стоилов, наречена Богомилска проповед. Сега самия Васил Стоилов също е окултист, той залита към масонство и така нататъка. Но, както всички български, да ги наречем интелигенти, той някакси залита към окултното, към забраненото, към неофициалното, към заговорническото. Защо? Защото можем да кажем, че българската интелигенция е родена в двоен грях: в греха на противодържавната революция и в греха на противоцерковната революция. които два гряха ние смятаме за връх на прогресивното. Изобщо смятаме прогреса за прогресивен. Прогресът съвсем не е прогресивен. Прогресът е пагубен в неговите реални исторически измерения.
ако погледнем така неченият прогрес, социален, технически и прочие, на къде води, ще видим, че той води и то не че сам по себе си е зло, а че носителите на прогреса, греховните човеци, бидейки греховни, го правят носител на злото. И така, в тази картина на Васил Стоилов, в средата, стои импозантната фигура на Поп Богомил или на Богомилския проповедник. Той е изправен в цял ръст, в една червена дреха, с дълга черна брада, намират се в пещера и долу около него са слушателите на тази проповед. В ролята на Поп Богомил или на Богомилския проповедник е Владимир Димитров Майстора. Един точен портрет на Майстора с дългата черна брада, с черните очи, с така изгръбения нос. Познаваме го без никакви съмнения. Долу сред неговите слушатели също се разпознават исторически фигури, съвременници на Васил Стоилов. Но кое е тук важното? Важното е, че автора на Васил Стоилов симпатизира на тази проповед, поставя е в Ореол, симпатизира с нейната скришност, тя е антисистемна, те са в пещерата, те са добрите. Т.е. някъде извън пещерата има някакво официално зло, държавно, църковно или по-скоро и двете, а вътре в пещерата сме ние, добрите, които се крием и слушаме тази проповед, която очевидно е срещу това институционно зло, което е вънка. Много ярка, много типична е тази картина. Тя показва отношението на българската интелигенция към много неща. През 1934 г. историкът Петър Мутафчиев публикува своето много знаменито есе за Свети Йоан Рилски и поп Богомил като носители на духа на отрицанието в българската история. Сега, това есе е основано на едно тотално неразбиране от страна на Петър Мутафчиев на Свети Йоан Рилски, на духа на Свети Йоан Рилски, който е точно носител на положителния дух. На духа на Христа, на духа на църквата. Но Петър Мутафчиев не разсъждава така. Той смета, че това е бягство от живота, нали, жеста на Свети Йоан Рилски, бягство от живота, бягство от света, от действителността и в този смисъл дух на отрицанието.
Най-во голямото да, което може да каже човека, е да на Господа. Това е положителния дух, единствения положителния дух, Светия Дух. Да кажеш да на Светия Дух, това може ли да бъде дух на отрицанието? Ти отричаш отрицанието. Отричаш сатаната, отричаш греха, отричаш злото. Да, отричаш ги, но това не е дух на отрицанието. Това е дух на висшето утвърждение. На висшето добро. Така че в това есе, смесвайки Светлия Свети Йоан с мрачния поп Богомил, Мутафчиев волю-неволю добавя до тази мешавица, която ражда про-богомилските уклони в съзнанието на българската полуинтелигенция. Правим тук един скок в 1969 година знаменитата пиеса на Стефан Цанев «Процесът срещу богомилите».
