Синове и наемници

Драги приятели! От пет години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед Новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана Здравейте! Темата на днешната беседа е Синове и наемници Тези две понятия условно наречени синове и наемници

срещаме под различна форма в Свещеното Писание като противопоставени. Например, в Евангелието от Йоана Господ ни казва Добрият пастир полага душата си за овците А наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга, а вълкът разграбя и разпръсва овците. Наемникът пък бяга, защото е наемник и не го е грижа за овците. В друга глава на същото евангелие са противопоставени по подобен начин робът и синът. А робът не пребъдва вечно вкъщи, синът пребъдва вечно. Названията са различни, но можем да видим нещо общо в смисъла. И накрая още един цитат, този път от св. Павел, посланието до римляни, където се казва така. Самият дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии. Ако пък сме чеда, ние сме и наследници. Наследници Божии, а са наследници на Христа. Тук понятието чеда Божии съответства на понятието синът, който пребъдва вечно. Така че това противопоставяне, разбира се, това противопоставяне във всеки конкретен случай може да се оттълкува в много и много други смисли.

Ние тук не правим тълкование на конкретен евангелски текст с богатството на смисли, а по-скоро обратното подбираме конкретни тълкования от различни места в Свещеното Писание, за да обособим два вида отношения към света. При едното отношение ти си наследник, сънаследник, това е твое свят, ти си син на собственика, ти си пастир, който овците са негови. А в другия случай, ти си наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови. Или си робът, който не пребъдва вечно вкъщи. Струва ми се, че ние в България, една от главните слабости на българския национален характер, се състои точно в това отношение на не наследник, не собственик, не син, а наемник. Или казано другояче, използвач, паразит, човек, който гледа да вземе, а не човек, който гледа да даде. Това е разликата. Да вземеш или да дадеш. Ние в нашия национален характер, като обобщение, не говорим за отделните изключения, естествено, а за преобладаващата тенденция, гледаме да вземем, а не да дадем. Келепира, използването. Разбира се, това го има във всички народи от небето, в една или друга форма, но като че ли у нас е особено подчертано, съответно вредно. Но, в нашия случай, струва мисля, че можем да намерим причините, историческите причини за преобладаването на този недостатък, на този недъг в господстващата народопсихология. Какви са тези причини? Първо, обичайното, което винаги използваме за себеоправдание, но то е една действителност, това са пете века Турско иго. Сега, моралния градус, моралния статут на българите по това време е с няколко етажа по-високо от днешния и вчерашния.

Това са били люди в един патриархален свят, където престъплението е било изключение, където хората са били смирени, чисти. Много от греховете, които ние приемаме за ежедневие и за нова нормалност, те не са могли да се ги въобразят. Така че не говорим да се сравняваме в морално отношение с тях, а говорим за един дефицит през тези пет века, особено първите четири. Българите не са били на власт в първите четири века на османския период. Не са били управленци. Те са били в много случаи аргати, наемни работници на чужд имот. А там, където в огромното си множество са имали имот и основната им работа е била да се грижат за него, да орат, да копаят, Те са били собственици, имали са усещане за принадлежност, за отговорност. Но това се е отнасяло за техния собствен имот. А иначе държавата не е наш проблем. За това, за цялото, се грижи друг. Османската държава. Тя мисли дългосрочно за цялото. Докато българина не е мислил, не е бил управленец. Това е главният дефицит на първите четири века през османския период.

Сега, това не е голям дефицит. Това е сериозен дефицит, но за държавата като цяло. За отделния човек, ние не мога всички да бъдем генерали и президенти. Така че за отделния човек това в никакъв случай не е недъг. Но за държавата като цяло не може пък да няма някой, който да мисли стратегически, да носи отговорност за 100 години напред. Това нещо са много важни неща и много важни дефицити там, където ги няма. В XIX век обаче нещата се променят към по-добро. Това е времето на реформите на Махмуд II. Така не е, че ни е Танзимат, период на Танзимата. И в този период можем да кажем, че българите започват да развиват управленски качества, отговорност за цялото. И това се проявява наред с всичко друго и в огромно строителство. Храмово строителство. Всички тези прекрасни храмове от XIX век, които ние виждаме, като започнем от целият Рилски манастир, без Хрельовата кула, целият Троянски манастир, целият Бачковски без Старата църква и много други такива градски и селски храмове, по две, по три църкви в градове, в Карлово, в Калофер и пр. И така, че всичко това е строено от точно такива българи, които са били, можем да кажем, собственици на времето и мястото. Хора, които са давали.

