Драги приятели, от пет години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е 7 вида русофилия. На 3 марта чествахме освобождението, както всяка година, и това честване ни дава повод да размислим относно понятието русофилство, русофилия в България. От една страна това е вечна българска тема, постоянна тема за българския, впрочем, ключова тема за българския светоглед. На другата страна тази тема е неизследвана. Няма нито едно сериозно задълбочено изследване на това, що е русофилия. Ние живеем в една господстваща цивилизация на лъжата, която някой наричат "пост-истина", то е все едно.
И в тази цивилизация на лъжата всички понятия са под въпрос. Ние всяко понятие, което използваме, всяка мисловна конструкция, която използваме, сме длъжни да я поставяме под въпрос, защото господстващата лъжа се опитва да подмени всичко. Да подмени всяка истина с нейния отровен двойник. И затова ние всички понятия и всички мисловни конструкции, с които боравим, трябва постоянно да ги поставяме под въпрос, да ги осмисляме. Какво представлява всъщност? Примерно понятието "русофилия" е такова понятие, което прилича малко на понятието "за време", когато св. Августин в своята велика книга "Исповеди" разсъждава върху времето. Ами времето казва, когато не ме питаш какво е, знам какво е. Като ме попиташ какво е, не знам какво е. Нещо подобно е понятието "русофилия". Ако не се питаме, всички знаем какво е. Кой не знае какво е "русофилия" и "русофобия". Обаче ако се запитаме, се оказва, че не знаем. И откъде да знаем като понятието не е изследвано. А защо не е изследвано? Причините са исторически и психологически. разбира се, политическо и психологически. А именно, кога и кой да изследва това понятие? Преди и след събуждението непосредствено имаме една такава повсеместно русофилство. То се приема като въздуха и гравитацията и какво ме да му изследваш. След това, когато идва русофобския режим на Стамболов, да се занимаваш с русофилията означава да си просиш боя. След това, когато идва русофилския период на Стамболов и прочие до 1912-а година,
понеже Фердинанд, който става главният русофил тогава, не е искрен в русофилията си, а използва като политически инструмент, е естествено, че той не е желаял да се навлиза в същността на понятието, защото той не го използва по същност, а по прагматизъм. След първата катастрофа, когато на власт идват русофобите и можем да кажем, че това продължава до 9 септември, естествено, че отново темата е табу. Още повече след 1917-а година, когато в Русия идват на власт съветите и да говориш за русофилията, все едно да говориш за съветофилията, естествено, че няма кой да се занимава с това. Интересно е, че след 9 септември 1944 година, в продължение на 45 години, в България привидно са на власт русофили. Това е от комунистите, понеже центърът на комунизма е Съветския съюз, т.е. Съветска Русия, следователно би трябвало те да са русофили и все някои от тях, има толкова много историци, народопсихолози и пр. ще се захване с темата за русофилството и не се захваща никой. Имаме многобройни обяснения в любов към Русия по различен начин, описатели, поети и пр. Но изследване в дълбочина няма никакво.
Естествено, че след 1982 година, когато идват на власт русофобите, и до днеша ни живем в една русофобска властова среда, естествено, че тази тема отново не е политически коректна и затова може да кажем, че не смеят човеците да си търсят белята с тази тема. И ето, че се оказва, че за нея никой не е мислил задълбочено. Ако вземем речникото понятие за русофил, какво гласи то? Привърженик и поклонник на всичко руско. На пръв поглед изглежда, че да, това е естествено понятие, но виждаме колко е глупаво, колко е повърхностно. Как така русофил ще е привърженик и поклонник на всичко руско? Никога не е съществувал човек, който е поклонник на всичко руско и привърженик. Можеш ли да бъдеш привърженик едновременно и на царя и на Ленин? Да бъдеш привърженик едновременно и на маршал Жуков и на генерал Власов? Няма как. Ти трябва да си шизофреник, тотален.
Така че не става въпрос изобщо за всичко руско. Не става въпрос за руското. Става въпрос за нещо друго. Става въпрос за Русия. Има разлика между руското и Русия. И тая разлика е същностна. Сега ние за Русия като такава, друг път ще говорим. Сега говорим за русофилията. И ще разгледаме няколко вида, условно седем вида русофилия. Разбира се, те могат да бъдат и разчленени на повече, но и тези седем вида са достатъчно. Тези седем вида са достатъчни, за да започнем изследването на това понятие и да започнем неговото разбиране. Какво е Русия? Примерно, коя Русия? Тази Русия ли, която се олицетворява от Екатерина II или тази, която се олицетворява от Емелян Пугачов, бунтовника срещу Екатерина? Русия на Николай I или на декабристите, които искат да го убият?
