Драги приятели, от пет години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е «Българската църква и икуменизмът». На днешната дата се навършват 60 години от влизането на Българската православна църква в лъжеименния Световен съвет на църквите. Това е изключително важно събитие в историята на Българската църква. Да, то е срамно събитие, отрицателно събитие, но дали поради този срам то продължава да бъде недоизследвано и недоизяснено.
Аз съм сигурен, че тази годишна, тази 60 годишна, ще остане неотразена в медиите, в църковните медии, в това число, в дебата, в църковния. Никой няма да се, или поне до сега, никой не се е сетил за тази годишнина. Дори ако кажем, че славното събитие, излизането на Българската църква от лъжеименния Световен съвет на църквите през 1998 година, то е нещо хубаво и положително, но и за него мълчим. И за него не се говори. Основната е светския дух, който е всъщност духа на икуменизма, една от разновидностите на светския дух е духа на икуменизма. Светския дух така няма, че властва в съвременния свят и никой не ще да си пречи на кариерата, на шансовете за издигане и прочие, е като застава срещу духа на времето. Светския дух е духа на нашото време. И за това не се занимават православните академични среди с това, което е много важно, едно задълбочено и меродавно историческо изследване, което да изясни тези две събития. Влизането и излизането на Българската православна църква в ССЦ. Защо Българската църква влиза в така наречения ССЦ на цъквите? По чия инициатива влиза?
Какви са целите, които си поставя? Кой е бил за? Кой е бил против? Имало ли опозиция? Как се изразила тя? Ето, тези въпроси са неизяснени. А ние не можем да имаме пълноценна история на Българската църква през ХХ век без изясняването на този въпрос. Нейното отношение към икуменизма. Какво се е случило тогава, в 1961 година? Как се е случило? Кои са били главните действащи лица? Ние всъщност не знаем. Можем само да разсъждаваме възосново на това, което знаем, за историческите, политическите познания, които имаме за онова време и за тези действащи сили. Но, ние не можем да разчитаме само на тези наши познания, защото по всеки въпрос, е много важно да се направи фундаментално изследване. Да се изследват всички архиви, кореспонденции, всички следи, които е оставил от това събитие.
Понякога една много периферна и забравена следа може да разкрие най-важни неща. Така, че липсата на фундаментално изследване по този въпрос на нас много ни пречи да го разберем. Да кажем, примерно, че влизането на българската църква в ССЦ е мероприятие на държавна сигурност. Това звучи добре, звучи убедително, но съвсем не е достатъчно. Поначало, във България сме малко подвластни на една мантра за държавна сигурност. Всякаш държавна сигурност обяснява каквото е да било. Той бил агент на държавна сигурност или държавна сигурност задействува на този процес. Не, това нещо наистина е мантра. Защото, какво означава, примерно, Петър Берон го уличиха, че бил агент на държавна сигурност. Всички ние знаем, че той реално не е бил по убеждение агент на държавна сигурност, а кое е направил от малодушие, за да пътува по чужбина, да ходи там, да изследва различни животни. И е пишел някакви доклади, разбира се, за да оправдае това, че са му дали възможност да ходи по света. Но нито идейно, нито, можем да кажем, практически той е бил някакъв действителен стожер на режима или деятел на държавна сигурност. Самата държавна сигурност не е субект. Тя е инструмент.
Някой я използва. Сега, дали това е Политбюро, дали това е Тодор Живков, дали е САС, е друг въпрос. Но българската държавна сигурност няма собствена воля, няма собствен мозък. Тя е инструмент за лични, политически, групови, кой за някакви други проекти. И в този смисъл, дори ако приемем, че тя е била замесена, тя сигурно е била замесена по някакъв начин в този акт, това нищо не обяснява. Нещо повече. Можем да кажем, че и Тодор Живков и Политбюро нямат решаващо значение по този въпрос. По простата причина е, че в 1961 година, в края на годината, е предвидена една голяма конференция на ССЦ, Лъжеименният Световен съвет на църквите, който практика конференции на всеки 7-8 години. На тоста големи интервали от време. И, а тогава пък е било и началото, така че всяка следваща такава конференция е била фундаментална, политическа, историческа, важна. И когато в Делхи се планира поредната такава голяма световна конференция, това се е подготвяло години преди това. Да не забравяме, че по това време и римо-католичската църква започва да установява някакви сериозни контакти, близки контакти с ССЦ.