И тук е много важно да изясним един замъглен въпрос, съзнателно замъглен по политически причини, исторически и политически причини. Това е за силната фигура на българския нотабил, българския големец, който до такава степен е дискредитиран в нашата по-късна мисъл, книжни на изкуство и прочие, че ние дори нямаме име за него. Нямаме название. Какъв е този човек? Това е, най-общо казано, аристократа, нотабила, благородника, водача. Ние изпадаме в един такъв плебейски уклон, като ги отричаме богатите, защото ги приравняваме към експлуататори. Това е формулата, с която обяснява къв е този човек. Или да кажем, когато Вазов в своето стихотворение Левски казва, Всяко там предприятие, всяка възраст, раз, пол, занятие, вземаше участие в това предприятие. Богати с парите, сиромах с трудът. Ето тук виждаме фундаменталният дефект в българското мислене от тогава и до днешен. Значи, богатие участва с парите, а сиромах с трудът. А парите какво са? Откъде ги е получил богатие, ако не от труда си?

От труд ги е получил. Ама, дали този труд е предприемачески, занаячийски, търговски или някакъв друг? Учителски, някакъв друг? Но това, че той е богат, няма откъде да ги вземе тези пари. Той не е играл на рулетка. Не е обрал банката. Той с труд ги е постигнал тези пари. В много случаи, а безспорно не във всички. И богатия не му се признава това, че е труд. Труд се признава физическия. си ромашкия труд. Да ореш и да копаеш. А мисловния труд? Не. Той е един вид, така, даденост някаква.

Някой трябва да ръководи, някой трябва да мисли, някой трябва да изобретява, някой трябва да предприема. Някой трябва да носи отговорност за много други. Тоест да бъде водач, началник. Но да бъдеш водач и началник не е труд. Ето, това е дефекта в това плебейско мислене. Фундаментален дефект. Защото, може ли да кажем, че, примерно, Господ Иисус Христос не се е трудил последните три години от живота си. Защото е проповядвал. Проповедта е труд. И още как, учителството е велик труд. Висш труд. Та. Връщаме се на тези български нотабели, лекари, занаятчии, учители, търговци и така нататък. Които в XIX век, по време на Танзимата, получават тази възможност.

Да се реализират. Да работят на широка нога. фабриканти и така нататък. Та. Когато ти си един фабриканджия и за тебе работят десетки и десетки и стотици люди, иерархично подредени, те не са просто едни египетски роби,

които мъкнат камъните. Той в египет разбира се не е било така, защото за да ги мъкнат камъните някой трябва да изчисли къде да ги мъкнат и кога и как и така нататък. Т.е. имаме една иерархия съподчиненост на участниците в този грандиозен труд. същото въжи за всеки труд. Той винаги е вписан в някаква иерархия. И тези, които са навърха на съответната иерархия, виждаме как през XIX век започват да поемат големи отговорности. Започват да дават на обществото. Всички училища са строени от тези даващите. Не е имало държава българска. Не е имало Министерство на просвещението българско. Парите са идвали от тези, които са давали. Всеки един от тях спокойно може да кажа тези пари са си мои.

С тези пари аз мога да си купувам хубави дрехи, хубави мебели, хубаво ядене, хубаво пиене, да складирам злато за всеки случай, бели пари за черни дни и така нататък. Но защо трябва да строя чешма? Защо трябва да строя мост? Защо трябва да строя храм? Или училище, или читалище? Не съм длъжен. Но те са се чувствали длъжни. и са ги строили. И то прекрасни. Най-хубавите сгради, училища, читалища, храмове

са били именно строени от тези дарители, от тези спомоществователи. Идва обаче следващия период. Ние биваме освободени. Тук и друг път сме говорили, и пак ще говорим кой освобождава България. На този въпрос има поне 4-5 различни отговора. Според личните позиции на отговарящия, което е много жалко,

защото личната позиция не трябва да променя истината. Истината при всички случаи е една. И Христос е критерия за истината. И ни прилагайки този критерий не можем да получим различни резултати. Това е несъстоятелно. А вече ако не го прилагаме Христос като критерий за истината, а прилагаме личните си интереси, получаваме най-различни резултати,

но те не са истината за даденото събитие. Така че когато България бива освободена от руския цар, разбира се, не от някой друг, от най-десния автократор в Европа, така се получава, за освободители на България се представят пред света

и, може да кажем и пред нас, революционерите. Те казват, ние всъщност освободихме България. Да, руския цар, да, той се включи човека, нали? Благодарен сме на което. Но ние, ако не бяхме, ние хъшовете, които гладувахме там, които пишахме вестници, които, че ти идвахме тук, кръвляхме, ние същност освободихме България.

