ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа под номер 235 е Западът и подмяната на Свети Борис. През настоящата година честваме 1160 годишнината от покръстването и е редно да използваме този повод, за да задълбочим нашето познание за покръстителя. Един от важните аспекти на това наше познание е да разгледаме начина по който неговата личност, неговия подвиг е бил освоен, осмислен, разгледан от западната цивилизация. В първите хиляда години след покръстването, т.е. до XIX век, между XIX и XIX век. Защото тази история, западната рецепция за Свети Борис е историята на една огромна подмяна. Личността, името се подменят, самоличността се подменя и тази подмяна оказва много пагубно въздействие върху България, защото тя прониква във България много рано и много решаващо. И променя светогледа на българите, променя мисленето ни, а като промениш мисленето на един народ и промениш неговите действия, тази подмяна на личността, на самоличността на Свети Борис, вероятно е имала огромно пагубно въздействие върху съвременната българска история. Довела е до, може би, вземането на катастрофални държавнически решения и за това си заслужава да изследваме как е станала тази подмяна. Първо, умишлена ли е подмяната или неумишлена? Т.е. можем ли да кажем, че има конспирация срещу самоличността на Свети Борис? Не, в буквалния смисъл на думата, в светския смисъл на думата, такава конспирация няма. Никъде не са се събирали на решения лошите, за да вземат такова решение, че дай сега да оклеветим Свети Борис, да подменим името му, да подменим самоличността му, да припишем неговите подвизи на някой друг. Такова решение не е имало никога и сянка от такова нещо.
Но, разбира се, конспирация има. Духовна конспирация, поднебесните сили на злобата винаги заговорничат срещу светците, срещу Божиите люди, всячески се опитват нещо да подронят. И, което е много важно, че ние човеците съучастваме в тази конспирация, без да знаем, с нашите грехове. С различни грехове, те използват нашите слабости, нашите грехове, за да могат да прокарат своя замисъл. И тук ние не можем да кажем, Западът е виновен за подмяната на Свети Борис, защото ние също, ние българите, добре, приемаме, че Западът е направил такава подмяна. Но, ние от 150 години имаме българска държава, почти. Уж независима, уж милееща за себе си. Какво направихме ние, за да разобличим тази подмяна? Много малко. Съучаствахме ли в тази подмяна? Много съучаствахме. Защо? Защото Западът не се занимава с България. Не го интересува. Не се занимава, разбира се, и с най-великия българин, Свети Борис.
Не го интересува най-великия българин. И те очакват, ако имаше нещо много важно, ценно в българската история, ами самите българи щяха да го преподнесат на света. Щяха да кажат, е, тук имаме нещо ценно. Нещо важно. Вижте какво е. Ако ние не сме го преподнесли, те ли ще дойдат да вършат нашата работа? Да, може би е редно да я свършат, но не са длъжни. Те са малко или много егоисти като нас. И ние, ако самите ние сме съучастници в тази подмяна, много трудно може да очакваме те да се усетят и да кажат, тук сбъркахме ние хиляда години, след това българите още 150 години, ама дайте да го правим всичко. Не, няма да го направят.
Ние трябва да си свършим нашата работа. Но за да я свършим, трябва да знаем как е станала тази подмяна, която е инфектирала, тя е вкарала вирус в нашото мислене, в нашите мозъци, в целокупния български мозък е вкаран този вирус на подменение, Свети Борис и ние трябва да се изликуваме от този умствен вирус. Първо да кажем, че Свети Борис е единствен българин, с когото западната цивилизация се занимава от повече от хиляда години на широко. С него се занимават художници, поети, богослови, историци. Цели ордени римокатолически се занимават интензивно с личността на Свети Борис. Два-три ордена. Това са бенедиктинците най-вече, после доминиканците малко, след това и язвитите много. Така, че няма друг такъв българин. Никога не е имало и на една десета. С кого се занимавал изобщо някой западен религиозен орден?
Кой българин в течение на хиляда години някъде е бил нарисуван на Запад? Свети Борис е бил нарисуван на много места. За кого са писани стихове на Запад? За Свети Борис е написана огромна епическа поема. Поне сто пиеси са играни за неговия подвиг. Повечето обаче под чуждо име. Така, че той е уникален в много и много отношения българин и е естествено в това му качество да бъде предмет на сериозно занимание. и там, а след това и тук. То е единствено българин за който е писано през цялото време. от 9 век приживе започват тези писания, буквално от покръстването и до ден днешен, разбира се, айде, кажем, в 19-и, 20-и век вече науката да почва да се занимава с всичко. Но до 19-и век не е така. И Свети Борис, макар и под чуждо име, е фигура, с която се занимават стотици автори. Възхищават му се, възхваляват го, но в подменен вид.