В този смисъл, влизането на Българската църква в ССЦ е част от един огромен геополитически процес. Руската православна църква също влиза. Всичките социалистически православни църкви заедно влизат в ССЦ. Така че решението в никакъв случай не е зависело нито от Българската държавна сигурност, нито изобщо от София. Това е решавало в Москва. Как и защо е друг въпрос. Това трябва да се изследва и в тамочни архиви. Лично за мен това е тема, с която няма да се занимавам. Имам по-важни, приоритетни. За съжаление времето не стига, човешкият живот не стига за всичко. А тук се изисква наистина много сериозно изследване на всички тези архиви, кореспонденции и прочие. Така че да се надяваме някой ден да свърши тази доста сложна и отговорна работа. И тук е много важно отворим на скоба, че фундаменталните изследвания в нашата сфера, в хуманитарната сфера, особено в църковната сфера, може би 80-90% от тях са финансирани не за да се разкрие истината, а за да се прикрие истината. Така че добре да има фундаментални изследвания, но въпросът е кой ги поръчва. Кой стои за тях? Кой е куратора? Институционния?
Дори не е въпроса в пари на ръка, плащани, а самата институция, който е потупва по рамото, когато правиш въпросното фундаментално изследване, кой ти дава доктората? И защо ти го дава? За да разкриеш истината или за да скриеш истината според интересите на този, който поръчва? Разбира се, едно фундаментално изследване, дори когато е поръчено за да скрие истината, е по-добре за нас. Като мислещи люди, отколкото да го няма никак. Защото поне ние ще си направим изводи от публикуваните документи, от публикуваната логика на събитията. Ще видим тя къде се пропуква, а когато не сме свършили никаква работа, е по-зле. Така или иначе да се върнем към това, което знаем, за да коментираме събитието, влизането на българската църква в Съвет на църквите. И така, 1948 година, когато се учредява Съвет на църквите, Сталин е против. Съответно и от властните му православни църкви са против и не влизат в Световния съвет на църквите в Амстердама, неговото учредителна конференция. Но при Хрущов се променя политиката, тактиката и влиза и московската, и българската, и румънската, и защото православните църкви, подопечни на комунистическата общност, и влизат заедно в лъжеименния Световен съвет на църквите. Въпрос е, как това е станало в българската църква? Имало ли някакъв дебат? Имало ли някой, който да е против? И изобщо обсъждал ли се е въпроса в Светия Синод? Той, че по някакъв начин се е обсъждал, естествено, няма как.
Но дали е имало обсъждане по същество? Или въпрос е бил спуснат и обсъждането е било само проформа? имало ли някой, който наистина да се противопостави? знам, че малко по-късно архимандрит Серафим Алексиев, най-добрия български богослов по това време, се отделя в Княжевския монастир, напуска духовната академия, но това става по-късно. Това става в 1969 година, във връзка със смяната на календар чак. А при влизането в ССЦ, той не го прави, не се отделя, макар че е имал сериозни възражения, разбира се. Да е интересно е, дали някой от митрополитите е имал възражения принципни или не. Едва ли, кой знае какви е имал, не ще се върнем по-късно на причините за това, можем да кажем, безболезнено приемане на икуменизма в 1961 година от Българската православна църква. Сега, какво е Световният съвет на църквите? Това е една организация, която е създадена формално в 1948 година. Преди това имало няколко подобни инициативи. А в 1948 година, в Амстердам, се объединяват две движения. Едното е вяра и ред, а другото е живот и труд. Те имат много любопитни названия.