и важният извод от това. За това ние трябва да я управляваме. Сега, че това не е вярно, че българските революционери не са освободили България. това е съвсем очевидно, но дори ако премем, че бяха вдигнали въстание, бяха разбили турските войски и клетнали от страх. Султан беше подписал с тях мирен договор и освобождава България. Приемем, че това е било така. От това по никакъв начин не следва, че те трябва да управляват България.

По никакъв начин. защото това, че си добър порушител, добър, да кажем, убиец, стрелец и така нататък, дори добър стратег, в най-добри случай ти дават право да имаш претенции към войската. Жандармерията, там тези ведомства, защото си е доказал на бойното поле. Но по отношение на училищната дейност, на читалищната дейност, на строителството,

на инфраструктурата, на търговията, на земеделието, на всичко това, тези хора не са разбирали, естествено. И за това, за да бъдат на власт, те дискредитират предишната управленска прослойка в България. Нотабилите от типа на Евлогий Георгиев, Гаврил Кръстевич и други подобни,

горната прослойка на обществото, цялата бива дискредитирана, омаскарена и това продължава до ден днешен. Вече повалена, тази прослойка, която е построила съвременна България в XIX век до освобождението и която е имала всички желания,

възможности да продължи да гради тази България, една значителна част от тези нотабили са били елиминирани от този процес и дискредитиране. Това лошо възпитава, защото когато ти възхваляш в поезия,

разкази, романи и така нататък революционното начало и му приписваш заслуги, които не са негови, това влиза в съзнанието на следващите поколения. И те по-малко ще искат да

се занимават с съзидателен труд и повече с властничество, с да го наречем манипулация на обществото, политическа, пропаганда, защото ако държиш пропагандата и манипулираш

общественото мнение и ако си във властта и политиката, няма кой да те мръдне. Докато ако си един огромен труженик и огромен организатор и инициатор,

предприемач и те охулят вестникарите, ти ще бъдеш изритен, както бива изритен Евлогий Георгиев от Народното събрание. Така, че още тук виждаме една дискредитация на този

градивен труд на собственика. И на негово място идват едни по-паразитни политикански структури, демагогски, които гледат да смучат от властта и от обществото,

а не да дават от своето за да градят обществото. Този процес е, можем да кажем, доста добре описан и

от Вазов, и от Алеко, и други. Всички наши добри писатели по това време малко или много

засягат тези големи деформации в психологията на така новите хищници, новите използвачи след освобожденските, службогонци и прочие.

Идва 9 септември. На власт идва нова група хора с нова философия и идеология. която се нарича диктатура

на пролетарията. Пролетарият е наемник. Той не е собственник. Бидейки наемник, той знаем в ранните десетилетия

на капитализма в Англия работниците рушат машините. Лудитите са против машините, като произвеждат съответния продукт. По свои конкретни причини,

но кое е важното? Че то не е тяхно. Те са наемници. Те го рушат. за това диктатурата на пролетарията, която е една фикция,

пропаганда, тя не е реалност, но бидейки фикция, тя променя мисленето на човеците. И самата комунистическа върхушка, която вярва в тази

утопия, че наемниците, наемният труд, ще командва обществото, носителите на тази утопия много бързо разбират, че тя не може да съществува.

