Редактор субтитров А.Семкин Здравейте! Днешната беседа е част от един цикъл, посветен на участието на България в Първата световна война. Темата е Националната катастрофа и уроците на историята. Това е темата на целия цикъл. И преди да продължим с днешната втора част, накратко да обобщим казаното в Първата беседа, А именно, че Първата световна война, която всъщност е неотделима до втората, е най-голямата политическа трагедия и катастрофа в историята на човечеството. Тя е самоубийствена за Европа, до тогавашния световен хегемон, световен властелин. Със започването на войната в 1914 година, България е изправена пред избор, на чия страна да застане. Този избор има поне 4 измерения. И във всички тези 4 измерения, България прави погрешния и грешния избор. В морално отношение, двете коалиции не са равностойни. Централните сили, по-специално Германия, е злото в случая, защото тя има единствен интерес, или поне така си мисли, има интерес от войната. Другите 3 велики сили, Франция, Англия и Русия, владеят света и те искат мир. Германия иска тя да владее света и за това търси войната. Моралният избор е между злото на войната и доброто на статуквото. Второто измерение на избора е интелектуалния избор.
Коя страна ще е победител, коя ще е по-силната? Очевидно, че по-големите колониални империи имат по-големи резерви и те ще бъдат победителите. Това е особено очевидно в 15-та година, ако в 14-та още не е било ясно. В 15-та вече е очевидно, тъй като германският блицкриг не успява. Третия избор е духовния. Ясно е, че от едната страна на двете воюващи коалиции са всички православни страни. И няма как духовния избор да е праведен, когато ти воиваш срещу цялото Вселенско православие. Тук сме със сигурност на страната на злото. И четвъртия един чисто прагматичен избор, това е, че при положение, че централните сили тъй тъй ще загубят войната, не е ли по-добре тази война да се приключи още 15-та година? Отколкото агонията да продължи още три години с неизчислими последици, включително жертви, включително революции и така нататък. Пълното опропастяване на Европа, така, че и от тази гледна точка прагматично е било по-разумно да се влезе на страната на победителите, на посилните, на антантата и да се приключи войната още 15-та година. България обаче прави този четворно грешен и погрешен избор. И това е една голяма загадка - как пък не виждат българските водачи тези реалности на терена?
Слепи ли са? Не виждат ли, че скачат в пропастта с главата надолу? И то при положение, че България не е обвързана с някакви договори нито с Турция, нито с Германия, нито с Австро-Унгария. Т.е. тя е свободна формално да вземе своето решение. Загадка. Как така ние влизаме в тази национална катастрофа? Защо го правим? Но няма да сме далече от отговора, ако се зачетем в нашото сегашно обяснение за втората национална катастрофа. Какво представлява втората национална катастрофа? Ако се запитаме, ако попитаме българите как ще определят втората национална катастрофа, повечето от тях ще кажат това, което пише и в Википедия. Ето какво пише и в Википедия, как да почва. Статията за втората национална катастрофа. Тя, катастрофата, е последствие от Първата световна война. Точка. Договорът в парижкото предградие Ньои-Сюрсен взима от България извоюваните през войната територии, Беломорието и западните покраини. Освен това силно е ограничен броят на въоръжените сили на страната и така нататък. Още веднъж да обърнем внимание. Какво е националната катастрофа?
Тя, според Википедия, а и според общественото мнение, е последствие от Първата световна война. Ньои-Сюрсен това е нелепост. Как така последствие? Точно Първата световна война е катастрофата. И втората нелепост, че договорът в Ньои вземал от България извоюваните през войната територии. Как така ще ги взема от България, когато Ньои-Сюрсен договор е изключен след като тези територии вече са завладени от Антантата. Антантата е победила България, значи ние сме ги завоювали, ама войната не е свършила, докато сме ги завоювали. След това ни бият и ни отвоюват тези територии, така, че Ньои-Сюрсен договор няма как да ни вземе територии, които вече ние не владеем. България вече е победена и то на бойното поле. След пробива при Добро поле, рухва Българския фронт и ние сме принудени да сключим едно примирие, при което естествено, че отстъпваме нашата армия. Поначало тръгва към София, войнишкото възстание започва, Радомирската република и така нататък започва един разпад на българската армия, така, че за никакви завоювани територии не можем да говорим. Те са вече загубени от нашите воени. Напротив, ако ние вярваме, че завоюването дава права, ами, че те, антантата, ако биха желали, ще не завоюват нас самите.
