ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана Здравейте! Днешната беседа е десета и последна част от този цикъл за иконата и озаглавена Възраждането на иконата. Става дума за възраждането на иконата в наше време през 20 и 21 век след нейния голям и повсеместен залез през 18 и 19 век който доведе в края на 19 век до едно много окаяно състояние на иконописанието във всички православни страни до такава степен, че условно, можем да кажем, че в края на 19 век иконата умира. това не е вярно и не е точно. упадък има огромен, но иконата продължава да живее.
Първо продължават да живеят вече създадените прекрасни стари икони от древност. Те съществуват в храмовете, на тях се молят. Богомолците, някои от тях са в музеи разбира се. така, че иконата продължава в домовете. Има много стари икони, първокласни и прекрасни, които продължават да са предмет на молитвено общение. Знаем, че най-почетените икони в Рим са от предиконоборския период, старинни. Така, че в цял свят вече създадените икони са живи. Те живеят и в Иерусалим, разбира се, и на Синай, така, че за смъртта на иконата не можем да говорим в буквален смисъл, но можем да говорим за голяма криза във иконописанието. Вече иконописците не създават прекрасни икони. Създават или академични ерзации, както, да кажем, в Русия или пак у нас, Доспевски и особено Николай Павлович. В Гърция е същото, в Румъния е същото. Навсякъде са навлезли тези доста неиконни икони в академичен стил и във България те доминират през Първата половина на ХХ век почти без изключение. Но тук там е, в различните страни по различен начин, се появява едно ново движение, едно възраждане на иконата, което в движение има няколко особености.
Първата особеност е, че то до голяма степен е незабелязано, подценено, неизследвано, невъзхвалено. Неговите велики носители продължават да са в периферията на общественото внимание. Втората важна забележителност е, че това движение не е всеправославно. Нямаме общо движение в различните православни страни, а всяка поотделно. Всяка страна поотделно възражда иконата по свой начин, чрез свои носители, които не комуникират помежду си. Този, който възражда иконата в Греция, не комуникира с тези, които възраждат в България, или в Русия, или в Румъния, или в Сърбия. И, съответно, обратно. Има някаква комуникация вече след Октомврийската революция, която се разсеиват белогвардейците из цяла Европа. И вече там има известна комуникация, но това е на друга основа. Не на собствена национална почва. Така че това разобщение на православните общности и култури, тяхното почти затваряне в национални рамки, и 45-те години от комунистическия режим в източна Европа, да не говорим за СССР преди това, всичко това води до едно такова затворено развитие на националните православни общности, съответно и възраждането на иконата. Темата затова възраждане на иконата в 20-и, 21-и век,
особено в 20-и, когато стават основните процеси, не е била досега предмет на цялостно изследване и много трудно може да бъде. Защото трябва да се разгледат отделните страни, отделните огнища на такова възраждане. Това е много трудно, защото всяка страна има различен път и първо трябва да се направят националните изследвания. Ние в България не сме направили нашето, русите не са направили тяхното, гърците може би са направили, но не в някакъв класически труд. И за събите може да кажем също, и за грузинците, и за другите. И в крайна сметка първо всяка отделна поместна църква трябва да извърши своята работа
и вече след това на база на материала да се обобщи, което е предстоящ и много голям труд. Така че ние само ще набележим някои важни направления на осмисляне на този процес, без в никакъв случай да претендираме за една невъзможна изчерпателност. Много важно е, че имаме едно обществено мнение, включително и в православните среди, което през XIX век до голяма степен в тези учените среди, в интелигенцията, в градските среди, се отнасят към иконата като към едно примитивно изкуство, западнало, изпуснало ренесанса, изпуснало прогреса в сферата на изкуството и в този смисъл провинциално, периферно, второстепенно. Това е преобладаващото мнение в интелигентните кръгове. Те са западоцентрични, а в запада икона няма
и всичко, което не е запад е един вид варварско, недорасло, недоразвито и това е преобладаващото мнение. Но в XIX век, особено във втората половина, имаме вече една реабилитация на Византия. Византия, византизма, са се смятали за нещо упадъчно, нещо недоразвито, нещо застинало във времето, въвъв всяко отношение, и във богословието, и във изкуството, и въвъв всички сфери. Но, във втората половина XIX, във цял свят, във учените среди, и на запад, и на изток, започва реабилитация на Византия. Големите византинисти започват да издават своите трудове,