Това ще го разбирали, още Ленин го е разбрал веднага след революцията, с въвеждането на новата економическа политика. Българските комунисти и идеалисти, кой рано, кой късно, също и разбират

тази проста истина. Но да кажем, че първото поколение през 40-те години те са фанатици, те са идеолози и прочие. Много бързо обаче те биват

изместени от втория ешелон новите, амбициозни, енергични, които и те искат да властят и се създава така ничината номенклатура. Тя се създава много рано,

но се развива и разпространява. И кое е най-важното за тази прослойка? Или да речем класа, тази група

човеци. най-важното е, че те са паразитна прослойка. На практика те властват чрез властта и заради властта,

а всичко останало го правят другите, които не властват и някои от тях са дори потиснати. Другите са просто използвани. И номенклатурата

развива едно такова поведение, което не е съзидателно. значи как може човек да се издигне в номенклатурата, понеже

тя е властова класа, а не съзидателна, не творческа, то няма значение ти какво правиш, защото няма собственик, няма стопанин, а всичките

са големи и малки паразити. И за това не е важно да си съзидател, а е важно да не се караш с никого, да си така

кариеристично наясно с нещата, да се съобразяваш с силните дни и прочие. това е висшия пилотаж на номенклатурата, а не действителните съзидателни

качества. Защото си представим един собственик на нещо, да кажем на заводи, да кажем Форд. На него какво му трябат, какви хора му трябат?

Свръх талантливи, свръх умни, свръх добри управленци, гениални. И той ги търси. Защото ако не ги търси и не ги намира, конкуренцията му ще направи по-добри автомобили. И той в един момент може и да фалира. Затова той търси

силния, талантливия, мислещия. Един член на българската номенклатура на каквото й да равнище, дори на най-високото равнище на първи секретар, който уж би трябвало да бъде собственник в най-голяма степен. Него не му трябат ярки и умни, защото могат да го изместят. Него не му трябат

ярки и умни, за да свършат някаква работа. Защото той отбива номера. Той гледа да не сбърка. За него е по-важно да не сбърка някъде, отколкото да мъкне на гърба си са титанични усилия, някакъв отрасъл или завод или нещо подобно. Защото,

ако е много талантлив и много ярък, най-вероятно ще го винят в нещо, я в класова някаква грешка, сектантство и съвсем друго. и могат да го махнат, защото е прекрайно ярък. Тук виждаме голямата разлика

между двата подхода на собственика, на наследника, на пастира и на наемника. И понеже в комунистическата идеология един вид собствеността е всеобща, т.е.

ничия, държавна, обществена и прочие, и затова всички са наемници, включително и директорите на най-големите предприятия. И той е наемник. И министър е наемник. Всички са чужди спрямо това, което се прави. Това не му е негово, както казва Господ.

Защото казва, овците не са негови. Затова бяга. Ако са неговите, ще умре, но няма да избяга. защото това, това му е живота. С тези овци, той си вади хляба, строи къща, храни деца, изучава ги и т.н. И ще се боли до последно. Наемника,

защо ще се рискува живота, са също някаква си там заплата и т.н. Така че, по време на тези 45 години, едно от големите така злини за българския народ те това, че се отучихме да бъдем отговорни собственици, да бъдем

наследници на това, което е, да бъдем синове, а привикнахме да бъдем паразити, да се възползваме, да се възползвачи. това е включително и за интелигенцията в пълна степен, която беше

любимката на режима и получаваше много пари, особено художници, скулптури, бяха богаташите на живковското време, но чрез пригаждане към официалните поръчки, към големите конкурси национални

за 1300 годишната, за Бузлоджа, за Шумен и така нататък, това беше начина за българската интелигенция да бъде уважавана в обществото, богата, хвалена и така нататък,

т.е. на практика тя се продаваше. Бяха наемници. наемници. Насаме, разбира се, иронизираха режима, едва ли изобщо вярваха в нещо подобно, но вярваха в себе си,

това бяха егоцентрици, всичките, с много редки изключения, но по-важното е, че бяха продажни, че бяха в този смисъл наемници. И като такива те не можеха да оценят собственика.

добрия пастир, сина и наследника на този свят, сина Божи и чадото Божие и наследник, сънаследник с Христа, както казва св. Павел. мина и този период. Сега, 45 години това е, кажи го,

две поколения. Сега, интересното е, че тези от предишното поколение, от поколението на Буров и подобни хора с отговорно съзнание, с съзидателно отношение към света, хора, които искат да дават от своето, а не да получават от общественото.

