Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е Църквата, Македония и Ние. Става дума за решението на Светия Синод на Българската православна църква от 22 декември да влезе в канонично и евхаристийно общение с православната църква на Северна Македония, както е казано в това решение. И накрая добавено изречение, че въпросът за името на православната църква на Северна Македония предстои да бъде разгледан. Край на цитата. Това решение е пореден етап във взаимоотношенията между Българската православна църква и Църквата на територията на Република Северна Македония, която се нарича Охридската архиепископия. Предишният ключов етап в тези взаимоотношения беше преди 5 години, когато на 9 ноември 2017 година Охридската архиепископия се обърна към Българската църква с писмо, в, което изрази желанието си да възстанови евхаристийното общение с нея и готовността си да припознае българската патриаршия като Църква Майка. Това беше звезден миг за православната ни църква. За съжаление, тази златна възможност беше пропусната и ние се провалихме в този толкова важен, толкова близък до сърцето на България въпрос. Какво правим, когато установим, констатираме някаква наша грешка? Някои казват да не гледаме отрицателното. В къщата на обесения не се говори за въжето.
Да се харесваме на всички. Да говорим само оптимистични, положителни неща. Да се хвалим. Да, психологически и кариерно това е много добра стратегия. Когато не критикуваш никого, не си създаваш врагове и противници, пък и чисто психологически, дори да не са ти врагове, оставя едно така горчиво чувство. Струва ми се обаче, че премълчаването на грешките не е здравословно. Не е добре ние да не осмисляме къде сме сбъркали. Напротив, добре е да осмисляме къде сме сбъркали, защото, когато говорим за покаянието на греховете, там, в, където има истинско покаяние, Господ заличава тези грехове. И най-големия грешник може да стане светец, както е света Мария Египетска. Нейните грехове са заличени от Бога. При грешките, обаче, не е така. Те не се заличават. Когато България прави тази грешка в Първата световна война и тръгва с губещата страна и с неправедната страна, изгубеното, включително Беломорието, включително Македония, не се връща. Тези съдби на стотици, хиляди, милиони българи са покрусени.
Това, че те са станали македонци, гърци и в момента се държат по определен начин, е минало през една покруса. Едно отричане на дедите и прадедите. Едно отричане на себе си. Едно предателство спрямо майка и баща. Вече след като българина каже аз съм грък или аз съм македонец, оттам нататък той вече може да се чувства добре, да се лъже, че се чувства добре. Обаче скършеното в него си остава. Отделно за страната, за държавата България. Изгубеното си остава. И ако ние безкритично се отнесем към нашата история и обвиняваме за всичко другите, лошите гърци, лошите сърби, лошите руснаци, германци, турци, американци и така нататък, ще продължаваме да правим същите грешки до окончателното унищожение на нашото велико наследство, наречено България. А всяка една от тези исторически грешки унищожава нашето наследство. По един или друг начин.
Къде е материално, къде е териториално, къде е духовно, къде е умствено, не отслабва. За това ми се струва, че е много уместно ние покайно, исторически покайно, да изследваме къде сбъркахме. Къде сбъркахме в случая с Църквата на територията на Република Македония. Когато през ноември 2017 година се постави въпроса какво да правим, когато дойдоха от Охридската архиепископия, признаха ни за Църква Майка и поискаха да влезем в евхаристийно общение. Ние имахме три възможни пътя. Единия път беше да влезем в евхаристийно общение, да се обявим за Църква Майка и да приключим с тази схизм спрямо Охридската архиепископия. Този път беше неправилен, защото това означава да нарушим каноните на Църквата, да вървим към самоуправство и да навлезем в нов схизматичен цикъл, както по времето на екзархията, преди 150 години. Ние сами ще сме много така доволни на първо време, но отрицателните последици ще се наслагват и наслагват със всеки изминал ден, години, десетилетия, както беше по времето на схизмата. И дори никой няма да усети какво сме изгубили, а ние сме изгубили много и много и много. И в духовен план, и в политически план, и в економически, и в човешки, и въвъв всякакъв. Пагубата от 73 годишната схизма, екзархийската схизма, пагубата е неизчислима. Невидимите национални катастрофи са следствие от тази невидима национална катастрофа. В този смисъл, да тръгваме отново по пътя на схизмата, да се прегърнем с Охридската архиепископия, да я приемем под крилото на Църквата майка и да се скараме с всички останали, нарушавайки законите на Църквата, каноните на Църквата, това нещо не беше добра идея.