Вяра и ред е американско протестантско движение, а живот и труд е шведско протестантско движение. Можем да кажем шведски протестантски лъжецъркви и американски протестантски лъжецъркви. Решават да правят едно обединение на лъжецърквите, протестантските. И разбира се към тази инициатива се прибавят и други църковни общности. На първо място някой от православните поместни църкви. Начало с Цареградската църква. Говорим за 1948 година. Докато руската православна църква, българската, сръбската, румънската не влиза. За 1948 година, ако се върнем по-рано във времето, ще видим, че подобни инициативи, и то, може да кажем, с почти същите участници, същите като институции, подобни инициативи имаме в 1919 година и в 1920 година. Тогава се създават, може да кажем, бъдещите, движения, вяра и ред и живот и труд. Кое ни впечатлява тук най-вече? 1919 година, 1920 година. Това е времето след Първата световна война. Ние не че на първата, тогава била единствената, след Световната война.
Разбираме какво е било тогава настроението, отношението към тази война. В Западна Европа тя минава под лозунга «Войната, която да приключи всички войни». Смятам се, че тя е толкова голяма, обхватна и световна, че трябва след нея вече да се приключи веднъж за винаги. Не може да се позволи света да води подобни войни. И ние от нашия сравнително скромен политически и исторически опит, говорим за тук във България през последните 30-40 години, все пак сме достатъчно опитни, за да знаем нещо, което други държави, примерно Великобританската империя, го знае много по-добре. Отличен опит, че времената след войните са особено благоприятни за фундаментални промени. Тогава се преначертават всички карти, преразпределят се всички карти и за това е много важно да използва този, който има власт, момента след войната. Като мине този момент, вече няма да може да ги правиш тези неща.
Каквото си направил след войната, направил си. Ако ще събаряш паметници, сега е момента. След войната. Разбира се, войната, една революция също е война. Но, когато една революция, една война, един преврат, се осъществи, първите времена са времената на радикалните проблеми. А че ако тогава взривиш мавзолея на Георги Димитров, взривил си го, ако не го взривиш, после няма да можеш. Ако тогава си съборил паметника на Съветската армия, съборил си го. Ако не го събориш, после няма да можеш да го събориш. Минало е времето. И си оставаш един
периферен мрънкач. Не случайно, и във 20-та случая, в 1912-та и 1920-та година, се учредяват тези нови движения протестантски към обединение, които обаче не успяват тогава да постигват нещо, кой знае какво. Интересно е да се замисли човек, защо не успяват те след Първата Световна война. Може би, може би, причината е, че Първата Световна война
няма категоричен победител като отделна държава. Британската империя е победител номер едно, но пък тя е много силно отслабена от войната. Британската империя от 1914-та година не е това, което е в 1918-та година, въпреки, че е победител. Тя е и в финансово отношение, и в военно отношение, и в психическо отношение обрулена от войната.
Това не е време за триумфализъм. По време на войната на първо место във света се излези Съединените щати. по всички параметри. Икономика, финанси, включително и в военно отношение. Освен това, Съединените щати не воюват на своя територия. Тяхната територия не е покътната. Индустрията им функционира на пълни обороти.
Те са финансирали и Германия, и Великобритания, и Франция. Така, че те са в небивал поден. И в този смисъл нямаме още един полюс на властта. за да може той да има воля и да диктува какво ще се прави.