Ето това е парадокса. Нека да започнем с трите ключови извора. Говорим за летописи. Те са Бертинските летописи, Фулденските летописи и летописът на Аббат Регино. Кое е характерно за тези три летописа? Те са съвременни на Свети Борис. Характерното е, че и тримата летописци са бенедиктинци. Разбира се, и тримата го възхваляват. Но нито един от тях не възхвалява това, което възхвалява другия. Т.е. те възхваляват различни подвизи на Свети Борис. В Бертинските летописи се възхвалява неговия подвиг при потушаването на бунта на боилите. В Фулденските летописи се възхвалява неговия подвиг с изгонването на маджарите от България. А в летописа на Абат Регино, прюмски, се разказва как царя става монах и как в последствие сваля своя син, ослепява го и слага на престола другия си син. Но и тримата един вид не знаят за другите и действат самостоятелно. И не знаят, че същия този е имал и други подвизи.
Това, разбира се, е важно, защото ако казваха в подробности за дадено чудо или за дадена поступка или подвиг, Ако бяха споменали с две думи, че същия е направил и еди какво си, следващите автори, които щяха да посегнат към тая тема, щяха да го имат предвид, щяха да потърсят в съответните други извори. Но това не се случва. И става така, че когато темата за Свети Борис става предмет на художествено претворяване в Западна Европа, всички до един черпят от един единствен извор. От хрониката на Регино. Никой не черпи от Фулденските летописи, никой не черпи от бертинските летописи. Писани от епископ Хинкмар. Макар, че са изключителни, много достоверни, но към тях не посягат. Главната причина е, че в хрониката на Абат Регино имаме драматургия. Докато в другите случаи, в бертинските и в Фулденските, имаме чудеса. Но те са, така да се каже, чудеса на вярата. Те са външни. В един случай, боилите езичници искат да убият царя и той, чрез чудо Божие, ги потушава.
Но това е външният проблем. Отвънка идва опасността. Във втория случай, когато маджарите нападат България, разбиват Симеон на два пъти и той се затваря в дръстър и България е на милостта на победителите, Свети Борис, чрез молитва и пост, успява да мобилизира българския народ, да обърне войната. Но пак опасността е външна. Няма драматургия. Няма вътрешна драма. Докато в хрониката на Регино имаме две вътрешни драми. Първата е за монашеството на царя. От една страна монашеството, като призвание, като себеотдаване на Бога. Но имаш и държавническа мисия. Задължение, дълг, ти трябва да управляваш този народ. И то в правилната посока, като християнин. Тоест имаме вътрешна борба в човека. И разбира се, във втория случай, у Регино, когато сваляш от власт първородния си син и го ослепяваш, заради това, че той отстъпва от Бога, това ли не е вътрешна драма? Тоест, сюжета на Регино е драматургичен и затова към него посягат художниците и поетите и изобщо драматурзи и така нататък. Докато другите два сюжета прекрасно биха допълнили първия, ако някой беше видял връзката, но сами по себе си не са толкова драматургични. И така, към тези три изключителни извора, имаме още един, не по-малко изключителен.
Той всъщност не е един. Те са един цикъл, огромен, с свръхвисока степен на достоверност. Това са ватиканските архиви и по-специално кореспонденцията на святи Борис с двама от папите. С папа Николай I и с папа Адриан II. След това, вече при Иоанн VIII, третия папа, става нещо много интересно, че кореспонденция има на тя однопосочна. Папата пише, Борис не му отговаря. Пак му пише, пак не му отговаря. Моли го, сърди му се, пак го моли, пише на неговите сътрудници. Кажете му да ми отговори. Не, святи княз Борис не му отговаря. Интересна кореспонденция, тя е запазена, но другите две още по-важни кореспонденции, ключови, исторически, метаисторически, геополитически, на святи Борис с папа Николай I и с Адриан II, не са запазени. И тук возниква въпросът, а как така не са запазени? И ние тук имаме различни ушкин предположения, всъщност самоизмами, че ушкин имало пожари в папските архиви, имало наводнения, земетресения и все някога се сгубили тези писма. Нищо подобно. Точно за този период, за който става дума, и у двамата папи, и у Николай I, и у Адриан II, имаме добре запазена кореспонденция. Доста писма от същия период.
