Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е «Мрак по пладне». През последните двадесетина години наблюдаваме все по-настъпателна деградация на българската интелигенция в трите най-важни за самата интелигенция направления – умствена деградация, нравствена деградация и духовна деградация. Те са взаимосвързани. Този упадък сме го обсъждали неведнъж в нашите беседи по най-различни поводи и пак ще го обсъждаме и пак, защото въпрос е изключително важен. В богоцентричното общество, кой има учителна власт, кой преподава светоглед на обществото – това е духовенството. А откъде има те тази учителна власт и откъде има те това познание – от Бога, чрез Божието откровение. Бог е открил на човеците основните истини за себе си и за Света И духовенството ги е съхранило и ги преподава на обществото. В секуларното общество тази роля се обсебва от друга една група – обществена, условно наречена интелигенция. Тя именно познава чрез опит, разсъждения и така нататъка, кое как е в света, в физическия свят, в душевния свят и така нататъка, и преподава този светоглед на обществото. Когато в богоцентричното общество духовенството нещо сбърка и преподава неистини, тогава имаме коректив, защото имаме догматите. Догматиката – това е Божието откровение, което е формулирано от святите от син на Църквата, от достоверни източници. И ние винаги можем да сравним някакво учение грешно с Божията истина, Боготкроената истина, Евангелието, решенията на съборите и прочие и да видим дали имаме отклонения или не. В секуларна задържава, ако преобладаващото мнозинство от общественния ум, обществената интелигенция, тръгне в погрешна посока, нямаме коректив. Тя самата е коректив на себе си. Нямаме Божие откровение, което тя да признава и спрямо, което да се коригира.
Затова е много опасно, когато колективния ум на обществото, така наречената интелигенция, тръгне в неправилна посока. Тя сама себе си оправдава, сама себе си осмисля и в този смисъл, когато слепец води слепците, заедно падат в ямата. Няма кой да я придърпа към истината, защото тя не признава Божието откровение за истина. Затова е особено важно ние да осмисляме какво се случва с интелигенцията в нашето светско общество. Дали тя е инструмент за познание на истината или е обратното. Инструмент за подмяна на истината. Тук можем да напаям един съпоставка, че когато говорим за съборност на Църквата, е много важно да кажем, че тя има две измерения. Хоризонтална е когато се събират всички епископи заедно да разсъждават, относно това дали дадено учение е съвместимо с Божието откровение. Имаме и вертикална съборност, защото, когато се събират епископите земните и заседават, заседава заедно с тях и вертикалата. Тоест, светите отци, които са живели някога и са формулирали догматите на вярата, каноните и прочие и разбира се, светия дух. Така че, ако епископите нямат вертикална съборност, не са в единството с светия дух и с светите отци, те се отклоняват от истината, преспокойно макар да имат хоризонтална съборност и да гласуват единодушно в погрешната посока. Секуларното общество, интелигенцията няма вертикална съборност. Тя не се препраща към светия дух или към неговите носители, светите отци. И това е нейн конструктивен дефект. Тя така е създадена като секуларна, т.е. безбожна. Когато говорим за умствено, нараствено, духовния провал на интелигенцията като цяло, ние не говорим за цялата интелигенция, а за интелигенцията като цяло.
Вътре в рамките на това тяло имаме едно преобладаващо мнозинство, да кажем 90%, което греши. Може да и повече, не знам. Особено ако говорим за видимото мнозинство. Видимото мнозинство на българската интелигенция, което е податливо на това оглупяване, на този мрак, по-пладне, умопомрачение. Това умопомрачение обхваща над 90%, може би и над 99% от видимата интелигенция. Но, естествено, че част от интелигенцията не е видима. Тя не се появява в медиите. Няма достъп до тях. Екранирана е. И поради тази причина, може би, една значителна част от интелигенцията знае истината или частично я познава, но няма възможност да я сподели, да я изкаже, да я направи обществено достойно, да я публикува. И така, как да наречем тази част от интелигенцията, това мнозинство, което не върви в посока на истината? Да наречем, примерно, върноподаническа или обслужваща или политкоректна. Нещо вярно ще има. Но, първо да си дадем сметка, че ние нямаме такъв термин. Когато искам да говорим за тази част от деградиращата интелигенция, от мнозинството, от интелигенцията, която вкупам деградира, ние не можем да я определим.
Нямаме инструментариум в български язик. Не сме създали такова понятие, което с половин дума всички да разбират. Не сме го създали. Ако е наречен политкоректната, да кажем, интелигенция, това е вярно. Да, тя е политкоректна, тази, която оглупява. Но губим важни измерения на понятието. Защото тя може да е политкоректна и да са 2%. Има такава групичка политкоректна, но 98% знаят кой е истината. И от сутрин до вечер го споделят, с който желая да чуе. Тоест, политкоректност не означава, че ти си на власт, че ти си мнозинство, че ти формираш общественото мислене. А това е важното. За това, примерно да кажем, ако взема един пример, класически пример, да кажем, руската интелигенция в 19-ти, началото на 20-ти век. Тя е противна на властта, противна на царя, противна е на това, което тя нарича царизма. И има една много малка част, която е верноподаническа, която признава царя. Той е на власт, той е властовия.