Не е така след Втората Стълна война. Особено с оглед на болшевищкия лагер, който се създава, който силно консолидира останалия свят. А останалия свят има един лидер. Това е Съединените щати. И в този смисъл
те могат да налагат своята воля. Тоест те имат воля. Имат единна воля. Докато след Първата Стълна года имаме едно двовластие и някак си волята не е съсредоточена в един субект. Така, че с това може да си обясним
защо 1948 година се създава Световния съвет на църквите. Докато в 20-те години на 20-ти век това нещо не се осъществява. Просто имаме нов световен ред и той трябва да бъде подреден във всички сфери,
включително и в религиозната. Разбира се. Да не забравяме, че в 1948 година религията играе в Съединените щати несравнимо по-важна роля отколкото днес. и в Западна Европа също. Сега там нещата
са много по-деградирали, докато в 1948 година това е ключов въпрос, въпроса за религиите и в този смисъл хегемона Съединените щати не може да остави този въпрос на самотек. Разгире имаш световно господство,
разгире си единствената атомна сила, единствената ядерна сила в 1948 година все още е само в Съединените щати и то ядерна сила, която вече е използвала атомната бомба и е трудно можем да си представим в какво положение са се намирали
човеците тогава и едните и другите и тези, които са имали ядерната бомба и се е използвали и тези, които са я нямали. Корено различно отколкото да кажем сега. Клето има много центрове на ядерна мощ
и в този смисъл те взаимно се балансират. И така създава се Световния съвет на църките в 1848 година в Амстердам. Каква е идеята? Идеята е напълно протестантска. Защото същността на протестантството е
отсъствието на една църква. Те са раздробени. Те се появяват като отцепници. Същността на протестантството е отцепничеството. Мартин Лутер не е създал единна протестантска църква. Защото веднъж като се отцепиш вече този принцип че всеки може да се отцепи от тебе
и съответно всеки е център на миродавност. И се създават десетки протестантски църкви. Лъжецъркви. Така наречени църкви. Поради тази причина в всеки протестант има едно дълбоко вътрешно противоречие.
Тази общност, в която аз участвам, наречена църква, тя църква ли е? Реално. Тя църква, та ли е? има една гузност, която трябва по някакъв начин да бъде обяснена. И се създават две протестантски теории. Едната е теорията за
клоните. че един вид имаме едно дърво, което се разклонява. Дървото на църквата се е разклонило на протестантски, на православен клон, римокатолически клон, имаме там ориенталските църкви, копти, сиро-яковитски клон и така нататък. и протестантските
вече се разделят и те на методисти, баптисти, епископални и така нататък. Всякакви. Но, в крайна сметка, корен е един и в този смисъл имаме едно такова историческо единство. И че помежду си клоните са
равностойни. Да, единият може да бъде по-стар, другият по-нов, но, в крайна сметка, всичките образват короната на това могъщо дърво на църквата. Това е тъй наречената теория за клоните. Друга подобна теория
е теорията за невидимата църква. Един вид, че един господ знае в които сме в църквата, къде протестанти, къде римокатолици, къде копти, къде православни. Това си е
Божия работа. Тук ние имаме някакви земни етикети, но реално погледнато само господ си знае къде точно се простира църквата и тя се простира навсякъде
в известен смисъл. Всеки носи някаква част от истината и събранието на тези парчета истина един е запазил едно, друг друго, един е
моралът запазил, другия литургията, трети образа, четвърти ритуал и така нататък, но, в крайна сметка всички заедно сме една невидима църква.
Тази теория също помага на протестантите по някакъв начин да обяснят себе си, че не са отпадъци, а че са част от истинската църква. Но,
така или иначе, те усещат подсъзнателно първородният грях на протестантизма отцепни честото, разделението, самочинността. В момента в тенечения Световен съвет на църквите членуват
349 тенечени църкви. някои от тях са поместни православни църкви, но огромното множество естествено са протестантски самозвани църковни
общности. И в този смисъл икуменизма е пар екселанс протестантска идея. В православието никога не емало такова движение
за обединяване на православни с неправославни. Тоест с еретици. Никога не е имало движение за потулване на някаква ерес. Примерно, има някаква ерес,
да кажем монотелитството и някакъв светец, който е доживял тогава или по-късно не е казал абе, тези монотелити не бяха чак толкова различни от православието.
Направихме грешка, че ги анатемосахме или да кажем полуарианите. Ей, каква толкова? Те почти бяха съгласни с православието, отстъпиха от най-крайните ариански
догмати и направиха един компромис и ние трябваше да направим един компромис. нито един светец никога не е продумвал дума в това отношение. Когато се повтарят анатемите
на Петдесетница, се повтарят всички тези анатеми и нито една от тях не е поставена под въпрос от нито един достоен православен авторитет. да не говорим за светец. Защо такъв
подход, такъв почин, да, любов към ближния, да, стремеш за единство, разбира се, но единство на база на православието, на истината. Не единство на база на каквото и да е друго. Не случайно, в Вселенските събори
никога не са завършили с някакъв компромис. Примерно да кажа така, ние се различаваме в догматиката, но понеже сме едини във всичко останало, а ето на имаме други предизвикатства, да кажем ислямското нашествие.