Е, как така казваме, тресението, пожари, наводнението, унищожиха 5-то, 8-то и 15-то писмо, които са до святи Борис, а останалите, които са до други кореспонденци, останаха неразрушени, не унищожени. Това не е вярно. А, че тези писма съществуват, това е обилно документирано по други поводи. Знае се, че те си разменят писма и, че тези писма са исторически. Това е, примерно, писмо на папа Николай I, който е наречен Велики, с прозващето Николай Велики, канонизиран от времо католическата църква. Той има няколко писма до святи Борис, известни на историята, които не са съхранени. И, в тези писма какво се съдържа? Ами, как какво? Съдържа се възторга на папата от решението на святи Борис да мине към него. Съдържа се възхвала на святи Борис. Какъв велик човек е, колко е благочестив, колко правилно взема, колко е мъдър, какви държавници си, как милее за народност. И всичко това е било предмет на тези писма. Това от къде го знаем? Ами, от писмата на Йоанн Осми.
Йоанн Осми, когато се обръща към Борис, вече след като Борис се е обърнал с гръб към Рим и е преминал към Константинопол, върнал се е към Константинопол. Йоанн Осми продължава да го възхвалява. Любими мои сини и така нататък. Можем да си представим във времето, когато България е била още под егидата на Рим. С какви възхвалителни епитети се е обръщал Николай I Велики към Свети Борис. Защо тези писма са унищожени? Много просто. Защото тези велики епитети, колкото повече е хвален Свети Борис от такъв Велик папа като Николай I, толкова повече разбираме каква глупост е направил Николай I, когато е отблъснал Свети Борис. Когато Свети Борис му предлага да сложи епископ Формос за българския архиепископ, папата отказва. Когато след това предлага дякон Марин да стане българския архиепископ, папата отказва и разбира се, Свети Борис разбира, че папата не играе честно, че иска да сложи марионетка на българския архиепископски престол, а не самостоятелен духовен водач на България. И тогава Свети Борис се разочарова у папите. Първият случай е Николай I относно Формос, втория случай е Адриан II относно Марин, но във всеки случай и от двамата той намира лукавство, опит да го манипулират посредством архиепископа. Той не иска да бъде манипулиран, иска да си има свой човек на архиепископския престол и за това тези писма, колкото повече са били хвалепствени за Свети Борис, толкова повече показват провала на папството. Присъединяването на България към Рим е била най-голямата победа на папството в IX век, а може би не само в IX век. Стратегическа, ако България беше останала към Рим, както е била преминала в 866 година, ако беше останала към Рим, вероятно цялото славянство щеше да мине към Рим. Разбира се, романци, като тогава не са съществували и са били подвластни на България и в последствие са били силно подвластни на българската църква, на българския език и така нататък славяно-българския език. И те щеха да преминат към Рим, и Русия щеше да премине към Рим, и фактически Византия ще остане изолирана като единствена православна държава.
Не дай си Боже, защото Рим можеше пък под наше влияние да не стане отстъпнически, можеше да се откаже от Филиокве, знам ли. Но ако не се откажеше, а се разцепеха, Византия ще остане в абсолютна изолация и може би ще да сключи Уния и нямаше как да се отрве от нея. Тоест и тя ще да капитулира. Така, че това геополитическо, метаисторическо решение на св. Борис да мине към Константинопол е променило хода на световната история. Иначе казано, загубата на България от страна на папството е най-голямата тяхна геополитическа катастрофа. Ако ние имаме едно възторжно писмо, хвалепствано от папа Николай I за величието на св. Борис и за мъдростта му и за дълновидността му, толкова по-злеза папа Николай, че с такъв велик, мъдър и благочестив монарх се е провалил геополитически, стратегически, метаисторически. Тези писма точно поради тази причина са били унищожени и ние знаем човека, който го е направил. Това е Анастасий Библиотекар, големия комбинатор на онова време, великият комбинатор на папската канцелария. Той при трима папи е така нещо като сив кардинал, най-малко по отношение на документацията. Той е господаря на документа в папската канцелария в течение на няколко десетилетия. Той очевидно е изманипулирал тези документи. Включително и най-интересното, изманипулирал е знаменитите отговори на папа Николай до запитванията на българите. Нека да чуем едно песнопение, след което ще продължим с тази тема. Богородице, парадуйся, благота Твоя Мария, господство мою. Богословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена Твоје, Богословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена,
и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, И благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена, и благословена, Кијчена. И така бяхме стигнали до така наречените отговори на Папа Николай I по запитванията на българите. Не случайно подчертавам тъй наречените, защото тези отговори не са по запитванията на българите, а са по запитванията на българския княз Михаил Борис. Анастасий след катастрофата, след провала, след като губят България, не би желал името на българския княз, покръстител, ключовата фигура, да се възхвалява, да се говори за него и за това той се е опитал да редактира тези отговори на Папата, а то се вижда, че отговорите не могат да бъдат до българите поради няколко причини. Първата причина е, че няма кой да получи това писмо, няма адрес и пощенска кутия. Когато се пише на българите, къде се получава писмото, никой никога не е писал на българите писмо и няма и да пише, защото няма как да го получат, няма как да го прочитат. Как прочитат българите едно писмо? Папско или каквото и да е. Това е нонсенс. Второ, вътре Анастасий не е могъл всичко да доредактира, защото когато идва, или не е могъл и не е успял по-скоро, защото когато идва темата за бунта на боилите, той казва, те са се опитали да ви убият. Те не са се опитали да убият българите, са се опитали да убият Свети Борис. Ясно, че това е неговия кореспондент, а не го пише.