Макар, че изглеждаше много примамлива на някои. До такава степен, че под прозорците на светия синод имаше демонстрация, да действат веднага, да не чакат, да признават нашите братя в Охрид и да се въздигнем като църква майка. Това не беше правилния път. Втория път беше този, който беше избран от българската църква в общи линии да не прави нищо. Нямаше официални последици. Може да имало неофициални разговори с този или с този. Те не са важни с оглед на това, че нямаше официално последица от това писмо на Охридската архиепископия. Третия път, който беше правилния път и за, който тогава писахме и говорихме доста, беше много прост и много ясен. Да се спази канона, т.е. Охридската архиепископия да придобие своята автокефалия от Църквата към, която към момента е подчинена, т.е. сръбската православна църква. А нашата роля беше на един безкористен посредник. Да, на времето Охридската архиепископия, по времето на Самуил е била българска. След това до 18 век тя е носила названието българска. Да, имаме огромни емоционални връзки. Имаме история и всичко останало. Но, историята, политиката, живота се променя.
Случват се трагедии, национални катастрофи. Ако ние не бяхме загубили Първата световна война, Охрид ще бъде на територията на България. И проблем нямаше да има. Но се случват национални катастрофи. За, които, впрочем, ние сме виновни. И първата, и втората. И при това положение, нашите братя, останали в Вардарска Македония, бяха жертва на нашето политическо късогледство. И попаднаха в друга държава, в Югославия и така нататък. И там конструираха тази църква като охридска архиепископия. Понякога, в началото, като подчинена на белградската сръбска църква, след това в някаква схизма спрямо нея, обявиха самостоятелност. Не бяха признати. Изпаднаха в схизма, но така или иначе това са следствия от предишните катастрофи. И тези следствия водят до нова реалност. Спрямо тази нова реалност, ние можеше да действаме много просто. Да кажем така.
Официално да се обърнем към сърбската православна църква. И да уведомим за това наше официално обращение всички останали поместни православни църкви. В смисъл, че ходатайстваме, посредничим, молим се, защото най-сетне Охридската архиепископия да придобие автокефалия спрямо Сърбската църква. Тоест да придобие автокефалия вследствие от решения на Сърбската православна църква. И Сърбската православна църква да влезе в евхаристийно общение с Охридската архиепископия. След, което, разбира се, и ние, и всички останали канонични поместни православни църкви да влезем в евхаристийно общение. Тоест да признаем изцяло Охридската архиепископия като канонична и автокефална. Какъв е смисълът на това писмо официално и на това ходатайство? Смисъл е, че на него не може да ни отговорят. Ако ние провеждаме някакви задкулисни преговори, разговори, могат да ни кажат всичко, но официален отговор няма да има. Ако обаче излезем с официално писмо, и то най-важното в това писмо – безкорисността,
ние трябваше да заявим, че нямаме никаква корист. Не искаме да спечелим нищо от това посредничество и от това ходатайство. Искаме да спечелят нашите братия в Северна Македония. Това е целта – те да се върнат в лоното на едната света, съборна и апостолска църква. И най-важното подчертаване – безкорисността. Не искаме благодарност, не искаме да ни признават, не искаме титли, не искаме пари, не искаме отстъпки, не искаме танто за танто, нищо не искаме. Това трябваше да бъде подчертано, повторено и потретено в това писмо. И да настояваме, братски, че положението е нетърпимо. че положението с схизмата на Охридската архиепископия е нетърпимо и безмислено, несъстоятелно. Защо Сръбската православна църква няма да се съгласи на автокефалия на Охридската? Когато Охридската архиепископия
200 години преди Сръбската православна църква съществува като автокефална. Как може тя да бъде дъщеря на 200 години по-младата църква? Ние обаче не изпратихме такова писмо. Съответно нямаше реакция от Белград. И въпросът се отложи до гръцките календи. Или както се казва на български на куково лято. Ето това беше грешка. Ако сърбите бяха премълчали,
ние им пишем официално писмо, те не ни отговарят. тогава сега нашата позиция ще бъде силна. Ама ние нали това искахме от вас. Защо 5 години мълчахте? Каква беше причината? И сега ще да се сбъдне това, което ние предлагаме. и ще сега да сме правите. А сега ние влизаме в ролята на неправите. Защо? Защото е случайно това изречение, че въпроса за името
