Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е англоезичната монархия. Наскоро почина английската кралица Елизабет II и с нейната кончина, погребение и т.н. се занимаваше много голяма част от света в продължение на много дълго време. Около десетина и повече дни. Възниква въпросът защо се придаваше чак такова голямо значение на това събитие. При положение че ние знаем, че в английската монархия много отдавна монархът играе само церемониална роля и не взема никакво решение. Т.е. можем да кажем, че не прави нищо в политически смисъл. И изведнъж такова свръхвнимание към кончината на Елизабет II. Ще се опитаме в рамките на днешната беседа да отговарим на този въпрос. Ние няма да се занимаваме с темата за монархията като такава. Само ще споменем няколко думи, но това е една много голяма тема. И важна тема. Вероятно, на нея ще посветим друга беседа.
Все пак да нахвърлим някои на общи идеи, защото все пак става дума за монарх. Елизабет II беше монарх. А монархия означава от гръцки единоначали. Имаме ли действително единоначали? Възможно ли е изобщо да има такова нещо като единоначали? Не само, че е възможно, ами цялата вселена е единоначална. Цялата вселена е монархическа. Тя, всичко това, което ние виждаме, докъдето стигат нашите познания за видимия свят, всичко това има едно начало. Това е Бог, сътворението. И в този смисъл цялата вселена е единоначална. Тя е строго монархическа. Тук не говорим за Троицата, но Бог е троичен, но и единичен.
Така, че говорим за единицата. Единоначалието в вселената. човешката монархия е невъзможна, защото човек не е начало на нищо. Ние си въобразяваме, че сме начало на нещо. На нищо не сме начало. Но, като образ на вселенската монархия, в символичен план, единоначалието, едино властието, монархията, имат голям смисъл в обществото. И то във всички сфери на обществото, на всички равнища на обществото. И затова това е една много голяма тема. Мнозина смятат, че монархията е отживяла форма на управление, че демокрацията, републиката са съвременните форми, че монархията няма бъдеще.
Но не е така. Защото, да, един човек не може да управлява нищо. Нито един град. Нито едно село. Нито едно семейство дори. Защото нито себе си дори. Защото ние винаги зависим от някой друг. В нещо и по нещо. Да кажем, един цар как може да се излекува? Той отива при доктора. И доктора му казва Дишай, не дишай. И царът изпълнява. Защото ако не изпълнява, ще умре. В този смисъл, човешката илюзия,
че човек държи някаква власт, е до голяма степен привидност, илюзия. Но в символен план, в схематичен план, да, имаме един началник и без него не можем. Примерно, самият човек, може ли той да съществува без да има единно съзнание, ум, който да командва неговите действия. Ако го няма това единоначалие в човека, един ум, едно съзнание, една душа, тогава той се разпада. Той не може да съществува. По същия начин, в един механизъм, да кажем, един автомобил. Ако нямаме кормило, което да насочва колата ляво, надясно, напред, тя не може да осъществява своето предназначение. Ако няма двигател, който да движи колелата, също така не е възможно. В този смисъл, всяка сложна система, била тя кораб с капитан, или самолет с пилот, или село с кмет, или държава с държавен глава,
всяка сложна система, всяка система, всяко управление е, в крайна сметка, единоначално. Не в абсолютния, но в относителния смисъл. В абсолютния смисъл, само Бог е началото на всичко. Но обществените механизми, всички механизми, всички системи, не могат да съществуват без единство на вземането на решение. В този смисъл, в този най-широк смисъл, всяко управление е монархическо. Това е естественото. И ако ние си мислим, че демокрацията е начин на това народа да управлява, това ние не разбираме какво означава управление. Не само народа не може да управлява, но и не може 10 човека да управляват. В крайна сметка управлението винаги, защото тлиенето на тези различни мнения и отношения е толкова голямо, че управлението става невъзможно. То се затлачва в безкрайните спори. Ако тези 10 човека нямат система да излъчат оперативно вземане на решение, те естествено, че ще, като орел, рак и штука, ще спре да функционира системата.