Разбира се, тук там е редактирано, но на някои места се разсеял Анастасий библиотекар или неговите сътрудници и са оставили явни белези, че адресата на писмото... Писмото няма адресат. Той не започва както всички писма папски: Николай, там... Раб на Рабите Божии, епископ на Рим и така нататък, до Еди Кой си. Няма такова нещо. Така вече не е протокол. Липсва. Явно, че сме предмет на манипулация, но бедата е, че добре, Анастасий си има своя интерес и човека... Не иска да се вижда техния провал, тяхната велика катастрофа с това, че губят България. България това не е съвременната България. Тя включва днешна Румъния, днешна Северна Македония, част от Албания, част от Северна Гърция. Това е огромна страна. Империя. И ключова. В много отношения. Ключова за изтока. Зататък ще бъде плацдарм за нови мисионерски пътешествия към Русия в случая.
И е важно кой ще държи България. Мисълта ми е, че когато Анастасий прередактира тези това писмо, това послание, вече славата на Свети Борис изчезва, защото името му го няма. Иначе ще кажеш, чакай сега, също Великият папа кой стои усреща? Аха, Великият български цар. И ако някой рече да пише, представете си, че след това по Регино драматургията на вътрешната борба, при случая със сина, който сваля от власт, при случая при замонашването, някой иска да направи поема за него, но той няма да избяга от папските писма. И специално от това послание, защото ще каже, аа, ама ние го знаем този. И ще почна да чете папската кореспонденция. Ай, друго, ако не, поне тези 106 отговора на запитванията на Свети Борис. И тогава ще подреди по съвсем друг начин цялата история. Така, че Анастасия знала какво прави. Но, въпросът е, когато той го прави в 9 век, ние какво правим в 19 и в 20 век? Защо не разобличаваме тази очевидна манипулация? Преводача Дечев, когато превежда този текст, той пише изследване на ръкописа пълно с неистини. Защо? Защото той е латинист. Латинист, без достъп до архивите в Рим, ми той си реже клон, на който седи.
Хубаво ще напише истината, ще разобличи манипулацията. Но нещо каже, чакай, ние за два ли те пуснахме в нашите архиви? Да ни посрамич, какви сме манипулатори. Еми, повече няма ти даме тази възможност. Ние ти се доверихме, ти захапа ръката, която си дава хляба. Еми, няма повече за тебе хляб. Ще пускаме всички други, които са разбрани хора, учтиви и възпитани, а такива като тебе няма да пуснем. Та, от един такъв инстинкт за своето кариерно самосъхранение, Дечев какви ли не пируети прави, че имало пожари в архивите, че имало земетресения и не знам си какво, само и само да си изкриве душата и да не каже истината. Та, хайде той веднъж, ами другите, ами третите. В крайна сметка, досега не сме гъкнали на тази тема.
А тези отговори на папа Николай по запитванията на св. княз Борис са ключов документ за българската история. 106 отговора подробни на последния от тримата папи в цялата история, които имат прозвището Велики, да е изманипулиран и ние да не сме го казали, че каква наука имаме и ние, какви учени имаме. Това ако не е видяло. И така имаме трите бенедиктински летописа, плюс редактираните папски писма, от които е останало само едно. Това е голямото с 106 отговора. и то преадресирано, ушким до българите, каквото е да означава това, но под това заглавие то продължава да шества във всички академични издания, без да се разобличи редакцията, на която е бил подложен този документ. След това, какво се случва?
След 9 век и началото на 10, приживе на Свети Борис. След това започват, разбира се, да се преписват тези сведения от летописците. И имаме няколко века, по най-различни поводи, се пишат разни истории на света и така нататъка, и когато стигнат до тази тема за България, преписват най-вероятно, най-вече от Регино тази тема. И така или иначе темата за българския покръстител, макар и без име, тъй като в хрониката на Регино не се казва името му, българския цар, но името му не е дадено. И така летописците преписват тази история. Тя става част от така голямата история на Европа. Стигаме до XIV век, когато са най-старите запазени, е било по-точно казано това, че не е запазено, е било най-старото запазено изображение на св. княз Борис.