Русия на Николай II или на Ленин? Същата ли е Русия? Или има нещо иманентно в Русия, което ни казва коя е тя? За да изясна този пример, нека да дадем един такъв пример по-релефен. Примерно, имаме един германофил. Какво е отношението на истинския германофил към Хитлер? Хитлер - Германия ли е? Или истинския германофил е анти-нацист, анти-хитлерист? И то при положение, че по времето на Хитлер в пика на неговата кариера, да кажем 1940 година, можем да кажем, че 90% от Германия стои зад него, одобрява го на демократични избори, би гласувала за него, очарована от него. Е, истинския германофил как се отнася към Хитлер? Положително или отрицателно? Аз съм убеден, че повечето от нас ще смятат, че един истински германофил ще бъде против Хитлер. Няма да одобрява неговите действия, няма да одобрява неговите велики победи. Когато сразява Франция, когато завладява половина Европа, когато света трепери от мощта на Германия,
точно тогава истинския германофил ще е против Хитлер, защото това е човекът, който в най-голяма степен е съсипал Германия в цялата история на тази страна. Така, че ние трябва да имамее някакъв критерий, спрямо който да определяме кое е Русия, кое е доброто за Русия и кое е злото за Русия. Не, че те винаги се явяват в чиз вид. Не, понякога, много често, те са смесени. Ръка за ръка вървят и добро и зло. Дори, може да кажем, че почти няма случаи, в които те да не са смесени. Единствено, светците са положителни, може да кажем, преобладаващо, но и при тях имаме по-сложни взаимоотношения. Така, че дали ще вземем Русия на Цар Николай, Свети Цар Николай II или Русия на Ленин? Дали Русия на Горбачов и Елцин или Русия на Путин? Дали Русия на Иван Грозни или Русия на Петър I? Не е едно и също. Не ни помага едно такова глобално понятие за Русия, в което да кажем, че там влизат всичките. И Свети Сергий Радонешки, и Стен Каразин, и Пугачов, и Екатерина, и Толстой, и Достоевски, и Пушкин. Всички взети заедно. Ете, това е Русия. Ние сме превърженици на тази Русия или сме противници на тази Русия. Не. Това привидно, мъдро и практически, в крайне кажеш, да реално Русия е родила всички тези човеки,
те всичките са част от нейното изграждане. Това само изглежда мъдро. Да ги вкараш в един кюб и да кажеш, да, са всички плюсове и минуси, те са участвали в това, което е Русия. Разбира се, че са участвали. Той и Сатанат е участвал във всичко. Той ли не е? Но нас ни трябва същността, нас не ни трябва общия казан, в който вкарваме и забъркваме кашата. Тя увеличава кашата, превидно мъдрата каша, в която всички са вътре. Не. Не е това пътя към познанието. Не е това пътя към същността. Примерно, ако прием да кажем едни такъв евангелски пример. Разбойника от ясната страна Христа. Коя е неговата същност?
Това, че той е разбойник? Не. Не е това. Разбойници много е имало. Ни ще има. Този обаче, неговата същност е покаянието. Тоталното покаяние, което е имал на кръста. Това е същността му. Той е било един миг, последния миг от живота му. Преди това целият му живот е бил разбойнически. Но неговата същност, това, което го прави, за което го споменаваме изобщо, това, с което е останал, е не основно разбойничеството. Разбира се, разбойничеството е субстрата, върху който се изгража неговата същност. Но неговата същност е покаянието. Тоест, същността на всяко нещо, на всяко нещо, е отношението към Бога. Бог е същността.
Няма какво да търсим за девет планини в десета, мъдри планятия и конструкции. Всичко е просто и ясно. Същността на всяко явление е Бог. И ние нищо не разбираме, ако не осмисляме понятията и явленията чрез Бога. И нашите привидни противоречия в разбирането на нещата, диалектики и така нататъка, са свързани с това, че не поставяме Христа в центъра на същността. В центъра на нашето разбиране. Така че, за да разберем Русия, както и за да разберем България, разбира се и Германия и всяко друго явление, ние трябва да ги съпоставим с Христа. Тогава ще разберем същността. Друг път специално ще говорим на тая тема, за същността на Русия. Но тук, естествено, ще обявим очевидното, че същността на Русия се определя от отношението и към Христа. А какво е това отношение? Естествено, че Русия е християнска страна. Тя е православна. Това е много важно. Защото имаме криво християнство и имаме право християнство.
