ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана Здравейте! Темата на днешната беседа е Йеромонах Серафим Роуз, част 2. Тази беседа е по повод на 40-годишнината от кончината на йеромонах Серафим Роуз на 2 септември 1982 година. В първата част разгледахме жизненият път на младия американец Юджин Роуз през различните влияния, които той е изпитал до пристигането му в православието през 1962 година
той приема православието кръщава се по-късно през същата година се среща с Свети Йоан Максимович който идва като архиепископ на Сан-Франсиско и става негов духовен наставник и пример житейски следващата година, 1963 година Юджин заедно със своя приятел Глеб Подмошенски по благословението на архиепископ Йоан Максимович основава Светогерманското православно братство с мисионерска цел да разпространяват православието в Сан-Франсиско, в Калифорния, в Америка
на следващата година 1964 те правят една лавка за продажба на книги и икони близо до новата, новостроящата се катедрала в Сан-Франсиско когато още не е била довършена тази лавка се превръща в много важен духовен център преди всичко за тях тя самата самите дава им възможност ежедневно да се занимават с православие
с това, което искат и с иконите, и с книгите да намират книги, да ги доставят разбира се нещата се развиват и на следващата година 1965 започват да издават своето списание православното слово The Orthodox Word Той е на пръв поглед скромно не много дебело списание с не много добър печат
работили са го на ръчна преса която са въртели на ръка но това списание изиграва огромна роля за двамата които пишат в него и за цялостната мисия на православието в Съединените щати докато е жив отец Серафим излизат над 100 книжки
от това списание в течение на 17 години с безценни статии на следващата година 1966-та умира архиепископ Св. Йоан Максимович на 19 юни стар стил 2 юли нов стил но но
заложеното от него продължава те продължават разбира се, и с братството продължават с лавката продължават с списанието и в тях самите ферментира къдече идеята да станат
монаси за целта на следващата година 1966-та година купуват участък от земя в горите на Северна Калифорния до селището Платина където в
1970-та година са постригани за монаси Глеб приема името Герман в чест на Свети Герман който съвсем наскоро е бил канонизиран за светец
Свети Герман Аляскински а Юджин приема името Серафим в чест на Сети Серафим Саровски 7 години по-късно в 1977-та
година Серафим е ръкоположен за дякон и за свещеник става йеромонах Серафим вече е на 43 години остават
му 5 години до смъртта когато става свещеник той нямал желание да става свещеник иска да си остане обикновен монах
да се моли да се кае и да пише но ръководството са го убедили лека полека и него и отец
Герман че е добре да станат йеромонаси и на края той се съгласява разбира се продължава да занимава с книжовна дейност много активно издава списанието православно
слово проповедничи мисионерства изнася лекции къде в самия монастир Свети Герман къде в разни университети където го канят по разни поводи на конференции и прочие прави записи на тези беседи
публикува две книги едната и двете са много известни в православния свят преведени на множество езици включително разбира се, и в България едната е православието и религията на бъдещето а другата е душата след смъртта
отец Серафим прави първата биография на своя духовен наставник св. Иоан Максимович пише негов акатист съставя служба на Свети Паисий Величковски и предприема написането на много трудове някои от тези трудове той частично публикува
в списанието православното слово други други са запазени в чернова общо взето не по-малко 12 книги са подготвени от него за печат някои от тях излизат една по една
под редакцията на негово чедо духовно после ще говорим за тези книги но за съжаление времето изтича през август 1982 година той участва в последния си
летен лагер всяка година вече започват да събират така летни лагери наречени поклонничеството на свети Герман Аляскински в чест на техния монастир който носи
това име това е лагер за православни и за неправославни които се интересуват от православието целта е да се откъснат от светския живот и да живеят известно време няколко дена с
монасти с ритъма на монашеството изнасят се лекции участват във богослужението разбира се правят литийни шествия с чудотворни икони
има и кръщения някой решава да се кръстят на това поклонничество и отец Серафим също участва много
активно кръщава изнася беседи накрая един от участниците си спомни такъв един много любопитен детайл към края на цялостното мероприятие
игумена отец Герман казал няколко така тържествени думи в смисъл че смъртта на християнина увенчава неговите житейски подвизи
