Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, [музика] културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. >> Здравейте, уважаеми слушатели на радио Зорана. Вие сте с предаването Светоглед. При мен е неговият автор г-н Георги Тодоров. Здравей. >> Здравей. А днес трябва да поговорим за изминалата през тези дни случилата се официална визита на българска делегация начело с нашия патриарх Даниил в Истанбул при Цариградския патриарх Вартоломей. Среща,
която беше очаквана със свито сърце от мнозина вярващи хора в България и която горе-долу оправда нашите очаквания в негативен план. Какво всъщност се случи, как би трябвало да го разбираме, защо много хора останаха изненадани от случването на тази визита и от начина, по който тя се случи? На всички тези въпроси се надявам да получим отговор. Сега >> в предишните беседи горе-долу предвиждахме какво ще се случи. Аз не бих казал, че нещо кой знае какво, различно от това се случи. Това, което очаквахме предварително, това си стана.
Това посещение, то по своята протоколна същност е измислено в 19 век от Константинополската патриаршия с цел да се препотвърждават нейните претенции за първенство в православието. Това е смисълът на тези посещения. Това посещение не правеше изключение. Неговата цел да я наречем политическа или църковно-политическа е при потвърждаване на първенството на Цариградския патриарх в семейството на православните църкви. Така нареченото семейство. Това първенство има различни аспекти. Едно е да е протоколно
първенство, съвсем друго е по чест, съвсем друго е по власт. Там е проблематиката. Това, че като протоколно първенство това само по себе си не е нещо лошо. Вече ако стане по власт, там вече е проблемът. И в този смисъл всяко изказване по време на такива визити е стъпка отсам или оттатък ъ линията нали тълкувание на тая на това първенство. Едни го така признават по чест, други по власт, други по протокол само, нали? Това е фактически проблематиката. Коя църква как ще се позиционира спрямо претенциите на Константинопол, на
Истанбул, на Фенер, най-точно за първенство в православието. Фактически той тегли чергата към първенство по власт, пръв без равни, а всяка една друга поместна православна църква а се позиционира спрямо тези претенции до каква степен ги приема. Дали само по протокол, дали му признава някаква чест или дали му признава някаква власт. Това са знаците в такива протоколни посещения. >> Но един коментар и от мен. А, значи опитваме се да се върнем към момента, когато това е бил Константинопол, нали така? Въпросът е това продължава ли да
бъде Константинопол, фенер Константинопол и тези права чисто като приемственост и чисто канично, нали? Редно ли е да стигат и чак до ден днешен? Защото а това е би трябвало да се да се оказва тази чест тогава, когато това бил царстващият град, столицата на империята, където наистина е патриархът на император и така нататък. Но през всичките векове, когато това тотално се е променило вече, дали е редно по този начин да се случва процедурата и честта. И другото нещо, какво реално очакваха българските православни християни, тъй като всеки един от нас има някаква
отговорност и за съхраняването на православната вяра, за развиването у всеки от нас православно самосъзнание. Бих казал, че мнозинството от българските православни християни, освен че бяха основателно притеснени от това посещение, те имаха няколко може би наивни очаквания като един вид добро развитие на събитията. Някои казваха, че е възможно патриарх Даниил, предвид новите обстоятелства на самолидстване на патриарх Вартоломей с папата, въпреки че посещението е подготвено, да каже просто наистина се надяваха хората да каже патриархът и нашата
делегация поради наличието на нови обстоятелства, не които не са били налични към момента на уговарянето на визитата, ще се наложи да я отложим. Моят народ, моят вярващ народ не е доволен и щастлив от това, което се е случило. И поради тази причина аз не мога да пренабрегна неговите притеснения и трябва да отменя визийтата по някакъв начин. Но всъщност ние се убедихме, че българският свети шинод няма нагласата да бъде съдник на когото и да било. Той а иска да изгражда нормални взаимоотношения с всички останали поместни православни църкви. И да кажем
това го е показал при сега при тази визита. Предстоят, предполагаме и следващи визити в други при другите православни патриарсиски предстоятели. Та българският синод не желае да коментира събития на нали на духовници от другите църкви, да ги съди по някакъв начин, но как бих коментирал ти цялата създава се обстановка и тази като че ли бездна, която съществува в между съзнанието на висшите ни архиереи и съзнанието на народа, който беше масово против това тази визита и то в този момент и който масово изрази това свое прите притеснения и неодобрение чрез
писма, петиции и от разговори, ако щеш, с българския патриарх. Как коментираме този разнобой? >> Сега българският църковен народ не е единенен в своите отношения и към патриарха, и към събитията, и към Цариградския патриарх и така нататък. Значи, примерно, ако погледнем отношението им към нашия патриарх Даниил, имаме да кажем една, не знам доколко е голяма, мисля, че ние имаме голяма група, които бяха много щастливи от тази а визита. Аа това са хората, които така да се каже презират патриарха. Тези, които презират
патриарха, бяха очаровани от тази визита, >> защото този път той някак си беше в унисон с техните чувства, възгледи и концепции >> или много им хареса, >> да, че е клекнал. Тези, които обичат патриарха, които са гласували за него на събора, нали, избирателния и така нататък, те пък се делят на няколко вида отношение. Едни казват край. Патриархът ни предаде. Той си подви опашката, уплаши се, нали, нещо му извиха ръцете и той вече не е същия. Други казватне.
Патриархът е безупречен. Каквото и да прави, ние сме зад него. Ние трябва да го подкрепяме, защото без него нямаме друга надежда. Ние сме зад патриарха, каквото и да прави. И има една средна линия. Аз специално съм привърженик на този подход. Значи ние не вярваме в патриарха, ние вярваме в Христа. Патриархът, ако следва Христа, е нашият патриарх. Ако не следва Христа, не е нашият патриарх. Ние не може да се идентифицираме с човеци. Ние сме християни. Ние сме Христови. Ние смятаме, че нашият патриарх не се е отказвал от Христа.
Сега допуснал е грешки. Ами кой човек не допуска грешки? Попаднал е в капан. Еми попаднал е. Случило се е. Ние не трябва да смятаме, че патриархът е отстъпил от истината, а трябва да разберем първопричината за това, че е паднал в капана. Защото ние казваме капан, ама те са много капани. Ако погледнем а понятието Цариградски патриарх и неговото място в църквата, пръв по чест, по по власт и така нататък, ами това понятие къде е изяснено окончателно? Ние къде сме си свършили работа да
проследим смисъла на това първенство, да обобщим цялата досегашна история, цялото богословие, свещеното писание и така нататък и да се създаде един труд, може би от някакъв богослов, от някакъв митрополит меродавен и да кажем, както казва еди кой си, свети еди кой си митрополит, еди какъв си в своя труд от 1000 страници, това е така, това е така, това е така. Тази работа не е свършена. Ние не сме си свършили работата по много въпроси. И по тези въпроси общественото мнение, Божият народ витае в една мъгляна, защото знаеш, ние сме
научени да гледаме личното си спасение преди всичко. Четем светоотеческа литература, която е насочена към усъвършенстването, към молитвата, към вътрешния духовен живот. Колко хора реално се занимават с канонично право, с тези взаимоотношения. Това е сложна материя, която общо взето се занимават хора, които искат да използват материята, за да упражняват власт. >> Ние в България нямаме някакви и никога не сме имали претенции да влияем на Вселенското православие, на световното православие, да играем някаква водеща роля, да водим процеси и така нататък.