започват да правят своите фундаментални изследвания. и във Париж, и в Петербург, и на много други места. И обществото, започвайки първо с академичните среди, и с интелигенцията, художествената интелигенция особено, приоткриват този тайнствен свят на Византия, включително и на византийската икона. Във България този процес закъснява поне с половин век, спрямо света. Ние много късно приоткриваме. Ние през почти целият период между двете войни още сме западоцентрици
и някак си пренебрегваме нашето високо наследство в сферата на изкуството. Тук-таме, разбира се, започваме и ние да прохождаме в тази сфера. до някъде благодарение и на руската емиграция. Да не забравяме, че един от стожирите на това византийско възраждане в Русия, Никодим Кондаков, идва във България и дори за известно време преподава в Софийския университет. Това е бил голям шанс, че най-видният византолог в сферата на изкуството,
руски, готов кадър, и така едно изтичане на мозъци става след октомврийската революция на Запад и включително и през България. Но, за съжаление, ние не се възползваме от това. Не сме имали нито финансови възможности, нито класа интелектуална, за да разберем кой е Кондаков и той след това получава едно много по-добро предложение в Прага от Масарик, чешкия държавен глава и и се го приема, защото там осигуряват
отлични условия за работа. Но, да се върнем към това осмислене. То е интелектуално, научно, академично изследване и то на практика сервира на обществото сведения, информация, образи, мисловни конструкции, които изцяло реабилитират Православния изток и неговия художествен продукт иконата. Художниците обаче по-бавно реагират.
има в архитектурата нео-византизъм почти в цял свят в Европа, в Штатите, в Русия, който търси, опипва как да модернизира древните византийски образци. Нашата катедрала, Свети Александър Невски, в това отношение е шедьовър на цялото това движение. докато художниците малко по-трудно и по-бавно някак си се пренастройват, защото много им тежи бремето на ренесанса. те са закърмени с ренесанса, с неговото дете е академизма, с светогледът, който върви с онова изкуство и затова дори когато се опитват да правят нещо един вид нео-византийско, в крайна сметка много трудно се придвиждат в правилната посока. В това отношение, може би най-яркият пример е Виктор Васнецов в Русия, заедно с неговия сътрудник Михаил Нестеров. Това е една много престижна поръчка да изпишат новопостроения Владимирски събор в Киев.
Свети Владимир е кръстителят на Русия, неговата столица е Киев и която се чества 900-годишнината от покръстването на Русия в 1888 година. Това става повод да се въздигне тази катедрала. Тя разбира се по-рано почват да я строят, целта е да бъде завършена до тогава, но не успяват да изпишат в никакъв случай. Не им стига времето и затова завършването става няколко години по-късно. Главните майстори, които са извикани тогава, са именно Виктор Васнецов и Михаил Нестеров. Те се справят доста прилично с задачата. Тогава много ги харесват всички, особено Васнецов, смятят го за нов Рафаел. Особено заради образа на Света Богородица в конхата на олтара. Всички са поразени от високата класа на Васнецов. Нестеров се включва малко по-късно. Той е много по-млад от Васнецов и се приспособява към вече създадения стил. Естествено, че няма да се откъсва по никакъв начин. Там е бил поканен и Врубел, който не го одобряват за тази катедрала, но след това му дават една друга църква да изпиша. Така че и той участва в този голям проект, това и голямо изписване в Киев на нови църкви в един вид стил, който да наподобява на по-старите стилове. Но трябва да кажем, че те не успяват да се освободят от академизма и тримата. И Васнецов, и Нестеров, и Врубел, и другите им сътрудници. Пътят, по който вървят, е доста обиколен. Те не се отказват от академизма, а се опитват чрез стила модерн, който е дъщерен спрямо Ренесанса и академизма,
да илюстрират християнски теми, един илюстративен подход, който много... така ясно се вижда неговите слабости по това, че някой от тях използват модели, живи модели за образите, които рисуват. Това е типичен академичен подход, той е антииконен, защото първо, че е материалистичен. Гледаш материален образ, за да изобразиш иконата. И второ, главното всъщност, което е, че то е основан на една неистина. Значи ти примерно рисуваш Богородица, Света Богородица, но като модел вземаш една жена, която знаеш, че не е Света Богородица. Ами, това е фундаментална самоизмама. И съответно измама. Вземаш един човек да ти позира в образа на Господ Иисус Христос, но знаеш, че това не е Господ Иисус Христос. И в това противоречие не може нищо така истинско да се направи, защото не е истинска основата. Наистина тогава проектът в Киев съдейства, разбира се, затова, че руската икона идва на мода в Русия.