и тя е нещо радостно и достойно и велико и в този момент се пуска кантатата на Бах номер 85 арията Ихабе
Генук имам достатъчно текста на тази ария са думи приписани на Свети Симеон Богоприемец точно в момента когато той знаем разказа за него
библейския разказ че е бил възрастен и ангел му е казал че няма да умре преди да види сбъдването той се усърнил в пророчеството че Дева ще роди и ангел му казал ти ще живееш докато видиш сбъдването
на това пророчество и текста на тази ария в превод звучи така от името на Свети Симеон Богоприемец имам достатъчно имам спасителя надеждата на благочестивите взех го в нетърпеливите си ръце
имам достатъчно видях го вярата ми притисна и Иисус до сърцето ми сега искам още днес с радост да се разделя със света имам достатъчно вероятно това е последния път
когато отец Серафим слуша това е произведение на Бах любимото му произведение от младостта и вероятно той се е отъждествявал с св. Симеон Богоприемец защото другите не са знаели но той
няма как да не е знаел че е тежко болен само след 3 седмици той ще се раздели с света но той не се е никак боял от смъртта напротив той е желаял както св. Симеон Богоприемец има ли достатъчно
защото има Христа и действително той дълги години е боледувал стомах не знам какво но не е ходил да се лекува и когато най-сетне вече съвсем грохва братята го
закарват в болницата лекарите го отварят и виждат че положението е много тежко той има някакво такова болезно състояние много рядко на червата
което е нелечимо и са казали че няма как да го спасят и действително на 2 септември 1982 година отец Серафим предал Богодух свидетелствата за
неговото състояние той когато починал не е можел да говори обаче явно имал някакви видения и искал да ги сподели с един там свой събрат но не е можел да говори
просто така се е разбрал че иска да му каже какво вижда и когато умира лицето му просиява той не умира в някаква болезнена гримаса а напротив умиротворен
почти усмихнат на снимките се вижда много добре че е бил в такова състояние и свидетелите на смъртта му и на това което се случва след това са учудени че въпреки жегата
тогава е било горещо в Калифорния септембри месец началото 2 септември тялото му стои като нетленно дори не са му покрили лицето както е монашески обичай така че са се очудвали на това
нетлени на мъртвия отец Серафим мнозина са вярвали че това са Божии знаци за святост така един, че той е погребан
в своя монастир Свети Герман в Платина Калифорния и от тогава насам има редица свидетелства за чудеса свързани с него за молитвено
застъпничество не е канонизиран но имаме така начината народна канонизация правене с негови икони преди официалната канонизация но през тези 40 години
след кончината му все още процедура за формална канонизация не е протекла има спорове една от причините за това са спорове връзка с неговите писания
особено във връзка с неговата книга душата след смъртта неговото учение за то не е негово но това учение което той застъпва за митарствата въздушните
митарства някой го обвиняват че това учение не е православно че това е някакви гностически такива останки в християнството повечето
разбира се защитават неговото учение като светоотеческо с многобройни примери и от свещеното писание и от светите отци и от житията на светите но наличието
на този спор може би до някъде възпрепятства неговата канонизация нека да чуем едно песнопение след което ще продължим християнството християнството неговото християнството
неговата християнството неговото си християнството неговото християнството християнството неговото християнството християнството неговото християнството неговото християнството
християнството неговото християнството християнството Абонирайте се! Абонирайте се! Книгите и статиите, беседите на отец Серафим започват още при живе да се превеждат първо на руски и да се издават в така наречения самиздат. Това са 80-те години на 20 век. След кончината му това разбира се, продължава, особено по време на така наречената перестройка. По време на перестройката, Русия не само тесен кръг посветени, но и интелигенцията изобщо. Така, Русия като цяло открива този далечен уж американец, който обаче става православен и то става православен в Руската задгранична църква. Научава руски език и то отлично, но в дълбочина превежда много от руски. Научава и църковно-славянски. Интересът към него е огромен през втората половина на 80-те години, а вече след рухването на комунизма в 90-те години започва да се издават официално неговите книги, къде в такива, да ги наречем, неофициални издания, постепенно и официални. По същото време и България открива за себе си отец Серафим Роуз през 10-те години.