на Православната църква на Северна Македония предстои да бъде разгледан. Едните от Българския Свети Синод. Ей, какво като бъде разгледан? Как ще бъде разгледан? И какво следствие? Ние ще го разгледаме. Ще вземе някакво решение. Какво следствие ще има това, където и да било? Някой ще обърне внимание на нашето решение. Примерно ние не признаваме названието Охридска архиепископия. Е, от това някой ще се откажа ли от това название? За това название
стоят самата Охридска архиепископия плюс всички гръкоязични православни църкви плюс де-факто Сръбската православна църква т.е. всички. Никой няма интерес тази църква да не се казва Охридска архиепископия. И ние влизаме в ролята на единствени, които поставят този въпрос. И причината, всъщност причината
ние да направим погрешния избор през 2017 година, беше именно това название Охридска архиепископия. Охридска архиепископия. Защото тогава някой извади аргумента погрешния аргумент фалшивия пагубния всъщност аргумент, че Българската църква видите ли, не можело да признае Църквата в Република Северна Македония под името Охридска архиепископия
защото сме се отказвали от нашето наследство. Подобен аргумент имаше на времето и за признаването на Република Македония. Когато тя се отцепи от Югославия и обяви своята независимост, България беше първата, която призна Република Македония и за мнозина и до днешния
това е уж грешка. Добре, приемаме, че ние признаваме. И какво? Всички щяха да я признаят. Без изключение, никой нямаше да се интересува от нашото мнение. Всички щяха да я признаят и ние щяхме да сме единствените, които ние признават. Какво от това? Какво от това щеше да се промени?
ние щяхме да бъдем една доста безсилна и в този смисъл доста неадекватна държава. Едно посмешилище ще кажат е добре, хубаво, вие не я признавате, ви може да не признавате и Мъженитина.
Какво от това? Какво се променя от това, че България няма да признае Република Македония? Под това и име. Е интересно под кое име ще я признаем и, защото дали ще я признаем. Напротив, много правилно постъпиха тогава дашите, че признаха първи
Република Северна Македония. Защото това е волята на живеещите там люди. Те са с промито самосъзнание, повлияно от годините, които са живели в Югославия и така нататък. Да! А и не само.
Те също искат да бъдат министри, президенти, нали? Това също. Личното его играе. Има и други фактори. все едно. Сумарно, при сегашното състояние на нещата, людите в Вардаска Македония
искат да живеят в самостоятелна държава. И ние не можем да им попречим. Така, че решението беше правилно. Просто другото решение не водеше до никъде. Сега, по отношение на Охридската архиепископия, архиепископия.
Пак да кажа, някои неправилно излязаха с аргумента, с фалшивия аргумент, че ние не можем да признаем тази църква под името Охридска архиепископия. Защо? Ами,
защото в устава на Българската православна църква е казано, че ние сме наследник на Охридската архиепископия и в този смисъл това е наше наследство, това е неприемливо
за нас. Не наследник дори, а правоприемник, точно казано, както е в устава. В част първа, член трети. цитирам, самоуправляващата се Българска православна църква тире Българска патриаршия е
правоприемник на Плисковската архиепископия, Преславската патриаршия, Охридската архиепископия, Търмската патриаршия и Българската екзархия. Тя е единна и неделима. И тук се подчертава, че сме правоприемник
на Охридската архиепископия. в този смисъл друга Охридска архиепископия не може да има. Това съждение, това твърдение е напълно погрешно и токсично. То пречи
на Българската православна църква, вкарва я в лоши взаимоотношения с всички, а освен това и противоречи на здравия разум, и на действителността. Как така ние сме правоприемник на Охридската архиепископия?
Да, имаме емоционална връзка, имаме духовна връзка, имаме много връзки с Охридската архиепископия, но не сме правоприемник, защото ако бяхме правоприемник, ние ще
хме да имаме някакви права. Каквито ще да са. някакви права. Къде са тези права? В какво се състоят? В основа на кой документ ние можем да докажем, понеже става дума за право, не за поезия. ако говорим за право, то се основава на някакви документи,
на някакви реалности в съвременната действителност. И ако ние се окаже, че нямаме никакви права към настоящето време, тогава какво означава правоприемник.