Едновременно работят и изкустоведите, и историците, и археолозите. Ето и художниците се включват. Това в края на XIX век създава една благоприятна обстановка за възраждане. Но като че ли, ключовият момент е друг. Ключовият момент е това, че започват да разкриват истинските икони. Това разкриване на иконата е изключително важен момент. А именно, започват да ги реставрират. Понеже старите икони, които стоят в иконостасите, са потъмнели. И хората продължават им се молят и ги обичат. Но така или иначе, образът не е същия какъвто е бил направен на времето и в много случаи е трудно различим. А в някои от иконите той е прерисуван един път, втори път и затова не е автентичен. В началото на 20-ти век се забелязва едно голямо движение към именно такова разчистване на иконите. Къде от саждите, къде в много случаи от допълнителните освежавания и вторични изписвания в по-късни векове. И може би в това отношение най-яркият пример е разкриването на Света Троица, Рубльовата Света Троица, което става в 1904 година. Това е сензация, понеже до тогава са виждали един тъмен образ.
Да, древен, прекрасен, но той би тя била покрита и с позлатен сребрен обков. И когато свалят обкова и махат саджите и реставрации, късни дописвания, се разкрива истинската Света Троица от Андрей Рубльов. Той още не е бил канонизиран тогава, Свети Андрей Рубльов сега го наричаме. И обществото ахва. Те изобщо не са подозирали как изглежда автентичната Света Троица. И съответно, тя не отговаря на тяхната представа за тъмната, мрачната икона, аскетичната, в този отрицателен смисъл, който са влагали тогава. На вид не жива, а аскетична. Тя е аскетична по дух, но по образ може да бъде с най-светлите багри, с най-небесните багри. Така че едновременно е и аскетична и райска. Така е троицата на преподобни Андрей Рубльов. Да, това откриване на иконата е голямата сензация и художниците, пък и изкустоведите, започват да пренастройват своя инструментариум. Своята понятийна система. Какво говорихме досега 120 години за иконата, ми то не било вярно.
Разкриват се още и руски икони, и от по-късни времена, и се вижда, че иконата съвсем не е това, което те са си мислили. Започва един процес на ферментация в руското общество, но то е много бавен. Защото академичната илюзия на изкуството до тогава висшето общество в Русия, а народа никой не го пита, разбира се, елита в Петербург, в Москва, Киев и големите градове, Одеса и така нататък, те са, можем да кажем, зомбирани от западоцентризма. И за тях руското начало е по-скоро, както Виктор Юго се отнася към Нотр-дам, едно такова романтично отиване в екзотиката. Както откриват Испания, французите, Проспер Мерийме, Кармен и така нататък, Испания е като екзотика, като място на страсти, на трагедии, драми и прочее. И такова е отношението на русите, те сметват, че нормалността, реалността това е запада. А другото е екзотика. Сега, дали ще бъде близкия изток, дали ще бъде далечния изток, дали ще бъде средновековието, западно или руско, Все едно това е екзотика. Това не е действителността. И докато да се пренасочат към действителната руска икона, насъщната руска икона, която е абсолютно реалистична в духовен смисъл, идва революцията и този процес спира. С революцията в 1917 година този процес спира. Но, трябва да кажем, че този процес, който се изучава навсякъде, за именно така нареченото руско-религиозно възраждане в края 19-те, началото на 20-ти век,
откриването на иконата, тези тенденции, които са у Васнецов, Нестеров и прочие. Всичко това не е било на здрава основа. Това е било от запад на исток, вървят те. Те вървят от Петровската Русия към иконата, а не от Московската Русия, от автентичната Русия. Така, че ние не сме сигурни как ще да върви нататък от този процес. Във всеки случай, революцията го прекъсва. Но, като гледаме, да кажем, Нестеров какво прави след революцията, Васнецов е бил доста възрастен. И може да кажем, че го оставят на покой там да си доживее старините. Той умира в 1926 година. Нестеров обаче е по-млад, живее по-дълго, в смисъл по-докъсно, до 1942 година. Дори в 1941 година му дават сталинска премия. И за нас е важно да видим как той си живее добре, като уважаван академичен художник в светските времена и не намира никаква нередност в това. Довчерашният иконописец, автор на църковни икони, днес става, може да кажем, официален портретист и прави портрети на видни личности. Да, верно, действително видни личности. Този Павлов, физиолога и така нататък.