Тя е православна страна. Т.е. тя е запазила непроменено изначалното христовото християнство. Имаме два вида християнства. Христовото и всичко останало. Христовото е това, което не се е променило. Това, което се е променило е всичко останало. Лимо-католицизъм, протестантство, секти и т.н. Така, че православното християнство е християнството. Той е, разбира се, ексклузивно. Няма как да не бъде ексклузивно. В този смисъл, икуменическата утопия е от лукавия. Тя не може да бъде на здрава основа, защото христовото е от Христа. Мененото от човеци няма как да е христово. Привнесено или отнето от христовото. В този смисъл, ако изобщо имаме христовото, то е в една част от тъй наречените християни.
Мнозина наричат себе си християни. За това е много важно, че Русия е православна страна. Това не означава, разбира се, че всички обитатели на държавата Русия са християни в никакъв случай, никога. Не е мало секунда. В историята това да е така и никой не го очаква. Когато казваме, че Русия е християнска страна, какво означава, че исторически нозинството са били православни християни, наследници и носители на християнската православна цивилизация. Че историческата Русия от св. Владимир до св. Николай е била християнска държава. Това е още по-важно. Християнска държава. И че от времето на цар Иван I, погрешно наричан Иван IV. Той, разбира се, е цар Иван I, защото до тогава не е имало други руски царе. Но тези, които го наричат Иван IV, са вече отстъпници от православния светоглед. И за това те искат да го принизят подсъзнателно. Разбира се, говорим за Карамзин и за всички останали, които са повредено, замъглено православно съзнание. И макар, че работят добросъвестно според своите понятия, те са ги объркали.
И трябва тези понятия, разбира се, да се изчистят отново от тези самозаблуждения. Връщайки се към цар Иоанн I, наричан също така по-късно Иоанн Грозни, Иоанн Грозни, когато обявява Русия за царство, може да кажем, че преди това негове дядо Иоанн III, той е велик княз, не цар, Великият княз Иоанн III, наричан също Иоанн Велики, за големите му заслуги, може да кажем, че при него започва този процес, а при цар Иоанн I завършва конституирането на Русия като православна свръхдържава. Заместваща предишната свръхдържава, изчезналата вече Византия, Римската империя. Това, което е останало от нея, разбира се. Православната римска империя изчезва в XV век. Тя на практика изчезва в 1924 година, има една агония при палеолозите и съвсем изчезва в 1453 година. Така, че тази изначална православна свръхдържава, Константиновата свръхдържава, империята християнската, се свива като шагренова кожа и най-накрая в 1453 година,
когато пада и Константинопол, втори път вече под властта на османските турци, престава да съществува. Вече в света няма православна свръхдържава. Впрочем, то не е имало и от 1924 година. Палеологовата Византия не е свръхдържава. Тя носи само етикета на империя, но не е никаква империя. Тя няма нито флот, нито пари, нито армия, нито води бойни действия, щогоде някъде е в състояние. Тя е в парализа и можем да кажем, че това е една дълга и в някои отношения блестяща, трагична агония. Но това е една агония. Това не е една свръхдържава, каквато е била, да кажем, по времето на Юстиниан, по времето на Теодосий Великий, по времето на Свети Константин и прочие. Настава време в историята, когато няма православна свръхдържава.
А защо е необходима свръхдържавата? И какво означава свръхдържава? Свръхдържава означава нищо повече, нищо помалко от цивилизация. Нямаме православна цивилизация след падането на Византия и изобщо на територията на някогашната православна свръхдържава. Тези територии лека-полека падат под властта на арабите, персите, преди това селджукските турци, османските турци и в края на сметка те губят своята православна държавност. Така че православната цивилизация не изчезва напълно, но минава на едно по-низко състояние. Защото когато една цивилизация има държавност, тя е пълноценна. Когато няма държавност, тя не е пълноценна. Просто причина, че най-малкото няма православни законите вече са други. Както и да кажем в днешно време. Така че в XVI век при Цар Йоанн Грознин се създава за втори път православна свръх държава. И точно това, тези три понятия православна свръх държава, или универсална държава, както казва той би, или православна цивилизационна държава, достатъчно голяма, силна, за да отстоява своята цивилизация, своя светоглед и прочее. Та, при Йоанн I, тя вече става православна универсална държава, православна свръх държава. И това е главното за Русия. Ние, друг път ще говорим и много пъти сме коментирали, че при Петър I тази православна свръх държава всъщност губи половината от своя цивилизационен потенциал, тъй като е завладяна от западната цивилизация чрез Петър I.