Затова е много важно да осъзнаваме, че всяка сложна система е в крайна сметка монархична. Тя е една пирамида, в която навърха винаги има един човек. Дали ще го наречем в обществото президент, при президентската република, дали министр-председател при парламентарната република, или да кажем при монархията, там няма е президент, имаме министр-председател. Но той взема решенията. Особено, когато става дума за оперативно вземане на решение, не за някакви бавни стратегически решения, които могат да изчакат консултация, съобществено мнение и така нататъка. Не. Когато става дума за решения експедитивни, драматични, спешни, тогава няма алтернатива единовластието. Неслучайно в Древния Рим, по време на републиката е имало понятието диктатор. по време на война няма време за спорове и за гласувания и така нататъка,
а трябва да се вземат спешни решения, иначе армията ще погине. Затова монархията като начин на управление на обществото е много древна, тя е естествена, тя се ражда по естествен начин, защото доказва своята ефективност. А самите републики се различават от монархията главно по това, че монарха е избираем. Пак имаме монарх. Перикъл пак е бил монарх на Атина. Но по някакъв начин избираем, той се легитимира чрез други институции, а не наследствен монарх. Това вече е друга тема на наследствената монархия, не единствената форма на монархия. Имаме, да кажем, в Римската империя, много често се случва императора да определя своя наследник, който не му е син. Осиновява го, както се казва, но той не му е син, а той определя кой от наличните млади люди от следващото поколение ще се справи най-добре и казва ето този и го осиновява, така да се каже, т.е. го определя за своя наследник. Английската монархия е една много важна монархия в изобщо историята на монархическите институции,
защото тя извървява един своеобразен път от истинската човешка монархия, т.е. властта на един човек, призната от обществото, чрез някаква пирамидална система от по-малко овластени, още по-малко овластени, съвсем безвластни, там роби или каквито ще са, най-низката точка, или да кажем някакви зависими селяни, зависим от самата форма на организация на обществото. Та английската монархия, като всички други монархии, е била малко или много самовластие. Но, в началото на 13-ти век имаме един ключов момент, по времето на крал Джон, крал Джон безземни, когато тази монархия навлиза в криза, защото краля не се справя. Всъщност, повечето републики, може би всички републики, са се появили на Бял свят при провал на монархическото управление, когато даден монарх не се справя. Или, по някакъв начин, става ненавистен на обществото, както е да кажем в Рим, при Тарквини. По същия начин, тук при крал Джон, наречен Безземни, навлиза в една криза държавата и бароните, понеже краля иска нови пари и така нататък, данъци, които не са желани от обществото, и затова се получава една криза. И бароните решават да сключат един договор, висшите аристократи, да сключат един договор с краля, да ограничат властта му,
разбира се, да не се лишат изцяло от монархията, защото да не стане пък анархия, и се подписва така наречената Магна Харта в 1215 година. Тя е написана главно, писана от Кентърбърийския архиепископ, кардинал Стивън Лангтън, за да се постигне някакво споразумение между бароните и краля. И разбира се, да се запасват правата и на църквата. И краля подписва Магна Харта, бароните също, 25 водищи барони, стават един съвет, който ще контролира краля. Разбира се, правата на църквата също са взети предвид. Сега, самата Магна Харта, правоначалната, не се спазва. Тази от 1215 година. Тя е анулирана от папата. Папата не я признава, папа Иннокенти III. Започва една гражданска война. Малко по-късно
я признават в малко видоизменен вид и остава Магна Харта като един символ на от една страна формиращия се парламент английски. от друга страна правата на отделния човек, които в Магна Харта не се занимава с личните права, но така или иначе с правата се занимава. и затова лека по-лека започват да се прокрадват в английското законодателство личните права и да се ограничава произвола на властта. Така че Магна Харта, без да е исторически достоверен супер документ и много спазван, тя става един голям символ. И лесно време е забравят, но после която им трябва отново аргумент за да се ограничат правата на Краля, тогава се сещат за Магна Харта и казват "Ма чакай си, ние си имаме тук древен документ, подписан от Краля" и затова тя става един голям символ и винаги, когато в Англия после има нужда от ограничаване правата на Краля, то редовно има такава нужда по разни поводи Магна Харта се цитира като велик символ и тя и до днешен остава един символ на зараждащата се английска, да е наричам, демокрация. Продължава да съществува английската монархия в един леко ограничен, чрез Магна Харта и нените наследници вид. Макар че в XVI век, по времето на Хенри VIII, ние имаме де-факто един, каже го, абсолютен монах. Хенри VIII прави хвалцийска до такава степен, че влиза в конфликт с папата, във връзка с неговите безкрайни разводи и женитби. Изглаването на неговите съпруги и така нататък. Той става един деспот. Важното е, че тъй като тогава в Германия вече бушува реформацията, задействана от Лутър, Европа се тресе, папството се тресе от това голямо предизвикателство, което има опасност да срути властта на папата. Хенри VIII се възползва от това нещо и в 1531 година се обявява за върховен глава на английската църква. Самия той върховен глава на английската църква. отхвърля починението на папството.