Тези люди, предишните нотабели, след които разбира се, има и престъпници, не са били ангели небесни в никакъв случай, поради предишни деформации, за които вече стана дума, но въпрос е, че всички те бяха низвергнати. Бяха им конфискувани фабрики, заводи, моти,

стада и така нататък. И те заживяха в една квази-тоталитарна система, можем да кажем като пролетарии. Бивши величия, но по-настоящем гонени и нямащи. Когато ти си нямащ, ти можеш да си бил син на граф

и на крал, обаче битието ти, образованието ти, работата ти са други. Вече не ставаш за управленец, защото не си управявал нищо. Ти си бил гонен от властта и в този смисъл потърпеш с всички уважения. Но ти не си управленец,

ти не си нотабил, ти не си собственик на нищо. Нямаш този инстинкт, нямаш този опит, нямаш това мислене. И когато дойде 10 ноември и по един и друг начин рухна предишната система, разбира се, пул рухна, нямаше готови, които да поемат.

Управленци, нотабили, хора с съзидателно мислене, а синове и внуци на предишните низвергнати дойдоха за реванш. чрез реституция, люстрация и всичко останало. Обаче, ти ще реституираш,

примерно, фабриката на баща си. Но ти в тази фабрика не си влизал. Тя не е твоя. Ти не си наследник на баща си или дядо си. А си наследник на 45-годишната система в своето мислене. Иначе, по кръв си наследник, безспорно,

юридически, да кажем, си наследник. Но мисленето ти е било друго. И за това ти не си управленец. Не знаеш кога да правиш. Ти си в най-добрия случай храбър протестер, критик на предишната власт. И до тук, а можеш ли да правиш нещо, е съвсем друг въпрос. Можеш ли да мислиш дългосрочно,

е друг въпрос. И най-вече, можеш ли да имаш отношение като към твое? Или искаш да се възползваш, да паразитираш? Включително и върху фабриката на прадядо. сега има различни човеки. Някои с чувство за смирение и за действителност. Други с обратните чувства. Но говорим за преобладаващото в обществен план у нас. Това, което се получи.

Получи се това, че дори там, където имаше някаква, да кажем, справедливост историческа с реституцията, дори там не се върнахме към нотабила, който има опит в собствеността и в управлението, към един неспособен да управлява, който попадат от небето някакви имоти и т.н. и затова можем да кажем,

че тази прослойка, които бяха бенефициентите на реституцията, като че ли по-скоро те се ориентираха към рентиерство, което не е нотабилска, не е аристократична дейност. дядо ти е бил нотабил и аристократ и е създавал важните неща за обществото, а ти си паразит върху това, което дядо ти на времето е създал. Ти си рентиер. Получаваш

наем. А друг върти в момента бизнеса с тази фабрика или тази семя или каквото ще да е. Но реституцията в никакъв случай не засегна най-важните неща в обществото, защото нямаше и как да стане големите предприятия, защото те не са били построени от дядовците, а са построени от

коммунистическата власт. Повечето от тях. Сега, когато тя рухна, те бяха приватизирани по всевъзможни схеми, но всички тези схеми бяха гнили. Защото кой има капитал, за да стане собственик на един завод. Нямаше такъв в България допреди това. Още по-вече пак

законен капитал. И затова приватизацията стана до голяма степен незаконна, грабителски, хищнически и тя нямаше за цел съответните предприятия, включително и в селско стопанство и прочее, да заработят по-ефективно, а имаше за цел

обогатяването на тези, които бяха най-близко до властта в този момент. Така е наречената прослойка на мутрите, да го кажем малко по-цветисто. Имаше някакви човеци, за много от тях ние може би дори не знаем, които бяха или по-организирани силово, или по-хитри, или по-рано бъркали в меда,

още по време на соци, и знаят как става и какво точно, но така или иначе тези човеци придобиха големи преди това обществени имоти, фабрики, заводи и прочи, кораби, самолети, авиокомпании,

и повечето ги ликвидираха. Защото той е наемник, той не е собственик. Той е собственик, наемник, тоест паразит в това случая. Той не е наемник в смисъл на работник, който работи и получава заплата.

Не. Той е паразит. И цели заводи бяха продадени на скрап, бяха продадени на безценица, техните машини, инсталации и прочие, което насочи първо парите в ръцете на такива

мошеници, тоест мошеничеството, което е вид паразитиране, просперираше. Беше възнаградено в Нова България. А за съзидателя, който дава, нямаше място. Първо, че той трябва да се създаде.