Обаче, политкоректната, да я наречем верноподаническата интелигенция е едно мнозинство. Там Катков, Леонтиев, Достоевски, Късния, Тихомиров който пред това е бил терорист и народоволец. Докато основното мнозинство на руската интелигенция през 19-ти и 20-ти век, началото на 20-ти век, е революционна. Това е противна на властта. Това са там и Пушкин, и Чернишевски, и Толстой, и Белински, и Горски, всички. Херцен, Бакунин, всички са там. И самотници тук, там е хората, така да се каже, на властта, на царя, на монархическата власт, на православната идея. Да, тук имаме нещо друго в наше време. Имаме интелигенция, която е едновременно подчинена на властта и заедно с това властва. Не е в изолация, а властва в интелектуалното пространство. За това се струва, че може да наречем хегемонната интелигенция. Тя е слугиня на хегемона, но тя има хегемонно положение в интелектуалната сфера на обществото. Тя иземва, тя командва тази сфера, независимо, че е зависима самата тя и че служи на удобните за хегемона неистини. Тя ги разпространява, тя ги озаконява. Но заедно с това тя е и хегемон, тя е властник, тя е обсебила общественото интелектуално пространство.
Имам предвид университети, имам предвид медии, имам предвид образователни програми, къжи речи всичко. За това може би най-добре да наречим хегемонна, в бата смисъл на думата. Тя е ръката на хегемона и заедно с това тя е хегемон в своята сфера. Т.е. инструмент на политико-економическия хегемон, за да осъществява своята идеологическа хегемония. Разбира се, всеки хегемон, политически и економически, иска да има своя интелигенция. Той създава. Но в различните периоди, неговата интелигенция може да е мълцинство, може да господства. В момента хегемонът, имам предвид в България, разбира се, не на всякъде по света. В България хегемонът са Съединените щати или Евроатлантическия алиянс. Той създава, бих казал, овластява своите говорители в лицето на хегемонната интелигенция и тя де-факто обсебва 90 и няколко процента от интелектуалното пространство в България. Какъв е происходът на съвременната българска интелигенция и на няената идеология? Несъмнено, происходът на българската интелигенция е социалистически. Във всяко едно отношение. Не само, че, проистича така или иначе от 45 годишния социалистически период и неговата сянка след това, защото той 45 години е бил на власт, но след това още дълго време и учебници, и интелектуалци, художници, писатели и така нататък имат някаква инерция от този период, докато се пребоедисат. И в този смисъл ние не можем да кажем, че в 89-та година се е променила ситуацията рязко.
Тя започва да се променя рязко, но изисква все пак някакво историческо време. Две, три, четири години, пет, докато стане това пребоедисване. Тоест имаме поне 50 години, ако прием, че преди това имало известен същото преходен период до 47-та година, дайме 3-4 години, докато се пренасочат нещата или се вземе твърдо властта от комунистите, след това пак имаме пак няколко години, да ни кажа до 97-та година. Но там някъде, според мен, вече стана съвсем, завърши се пребоедисването на българската интелигенция. Но когато казвам, че тя има социалистически-левичарски происход, то това не е от 97-та и 44-та година, а изобщо. Българската интелигенция е левичарска-социалистическа. Като започнем от Петко Рачо, Славейков, Любен Каравелов, Левски, Ботев, Вазов, Захани, Яворов, Геомилев, Майстора. Ами, те всичките са левичари. Всичките са народни деятели. Те не са аристократи. Нямат в гърба си нито големи средства, нито три поколения докторати. Това са безимотните, пролетариите. Самата България като държава е държава пролетарий в световното разпределение на всичко. Тя е пролетарий. Тя е бедния участник на трапезата. И, като такава, някаката интелигенция е левичарска.
Тук поначало самата интелигенция има уклон към левичарството, но във България е още повече. Ние нямаме десен интелектуалец изобщо. Никога не сме имали. Имали сме тук тъм някои десни политици с някакво участие в интелектуалния живот, като Иван Естратиев Гешов, като Гаврил Кръстевич. Но те не са професионални интелектуалци, а са политици, банкери, които тук тъм имат участие в интелектуалния живот. Не са собствено идеолози и така нататък. Т.е. ние нямаме нито един истински десен идеолог, писател, поет. Тук тъм е някой Михайловски, по нещо се чуе, каже се, Марко Балабанов, може би, но като цяло нямаме. Това е нашата традиция. Няма какво да се очудваме, че българска интелегенция е социалистическа по своято ДНК, по своят происход. В читанките, които е хода на училище, са се чели писанията на Ботев, Вазов, Яворов, типични левичари, типични привърженици на бунта, на революцията. Лудите, лудите, младите и така нататък. Но, това е било до 89-та година. След това обаче, понеже до тогава ушким левичарите бяха на власт в България, а ушким запада беше десен. И когато рухна комунизма, възниква един екзистенциален въпрос пред интелигенцията. Ти с кого си?