по-късно той е отлъчен от папата, естествено. Папа Павел III го отлъчва от римокатолическата църква. Но така или иначе Хенри VIII не се съобразява с тези отлъчвания, не се съобразява с папската власт и се обявява за върховен глава на английската църква. В този момент ние трябва да акцентираме като изключително важен в историята на английската монархия. Магна харта си е магна харта, но там те разпределят властта между краля и бароните. А тук става нещо по-важно и по-принципно. Имаме принципа на симфонията между църквата и царството. И тук царството се възцарява върху църквата. Царя става глава на църквата. Това нещо е изключително нередно. това подменене на симфонията, на съгласието между тези две различни форми на обществено битие. Църквата, която се занимава с Божиите неща и от Бога е ръководена. И държавата, която се занимава с земните неща и е ръководена от монарха, краля, царя. Те би трябвало да са в съгласие в симфония. Обаче тук имаме тотално разрушаване на тази симфония и възцаряване на следската власт.
Тоест имаме секуларизация на църквата. Най-лошто, което може да се случи на църквата е да се секуларизира, защото тя губи своята същност. Своята самоличност, тя вече става церемониална. Проформа. Традиционна в лошия смисъл на думата. Запазва се една традиция, но изпраздана от неято основно съдържание. По време на дъщерята на Хенри VIII, на дъщерите му, Мария Тюдор, временно има едно връщане към римокатолицизма, но тя управлява много малко. Нейната наследничка Елизабет I, която идва на престола в 1558 година, отново възстановява протестантството, т.е. англиканството, англиканския вариант на протестантството и отново става глава на църквата. Но термина глава на църквата малко е за обиколен и тя е определена като върховен управител на църквата, върховен управител на църквата. Така или иначе, кущунството е утвърдено и продължава и до ден днешен. И до ден днешен върховен управител, началник, глава на англиканската църква е монарха, т.е. краля или, съответно, кралицата. Тази промяна е ключова в историята не само на Англия, не само на Западна Европа, но, бих казал, в историята на света. Защото английската монархия вече секуларизирала своята подвластна църква, предстои да играе важна роля в световната история, чрез своята колониална империя и чрез властването върху огромни части на земята, на земното кълбо.
Като почнем от Северна Америка, минем през Карибите, половин Африка, голяма част от Азия, има предвид индийския подконтинент. Така че всичко това не е без значение, кое ги управлява и каква е така речената църква, лъже църквата, която всъщност е държавна институция, запазваща една почти обезличена и обезмислена традиция. Тук все пак трябва да имаме предвид, че обезмисленето на тази традиция трябва векове. Той е един постепенен процес. Това не става с акта на Хенри Осми. Като го провъзгласили веднъж, хората не си губят вярата от днеска за утре и не казват тази църква е нулева, защото как може царят да бъде глава на църквата. Не. Личното благочестие се запазва и постепенно се секуларизира църквата, но тя се секуларизира в много голяма степен. Така че най-важното нещо, което трябва да кажем за британската монархия, за английската монархия е, че тя от XVI век е секуларна. Т.е. секуларизирана чрез секуларизиране на нейната подвластна църква. Това е една ключова подмяна на душата на обществото, защото Църквата е душата на обществото. Да изслушаме едно песнопение, след което ще продължим. ♪ ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ Когато Хенри Осми секуларизира църквата, приватизира църквата и я прави своя подопечна, той си мисли, че побеждава, но всъщност той реже клона на който стои монархията. Защото ако монархията не произхожда от съзвучието, съгласието, симфонията с църквата, тя не може да има своя истински духовен смисъл. Както казваше Свети цар Константин Велики, аз казва съм външния надзорник на църквата, а вие сте вътрешния надзорник на църквата. Тогава има смисъл симфонията. Когато царя стане вътрешен надзорник на църквата, вече симфония няма. И това дискредитира самата монархия. Лека-полека я десакрализира. Когато църквата, Хенри Осми десакрализират църквата, вече не е сакрална и самата монархия. Той десакрализира монархията. Така че постепенното отслабване на монархията не е случайно. Ние казваме, че английското общество е много традиционно. И наистина, ако го сравним с френското, с германското, с българското, ще видим, че наистина е така. Много е традиционно.
Тази традиционност е много особена. Това е всъщност една силно революционна традиционност. Антитрадиционна традиционност. Какво имам предвид? Имам предвид, че преди векове, по време на Хенри Осми, а и след това, е скъсана традицията. Голямата, великата традиция на сакралната църква. И когато в последствие, с поредица от политически актове и така нататък, английската монархия се реформира и става все по-слаба и по-слаба, това става със съхранение на тази вече нетрадиционна традиция, тази революционизирана традиция. Но понеже тези работи стават по-рано, 16-и и 17-и век, тогава стават революциите. Голямата революция прави Хенри Осми. После, в 17-и век, другата революция, така е наречената английска революция, защото на Хенри Осми никой не му приписва революционност, а той е най-големият революционер. Съсипва сакралността, доколкото е останала такава в английската църква. През 16-и и 17-и век са правят големите промени в Англия, свръхреволюционни промени, достъпен да реже главата на краля и така нататък. Но все пак това става в 16-и и 17-и век. И от тогава насам се постига едно статукво, което в общи линии до днешен продължава.