Петър I може да кажем, че реже главата на православната цивилизация в Русия, в православна Русия и налага отгоре една неправославна цивилизация. Православната цивилизация минава в полунелегалност, в низините, в народа, в монастирите. Разбира се, тя не изчезва, слава Богу, но вече не е на власт и цивилизационно Русия става един хибрид между западничеството, налагано отгоре и православната традиция съхранена по места. Или в сърцата на людите, в част от мисленето им, но не пълноценно. Със изключение, разбира се, на великите светци, като свети Серафим, Саровски, Оптинските старци и прочие, но те не са върхушката. Върхушката говори на френски, мисли на френски, строи чрез италианци, французи и прочие, облича се по френско-германска мода и така нататък. Изкуството прави по италианско-френска мода, така че на практика елита, така наречения елит на Русия всъщност е антиелит. Той се явява ниска класа в духовно отношение, а истинския духовен елит в Русия живее в пещерите и монастирите и в колибите на великите монашески общности. Това положение продължава, може да кажем, и тоден днешен. Руската цивилизация не се е възцарила на много в Русия, това да не говорим пък през съветския период. И понеже съветския период, който заслужава много сериозно изследване и който не е изследван по същество, е до голяма степен антируски. Знаем, че той е глобалистичен, комунистическия проект, той е класов, антицърковен, а казахме, че същността на Русия е православието и това, че тя е православна държава. А болшевишкият проект е насочен точно срещу православието и срещу православната държава. Нещо повече, той ги унищожава. Унищожава православната държава в Русия и въвежда атеизма като държавна идеология.
Тук е много важно да се изследва отношението между съветската власт и Русия. Между идеологията и практиката на болшевиките и същността на Русия като православна универсална държава. Друга голяма тема, в която няма да влизаме. И след рухването на комунизма имаме известно връщане на Русия към православието, към православната цивилизация, но това за връщане е към настоящето време половинчато. Можем да кажем непоследователно, но и безспорно, че има едно голямо връщане, това е самоочевидно. Сега, на фона на тази изключително сложна история, вече ние можем да укажем тези видове русофилство. Защото едно е да се русофил на Власов и на Ленин, друг е да се русофил на Оптина Пустиня и на св. Серафим Саровски. Или на Жуков, или на св. цар Николай. Тази сложност всъщност се проявява и в българското русофилство. Много разнообразни са проявленията на това русофилство и са сложни. Но ние за удобство ще маркираме седем вида. Първия вид, той е може би най-интересния, това е стихийното русофилство, освобожденското русофилство. Ще го наречем освобожденско, защото то е центрирано около освобождението. През целият период преди освобождението, това русофилство е на очакване на дядо Иван, на руския цар, да дойде и да освободи България. И това очакване се сбъдва именно на 19 февруари 1878 година по юлианския календар.
3 март по григорианския. Известно време след освобождението, можем да кажем приблизително до идването на Стамболов, Продължава това стихийно, спонтанно, традиционно русофилство, повсеместно, почти повсеместно, със редки изключения. И след това продължава още известно време, можем да кажем ето от наши дни, като един субстрат, като една дълбока река, която тече през българското самосъзнание, българската идея. Именно освобожденското това, че Русия освободи България от турско иго.
Неслучайно и до ден днешен националния празник е 3 марта. Освобождението, т.е. този субстрат продължава до ден днешен. Образът на дядо Иван е единствен в световната история, в световната цивилизация. Няма друго такова явление в нито един народ. И си заслужава да се изследва това явление, този образ. За съжаление ние нямаме пълноценно изследване,
освен една изключителна статия на Юрдан Трифонов. Юрдан Трифонов е много скромен български историк, изследовател, но задълбочен, съвестен, може да кажем подценен. Той има една такава
изключителна статия, в която доказва, че понятието дядо Иван е свързано с още 15-16 век. Айде да кажем 15 век, Юан Трети, Великият княз, Юан Трети, Юан Велики. Ние сме сигурни как участва,
но явно, че участва. Докато Юан Първи, цар Юан Първи, Юан Грознин, безспорно е емблемата, която циментира понятието дядо Иван. Кое е интересното в статията на Юрдан Трифонов и в
понятието? А именно, че то не идва от народа. Нямаме народна песен за дядо Иван. то не идва от народа. И това не е случайно. Това е дълбоко закономерно. Това понятие идва от църквата. И интересно, че то идва
от гръцката църква. От гръкоязичната църква, тъй като в България, естествено, че в 16 век, пък и след това, 17, 18, 19, епископата е гръцки, гръкоязичен и когато в 16 век царь-гръцкият патриарх
признава титлата Василевс, т.е. цар, император на Йоанн I, тогава се въвежда упоменаването му в литургията на територията на някогашната Византийска империя. А България, естествено,
е част от тази територия. Така, че гръкоязичните, гръцките епископи по българската територия са споменавали на всяка литургия. нашия Василевс, нашия цар, Йоанн. Така, че в църквата
чуват нашите на гръцки, разбира се, какво разбират, какво не разбират, обаче се нещо разбират. С крайна качата, цялата тая литургия, когато се слуша, естествено, че с годините и десетилетията са хващали много неща, питали са това, което ни им е ясно, естествено,
и няма как да не е ставало дума. Абе, който е, който се споменава, той е Еди Койси. Той е цар на една държава. Коя тази държава? Русия. Къде се намера? Еее,
президент, планива в десет. Смътно понятие, българския народ не има някакви койз, някакви географски познания, но мита няма нужда от географски познания. Той вече е посят и израства.