С стария режим на комунистите, който вече е безпомощен труп? Или с новия хегемон? Запада, т.е. либералната демокрация. И хъката, мъката, българската интелигенция трябваше да вземе завоя и да стане псевдо-дясна, да стане ушким либерално-демократична. И това нещо беше едно преображение, грубо е да се каже преобладисване, това е един сложен процес. Човек убеждава себе си, че не е бил такъв, е бил онакъв, вади от своите биографии това, което го устройва и забравя това, което не го устройва. И лека по лека с времето се либерализира и демократизира цялата българска интелигенция. И вече бих казал, че през средата на 90-те години и нататъка не останаха освен някакви такива непоправими левичари, непоправими комунисти, които вече никой не ги изслушаше. И тук ми се ще да въведа понятието мрак по плавне, един психологически феномен, който обяснява проблема на интелектуалите, когато разбере, че това, в което е вярвал, това, в което се е инвестирал, е зло. Романа Мрак по плавне, това му е традиционното название, макар, че първоначалното, това е на Артур Кёстлер, знаменития политически роман. Първоначалното название на романа е било Слънчево затъмнение. Той е на немски писан. Зоонен финстернис е на немски, истинското название, и то е много вярно. Слънчево затъмнение, в православието, наричаме това нещо по-мрачение, което е същото, почти. Нашия разум се по-мрачава.
Слънчево затъмнение, имало някакво слънце, нещо, което е прекрасно, цел, смисъл и т.н., и изведнъж то бива затъмнено. Мрак по-пладне горе-долу същото. Тази книга е писана от Кёстлер на немски през 1939 година, съвсем скоро след сталинските по-късни процеси от 1936-1978 година, 1938 година, може би, кулминацията на тези процеси. Кёстлер е бил комунист преди това, и по повод на тези процеси се разочарува в комунизма, и си задава въпроса, това и друг към сме го коментирали, за това, как така се случва, че старите комунисти, болшевики от преди 1917 година, минали през всички перипетии на охранката, Сибир, Каторга, не са се пречупили, и изведнъж, 1936-1978 година, почти без изключение, стават на процеса и казват: "Аз съм враг на пролетарията, аз съм предател, аз съм изменник на родината, служих на международния капитализъм..." Нещо, което по никакъв начин не е вярно. Те са били беззаветно предани на Болшевишката партия и на Болшевишката идея. Изстават и го рецитират това нещо в присъствието на западни журналисти. При това се губили, изтезавали и той подписал там някакви показания за му съмахната от главата, но в момента на процеса, който е при открити врати, има чрез странни корреспонденти, ти излизаш и вместо да кажеш: "Отричам се, ме ма биха, ме ме изтезаваха и за това давах тези погрешни познания,
отричам се от тях, истината беше друга, всички казват: "Не, аз съм враг" и така нататък. И Кёстър, силно впечатлен от това разминаване, как може, и всички са били впечатлени, никой не може да си го обясни, той влиза в психологията на тези люди и дава обяснението, което е достоверно. А именно, че именно, защото са верни до смърт на комунистическата идея, защото са заложили целия си живот върху нея, те не искат да се окажат големите губещи. Ако тази идея се окаже в крайна сметка носител на зло, това означава, че той не само, че е помагал на това зло, ами, че целия се отдал на това зло в младостта си и до сега. за тях интелектуално, пък и екзистенциално, е по-добре да кажа, чагай сега, моят живот има смисъл, комунизма не е зло, това е светото бъдеще на човечеството. Аз тук е ставал някаква грешка с мен, ще си призная всичко, което трябва само и само да се спаси партията и държавата, и във бъдещето да се изчистят тези грешки и това слънце, това ярко слънце, истината да победи и да ме унивини в крайна грешната. И така, това е формулата на провалилата се утопия. Комейните носители се принуждават да лъжат своя ум, да лъжат своя разум. Това стара участвава в една друга книга, един сборник от бивши комунисти, които описват своите разочарования и там сборникът се нарича Богът, който се провали. Тук, разбира се, ясно, че това не е Бог, може го наречем кумирта. Когато имаме провален кумир, на който ти си отдал живота си, ти си изградил кариера по отношение на този кумир,
Ти си създал цял кръг от приятелства, от уважение, от титли, от награди, от деяния, от трудове. Всичко посветил на този кумир и изведнъж се оказва, че този кумир произвежда злото в света. Този кумир е злото. Ти си служил на злото. Това е проблема в случая с «Мрак по пладне» в знаменития роман на Кёслер. И ние имаме една альтернатива, която и друг кога съм изпоменавал на същия разказ. Бих казал, дори малко още по-ефектна. Когато по време на един от тези процеси докладат на Сталин, че един от старите болшевики не ще да си признаят, че е предател и слуга на световния капитализъм, Продължават да го разпитват, тормозят, не знам дали да го изтизават, няма значение. Въпросът е, че е подложен на огромен натиск и докладът на Сталин, че не се е поддал. И Сталин тогава казва, бихте ли ми казали колко тежи СССР. И този, който му докладва, ма казва, аз не мога да се върв къс смисъл. Я ми казва в най-буквана смисъл колко тежи. Всички казват тези градове, села, заводи, фабрики, всичко това нещо. Колко тежи, то отговаря, не мога да изчисля, извадя някой изчисля, но е някаква огромна тежест.