Той става една легенда. Ние знаем, че около 90-та година, веднага след 10 ноември, започна една вълна на завръщане към православната Църква в България. За съжаление, тя беше пресечена от разкола. Разкола пресеча ентусиазма на тази вълна. За голямо съжаление. И ние пропуснахме да се възползваме, ние като българи, пропусваме да се възползваме от това голямо и ентусиазирано завръщане към Църквата, към младите хора. Така или иначе, тези, които се насочиха към православието през 90-те години, много скоро научиха за отец Серафим Роуз. Той представяваше голям интерес. Първо, като американец. Едно е да имаш гръг, руснак, румънец, слабин или българин като православен подвижник и богослов. Съвсем друго е да имаш американец, то от западното крайбрежие, от Калифорния, може да кажем най-западният от западните щати. Толкова западен, че чак е източен, защото не е случайно това, че най-западният щат, да не забравяме, че в Калифорния е имало и руска колония там. Така че, руските колонисти са стигнали до Калифорния и точно там се прихваща и този почти светец, американец, именно в тази най-западна част на Съединените щати. Ако не броим Аляска, която пък е била руска преди това, със свети Герман Аляскински, най-знаменитият от руските мисионери там. Впрочем, той е монах от Валаамския монастир, северно от Петербург, североизточно от Петербург и е пратен там на мисия.
В 19 век. Това, че е американец, естествено, че ни тога харескаме всичко, което идва от Америка и откриваме, че от Америка ни идва само Холивуд и Оскарите, но има и един страхотен православен. Второто нещо е неговата биография, естествено. Той е един върхов интелектуалец, завършил най-престижният университет в Калифорния. Учил при Светила И Една последно място, неговият мисловен строй. Той е типичен Интелектуалец, с рационално мислене, с Бистър, трезв, Търсещ ум. Ние много често правим едно неправомерно противопоставяне между рационалното и вярата. Казваме, че един вид, това са две стихии доста различни и ако си много силен в рационалното, това ти пречи дори да вярваш. Трябва да си просто сърдечен за да вярваш.
Това съвсем не е така. Рационалното има две разновидности. Едната разновидност е разумът, който знае своите граници, а другото е разумът, който не знае своите граници. Този, който не знае своите граници, той е рационалистичния разум. Той се смята за главен инструмент за познанието. Разумът, който знае своите граници, е по-разумен от другия, по-интелектуален, по-последователен. Той знае своите граници, той се преклания пред надразумното, знае, че разумът е подножие на нещо друго, което е по-високо от разума. И отец Серафим Роуз се точно представя на този истински разум, който знае своите граници и използва разумът като инструмент за богопознание. Като царски инструмент за богопознание, наред с другите инструменти. Сърцето – главния инструмент, но разумът също. Такива са били и Свети Василий Велики, и св. Йоан Златоуст, и Свети Григорий Богослов. Най-големите умове на своето време, Свети Максим Исповедник и заедно с това най-големите духовници на своето време. Във България през 90-те години отец Серафим Роуз беше истинска легенда. Като че ли след това посвикнахме малко и напоследък интересът към него се позагуби. Дали това не е известно закърняване на ентусиазма, на порива, който сме имали тогава, е друг въпрос.
Но аз го констатирам като факт. Ето сега, тази година, 40-годишнината почти не беше отбелязана. Да не кажа, че никак не беше отбелязана. 40-годишнината от неговата кончина. Събележително е, че на 30-годишнината, през 2012-та година, на 2-ри септември, когато се е чествало в неговият монастир, Свети Герман Аляскински, там главният най-високопоставеният духовник е бил българския епископ Даниил, сегашният видински митрополит. Той там е говорил, пред събранието, естествено, като най-високопоставен, и точно за това е говорил, за влиянието на йеромонах Серафим Роуз, на неговите писания, на неговият личен пример, върху младите люди в България през 90-те години, включително и върху самия него. това силно влияние, вдъхновяващо, и като личен пример, и като богословие. Така че преди 10 години ние, като българи, сме имали много силно присъствие на честването на 30-годишнината.
Тук във България се издаде и биографията на отец Серафим Роуз от йеромонах Дамаскин Кристенсен. Той е негово духовно чадо, който има подобен житейски път. Той пък е от скандинавски происход, съвсем западник. също минава през източните учения и намира най-сетне истината в православието, в лицето на отец Серафим Роуз. Йеромонах Дамаскин се явява едновременно и негов биограф, и редактор на неговите неиздадени съчинения. Така че, ако ние имаме съчинения на отец Серафим Роуз посмъртно издадени, те са под редакцията на йеромонах Дамаскин. Сега, дали при тази редакция той добавя от себе си, дали е верен на духа на отец Серафим Роуз, трудно да се каже. Вероятно, с времето ще се натрупат още изследвания на наследството на отец Серафим Роуз. Ще имаме по-голяма пълнота, ще се издадат повече документи и така нататък. И тогава вече ще можем да отговорим на тези въпроси. Но да сме благодарни на отец Дамаскин за това, което е направил. Неговата биография на отец Серафим Роуз има две издания по две различни названия. Първото название е Не от мира сего. Живота и учението на отец Серафим Роуз.