Примерно да кажем иконоборци, иконопочитатели. Биха могли да кажат, дайте да не се караме сега по отношение на иконите. Набавяме им компромис, но имаме един нашественик от изток, опасен, трябва да се борим срещу него,
затова временно или изобщо да потушим тези различия. Нищо подобно. Съвсем принципно се отстояват тези позиции православните и всички вселенски
събори, без изключение, завършват винаги с анатемосване на ереста. и носителите на тази ерест имат избор между две поведения. Едното поведение
е покаяние и завръщане в лоното на истинската църква. другия път е отцепване от нея, отпадане
от нея. Това е резултата от вселенските събори. Помирителен събор, който да изработи компромис, това нещо няма. Опити са правени в
четвърти век по време на Констанции и втори. Той прави такива опити за изработване на компромисни формули, но те са, можем да кажем, пародийни тези опити
за компромиси. Светията Наси Велики много остроумно ги осмива тези жалки опити за компромисни формули. Така че православният подход е
за недопускане на компромис по отношение на истината, по отношение на богословската истина. римокатолическата църква, когато се учредява тъй наречения Световен съвет
на църквите, е категорично против. По отношение на икуменизма, папа Пи 11 се е изказал категорично против и тяхното виждане за единството
на църквата е било съвсем логично всички да станат римокатолици. Като ще искат единство да заповядат да се върнат в лоното от деца излезли. Всички
протестантски църкви са отцепници от римокатолицизма, така че могат по обратния път да се върнат обратно от деца излезли и с това да се приключи.
като ще искат единство. Затова и римокатолицизката църква не участва в Амстердам в 1948 година. Обаче папа Йоанн 23 тъй наличен български
папа има друго становище по въпроса и той възприема икуменизма като тактика. Разбира се, римокатолицизката църква не влиза формално в СССР, но тя става
един много активен наблюдател и точно в същия събор, в същата конференция в Делхи 1961 година Ватикана праща свои участници и прегрътки и
целувки има в изобилие. Това е духа на последвалия Втори Ватикански събор. Папа Йоанн 23 точно тогава в 1961 година
е в разгара на подготовката за неговото голямо дело, голямото дело неговия живот, Вторият Ватикански събор. и може да кажем, че духа на Вторият Ватикански събор
е този дух на икуменизъм, на секуларизация, макари сдържана, на римокатолическата общност и за това 1961 година става сборно место
в Делхи, Нио Делхи, става сборно место за протестантските инициатори на цялото движение, за техните западни православни можем да кажем подопечни,
защото те са подопечни на Съединените Штати, говорим за Патриархът и Нагор и тези, които са с него, подвластните му, така да се каже,
православни поместни църкви, а в 1961 година се включват още две значими общности формално социалистическите православни църкви, а неформално
и римския папа. И така започваме да участваме в икуменическото движение. Разбира се, това става под диктовката на Москва, но
аз аз мисля, че в епископата на Българската православна църква в Святия Синод не е имало силно
противодействие, против икуменизма. Защо? Защото Българската православна църква от 1872 година е в схизма. Тя е
схизматична. Изпада в изолация спрямо другите поместни православни църкви. Тази изолация слава Богу не е херметична, особено спрямо
Руската православна църква, особено след Октологийската революция, когато мнозина духовници тук идват, имаме съслужения, многобройни
на български духовници с руски духовници православни. Това е смисъл схизмата не е херметична, но така или иначе оказва своето
много голямо въздействие. При това положение какъв е излазът на българските духовници? Как те могат да бъдат важни? Как
те могат да бъдат потупани по рамото? Как могат да се сближават с подобни на тях по ранг църковници? Единствено
в икуменически дух. Обрещайки се към къде англикани, къде старокатолици, къде римокатолици, къде протестанти. и навсякъде
можем да кажем, че ги приемат сотворени обятия. Римския папа няма нищо против, ако българската църква
стане униядска, а протестантите нямат нищо против, ако тя стане икуменическа. Те създават свои кадри, които са учили, разбира се,
в западни богословски училища, университети и прочие. Какъвто е, да кажем, прото-презвитър Стефан Цанков, но и не само той. И така българската православна църква се
просмуква до голяма степен от икуменическия дух. Другите връти са и затворени. Да не говорим, че след Болшевишката революция Руската православна църква в Русия
също е затворена за контакти с българската. Бежанците, които идват тука, руските богослови и духовници, те са в една много сложна ситуация. Те идват
тука с една риза на гърба си. Били са в имперската столица, в най-престижните салони, прияти от висша аристокрация, от висши интелектуалци,
пътували са по Европа, имали са отворени врати навсякъде. И изведнъж тук едни голтаци и за това те са много склонни,
повечето от тях са склонни към всякакъв и коммунизм към всякакви компромиси. Малцина са тези, които са твърдите православни, както и бил, да кажем, св.