Това са милиони, милиарди тонове. И Сталин тогава му отвържда. Що не така, не ми казвате, че този може да издържи тежестта на СССР. Тази неимоверна тежест. И действително, така си го казва, че този вълшив, в крайна сметка, се съгласява да свидетелства срещу себе си. Тука, ключовата метафора е тежестта. Тежестта на една обществена, човешка, идейна, материална и всякаква друга конструкция. Тя е едно огромно цяло, което тежи със своята цялост. И ти как ще издържиш? Добре, ти се опъчваш срещу СССР и казваш, това нещо не е така, не е, това е зло. С кого ще останеш? В една такава общност. Ти нямаш място там. Ти си извън всичко.
И тази тежест те кара да повредиш чипа на твое ум, да помречиш своя разум и да кажеш на черното бяло и на бялото черно. Нека да изслушаме едно песнопение, след което продължаваме. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Това е едно. Стос, това е едно.
Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно.
Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно.
Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Стос, това е едно. Книгата на Артур Кёстлер се смята за класика. Там негове главен герой - Рубашов. Двамата, които го разпитват.
Те са интересни образи. Единият стария болшевик - Иванов. И другия младия - Глеткин, член на партията. Естествено, че Иванов е идеалист, както и Рубашов. А Глеткин, той е роден, явно след революцията. Революцията, най-малко като мислене, се е изградил след революцията. И той е вече дете на номенклатурата. Той вече е безчувствен, няма идеали. които му кажат. Така, че доброто и лошто Ченге са така персонализирани в тези двамата. По крайна сметка и Рубашов и Иванов, този един от двамата, които го разпитват, виждат, че утопията на комунизма не се сбъдва. че са се провалили. Докато младен отегач Глеткин дори не си мисли за тази утопия. Той има, изпълнява една задача. Също него е един предател, който трябва, че той просто да си признае и толкова.
И той е двоизмерна личност. А двамата старите блоши и двамата загиват. Разбира се, биват разстреляни. Първо - Иванов, разпитващият ушки, но той всъщност се разстрелян преди самия Рубашов. И накрая главният герой, който стига до умопомрачението, до мрака попладне, до отказа от разума. Само и само да спаси своята идентичност хумунистическа. И, крайна сметка, това е обяснението, което Кёстлер дава за този конкретен исторически казус. Но, до тук беше Кёстлер, бълшевизма и така нататък. Ние обаче ни трябва да спираме до там. Винаги се спира до там. Романа на Артур Кёстлер, така и така, против сталинските процеси, против бълшевизма. Той е като разочарован комунист. Но, човеците са се създали по-рано от бълшевистската партия. Техните чувства, мисли и поведения са едни и същи от памти века. А различните условия, в които се проявяват, им дават своите исторически названия.
Но същността е една и съща. Освен това, тук не е важно дали Робашов на края е бил разстрелян или потупан по рамото. Важното е какво се е случило с неговото съзнание. Тоест, ние можем да махнем разстрелите, да махнем болшевиките и да оставим ситуацията в чистия вид. И тя тогава е много по-дълбока и много по-сериозна. Ние е много удобно да кажем: "О, там в 30-те години имало такива казуси, нали?" Те така са постъпвали, а ние не сме в тази ситуация и не постъпваме така точно обратно. Ние сме в същата ситуация. Само, че без разстрелите. Утопията, всяка утопия, независимо дали е бълшевизма, дали е национал-социализма, дали е демокрацията, всяка човешка утопия е зло. Тя не е от Бога. Тя е човешка идея, която ние смятаме за вярна и без алтернатива. Щом смятаме една човешка идея за вярна и без алтернатива, ние сме повърнали в утопия. Т.е. в зло. Но тя разбира се, се проявява като зло, само, когато е вярш отвънка.