А второто издание има друго заглавие. Отец Серафим Роуз, две точки. Неговия живот и трудове. Малко по-стегнато и не толкова поетично. Може би не от мира сего. Да е звучало малко отблъскващо за съвременник. който Коли си вика, това са някаква отвлечения, неща. Не от мира сего. Така че, дали това е била причината, не знам. Но, когато се превеждаше на български език биографията на отец Серафим, отец Дамаскин лично настояваше да се превежда по второто издание. Той смята, че във второто издание, отделно че е допълнено, но има и някои идеологически промени. Като че ли във първото издание, той е наблегнал на антиикуменическата страна на учението на отец Серафим Роуз, който е смятал, че икуменизмът е главната ерес на нашето време, главната ерес на 20 век. Във второто издание, отец Дамаскин тушира тази антиикуменическа страна на учението на отец Серафим
и смятат, че да, той е антиикуменически настроен, но не смятат, че икуменизмът е един вид главната ерес на нашето време, а че е една от злините. Трудно можем да преценим кое е било действителното отношение на отец Серафим, още повече, че то може да се е развило. Да кажем, в по-ранните години да е смятал едно, в по-къснете друго. Примерно, когато е ставало дума там за иконите в храма, Младия Юджин Роуз и Глеб са били привърженици на това да се сложат икони в стария византийски стил. Или, да кажем, средновековен руски стил. Имало редни сладникави такива европейски икони от руските иммигранти, те си носят късни икони от 19-20 век, началото на 20 век, предреволюционни. Много от които в един такъв захаросан, рафаелевски, кое е за никакъв друг стил, очевидно не православни по своята стилистика. И двамата Зилоти, Глеб и Юджин, са казали, бе, да махнем тези бабишки икони, тук да си сложим истинските православни, духовни образи. Но, по-късно, той ревизира това свое становище, не че не вижда разликата в класата на иконите. Естествено, че средна иконите са от по-висока класа, рубрёвските икони са несъвнимо по-висок, отколкото рафаелевските и леонардовските. Обаче, той казва така, тези макари от по-нисък порядък икони, по-чувствени, по-бездуховни, но те са преживени от бабата на този, от родителите на онзи, те са му подарени, те са част от предреволюционна Русия и в този смисъл ние обиждаме техните носители и вместо да ме правим добро, ние правим зло.
Те се чувстват огорчени, че никой не почита техните родители и прародители. И това е много по-лошо. Каква повзна, че слоиш на великолепна икона, ако обидиш човека? В този смисъл, неговото принципно отношение, което си остава принципно, се смекчава от неговата любов към ближния. И, може би, по отношение на икомунизма имаме такава промяна, може би, защото, безпорно, православието е несравнимо с римокатолицизма или протестантството. Те са на по-низкия и на още по-низкия етаж в духовно отношение. Но, човеците, които са носители на тези, не ги наречем, подменени или несъвършени варианти на християнството, те са ги получили от своите близки, от своите дядовци, от своите прареди, са най-добри намерения. И самите те са родени в тази среда, израснали са в такова семейство. И в този смисъл, те не са някакви злодеи. Към тях не можем да имаме някакво отношение, както по времето на един богословски диспут, когато един епископ, с някакви определени егоцентрични или политически, или други цели, отстоява едно невярно богословско учение. Той носи пълната отговорност, защото епископ и работата му е чистотата на православието.