И град Света София, и Пловдив, и Варна, и Бургас ще завоюват за седмици. Няма да има съпротива, няма да има кой. Има една легенда отровна токсична в българската полуинтелигенция, че българските войници са непобедими, а нас ни провалят, видите ли, дипломатите. Ние побеждаваме на всички фронтове, но лошата дипломация, за съжаление, ни проваля. В случая е точно обратното. Българската дипломация блестящо се справя. Ако ние нямахме блестящи дипломати след провала при Добро поле, България ще бъде окупирана и то от сърби. И то от колониалните армии, сенегалците и прочее на Франция и Англия. Цялата държава ще бъде окупирана. Ще имаме чуждестранни гарнизони по градове и села. Ще има издевателства, погроми, особено в западните покраини. Можем да си представим сърбите, на, които ние тук още сме забили нож в гърба. Как щяха да си отмъщават, нечовешки, изверски, във всички територии, в, които влязат. И как нямаше и да ги върнат след това.
Говорим за Западна България. Поне 50-ти на километра от границата. Щяха да искат да им се върне, да им се даде по-скоро. Благодаря на блестящите български дипломати, това не се осъществява. България не е окупирана. И успява да се измъкне сравнително доста добре от големия провал, който ние в крайна сметка търпим на бойното поле. Защото това, че сме изгубили една голяма битка, да кажем пробива при Добро поле, не означава, че не сме изгубили всичко. Ние след този пробив губим всичко на бойното поле. Вече няма боеспособна българска армия. Тя минава в масово отстъпление. Тя се разпада. А срещу нас, да не забравяме, воюват Съединените сили на Великобритания, Франция, Гърция и Сърбия. Четири държави победителки. Така, че военното поражение е консумирано от българските военни. Българските дипломати спасяват голяма част от поражението и от потенциалните още по-тежки последици. Но да се върнем на определението за българска национална катастрофа.
Тя е последствие, казва от Първата световна война, договорът в предградието Нюис Юрсен взема от България. Но някой друг действа. Някакъв договор има, който работи. А България какво прави? България не е подлог. Тя не действа. Тя е потърпевша. Ето тук е голямото неразбиране. Нас ни се случва тази катастрофа. Не, че ние сме я направили, а тя ни се е стоваряла от някъде. От някъде някакъв лош договор, някаква Първа световна война съществува и някакъв договор идва тук и ни се стоварваха главата. и ние, бедните, потърпевши, страдаме до ден днеша. Това е много погрешна оптика. Това е пълно неразбиране.
Ако искаме да не разберем историята, това е пътя. Ако искаме да разберем историята, трябва България да стане подлог. Тя трябва да почне да действа. Ние трябва да видим нейните действия, къде тя е сбъркала. Защото тези действия са катастрофални. Ние, докато не разберем къде България извърши катастрофата, няма да разберем катастрофата. Катастрофата е самото влизане на България в Първата световна война на грешната и погрешната страна. Грешна в духовен смисъл, погрешна във всякакъв друг смисъл. Така, че България е автор на катастрофата. А не някакъв Ньойски договор. Или някаква висяща във въздуха Първа световна война. ние участвахме в тази война на грешната и погрешната страна. това е катастрофата.
и още нещо. важно е това, което правиш. но още по-важно е, най-важното е това, което си. Това, което ние сме, е причината за това, което правим и за това, което ни се случва. Ние гледаме това, което ни се случва и до там стигаме. А не гледаме, какво сме направили, за да не се случи това. И още повече, не гледаме това, което сме, за да сме направили. Така че, в центъра е това, което ние сме. Какво представляваме ние? В нравствен, в духовен, в интелектуален, във всякакъв план. Какво сме? Това е катастрофалното. Нас не ни бива. По времето на този изпит. Има нещо гнило.
Това трябва да се разбере. Къде не ни бива? Къде не сме? Това е въпроса. И тук трябва да направим едно отклонение. За главната първо причина на всичко това, което нас ни пречи. Това, което ни проваля. Почти винаги в историята е така. Това е хюбрисът. В случая българския хюбрис. Защо използваме тази чуждица? Тази българска дума от гръцки произход? Защото, къде не е просто думичка.
И не се отъжда сега точно с понятието, да кажем, надменност, гордост, арогантност и прочее. А е термин. Разработен още от Аристотел, във връзка с гръцката трагедия, с неговата теория за трагедията и прочее. и той, когато анализира класическите произведения на Софокъл, Еврипид, Есхил и прочее, но най-вече Софокъл, стига до едно такова разбиране за хюбриса, който можем да го определим така.