Тя била забранена, защото ласите привиждали в критиката на автора критика срещу себе си. И в това отношение е интересен коментарът на писател и дисидент Георги Марков в едно есе, с което е излъчено през 70-те години от западните радиостанции. Ето какво казва Георги Марков. Цитирам. Всеки знае, че създаването и разпространяването на богомилското движение в България е огромен исторически факт, който днес се явява началото на всички протестни движения, доели по-късно до възраждането в Европа
и до революционните промени в света през последните векове. Богомилите, това е една от големите легенди в нашата история и многото това, което те са оставили, продължава да има своята валидност и до днес. Дори самата забрана да се постави пиесата му кореспондира напълно с забраните и изгаренията на богомилските книги. Точно като Богомила, Стефан Цанев се опитва да брани светоста на идеала си от цинизма на бориловци и неговите потомци. Пиесата завършва със съкрушителен трагизъм. Богомилите изгарят на кладата, верни на себе си. Крайна цитата. Виждаме, че Георги Марков в първата част на този цитат
положително, но не е хвалебствено се отнася към богомилството, докато във втората част вече минава към съвсем положително отношение към богомилите. Точно казва, като богомила, Стефан Цанев се опитва да брани светоста на идеала си от цинизма на бориловци и неговите потомци. Значи, и богомилите, и Стефан Цанев бранят светоста на идеала си. Ето тук виждаме положителното отношение, хвалебственото отношение към богомилството и към Стефан Цанев, разбира се,
от страна на Георги Марков. имаме свят идеал, светоста на идеала и от друга страна какво стои? Цинизма на бориловци и неговите потомци. Затова и неговите е така с бъркан израз. Трябва да е техните потомци. но смисълът е ясен. Бориловци това са властниците и то лошите властници. Значи, има едни бориловци, лоши владетели и техните потомци, които са също лоши владетели
и както богомилите на времето в началото на XIII век са се борили и са отстоявали светоста на своя идеал от цинизма на борил, така Стефан Цанев се опитва да брани светоста на своя идеал от цинизма на потомците на борил, т.е. съвремените в България
комунистически властници. Ето тук виждаме у Георги Марков още веднъж типичната представа на интелигента за богомилството. А и за света, и за общо, за политиката и за всичко останало. Богомилството като положително протестно,
потенциално революционно движение, движение на несъгласие, на дисидентство спрямо лошата власт. Властта е лоша и ти имаш един свят идеал, ти е интелигента, ти богомила и по този начин ти отстояваш този свят идеал
срещу лошите управници. По същото време, когато Георги Марков говори тези думи, в енциклопедия България ето какво се казва за богомилството. Цитирам. Особено много е разпространено богомилството
по време на двовековното византийско иго. Тогава богомилите се борят не само срещу феодалния гнет, но и за отхвърляне на чуждото иго. ненависта на богомилите срещу византийската власт
намира израз в проповядваното от тях гледище, че главният представител на злото Сатанаил живее в катедралния храм Света София в Цариград. И накрая обобщението
в тая статия. Богомилството е една от най-значителните прояви на българския народ и една от най-бележитите социално-религиозни движения през средновековието. Под влиянието на богомилството на богомилските проповеди
се разраства борбата на угнетените селски маси и градски бедняци срещу феодалния гнет намерил израз стремежите им за равенство и социална правда. Особено положителна е
ролята на богомилството по време на византийското властичество, когато богомилите са борци не само за осъществяване на общо човешки и хуманни принципи, но и
за политическа свобода. Богомилите стават истински просветители на народа. Крайна цитата. Ето, виждаме, че е по време на зрелият социализъм. Не само дисидентски настроение
Георги Марков и съответно дисидентски настроение Стефан Цанев, са радетели за богомилите, но и официалната българска доктрина също ги превъзнася и то почти в същия смисъл.
Веднъж казват, че те се борят не само срещу феодалния гнет, но и за отхвърляне на чуждото иго, т.е. те са патриоти, но такава степен, че за тях
главният представител на злото сатанил, живее в катедралния храм Света София в Цариград. Много, много интересен образ. Света София, Цариградска, е главният храм на Вселената.
Това е храма на храмовете. Храма Парекселанс. Не надминат и до днес в образа на своя интериор. Никъде по света до сега не постигнат по-въздействащ образ на храмов интериор
от Света София, Цариградска. Въпреки, че вече обърнаха в джемия и т.н. Но като образ си остава не надминат. И според енциклопедия България богомилите са смятали,
че Сатанил живее точно там. Т.е. че символа на православната църква е седалище на Сатаната. Това разбира се при комунизма е добре дошло, защото
идеологията на комунистите във България беше антицърковна, как и защото на комунистите. И да повторим, богомилството е една от най-значителните прояви на българския народ
и едно от най-бележитите социално-религиозни движения през средновековието. И след това под влияние на богомилската проповед се разраства пробата на угнетените селски маси и градски бедняци
също феодалния гнет. И най-сетне по време на византийско владичество богомилите са борци не само за съществуване на общочовешки и хуманни принципи, но и за политическа свобода.