Но, така или иначе, тези портрети са изцяло светски и в тях няма нищо иконно. Затова, ние не сме сигурни доколко Нестеров е можел да стигне до иконата, ако не беше революцията. Щеше ли да стигне до иконата, не сме сигурни. Това, което прави след революцията, ние ли дава основане да очакваме от него, че ще стигне в истинската икона? Нека да чуем едно песнопение и след това да продължим. Това, което прави след това да стигне до иконата, не сме сигурни. Това, което прави след това да стигне до иконата, не сме сигурни. Това, което прави след това да стигне до иконата, не сме сигурни. Това, което прави след това, което прави след това да стигне до иконата, не сме сигурни. Това, което прави след това, което прави след това да стигне до иконата, не сме сигурни. Това, което прави след това, което прави след това да стигне до иконата, не сме сигурни. Това, което прави след това да стигне до иконата, не сме сигурни. ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ Павел Корин
тогава става сътрудник на Нестеров и му възлагат между другото да изпише криптата където е била гробницата и я изписва така че там го виждаме младият Павел Корин като един човек който следва линията на Васнецов Нестеров и я продължава още малко но след революцията той си става един академичен художник освен че е реставратор
и че събира една огромна колекция от икони, изключително ценна той е с големи заслуги в това отношение колекцията на Павел Корин е уникална но като художник виждаме как руската интелигенция дореволюционната всъщност не е могла да се справи с цивилизационната задача пред нея защото той решава да прави една свръхкартина която нарича "отиващата си Рус" изобразява
това е било във връзка с погребението на светия патриарх Тихон той получава такава визия, че ето отива си старата Рус в която той е бил закърмен и решава да направя една голяма картина огромна дори платното е поръчено това става насред комунизма насред сталинските времена в 30-те години той се готви затова главно произведение на своя живот и така и не го завършва в 1967 година но картината остава незавършена
дори може да кажем незапочната а това което готви са предварителни портрети на различни участници които ще бъдат вкарани на края в картината но не биват вкарани тя не е завършена остават самите портрети изключително интересни портрети академични но се виждат личностите това са бивши дворяни станали монаси, монахини възрастни одухотворени духовници
свещеници запазвали достоинството си насред комунизма архиереи и всичко това той искал да вкара в тази картина но средствата са му академични той прави едни много много сполучливи етюди академични етюди и ние в основата на тези етюди разбира се виждаме личността която е нарисувана но нищо общо няма това с иконата това е един
съвсем друг подход към образа да дори ако беше осъществила своята свръхкартина която ще бъде един граждански подвиг насред комунизма правейки такава картина то да са го спасили между другото Горки го е така покровителствал иначе отдавна щяха да го пратят с някой концлагер да се научи коя е отиващата си рус но така или иначе той не върви в правилната посока и това че
е изписал тази крипта в Марто Мариинския манастир означава че не е разбирал дори тогава иконата тя е била по-скоро стил който той имитира отколкото вътрешно разбира на същността иначе нямаше да прави тези академични картини а щеше да прави нещо иконно въпреки това неговото отношение към иконата е прекрасно точно затова прави и своята колекция
точно затова той реставрира спасява много паметници така че в този смисъл имаме едно разделение на съзнанието дължащо се изцяло на Петровския период 200 години Петровска Русия създава един неправославен цивилизационен образ на всичко и Павел Корин който живота си би дал за иконата не е в иконата това е много типичен руски парадокс сега успоредно с тези знаменити художници и личности имаме и едни малко известни периферни които представляват голям интерес но ние само ще ги споменем тъй като трябва да хвърлим по-глед и на това което става България
малко и Гръция да просто да споменем Мария Николаевна Соколова която става на края тайна монахиня под името Юлиания тя живее чак до 1981 година т.е. почти през целия съветски период родена е в края на 19 век и тя се включва в реставрацията на Троице-Сергиевата лавра и там години наред работи къде реставрира, къде рисува икони къде рисува стенописи и в крайна сметка тихо
извън вниманието на обществото никой не говори за нея никой не пише за нея за нея няма статии няма изложби няма така шумотевица и кротко си живее и си рисува е разбира се в църковните средия знаят и много я уважават но тя не намира обществено признание за нея не се издават дебели альбуми