арогантност и надменност, липса на връзка с реалността, надценяване на собственото положение и обида към боговете, което води до последващо наказание и поражение. Това чувство често показва загуба на контакт с реалността и надценяване на собствената компетентност или способности, особено когато засегнатото лице е във властови позиции. Така, хюбрисът
е признак за опадък или дори падение. Хюбрисът в древногръцките трагедии води до незабавно наказание не само на извършителя, но и на цялата негова общност. ето го определението за хюбрис в класическата античност по Аристотел. Ако анализираме отделните му съставки, ще видим
те са варианти на гордостта, разбира се, на първо греха, първият грех, който в Вселената е гордостта, когато най-светлият ангел се възгордява и се разбунтува срещу Бога, всъщност това е първия
грех, гордостта. Причината на всички следващи грехове. Но този грех, тази гордост е описан доста така детайлно в това определение и е хубаво да го анализираме още веднъж. арогантност и надменност,
липса на връзка с реалността, робуване на блянове утопии, приемане на желанното за действително. Значи, едно е да си арогантен и надменен, но все пак да знаеш какво можеш и какво не можеш.
друго е тази арогантност в поведението да бъде арогантност в мисленето. Ти надценяваш своите възможности. Извън реалността, утопии създаваш. Надценяване на собственото положение. Ти се мислиш за по-силен, по-можещ,
по-властен. Обида към боговете, казва Аристотел, ние ще го преведем на християнски, обида към Бога и Църквата. Това е много важно, защото Аристотел не е познавал триединния Бог, ние обаче го познаваме
и знаем, че не става дума за обиждане на боговете, на съдбата или нещо друго, а говорим за обида срещу Бога, защото Бог се противи на горделивите. И не на последно място пренебрегване на другите.
Това е особен вид гордост. Ти можеш да си горд, да искаш да си велик, да изглеждаш велик, но да следиш другите, да мислиш за тях, да се вживяваш в тяхното мислене, може би с цел да се предпазиш от евентуални
техни противодействия. когато обаче че ти пренебрегваш другите, не се интересуваш от тях, си просиш катастрофата. Защото другите, и те като тебе, имат свои утопии, и те имат свой хюбрис, и те имат свои желания, и може би
са по-подготвени, са по-подготвени, да ги осъществят. Без критичност към собствените слабости и грешки, това е много важно, след като направиш една грешка вече, да се покаяш, да я осмислиш. Защото ние ще видим като ключов елемент
в нашата катастрофа неспособността да си признаеш грешката, да разбереш къде си сбъркал и ти я повтаряш. Така че тръгвайки към анализа, как е възможно България да направи един толкова глупав, толкова катастрофален, толкова самоубийствен избор
при съвършено ясни параметри, ние трябва да знаем, че водещото е хюбриса, приемането на желаното за действително, надценяване на своите възможности, особено за човеки във властова позиция. Точно така и става. Но, преди да навлезем към темата
за, собственно, Първата световна година, ние никога не можем да я разберем, ако не осмислим предходните събития, а именно двете Балкански войни. Двете Балкански войни са във всяко отношение ключ към катастрофата на Първата световна война,
българската катастрофа. Тези Балкански войни са две и много важно да ги разделим и да ги противопоставим една на друга. Голяма грешка и голяма опорна точка е те да бъдат събрани в едно под
егидата война за национално обединение. Не е така. това са две противоположни деяния. Можем да кажем, че ако някой враг на България искаше да няма национално обединение,
ще да ни накара да направим втората Балканска война. това е прекия път към провалянето на българското национално единение. Така че ние не сме го направи с тази цел, но поради пренебрегването на фундаментални
принципи, логични, етични, геополитически, интелектуални, духовни, всякакви, ние ги пренебрегваме, това означава, че не можем да постигнем целите си. национално обединение. То не може да се
постигнем, вято пренебрегнеш всичко. Разум, дух, църковност, логика, действителност, всичко пренебрегваш и постигаш обединение. Не е възможно. Постигаш обратното. Така че
духовният и интелектуален вирус, наречен войни за национално обединение, е голяма умствена грешка. Имаме една война за национално
обединение, това е Балканската война, първата, и имаме две катастрофални войни, които са против националното обединение. Защо казваме,
че първата Балканска война е добра, справедлива? Само защото победихме ли? Не. тя наистина е добра и справедлива. И това е признател всички. По това време в Европа вече са
изградени двете големи коалиции, Антантата и Централните сили. И по време на Първата Балканска война се случва нещо чудно. Всички от двете страни на това голямо деление аплодират
нашите победи. и германския кайзер аплодира, който геополитически губи от нашите победи. Но е възхитен. Великобритания, която е отдавна шевен враг и съперник на Русия