Но макар и едно, вероятно са били повече. Това едното е в катедралата в Дъръм, в Англия. Една от най-емблематичните и най-важните катедрали в Англия. Тя е бенедиктинска, на бенедиктинския орден. Била е първоначално монастир, сега е градска катедрала в Дъръм. Изключително импозантна сграда. и там вътре е имало стенопис на българския цар под името Ераклиус. Ираклий. Пита се как така. Българския цар, който така и така, нали? По-регино се разказва историята. Дето станал монах и така. Как така се казва Ираклий?
Което нищо общо няма. Ираклий има такъв византийски император. Той е бил приятел на Кобрат. Или по-точно Кобрат му е бил приятел. Но така или иначе, нищо общо няма. с времето и с делото на св. княз Борис. Ние не знаем защо са лепнали това име, но знаем първопричината защо са го нарисували изобщо. И първопричината е, че Бенедиктинския орден е най-стария и най-великия в Римската църква. Създаден още от св. Бенедикт Нурсийски. И по времето на св. Княз Борис той разбира се е бил номер едно. Но В последствие, в XIII век, се създават два нови супер ордена. Францисканците и Бенедиктинците. Които изведнъж набират голяма маса, стават модерни и всички за тях говорят. А Бенедиктинците минават на заден план.
Вече са демоде. И тогава, очевидно, Бенедиктинците решават да Така Възбудят интерес отново към себе си, като доказват своята древна история. Древна и славна история. И започва изобразяването на цикли от велики Бенедиктинци. Монаси, папи, царе, князе, хероси. Марцози и така нататъка. И тези цикли какво показват? Защо ги правят? Ами, нека да извадят францисканците такъв цикъл. Тя ги нямаше тогава. Нека доминиканците да извадят. Ами, тя ги нямаше. Те са от вчера.
А ние сме тук от хиляда години. Айда не, хиляда ма. Стотици. Много стотици години. И при това положение, ние си обясняваме защо в катедралата в Дъръм, която е била главен бенедиктински монастир, имаме такъв цикъл и в него е включен и българския цар. Те, вероятно, са участвали, самите бенедиктинци като монаси, са участвали в папската мисия в България. Той трябва да се изследва допълнително точно как те са участвали, нали, кои монаси са били бенедиктинци или са имали отношение към този орден. И те си приписват покръстването на българите, взаимоотношенията с този благочестив цар, но понеже у Регино не му е записано името и те се чудят. Худе, всеки ще им каже, вие като той беше ваш човек и член на вашия орден, как пък не му знаете името? Т.е. те са били длъжни, за да се похвалят колко са древни и важни, да включат и българския цар, но с някакво име. Иначе всеки ще им кажем, вие на празно сте хабили боята тук да го рисувате, след като не му знаете дори името. И са лепнали името Ераклиус, Ираклий, кой знае откъде и как. Но, информацията за този образ е достигнала до нас на косъм. Защото в 1540 години, 16 век, по времето на Хенри 8, или по-точно веднага след смъртта му, в Англия имаме една вълна. Т.е. първо, че почва да разпуска монастирите, той смята, че това е лошо нещо и ги де-факто разпуска.
Т.е. унищожава като структури. Сградите не, но самите монашески общности ги разпуска и след смъртта му се развихря едно такова движение иконоборско. Защото, нали, Хенри 8 де-факто става вид протестант. Англиканците се отцепват от Рим и за тях да се говори, че Рим имал големи заслуги. Там бенедитинския орден и т.е. това е недобре и за това имаме една вълна на иконоборство. Т.е. унищожават се мощи, унищожават се икони. Не икони, но същени изображения, каквото е било в случая на Св. Борис. Унищожават се надписи и т.н. и жертва е станал и въпросния образ на Ираклий. Ако нямахме по изключение едно подробно описание на Дъръмската катедрала, каквото нямаме за другите храмове бенедиктински от това време в Англия, а тя е била образеца, така, че много вероятно, след като в XIV век, в XIII век изпъкват тези двата ордена францисканци и доминиканци и в XIV вече реакцията на бенедиктинците да покажат своята древност, Та, вероятно Дъръм, като образец е бил последван от други, които също казали и ние искаме да покажем нашите хора величието на нашия орден и вероятно имало не едно и не две изображения на този Ераклиус, български цар, с неговите подвизи. Това е единственият българин, който изобразява на запад в целият период до XIX век. Не, че в XIX век някой почна да ги изобразява, но все пак по-може да има. Тази тенденция с изображенията продължава и в Италия. Имаме две такива съхранени изображения, само две, но все пак не е малко при положение, че нямаме нито един българин изобщо в това време направен, изрисуван. Тези две, едното е в Верона, прочутото, многократно публикувано в Санта Мария и Норгано в Верона, в бели дрехи.