Затова и тук има твърде малко хора, които въобще някога са разбирали към момента разбират тези сложни въпроси. А те е важно да се изяснят в името на цялото правосе, само на нас българите. Наистина е много делекатен е въпрос, >> но просто не са изяснени. >> Да. >> Значи ние говорим за канонично право, говорим за богословски факултети, за нали професори и така нататък, но въпросът стои неизяснен и в момента в тази неизясненост всъщност се прокарват интереси. Ако въпросът беше решен някакъв събор
чрез някакъв голям авторитет, чрез някакъв труд или нещо подобно и всички ще кажете ама въпросът е решен и какво коментираме? Въпросът е такъв и такъв. След като нямаме решение в тази мъглявина, в тази мътна вода се лови риба от тези, които са в кой влови риба в мътна вода? Ами този, който разполага с някаква власт. Ама никой не разполага с власт в църквата. А властта е в света. Светските силните надения са в света >> и фактически този, който иска да прокара своята власт, за съжаление подписва пакт със света, сключва пакт с дявола, така
да се каже, светския, нали, хегемон, за да може да стане на неговата в църковните среди и там в мътната вода да се опитва да да лови риба. Това е всъщност ролята на именно патриарх Вартоломей. Защото неговият личен хюбрис всеки човек, всеки от нас има гордост. Аз не познавам човек без гордост или поне много малко са. Имаме и щеславие. Имаме и така наречения хюбрис, което е малко особен вид гордост и щеславие, нали? Ти не може да бъдеш хюбристичен, ако нямаш власт, ако не си в йерархията високопоставен. Хюбриса по софокъл, нали, по класиката е болестта
на тези, които имат власт, на тези, които имат така позиция в обществото и злоупотребява с тази власт и с тая позиция. И ако това беше само личен проблем на Цариградския патриарх, бил той Атинагор, бил той, който е бил Вартоломей и някой друг, това собствено няма много голям проблем за църквата, защото Господ ще го съди за неговите грехове. Ние не сме му господари и в този смисъл да си гледаме нашите грехове, нашия хюбрис, нашата гордост, която няма да се освободим от нея, докато сме живи. Аз не знам човек да каже аз съм се освободил от гордостта
и в момента, който го каже, разбираш, че нищо не е направил, не е започнал, нали. Така че няма да се освободим най-вероятно и това ще бъде негов личен проблем, морален. Може би ще падне заради това и няма да се спаси заради гордостта, главния грех. Но в случая не говорим за такава гордост личностна, а говорим за опит тази гордост да се превъп във власт. А защо е проблем нагона към власт на Цариградския патриарх? Защото ако този нагон, не дай си боже, той е хюбристичен, горделив, но ако той се осъществи посредством
минималистични стъпки на отстъпничество и той действително стане пръв по власт в църквата, да не дава Господ, това означава, че ние улесняваме на сатаната 15 пъти работата. Вместо да събори 15 глави на поместни църкви >> с целите народи и държави и синоди и така нататък, нали, той ще трябва да събори един-единствен цариградски патриарх и ако той, водейки го за носа през хюбриса, през гордостта, високомерието и така нататък, които са типични такива добродетели в кавички, нали, на хора в подобна
ситуация, генерали без армия, какво му остана един генерал без армия, ако ако не му остава хюбриса, нали, той с това си помпа това, което липсва. Ако а остане само един човек и него като яхнеш, да яхнеш цялата църква, ние много му олисняваме живота. И аз си мисля, че стане ли Цариградския Патриарх първенец по власт, оттам нататъка много скоро след това ще последва окончателното падение. Та затова нашата битка не е срещу личните а горделивости на човека, а срещу а властовите
попълзновения следствие от тези горделивости. Значи лукавия нас ни води за носа през гордостта, през хюбриса, през щеславието. И ако това нещо е свързано с, не дай си боже, вселенска власт, ако нашият помръкнал фенер ние си въобразяваме, че осветява цялата вселена, не дай си боже, властово, тогава горкони, тогава ще бъде много, много страшно. Така че отстояването на автокефалията на поместните църкви не е въпрос на поместен хюбрис. Ние не се гордеем, че сме автокефални, а се борим
за това в православието да има съборност, да има контрол, докато има един праведник, един светец измежду всички тези, които вземат решението, не е загубена каузата. В момента, в който решението се взема от един човек, много улесняваме врага и той много лесно ще събори този човек и още по-лесно всички останали, които така и така вече в тези предпоследни времена ние не може да се сравняваме с нали свети Павел и Свети Георги и другите, нали, от първите времена. Ние сме малко по-слаби, малко по, а, как да кажа м заразени със секуларизъм,
с топлохладност и други подобни белези на нашите времена. И затова трябва всички заедно, малкото от малко, което имаме във всеки от нас, ако се обединим съборно, тогава правим чудеса, както българската църква неведнъж ги е правила, от немощта на своите членове изведнъж прави някакво чудо нечувано, нали, и се въздига до така истински маяк на православието. Ами точно затова може би имаше и една така фалшива, да кажем, надежда като едно очакване, че пак нещо ще направи българската църква, било ние като Божи народ, като мирян и да повлияваме и на
архиереите, да да стане пак нещо неочаквано, нещо добро, хубаво. И тука е точно това противоречие между истината, която витае между нас, реалната истина, че тука има човек, който има проблем, нали, в Истанбул. Ние отиваме там, а легализираме му проблема, някак си затвърждаваме му позициите и тази като че ли църковна дипломация, църковен етикет, който някак си трябваше явно да спазват нашите архиереи и те са научени да го спазват. И тука говорим за колективна отговорност. По никакъв начин не искам, не искам и не трябва да коментираме този или онзи или българския
патриарх. Аз знам, че те отидоха там с а увереността, че те изпълняват свой дълг, каноничен дълг един протокол. Така ми се струва поне, че те с това съзнание отидоха. Но ето, получава се голямото противоречие между истината, която при нас обиквените хора ние си я споделяме, ние я коментираме и реално случилото се като речи, като а даване на орден, като съвместни служби и така, тоест ние препотвърждаваме единството на православието, препотвърждаваме братолюбие и такива неща. Това декорираме. Но за какво единството на православието говорим, когато то реално
си е в разкол православието и ние с тая визита по никакъв начин няма да помогнем да се оправи тоя разкол, защото разколът не е на базата на общуване или необщуване, обичене или необичане, а на базата на много сериозни нарушения и проблеми, създадени от един човек фактически. Но да се върнем на конкретиката от събитието. Още през първия ден на 25-ти патриарх Вартоломей получи ордена на Българската православна църква Свети Александър Невски, първа степен. Това беше взето като решение още през миналата година от Светия Синод, даже доколкото си спомням, в единодушие. За
какво му се дава този орден? Дава му се за заслугите му относно преодоляването на разкола в българската православна църква. разковал от 90-те години, продължил и след това, при което, доколкото аз разбирам, орденът му се връчва за самото свикване на всеправославния събор тук в София 98 година, при който в рамките на няколко дни заседания се преодолява разкола. Какви са всъщност обстоятелствата относно този събор и тези заслуги на патриарх Вартомей и начина, по който се преодолява разкола България? >> Сега тука няколко неща трябва да кажем.