И затова нас не се струва, че това е много традиционно. Докато, примерно във Франция, когато реже главата на Луи 16-и при френската революция, това е края на 18-и век и вече е много по-късен етап. Това е смисъл, традицията се прекъсва много по-късно. Да не говорим за България, още по-късно. И затова ние не сме уж традиционни общества, макар че сме много по-традиционно общество от британското, защото сме съхранили православието. Великата традиция на истинската църква. Това е истинското традиционно общество. А английското е съхранило церемониалната традиционна опаковка. А е изпразнило, всъщност, още в 16-и век при Хенри VIII. Сега в 17-и век, така наречената английска революция, тя е много сложно явление, което протича дълго време и се тълкува по различен начин. Според едни английската революция, това е още гражданската война, обезглаването на Чарлз Първи и така нататък. Според други, не. Така наречената Славна революция става по-късно в 1688 година. Както и да го гледаме, тук няма да влизаме в тази изключително важна тематика. Тя е важна и за политическата история на Европа, и на света, и за монархическата институция и прочее.
Но, друга тема. Така или иначе, в 17-и век се прави следващата голяма крачка към сваляне на статута на монарха. Чарлз Първи се опитва да играе като едва ли не абсолютен монарх, да пренебегва парламента. Бунтуват се срещу него, гражданска война. Побеждават го, обезглавяват го. Кромуел става лорд протектор на Англия. След това завладява Ирландия с кръв и така нататък. Но, при славната революция в 1688 година и така нататък декларация за правата от следващата година в 1689 година, се сключва нов договор, нов обществен договор между парламента, който е победител, краля, който е в по-слаба позиция, но парламента не иска да прави република, иска да ограничи краля и по този начин се извършва така нататък славна революция, един вид безкръвна, за разлика, да кажем, от Френската революция, която е кървава, макар че тя е била 100 години по-късно, но така или иначе термин на славната революция, естествено, е измислен от тези, които са дошли на власт, тези, които са нейните носители. Други ще нарекат жалката революция или псевдореволюция и така нататък.
Но, лека-полека, с тези актове, магна карта в 13 век, после тези споразумения в 17 век, славната революция и декларацията на правата, Бил ъф Райтс, както се казва, се стига до пълно ограничение на властта на монарха, на краля, което ограничение продължава през всички следващите векове, чак до наши дни и постепенно, постепенно, постепенно намалява ролята на краля. Докато стигна до нула. Тя отдавна е стигнала на нулата. Краля вече в Англия няма никаква власт политическа, никаква власт. Законодател на парламента, разбира се, гласува всички закони. И краля има една чисто церемониална роля, церемониален характер. И така, имаме класическото разделение на властите, законодателна, изпълнителна, съдебна. И имаме една церемониална власт, символна, която легитимира другите три. Това е много интересно, че трите власти в класическото деление, ние знаем, че ще са повече реалните, но говорим за тези трите. Тези три власти се легитимират чрез символа на монархията. Това е много важен трик.
Много важен психологически трик. Защото, да, ти може да си добър законодател, законотворец, парламентарист, предлагаш интересни закони, важни закони. И ще кажа, добре, в момент човек чел, много мислил и измислил хубав закон, който добре работи. Обаче, друго е да кажеш, не, не, не, този закон е подписан от краля. Или да кажем, премьер-министъра дава добри идеи, извършва добри ходове, печели битки и така, татка, но в името на краля, в името на кралицата. Един вид, едно лустро, се добавя към всичките три власти. Съдията също в името на краля или на кралицата. Тоест, имаме една символна легитимност, която се придава на класическите три власти, отделението. А церемонията замества реалността. Всички знаят много добре, че парламента диктова всичко, че премьер-министъра командва краля, буквално му казва, това ще прави, ще няма да правиш. До такава степен, че краля няма право на собствена инициатива, то не може да кажа, аз искам това и това. Нямаш право, брат. Няма тук аз искам. Ти изпълняваш тази роля, за което, разбирате, те финансираме, нали имаш си там дворци, автомобили, всичко останало, нали? Големи разходи правим, но
Ти в замяна на това няма да мърдаш. Така, че тази символ на монархическа власт е един много интересен похват, който се оказа много стабилен. Нещо подобно, малко различно, но подобно е било във Венеция Дожа. Дожа във Венеция се избира до живот. И той е глава на Венецианската република. Тя е република уж, но си има един глава, който е както папата в Рим, нали? И той е избираем, но се води, че това е един вид монархия. В Венеция наричат република. Дожа обаче е до живот. Но той няма никакви права, той не взема никакви решения. Само церемониална роля. Ама Венеция съществува хиляда години без да се смени формата на управление.