Това е един вариант на бенедиктинския орден - Оливетинците, но те са пак към бенедиктинците, а другото изображение е в един манастир близо до Св. Яков, близо до Бергамо, така, че тези две са съхранени. Допускам, че е имало и други такива изображения, но това вече едва ли може да се докаже. Имам предвид, че в по-късните векове знаете, че се обновяват църквите, когато стане по-старо изображението, ако не е някакъв голям майстор, се обновява и е възможно да имало и второ, и трето, и пето изображения в такива бенедиктински църкви, които след това да са били унищожени, но двете са запазени. И тук стигаме до ключовия момент в цялата история, може би най-важния. Това е грешката на Марк Антонио Сабелико, който е един от поредните литописци, историци и така пишман историк в Венеция, който прави една световна история. И в тази световна история иска да вкара в два тома цялата история на света, от сътворението на света, начи от Адам до негово време. Ясно е, че човек не може да бъде специалист по всичко, един историк, и да познава всички истории от как свят светува и да ги проведи. Така, че той е трябвало да преписва от тук от там и при преписването е допуснал една грешка. Знаем откъде е преписвал темата за България и там, понеже предишният автор, говори едно след друго за ранната българска история, тук на Балканите, по времето на Аспарух Тервел, когато идват българите. И след това в същия параграф преминава към тялото на Свети Кирил, към покръстването и Сабелико, който не е голям историк и прави много грешки, е помислил, че тези неща стават едновременно. И е написал така, че всъщност уж Тервел, наречен Тривелий, е покръстил българите. Той е помислил, че след като се сложили много друго, вероятно единия го е свършил, а то разбира се, разликата е 150 години между Тервел и покръстването. И тази грешка се запечатва именно в тази книга на Марк Антонио Сабелико, тя е 1504 година. Книгата се казва Енеади или Рапсодия на историята. Е, там е белята, че прави рапсодия на историята, т.е. един разказ, който не е летописите, какво правят.
Пише годината, 864-та, 865-та и там вече пише, и да не е много точно това, което е написал, поне е в годината или в съседна година. Докато Сабелико не прави това, разказа се движи тематично, а в темите ти можеш да вканеш българската тема, обаче да упръкаш епохите. Да смесиш две епохи. Езическата епоха на Тервел с християнската на Свети Борис и на Свети Кирил. И се оказва, че Свети Кирил работил при цар Тервел, което няма как да е вярно. Или пък чар Тервел е самия Свети Борис. Тук става тази фундаментална грешка. Това е 504-та година Марк Антонио Сабелико зачева този тежък нонсенс, този вирус, че Тервел е покръстил българите и за зла беда, както знаем, имахме и специална беседа на тази тема, тази измама, самоизмама, грешка, продължава до ден днешен да вирее в българската глава. И няма изгледи поне за сега да се излекуваме. Нека да чуем едно песнопение, след което ще продължим. Сега, за сега, за сега, за сега, за сега. Сега, за сега, за сега, за сега. Сега, за сега, за сега. Сега, за сега, за сега, за сега. Грешката на Сабелико нямаше да е фатална, защото той е второстепенен, третостепенен, ако не беше попаднала у един важен автор, Джироламо Пяти, язуит, който обаче не е историк. Сега, за сега, за сега, за сега.
сега, за сега, за сега, за сега, за сега. Сега, за сега, за сега, за сега, за сега, за сега. За сега, за сега, за сега, за сега. Сега, за сега, за сега, за сега, за сега, за сега. И понеже, езуитите са, както знаем, иерархичен орден, спазва се, какво кажа началника, и тези пиеси, един наш автор български, ги е изброил за сега 95. Тези пиеси, за сега, за сега. Сега, за сега, за сега, за сега, за сега, за сега. И началото на 17 век, по време на Тотойоми Хиде Йоши Шогуна, се разпространява християнството от езуитите и понеже Япония има силна театрална традиция и понеже темата за Свети Борис е точно за покръстване на езичници. Много е важно, защото там са езичници японците и да им покажат как един новопокръстен езичник става ерой на вярата, жертва синъзи. Това е много драматургично и е много-много вероятно предвид японската театрална традиция, знаем театър Но, театър Кабуки. Това е голяма традиция и езуитите никога не биха изпуснали този инструмент. Те още от 16 век много активно използват театрите за пропаганда. Така, че не е чудно и в Япония някой японче да е играло Свети Борис и синовете му и така нататъка да се играни от японци. Но, разбира се, след унищожението на язуитската мисия през 17 век, няма как да остане. Някаква пиеса записана някъде, това няма защо да остава.