И той знае, че тук не е в истината. Скромните труженици, които са получили наготово тази учение, те не влизат в тези подробности и в този смисъл не носят отговорност за него. И не бива да бъдат разобличавани като еретици или като схизматици, трябва да не се обясни истината, така да се каже, милосърдно, любящо, а не агресивно. В този смисъл, отец Серафим със сигурност е изживял известна еволюция спрямо младежките си, така по-хиперзилотски пориви. И тук трябва да внимаваме с думата зилот. Може би друг път ще говорим на тази тема. Зилот означава ревностен. Всеки християнин непременно трябва да бъде зилот, непременно трябва да бъде ревностен. Ако си топло-хладен, не си християнин. но имаме хиперзилоти, прекалени, ревност не по-разум. Това вече е прекален светец и той знаем, че и Бога не е драк. Така че младите хора, младите много покръстените обикновенно могат да изпаднат в едно такова хиперзилотство,
но пък не бива след това да се отказват от зилотството, от ревността към вярата, ревността към Христа, ревността към православието. Това е неотменимо качество на християнина и на православния. писанията на отец Серафим Роуз са изключително интересни, задълбочени, с много широк обхват. Той се занимава с много теми и тези 12 книги, за които споменава отец Дамаскин Кристенсен, може би повече да са, ако погледнем само намеренията му, без да са напреднали кой знае колко. Тези 12 книги покриват една много широка палитра от теми, като се започне от история, като се мине през чисто богословие, като се стигне до това много важно съчинение за Православието и религията на бъдещето. Защото той като познавач на тези учения, модерните учения в Запада и в частност в Съединените щати, минал е през тях, през тези увлечения към изтока, към езотеричното, към будизма, даоизма и тези коктейли, които правят новите гурута от типа на Алан Уоттс, той го е преживял това нещо до степен да е било смъртно заплашен от тях. Защото ако не беше открил Православието и беше останал в някакви от тези учения, той ще беше да последва Алан Уоттс в тази нерадост на негова духовна съдба. И идвайки от този опит, преживян от самия него, той е много по-достоверен и много по-компетентен. Отколкото, ако си представям един православен богослов, роден в православна Гърция, живява в православно семейство и научил, че има някакви учения, псевдоисточни и други,
Той как ще ги оборва, как ще ги осмисля, когато те са му чужди. Той не ги е живял, не е бил заплашен от тях. В този смисъл, Отец Серафим Роуз е един много ценен, скъпоценен източник за съвременния светоглед. Добре, че са запазени негови записи, основно магнитофонни записи, защото живото слово, естествено, че носи нюанси, носи богатство, носи смисли, които не винаги в писаното се съхраняват. Той е писал, примерно, книга за Свети Августин и неговото отношение на православната църква към него. Какво има да ползва православната църква от Свети Августин. Планирал да направи една книга с биографии на човеци, които осъществяват живата връзка с предреволюционните руски светци. Става дума за архиепископ Аверки, за отец Михаил Помазански и прочия. Дори отец Дамаскин Кристенсен казва, че отец Серафим Роуз е част от този мост между предреволюционната руска святост и това, което се случва в емиграцията, в диаспората. Разбира се, Свети Йоан Шанхайски е най-ярък пример в това отношение. Но, кое е важно това случай е? Че в дореволюционна Русия имаме едно повсъместно отстъпничество. Интелигенцията, Сребърния век, толстой и т.н. Отстъпничество от Христа. Горки, Чехов, интелектуалци, Майаковски, поети, Блок, кокетиращи с християнството и т.н. Но, реално това не са носители на православието.
И имаме острови на православното благочестие, като Оптина пустиня, където светостта е от най-висока проба. Това са старци равни на християнските. И то в непрекъсната приемственост. Още от св. Паисий Величковски тръгва тази традиция, която е атонска. И се пита: "Добре, дойде революцията, затвори ги всички тези обители, и Валам, и Оптина пустиня, и Саров, и Дивеево, и така, и така, и лаврата. Какво стана с това наследство? Изчезна ли то? И отговорът е, че не е изчезнал естествено, защото тези човеци, които са били носители на тази традиция, макар и в чужбина, те пренасят огънчето. Във България това е Свети Серафим, софийски чудотворец, също носител на тази традиция. В другите страни, други хора. Отец Серафим е обърнал внимание на този важен въпрос, за да не си мислим ние, че първо, онази традиция е умряла.
И второ, че в Америка, в Париж и някъде друге се е създала традиция от нищото. Е не! Това са живи носители на живата традиция. и е много важно те да се изследват. Тъй като някои от тях са, да кажем, светски богослови. Обаче той е попил от истинските старци. Той съм и не е старец, но той е носител на учението и може да бъде свидетел. Както евангелисти са свидетели за Христа, те не са месията. но са били там, чули са какво е говорил и са свидетели от първо извора. Такива носители на тази предреволюционна руска святост са много важни и те наистина трябва да се изследват. Те не са достатъчно изследвани. Как се пренася святостта, традицията на святостта, словото на святостта, духа на святостта. Вторият може би не е чак толкова свети. Някои от тях са били светци, но някои не са били. Примерно Свети Йоан Шанхайски е бил, свети Серафим Соболев е бил.