предварително. Първо трябва да кажем, че а българският свети Синод и Българският патриарх са канонични, като така ние трябва да проявяваме към тях едно уважение, едно пълно признаване. Нямаме полулегитимни митрополити или полулегитимен патриарх или нещо подобно или полулегитимен синод. Те са напълно легитимни, напълно канонични, напълно ги признаваме. Уважаваме техния сан, уважаваме йерархията в църквата и подхождайки към тях, докато те не са отстъпили от каноните на църквата, а те не са отстъпили, слава Богу,
ние им даваме пълния кредит на нашето синовно почитание като части от свещената йерархия. То самото понятие йерархия носи понятието за свещено началие. Това е нашето отношение. Ние гледаме, така да се каже, най-доброто за тях и желаем най-доброто за тях. Те, разбира се, влизат в ситуация на църковна дипломация. Сега при дипломацията е естествено, че имаме някакво съобразяване с реалностите, със силите и много други неща. И дипломацията поначало има лоша слава, нали? Дипломатичният език не е езикът на
истината. Той е език на скриване на истината, на премълчаване и други неща, които не са много безобидни, защото в християнството ние сме напълно наясно, че има две стихии. Истината и лъжата. Истината е от Христос. Лъжата е от лукавия. Христос не лъже. Той е истината. И ние, ако по един и друг начин не казваме истината, ако не отстояваме, ако премълчаваме истината, премълчаването на истината е вид лъжа. Това е лъжа чрез премълчаване. И в този смисъл тази църковна дипломация е много
опасна. Едно за личностното състояние на всеки един от участниците от много църковна дипломация ти да станеш съучастник в лъжата. Добронамерена лъжа, разбира се, те всички, нали, пътят към ада е засла добри намерения. До добронамерената лъжа, бидейки лъжа, може да те залепи и ти да изгубиш благодатта си и да работиш не за Христа, а за лукави, мислейки си, че в името на народа го правиш, в името на незнам си какво. Така че тука много е сложно човек да се ориентира как едновременно ти да бъдеш дипломат, да не
бъдеш някакъв, нали, тотален новобранец в тези взаимоотношения, нали, да умееш да провеждаш политика и заедно с това да очаваш истината във всеки миг, а не да кажеш: "Ама аз сега малко ще лъжа чрез премълчаване." И друго нещо е, че всички наши действия, без изключение са под наблюдение. Значи ние не можем да излъжем двама със сигурност. Никога не може да излъжеш Бога, но и никога не може да излъжеш дявола. Ако някой си мисли, че може да надлъже дявола, много се лъже. Се лъже, лъже себе си, нали? Тоест лукавият го лъже де факто чрез лъжата, нали? Не може да излъжеш дявола.
Не може да бъде слуга на двама господари. Поради тази причина човек трябва да, значи в църковната дипломация трябва да отлъв нагоре да влизат. Другите, които не са от лъв нагоре, а се придържат към истината, към Христа. По-добре, отколкото да се мислят за дипломати. вече ти ако си наистина зрял и мъдър, тогава можеш да проведеш църковната, както е свети княз Борис, нали, върховния дипломат, който никога не е излъгал, винаги е 100% на истината, но от това е произтекла най-великата дипломация на неговото време, нали. Така
че там вече да, но иначе в тази политическа политкоректна дипломация там ние трябва да внимаваме да не би от политкоректност всъщност да а влезем в услуга на врага. Примерно този орден, който беше връчен. Значи той се връчва за заслугите на Патриарх Вартоломей към преодоляване на разкола. Но тези заслуги са много съмнителни и много двусмислени. И тука отново бумерангът се връща към нас самите. Събитието стана 1998 г. Къде са протоколите? Защо не са публикувани? Тоест истината. Защо ние крием истината за това събитие? И в
момента ние говорим с имаше ли глава, нямаше ли глава, наш гюро. Ама това събитие стана тука в този царстващ град Света София. Живи са свидетелите. Има записи. Какво чакаме ние тази истина? Докога я крием? Докога ще играем на криеница с народа? Може ли Българска православна църква да участва в някакво недостойно шушо-мушо задкулисно? Има събор, няма събор. Този събор беше важно историческо събитие. Ние бяхме домакин на този събор. Ние при притежаваме целия запис на събитията и аудио, и видео. Имаме десетки живи свидетели, участници в събора и ние в
момента да нямаме все още колко години минаха, близо 30 години ще станат скоро, още нямаме фундаменталното съчинение, което отдавна трябваше да е излязло с православния събор в град Света София 1998 г. Протоколи, богословски коментар, каноничен коментар и така нататък. Това е принос дори към съборното световно православие, начин за решаване на канични проблеми, който впрочем трябва и сега да се приложи по отношение на Украйна. Ама точно това е тука страшното, защото Господ гледа, че ние награждаваме Патриарх Вартоломей за заслуги по преодоляване на събор, които са
съмнителни в момента, в който той е единственият крепител на ключовия разкол в момента в православието, защото той подкрепи не украинската, истинската църква, Украинската православна църква, а техния дядо Пимен и техния а дядо Панкрати и и Калиник. Той тях подкрепи. >> Да. >> И ние сега го награждаваме все едно, че нищо не се е случило. >> Да. Да. >> В Украйна. А там се случи. Той там постъпи точно обратното. Там де факто имаше една законна църква с един
уважаван предстоятел. Тя абсолютно никакви канони не е нарушавала, никакви прегрешения нямаше. До ден днешен никой не е казал гък срещу дядо Онуфрий. при това, че срещу него работи цялата световна медийна система и търси как да го постави. Не са успели. Православната църква и православните няма как да кажат нещо против него и против неговия синод и неговата църква, но държавната власт в Украйна е такава, че тя не не желае. Ама държавната власт, това е >> нали, >> която не е православна, не е християнска православна и и тука е много важен
именно случая с Светософийския събор 98 година, защото по свидетелството на дядо Йосиф, американския наш митрополит, на събора, на самия събор в Свети Александър Невски, патриарх Вартомей е казал на патриарх Максим: "Ваше светейшество, ако не бях Ако бях на ваше място, аз щях да си подам оставката, на което дядо Максим е казал може би най-близящата фраза в твоя живот. Добре, че не сте казва на мое място, защото аз няма да си подам оставката. >> Да. Тоест, като имаме тези свидетелства и от нашия дядо Йофисив се твърди, че и от тогавашния митрополит Ириней по-късно
йерусалимски патриарх, че той също е имал такива разговори с Вартоломей, който му е казал: "Абе, ние трябва да подкрепим Пимен, а пък Максим да си подава оставката, след като имаме >> Точно това е и той как го е аргументирал. Значи той говори, този разговор е между патриарх Вартоломей, митрополит Ириней от Иерусалимската патриаршия, главата на делегацията и александрийския патриарх. >> Да. >> И той им казва: "Ние трябва да подкрепим, Максим трябва да си подаде оставката. Ние трябва да подкрепим
Пимен. Защо? Защото президентът така иска. >> Да, >> точно както беше в Украйна. Президентът така иска. Ама чакай бе, ти отговаряш за църквата. Президентът не е част от църквата. Той е светска институция. Може да иска много неща. Ти гледай за църквата какво е доброто. Затова фактически а той повтаря същия подход, какъвто е било тука. И затова трябва да се издават тия протоколи, да видим кой кой е. >> Това е и начин на мислене. Впрочем >> това е начин на мислене.