Когато си вътре в утопията, тя е светлото слънце. Така беше и при национал-социализма, така беше и при комунизма и при другите утопии. И така, утопиите биват кабинетни. Някой Томасо Кампанела или Томас Моро си въобразява нещо. Но могат да бъдат и властващи. Има голяма разлига между одното и другото. Властващата утопия се превръща вече в действащото зло. Докато въображаемата е някаква хипотеза. Можем да използваме, за да видим какво ще стане и какво няма да стане. Без да правим зло непременно. От момента, в който утопията вземе властта или се окаже на власт, тогава вече тя неизбежно започва да произвежда зло. Но това зло може да бъде видимо и невидимо. Отвънка това е видимо. Отвътре някой го виждат, някой не го виждат. Много е трудно отвътре да го видиш.
И пита се, когато видиш отвътре, че утопията в която си вярвал, в която си инвестирал себе си, на която си отдал живота си, кариерата си, ума си, че тя е зло, че тя ражда зло. Какво правят носителите на тази утопия, идеолозите на тази утопия, адептите на тази утопия? Като правило, те постъпват както Рубашов. Кривят си душата. Не си признават, че тяхната система, техният кумир е зло. Ето това е мрака по пладне. Това е умопомрачението на интелектуалеца. Когато той инвестира в една човешка утопия, когато тази утопия е властваща, независимо дали е дошла на власт с революция или по друг начин, или естествено се повластила, все едно. Но когато интелектуалеца се сблъсква с ниите злотворни страни, той обикновено, обикновено не винаги, но обикновено е склонен да промени мисленето си, т.е. да деградира мисленето си, т.е. да не мисли, отколкото да има мъжеството да си признае: Аз съм носител на злото в света, чрез идеологията, която подкрепям. В чието име правя художествено творчество, пиша книги, преподавам в университета, правя филми и т.н. Аз съм носител на това зло, аз крепя тази система на злото. Това колцина могат да си го признаете, да го кажат. Или да тръгнат да разобличават тази система. Да кажат: до вчерашната система, в която всички вярвахме, вече виждам, че е злоотворна и разобличавам злото, което тя прави. Тя пък е на власт.
Това е много важно. Защото една утопия, която не е на власт, на умряло куче, всеки може да вади нош. В момента кой ни не извади нош на бълшевизма и комунизма? Включително и редица комунисти и болшевики и т.н. Но той е умряло куче. Когато обаче е на власт, в апогея на своята власт една злоотворна утопия, тогава много трудно може да я разобличаш тук от така. Най-малкото може да кажеш без мен, да не участваш в неято и пак е нещо. Да почнеш да разобличаваш много повече, разбира се. Но обикновено не се падя ни това ни с другото, а започва мрак по опладне, започва умопомрачение и интелектуалит са, понеже умът му, който е инструмент за благопознание, за познание на истината, Той иска да си свърши работата. Ама ако си да свърши, аз ще остана без работа, аз ще остана без хляб, аз ще остана без приятели, аз ще остана без заплата, аз ще остана без награди. И тогава възпираш ума, не му даваш да действа. Е затова го наричаме оглупяване. Не, че те нямат инструментари ума, мозъчните клетки, имат ги. обаче
отред спирачка. Не, там не трябва да се ходи. там е табу, аз да поставя под въпрос смисъла на либерално-демократичната утопия, в която живее. И която все по-явно става злотворна. Твори зло пред очите на всички. На целия свят. И точно интелектуалците последни го виждат. Хората от народ го виждат като две и две. Обаче, интелектуалецът мълчи, ни приема, ни предава, отказва се и с който се занимава? Блади нощ на умрялото куче. Комунизма, булшевизма и така нататък, диктаторите, фюрера и какво ли не. Само и само да не остане насаме с истината. Защото тогава трябва да се направи харакири като интелектуалец. Трябва да кажа:
Аз съм злото. Т.е. трябва да се покая, за да излезе от тази ситуация. Иска се екзистенциално покаяние. Не само покаяние на ежедневните нарастени грехове, което е фундаментално разбира се. Алфът е омегата на човешкото спасение. Но и покаяние интелектуално, и покаяние политическо, и покаяние обществено. Да се откажеш, ама със същата сила, с която преди това си го правил най-малко. Тогава си го говорил с пълен глас, сега с половина стра. Тогава си го говорил пред хиляда души, сега пред двама. Не е същото. Аз не съм чул такова покаяние от нито един български интелектуалец, нито по отношение на комунизма преди това, нито по отношение на либералната демокрация сега. Някой да каже, аз бях сподвижник на тази утопия, но виждам, че тя е злотворна и затова тези неща, които съм писал в неята подкрепа, се отричам от тях. Всички награди, които съм получил за това нещо, всички академични степени, които съм получил в подкреп на тази утопия, се отричам от тях. Всички облаги, те са много трудни за формулиране, понякога са невидими. Но са решаващи в живота на човека. И всеки си ги знае.