на Балканите, знаят, че Балканския съюз е творение на Русия и, че този Балкански съюз побеждава Турция, която е съюзник на Великобритания. но и голяма част от Великобританците
симпатизират на победоносната българска армия. Пацифистите симпатизират на тази война. Защо? Защото тя е освободителна. Много рядко войните биват справедливи. Те винаги
са крвопролитни, съдържат и бедствия, но някой от тези войни, а именно освободителните, са справедливи. На Европейския континент има все още големи територии,
в които властва Османската империя, а населението на тези територии не е преобладаващо Османско. Той е преобладаващо българско, сръбско, гръцко, и тези
български, гръцки, сръбски територии, с градове, със села, с голямо население, са под властта на една чужда сила. Тя им е чужда и по език, и по религия, и по всичко,
по обичай и така нататък. Те пък помеждуси са православни, което е цивилизационния фактор, номер едно. Така, че е съвсем естествено те да искат да се освободят от колониалната империя
до вчерашна. И в този смисъл тази война е освободителна, справедлива. точно този неен освободителен и справедлив характер е до голяма степен причината
за нашите успехи. Защото наистина успехите на българската армия во време на Първата Балканска война са очудили целия свят. Никой не е очаквал, че тези малки
държавници България, Сърбия, Черна гора и Гърция сами ще се справят с огромната, много по-голяма от тях Османска империя, много по снабдена с
генерали, с опитни военни, с флот, с много дадености, с геополитически положения, тя владее близкия изток, стига до советския канал и така нататъка. Така че тази
империя опитна с традиции в политиката, във военното дело, във всички сфери, бива разбита на пух и прах от доста от скорошните държавици
на Балканския полуостров. Една от главните причини е именно това, че това е една справедлива освободителна война. Но тук започва още тук в момента на победите започва да се
промъква катастрофата. Това, което сме. Ние правим друго още, но катастрофа, катастрофата е в това, което сме. започва да се промъква да се промъква нашия хюбрис. Как?
Първо, ние говорим само за нашите победи и пренебрегваме участието на съюзниците. Сърбия, Черна гора, Гърция. Да, вярно. Българската армия изпитва най-голямата тежест на
османската армия. Нашите победи са най-ярките, най-славните, най-важните. Това е безспорно. Но първото, че ако България беше сама свето-османската империя, ние щехме
да загубим. Задължително. факта, че тези армии съществуват, че навлизат в османска територия от към Сърбия, от към Черна гора, от към Гърция, естествено, че първо разконцентрира османските сирите, трябва да пратят и там
контингенти, да оголят тук. Да пратят там снабдяване с кораби и така нататък. Да имат друго самочувствие. Едно е да воюва също една малка държава, друго е да воюваш също четири в коалиция. Започваш
да не си уверен и прочее, и прочее. Така, че да не говорим, че ние ако воюхме сами също османската империя, е повече от ясно, че рано или късно ще имаме проблеми със съседите си.
Било то румънци, било то сърби, защото ние с Греция не сме имали съобще граница, но с Сърби сме имали, с Румъния сме имали и ние като нарушители на мира, спокойно може
да сме причина, те също да хлътнат и да си вземат някакви територии, които преценят, че са техни, понеже ние сме нарушили мира. така става и при Втората Балканска война. Така че самостоятелна
акция на България също Османската империя е била немислима и бляскави самостоятелни победи без наличието на тези други три армии също е
невъзможно да предполагаме. Да, може би ще има една или две победи, но много скоро всички сили на Османската империя щяха да дойдат тук и на Третата
и Четвъртата битка ще се обърне войната, както, впрочем, става при Чаталджа. Въпреки, че и гърци, и сърби си воюват и отклоняват турски сили, но Турция не е била безпомощна
и е можела да ни срази в поредна битка, така че тези блестящи наистина победи на България до голяма степен се дължат на това, че някъде
другаде има други армии, които дори да не правят блестящи победи все пак навлизат територията и отклоняват много силно вниманието на османската държава.
Ние не признаваме техния принос, ние не признаваме приноса на Русия, а то е много важен. Тя не участва във войната, но прави нещо по-важно. Съществува. Самото съществуване
на Русия има огромно значение за Турция. Турция е геополитическа сила. Русия също. Ние сме локални, но геополитическа Турция се съобразява
с геополитическите играчи. Тя не може да ги забравя. Ние може да ги забравя. Турция ги знае. и знае, че най-голямата геополитическа сила, с която тя граничи, е на страната
на малката Антанта, на страната на Балканския съюз. Така, че гравитационното влияние на Русия върху събитията е голямо. Друга
проява на българския хюбрис е, че апетита идва седерето. В началото, когато започва войната, никой не знае какво ще се случи.