Богомилите стават истински просветители на народа. Ето това пише в 78-ма година в Енциклопедия България. Подобни са и писанията в Академичната
история на България, многотомната. Този том излиза в 1981 година за първата българска държава и там се дава висока оценка на богомилството. Цитирам. На пропитите
с мистичен дух църковни проповеди богомилите се противопоставили с критични доводи основани на логика и здрав разум. Доводите за отричане на църковните догми не се срещали в предишните теоретически
учения и били плод на творческата мисъл на поп Богомил и неговите последователи. Те отразявали един по-трезв и здрав начин на мислене на хора, които
не проявявали склонност да вярват сляпо в проповядваното от духовниците и от официалната канонична литература. Крайна цитата. Ето тук виждаме хвалебствие на поп Богомил
той създава оригинално учение и доводите за отричане на църковните догми били плод на творческата мисъл на поп Богомил. Те отразявали
по-трезв и здрав начин на мислене на хора, които не проявявали склонност да вярват сляпо в проповядваната от духовниците и от официалната каноническа литература.
Тук е много важен израза официалната. Значи църквата е официална. Тоест тя е към държавата. Тя е пропаганден инструмент,
опиум за народа. Тя не е църквата, а официалната църква. Значи има някаква истинска, христова, чиста църква, може би, но официалната църква
не е такава. Тя е в комбина с феодалите, тя е в комбина с потисниците. Целта е, разбира се, да смуче парите на народа и
да ги вкарва в джобовите на феодалите и на църковните йерарси. Това е обичайната критика на църквата изобщо
в комунистическата пропаганда. В наше време в енциклопедичния реч том Кой-коев в Средновековна България в статията за Поп Богомил ето какво се
казва. Цитирам Богомилството съчетава положителни и отрицателни черти. А неговият създател Поп Богомил безспорно е бил велика историческа личност. Той съчетавал по неповторим
начин ум, способности, темперамент, енергия. Създал философия, увлякла след себе си стотици хиляди люди. Името му остава в историята,
отричано и възхвалявано, за това пък име на велик българин. Крайна цитата. Да, казва се, че има положителни и отрицателни черти, но за отрицателни не става и дума.
Говорим за ум, способности, темперамент, енергия, увлякал след себе си стотици хиляди люди и най-вече име на велик българин.
Това е съвсем в наше време, в 2012-та година. А ето в 2015-та година в едно интервю Стефан Цанев върска с това, че негова
постановка на процеса срещу Богомилите се разобновява в Софийски театър и в едно интервю той казва така. Богомилството
не е разрушителна ерес, за каквато я представят. Богомилството е морален коректив на нашата тогавашна църква, станала слуга и опора на деспотичната
светска власт, превърнала Иисус от защитник на бедните и унеправданите в бич, в ръцете на богатите и тираните. Богомилството е бунт срещу всякакъв вид деспотизъм
духовен и политически. И по-нататък пак цитирам относно пиесата Надявам се, че и днес посланието ще бъде чуто, защото при днешната брутална алчност, при моралната
поквара на държавници и архиереи и отчаяното безверие на народа, идеята на богомилите за масово, безкомпромисно противопоставяне на покварата чрез възкресяване на духовната
божествена светлина в човека е свръхна временна идея. И по-нататък. Това пък е още по-ясно. Цитирам. Всяко време ражда своите богомили.
Ние, поетите, художниците, музикантите, артистите, хората на изкуството, ние сме призвани да бъдем днешните богомили и като своите предшественици
да възкресим духовната светлина в човека затъна в блатото на бита, в култа на алчността, в мрачните интриги на политиката, призвани сме да разтърсим обществото и да предизвикаме неговия ренесанс.
Казано е съвсем ясно и в прав текст. Ние сме новите богомили. Ние, поетите, художниците, музиканти, артистите, хората на изкуството. И ние
трябва да възкресим духовната светлина в човека затънал и така нататък. Тук виждаме няколко неща. първо слепотата на българската интелигенция. Духовната слепота на българската интелигенция.
Тя изобщо не знае какво означава духовното. Тя не знае какво означава Христос. Тя не знае какво означава църквата. Тези три понятия тя ги тълкува превратно.
Може да кажем пост-комунистически. А именно тълкува ги като човешки творения. Като човеко-човешки творения. Създадени от човеци за човеци и като
така ние сме равнопоставени с църквата да имаме друго мнение. Да се противопоставяме на тези догмати, които са опиум за народа.
И сме призвани ние да оспорваме властта на църквата и разбира се властта на държавата, която е тиранична. Поне там, когато тя проявява
своята тираничност. Говори Цанев Моралната поквара на държавници и архиереи. Много е важно и архиереи. И това било идеята на богомилите за масово безкомпромисно
противопоставяне на покварата чрез възкресяване на духовната божествена статина в човек. Защо интелигенцията толкова настървено застава на страната на богомилството.