Серафим Соболев. Така, че и в богословските училища, в богословския факултет, в град Света София ние в никакъв случай не може
да очакваме гнездо на православна съпротива срещу икуменизма, точно обратното. И едните, и другите, и българите с провинциални си комплекси, с мизерните си заплати, с схизмата
и руските богослови със своето изгнани ческо, изгнани циклети от лонка нищожна, и те горките имат нужда от пари, институция,
титли, усмивка и потупване. И в крайна сметка можем да кажем, че това е естественото състояние, естественото човешко малодушие. Там, където нямаме героизъм и мъжество, а имаме естествената
човешка слабост, която е преобладаваща сред нас. Не можем да кажем, че мъчениците са били преобладаващи някога сред човечеството или героите. Не,
винаги преобладават малодушните човеци мъчениците и при това положение можем да кажем, че в Българската православна църква в общи линии едно доста мекошаво отношение
към властния и мощния западен проект за икуменическо единство. Защо ние смятаме, че икуменизма е зло,
че той е лъжа? Поначало, сега ще кажем, чакай сега, какво искат икуменистите? Те първото нещо, което са едни добри човеци. Човеци, които искат
братство, любов, взаимопомощ, компромиси, доброта, единство. Да забравим това, което ни отличава и да гледаме това, което ни обединява.
Стига сме се карали. То е смисъл в програмата на икуменизма с лупа да търсиш не може да намериш отявлено зло. Няма такова нещо.
На един човек косъм няма да падне от главата в икуменическите събрания. Това са любезни човеци, това са добронамерени човеци. и можем да кажем, че движещата
сила е любовта в икуменическото движение. Любовта не е нещо друго. Но тук трябва да имаме предвид нещо изключително
важно, че лъжата винаги обича истината. а истината винаги мрази лъжата. Лъжата обича истината, истината мрази
лъжата. защо лъжата обича истината? Защото те не може без нея. Никога, никога въз света не е имало лъжа без истина. Нещо
повече. Лъжата за да бъде пълноценна, за да бъде силна, за да бъде печеливша, трябва да съдържа доста истина. С 5% истина не можеш
да излъжиш. Или с 10%. Лъжиш с над 50% истина. над 60% още повече ще излъжиш. Това е съедно да кажем да правиш фалшиви банкноти.
Ако тези банкноти са 5% истиноподобни, никога няма ти ги вземе и семки няма ти продължат. Ако са обаче 99% истиноподобни, в банката ще ти ги обменят. Няма да разберат,
че са фалшиви. Толка са перфектно изпълнени. Така че лъжата за да бъде действена, за да бъде успешна, тя трябва да съдържа много голям процент истина. Над 80%. И в този смисъл
лъжата обича истината и иска да се смесва с нея. Иска да бъде едно с нея. Защото само благодарение на истината това е като паразита. Той обича носителя си. Вируса. Той обича здравото тяло.