Може да ни бият още при първата битка и утре да влязат в Пловдив. И да стане страшно. Затова всички са като на тръне. И Вазов, и целият български народ. той го е описал това положение
това състояние. Обаче още след първата победа след втората изведнъж преминаваме в екзалтация. Хюбриса удря като адреналин и апетита идва с яденето.
раждат се две утопии. Цариград и Солун. Българския народ започва да предявява претенции към Цариград и Солун. Как става това нещо? Цариград
кога е бил български град? Било то за една секунда. Никога. Солун кога е бил български град? Никога. тези два града не са били част от българската държава.
В основа на какво ние искаме да ги завладем? А може би пък там живеят много българи. Може би това са български градове. Лека
полека сме ги населили. Не е така. В Цариград ние сме едно нищожно младсинство. В Солун сме четвърти по ред. След българския
етнос е на четвърто място в Солун. т.е. нямаме нито етническо преобладаване нито някакви исторически права били те и преди хиляда години.
Никога. При това положение на какво основание ние искаме да завладеем Цариград и да завладеем Солун. Е, то нали
ако ги владеем и ако сме там и ако това са наши градове много ще е добре, но при положение че не са и, че нас
ни няма там, това е колониална война. Това е агресивна хубристична война. Това вече не е освободителната война, която водихме
до тогава. До тогава ние искахме да освободим българските територии, които са населени с българско население. Разбира се, не само българско и млади
и други, но преобладаващо българско и за това войната е била справедлива, за това и самите войници са воювали с ентусиазъм,
с убеденост. Той вижда, че селото е българско. когато той побеждава влиза в българско село, там го срещат с хляпи сол. Той в срещата битка ще си бия като лъв, но продължаваш
нататъка и виждаш, че свършват българските села. Тоест, мисията ти е приключена. Оттама нататъка какво правиш? Защото утре могат да ти убият. В името на какво? В името на
имперски утопии? Тези имперски утопии може би са пагубни, може би са катастрофални, може би ще доведат до национална катастрофа. Ти си демотивиран. Обратно,
турците, когато за тях е Истанбул, са много по-мотивирани, отколкото за да си жертвят живота за някакви български села, които да владее Османската империя. Така, че се сменя психологията на битката.
Чаталджа, голямото българско поражение, ама, като говорим голямо, става дума за 12 000 убити и ранени. Това е много тежко българско поражение. но защо става то на Чаталджа? Защо не стана при Лозенград
или при Люле Бургас? Защото там са все още български територии. На Чаталджа не живее нито един българин. Никога не е било това българска територия на прибиваване на
българския народ. за това штурма на Чаталджа е първата стъпка към катастрофата. Това е смяна на смисъла на войната. От освободителна към имперска. Добре,
имперска, имперска, ама България не е империя. Тя, ако би била една супер мощна държава десепети по-силно от Турция и да кажем, че тръгне да завоява нещо, което не е нейно, все пак ще кажеш да,
империалистичка война се води все пак от империя. Но да водиш империалистичка война, когато нямаш империя, е да си просиш поражението. Така че штурма на Чаталджа е бил точно такъв. Да си просиш поражението. При положение, че до тогава
са били готови турците на примирие и на всякакви споразумения, ние изпускаме този благоприятен момент. Вече след Чаталджа ние не сме непобедими. българската армия няма поражение. След Чаталджа тя е в тежко състояние.
Отделно, че започват и болести, времето се влушава и така нататък. т.е. ние изпадаме в едно доста по-отслабено положение с оглед на бъдещи преговори. Друго голямо престъпление извършено при Чаталджа. Когато българите осъждаваха български територии,
цял святър копляскаше. Двигаха се тостове за славната юначна българска армия. При штурма на Чаталджа обаче румънци, сърби, гърци казват чакай бе, какво става тук?
Какво искат българите? Ако приемем, че успеят и, че влезат в Цари град, това променя цялата геополитика на Европа. Ние може да не сме съгласни. Гърцици, например, в никакъв случай не бяха били съгласни българите да влезат в Цари град. Искат те да бъдат. Русия иска тя да бъде.