Обаче други не са били чак светци, но все пак са носители на тази велика традиция. И ето че отец Серафим Роуз, който може би също светец като древните, той се явява свидетелство, че тази жива връзка не е била прекъсната. Друго много интересно изследване е на житията на светци, които имат отношение към света на ангелите и демоните. Това е тема, която рядко се разглежда от богословите. А е много важна. И отец Серафим е потърсил в жития на определени свети проявление на такова взаимоотношение между човеците, ангелите и демоните. И се е опитал да направи нещо като въведение към демонологията, за да може хората да се ориентират как бесовете, как поднебесните духове на злобата влияят. Ние се борим с тях, но трябва да и знаем как действат. И това се е проявило и в Евангелията, разбира се, и в другите писания на священото писание, в Стария Савет, но го имаме и в жития на светиите. И затова отец Серафим е направил нещо много ценно, опитвайки се да извлече от тези жития практическо познание за това как въздействат тези бесове върху човеците. И разбира се, как въздействат ангелите върху човеците. Нека да чуем едно песнопение и ще продължим. АНГЕЛСКОМУ ЖИТИРУ, ПОРЕ БЛОМА ПРЕПОНОВНЕ, СІА ЗЕМНАЯ ОСТАВИ, ПО ХРИСТУ ПРИТЕЛЕСИ, И ТОГО САВИ, ПО ХРИСТУ ПРИТЕЛЕСИ, И ТОГО САВИ, ПО ХРИСТУ ПРИТЕЛЕСИ, Абонирайте се! Абонирайте се!
Това е отделил на тази тема, носи условното название «Царството на човека и Царството Божие». Това е било едно голямо философско съчинение, което имало за цел да проследи как човечеството се отклонява от Божията премъдрост, от Божията воля, посредством нихилизма, хуманизма, романтичния естетизъм и т.н. Това е нещо като изследване на богоотстъпничеството. Можем само да съжаляваме, че тази книга не е била написана. Той започва да я пише доста рано, още като млад човек, преди да стане монах. Цял живот след това продължава да мисли върху тази тема и вероятно, ако беше завършил, това ще стане един фундаментален труд за човешкото, може да кажем, западното богоотстъпничество. Защото да не забравяме, че тази цивилизация, която той познава, е западната, включително и руската имперска цивилизация, от времето на империята след Петър Първи. Тя е западна в всичките си измерения, освен това, което светците са опазили в тези острови, този архипелаг на руската святост по време на Петровска остъпническа Русия. Тази книга, аз не знам в какво състояние в архивите на Отец Серафим е запазена, дали може да бъде възстановена, допълнена, довършена от Отец Дамаскин или по някакъв друг начин, но за сега не се е появила. И вероятно не е била във вид, за да може да бъде довършена от някой, който да е в духа на Отец Серафим. Остава само като едва ли не неговия главен опус, който обаче той не е успял да довърши в краткия си сравнително живот. Има няколко кратки текста, много важни, примерно Божието откровение за човешкото сърце. Това е нещо като представяне на православието за американския читател. Или да кажем: "Бъдещето на Русия и краят на света".
Той много се е занимавал с Апокалипсиса, откровението на св. Иоанн Богослов. Има доста писания на тая тема, това също би могло да бъде една от неговите книги по света и на Апокалипсиса. В тази връзка има интересни разсъждения за съдбата на Русия. Той е чедо на Руската задгранична църква, познава много добре руската традиция, че те е в оригинал. Познава нейните носители в лицето на висши представители, като св. Иоанн Шанхайски, архиепископ Аверки и т.н. е много компетентен, повече от колкото мнозина руснаци, по отношение на мисията на Русия и историческото поведение на Русия през последните векове. Много важна негова книга, която излезе под редакцията на Отец Дамаскин, носи на главето книгата "Питие", "Сътворението и първите хора". Отец Серафим е един от най-интересните мислители в ХХ век по отношение на креационизма. Той изцяло отхвърля Дарвиновия еволюционизъм и подкрепя креационизма, че вселената е била създадена от Бог, че човек е бил създаден от Бог, както се го пише в библията, а че не е продукт на някаква еволюция от маймуната, която от много-много проби и грешки. Накрая поумняла е станала човек. Тази теория, разбира се, тя е първо недоказуема, второ опровергана от безброй учени, биолози и така нататък, но има и своите горещи привърженици. Така че отец Серафим е работил доста в тази сфера, писал е доста и неговите писания са събрани именно в тази книга за книга Битие, Сътворението и Първите хора. Поначало, отец Серафим има на такова свежо отношение към библията, той не се страхува да подходи към главните текстове на библията, към книга Битие, към фундаменталните образи на християнското учение и да подходи там с един трезв, бистър и непредубеден разум. И при това с един ярък интелект. Той просто има тази дарба. Да, тази книга не е завършена от него, не е дарена за публикация от него, редактирана е от отец Дамаскин, но все пак можем да кажем, че голяма част от нея е плод на неговата мисъл. Има едно изследване - Нихилизмът, коренът на революцията в модерните времена.