Без тялото той няма да съществува. и го обича. Кърлежът обича кучето. Без кучето той не може да съществува. Така че в този смисъл и трябва да знаем, че в икуменическото
движение винаги има отровен двойник на любовта. Винаги. Защо казваме отровен двойник? Защо това не е истинската любов? Защото икуменизма или трябва да бъде много глупав, много много глупав икумениста,
първосигнален, тотално заблуден и неговата любов към ближния и към православието да бъде някак си детинска. Може би тогава една глупост, една нежество не оправдава. Но ако
икумениста е малко от малко грамотен, малко от малко знаещ, примерно първокурсник в семинария е вече оттамататък нямаш оправдание. Вече знаеш. Знаеш
как се е появило твоето протестантство. Знаеш кога се е появило знаеш защо се е появило. Или ако не знаеш си затваряш очите. Не искаш да знаеш. Заблуждаваш се.
И в този смисъл това е едно самоизмамване на протестанта. Той лъже себе си за да не каже аз бърках за да не каже покайвам се. И той изпада в една много хубава
любов към ближните православни. и не усеща че човек никога не е сам. Че той никога не взема решенията в вакуум. А че винаги е под въздействието на
духовни сили. Едните са отгоре другите са отдолу. И че в този смисъл трябва да изследва себе си от къде му идват тези идеи икуменически на каква база са изградени и тогава веднага ще види дали това е
отровен двойник на покаянието за протестантите. И трябва да знаем, че икуменизма има коренно различна същност за трите деноминации. За протестанта икуменизма е може да кажем най-доброто. То е зло, но
преоблечено добро. Преоблечено покаяние. Протестанта вместо да се покая и да се приобщи към истинската църква той иска да направи компромис. Тоест да
разделят 50% истин, 50% лъжа и на база на компромиса да се прегърнат, което е отровен двойник на покаянието. Това не е покаяние. Това е заместител на покаянието. При
римокатолицизма и компромисът е тактика. Тактика да погълне другите. Идеята на римската църква поначало е като конструкция е разумна, интелигентна, че
протестанците трябва да са врата да са излезли. Естествено, логично е това нещо. но понеже те не искат да си признаят и затова чрез икуменизма ще им направим един така план Б.
Без много-много да се обиждат, лека-полека да се приобщат и ако е къл Господ някой ден да се покаят и да станат римокатолици. Това е тактика. При православните обаче
си е малодушие и нищо друго. Само малодушие. Защото православието бидейки истината, но бидейки в света относително слабо и относително бедно, ти си забраняваш
да бъдеш храбър, забраняваш си да бъдеш доблестен и чрез тези забрани ставаш икуменист. Не е имало доблестен икуменист в историята на
православието. Докато аз съм сигурен, че протестантските носители на икуменизма са били много по като характери, много по-цялостни личности. Той е заблуден в основното. Роден в протестантството.
Той е много трудно може да излезе от него. Разбира се, че има хиляди примери на прекрасни православни, които преди това са били протестанти. Но тези, които не успяват, за тях този
порив, може да кажем, че може да отговаря на един характер цялостен. С добри намерения, с доблестно поведение и така нататък. И с малко, може да кажем така, слепота, къде е интелектуална, къде
е духовна. Докато при православните не е възможно. Не е възможно да отстъпиш от истината и да бъдеш доблестен, и да бъдеш храбър, да бъдеш воин. Нямаме икуменист воин Христов
в православието. Всичките са малодушни. Всичките са продадени. Не може да си продаваш и да си доблестен. Докато този, който купува, може да бъде доблестен, който те купува. той е сбъркан, но
е, така да се каже, цялостен в своя империализъм. Докато този, който се продава, той губи мъжеството си, губи доблестта си, губи храбростта си и става малодушен. И за това
той е невдъхновен. нямаме вдъхновени икуменисти в православието. Те всичките, и за това и продукцията им е ялова. Те не могат да произведат нито литература, нито богословие, нито смисъл от икуменизма,
а само унищожават Божията дарба, която има в себе си. Икуменизма обаче не е земен заговор, както някои си мислят. Събрали се тайните управници на света, масонски ложи и не знам какви още,