Тоест, ние губим ценни съюзници. Не стига, че 12 000 българи излизат извън строя повече от тях убити, но и губим ценни съюзници, нещо повече. Ние мотивираме. Значи, в Румъния
по това време Румъния не участвава във войната. И няма какво да спечели от нея. Докато ние имаме какво да спечелим. И ние, и гърците, и сърбите печели много. И Румъния си чувства още те на как така всички печелят, пък тя нищо. но до момента, до момента, в, който ние водим освободителна война,
края-кайещата, и най-върлите шовинисти в Румъния нямат кой знае каква кауза. И хората си освобождават своите си. Когато обаче България тръгва на штурм срещу Чаталджа, всеки политик в Румъния казва,
чакай, ние дебалансираме Балканския полуостров. България изведнъж ще стане нас в ръхсила. С какво право? Ами ние защо да ставаме втората си улка? И е съвсем логично те след това да предприемат някакви действия,
както и става по-късно. Тоест ние започваме да надъхваме политическата класа в Румъния, медиите в Румъния, журналистите, всички, които са шовинисти, искат да сърфират върху чувствата на народа и разбира се, и народа, който пък сам
се възбужда с подобни приказки. И ако утре румънския крал каже ние навлизаме в тази България алчна и некоректна, армията ще тръгне след него и генералите ще тръгнат и интелигенцията ще тръгне,
както и става. Така че атаката също Чаталджа е катастрофална във всяко едно отношение. тя ни създава въргове. Веднага, в мига, в, който ни тръгваме да штурмаме Чаталджа сърби, гърци,
румънци и руснаци, т.е. всички наши съюзници в тази коалиция, чорногорци също виждат как ние сме лакоми за нещо, което ни го не е било наше. Искаме да използваме съучастието на другите коалиционни партньори
в тази балканска коалиция за едни привилегии, които напоставят на съвсем друго равнище геополитическо. в същото Цариград е геополитически център на света, а не само на Балканите. Той не е балканско явление,
той е световно явление. Затова казвам, че победите при Лозенград, Юле Бургас, после Шаркио и т.н. Одрин ни завъртват главата и ние проявяваме хюбрис.
Ние проявяваме хюбрис, който се проявява най-вече при атаката на Чаталджа. Както и да е, приключува войната, пада Одрин, пада Шкодра, турците не виждат перспектива, защото от
Шкодра, която е в Албания, чак, до Чаталджа те нямат боеспособна армия. Това означава, че утре ще се обединят и сърби, и гърци, и българи
в един штурм и те нямат да опазят и това, което имат. За това и то под натиск от западните сили в Лондон се сключва Лондонския мир и за наша най-голяма радост Турция отстъпва
всички свои европейски територии от линията Мидия Енос на запад. А линията Мидия Енос е горе-долу границата
на българския етнос. От там надолу почти няма български села, ако има те са малко, повечето са турски, така че на практика ние
осъществяваме това обединение на българските земи, което сме си поставили за цел. По линия на Беломорието ние получаваме повече отколкото заслужаваме,
защото Дедеагач никога не е бил български град, Ксанти, Гюмюрджина, то самите имена показват, че това не са български градове, Кавала, а на практика си ги завладяваме
и никой не ни ги оспорва. Тук да отворим една много важна скоба за това, че никой не ни ги оспорва. Как така никой не ни ги оспорва? Като хората на терена по цялото
Беломорие са гърци. И то гърци от 2500 години. Там е родното място на Демокрит, там е родното място на Езоп. Това са хора емблематични за
Елада. Тези места ни ги дават. и местното население пращат твои делегати при гръцкия премиер Венизелос и искат там да се установи гръцка власт. В тази огърлица
от крайбрежни градчета. Както са тук Созопол, Поморие, те са били чисто гръцки. колони още от 25 века. Но Венизелос и тук се вижда
големия политик, той може да има много други грехове, обаче трябва да го изучаваме като прагматичен политик, защото той е научил най-големи урок в политиката и в живота. Че най-важното
не е това, което вземаш, а това, което даваш. Голямата наука в политиката е да даваш. Да взема всеки знае. И няма народ, който иска да дава. Няма такъв народ. Всички народи искат да
те са като децата. Искат да вземат и още, и още. Ако нас ни питат искаме ли Китай, естествено, че го искаме. като изконна българска територия. Да го владеем. Големият политик, големият водач, големият лидер
е този, който умея да дава. И какво казва Венизелос на тези пратеници? Той можеше лесно да каже, да, там е било изконно Елинско, има надписи, прочетете
от колко години там нашите велики предци. Не. казва, не, брате, тази, ако бихме създали една такава тънка ивица покрай морето,
тя ще бъде много опасна, незащитима и това ще доведе до злини, за това няма да бъдат част от гръска дъжава тези градчета и села по биломорското крайбрежие на българските
територии. Той го заявява това, кое има отговорност за това, че ги дава на българите изконни гръски села и градове от хиляди години. С културна история,
с легенди, с всичко. и какво се получава накрая като приключва всичко? Всичко това става гръцко. Защото Венизелос се оказа умен. Давайки ги, той ги взе. А ние, които ламтяхме
за Цареград и за Солун, ни взеха това, което и беше българско. Взеха ни чисто българските градове. не говорим за крайбрежието на Беломорието, което ни беше дар. Говорим за Велес, Прилеп, Охрид.