А защо сме сигурни, че това е станало така? Точно Вердан Трифонов дава няколко ключови сведетелства в това отношение. За съжаление, той самия се извинява в статията, че не е направил едно пълноценно изследване
и че трябва повече да се работи, но никой не е работил след това по тая тема. Той изследва в една повест на Цани Гинчев разговор там между един чурбаджи и един турчин и когато чурбаджията
посочва портрета на руския цар, който държи в там дома си или в кръчмата, нямам представя къде беше точно и точно го питаме който е? Той му казва
това е Мирасчията. Мирасчията. Интересно, че и двамата знаят какво означава Мирасчията. Мирасчия идва от Мирас. Мирас означава зестра. Каква е образа? Каква е
тая зестра? Когато Великият княз Йоанн Трети се жени за София Палеологина, тя се явява наследничка на Византийската империя. Той с това му е зестрата.
Византия е зестрата, която той получава. Това дава правата на руските владетели, в последствие руските царе, да имат претенции към зестрата, към територията на някогашната
Византия, а сега Османска империя. И това се знае и от Чурбаджията, и от Турчина. Това означава, че митологичното познание на територията на Османската империя,
не само сред българите, разбира се, сред турците, това митологично познание е включвало сведения за брака на Великия княз Йоанн Трети, Йоанн Велики
с наследницата на палеолозите и за претенциите на руските владетели, най-паче руските царе, за това наследство. Включително,
разбира се, Цареград. И по пътя към Цареград, естествено, че и българските земи. Така, че мита, образа за
дядо Иван се корени в това политическо съзнание, което обаче е било носено от църквата и то от Цареградската
патриаршия. Цареградската патриаршия се обръща срещу Русия много късно. През 19 век и то не е през цялото време на приливи и отливи.
Така, че до 18 век включително тя, разбира се, е изцяло про-руска. Тя изцяло се ослания на помощ включително и
щедра финансова помощ от Русия и психологическа знаем войните на Екатерина Втора. Какви надежди пораждат православните християни,
бунтове и прочие. Те, разбира се, са неуспешни, но те в крайна сметка водят до ослаждението на Гърция след възстанието 21-а година. Та, да се върнем на мита
за дядо Иван, това е един уникален мит, уникален образ в световната история, световната практика и заслужава много сериозно
изследване. Как се създава, как битува, как прониква и в какво точно се изразява. Така или иначе, той е част от това стихийно първо русофилство на българския народ.
Това стихийно русофилство може да кажем, че покрива целия български народ. Със много редки изключения. Тук там е, Раковски е един от тях, има и други. Те са обикновенно защо? антируски
настроени по ред причини. Първата причина е общуване с антируски идеолози или унгарците след унгарското възстание 48-ма година потушено от руския цар. Или
поляците, които след разделението на Польша естествено, че мразят Русия. И понеже в Париж се създава нещо като правителство в изгнание
на несъществуващата вече Польша и този център започва да бълва естествено, че антируска пропаганда и Раковски и другите,
които са ранните български русофоби са чада на тази антируска пропаганда, която разбира се се подхранва и от Великобритания и от други
традиционни врагове на Русия. разбира се, и Османската империя е традиционен враг на Русия, така че естествено е тази линия да бъде подхранена и да има своите привършеници
и сред българите, макар че първоначално са, може да кажем, едно почти невидимо младсинство. Основната част от българския народ е стихийно, спонтанно, освобожденски,
русофилска. Това обаче русофилство не е задълочено. То остава повърхностно и го виждаме повърхностно в най-ярките му представители. Най-ярките представители на това стихийно
русофилство са Иван Вазов. Петко Славейков, Драган Цанков. Но виждаме, че и тримата, те поначало са повърхностни, но всичките, точно поради своята повърхностност, какво означава повърхностен човек? Какво означава
неправославен? Понеже неправославен смисъл неразбиращ същността на православието, те са всичките православни, разбира се. Сега Драган Цанков става у няде за известно време, но това е политически театър.