цветни както за множи на други художници и затова и до ден днешен тя си остава подценена а и когато човек един художник рисува срещу течението на времето срещу вятъра на времето някак си и самото му творчество е по-тихо по-периферно
не получава такива поръчки както да кажем Васнецов в Владимирския събор в Киев това е катедрала кой ще и възложи катедрала да изпиша и къде е тази катедралала построена за да бъде изписана между личността и обществото която винаги работи художника не може да бъде да се разгъне когато обществото го мачка
и го карва в периферията така че Мария Соколова точно това проявява тази трагедия на иконата по времето на атеистичния режим в Русия и чак в 80-те години когато започва да се готви тук е интересно че хилядогодишнината от Кръщението на Русия значи при 900-годишнината беше този
голям проект в Киев сега при хилядогодишнината решават да възстановят Даниловския манастир в Москва и по този повод възстановяването на Даниловския манастир имаме пак едно възраждане там се проявява един художник Зинон който след това става архимандрит Зинон и в момента е доста знаменит така като фигура по едно време го отлъчват
така попада под запрещение но впрочем с основание защото той е доста така самоук въвъв всяко едно отношение и в изкуството и в богословието и в този смисъл прави едни залитания и икуменически, либерални които се отразяват и на изкуството му и изобщо на личността му да той много се харесва от така лявата интелигенция
от либералстващите, които искат канон да не пречи на художника той не че не рисува канонично напротив рисува съвсем канонично но изпада в един такъв типичен уклон който е в основата си протестантски връщане към корените към доиконоборческия период и в това отношение което е една изкуственна такава програма малко
може би се е главозамаял от своите ранни успехи впрочем ранните му работи са по-хубави отколкото тези по-късници с по- така претенции правени какво става междувременно в България да видим българското възраждане ами няма го значи ние в края 19 век погребваме последните истински иконописци в 20 век
се прави само академизъм в Свети Александър Невски на Васнецов двете големи икони са някакъв опит за византинизиране но пак си е академично и чак след 9 септември тук едни съвсем слаби проявления на връщане към иконата свързани до голяма степен с руския емигрант Николай Шелехов той идва в България в 30-те години приема монашество в 32-а година от Свети Серафим Соболев който вижда неговият талант и дори по на време
таланта му на художник и го праща да учи в Сърбия иконопис така че той там придобива една добра школовка и изобщо подготовка като иконописец връща се в България рисува в 1952-а година Светият Синод много умно решава да направи един курс по иконопис и ръководен от Николай Шелехов и в този курс записват свещеници и други хора от страната така че имаме едно малко възраждане
свързано с работата на Николай Шелехов след това тър отива в Рилския манастир от 1953-та година нататък но в 1961 година когато Рилския манастир го национализират и става музей Николай Шелехов решава да хвърли расото създава семейство и заживява като светски иконописец пак си иконописец старателен
но вече като светско лице малко се къса това с призванието на истински иконописец след като си поел монашески обет и си иконописец какво повече ти трябва? какво не ти стига в Христа? какво не ти стига в Църквата? това е един минус в неговият живот и хвърля сянка разбира се в иконописанието му след това той отива в Германия в 1967-1975 година отива в Канада където умира в 1981 година в този смисъл една секуларизация житейска
макар че продължава да бъде иконописец и толкова добър талантлив създава доста икони из България в криптата на Руската църква са негови стенописите в Рилския манастир има доста икони и на други места така че той е пример на една макар и малко възраждане на иконата по времето насред в България манастир в най-трудните години
в 50-те години и преди това Неговите ученици и наследници отец Драгомир от Бистрица който се е учил у Шелехов и след това продължава и създава на свой самобитен стил също едно малко възраждане в Бистрица Монахините в Княжевския манастир ръководени от сестра Магдалина също поеха от него там доста добри
и като реставраторки и като иконописки така че имаме такива примери в България преди Сега какво става в другите страни? Ние няма да минаваме една по една само ще споменем за Гърция но нека първо да чуем едно песнопение и след това ще споменем няколко думи за Гърция Сега какво става в другите ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ По отношение на възраждането на иконата в Гърция най-ярки образ най-ярката фигура е безспорно Фотис Контоглу Той е роден в 1895-та и умира в 1965 година Роден е в Малазия в едно гръцко градче