Така че големият политик е дар Божи. Има ли в България по това време голям политик? Ами има. Това е Иван Евстратив Гешов. Той е нашия гросмайстор. И Гешов е толкова голям,
че той става архитект на Балканския съюз. Центъра на Балканския съюз е град Света София. Не е в Атина, не е в Белград. главния двигател на Малката Антанта е българския премиер Иван Евстратив Гешов. Впрочем, той е бил най-богатият член в България, мултимилионер. Стар,
опитен, мъдър, начетен, с огромни връзки в Европа, говори безброй езици. просто дар Божий за България. И какво трябваше да направи България? Да го използва. Такива хора не се създават. Не може да си го поръчаш. Или да имаш десетина и жертвваш един, и вадиш другия. Нямаме друг на това равнище.
Още повече. Той като създател на Балканския съюз, заедно с Венизелос Пашич, той има авторитета да поставя претенции, да казвам, имахме оговорка, докато следващия, който ще е кацнал току, то няма да знае какво се оговаря. Той не може да цитира разговора от преди, защото не участва в този разговор.
Така че златната инвестиция на България в голямата политика е Иван Евстратиев Гешов. И той блестящо провежда тази политика. Но неговите интереси се оказват противоположни на интересите на Фердинанд,
защото той пък решава, така да се каже, вътрешно-политическите си похвати да ги използва и във външната политика, което му е голямата грешка. Във вътрешната политика Фердинанд, много умно, прави, разделя и владеи. Балансира между
русофоби и русофили. Съответно, германофили и германофоби. И по този начин той контролира нещата. това е умно и работи, защото той е главния арбитър. Но, ние знаем от римската история, че
по време на Римската република, когато това имаме република, във време на война се въвежда диктатор. Като свърши войната, пак ще обсъждаме. Но по време на война няма време за обсъждане. Там трябва да има единовластие, единолично. И тук
Фердинанд допуска грешка, че по време на Балканската война, победеносната първа Балканска война, той продължава тази своя вътрешна политика да я прилага
в време на война, което е пагубно, и в външната политика, което е пагубно. Ако ние сме разделени във войната и разделени външна политика, ние сме слаби. Така че той не е разбрал, че влизайки в
война, трябва да се оттегли, понеже големия играч е Гешов, да го остави да си оплете кошницата и когато свърши войната, пак да си почне своята игра на русофили и русофоби.
Ето какво пише Лев Троцки. Той бил тогава журналист, кореспондент, пратен тук в България, да следи събитията и той пише така. Тъй като коалиционното правителство имаше твърди русофилски уклон,
винаги верният на политиката си Фердинанд, за да избегне прекалено накланене на единия борт, сложи начало на армията Стамболовист, разследваният за злоупотреба генерал Савов, а за началник на щаба генерал Фичев, друг Стамболовист, хора от партия
със силни антируски традиции. Савов отговаряше по телефона на тревожно-почитателните запитвания на смъртния си враг Гешов. Как върви кампанията, плановете какви са, с фелотфебелски
грубости. Не е ваша работа. Когато можем, ще кажем. И прочее. ето тук виждаме как фактически това разделяне на русофили и русофоби разединява българското ръководство,
а ясно е, че по времето на войната, войната е продължение на политиката с други средства. А главните не могат да бъдат генералите. Генералите са на больното поле. Но по време на предвоенните
коалиции, по време на след военните преговори, вземане на решения, подписване на договори, естествено, че водещ ще бъде премиерът. Така, че той трябва и по време на войната да запази своята лидерска роля, разбира се,
не на больното поле, но в държавата, за да има преемственост и да може да ни се свърши работата. Получава се обратното. Фердинанд стимулира саперничеството, между едните и другите. Савов възгордял се
от победите на другите генерали, разбира се, той е въщаба, но все пак армията побеждава. Той започва да прави сечено на премиера и Гешов в един момент вече не може
да управлява. стига се до една криза в управлението. И тогава той, в името разбира се на крайния успех, стиска зъби и чака да свърши
войната и, когато се подписва Лодонския мир, веднага след това той си подава оставката. Лодонския мир се подписва на 17 май в 1913 година и веднага след това Гешов си подава