при него. Той не е нито православен, нито ня. Той е вече секуларизиран политикан и поради тази причина и Петко Славейков вече не разбира православието, и Иван Вазов, и Драган Цанков, и тяхното русофилство
е повърхностно и затова те се отмятат от него в определени моменти. Иван Вазов по време на Първата световна война, Петко Славейков знаем, че под силното влияние на протестантските мисионери и така нататък.
Драган Цанков става уният. За какво русофилство можем да говорим? О, един човек, който се отрича от православието и приема унията по политически, политикански, по точно казано причини.
Така, че това стихийно русофилство на българския народ не трябва да се приема, то разбира се, емоционално, дълбоко в сърцата, но не трябва да се приема като пълноценно, защото му липсва горния етаж, липсва му
духовната страна, поне у най-гласовитите му представители. Разбира се, някои от тези представители, църковниците, имам предъв митрополит Климент Търновски и прочие, там нещата са малко по-дълбоки, по-задълбочения,
което се проявява в редица исторически моменти. Прочутото сдобряване на България с Русия става именно чрез митрополит Климент, не чрез някой друг, именно защото той като духовно лице е носител
на по-дълбоките същности, на по-високите и по-дълбоките същности на отношението към православието, т.е. отношението към Русия. Сега, след Стамболовия режим, който е ярко русофобски, настъпва
един много интересен 18-годишен период на българското русофилство. Това е русофилството, русофилството на Фердинанд от 1894-та до 1912-та година.
Това е второто русофилство. Специално го отделяме, защото това много ярки плодове. Можем да кажем, че княз Фердинанд е най-блестящият български русофил.
когато когато той взема курс към русофилство, след падането на Стамболов в 1894-та година, можем да кажем, че този курс
Фердинанд го взема по-рано, но понеже още не може да се освободи от Стамболов, изчаква своя миг и когато Стамболов
си подава ставката, разбира се, че веднага я приема, за пореден път си подава ставката. Фердинанд, защо става русофил, не от любов
към Русия и към Православието и към православната универсална държава, в никакъв случай, а от любов към себе си. Естествено, той не е признат от
никой, защото Русия не го признава. Никой не иска заради малка България да се кара с голяма Русия. Поради тази причина чакат русите да признаят България и тогава всички останали.
Фердинанд обаче не иска да стои непризнат, защото нищо не се знае. Утре мога направят един преврат и да го изгонят от България и затова
той решава съвсем логично да се здобри с Русия. Но след Стамболовия режим, който естествено беше подкрепен от Фердинанд до голяма степен, той не може от леска за утре
да стане така русофил, трябва му време и не може с лека ръка, просто с декларации. А, ти сега чакаш да признаят остатът и после
пак ще се обърнем срещу тях. Затова той разгъща една изключителна русофилска програма. Добри Ганчев така се подиграва на неговото преклено русофилство, което
станало смешно в един момент, но това, че той преиграва в личен план е едно. По-важното е, че той прави най-тоталните русофилски паметници в България.