на времето, когато ромейския император Василий II унищожава българската държава, Самуиловата държава, той не унищожава българската църква, напротив, препотвърждава нените права още от времето на св. цар Петър
и издава три грамоти, които да достоверяват състоянието на българската църква, именно под название Охридска архиепископия, със седалище Охрид, начало с архиепископ. Тази църква,
както се казва в една от грамотите, е сменила на няколко пъти своето седалище. Първото е било в Силистра, след това минава в Триядица, след това отива в мъглен и накрая
отива в Охрид. Това е във втората грамота на Василий, във воден, мъглен и накрая в Охрид. това пренасене на седалището на архиепископа,
защото в тези грамоти не се споменава за патриарх, ние знаем, разбира се, че българският предстоятел от това време е носил и титлата патриарх, други въпроса доколко тя е била призната и от кого.
Но се е носила тази титла, за така ли я, че българския архиепископ е или българските архиепископи са пренасели своята столица, своята престолнина от дръстър през
триядица, воден, мъглен и най-седне в Охрид. Вече, когато се очърдява тази църква, тя имат доста големи граници. Това е била Самуилова България, т.е. без Тракия, но
цяла Мизия с Добруджа и цяла Западна България чак до морето. В последващи времена и други територии минават под юрисдикцията чак до Южна Италия, Молдова, Влашко
минават под властта на Охридския архиепископ в различни времена, т.е. тя това се разширява, това се свива, а в 1767 г. бива ликвидирана от цареградския патриарх. при това положение до къде стигат
нашето правоприемство върху Южна Италия, върху Влашко, върху Белград, който е бил част от Охридската архиепископия при Василии. тази неяснота не може да бъде облечена в
правоприемство, защото тогава ние можем да отидем във Белгария да кажем, а чекайте, това е наше, понеже ние сме правоприемници на Охридската архиепископия, а тя е включвала от трите грамоти на Василии II и Белградската епархия, значи Белград трябва да мили
към Българската църква. Също въжи, разбира се, за църката в Албания, също въжи и за да кажем Южна Италия, когато е имало не. Ние не можем да имаме такова такова правоприемство в юридическия смисъл
на думата. А по отношение на историческата, на моралната, на емоционалната връзка, никой не може да ни отнеме. Никой не може да каже, че Самуил не е български цар. Или ако го каже, никой няма да се съгласи с него.
Никой няма да каже, че Охридската архиепископия не е наследник на българската, която е била със седалище в Дръстър, после Триядица и така нататък. това си го пише в грамотата. Тоест, нашата история няма как да ни отнемат.
Говорим за реално съществуващите исторически разкази по света, във всички учебници, във всички монографии, така нататък и така нататък. Сега, в някакъв кръг, шовинисти, винаги могат да отричат всичко това, кого засяга. То не е важно.
Нещо повече. Ако ние погледнем на въпроса по същество, ще видим, че ние нямаме в момента никаква форма на осъществяване на тези, на това правоприемство. Защо?
Защото Охридските архиепископии в момента са две. А именно едната със седалище в Охрид, схизматичната, говорим за доскоро, не към момента сега вече не са схизматични, но доскоро
бяха схизматични. и се наричаха Охридска архиепископия. Имаше и още една Охридска архиепископия към сръбската патриаршия. Канонична, но гонена в самата република Македония. А ние, българите, българската православна църква,
не владеехме нито Охридската архиепископия, нито сръбската. да я наричам белградската. Така, че не бяхме правоприемници, нямахме права нито там, нито там. Затова понятието правоприемник в случая
е несъстоятелно и следва да бъде заменено в устава с нещо съвсем друго. След една музикална пауза ще продължим с нашата беседа. [музикална пауза]
[музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза]
[музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза]
[музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза]
[музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза]
[музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] [музикална пауза] И така имаме, имахме до вчера, две охридски архиепископии, нито една от, която не беше българска. Нещо повече. Ние бяхме в евхаристийно общение с Белградската охридски архиепископия, тази, която беше към сърбската православна църква, оглавена от архиепископ Йован Вранишковски. Той дори се титулуваше там шест или седмили. Т.е. приемник, правоприемник. Е, ние бяхме в евхаристийно общение с него. Той идваше тук и служеше в град Света София, в храма Света София и го възгласяваха като охридски архиепископ. Той, разбира се, като друг няма да се съгласи да служи. След като ние признаваме сърбската патриаршия, към, която официално не е скрито, а официално има охридски архиепископия, Ние не сме първо приемник.