Поначало, отец Серафим е един от най-ярките критици на Запада, на западния светоглед, на западната цивилизация, на западната култура. Най-убедителнати критици. Защото е естествено, ако един адепт на изтока критикува Запада, всеки ще кажем, то е нормално. Той се е от изтока човека и критикува Запада. Но когато един западник, тазападник, върховния западник на 20 век, над неговото равнище нямаме друг такъв интелектуалец. На неговото равнище има, разбира се. Но над неговото равнище няма. И когато един такъв шампион на западния интелект критикува Запада и той го критикува с много остри и горчиви думи, разбира се, той критикува себе си. Той не е странничен наблюдател. Това е неговата цивилизация, неговата култура. Впрочем, затова той голям интерес проявява към западните светци от първото хилядолетие. Тези велики светци на Западна Европа, централна и Запада Европа, които след това, вече като стават те римокатолически земи и държави, православните губят интерес към ранните светци на Запада. Отец Серафим Роуз е проявявал много голям интерес да възкреси, да покаже, че Западът не е празна територия, че там имаме хиляда години православие, първите хиляда години. Там имаме безброя мъченици, изповедници за вярата, свети отци, духовни, жития невероятни. И при това положение, тяхната кръв не се отиша на празно. Там пак има и ще има и светци, и святости, и благочестие, и богословие, и житие свято. Така че неговата критика към Запада не е отчуждена, а е преживяна. Освен това, тя е много принципна, много логична. И този му образ на антизападник е верен, безспорно, но ние не трябва да го приемаме като на някакъв човек, който е озлобен на Запада. Това е човек милостив, милосърден, като изповедник, като духовник, всички са го виждали как най-снизходително се отнеса към своите чада. Така че някоята критика е любяща критика, тя не е деструктивна, но е много принципна и много основателна.
Буквално нарича Запада котило на съвременната токсична цивилизация. Отровна, отровата, лъжата на Запада, отровата на Запада. Това са негови обичайни фрази. Ние разбира се, нямаме възможност да се впускаме в подробности. Това са големи съчинения, големи томове. Тук само ще дадем няколко цитата от последните му статии, които той е под формата на доклада изнесал. Православният светоглед. Там той казва така. Измежду другото. Има два фалшиви подхода към живота около нас. Които мнозина често правят днес. Смятайки, че по някакъв начин това е, което православни християни трябва да правят. Единият подход, най-често срещаният, е просто да вървите в крак с времето. Да се адаптирате към рок-музиката, към съвременната мода и вкусовете. И към целият ритъм на нашия джазиран, модерен живот. Често, по-старомодните родители имат малък контакт с този живот.
И живеят в собственния си живот повече или по-малко отделно. Но те се усмихват, когато видят как децата им следват последната мумания и се мислят, че това е нещо безобидно. Този път е пълна катастрофа за християнския живот. Това е смъртта на душата. Някои все още могат да водят външно привидно уважаван живот, без да се борят с духа на времето. Но вътрешно те са мъртви или умират. И най-тъжното от всичко, децата им ще платят цената, чрез различни психични и духовни разстройства и болести, които стават все по-често срещани. Един от водещите ценители на култа към самоубийците, който приключи толкова зловещо в Джонстаун преди 4 години, беше малката дъщеря на гръцки православен свещеник. Сатанинската рок-група, Кис, е съставена от бивши православни младежи. Най-голямата част от цените на храма на Сатаната в Сан-Франциско, според скорошно социологическо проучване, се състои от православни момчета. Това са само няколко фрапантни случая.