Отричам се от тях, защото се оказа че това е била една утопия, поредна, човекотворна. Ето това покаяние ми липсва. Не съм го чул. Донякъде може да се уважат тези, които са млъкнали, които са говорили в посока на утопията. И като са видяли, че това е злотворна, са млъкнали, са казали, стигат толкова. Не вярвам в това нещо, вече няма да го говоря. При това положение те си запазват способността да различават истина от лъжа. Не са вкарали големия вирус на лъжата в главния мозък. Обаче, ако продължават, вече след като утопията е започнал да злотвори очевидно, Ако продължават да са, условно казано, на нейна хранилка, тогава те са длъжни да торпилират своя разум, да повредят неговите най-съкровени механизми и да го превърнат в един инструмент за самоизлагване и за излагване на обществото. Много трудно е да се опълчиш срещу хегемона. Когато си представител на хегемонната интелигенция, тя е слугина на хегемона, тя е освен това и властваща в интеллектуалното пространство и ти в този момент да се опълчиш на хегемона е много трудно. Защото първо трябва да се откажеш от досегашния себе си. Ама досегашния себе си във всичките му проявления, включително и творчество, думите, които си казал години наред. Това, което си написал, филмите, които си правил или песните, които си пял. Години наред. Това, което ти е изградило пред обществото. Това, което ти е създало името. От всичко това да се откажеш.
Второ, да се откажеш от придобивките на властта. Хегемона, за това, че си му служил, ти е давал нещо. Ти нямаше да му служиш. Служил си му и той ти се е отплащал. С много неща. С всичко. Защото той е хегемон. Той владее Света До голяма степен. Слава Богу, не в пълна степен. В пълна степен ще бъде ладоди антихриста. Но текущите хегемони, има предвид Съединените щати, разбира се, и изобщо колективния запад. Тъй колективния запад, който има, разбира се, най-много пари в света, най-много власт, уръжие и всичко останало. Той най-много дава на тези, които го крепят. Защото той знае много добре, че ако изпусне интелигенцията, ако изпусне медиите, той ще бъде изметен. Да ли ще бъдат талибани, да ли ще бъдат, няма значение, но трябва да има много силно облъчване на обществото от интелигенцията и той я залива с всичко. Първо, академичната интелигенция, с нейните титли и с изобщо мястото им в иерархията, в хранителната верига на академията, ти не можеш да се издигнеш в хранителната верига на академията, ако не си слуга на хигемона, на либерално-демократичната утопия. Няма как да се издигнеш. От регник до генерал и да си против. Не може. Така, че това са едни предобивки, които са морални, които са щеславието, гордостта, статуса. Той е социалния статус. Ти е изграден от хигемона, не от друго. И ти сега да го загубиш, този социален статус. И да ти кажа: "Той към стана? Той се побърка. Той стана талибан. Той стана фундамент". Някакви такива, нали? Много имаш кола да губиш. Приятелите си, социалната си среда. Защото има тая хубава приказка: "Приятел ми е Платон, по-голям приятел ми е истината".
Ама ти, като отидеш с истината против Платон, Платон няма да ти е приятел. Той ти е бил приятел до истината. В момента, в който предпочете истината пред него, няма да ти е приятел. Той ще загубиш социалната си среда. Ще останеш в осамотение някакво. Ако си представим колко тежи хегемонът, колко тежи, каква е тежестта, колцина ще издържат на тази тежест. Нека да чуем още едно песнопение и след това ще завършим. Звършим. Звършим. Звършим. Звършим. Звършим. Звършим. Звършим. Звършим. Звършим. Звършим. Звършим.
Звършим. Абонирайте се! Абонирайте се! Абонирайте се! Абонирайте се! И така нека да се върнем към българската интелигенция. Тя има ляв, социалистически, левичарски и паразитен происход. тя паразитира върху бюджети, грантове, няма значение какво е, но така или иначе тя е зависима по тази линия. И през втората поляна на 18-те години, когато дойде перестройката и гласността на Горбачов, се получи нещо много интересно. Че самия хегемон, големият хегемон, малкият тук, като Друживков се опъвеше. Обаче големият хегемон, Горбачов и СССР, искаше власност, перестройка. Т.е. оставяше под въпрос фундаментални аспекти на предишната идеология. И българската интелигенция тръгна с хегемона, тръгна с Горбачов. Прегърна тази идеология. Разбира се, между време, но хегемона рухна.