>> Държавната власт когото искади държавната власт противно на интересите на църквата. Значи, ако бяха, ако тогавашният Александрийски патриарх и йерусалимския митрополит Илиней бяха казали: "Да, добре, щом тази власт нали така иска, дай да направим хем мир да има в държавата, нали, и светската власт и църквата да си съдействат, щяха да махнат дядо Максим и да се възри дядо Пимен." И тогава това щеше да бъде прецедент ужасяващ. Х >> и в момента в Украина щяха да кажат: "Ами да, ето както в България и вие направете така. Махнете си легитимния
почти светец Онуфрий и сложете този, когото иска президентът, защото натам духа вятъра. >> И то това е примерно патриарх, който 25 години вече е бил патриарх. Ти си го признавал 25 години за патриарх и изведнъж от утре казваш, че не е, ама на какво основание, нали? И някакъв нов играч изведнъж става патриарх. >> Точно затова е лукаво ние да награждаваме патриарх Вратоломей, носителя на секуларната линия. в църквата. Какво казал президентът? Това е секуларно мислене, нали? Ти си а съюзник със света срещу
легитимния а сепризнат глава на църквата. Така че тука м примерът с а събора от 98 година е много показателен и точно там ние нямаме никакво основание да го награждаваме. Нещо повече, патриарх Максим, който беше главният потърпевщ на разкола, върху него се изсипа толкова много клевети, толкова много кал, че вероятно той директно отишъл в рая заради това, заради тези хули, които той претърпя с нечуван стоицизъм. Та Патриарх Максим, ако наистина Патриарх Вартоломей беше му помогнал в преодоляването на разкола, щеше да
бъде първият, който щеше да го награди >> своевременно. веднага >> веднага с най-висшия орден, >> но ние понеже знаем двойната игра на Патриарх Вартоломей >> и той я знаем по случайност. Случайно дядо Йосиф написал, случайно някой направил филм за патриарх Ириней и той си спомнял как като митрополит какво станало. Ами ако не бяха го записали, къде е нашата работа? Ние трябваше да ги интервюираме всичките, и Ириней, и Александрийския, и Антиохийския, и този, и този, и този, докато са още пресни нещата. Ми та е жива история. Да кажем,
че тогава действително българската църква е била в много сериозна криза и когато говорим за криза на църквата, това не е просто криза на висшия клир, на патриарх, митрополит и сино. Това е криза на цялостния организъм на църквата, на народа. Това, че нямаше млади хора тогава в църквата, нямаше хора съзнателни или поне не е достатъчно, за да могат да проследят процес. То затова сме го докарали до там, нали, до разкол. Той като кола ни съсипа, между другото, >> да, но той е както е причина за много неща, така той е и следствие от много
неща, от безхаберието ни, от неверието ни, от всичко. Така че в едно такова състояние не очакваш от народа в неговите единици или общност да след като са го докарали до толкова кризисно състояние, сега пък да вземат и да отразяват в историята да оставят нещата. Така че той е ком комплексен проблем всичкото това нещо, но уточняваме, че единственото, за което би могло да се благодари на Патриарх Вартоломей, е, че реално е свикал тоя събор. Но какви са били неговите намерения? Е, това кажем, да, защото все пак свикл го е, нали, с неговите така обичани прерогативи за
свикване и за тези неща в старата традиция. Свикал е събора, събрала ги е всичките тези хора тук в София. Но какви са били неговите намерения и как е планирал той да разреши разкола и проблема да го оправи. >> Имаме друга друго свидетелство. И сега как да си обясним това, което сино да направиш с въобще гласуването на тоя орден и връчването му. Това е пак в сферата на църковната дипломация, но когато то не почива на реални факти и не почива на истината, как да го обясним? Това е някакво незнание от тяхна страна, защото сега все пак дори и когато си
архиерей може да не знаеш нещо. Възможно е да страдаш от незнание, но всички ли да страдат от незнание? Не мога да го разбера. >> Не е въпросът за всички въпроси е пак да кажа, несвършената ни работа. Ние хубаво си говорим, обаче трябва да се работи. Значи, ако ние, който е един от нас се беше взел и бе казал: "Тука имаме историческо събитие, събор, дай да го изследваме, да разберем движещите сили. Всички са живи, всички могат да ни разкажат и ние бяхме свършили тази работа. Тя щеше да бъде истина. И стъпвайки върху тази истина, ние можех
да направим някаква следваща стъпка. Дали ще наградим Патриах Вартоломей, дали ще го порицаем, дали ще го разобличим, нали, въз основа на свършената работа и на установената историческа истина. Като не сме свършили работата, сме в царство на призраци. Ние си въобразяваме, че той така благодетелно се е съгласил, ама той е имал друга адженда, той е имал други намерения, нали? Или може би е имал добри намерения туй това да се изследва, >> но не може да го докажем, да кажем. Гледаме крайния резултат. >> Ама имаме имаме свидетелства. Имаме
свидетелства. Имаме живи свидетели. Така че нещата са доказани, но повърхностно. >> Случайно. Така се е случило. Някой се сетил да направи запис, оня от дума на дума го казал. Това трябваше да бъде системно и това трябваше да бъде не просто системно, а част от един организъм на църквата, който произвежда смисли, който произвежда истина, който произвежда ориентири въз основа на това, което се случва. Иначе ние ставаме като лист, воден от вятъра. Натука духни и ти натам отиваш натам дух не е паднеш в калта, нали? Нямаш ориентир. Къде е нашият ориентир? Нямаме го. А
несвършената работа ние играем на дребно, а фундаменталните въпроси, свързани с Българската православна църква, стоят неразрешени и неосмислени. Добре, къде е мястото примерно на народа, на миряните, които все пак ние може да нямаме църковен а не сме в клира, да кажем, особено във висшия клир, но ние имаме разум, образование, компетенция, експертиза в различни сфери. къде е нашият принос, къде може да бъде нашият принос в осмислянето на точно такива проблеми, защото ето сега покрай всичките а проблеми и пак повтарям тази буквално бездна в
съзнанието и интерпретацията на събитията между висшия клир и обиклените вярващи, което може да доведе до печални последици в бъдеще, ако продължаваме по тоя начин. Та покрай всичко това се заговори за отново за свикването на църковния събор в България, който по устав всеки четири години в тежко нарушение на устава ние вече 17 години нямаме събора, а не е като да няма въпроси, които трябва да се обсъждат, защото ако това тази бездна между духовници и миряни се запази, църквата може да се разпадне в един момент и да претърпи тежка криза. Много хора се
опасяват, че точно към това се насочвам. Някои казват да свикаме богословска конференция, да изясним въпросите. Това, което направиха нашите архиереи, беше ли съответстваше ли на истината? Беше ли достатъчно осведомено като факти, като поведение, като всичко? Други казват директно да се свика църковен събор, което е кронично и правилно и уставно. Тоест и вече тука се поставя въпросът за нашата роля на обикновените хора, на обиквените вярващи. къде сме, с какво може да допринесем, как кой е изходът от тая ситуация? >> Не, ние разбира се участваме в тези
процеси. Всеки трябва да участва съобразно с така своята степен на компетентност. Значи един, да кажем, богослов не може да каже това не е моя работа, защото ако ти не беше учил богословие, ако не беше знаещ, може да кажеш не е моя работа, нали? И ги разбирам нещата. Не мога да преценя. Напротив, в тебе е инвестирала държавата, а църквата е инвестирала да имаш някаква компетентност и това е някакъв талант. Господ ти го е дал. Ти този талант, ако го заровиш, за да не се караш с колегите и с нали йерархията и така нататък, Господ ще ти търси сметка.