Кой ще го съхрани, това е било опасно. Направо се мрежали главите тогава за такива християнски неща. Това е една хипотеза, разбира се. Но, извън Европа е много вероятно и в Латинска Америка и на други места да намерим следи от игрането на тази пиеса. Защото, или може би в Индия, в Гоа, там имаме също голяма колония, Макао и прочие. Та нищо чудно темата за българското покръстване да е била не само на европейски терен, но и в другите континенти. Много важен момент е, че темата за грешката с Тривелий преминава и в славянския свят. Това става чрез голямата книга на Мавро Орбини «Царството на славяните» 1601 година. Той също повлиян от този мит за Тривелий като покръстител и пише вътре. Дори той прави още нещо. Не стига, че веднъж го бърка с Тервел, св. Борис. Втори път го бърка и с Омуртак, който е известен гонител на християните. Така, че у Мавро Орбини делото на св. Борис е разделено между Тервел и Омуртак. И така тръгва накриво при нашия преподобни Паиси Хилендарски. Оттам отива при Христаки Павлович в Царственика.
Оттам Захари Изограф изобразява св. крал Тривелий и т.н. И оттам в съзнанието на, примерно, Божидар Димитров, покойния. И оттам неудържима вълна на псевдоикони, псевдохрамове посветени. Смисъл, те са храмове, но са псевдопосветени на един псевдосветец, какъвто е Тривелий. Той е една груба грешка на един посредствен италиански псевдоисторик в Венеция. И оттам вече повлича крак и до ден днешен. Все пак е забележително, че 100, вероятно и повече пиеси са играни в цяла Европа с подменено име. В някои случаи към край започват да оправят имената и го пишат Болгорис. Но това е доста късно и вече голямата злина е свършена, защото темата е преминала и у славяните. Петър Първи нарежда да се преведе Мавро Орбини на руски. От там вече от руския право да го ползва. Паисий Хилендарски. Зографската българска история също е повлияна. Спиридон Йеросхимонах, неговата история също. И в общи линии сме захлупени от тази грешка и започнем да я репродуцираме.
Този вирус се възпроизвежда. Нека да кажем две думи за пропагандния епос на Франческо Брачолини. Той написва една супер поема, героична поема, Покръстената България. Разбира се, пак от името на Тервел. Важното е, че тази поема, той е личния придворния поет на знаменития папа Урбан VIII, Барберини. Много активен. Който е покровител на езуитите. Много ги използва. И общо свързан с пропагандата. Явно той поръчва на Франческо Брачолини да напише една супер поема за България. Вероятно, тя е била предназначена за мисионерство. И във България, но и на други места. Но, естествено и във България. Тоест, вероятно, и Петър Богдан Бакшич и другите мисионери във България са носили под мишница тази супер поема и са имали нещо предвид във връзка с нея. Когато казвам Петър Богдан Бакшич, вече споменахме в една предишна беседа, че той премълчава делото на Свети Борис.
Макар, че по негово време вече е било известно неговото име, тъй като излиза Цезар Барони, големия римокатолически историк. Там нещата са точни. Барони е тежката артилерия на историографията в Рим. Той няма как да се подведе по глупостите на Марк Антонио Сабелико и си пише нещата както са си. Но, да, неговата книга е монумент. Всички я знаят. Но не я вземат по внимание. Аз допускам, че една от причините, вече езуитите не са толкова глупави, в началото да се подвели. От пяти, от негови авторитет. Но след това, в един момент някой е казвала, бе, чакай, бе, до виж какво пише тук. Барони, виж какво пише. Защо не се поправят? И не казват, но той Михаил се казваше. Не е требели. Защото, какъв е принципа на езуитите? Целта го предава средствата. За тях не е важно историческата истина. Важното е да пропагандата да върви. И понеже, ако те сменят, името сега ще ми казват, чакай, бе, вие го вчера казвате, че бил отревели, па сега казвате Михаил, иначе вие не знаете какво правите. И затова много от тях допускам са знаели, че това е една измама, но са казали, айде сега, ако я сменим, всички ще разберат, че е измама. Ако не я сменим, никой няма да разбере. Кой, че те барони точно за България? Никой. Само ние. Така, че широката публика целта оправдава средствата и така си остава името тривели във всички тези пиесни. Не, не всички, в по-голямата част. Още нещо много важно, изключително важно. В 1658 г. Доста, доста отдавна, боландистите, това е един орден, който носи името на един французин, Жан Болан, който орден се заема с изучаването на светците. Това им е специализацията. Другите правят други работи, тези ще се занимават с жития на светци, ще видят, доколко е вярно, доколкото не е вярно, ще изчистят излишните измислици и прочие. И те се занимават с тази работа и до ден днешен. Та, първите двама боландисти, самия Жан Болан и неговия сътрудник Готврид Хенскен, той пък е немец, те започват едно страхотно издание на деяние на светците, т.е. жития на светците.