Той трябва да тръгне от някъде и с работа, талант и прочие да създаде новото и голямото. И след като стане достатъчно голямо, той вече може да дава от него, защото първо трябва да може да храни себе си

и семейството си. След като вече си надвия на масрафа, както се казва, с горницата започва да извършва тези обществени съзидателни дейности, за които говорим. и той наистина вече е домакин, а не гост

на обществото. Той е отговарящия и понеже отговаря, милее. Точно обратното се получи. Мутрата е паразит и разви всички паразитни похвати. Рекета. Рекетът е

чист вид паразитстване. Какво произвежда рекетьорът? Нищо. Но плаши хората за да получава пари. Уж ги пази срещу заплахата.

А той самия е най-голямата заплаха за тях. Това е чисто паразитство. Но всички други подобни похвати, като започнем от фалшивата приватизация, стигнем до телефонните

измамници, всичко това е паразитен инстинкт да смучеш от обществото, да смучеш от бабичките на село с 200 лева пенсия или по-малко и да отиш да им е вземеш

с една телефонна измама. Това мислене паразитно е обратното на истинското призвание на човека. Защото човека е създаден като господар на

света. Не като паразит на света, а като господар. Ние, когато четем книга Битие, когато Бог създава човека, какво се

казва? След това рече Бог да сътворим човек по наш образ и по наше подобие и да господарува над морските риби

и над небесните птици и над зверовете и над добитъка и над цялата земя. Това в първата глава на книга Битие. Да господарува,

значи да бъде собственик, да бъде владетел, да носи отговорност над морските риби, над небесните птици, зверовете, добитъка и над цялата

земя. Във втора глава също се казва с малко по-различни думи относно Едемската градина. След това Господ Бог взе човека, когато създаде и го посели в Едемската

градина да я обработва и да я пази. Ето виждаме пак тези съзидателни задължения на човека. Да я обработва и да я пази да господства над земята. Над цялата земя.

Сега, тук можем да добавим и нещо, което има отношение към съвременното понятие за екология. Защото когато примерно след 10 ноември започна да се

бетонира Българското Черноморие, това тръгва против природата. Всички тези, които искахат да застрояват терени по натура и така нататък, са също така паразитно настроени.

Те не са истински господари на земята. за каквито Господ ни е създал. Защото там е казано да я обработва и да я пази е как я пазим когато я унищожаваме. Така че

това хищническо отношение към природата, към дърветата, тези пожари изкуствени, които се правиха за да се продава дървесината, всички тези използвачески паразитни техники, включително

и в политиката, включително във всичко, отнемат от български дух, дори малкото, което има в него от господаря, от собственика, от пастиря, който има овцете и

го отласкат в другата посока, на този, който няма, този, който не отговаря, който и за това, впрочем, и толкова много хора емигрираха. трудно можем да ги приравним

към наемника, който като види вълка бяга, а пастира не бяга, защото овците са негови, но има го и това, защото има проблеми някакви тук, да кажем,

економически, каквито ще да са, но ти си сътворен на тази земя, да обработваш и да я пазиш. Еми, не е лесно. Не е лесно. С пот на челото ще го правиш. Така че,

в този смисъл, това масово изтичане на люди от България беше следствие от десетилетия, дългите десетилетия от това обезнаследяване. Но всички и те вече не се чувстват

съпричастни. Това не е тяхната собственост. Те не са собственици на България. А са найематели. Временно. Найети. Аргати. На чуждо село Аргати. И в този смисъл, като че мечтата на българина е

да му се падне от тотото. Те затова толкова много търкаха тези игри. Защото той няма усещането, че си губи времето, докато търка игричките. Би могло да създаде нещо, да измисли нещо. Той не гледа на себе си като на съзидател,

а като на ползвател. има различни начини човек да бъде лишен от своята творческа, съзидателна мисия, собственическа, наследническа мисия, господарска мисия. Включително напоследък се говори за въвеждането

на един минимум. Работиш, не работиш. Обществото ти дава един минимум, пък ще работят един вид роботите. И това ще бъде един плавен преход, за да няма безработни, които нищо не получават. Обаче,

роботизацията си иска своето и тези хора се хвърят на улицата и затова не е ли по-добре роботите, така да се каже, безплатно да работят, а хората да им получават заплатата. И да получават без да работят.

Тази паразитна идилия е продължение в същата посока и то узаконяване на паразитния човек. Сега, не всеки, който ще получава заплатата минимум,

ще абдикира от своите съзидателни задължения. Една част разбира се, че ще работят и независимо от това получават или не получават, но изкушението ще бъде

голямо. Да бъдеш един консуматор. Дори не говорим толкова за паразитиране, макар че той е същото почти, в по-мека форма да го наречем консумативно отношение към обществото и към живота.