Ще каже: "Ти в погреба този талант, не го умножи." И обратно, ако ние си свършим работата, аз съм сигурен, че ако ние бяхме си свършили работата поетапно по всички тези ключови въпроси, които стоят неизяснени, щеше да е друго. Фактически Господ какво казва на своите ученици? Вие сте солта на земята, но ако солтат изгуби силата си, тя за нищо не става и трябва да я изхвърлят хората и да я тъпчат. Значи коя е силата на солта? Коя е силата на солта? Истината. Никаква друга сила няма. Ние ако сме солта на земята, ние сме
солта заради истината, заради Христос. Ако ние тази истина не я уделотворяваме всеки в своята сфера, примерно да кажем, а един иконописец може да прави някакви модернистични икони, неканонични, неистинни, а и да лъжа маса народ. Имаше такива не немалко примери, нали? И може обратното да прави иконопис истинна. Един богослов може да обикаля около важните теми, да бяга от важните теми. Може и точно обратно да каже няма кой друг. И тука пак се връщам към примера на дядо Георги от Джегларци. Когато трима свещеници
високо образовани с духовна академия, не само семинаристи, с духовна академия хвърлят расата под натиска на атеистичния режим. Този, който няма, той има трети клас образование, няма право да кандидатства в семинарията, нали, решава той да запълни вакуума и по същия начин и ние всеки на своето място да не се оправдаваме, ама аз кой съм, че ще нали участвам в този дебат, защото съобразва нашата компетентност, ако компетентните са овакантили местата от малодушие от нямането. Всеки от нас трябва да запълни този вакуум и да се осъществи, както
дядо Георги се осъществи като духовник, ако това ти е призванието, разбира се, ако това ти е дадения от Бога талант, защото а тези неизяснени въпроси това е фактически дефицит на истина. Ние, когато не сме си свършили работата, резултатът е дефицит на истината. В нашата църква има и голям дефицит на истина. Ние нямаме истина относно примерно българската екзархия. Нямаме истина относно участието в революционните борби, нали? Прав ли е поп Груйо Бански, когато а кощунствено символ на вярата чете на оборище или това е кощунство, нали?
Вярвам в едина голгота балканска гол иже онес твой спасител, нали? Това е на поп Груйо Бански, нали? Вероюто. Да. И всички са очаровани, разбира се, от това нещо. Да, да, нали? Църквата не се е произнесла. >> Прав ли е поп Гру? Допустимо ли е това кощунство в тая ситуация, нали? Или не е прав, нали? Всички си го хвалят, нали? Там сигурно има паметници, нали? Така че тези дефицити наистина те не са безплатни. Ние ги плащаме, защото когато имаш дефицит наистина, кой попълва дефицита? Лъжата. Лъжата. Не е случайно. Поп Крип Бански не е просто
абикирал от това, че слугувал на Бога и в момента слугува на себе си. Не слугува на другия, нали. Така че тези дефицити наистина а са свръх доставки на лъжа >> и по-скоро както казваш ти премълчаването начало не лъ лъжа, премълчаване на >> именно. Да. А що да кажем истината? Като ще ни се обиди тоя, ще ни се обиди и оня. И така десетилетие наред. Това е трупано. Трупано >> и преди 9 септември, и след 9 септември, и сега, нали, продължаваме да ние, които
не сме църковни дипломати и не сме длъжни да се съобразяваме, бием църковните дипломати като лъжем, като като дърти дипломати лъжем, нали? Това нещо, ако за един дипломат в дадена ситуация можем да го оправдаем донякъде, нали, То затова, че ние, не дипломатите, играем през цялото време политкоректно, тоест лъжовно, а това нещо не е оправдано и аз си мисля, че м този казус, значи какви са нашите плюсове от този минус, нали, посещението, то така или иначе беше изпъстрено с м реверанси към Цариградския патриарх, тоест
услужа услуги към неговия Хюб. брист, който би могъл да стане пагубен за православието, не дай си боже, ако се уделотвори, ако си остане само като така лично самохвалство или щеславие еди доди, но ако той се опита да го удолетвори и ние му съдействаме в това, това е много лошо. Та изводът е, че ние с този минус можем обаче да имаме няколко плюса. Примерно французите имат една хубава поговорка: "А, трябва да отстъпиш малко, за да скочиш по-високох, >> за да се засилиш." Тоест това отстъпничество, което беше а така малко
срамна работа в нафенер не е нещо не е смъртен грях, не е нещо фатално и окончателно и би могло да се използва като засилване за по-висок скок. >> Само нещо да ти кажа. Едно е да уважаваш катедрата, църквата, нейната история и всичко. Друго е обаче, когато там има един човек, който върши, твори проблеми. Значи ти може да уважаваш Константинополската църква, катедрата с нейната история, но конкретния представител, който в момента седи там на трона, примерно, може да не му гласуваш това. Не, >> не, виж сега, точно обратното. Значи
точно историята на тази църква е ужасяваща. Ужасяваща. Няма друга църква с толкова ужасна история. То не бяха ариани, то не бяха монотелити, то не бяха несторияни, то не бяха иконоборци, то не бяха унияти, нали, сега икуменисти нали такива паписти и така нататък. Тоест това е една много проблематична история. Ако тя беше светла история >> и сега в момента да имаме един, който нали злоупотребява, не. Тази история е на пресекулки, нали? Добри, лоши, добри. И добрите, с които се хвалим, Григорий,
Йоан, а нали Фоти, ми те всичките бяха изгонени. Свети Григорий Богослов е изгонен от Константинопол. Свети Йоан Затолс с позор изгонен, пратен в изгнание два пъти, нали? Свети Фотий позорно изгонен, нали. Така че, а дори светлите, най-светлите, най-великите, нали, и те са а пострадали заради столичността, заради това, че императорът нали в момента имало друг интерес и ги изгонва и ги изритва позорно. Тоест лошото премълчаваме, казваме само е доброто. >> А когато лъжеш, ти служиш на лукави. Ние трябва да изясним на кого служим и в
този смисъл трябва да имаме един личен такъв а кодекс, протокол, че истината е Христос, а всичко друго е от лукавия. То е много просто. Не може да излъжиш Бога, не може да излъжеш лукавия. Трябва да прилагаме Христос като критерий за всичко, тоест истината като критерий за всичко и всичко друго е от лукавия. Сега, а при това положение примерно капана, който нали беше вкаран българският патриарх и трябва да го наречем със соственото му име, той беше вкаран в капан и
всички ние трябва да видим ами кой го вкара капана. То туй е най-важното. Кой как? Това става пред очите ни. Кой как го вкара в капана? Тука, тука, тука и да си направим изводите. Това си спомням в кръстника, заменития филм Дон Корлионе, стария Дон Корлионе каза на Майкъл: "Знаеш ли кой ще бъде предателят?" Защото явно отвътре ще го предадат. Този казва, който те покани на среща с Бързин ли беше, кой беше там главния злодей, нали? Този казва от твоите хора, който те покани на помирителна среща с бързини, ей той ще е предателят. И точно така и стана, нали? Там имаше