Това е изключително постижение. Почти безпредседентно. Така, че това разделение на символната церемониалната власт от другите власти се оказва добър ход и на венецианците, а последствие и на англичаните. имаме теории на властта. В китайската теория на управлението има такава школа, една от школите, която утвърждава, че императора не трябва нищо да прави.
това е най-доброто. Когато той не прави нищо. Всичко се прави от правителството, премьер-министъра и всички останали. Те могат да грешат, той ги сменя. Като се провали един министър, се сменя, друг идва на негово място. но императора по този начин не може да сбърка, защото той нищо не прави. Неговите най-добри експерти, най-добри специалисти, най-ярки личности правят каквото могат. И ако сега каже, че не са прави,
ги сменяме и държавата си остава непокътната. Така че това е една интересна теория за това, че императора, монарха по определение не трябва да прави нищо. И ние имаме много такива примери в историята, много положителни примери. На монарх, който нищо не прави привидно, а всъщност държавата процъвтява. Разбира се, премиер-министъра
или великия везир, или както ще го наречем, върши прекрасна работа. Примерно такова е било управлението на Федор Йоанович, сина на Иван Грозни, който само се е молил. Цялата работа е вършил Борис Годунов, като един вид премиер-министър. Много деловит, много гениален. А царя само се моли и нищо друго не прави.
Царува. Така че това има голям смисъл да се помисли за тази роля на монарха, като символ, като образ, знак на легитимност, но не и като работещ в ежедневната дейност на управлението.
Сега, защо английската империя, британската, да я наречем, империя, е толкова важна? Ами тя, казахме, че покрива целия свят в един момент. В XIX век, след победата над Наполеон, Великобритания изпъква като
водеща европейска сила и като водеща световна морска сила. И понеже тя владее моретата, с това има огромно технологично преимущество над всички други държави и започва да ги команда, включително и огромната Индия
с неговото безбровено население, огромния Китай с неговото безбровено население. Да не говорим за Австралия, Ново-Зеноландия, Канада и така нататък. Така че Великобритания в течение на 100 години от падането на Наполеон до Първата столна война е сила номер едно. Да, владетеля не върши нищо.
Монарха. Но царува. символизира. Изпълнява церемониалната си роля. И като така върши някаква работа. Не случайно наричаме втората половина на XIX век до началото на XX викторианска ера по името на кралица Виктория. Тя, собствено,
не е вършила нещо, но все още значението на личността на краля е било достатъчно голямо. До някъде, може би, поради самото общество, което е било по-традиционно, че името на монарха
е символ на цялата епоха. Преди това имаме Джорджианската ера по време на кралете Джордж. Джордж първи, втори, трети, четвърти. Така че предишната епоха, преди викторианската, е Джорджианската. След Виктория идваме Едвардианската ера по името на Едуард
и след това идва Първата световна война, след което вече нямаме ери на крале. Дори Елизабет II, която управлява толкова десетилетия, никой не му хрумва да каже, че се намираме в нова елизабетинска ера,
за разлика от елизабетинската епоха по времето на Шекспир и там Френсис, Дрейк и другите. Там е Елизабетинска епоха, Парекселанс, роята на краля е била силна, огромна, решаваща. Тя е дъщеря на Хенри VIII,
който режеше глави. А при Елизабет II, която управлява много по-долго време от Елизабет I, нямаме Елизабетинска ера нова. никой не му хрумва това нещо. Тя е с нулева степен на въздействие
върху събитията. Нулева степен. Всичко, което прави английската кралица, което правила Елизабет II, е било по решение на правителството, по решение на премьер-министъра. Да кажем правителството
и управляващата партия, разбира се. Отделно за така начината глъбина държава, че те двете партии в Великобритания винаги са били една партия. Това е отдавна известно, макар, че не се е говори
по тази тема, но реално погледнато така начиня естаблишмент, не случайно съществува това понятие естаблишмент, той е един и същ. Независимо дали са на вигите или торите, в крайна сметка властта е
най-съща в едни и същи люди и кралицата или краля не участва в вземането на решения, на нито едно равнище. Е, добре, ще каже някой, след като
Елизабет втора Елизабет втора в цял живот нищо не е правила, това не означава, че живот е лесен. Не, тя е подложена на ежедневен натиск. Това е много сложно да изпълняваш
цялата тази сложна система от церемонии, отчастия, задължително тук, задължително тук, задължително там. Никой не те пита, искаш ли, не искаш ли. Никак не е трудно. това е много тежка работа. Та,