Отговора е много прост. Защото е против църквата. Интелигенцията е против църквата. Богомилите също са против църквата. Враговете
на моите врагове са мои приятели. интелигенцията е паднала в капана на лъже учението, че църквата подменя Христос, подменя
учението Христово. Това е главната съблазна на интелигенцията. Интелигенцията много рядко е против Христос. всички казват Христос е добър, Христос е прекрасен,
Христос е един възвишен идеал, но казват църквата е проблема. Тя изврати Христовото учение, вкара го в властта,
вкара го в съдружие с тираните, с властниците и по този начин отрече Христос. Отрече Неговото истинско
учение. защо обаче интелигенцията е антицърковна? Защо тя мрази църквата? Поради една много проста причина. В живота
на всеки човек има един вододел. Мнозина не достигат до този вододел. Но ако достигнат техния живот се
дали на два етапа. Вододела е покаянието. Житейското покаяние. Личностното покаяние. Покаянието на цялостния човек.
или сме достигнали до това цялостно покаяние или не сме. Мнозина не достигаме. Някои умират млади, други цял
живот не достигат до покаянието, умират непокаяни, но разликата е фундаментална между покаялия си човек и непокаялия си. Непокаялия
си човек е против църквата. Той не може да разбере църквата. Само след покаянието той разбира смисъл на Христа и смисъл на църквата. Ако той
е непокаян, той разбира си горделив, той се смята за меродавен, той се смята за носител на просвета, на ренесанс, на доброто за човеците, за своите братя, докато
стигне до покаянието. Стигне до покаянието, той вижда своята гордост, вижда, че тя е главния му грях, че егото му е главния му враг, че егото е главния грях
на човечеството. От Адама още, от преди човечеството, от Сатаната още. Егото, гордостта, това е главния грях на човека. Човека
преди покаянието е гордия човек. Той не признава над себе си авторитети, затова мрази църквата, затова мрази властниците и се мисли за
по-добър от властниците, особено ако не е властвал, ако е плебей. Плебейското начало е силно застъпено в българската интелигенция поради исторически
причини. пет века сме били под властта на Османската империя, не сме властвали и под властта на цареградската
патриаршия не сме имали собствено българска църковна виша иерархия. Поради което развиваме един плебейски дух, който
отрича иерархията, отрича властта и смята това отрицание за добродетел. Смята бунта за добродетел, не за грях. И поради
тази причина българската интелигенция може би дори повече от другите поради липсата на аристократизъм пет векове пет вековна липса на аристократизъм
тя се отъждествява с плебейското начало, с анти иерархичното начало, с анти властовото начало. И в този
смисъл тя се родее с богомилството, което е анти иерархично и спрямо държавата и спрямо църквата. Сега, богомилството няма да
влизаме в подробности, но да кажем нещо много важно. Защо се появява изобщо? то се появява за да отговори на един фундаментален въпрос. Въпроса за
происхода на злото. Откъде идва злото? Църквата учи, че Бог е тоталния творец. Той е създал всичко.
Да, но ние виждаме, че света в зло лежи. това. И във сега. И във священото писание е казано света в зло лежи. Ей, как така? Бог,
който е съвършен и е създал един добър свят, а виждаме, че света в зло лежи. Ей, откъде си взе това зло? Бог ли създаде и злото?
Не, разбира се. Защото той е благ, той е добър, той е тоталното добро. Е тогава. Богословският отговор на този въпрос е безупречен, но той
изисква усилие. Той изисква умствено усилие, за да разберем как така всеблагия Бог, който създаде добър свят и с цяло всичко беше добро, откъде
се взе злото? Има обаче, богословския отговор, и друг пъч ще говорим за него, е безупречен. Решава въпроса и го изяснява. но там там се изисква
усилие, изисква се време, мислене. Има обаче един лесен отговор безумствено усилие. Той е неверен, лъжовен, обаче е лесен. Отговор е, че има две творчески начала.
Едното създава добро, а другото създава зло. Край. Обяснихме. Бог създава доброто, а сатаната създава злото. И той е творец, обаче. И той е демюрк.
това е дуализма. Същността на дуализма. Във всичките му превъплащения. Включително и във Богомилския му вариант. И тогава вече изведнъж всичко ти става ясно. Защо е така? Защото сатаната го е създал. Затова го има злото.