Ние сме приели, че съществува друга канонична охридска архиепископия. Аз знаем, че съществува още една схизматична, която пък е в самия Охрид. Тази е в изгнание каноничната на Йован. Последния български охридски митрополит Борис е напуснал Охрид в 1918 година. От тогава, де-факто, ние нямаме човек там. И, под името охридски митрополит, по време на втората световна война, нямаме охридски митрополит. Имаме и статкива управляващи делата в съответната епархия, но не титулован охридски митрополит. И този охридски митрополит, последния, изгонен, разбира се, като губим войната, умира в 1938 година. Ние от тогава насам нямаме, не излъчваме, не избираме охридски митрополит. Ако бяхме правоприемник, следваше да го избираме и да казваме, той е в изгнание. Но имаме права. Имаме паство към него. Може да са 12 човека, обаче имаме. Не, нямаше такова нещо. И до днес няма.
Този смисъл, понятието за правоприемник е изпразнено от съдържание. А, когато е изпразнено от съдържание, то не може да бъде част от Църквата. Нашата църква е църква на истината. Истината е, че ние сме духовен наследник на Охридската архиепископия. е, че ние сме емоционален наследник и така нататък, но не е и правен. Нямаме права. Изгубили сме тези права. за съжаление. Какво става, когато Охридската архиепископия е ликвидирана в 1767 година? Много интересно е, че в Зографския манастир се съхранява дървения жезъл на последния охридски архиепископ. Той дори е починал в Света гора, на територията на Зографския манастир и е бил погребан в там една келия зографския до българския конак в центъра на Корея. Но, и тук е много важно, гроба му след това е бил заличен, а беше добре този гроб да се почита и да се знае, че последния охридски архиепископ се е приютил на българска духовна територия. Така, че там сме допуснали една голяма грешка. Както и да е, тази архиепископия е ликвидирана в 1767 година.
Това е престъпление на цариградската патриаршия, да ликвидираш една древна и толкова достойна църква с велика история, с велики светци, с велики архиереи. Когато идва времето за възстановяване на българската православна църква, е много интересно, че тя е възстановена със султански ферман. И тогава гръците казват, чекайте, как така с ферман, с указ на един нехристиянин, искате да учредите християнска църква. Това е ничувано кощунство. Това е ништожно. Този ферман е ништожен, защото не е издаден от християнски цар. На, което Гаврил Кръстевич отговаря с една брошура, писана на гръцки язик, в, която логиката му е такава. На времето, когато със султански ферман беше ликвидирана Охридската архиепископия, а също и Печката патриарше по същото време, една година преди това, тези фермани бяха ли валидни, бяха ли законни? Ако тогава той е имал и бяха ли прияти от цариградската патриарше, разбира се, че бяха прияти. Ако те са незаконни, ништожни, тогава Охридската архиепископия не е ликвидирана, тя е овдовяла и ние сега я отново възстановяваме, като избираме поредния архиепископ след известен хиатус във времето. Ако тогава фермана е бил валиден, значи и сега е валиден. Тази юридическа логика е доста убедителна. И действително, Кръстевич е бил високообразован юрист и е знаел и каноничното право, и, защото правото.
Той е завършил сурбоната, така, че е завършил право там, така, че е бил много добре подготвен. Но, какво правят нашите прадеди, когато възстановяват Българската православна църква? Те правят една огромна грешка. Подведени от враговете на православието, които са им дърпали конците. Имам предвид западните съветници, къде от папата, къде от полската емиграция, къде от английски доброжелатели, къде от френски, къде от австро-унгарски. Но така или иначе, ние и до ден днешно се хвалим с екзархията. Но понятието екзархия, какво означава? Първо, Българската православна църква, която е била вовремя на Първото Българско царство, не се е наречено екзархия. Охридската архиепископия не е била екзархия. Това са били самостоятелни автокефални църкви. Екзархията е делегиране от страна на патриарха на някакъв екзарх, който управлява дадена територия. Той е делегат на патриарха. В този смисъл, понятието екзархия не е достоверно, не е вярно. Българска църква е била самостоятелна, не е била екзархия. Само се е наричала така.