Повечето православни млади хора не се заблуждат толкова много. Те просто се сливат с антихристиянския свят около тях и престават да бъдат примери за каквото и да е било християнство за околните. Това е дълбоко грешно. Християнинат трябва да е различен от света. Преди всичко, от днешния странен, ненормален свят и това трябва да е едно от основните неща, които той знае като част от християнското си възпитание. В противен случай няма смисъл да се наличим и християни, още по-малко православни християни. Фалшивият подход в противоположната крайност е този, който може да се нарече фалшива духовност. Тъй като преводите на православните книги за духовния живот стават все по-достъпни и православния речник на духовната борба
се разпространява все повече и повече въздуха, се открива все по-голям брой хора, които говорят за исихазма, Иисусовата молитва, аскетичния живот, възвишените молитвни състояния и най-възвишените святци, като святци Симео Ной Богослов, Свети Григорий Палама и Свети Григорий Синаид. Много е добре да осъзнаваме тази наистина възвишена страна на православния духовен живот и да изпитваме благогловение към великите светии, които действително са го живели. но освен ако нямаме много реалистично и много смирено съзнание за това,
колко далеч всички ние днес сме от живота на исихазма и колко малко сме подготвени дори да се доближим до него, интересът ни към него ще бъде само още един израз на нашата егоцентрична пластмасова вселена. Аз, поколението, става исихаз. Това е което някой се опитва да направя днес, но в действителност те само добавят нова игра, наречена исихазъм, към атракцията на Дисниленд. По-нататък, наистина е по-късно отколкото си мислим. Апокалипсисът е сега и колко трагично е да виждаме християни и най-вече православни млади хора с тази неизмерима трагедия
надвиснала над главите им, които смятат, че могат да продължат това, което се нарича нормален живот в тези ужасни времена, участвайки изцяло в капризите на това глупаво самообожаващо се поколение, напълно несъзнаващо, че глупашкият рай, в който живеем, е на път да рухне, напълно неподготвено за отчайващите времена, които ни предстоят. Вече въпросът не е дали си добър или лош православния християнин. Въпросът сега е дали нашата вяра изобщо ще оцелее.
За мнозина тя няма да оцелее. Идващият антихрист ще бъде твърде привлекателен, твърде много в духа на светските неща, които сега жадуваме, за да могат повечето хора дори да узнаят, че като са му се покланяли, са загубили и християнството си. Тази статия за православния светоглед, голяма статия, завършва така. След като цитира един румънски свещеник, завършва така. С такъв призив в сърцата си, нека започнем наистина да участваме в Църквата Христова,
Православната Църква. Нормалното отченуване не е достатъчно. Нещо трябва да тръпне вътре в нас, което ни прави различни от заобикалящия ни свят, дори ако този свят се нарича християнски и дори православен. Нека пазим и подхранваме онези качества на истинския православен светоглед, които споменах по-рано. Живо, нормално отношение, любящо и прощаващо, негоцентрично, запазване на нашата невинност и несветскост, дори при пълното и смирено съзнание за собствената ни греховност и силата на светските изкушения около нас.
Ако нистина живеем в този православен светоглед, нашата вяра ще преживее предстоящите катаклизми и ще бъде източник на вдъхновение и спасение за онези, които все още търсят Христа дори сред корабокрушението на човечеството, което вече е започнало днес. Виждаме как отец Серафим Роуз актуализира темата за богоотстъпничеството, за апокалипсиса, за края на времената и не случайно неговият девиз, който се изписва на свитъка върху неговите икони, с неговото изображение,
гласи по-късно е, отколкото си мислите. Побързайте да вършите делото на Господа. Най-важното. По-късно, отколкото си мислите. Така че отец Серафим Роуз е един велик наш съвременник, преминал през големи страдания, големи изкушения, през търсене във всички посоки
на истината търсене на живот и смърт. Накрая на това търсене той намира православието, прегръща го с цялото си сърце и цялата си личност, живее го и успява да го изрази в редица многоценни писания, многоценни текстове, които си остават част от великото православно наследство на 20-ти век
и към които ние непременно трябва пак и пак да се връщаме, за да опознаем и дълбочината на православното учение и най-вече начина по който нашата съвременност, нашата есхатологична, апокалиптична съвременност
се отнася към православието. за православен поглед към историята, културата и съвременността.