И когато ти виждаш злото в държавника, в църковника, в еди кой си, ти си обясняваш нещата посредством това. Но бедата е друга. Че когато кажеш, че сатаната е създал злото, ти трябва да
проследиш докъде стига това. логично. И богомилската версия на това злотворение е, че целият материален свят е от сатаната. То е
зло. Материята е зло. Бог е създал нашата душа, която е чиста по определение, а сатаната е създал материалното тяло, което е зло по
определение. И душата тя е пленник на тялото, тя е като една бяла птица вътре, а тялото е една клетка желязна, материална и носителка на злото.
И за това ние трябва всячески да се преборим с това материално зло и да достигнем до духовното добро. Ето е
простата схема и обяснението на доброто и злото във света. Фундаментално невярна. Православното учение няма нищо общо с това. Ние знаем, че всичко
е създадено от Бога. Сто процента. Всичко. А злото е безбожието. Това, което е без Бога. Защо? Защото най-великият дар, който
Господ е дал на ангелите и на човеците е свободата. А свободата означава избор. Е Бог, създавайки
всичко. Но давайки избор, ни е дал да изберем или Бога, или без Бога. И когато ти избереш Бога, ти избираш доброто.
Когато избираш без Бога, избираш злото. И това зло, ако го избереш за себе си, то става грех. то става
част от тебе. Той остава борест. Така че този избор е същността на свободата, но той предполага, че
освен Бога, твореца на всичко добро, имаме и там, където отричаме Бога. Е това отрицание на Бога, това
безбожие. Този безбог е злото. Всичките му измерения. Затова държавната и църковната иерархия, които са от Бога, влизат
в конфликт с този копнеш към личен избор, който е във всеки човек. Всеки човек иска да прояви своя личен избор, той да бъде постодар на
самия себе си и църквата, която е по определение догматична и държавата, която е по определение властна, пречат на свободния избор на греховния човек, защото иска да избере
да, може би и Божието, но може би и другото. И по-скоро другото. Този свободен избор е същността на така начината ерес. Знам, че думата ерес, тя идва от гръцки,
хересис, което означава избор. Склонност, убеждение, но избор ето, това е същността. Оттам вече станало философски избор,
партиен избор, избор на религия, на секта и така нататък. Е, този избор, този херес, тази ерес, когато ти избереш другото,
а не Бога, т.е. избереш без Бога във всичките му варианти, това е същността на ереста. Но това си харесва на интелигенцията, защото Божията истина е догматична,
тя е непререкаема. И за това ересите са много привлекателни за интелигенцията, която е антидогматично заквасена, антивластово заквасена. Тя си мисли, че
бунта е добро. Защото е бунт също тиранията, също догматите, също схематизма и така нататък. Което би било вярно, ако нямаше Бог. Ако учението на църквата
е от човеци и то ти се налага като безпрекословно, това би било голямо зло. Но понеже учението на църквата, на истинската църква е от Бога. Неговата безпрекословност не е зло. Тя е всъщност.
Такова е Божието учение. То е истина. Сега, във българския случай може да кажем, че склонността към Ерес и в случая към Богомилство има и още така някои други хранителни
сокове, а именно българския провинциализъм и българския национален егоизъм. България е малка страна. Ние не сме дали на човечеството много и много и много различни
неща, учения, личности и прочие, които да влияят върху голям периметр. и богомилството е всъщност единствения или най-главния, може да кажем, най-успешния български
идеологически продукт. Още в далечния десети век. сега, дали това е добро или зло и главния въпрос. Защото ако богомилството беше нещо добро и ние сме
го дали на Европа, на човечеството, голям принос за България. Ако е зло, обаче какво правим? Ако това е една болест, една чума, интелектуална, духовна
и прочие, тогава какво правим? Тогава излиза, че най-важният наш принос идеологически е зло. Това не ни харесва на националния егоизъм и на националния
провинциализъм, защото нас много ни се ще да сме важни. А усещаме, че не сме. И единството нещо, което уж важно, то се оказа пък отрицателно. И за това българската интелигенция не иска да признае, че
богомилството е зло и за това застава негова страна, солидаризира се. Това е един допълнителен фактор за добрия образ на богомилството сред българската интелигенция. избора е много ясен между гордост
и покаяние. Българската интелигенция обикновенно избира гордостта и нейното добро отношение към богомилството, нейното превъзнасене на богомилството като принос,
като слава на България е всъщност производно на тази горделивост на интелигенцията и най-вече на липсата на покаяние. Светоглед Новото предаване за православен
поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по радио Зорана.