но всъщност Контоглу му е псевдоним така името му е Фотис ♪ ♪ но това е било някакво прозвище фамилно защото Вуйчо му който е бил игумен на един манастир до родния му град се казва Стефанос Контоглу така че явно това е било някакво прозвище В 1913-та година
Фотис Контоглу се записва в Атинската школа за изящни изкуства след това отива в Франция където живее няколко години изкарва там цялата Първа световна война Среща се разбира се с френската култура Тогава макар и отраснал с православието много така пълноценно черпи от западна европейската култура от големите колекции Лувъра и прочие Придобива
широка обща култура пише той е много добър писател пише първите си книги там има успех след това 1922 той се връща в Греция но в 1922 г. Гръцко-турската война води до масовото изселване на гръците от Мала Азия и той със съпругата си са принудени да се изселят прави първите си изложби
установява се в крайна сметка в Атина започва да преподава в Каподистриакския университет в Атина и негови ученици са някои от последствие известните гръцки художници но какво е основното за Контоглу че той отрано проявява интерес към иконата прекараното време в Атон му подрежда
духовното отношение към света включително и към изкуството вижда как това безценно съкровище иконата е пренебрегнато от световната култура от господстващата тогава западна култура и решава да тръгне срещу течението да възроди иконата да възроди отношението към иконата и разбира се самото иконописание учи се у
старите майстори той става реставратор работи в Мистра там реставрира една църква Перивлептос и в това самообучение и учение у старите майстори той успява да създаде и свой стил и да създаде едно движение за възвърщане към иконата Този процес продължава десетилетия
до някъде е периферен защото Гърция продължава да си бъде западоцентрична там вярват в това, че центъра на света е запада културния цивилизационния център и че Елада, понеже е праосновата на западната цивилизация това е голямата сила в античността докато византийското наследство да, наистина също е гръцко, те за такова го смятат също е повод за славата на Гърция
да не забравяме, че по това време на запад е реабилитирана византия като цивилизация а и на изток също но иконописание като такова ако изключим тези руските емигранти които са те са отделна тема иконописание живо не съществува и затова Контоглу се заема с тази работа и може да кажем, че се справя блестящо да не е националния художник
официалния на Гърция но не е много далеч от този статус може би още малко трябва да се направи в това отношение за да може той да заеме своето място своето достойно място като главния гръцки художник на 20 век човека е епоха човека, който успява от Париж до Атон да пренасочи
центъра центъра не е Париж център на Елада на съвременна Гърция не е там център на меродавност център на меродавност е Света Гора кивотът на Православието така че това пренасочване разбира се Атон винаги е бил мистичен и привлекателен но ето да кажем Казанзакис отива в Атон живее там прави се на монахи и накрая какво?
отива към Запада отива към Ницше отива към будизма в далечния изток и в крайна сметка става еретик докато Контоглу е обратното той става истински православен това е много важно че докато в Русия много от иконописците имат едни такива уклони от същинското православие включително и Зинон
този архимандрита на Шумелия архимандрит Зинон също либералства и икуменически изкушения и така нататък докато Контоглу е точно обратното Той е убеден антикомунист дори пише книга по този въпрос Той е точно в царския път нито в ляво, нито в дясно
нито в левия либерален и икуменистически уклон нито в десния хиперзилотски уклон а в центъра каноничен вярващ убеден вдъхновен и срещу всякакви компромиси в ляво и дясно Това му прави чест на Фотис Контоглу, че съчетава една национална кауза
с едно праволинейно православно вероисповедание дълбоко залегнал в него още от детските му години, разбира се, но и до края на живота Сега, какво става след падането на комунизма? След падането на комунизма в Русия имаме едно огромно движение за връщане към иконата и доста успехи в това отношение В момента в Русия, в цяла Русия се рисуват първокласни икони въвъв всички възможни стилове и във византийския стил, и в рубльовския стил, и в дионисиевия стил, и във византийския, и палеологови, и комниновски, и всякакви Така че там иконописанието в момента е на най-високо ръвнище и се правят нови и нови храмове с великолепни икони В Сърбия, да кажем сега, в храма на Свети Сава Великолепни, великолепни стенописи и мозайки Част от тях от руски, художници