Никога български русофил преди и след Фердинанд и най-отяврения български русофил никога не е правил толкова много за образа на Русия, колкото
Фердинанд. Като започнем с храма Св. Александър Днешки. Строежа на храма започва 1904 година, а завършва 1912 година. Точно по време
на пика на българското русофилство. Той не е осветен заради провала в Балканската война, но това вече друга тема. Важното е кога става неговото проектиране, второто му проектиране
от Померанцев и кога става най-вече неговото изграждане. Тъй като идеята е стара, но тя не вижда реализация. При Фердинанд вижда и то каква най-красивата сграда
в България, не само, но и на Балканите, паметник на българското русофилство. Във веки веков, разбира се, ние едва ли някога можем да направим нещо по-голямо и по-красиво
от храма памятник Свети Александър Невски бисера на архитектурата по българските земи, а и не само. Втори свръх русофилски паметник на царо-свободител в центъра на град Цвета София
срещу Народното събрание на България. Символа на българската държавност е Народното събрание. Срещу неговата сграда по времето на Фердинанд се изгражда този внушителен паметник. В края на 19 век се прави конкурс,
журиран в 1900-та година и открит в 1907-та година точно на пика на българското русофилство. Газбеса тържествено от Фердинанд генерали и така нататък. Руската църква също в центъра на столицата
строена точно по този период. Строителството започва в края на 19 век тя е осветена в 1914-та година. На практика точно по времето на русофилския период макар че е осветена малко по-късно но тя вече е започната изградена и съответно
е нямало как да не бъде осветена при положение че тя е била към посолството така че не е било под властта на Фердинанд да забрани нейното осъщаване. Но така иначе
за да се разреши това строителство този проект и така нататък това е станало изцяло с подкрепата на Българската държава. Може би следващия най-руски по вид паметник във България е
храма на Шипченския манастир. Той е завършен и осветен 1902-а година. Пак точно по същото време. По същото време се прави главният храм на мастира на бакаджиците Светия Александър Невски. Т.е. имаме
един разцвет на образи русофилски по времето на Фердинанд до 1912-а година. До катастрофата, която разбира се той лично извършва.
Това политическо русофилство макар, че дава такива ярки плодове той неискрено. Той е по сметка. Фердинанд не само, че не обича Русия, той се страхува от Русия.
И може да кажем, че той е конънктурно. Той е политиканско фалшиво. Но е важна част, много важна част от българската политическа действителност. Всъщност, ако Фердинанд не беше
заповядал на българските войски да атакуват Сърбия и Гърция, ако беше продължила тази русофилска линия, вероятно, България ще ще
да остане задълго още в орбитата на русофилството и Фердинанд ще да бъде главния русофил в историята. Но понеже той бърка след това, решава русофилските партии.
Впрочем, тази русофилска партия, Народната партия, партията на богаташите, партията на консерваторите, начало с, разбира се, Иван
Невстратиев, Гешев, Михил Маджаров, Бобчев и така нататък. Тя е, може би, най-искрената, макар и не съвсем във всички свои представители, но най-искрената русофилска партия и най-успешната. Все пак тя
триумфира по време на Балканската вояна. Всички тези триумфи, Одрин, Люле Бургас, Лозенградската операция, Булаир, славните страници на Българската история са правени по нейното управление,
когато министер-председател е недооценения Иван Евстратиев, Гешев, най-богатият човек България и водач на Народната русофилска партия. Можем да кажем,
че с триумфа в Балканската война се завършва Сан-Стефанския процес, така русофилската линия в българската история, се завършва и самия Гешов много съжалява, казва, ние по време на Балканската война
стигнахме до такива победи, че надминахме Сан-Стефанска България. Това наистина е било един звезден миг за България и наистина са надминали Сан-Стефанска България. Може би не е точно по квадратни километри, колкото по това, че завладяват много важни
стратегически територии, а именно Беломорието. Сан-Стефанска България стигала по-назапад, там в район на Корча и Преспанско езеро и прочее, обаче не е владеяло Беломорието, което е било гръцко. Ние след Балканската война
обаче завладяваме и гръцкото Беломорие, и гръците ни го дават с стратегически правилен разчет. Така, че наистина това е било един триумф на тази линия. Сега, следствие от всичко това обаче тези катастрофи накрая се сега до голямата
катастрофа, руската бълшевищка революция и православната свръхдържава изчезва. На нейно място се създава Съветския съюз, което е корено нова ситуация. И съответно се
появява нов тип русофилство. То вече е съветофилство. Това съветофилство обаче има няколко етап. Като трети витрософилство можем да определим
съветофилството между Болшевистската революция или дори феврарска, да кажем, двете революции заедно и до 1944-та година, до идването на Съветската армия. тук
ярки представители са Смирненски, разбира се, възторженият почитател на октомоврийската революция Геомилев, Асен Златаров, който е много по-умерен, но и той пише една книга
в страната на Съветите, 36-та година, в която описва положително Съветския съюз. дори професор Михалчев, така има някои положителни отношения към Съветска Русия и много други. Може да кажем,
че половината от българската интелигенция има левичарски настроения и симпатизира на Съветския съюз по един и друг начин. Може би и повече от половината. Но това не е русофилство. Това е съветофилство.