И там, но по едно, месец по месец, ден по ден, редактират, оправят житията на всички светци. И те стигат до темата за българите, за българското покръстване и виждат грешката на Марк Антонио Сабелико и я поправят. И то така доста строгичко. Още повече, че бендиктинците имат и други измишлотени за Свети Борис, че бил техен монах и т.н. Празник, включват го в месец условът, да се чества Празник на Тривелий, дългарския цар. И Готврид Хенскен, който е по-учения от двамата, по-младия и по-активния, той ги разбива и Марк Антонио Сабелико и съответно има там един Габриел Буцелин и казва, че това е несериозно, че това са глупости, че това са големи грешки и ги разобличава. Но, това събитие, тая публикация, те са два тома всъщност, в които става дума за грешката. Единия излиза в 1958 година, в 1658, другия в 1668. Там също се разобличава грешката за втори път и това издание е класика. Акта Санкторум на буландистите, ако искаш да четеш да свет си в Римската църква, това е мястото. Там е разобличен и Буцелин и преди това Сабелико, но никой не си взема поука. Нито Петър Богдан счита за необходимо да оправи истината, нито язуитите. Така че, въпреки тези буландисти, темата с подмяната на Свети Борис продължава да шества и на Запад, но и на Исток, за съжаление. И така стигаме до вече късните времена. Има един немец, който е на руска служба, който също прави големи поразии.
Йохан Готхилф Штритер. Той пише една книга в Санкт-Петербург, "Памета на народите", се казва. И там, между другото, коментира и българската история, тотално объркана. И чрез това объркване, всъщност пречи на тези, които ще четат неговата книга, която е голяма, но и отлична на сериозно издание. И там тотално ги обърква, включително и негов явно голям читател, да не кажа почитател, е бил знаменития Едуард Гибан. С неговата супер книга "Залез и падане на римската империя". И Гибан, който иначе е виртуоз на езика, на стила, еродит. Но тук по тази тема се е предоверил на Штритер и обърква своето собствено повествование за вългарската история. Увидичава управлението на Симеон, ликвидира де-факто Борис и така нататък. И Гибан като супер автор, вероятно променя мисленето на цяло поколение през XIX век, той в XVIII век пиша, но през XIX век продължава неговата слава. И, понеже е писал за българската история в своята голяма книга, и българите, които се интересуват в новото осъщение или има нещо за нас, а има го, и веднага попиват тази погрешна историография от Гибан. Това сигурно също е имало едно доста пагубно въздействие върху българските историци през XIX век.
А тя като тръгва накриво историографията, а тя тръгва накриво през XIX век българската, вече много трудно може да се върне обратно, защото, знаете, големия кораб бавно завива. Тя е трупала десетилетия, утвърждаване на най-съща грешка за тривели, за последствие избиването на болярските родове и така нататък. И тези неща се само възпроизвеждат в стотици варианти: научни, художествени, кино, литература, драматургия и така нататък. И това цялото влиза в съзнанието на поколенията, чрез образователната система, чрез медиите, чрез изкуството. И е много трудно този голям български кораб да завие по тази фундаментална тема, след като хиляда години неговия най-славен представител, най-много заслужил, единственият, когато говори и пише и рисува Европа при цялото това време, т.е. единственият представител на България в световната култура, през тези хиляда години от 19-19 век друг няма, и когато той е подменен по този начин, редактиран от Анастасий Библиотекар, сбъркан с Ераклиус, сбъркан с Булгарус, сбъркан с Требелиус и така нататък, всичко това отнема от образа, заболува го, той става непознаваем, не правиш връзката с това, което пише барони или документите. И за това и до днен днешен образът на Свети Борис е недоразбран от европейската и световната култура, недооценен. Разбира се и от българската като част от европейската, ние светим с отразена светлина, от тях вземаме информация. И по времето на ПАИСИ и до ден днешен, този кратък преглед, който си спестява много любопитни и интересни детайли, ни показва, че най-великият българин е бил предмет на една неслучайна подмяна, неслучайна за духовните сили, за поднебесните сили на злобата. Те гледат всячески да подменят истината, защото лъжата е тяхната стихия и тяхната същност. Та ние сме жертва, ние като българи сме жертва на тази подмяна и един вид, покайвайки се за тази жертва, трябва да правим обратното. Трябва да изчистим свет и Борис от тези клевети подмени, недоразумения и да го преподнесем на света, именно като образец на държавник, като образец на българин, като личност, която има много измерения.
Това е по-класни от глобален, от вселенски мащаб. Тъкво това е нашата задача и ако ние не се справим с тази задача сега, в настоящото ключово време, ще услужним безмерно задачата на следващото поколение. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с Богослова Георги Тодоров