част от тях от слъбски, но така или иначе нивото е блестящо Първокласно В България също имаме не един и не двама първокласни иконописци Няма да ти тирем имена, за да не се възгордят Но те няма какво да се възгордят Те си знаят, че дарбата не е тяхна, тя е от Бога дадена и не за техни заслуги, а даром Без никакви заслуги Господ им е дал тази дарба И те Съдвъжни Да не заравят таланта А да го умножат
Така че имаме и в България Вече Не един и не два Образци на първокласни Православни икони И стенописи, разбира се Това е много добре Защото нашето наследство е по така Слабо запазено В Русия са запазени хиляди Въпреки, че десетки хиляди са унищожени по време на комунизма Но са запазени Огромен брой Прекрасни икони, истински
Старинни В България не е такъв случая У нас сравнително от среднове, което почти нищо не е останало Тук там е В националните колекции Въпреки това У нас вече имаме първокласни иконописци Същото положение е в Грузия Нали, те е безспорно възраждане На грузинската иконописка Включително и в традиционните жанрови, като емайла, клетъчния емайл, византийския клетъчен емайл В Гърция На света гора имаме първокласни иконописни школи И в самата Гърция
Навсякъде по манастери и по църкви виждаме нови икони Изпълнени прекрасно блестящо Обикновено в палеолого стил Той е най-разпространения, но и в комлиновия се срещат Т.е. въвъв всички съвременни православни страни Имаме първокласни Равни по естетически качества На образците, на първообразите Съвремени икони и истинописи Сега, казваме по естетически критерии равни Сега, по другите критерии е по-трудно да се произнесем Защото, когато гледаме Древните икони Виждаме, че там Всяка творба е автопортрет
Там иконописецът е бил по-чист от нас И тази чистота си личи Той като талант е бил велик Но таланти и сега има Обаче, онази чистота, която е имало тогава, сега по е няма Не че съвсем е изчезнала, но не можем да се сравняваме с уни Цялата среда ни е толкова замърсена Накъдето ви да се обърнеш въвъв всички медии, толкова анти-иконно е всичко, че как ли човек може да се запази са най-често това явно е, че не може Освен може би, наистина във атом някъде се затвори Да в това отношение естетически ние сме ги настигнали, а вече етически Трябва да не се отчете времето и мястото, в което живее Господ вероятно ще отчете тези неща В този смисъл ние можем да изискваме от съвременните иконописци да бъдат с онази бистрота и честота, с която са работили Св. Андрей Рубов или Панселинос или другите неизвестните майстори на Владимирската стра Богородица и пр. Имаме разбира се и някакви отрицателни примери Както беше "Храма в Рупите", там опит, академичната живопис да се заеме с иконна тематика неисполучливите, тъй като архитектура неисполучлива и като икони, и като стенописи
Един провал, който и народът го възпре като такъв, не се приеха тези образи Но те са, как да кажа, предупреждени към художника да първо да стане църковен и тогава да се заеме с икона Нече не може отвън навътре От иконата Защото има такива примери Светско лице започва да рисува икони И колкото повече рисува, толкова повече става вярващ и най-край си става истински вярващ И това го има Но така или иначе, подходът трябва да бъде отвътре навънка Това е истинския подход Когато си църковен, вярваш в това, което правиш Тогава ти разбираш какво е иконата и с каква цел се прави тя Тя не се прави с цел изява на художника И последното, което може да бъде цел на иконата е да бъде оригинална Да бъде авторска в този смисъл
Тя неизбежно е авторска, щеш не, щеш не може да избегаш от сянката си Всички икони са, разбира се, и автопортрети Както и всички твърби Затова никой няма нужда да се прави на оригинален Той ще не ще е такъв какъвто е Имаше един спор в може би в 90-те години, който напоследък затихна за канона И за традиции и иноваторство Ние, съвременните художници, ще се правим на средновековници, каквито не сме Не е ли по-добре да се направим едно изкуство адекватно на нашето време, модерно и заедно с това истинско Сега да повтаряме старите е хубаво Никой не го отрича, ама ние сме епигони, ние сме не себе си А един вид, ако направим модерната икона, ете това ще бъде И както казвате, да кажеш, св. Андрей Рубльов не е повтарял комленото изкуство, а е направил себе си Това разсъждение е напълно погрешно, то означава пълно неразбиране на иконата Защото канона, в крайна сметка, първо че на никого не пречи, второ че на никого, той не е никъде написан като рецептурник, като математическа формула