един Тесио, нали, най-верният, дясна ръка на Дон Корлионе го предаде, нали, но той беше човекът, който задейства капана. И ние тука трябва да видим кой задейства капана. Това е голям плюс. Ако ти от един такъв, нали, пореден минус, какъвто беше тази среща, не е болка за умирачка. Не трябва да я драматизираме. Ако ти от това си изясниш кой е картицата, кой е предателят, кой те вкарва в схемите на неистината, в схемите на дипломатичното съучастие с лукавия, това е голям плюс. Ти високо ще скочиш от това
отстъпничество. Трябва да трупаме изводи, мъдрост, опит от всичко, което се случи. >> Да, точно това. И фактически всеки може да си направи извода. ще каже как ме излъгаха мен с това, това примерно да вземем нали терминологията. Ама затова друг път трябва да говорим, че е голяма тема, нали трябва да направим много простичко нещо. Две графи, нали, от едната страна истината, от другото другото. А >> от другата страна истината каква е? Истанбул. Истина ли е? Истина е. От друга страна Константинопол.
>> Има ли такова нещо? >> Да. То е утопия. Доколкото миналото >> приключил е 1453. >> Дефакто да. Царстващият град ние го наричаме, нали? Това е нали утопията, действителността. Нищо подобно, нали? Вселенски ли е патриархът? Това е в утопиите, в действителността. Нищо подобно, нали. Ето този а дискурс, наратив на лъжата, ако ние го приемем като чиста монета, той заразява. Той фактически това е квасът, който съсипва нали
цялото вино и то се вкисва, нали. Ако ние вкараме лъжата в дори в терминологията в в най-обикновените думички, >> Великата Христова църква, >> Великата Христова църква. Да, да, да. някак си има нещо не наред. >> Да. Да. Ти наричат Великата Христова църква, само че има четири минарета, нали? И горе имаш полумесец, а не кръст, нали, тази малка подобност. >> Тоест нещо се е променило във фактическата ситуация, в обстановката, в обстоятелствата се е променило, но ние си оставаме в романтичното минало.
>> То не е романтично, то е точно утопия. Фактически 90% от злините в историята на човечето и то това всички сме го разбрали се дължи на утопии, а не на зло развято на на знамето. Ние тръгваме с цел нали зло. Не всички тръгваме с знамето на доброто, на мира, на справедливостта и така нататък, нали. Но реално погледнато това са утопии и ние трябва да различаваме, защото християнството е всичко друго освен утопия. Ние трябва да сложим утопиите, тоест лъжите в една графа, истините в друга графа и да видим защо ние слугуваме на тези утопии до ден днешен и
наричаме аа нали истината с лъжа, нали. А това нещо няма как да да доведе до добро. Ние трябва да знаем, че Христос, значи ние примерно, а да вземем църквата в Свети Георги, в Фенер, Витлеемската пещера е велика. В нея има волове и магарета, слама и дървени някакви греди. Тя е велика. Юсиняновата света София навремето цялата в златни мозаики и с олтар и престол от от лято сребро не е сребър на теникия масивно сребро и злато е също велика и едното и другото а свети
Георги във Венер не е велика защото нито е скромна като витлеемската пещера Ра, нито е царстведа, както е Света София. Тя е посредствена. И ти това как да го наричаш Великата църква? Аз много искам някой път да си поговорим точно за промяната в обстоятелствата, за това, че от старовремешната пентархия сега не е останало почти нищо фактически, нито като православни народи, нито като православни държави. Това са едни катедри, които са останали на на принципа на приемствеността и запазването на някакво статукво, което е
изчезнало. Същевременно имаш цели нови народи и държави влезли в църквата, които имат все още са православни народи с православни държави, славянски църкви, със столици по няколко милиона човека, където живеят действително православно население с реалнодействащи храмове, с манастири, с монашество и някак си това нещо се оставя в периферията на нашия поглед въобще към реалността. Но исках само да се върнем на още нещо. Какви изводи си направих примерно лично аз от това посещение? Ето ние се излъгахме в нашите надежди, че нашите архиереи по някакъв начин ще надскочат и себе си, и
нас като църква и всичко и ще примерно ще кажат истината, че ще кажат абе поне да запитат, да има някакъв коментар на това чествена на 1700-годишнината от първия вселенски събор да изкоментира добре де, ама защо не го направихме православно честване? Какво направихте вие? Аз почти Ти съм сигурен и не знам ти какво мислиш, но че въобще не се е отворил въпрос при това посещение сега, което се случи за честването на 1700-годишната. Защо? А ние си чествахме тука в София, в Пловдив, той си чества в там с папата. Всеки си чества по самостоятелно, нали? Координиращата роля
на православието, обединяваща роля някак си не я видяхме преди това честване. Но за за нашите архиерейси мисля, че както вече казах, те не нямат а насоченост да съдят някого. И ако погледнем дори всъщност нашите собствени вътрешни дела вътре в Българската православна църква, ние виждаме много наши нерешени проблеми, които или не искат, или не могат да ги решат нашите рахерей синот. Значи печално известният ни канор, който още не може да го решим като проблем тоя човек и други а хора, които не искам да назовавам, нали, като имена, които създават огромна съблазъност. Тоест, ние
вътре не сме успели да си решим в българската църква проблемите. А ние ще решим, нали, вселенски проблем. А нали просто явно се излъгахме в надеждите си, имахме по-големи очаквания и тогава всъщност се случва разочарованието, когато имаш по-големи очаквания от това, което реално се случва, защото какви са основните, реалните прероготиви на всеки един епископ, на всеки един архиерей по църковното право той има три права и три задължения основни. Това ми е правило винаги впечатление много важно. Богослужение, управление и учение. Нашите архиереи служат, без съмнение
управляват, но в учението аз мисля, че ето сега ти те принот една много добра възможност да аргументират и обяснят своите действия примерно на народа, защото трябва да има реална комуникация и учителна учително взаимодействие между архиерей и народ. Това исках да дам като един коментар просто за и какво реално трябва да се прави за в бъдеще. Ами тука пак влизаме в случая с отец Георги. А когато една работа не се върши от титулярите, >> Мхм. >> Има вакуум, >> да,
>> на свършена работа, която работа при всички случаи трябва да бъде произвеждане на истина. Това е работата на на християните. да произвеждат истината по всички въпроси, да я изясняват, да я формулират, да я озавеждат с терминология, с трудове, с видеа, с всичко, нали. Ако тази работа не се върши от от структурите, от институциите, ми ние трябва да запретнем ръкавите и да я вършим. Ако ние не я свършим, тя именно като не свършена, а вакуумът се запълва от лукавия и ние ставаме пленници на терминология, на опорни точки, на а