Второ и по-важно, ако се следваше логиката на Кръстевич и се възстановеше, не е някаква анонимна църква, защото ние наричаме Търновска патриаршия, ние наричаме Охридска архиепископия, а е наричаме екзархия. Т.е. нещо ново. По-добре е било тя да се нарече или Търновска патриаршия, или Охридска архиепископия, т.е. да се възстанови една старинна, всепризната църква. И ако това беше станало, ако примерно бяхме възстановили Охридската архиепископия, тогава в момента ние нямаше да имаме тези умувания, а може би нямаше да вземем тези погрешни решения по време на войните. Българските архиереи, а изобщо българското лоби в Цариград е действало, пак да кажа, подведено от полните играчи, е действало уж умно. Ето това уж умно е най-опасното. Те са казвали така. Всичко се решава в Цариград. Ако нашия архиепископ е в Охрид, който е в най-затънтиния край на империята, красиво място, историческо обаче през 9 планите 10, решенията се вземат тука. Желява се, какво е, докато е горещо. Тука гърците в Цариград с Султана винаги ще имат преимущество и ние, докато разберем, какво е станало, ще изгубим всички спорове с тях. И зато и е много важно нашия екзарх да е тук, тук да муе седалището. Защото и то е наистина така, според каноничното право, в един град няма право, не може да има двама правоправещи глави на църква и при това положение ние автоматически влизаме в схизма. При всяко идване в Цариград, българския Охридски архиепископ ще да иска разрешение от Цариград, може да не му даде разрешение.
Е тогава как ще осъществи своите интереси практически. Тази практичност, в кавички, от цита на екзархията, половината от, които са били светски люди, неразбиращи от църква, има пред доктор Чумаков, Петко Славейков и другите, Те са си мислили, че разбират и тогава те казват, че това е много хитро и, че по този начин ние фактически надхитраме гърците. Истината е, че този схизматичен начин на действие, освен, че е антиканоничен, той се оказва, като гледаме от дистанцията на времето, и непрактичен. Каква практика, каква умност имаше в това, когато ние загубихме всичко, което можехме да загубим. И Беломорието, и Македония, и нашата общност в Цариград, всичко се загуби постепенно. И ето сега, дори името Охридска архиепископия е препъни камък в делата на Българската църква. Ако българския архиепископ имаше заседалище Охрид, той щеше да си остане там, независимо от всички събития. И дори ако е в изгнание временно, правата му ще останат и ще бъдат непоклатими. Както е било да кажем Цариградския патриарх. Когато идват латините в Константинопол, той отива в Никея. Обаче там титълта му е не никейски, а цариградския патриарх. Както е да кажем антиохийския момента. Той не е в Антиохия, в Антакия. Той е в Дамаск.
Обаче титълта му е антиохийски. И никой не може да му азурпира. Защото има приемственост. Така или иначе, това е било грешка. Може би тогава е било най-правилно всъщност да имаме Търноска патриархия. Да се възстанови. Дори не Охридската архиепископия, а Търмската патриархия. Но така или иначе, това не е станало. Сега, когато говорим, че Охридската архиепископия е била българска. Да, била е. Но, когато цар Йоанна Сен II, след победата при Клокотница, завладява част от териториите на Охридската архиепископия, и стига чак до Адриотическо море, територията на България. Той не ликвидира Охридската архиепископия. Тя си остава автокефална. И отделно Търмската патриархия също автокефална.
Една държава, две автокефални църкви. И никой не е пострадал от това. И едните славят Бога, и другите славят Бога. И едните българи, и другите българи. Така, че, тука, ние не трябва да твърдим, че не може да съществува Охридска архиепископия, защото, видите ли, имало Българска православна църква. Със седалище в град Света София. И тогава пък и било със седалище в град Велико Търново. И пак си е имала Охридска архиепископия. И наша търмска патриарша не е била правоприемник на Охридската архиепископия, а она и си е стояла. Макар, че, разбира се, титлата е била архиепископ на Охрид и на цяла България. Титлата е била такава. Която ни най-малко не е пречела да съществуват и двете в рамките на голямата държава на Иван Асен II. Ще направим още една музикална пауза и ще продължим.