Нашата интелигенция през последните 30 години един от големите грехове е, превърна като чили члена на престъпна група, гангстера, в Герои на нашето време. За престъпниците се написаха най-много романи,

най-много сериали и най-много се писва за тях в пресата. т.е. Те станаха герои на нашето време. С тях се занимаваха медиите от сутрин довече, телевизията, кой-кво казал, какви там лични схватки, кой-кога убил,

поръчал. Обществото до голяма степен героизира престъпника, тези организираните престъпни групи, а организираните престъпни групи са всъщност 100% паразитни. Те никога нищо не произвеждат, не съзидават, освен ако не броим

производството на наркотици, да кажем. можем да кажем, че иконическият филм, особено през 90-те години за българския преход, беше кръсника на Копола. Обличаха се в този стил, очила носиха по подобен начин,

поведението им беше копирано. Това бяха героите на това време. И трябва да кажем, че и до ден днешна не сме се освободили от тях. Сегашните текущите скандали са пак със същия тип псевдогерой. но тези псевдогерои ги създават медиите, начинът по който ги показват,

начинът по който ги полугероизират, да не кажа съвсем героизират, но къде е съзидателя? Къде е филм за съзидателния образ? За собственика на света? Този, който се грижи

за целият свят? не си спомням нито филм, нито сериал, който да утвърждава такъв тип поведения. Така да се каже, положителният герой го няма. отрицателни от а до я. Всички видове. Мръсници, мошеници

и така нататък. После да кажем образа на мутрата, който силово убира и тероризира хората. Паразит 100% воръжен се дублираше с безсмъртния образ на

мутресата, която е паразит върху мутрата. някото поведение е 100% паразитно. Тя паразитира точно върху главния паразит, мутрата, който паразитира върху обществото. Така че виждаме, че и

художественото творчество и медиите, които до голяма степен възпитават, внушиха на съвременното българско общество, включително и на младите, че съзидателния стожер, на който стои обществото, твореца, не е важна и интересна фигура.

И в този смисъл можем да кажем, че българското общество не само деградира, но и се лишава от бъдеще. Няма бъдеще едно паразитно общество, по никакъв начин. Обществото трябва да бъде съзидателно.

Това е общество на синове, чада, Божи, във смисъл са наследници, които не бягат, когато дойде вълка, които обработват и пазят градината, а не

на тези, които разграбват и нарязват за скрап създаденото от предишните, които се съобразяват, нагаждат, включително изпрямо по ротите на обществото,

ги обслужат, а нямат вътрешен стожер, идея, но нарастване и прочие. Стигаме до важният въпрос как се ликува този недъг? Недъга на използвачеството, на

консумативния подход към света, към живота. И отговорът е еднопосочен. Чрез възпитание, чрез проповед, чрез примери, книги, чрез филми, чрез медии, чрез предавания. Това е начин,

а няма друг начин. Щом сме чеда Божии, значи сме сънаследници на този свят. Значи сме домакини, собственици на света, а не паразити върху този свят. Господ ни е създал по свой образ

и ни е вменил да господстваме върху света. Върху тварния свят, който той ни е поверил, разбира се. ние спрямо спрямо Него Самия сме нищо. Но на нас е вменена роля. И в този смисъл тази роля

Господ как ни е вменил? чрез слово проповед, възпитание. Той така ни е възпитал. И чрез възпитание и проповед единствено ние можем да

се създадем, да се самосъздадем като такива. Да се приучаваме да даваме, да се приучаваме да уважаваме качествата на другия, защото

той на нас като собственица на света ни е бонус. Той ни е приход. Когато аз срещна един талантлив съзидателен човек,

света на който аз съм собственик и съм наследник, печели от това. Той не ми е конкурент. Аз не искам да го спъна за да падне, а искам той да се реализира

максимално за да даде повече на света, който аз наследявам с всички чада Божии. За това ми се струва, че

ние трябва да се насочим към точно такова творчество, към точно такова възпитание, към точно такава проповед, защото иначе ентропията на греха, ентропията

на вродените ни недъзи, растени и характерни, ще доведат до поредното време на развращаване на българския народ след предишното и по-предишното

и още по-предишното. Светоглед Новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по радио Зорана.