погрешни страхове. Ние не знаем от какво се страхуваме. Значи това, че ние сме малка църква, слаба църква, че дядо Георги беше най-малкият и най-слабия. >> Да. в най-скапаното село, но той проповядваше по-гръгласно, отколкото патриарха. >> И впрочем, ако народът е незнаещ, а този, който е трябвало да го направи знаещ, са пак духовниците. Ако ти не можеш да се оплакваш, че народът ти не знае, че се обърква, че прави неправения интерпретации, >> и трябва да помагаме на духовните. Ние не можем да да кажем, нали, че а ние сме
нали пасивни реципиенти на тяхната работа. Ние заедно, >> всички заедно трябва да >> Всички заедно, да, епископи, свещеници, трябва да си даваме кураж едни на други. Без нашия кураж и свещеникът няма да има кураж. Той ще остане самичък срещу света, нали? Епископът, ако няма натиск от свещенството, от богословието, от мирените и той се чувства пленник на света. Така че един от плюсовете на всички тези минуси е именно на нали да кажем нашата малодушна така политика църковна към настоящото време. А един от
плюсовете на този минус е, че ние трябва да преминем вече в едно изповедничество, в едно свидетелство за истината и само истината и да не се страхуваме. От какво се страхуваме? Щом Христос е с нас, щом и ние сега в тази идващата 2026 година имаме славен юбилей, славна годишнина. 10 години от подвига на българската църква, най-великото деяние на Българската православна църква в 21 век. Аз тука специално искам да размахам тази книга, защото в нея е показано как стана това чудо. Това си беше Божие чудо.
Над нашите възможности, над свършената работа. Не бяхме си свършили работата, не бяхме осмислили всичко. Обаче Господ помогна, разбира се, и българската църква извърши този подвиг. И ние трябва да се получаваме е от тези светли примери, защото в тази наша немощ се проявява Божията сила. Ако ние бяхме обзаведени с всичко, то не бяха богословии, то не бяха трудове, всеки въпрос изяснен, нали, във видеа умножен, нали, да кажеш ние човеците се справихме. Е, Господ, нали, той само благославя. Не, ние човеците не се справихме.
Но чудото стана, чудото скрит. И сега аз чувам едни така де да знам откъде, нали, ама дали казва няма да ги натиснат, нали, да признаят крит съдна дата. Абе кой ще ги натисне, с какво ще ги натисне и какво има да признават? Този позор, тази мръсна дума, Критския събор. Аз не мога да си представя един български митрополит, който преди 10 години се е увенчал със слава, гласувайки против позора на Крит. Сега изведнъж да си пропилее всичките тези заслуги към църквата, защото те отговарят. Ние не отговаряме за или поне на много ниска степен, нали, колкото ни е дадено,
толкоз. Ама те имат по-висока степен на отговорност и там те са извършили Божие чудо. И сега изведнъж ние да кажем, ами извинявайте, че ставахме герои. Извинявайте, че нали спасихме положението, нали от изгубена позиция. Бог напразно напразно направи това чудо чрез нас. Ние по-добре да не сме носители на на такива високи подвизи, ами по-добре да се върнем в блатото, нали? Това нищо не може да се случи. Това нещо не може да се случи най-малко, дето се казва от себежение. От себеуважение. Българската църква излезе с писмен документ, в който казва,
"Този събор не е нито свят, нито а как беше дали велики свят, нали?" Ами как ще е велики свят? Като противоречи на същността на християнството в някои отношения, разбира се, то иначе в многото бла-бла, нали, имаше всичко хубаво, нали, но там, където беше баш приносът на събора, нали, приносът беше отрицателен. Така че, а този пример за мен, ние трябва да изследваме точно тези примери >> как от нищо нещо, от слабост в подвиг, нали, ето тези примери са нашите примери. Ние не можем от преизобилие на а интелект, на а така
качество, нали, нали? Не. Ние от немощ правим подвизи, нали, имам предвид в България от немощ и ние трябва да го докажем това нещо и в бъдеще, защото няма да свършат изкушенията, няма да свършат капаните, ще се появяват нови и нови и насред тази отстъпническа тенденция аа едно опълчване срещу Духа на отсъпничеството веднага ще се забележи, веднага ще има резултат. Хората чакат не само в България, православните и в Полша, и в чешките земи, и в Украйна, и
в Северна Македония, и в Албания, навсякъде са на същия хал като нас по един и друг начин. затрупани с компромиси, затрупани със светски лостове, които им извиват ръцете, нали, и съзнанието, че са слаби, че са девета дупка на кавала. И когато едни други слаби, каквито са, да кажем, българите, изведнъж кажат не на Сатаната и да на Христа, не на лъжата, да на истината, това вълничките се разпространяват кръгообразно и достигат до всяко православно сърце. И аз съм сигурен, че Българската православна църква не е
казвала своята последна и предпоследна дума в добрия смисъл на православието. Ние имаме тепърва какво да кажем и не трябва да се нито страхуваме, нито преопасяваме, защото а Христос е с нас и като е той с нас, ние от кого се страхуваме? >> Този контекст само последен въпрос да ти задам, защото все пак хората се притесняват, тъй като българският патриарх и рехерей те присъстваха на онази съборна служба на 26-ти в Свети Георгий храма и изслушаха как патриарх Вартомей поменава разколническата структура в а в Украйна
в неговия диптих по време на светата литургия. И сега някои аа има два две линии на коментар, които чух. Едната казваето все пак те се бяха разбрали и патриарх Даниил изрично беше казал, че не желае да се служи с такива архиереи, защото не е призната тази църква у нас. И той отстоя своята принципи, което е истина, отстоя своите принципи и си седеше на неговата позиция, че докато нямаме решение тая църква, ние не сме я признали. Обаче другите казват сега това затопляне и включително тази служба, която се случи, е пряк път към признаване на а православна църква в
Украйна, новата структура от Българската православна църква, което нали за за вярващите хора би било страшно канонично нарушение. Краничето с престъпление. Къде е истината? Според тебе в краткосрочен, дългосрочен план тръгва ли българската църква към признаване на тази украинска църковна структура и цялостно погледнато а започваме ли да играе да се съобразяваме с дневния ред на Цариград оттука нататъка? И какви са най с две думи според тебе дългосрочните последици от това посещение? Ще има ли такова посещение, да кажем и в другите
православни църкви. Аз лично очаквам да има и в другите църкви. >> Ами да, такива посещения може да има, но те реално погледнато са протоколни. От тях не произтича само по себе си нищо. >> В завързване на тесни връзки от църкте. >> Не, не, това това не е сериозно. Това не е сериозно, защото връзките или ги има в при в съвременния свят, където а в GSM-а си ти имаш пряка визуална връзка с Антарктида и с Северния полюс, нали, да говорим, че трябва специално, нали, да се прави специално посещение протоколно с алтанат, няма смисъл, ако има желание за комуникация, за обсъждане на въпроси.