Понякога тези две противоположности се съчетават. Това е нормално в човека. Но в дълбоката си всъщност те са корено различни. Съветофилството и русофилството са две
различни неща по отношение на Христа, който е критерия за всичко. Така че това е интересно явление битова от 17-та до 44-та година. Четвъртия вид
русофилство е властващото съветофилство от 44-та до 89-та година. Сега, това съветофилство обаче кооптира част от старото русофилство. Стихийното, народното. Образа на
двойните освободители. и тогава се отдава чест на царска Русия като братския руски народ. Разбира се, царя се така
поставя на втори план. На преден план се изтегля руската интелигенция, Тургенев, Тостоевски, братя Аксакови и така нататък. и руския народ. Те са същността на
освобождението. Така, че това съветофилство може да кажем, че не е съвсем идеологически изчистено, защото е съчетано с традиционното освобожденското
русофилство. Добре, ма, идва в 89-та година. Пада про-саветския режим и на власт идва русофобска култура, русофобска идеология, в която
ние живееме до ден днешен. Всяк пъл пред бившите съветофили създава се един пети вид русофилство. Вече спрямо нова постсаветска Русия но то е
пак политиканско. Той е част да се заеме нищата. Защо? Защото главният поминък преди 89-та година разбира се беше
съветския съюз, про-саветското поведение. Главният поминък след 89-та година е антируското поведение. Този, който иска да прави кариера,
да печели пари, малодушния български интелигент се ориентира към Съединените Штати, които са, разбира се, идеал на демокрация, на всичко добро
и съответно е длъжен да демонстрира русофобия. Но има една ниша все пак. Не може всички да станем русофоби, защото едни са се вредили,
път други не са. И тези, които не са се вредили, някой от тях решава да станат русофили, да заемат нишата, защото там също има поминък. Така че
този пети вид русофилия всъщност може да кажем, че е също конълтурен, политикански, егоистичен и се състои в опит да се възползваш от малката баничка, която идва
от Русия, понеже на голямата баница, която идва от Америка, вече са порциите са раздадени. Така че това е едно също така неискрено русофилство, което обаче в много случаи си върши работа,
той си получава поминък. Сега, в рамките на русофобската среда, в която живеем, има люди, интелектуалци и прочие, които запазват добри отношения към Руси
и не искат да стават русофоби по ред причини, да кажем хигиени, морални и прочие. Добре, как да кажат аз съм русофил, не е добре, ще си загубят приятелите,
ще си загубят може би работата и затова се примнава към такова интелектуалско русофилство от рода. Аз обичам Русия, но мразя Путин.
Аз обичам Русия над Толстойто Стоевски. Аз не съм превърженик, не, не, аз не съм превърженик на
политическата държава съвременна Русия, тя е лоша, но съм превърженик на традиционната руска култура. Толстой, Достоевски, Пушкин,
Лермонтов, Джайковски, там, Малевич, тези, всичките. Това е типична интелектуалска позиция, тя е доста малодушна, разбира се, и може да разпознаем
главно по един белек, която стане дума за Толстой и Достоевски. Тази конструкция, като каже, аз, Русия, така и така, не обичам
режима на Путин и лещо подобно, но обичам традиционната руска култура, Толстой и Достоевски. Сложат ли Толстой заемо с Достоевски, означава, че няма
разбиране. защото Толстой и Достоевски са нещо като Емелян Пугачов и Екатерина или Ленин и цар Николай. Това са фундаментално противоположни понятия по отношение на Христа, разбира се.
Толстой застава против църквата, а Достоевски е в църквата. Толстой подменя православието с някакъв толстоизм в свое собствено производство. Достоевски разбира се, че приема православието. Така, че
този израз, чуем ли Толстой и Достоевски в един кюп, означава, че нямаме разбиране на същността. И да споменем седмия вид русофилство, единствения задълбочен, пълноценен истински,
това е разбира се православното, духовното русофилство. Всички други видове, включително и стихийния народни, са бездуховни. Единствено, православното русофилство, когато минава през Христа отношението към Русия и то
именно към тази Русия, традиционната, която е универсалната православна свърхдържава, единствено това отношение е, можем да кажем, пълноценно и достоверно, задълбочено.
Българската православна църква, къде съзнателно, къде несъзнателно, е носител на това отношение. Факта, че тя дори по времето на комунизма в България споменаваше цар Александър Втори, цар и освободител на своите литургии, означава, че тя подсъзнателно, може би не последователно, но все пак е отстоявала
разбирането, духовното разбиране за отношението към Русия, не като към някаква конъюнктура, която може да стане СССР и така, а като като светата Рус, като православната свърхдържава, каквато в момента Русия, за съжаление, не е,
но каквато тя може да стане. Тя е всъщност призвана да стане. Светоглед Новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Драги приятели, от пет години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика,
които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg Благодарим ви!