но, пак да кажем, работа с нуля във власт. Ти си марионетка. Това е марионетечен режим. Английската монархия. И пак да се питаме, защо, след като имаме една марионетка, пак била тя 70 години на трона. е добре, да, и сигурно, ако направим една пластмасова марионетка,
може стои 200 години на трона. И 300 години. И да се движи, там и да ги спълнява. Някой да може и това да доживеем. Да нямаме нужда от жив монарх, като ще има само марионетна власт. Слагаме там един робот, наричаме го с някако кралско-царско име и изпълнява всички тези менуети, които трябва да изпълнява. Щом това се харесва на някого. Но, питаме се,
защо това нещо, тази марионетна роля, толкова много се възпяваше през десете дена след като почина Елизабет II. Защо не казаха, да, почина една марионетка, да живее следващия, чао с трети и толку с. И да го забравим след три дни. Не! Три дни, четири, пет,
шест, десет дена се занимаваше половината свят с това нещо. Ще се опитаме да отговорим на този въпрос, но първо направим една кратка пауза. Достојно ест Яково и Сину, слави Ти, Ти, Ти, Ти, Бога, Слово, Ек гоже трепештут и трясутся, херуми ми, и славословя сили небесния. Воскреша го тридневно из гроба Христа, жизнодавца, страхом прослави. Возпоим вси боголепно, песен ми божественними. Отца и Сина и Духа, Боже све на го. Три ипостасную державу, едино царство и господство. Юже поют вси земнородни, и славословя сили небесния.
Отцех верно покланяемую единицу по существо. Три ипостасную господу на чалную, херуми, и богоначалную, без равненния серафим. неразделную троицу во единице. Суште богоначалие, тя величае. Отцу безначалному и богу субезначалному славу со духом покланяюся. Неразлучно едино соединяемо. субезначално е существо. Три ипостасную единицу, Песен ми почти. Песен ми почти. Субезначално единицу, Песен ми почти. Песен ми почти.
Песен ми почти. И дом я покажи твое, а не присут. Ни я слави. Светел и светоносен, и не измени. Песен ми почти. Песен ми почти. И така, стигнахме до въпроса защо светът обръща толкова голямо внимание на един човек, който цял живот не е правил нищо, не е вземал нито едно решение, не е направил нито една самостоятелна стъпка, може би най-зависимия човек във света. Всеки циган е по-свободен. Може да прави каквото се иска от сутрин до вечер.
всеки клошар е хиляда пъти по-свободен от английската кралица. Ама няма пари. Няма пари, но може да прави каквото си иска. Английската кралица нищо не може да прави. Всичко и казват какво да прави. защо тогава света се занимаваше с нея. Отговор на този въпрос е важен за света в който живеем. Защото това е освен всичко друго. Да, английската монархия с дълга история и така нататък. Да, но от тази история нищо не е останало като реална власт. кое обаче е реалността в момента? Това е медиатичността. Английската монархия е най-медиината монархия във света. Несравнимо най-медиината. Може би за английската монархия се говори, пише и показва по всички медии
вероятно повече и може би 2 пъти повече, може би 10 пъти повече, отколкото за всички останали монархии взети заедно. Кой се занимава с бългийския крал или с датския, и дори не знам дали е крал или кралица, или с шведския, или с норвежкия, или с великия херцог на Люксембург. Кой се занимава с тях днешно време? Като такива, като монарси. Да, може би Саудинска Аравия така малко по... Има някакви така... внимание към нея заради този Мохамед, сегашния престолонаследник. но това е несравнимо с заниманията на света с английската монархия, британската монархия. Този символен капитал, това е като рекламата. Той не е второстепенен, защото ние казахме трите власти. Да, там крали няма думата, той и в медиите няма думата, но присъства. това медийно присъствие е в наше време огромна сила, огромен капитал.
таблоидната преса. Поначало понятието таблоидна преса е британско понятие, английско понятие. Жълтата преса. Жълтата преса е хранителна среда за разкази за английската монархия. Ама какво казал този, какво казала Мейган, какво казал Хари, какво казал Уилиям, какво казал Джордж, какво казала Шарлот. Да не говорим за Даяна, великата покойна Даяна Спенсер. Която беше номер едно медийна звезда в световен план. И всичките, Чарлз, Даяна, Елизабет, са част от същото това неправене. Те нищо не правят, нямат право да правят. Е, изключваме, разби да се разводят тези работи, които бяха не по заповето от премьер-министъра. Но, говорим за някакъв реален обществен живот собствен, нямаха такъв. Но, това пълни на времето таблоидните вестници, говорим за 60-те години. Това пълни съвременните медии в интернет, във всичките информи, като започнем от YouTube, като минем през Instagram и така нататък. Всички вестници, всички телевизии и това, че кралицата е известна с това, че е известна. Принц Charles е известен с това, че е известен.