И туди е новият хегемон, Съедините щати. Но българският интелектуалец, говорим за типичния, не говорим за отделни единици. Той направи една историческа грешка, че приее постепенно новата идеология, новия кумир без покаяние. Ако имаше покаяние, бяха казали, ние така и така вярвахме в това, но видяхме тук грешката, тук, тук грешката. И затова се отказваме, извиняваме се за това, което сме правили, че сме учили, писали и възхвалявали нещо, което не е вярно. Сега виждаме, че друго нещо е вярно и онои се отричаме от него. Отказваме се от предобивките, от славата, от това. Найдоколкото можем, разбира се, то няма как да се откажеш от известността, да кажа на името си. Но нямаше такива случаи. Имаше полупокаяница тук, таме, но пълноценно покаяние нито едно. Това вече е един порочен пример.
Защото този социалист, интегриран в системата на социализма, Който успява за пет години от 89-та до 95-та да убеди себе си, че е бил винаги антикомунист, без покаяние, без да се отрече, а включвайки своето минало, ушки в някакъв нов наратив, това е много лоша практика. Това привиква нашия интелектуалец да се отказва от това, което е, без покаяние. Тоест да се пребоядисва. И сега, когато либералната демокрация, в която хъм страната на 90-те години май всички вярвахме, тя започна да проявява своето грозно лице, може би, още в края на 90-те години. Да не говорим вече в 21-и век, с тези ужасяващи лъжи за Ирак, Садам, Хусейн и така нататък. Измамиха всички, избиха всички и май във България един глас не се чу. Ей, това е зло.
Ни сме съучастници в една нова утопия на злото. В една нова лъжа. Преглътнахме го. И вече виждаме как Българската интелигенция през 90-те години деградира чрез тази самоизмама. А вече в новия век двойно деградира, защото едно е да се отричаш от комунистическата съставка при положение, че цялата Българска интелигенция, истинската, беше малко ли много дисидентска. Т.е. тук прибладисването не беше толкова сериозно. И друго е, когато си си заявил и си изживяваш, и си убеден, че демокрацията се лекува с повече демокрация, че това е края на историята, и че най-сетни се сбърнаха нашите мечти, че всъщност западът е това към което се стреми всеки смислен човек. Терминал 2 е апотеоза на типичния българин, и изведнъж да видиш, че там, където скачаха всички с глата надолу, е злото. Извора на злото в днешния свят. Главният извор, не че единственият, разбира се, има безброя извори на злото, но главният политически и идеологически извор на злото в момента е запада, колективния запад. Развръщава цялата вселена в момента. И тук мрака по-пладне е още по-теже. Той се наслава върху предишния мрак по-пладне, върху предишната самоизмама. Ние, съвременната вългарска интелигенция, по-голямата част, изпаднахме в точно такъв откъс да извършваме мисловен процес, т.е. да бъдем интелигенция. Получи се нещо много, как да кажа, хегеловско, лякво отрицание на отрицанието,
при което единствената прослойка, която в момента отстоява лъжата и не вижда истината в обществото, е именно българската интелигенция. Цял народ я вижда лъжата, измалата. Но интелигенцията от сутрин до вечер през всички медии, електронни, писмени и всякакви други, пропагандира лъжата, за да не се откаже от своя комир. Комира в който е инвестирала себе си. И се получи така, че ние през 90 години офорихме една нова хегемонна интелигенция, обслужваща нашия предишен комир, който дойде на власт, преди беше той някъде отвъд хоризонта, но сега дойде на власт. Ни ставаме част от него. И в момента този комир носи, понеже е на власт, носи всяка утопия,
докато не е на власт, си остава игра на разума. Обаче, когато е на власт, тя носи отговорност за това, което се случва. Включително и за злото. И така, българската интелигенция се отказа от истината. Говорим за масовото и потърси убежище в лъжата. Намери по-точно убежище в лъжата. Там тя се чувства добре. тя се чувства на сигурно място. Тя се е спасила от
падащите камъни на истината, които ще изтощат главата. И затова тя се шмугва в убежището на лъжата. Отказ от злъбочено мислене, екраниране на проблемите, умствено затъмнение. Как се проявява това умствено затъмнение? Първият вариант, първият начин е много прост. Ами казва,
няма альтернатива. Либералната демокрация, да, разбира се, тя има своите недостатъци. То нищо не е съвършено. Но няма альтернатива, твърди нашия самоизмамник. няма альтернатива. Второ, борба срещу призръците.
Срещу призръка на комунизма. До ден днешен продължава да се води борба срещу призръка на комунизма. Срещу призръка на Съветския Съюз. Той ще тяло да се възражда. Защото ако каже, че той никога няма се възроди, никога няма намерение и няма възможност да го възроди, тогава ти трябва да се обърнеш към истината.