Канона това е истината, канона това е вярата, канона това си ти Когато ти си в вярата и в истината и рисуваш икони, тези икони са канонични А те как ще излязат, то се си показва Св. Андрей Рубльов не се опитва да прави канон или пък Теофан Грек, още по-малко Никакъв канон не се опитва да прави Просто следва вярата, но тази вяра е канонична Тази вяра не е въпрос на аз и Бог Не, това е въпрос на аз и Църквата, защото Бог е в Църквата Христос е глава на Църквата, а Св. Дух диша в Църквата Без Св. Дух Църквата не съществува Така че в този смисъл Въпросът за канона, който прече и как да направим модерната икона Са извън църковни Те нямат нищо общо Нямаме нужда да правим модерната икона
Щем не щем А вече дали в тази икона е проявено моето възхищение от Великите майстори на 13 век Или от Великите майстори на 16 век Или от Великите майстори на 21 век Аз така или иначе не съм автора Автор е Църквата и никой друг Църквата А аз съм само изпълнителя Църквата е автора на иконата Така че каноничността на иконата е църковността Нищо друго Църковността Ако го наричат литургичност Но това е различни аспекти на църковността
В този смисъл Няма нужда да се притесняваме дали нашата икона е съвременна Дали сме равни на големите иконописци от миналото Са съвършено безпредметни въпроси И въпросът се стои само в това Ние да бъдем в Църквата Да бъдем въцърковени и създаденият Бога Талант Да възпроизвеждаме тези образи, които са дошли до нас на крилете на священото предание А священото предание, като кажем, разбираме Църквата Няма священо предание извън Църквата и няма църква без священо предание Църквата е 100% священото предание От Бога през светите апостоли, през светците до нас Преподава какво? Преподава се Христос Нищо друго не се преподава в Църквата
Бог се преподава Във човечения Бог Така че този смисъл Проблема за съвременната икона Не съществува Проблема съществува Да сме Във Бога Да сме в Църквата Да сме в светия дух Да придобиваме светия дух Е, придобием ли светия дух Ако сме певци Ще пеем Както трябва
Ако сме иконописци Ще Рисуваме както трябва Както Господ благославя И това което се получи Ние след това ще го видим Какво е? Дали е в духа на По-скоро палеологовото Или по-скоро рано християнското Или по-скоро късно Няма значение То ще си покаже Всеки има различни предпочитания Така че ние разполагаме с момента една Широка палитра на образци
И можем по всякакъв начин да рисуваме Или в тези образци Или малко В една или друга посока Това нещо е Индивидуален въпрос На всеки отделен художник На всеки отделен поръчител Епископ Който възлага задачата Иска в тази посока Да работи художника Така че Целта на иконописеца е Да бъде
А не да прави Той ще прави Той ще прави за да бъде Нашата цел е екзистенциална Той още Пикасо го е казал Макар и светско лице е Не е казал важно какво прави художника А какво той е Това в пълна степен въже за иконописица Не е важно в какъв стил ще рисува А какво той е А какво той е И затова Примерът с Фоти Контоглу е Много ярък
А Архимандрид Зинон С целия блясък на неговите икони Някакси не ни загорчавани Защото в един случай ние го виждаме Контоглу като изцяло в Църквата Тук като Архимандрид Зинон се опитва някак си Да е отворко, да е парацърковен, либерален и прочее Което врочем и в дори иконите си проличава С това ние приключихме нашия кратък цикъл за иконата Днешната беседа Да не говорим колко е кратка И телеграфна Всъщност за всеки един от тези Художници Може да се направи отделна беседа
За Контоглу отделна За Зинон отделна За Николай Шелехов отделна И за всички, за всички За Павел Корин Това са уникални биографии, които по много интересен начин Виждаме и Шелехов как става жертва на своето време И Павел Корин С най-прекрасните му намерения С всеотдайността му Но Времето на атеизма и на комунизма И в двата случая Се стоварва върху плещите им И води до
Един или друг отрицателен резултат При Шелехов хвърля на расото При Павел Корин Академичното рисуване до края на живота му Не успява да се освободи от академизма Същото може да беже и за много други И у нас, и в Гърция, и за Нестеров, и за Васнецов Т.е. този проблем с възраждането на иконата е свързан с православната цивилизация Със въцърковяването на обществото Когато обществото се разцъркови Е едно А то се въцърковява Е съвсем друго Така че ние да се надяваме Нашето общество
Макар и може би не в пълнота Така Тези Свои призвани Представители Да се въцърковява И да се Приобщава към великата традиция И тогава ние ще проследим По образите Докъде сме стигнали Като въцърковяващо общество Докъде сме стигнали Като Разбиране на
Преданието на священото предание Иконата всъщност е Огледало на нашето духовно състояние Докъде сме стигнали Докъде сме стигнали Докъде сме стигнали Докъде сме стигнали Докъде сме стигнали Докъде сме стигнали Докъде сме стигнали Докъде сме стигнали Докъде сме стигнали Докъде сме стигнали Докъде сме стигнали