Охридска архиепископия. Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия,
Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия,
Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Титлата е била архиепископия, Виждаме как историята на държавите И историята на поместните църкви Постоянно стига до различни Кризисни моменти Създават се нови държави, Създават се нови църкви, Ликвидират се държави, Ликвидират се църкви, Това винаги е било проблем
И винаги ще бъде, Защото светът се променя. В този променяще свят, В, който ние участваме, Ето на, Нямаше държава Македония, Имаше държава Югославия. Но тя се разпадна пред очите ни. В наше време се случи това нещо. Така, че, Не са дали нещата веднъж за винаги. Съответно, нямаше автокефална Охридска архиепископия. Тя беше схизматична и така нататък, Но ето, че нещата се променят.
И ние е редно да бъдем на страната на истината, На страната на действителността, На страната на каноничността, А не на страната на иллюзиите и късогледството. Сега, В решението на Светия Синод се казва, че Въпросът за името на тази църква ще бъде разгледан допълнително. Какви са альтернативите? Като го разгледаме допълнително, какво можем да решим? Едното решение е да кажа, че тази църква се нарича Охридска архиепископия. Какво е другото решение? Да наречем, примерно, Македонска православна църква. Или православната църква на Северна Македония. Е, това название "Православната църква на Северна Македония" беше отречено от Цареградския патриях, т.е., разбира се, и от всички грекоязични църкви. Те ще се солидаризират с него.
Самата православна църква на територията на Северна Македония ще използва и двете названия. Винаги ще използва названието "Охридска архиепископия", защото ако не го използва, това означава, че тя е много създадена, че тя няма традиции и, че тя не може да се мери по достоинство и по авторитет с нито една църква. Само тези на полските, чешките земи, някакви такива църкви, такива много създадени. докато стаилите църкви, които имат традиция, ще имат съвсем друг статут. И как може тази църква да се откаже от своята хилядолетна история? Да каже: "Ние се отричаме от Свети Климент, от Теофилакт Охридски, от Хоматиян и така нататък, отричаме се от цялата тази славна хилядолетна традиция и няма да използваме названието "Охридска архиепископия". Първо, това означава, че никой няма да го използва, защото кой друг може да има Охридски архиепископ, ако не те? Ние ли? А с какво ще занимава той? Утре се събираме и избираме Охридски архиепископ. Къде ще служи? На всякъде друге, но не и в Охрид. Така, че кой ще го признае? Никой. Така, че в този смисъл, Охридската архиепископия, сегашната, винаги ще използва това име и никой не ма да се отрече от него. Второ, всички поместни православни църкви ще я приемат с това название. Названието "Православна църква на Северна Македония" ще се използва ежедневно там като второ название.
И дори може би в ежедневието повече ще наричат Македонската църква или Църквата на Северна Македония, но в официалната корреспонденция тя ще бъде Охридска архиепископия. Ние нищо не може да направим свещу това. Следователно, когато се казва тук, че въпросът за земято на Православна църква ще прежде да бъде разгледан, това изречение означава, че ние не искаме много-много да я признаем, но в крайна сметка ще я признаем за Охридска архиепископия. Което можем да направим прекрасно в 2017 година, при това инициативата ще бъде в нас, при това ние ще бъдем безкорисни, не люди, които се дърлят за нещо, че имат някакви права, които никой не им признава, а, която никой не им признава едни права по света. Кой признава, че ние сме правоприемник на Охридска архиепископия? Някъде извън България. Никой. Тези права не могат да се осъществят, а, която едно право по никакъв начин никога не може да се осъществи, за какво служи то? Ако го наричем право. Много по-добре да го наричем приемственост, традиция и прочее, което е една реалност, отколкото да го наричаме с юридически термин без покритие. Тогава, в 2017 година, въпросът трябваше да бъде локализиран. Това е много важно. Защо? Защото, ако той се решеше между Българската православна църква, Сръбската православна църква и Охридската архиепископия, това означава, че ние сме фактор, че Българска православна църква е фактор в едната Съборна и Апостолска църква. Ще ще да означава, разбира се, че и Сръбската е фактор. Сега ние изпуснахме инициативата и се намеси Цареградския патриарх, който взе инициативата в свои ръце.