А така, докато водиш война срещу вятаните мелници на призръка на комунизма или на Съветския Съюз, ти лъжеш себе си, разбира се. Създава се симулакрум измама за зла альтернатива.
Значи, ако в момента ти живеш в зло, обаче аз ти размахам едно плашило. Примерно ислямска държава. Идил. Страшно зло. В името на това зло ние трябва да се откажем от това, това, това, това, това. Защото има по-лошо. Е, да, в наше общество не е всичко съвършено,
обаче у ние какво тук ни готвят. и този враг се хипертрофира за известно време, днес, докато ти върши работа, след като този земич изчезне, но не сло каже, че не бил никак страшен. при липса на зла альтернатива ти трябва да мислиш за земите на това, което си.
А когато ти се създаде зла альтернатива и тя се хипертрофира, това е врага. Той е зъл. защо е зъл? Защото иска зло. Ти съм на мене там са зло. Ако той иска добро, много сложно става. Трябва почнеш да мислиш. това е, че може би ти
си му причиняваш зло и така нататък. Не. По-добре е да създадеш един образ на злодея. Дали ще бъде Путин? Дали ще бъде Сидзинпин? Дали ще бъде Садам Хусейн? Кастро? Няма значение кой е, но така или не, че трябва да имаш образ на злодея и тогава ни се примиряваме. Е, да, да,
тук има някои злини, ама те са древни, защото има по-голяма и по-опасна злина, която има за цел нас да ни унищожи. Нас да ни са сипе. И ние просто трябва да се съпротивляваме, да се отбраняваме. Някъде друго да има зло, което иска нас да ни подчини. Така че това са стратегии за самоизмамата
и колкото повече ги използваме, толкова повече деградира българската интелигенция и тя стига до своето жалко съвремено положение. Когато в общественото пространство, аз не говоря изобщо, може би има по-голям процент, но в общественото пространство се чуват може би два, три, пет, десет гласа на наистина умни и наистина почтенни хора. И се пита,
добре де, а те пък в основа на какво съществуват? Ако приемем, че имаме такива мощни хегемонии и така нататък, в основа на какво съществува истинския интелектуалист във България, ако той още е възможен. Изглежда, че той съществува
в основа на личното достоинство, на себеуважението. не възможен на някакви обективни основи, не че някъде му предлагат повече пари или повече слава. Не. Просто понякога, може би,
дори от чувство за как да кажа, за собствената си важност, която може да се окаже, нали, обратно на смирението, но дори и такова чувство, че ти си важен, че ти си готин, не ти дава мира
да патнеш на нивото на тази хигмонна псевдоинтелигенция, която се отказва всеки ден все повече и повече затваря каналите на своето мислене. И естетическите, вече приема всички буклуци на киното и
в политиката, и в идеологията, и в историографията, и в всичко приема, затваря, ни приема, ни предава муствен продукт, а само оглъща по-скоро. Не, че не предава,
не, че не приема, приема, но безкритично, без мисъл. И когато падне под прага на допустимост на един себеуважаващия интелектуалец, дори ако той не е христоцентричен,
дори ако той не е православен, дори ако не е духовен, просто уважава себе си, просто е мъж кулънче. Не иска да става, не иска да се проституира,
да го кажем така, грубо. Защото другото е проституция. Това да се възплодиш от благата на хегемона и да не произвеждаш истина, да не
произвеждаш това, което би трябвало да ти е работата, това означава, че ти се продаваш. Продаваш своето име, продаваш своя ум, продаваш
своите натрупвания, които би могъл да използваш за друго, за търсение на истината, за намиране на истината. Не, всичко това го продаваш, т.е. това е пар екселанс проституция интелектуална и този, който не иска
да проституира, изведнъж се оказва умен, изведнъж се оказва истински интелектуалец, дори и ако не е в истинския смисъл на думата християнин. Така, че
оттам, за съжаление, е единствения извор към настоящото време на истинския интелектуалец в България по линия на себеуважението, по линия на интелектуалното, интелектуалния
аристократизъм. Аз няма да падна до това ниво на тая проституция, до там. Но това разчитаме в момента. Такива хора със самочувствие, с естетика, за тях е грозно да се продават и поради това
говорят истината. А пълноценната наистина, разбира се, альтернативата на кумира е пълноценното покаяние, Христос, православието. И това не са понятия извън този свят,
не отмира се го. Напротив, те са най-истинските. но за съжаление тези христоцентрични гласове понастоящем са в едно младсинство и имат много малко въздействие
върху общественен възпитателен процес, за съжаление, обществото възпитава подрастващите в една не само човешка утопия, но и в неспособност да приложиш разума си
за усмисленето на тази утопия, за неято критично усмислене, за неято преодоляване. Всичко това води до една деградация умства на цялото общество, ръководена
от неговата хегемонна интелигенция. хегемонна, тази,