световното правителство и решили да излъжат православието като създадат икуменизма. не. Това е едно тотално, погрешно, митологично, утопично обяснение, в което има зърно истина. Зърното истина е, че имаме тайно правителство,
но то не е земно. То е поднебесно, но не е земно. тайното правителство, което управлява света е лукавия дух чрез греха в нас ни управлява. Светския дух като разновидност на лукавия дух. Това да, но то не е от кръв и плът. земните човеки имат
други движещи сили. Те не се събират за да правят зло. Те се събират за да правят добро. И ние, ако това не го разберем, ще станем жертва на това неразбиране. Така, че е голяма грешка да смятаме, че икуменизма
е плод на нечи зли кроежи. Напротив, напротив, уви, плод е на нечи добри намерения. Точно тези добри намерения, с които е заслам пътя към Ада. За това
ние трябва да разберем вижащите сили на тези добри намерения. Как всъщност става това нещо? Протестантите, след като са завладели света, по Макс Вебер с духа на протестантизма,
но така става, че те завладяват света. Разбира се, и римокатолиците с тях. Има предвид Франция, Италия и частично Германия, която е частично ремокатолическа,
но главният хегемон, който изпъква след Наполеоновото време, е световното протестантство. Британската империя номер едно
след Наполеон. В края XIX век Съединените щати, макар и политически не толкова доминиращи, вече икономически са много силни. След първата
стойна макар надбинават Великобритания. Във всяко отношение те също са протестантска държава по това време, с малко римокатолицизъм и с де-факто
икуменическо поведение, защото те вътре можем да кажем, че добре се споразумяват сицилианската мафия, с еврейската мафия и с
англосаксонската. така, че там имаме един практически икуменизъм, който им върши работа и този протестантски дух, който ръководи света в 19
и 20 век, като постепенно отива към секуларизъм, той е протестантски само в генезиса си, а в всъщността си е светски. Протестантството е светска
религия. Въпеки, че се заиграва с там говорени езици и всякакви други такива духовни практики, ама те
духовите те си действат и в най-закорвелият атеист. То е ясно. Така, че този протестантски дух можем да кажем,
че господства във света и в него има хора с добри намерения, които казват защо да се делим, да да се обединим, имаме общи каузи, имаме благотворителност,
сега да кажем екология, природна среда и прочее, тоест имаме безкрайно много добри намерения и това, което ги обръща в паваш
на пътя към ада е липсата на истинската Христова църква. Това в крайна сметка срутва техните пясъчни замъци.
Но добрите намерения са в основата. Така, че иклуменизма е историята на едно от тези добри намерения. Едно голямо добро намерение, което разбира се може да бъде
маска за всеки. И разбрал, и не разбрал. Всеки, който му е изгодно да се поклони на светския дух, за да се разползва от отпечатаните
хартии с неговия подпис и правомощия. Дали ще са долари, евро, няма значение, но така или иначе, който се поклони
на светския дух, винаги може да вземе една от многобройните маски на добрите намерения да си я сложи. И да
каже, аз съм за това. Да не се караме, да се объединим срещу врага, световния тероризъм, или глобалното
затоплене, или някаква друга подобна външна заплаха. И в този смисъл икуменизма е една проява на тези човешки добри намерения,
заблудени, естествено, от духа, който мами цялата вселена и водещи по добре павирания с добри намерения път
към общия провал. Блъгъската църква при всичката историческа обруленост, за която неведнесно говорили, е една от двете православни църкви,
която към момента успя по чудо да излезе от Световния съвет на църквите. Грузинската православна църква чрез чудо невиждано излезе първа в 1997 година,
а българската с друго чудо необяснимо излезе от Световния съвет на църквите в 1998 година, така че ние в момента сме двете героични
църкви, които излязоха от тази самоизмама православна хорът и можем да кажем, че за пореден път доказахме,
че Бог е истинския глава на църквата и че не от нас слабите и немощните зависи, а той промисля чрез нас немощните
понякога да върши славни дела, които в бъдеще може би ще имат още по-голямо историческо значение.