Това означава, че той ни прескочи, че ние не сме фактор, че не сме никаква църква майка, че никой ни ни зачита. Той по този начин усилва своите претенции за папизъм, това е една ерес, пъпистичната ерес в главата на Цареградските патриархи, през последните 100 години, но това, че той греши в тези пъпистични, еретични мисли, е зло за Църквата. Добре беше той да знае, че не е папа, защото не е въпросът кой е по-велик. Господ не го е казал, когато са спорили апостолите. Не е въпросът в това, въпросът е в действителността, в богосъздадената, богосъздадената църковна действителност. не е въпросът кой ще наложи волята си, дали римския папа, дали цареградския патриарх. Не, въпросът е как господ е създал Църквата. Той е създал с един глава. Той е главата на Църквата. поместните предстоятели са първи. Те са равни помежду си, а да кажем, този, който е пръв междуравни е само нещо като по-четър. Но не по-вече.
Не по-власт. И за това, това наше бездействие в 2017 година доведе до нежелателна и подвеждаща намеса на цареградския патриарх, до унижение на българската църква, до обезмислене на този изключително смел жест, когато те дойдоха тук и ни казаха, че ние сме църква-майка, това беше изключително смел жест, това беше героичен жест от страна на Окритската епископия. И ние, и му дарихме шамар, и този жест се обезмисли. И след 20, 30, 50 години, когато някой някога реши да направи подобен жест и му каже: "Ма ти тръгваш отново да получиш шамар, защото отсреща няма кой да те разбере, и ще трябва пак да ходиш да се молиш в Цариград и да подлъгваш Цариградския патриях, че е папа на изтока. А той не е папа не, защото иска или не иска, а, защото не е. Битието му не е такова. Не му е дадено. Господ не е дал. Впрочем, и на римския папа не е дадено. Той го заопирал тези права. Когато се обявява за непогрешими, така нататък и за властник на Църквата, както те я смятат. И свикват вселенски събори.
Се едно часа вселенската църква. Това е престъпна илюзия. Защото престъпваш Божието. И затова ние не бива да принизяваме българската църква, да я унижаваме. Не, защото ще се посрамим. Да, ще се посрамим, но не е там белята. Белята е, че подронваме естествения ред на църковното строителство. Естествения ред на църковното строителство не е пъпоцентричен. Нито на запад, нито на изток. Защо? Защо е опасно да имаме земен глава на Църквата? Това е много ясно защо. Защото грешния човечец се поддава на заплахи, на съблазни, на много неща. Ако ние разчитаме на това, че един ще устои, е ли па както случая с църкарския патриарх, обсъден от всякъде от неправославни сили по-силни от него, от 100 години и повече.
Защото по време на Султаните до голяма степен патриархът е бил оставен вътрешно да се самоуправлява, само да бъде мирен и кротък. Докато след това вече той става пионка в, говорим за цариградския патриарх, става пионка в голямата игра и губи своята самоличност, губи своята самостоятелност. Той вече не е цариградския патриархът, а е изпълняваща ролята, а лостовите се дърпат от другата, в началото от Великобритания, след това от Съединените щати, от 1948 година лостовите се дърпат от Съединените щати. Така, че в този смисъл, това управление на Църквата апостолско, в, което всичките са равни, а ролята на цариградския е церемониална, то е пръв между равни, без да има права, върху другите без да има власт върху тях. Гарантира, че епак не може пък всички патриархи да бъдат оплашени, не може всички да бъдат обсебени, не може всички да бъдат купени, поне до времената на антихриста, може би във времето на антихриста и това да доживеем да не дава Господ. Но във времената до тогава, все ще се намери един патриарх да отстоява и тогава Църквата единодушно няма да може да вземе антихристиянското решение. Затова ние не бива да допускаме нашата църква по различни поводи да бъде унижавана, защото това малко или много дебалансира Църквата. И, когато Българската църква просия във връзка с Събора в Крит и надмина себе си в отстояването на православието, тя можеше в 2017 година да продължи да бъде положителен фактор в едната света Съборна и апостолска църква. Това е, може би, най-важният извод, че от време на време Господ ни дава такива възможности и ние трябва да ги използваме. Пропускането на тези възможности ни поставя в ролята на на сила вкарани в едно решение, което ни не сме искали в този си вид и, което не отстоява нито нашите нравствени, нито нашите духовни връзки с Охридската архиепископия, а напротив, ги отменя до голяма степен или по-скоро ги дискредитират. Те не може да бъдат отменени, но ние се дискредитираме и влизаме в ролята на
маргинални, по един толкова български, толкова важен, толкова символен за нас въпрос, толкова болезнен за нас въпрос. Благодарим за гледането!