Таяна е известна с това, че е известна. Няма значение, че известността е сама по себе си, самоцел. Те се раждат с тази известност. да, много симпатични или не симпатични, или там принц Андрю и така нататък с много съмнителни действия, но това, че той е важен, той няма никаква заслуга за това нещо. Просто се е родил в тази роля. въпреки това, че те нямат личен принос и нямат собствена самоличност, така действена. Образите им, като мемове, те имат огромно значение. ние живеем в един такъв мематичен свят, в който медиите, това са организми, които са болни от вирусите на тази медиатичност. И английското кралско семейство е номер едно в света по производство на точно такива мемове, на образи, на събития, на псевдо събития понякога. Това е едно вечно реалити шоу. Всъщност това е реалити шоу преди да съществуват реалити шоу. Защото таблоидите вестници, жълтата преса играеше ролята на реалити шоу. Защо? Защото, да кажем, някаква звезда. Примерно, Елбис Пресли.
Или кой там? Едит Пиаф във Франция. Да, дълго време се говори за нея. Но после минава модата. Елбис Пресли, се пропи там и така нататък. И спряха да говорят за него. Друг, да кажем, живял умрял. Той вече край и изчезва. Тук не е така. При английското кралско семейство, действащите лица са няколко. Никога нямаш само един да кажеш, това е крал и токус. Ами жена му, ами сина му, ами дъщеря му, ами брат му и така нататък. Т.е. създава се едно реалити шоу, в което както в тези безкрайните сериали, както бяха Даллас и така нататък, дори няма значение кой ще умре и кой ще се роди и ще излезе. Шоуто продължава. Така и тук.
Това реалити шоу се конституира от медиите, които избояха през 20 век. Таблоидната преса, телевизията. И когато пък дойдоха най-новите медии, вече започна да тече почти истинско реалити шоу с кралското семейство в Англия, тогава вече този капитал символен, емблематичен, медиатичен беше умножен по хиляда, по милион, по милиард. И ако някой си направи труда да изчисли, а то сигурно е възможно да се изчисли, колко информация в терабайти или в някакви друга единица се върти около британското кралско семейство, ще видим, че това е нещо несравнимо не само с други кралски семейства или всички взети заедно, но и с други кралски семейства. с цели държави, с цели континенти, вероятно, по времето когато почина Елизабет II и 10 дена се смърти, докато я погребаха, вероятно в световната преса, в световните медии, за нея се е говорило повече, отколкото да кажем за континента Африка или за континента Латинска Америка. Така че това е едно изключително важно медиатично явление, а тъй като е медиатично, това е свързано със съзнанието, с светогледа на човечеството. И тук стигаме до, може би, най-важната основа, на която е основано това вечно реалити шоу, наречено английската монархия, това е английския език. Ние не си даваме сметка, че Англия, или да наречем Великобритания, е една малка държава. Тя има малка роля в економиката, във военното дело, в много сфери. Но, по отношение на езика, английския език е една империя, това е най-голямата езикова империя в света. Английския език се говори от 1,5 милиарда, от 1,5 милиарда души в света, повече отколкото се говори на китайски. Мандаринския китайски се говори от 1,1 милиарда, а английския от 1,5 милиарда. Той е единственият език в света, от големите реалните езици, който се говори повече от хора, на които той не е роден език, не е майчен език. Тоест, много повече чуженци говорят английски, отколкото англичани, австралийци, новозеландци, американци и така нататък. Хора, които са родени в англоязична държава.
Тоест, той е една империя. Той владее територии, които не владее Англия, които не владее дори британската общност, да кажа. Много повече се говори английски език. А езика е пряко свързан с мисленето. Освен това, език означава носители на този език. Ако влезем в тези медии, говорим за фейсбук, говорим за ютуб и така нататък, ако влезем в тези медии, ще видим, че английски език там доминира. Защото носителите са англоязични, те са американски всички. Английски възпитаник. Ние знаем, нали, английски е възпитаник, френски, нали. Ами, това, че ти си обучен във даден език, това е и дадена цивилизация. Това е даден светоглед. Това е дадено всичко. Езика е пряко свързана с мисленето. Да, ти можеш да не си политически превърженик на Великобритания или Съединените щати. Да, можеш да бъдеш православен духовник от първа класа, както беше отец Серафим Роуз, англоязичен. Но той се е еманципирал от англоязичната империя на мисълта и е станал православен.