оставката. Какво се решава на Лодонския мир? Линията Мидия Енос от там на запад всичко се отстъпва на победителките и те вече трябва помежду си да определят
къде ще мине граниста, което естествено е ебълката на раздора. Но в Лондон не се решава въпроса за тези граници. Остава за в бъдеще да се реши. Това не е проблем на Лондонската конференция. И затова когато Гешов
си подава оставката Фердинанд е трябвало да не му я приеме. Волята е свършила, генералите си свърши работата. Прекрасно да им се дадат ордени. От тук нататък политиците да си довършат това, което са почнали. Те са го почнали
преди войната. Войната е била средство. Те са я провокирали. Тя е спечелена. И буквално преговорите трябва да продължат там, докато са стигнали преди войната. Тоест трябва да има приемственост. И Гешов трябва отново
да получи доверие и да се създава нов кабинет. Обаче Фердинат му приема оставката. Създава се нов русофилски кабинет. Този път начало с Стоян Данев. Стоян Данев
е не толкова ломен, колкото Гешов. Не с такива връзки. Не с такова качество и равнище. и освен това болезен амбициозен. И той се подава на хюбриса и на шовинизма и е
непоколебим без компромисен по отношение на българските претенции. Включително и за Солун. А Солун вече от октомври 12-та година е във владението на гръците. Те там вече имат своя администрация,
полиция, всичко си имат вече гръцко. Как може да стане този град български без война? не може да стане. Т.е. ние за да имаме претенции към Солун трябва да започнем война също Гърция. Но ако погледнем
България къде се намира ами от една страна Турция имаме 4 съседи. Турция е враг. Румъния абсолютно враждебна настроя към нас защото тя нищо не печели. Ние печелим всички много и тя нищо не печели. И ако ние нападнем и Гърция
Сърбия естествено ще стане на страната на Гърция. т.е. ние получаваме пълно обкръжение от врагове. Т.е. претенциите за Солун означават катастрофа. И обратно ако дадем Солун на Гърците
не да им го дадем защото те вече са си го взели но така или иначе ако им го признаем те са склонни да не дадат дори кавала. Драма Кавала Селес и всичко останало.
Оксанти ги мръджина Деде Агач. Т.е. България стъпва на Средиземно море за първ път в историята. Ние много пъти се така само хвалим че България на три морета
при Симеон при Иоанна Семвтори но истината е че България и при Симеон и при Иоанна Семвтори няма един кораб. Така че стъпването на тези морета е така може да кажем естетически феномен.
Стъпваш и гледаш морето. Реално ние нямаме кораби. нямаме флот. Така че за първ път ние ще ехме да станем Средиземноморска държава с кораби с пристанища с флот именно
следствие от Балканската война. Това променя фундаментално геополитическата роля на България. Тя изведнъж минава в друга категория на важност европейска. Докато другите държави да кажем Гърция,
Сърбия увеличават своите територии, но не си променят статута. Каквито са били стават малко по-големи. Ние си променяме статута от Черноморска в едно затворено море, ставаме Средиземноморска държава и то контролираща връзката между Черно и Средиземно море
и най-важно връзката между Азия и Европа. Ние ще бъдем незаобиколим фактор. т.е. нашата геополитическа цена се удесеторява. Ние обаче това не го ценим от една точка на нашите партньори, съперници, врагове
все едно че те не съществуват и искаме още и още и Солун. И фактически точно този хюбрис, това утопично отношение към Солун ни пречи да сключим договор с Венезел,
с, който това е чакал да се върне с Солун и победата и всички ще му аплодират и при това положение всички чакът да бъдат доволни. Ние обаче искайки Солун поставяме гърците в ъгъла. Те са длъжни
да търсят някаква контраигра, т.е. започват да преговарят задгръбани със сърбите, което всеки на тяхно място ще го направи. Защото никой не иска да бъде бит е така, защото някой решила да му вземе неговото си.
Така че тук ние изпускаме питаното, ходим да гоним дивото и отказа ни да се споразумеем с Гърция, води до тайно съглашение антибългарско между Гърция и Сърбия
и започва подготовката за Втората Балканска война. Но ние я провокираме. Хода на Балканската война и как тя се отразява към Първата световна ще разгледаме в следващата веселя.