Но въпреки това, това са единици. Въпреки това, империята съществува, тя действа и тя променя своите носители по своя образ и подобие. Езика въздейства върху мисленето, върху ценностната система. И този английски язик има една прародина. Това не е Съединените щати. Това е Англия. Това дори не е Великобритания. Не е Шотландия, не е Ирландия, не е Уэлс. А е Англия. Това е английски язик. Макар, че някои се опитваха да наричат американски, не се получи, защото не е такъв. И затова английската кралица, която е церемониалния символ на Англия и на английския свят, нейния медиен образ, нейния мемов образ е удесаторен от това, че английски язик е световната империя. Ако ние в момента говорихме примерно на испански, а английския беше ограничен само на британските острови, от 60-70 милиона души се говореше, а не милиард и 500 милиона,
тогава кой ще се занимава с реалити шоуто на английското семейство? И ми в жълтата преса на острова, в Лондон. Много ще се занимават, но от тата Кламанша никой нямаше. Както никой не се интересува в момента от шведското или от датското кралско семейство. Така че трябва да има предвид огромната империя, англоязичната империя, която има свой вътрешен живот, който е независим от монархията, от всичко останало езика си език. Той е една стихия сам по себе си. В негов момента от частата, разбира се, и Индия, и Нигерия, и много части от Африка. Но, все пак, все пак, контролният пакет се държи от Съединените щати в момента. Втората поважност сила е Великобритания, която е родината на този език. И да не забравяме, че английски език се крепи на два стълба, традиционния английски език, на библията от времето на крал Джеймс, превода, който е правя в началото на 17 век, и на съчинението на Уилиям Шекпир. Това са двата стожера, на които се крепи английски език, и двата са английски. И те съществуват, преди да съществуват Съединените щати.
Така че и Съединените щати, щът не щът, се кланят на меката на английски език, която е Англия. И за това английската монархия получава едно голямо рамо от страна на езика, който е, разбира се, следствие преди това от британската империя, после британската общност, всички тези политически и економически идейни империи, които са създадени, от времето на Хенри Осми и на Елизабет нататъка. Но сега имаме де-факто световен монопол на английски език, като чущ език. Това е чущ език, номер едно в света и несравнимо с другите езици. Кой днес изучава китайски, да кажем, извън Китай? Хиляди, хиляди, хиляди, ей, хиляди. Не милиони. Кой изучава, да кажем, испански? Да, учи се, в Съединените щати се учи, като чущ език говорим. Не като роден, като роден говорят стотици милиони. Но, като чущ език не е много разпространен. Кой изучава хинди, като чущ език?
Молодсина. И за това английски език продължава да властва върху съзнанието на цялото човечество. Това е езика на новите технологии. Неслучайно ние във България, ако погледнем развитието на български език, Ще видим, че през последните 30-40, пък и повече години, новите думи във български език са повечето от англо-саксонски происход. Те са английски. А през последните 30 години, вероятно, ние имаме нови думи от не-английски происход. Може би 5-10 влезли във български език. 50 да са. И имаме нови думи от английски происход, вероятно, 5-хиляди или 10-хиляди. Там кликвам, зипвам и така нататък. Всичко това е английски. И става все повече. Български език не може да храносмели английския.
Държи се васално. Силно васално. До такава степеня, че английския променя граматиката в българския. идиомите и така нататък. Така, че света се занимаваше точно с английската кралица не сама по себе си. Какво била, какво не била тя? Пак да кажем, нищо не е правила цяла живота. една мила женица, за която едва ли някой може да каже нещо лошо. Няма представя сега дали е участвала в убийството на Даяна. Никой не знае, го спознае. но, ако махнем това много тежко петно, едва ли нещо е вършило така лошо или усъдително. но ние се занимавахме с нея, защото ние живеем в една светогледна езикова империя, е англоцентрична. Там беше и голямата музикална култура на нашето време. 60-те, 70-те, 80-те, 90-те години и до днен днешен. Това беше кинокултурата на нашето време, холивудската култура, която все още властва,
макар, че Холивуд вече нищо не произвежда, само буклук. Говорим за големите фирми, иначе самостоятелните, за които никой не е чувал, правят. Истинско кино, но кой го гледа? Ние живеем в едно такова англо-саксонско културно-цивилизационно време, езиково на първо място, а оттам и всичко останало. И в символния център на това време е английската монархия, и оттам това съвсем на първ поглед диспропорционално занимание с Елизабет II, Бог да я прости женицата, но тя почти нямаше нищо общо с огромната индустрия, която се върти около нея и около англо-язичната монархия. Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с Богослова Георги Тодоров. Богослова Георги Тодоров. Богослова Георги Тодоров.