Това нещо може да се осъществи по 1000 начини. А нещо повече бих казал, че точно съвременните комуникации дефакто обезмислят тези посещения, защото ако те са били невъзможни в пети век поради разстоянията и така нататък, ако са станали възможни в 19 век, нали, защото технологията го позволява, то пък при съвременната технологиите стават излишни. >> Тоест с една видеоконферентна връзка може да си каже много. Абсолютно абсолютно да. Не че това трябва да отрича живия контакт, но живи контакти те имаха и на опелото на Анастасии
албански, нали. Така че живи контакти винаги се случват и защото опилото, слава богу, засега не се прави по по им изкаразите вдерта. >> Слава богу, всички тези тайнствата са са наистина >> присъствени. >> Присъствени, да. Но там става и със служението, там става и причастието, нали така че >> важно беше литургията. Важно беше съборната литургия. >> Това беше целта. >> Ама ама не не не е така. Значи събортна литургия ние имахме и при интронизацията
на на Патрих Даниел. >> Да. >> Макар че точно тогава Патрих Вратолмей много злокачествено избяга. >> Изчезна някъ, >> да, което беше шамар, разбира се, неприятен и глупав. Той, ако беше по-умен, нямаше да го направи, но с глупи. Както и да е. Но неговата делегация беше в съслужение. Край. >> Там въпросът е приключен. Щом като ние сме в съсложение с архиерей, нашият патриарх е в съслужение с архиерей на фенер, значи с това
въпросът е приключен за съслужението. Лично какво означава? Нали лично? Хубаво, ама ние сме една църква. Ние сме да не забравяме, че тези деления, нали, на по местни църкви, това е административна работа. Ние сме една църква Ние сме една църква, разбира се, да. Ние сме една църква. А та това е едното по отношение на признаването на на разколниците в Украйна за сметка на а каноничната и автентичната а изповедническата Украинска православна църква, която с кръв в момента плаща за разкола на Вартоломей, а аз смятам, че няма никаква опасност да се приеме от
Българската православна църква по няколко причини. Първата причина е истината. Няма как да излъжеш. Каноните са перфектни. Това, което прави Патриату, е неканонично. >> То е даже нищожно от юридическа гледна точка. >> Това са актове, които не пораждат нито. >> Точно така. Абсолютно, нали. Така че там по отношение на истината е ясно защо Българската православна църква ще иска да бъде в така групата на на на лукавия, а не в групата на Бога. Това нещо е ни е полезно.
Второто нещо, много силен фактор върху богословското икономичното съзнание на българската църква е госдин Тръмп и още един господин Джейди Ванс, нали? Аз >> дивни и православни християни, >> дивни богослови и видни християни, нали? Мисля си, че колкото повече месеци минават в тази ситуация, защото Хегемона с Съединените щати, сега там взаимоотношенията между дълбоко държава и Тръмп са сложни и това е друга голяма тема. Не е наша тема, нали? Но дълбоката държава, а тя играе двойна игра. Тоест Тръмп не е ангел небесен спрямо дълбоката държава, напротив. Но а
там имаме две крила. И сега крилото Тръмп настъпва, а още не е достигнало до до българските предели, нали? Още ние служим на Байдън, нали тукашната върхушка още така. >> Ние сме със забавене месеци и години, >> а може би и години. Да, да. Но така или иначе те виждат >> на хоризонта, че имаме смяна на шерифа. И при това положение е много глупаво. Ти, когато беше предишният шериф, нали, не го направи, нали, а сега, когато е новият шериф, да го направиш е много тъпо, нали. Така че по линия на елементарната а балканска хитрост, нали,
всеки може да си направи сметката, нали, че това е много лош момент, нали. Точно ние, българите, имаме обичая да скачаме в губещата колесница, нали, при първата световна война, при Втората светов война, нали. >> То вече, когато загубата е очевидна, ние точно така забаве. Да, >> това е български патент, но ми се струва, че а не може и тука да се повтори, така че няма да го има това нещо. А и слава богу, де, но тука не е въпросът просто да избегнем едно такова позоряване. Въпросът е точно обратното. В този малодушен свят, в който всички
малко или много политкоректничат по едните по геополитически причини, другите по дребни, нали, конюнктурни някакви. Мисля, че е много привлекателно ние да се покажем хора с принципи, хора с Христос в сърцето и в словото, нали, и в съвестта. А и в ума, защото умът за какво ни е даден? И за богопознание, разбира се. Той не ни е даден за шикалкавим, да хитруваме на дребно и да се излагаме, защото кого ще излъжеш? Кого ще излъжеш освен себе си? Така че аз лично очаквам проявления на а доблест от страна на българската църква. Да, тука се
изложихме. приемаме този срам, ще живеем с него известно време, но той не ни определя, той не е дефинитивен. >> Ама аз от изказванията на нашите архиереи не забелязах такова съзнание. Те >> това е друго >> много добре. >> Това е друго. Не, не, не, не, не. Виж сега, те не смятат, че всичко е наред. О, не, не, не. Те не смятат, че всичко е наред, но както се казва на френската поговорка, нали, създава добър добър вид при лоша игра, нали. паднали са само
двойки и тройки, а ти все едноче имаш кареаса, нали така се играе в >> тая игра ги има тези похвати. А аз мисля, че осмислянето на историята и на събитията, започвайки още от екзархията, минавайки през комунизма, минавайки през разкола, минавайки през събора 98ма година, Крит и така нататък, всичко това тече и всеки от нас, миренин, архиерей или свещеник, няма значение, а лека-полека съзрява за това, че ние живеем в едни прекрасни времена. Ние живеем във времена, в които още е възможно да бъдеш с Христа и да не
ти отдележдат главата. Още да бъдеш с Христа и да не те маргинализират от утре, да ти изключат GSM, да ти вземат банковата сметка и да те опозорят, нали, с всички медии да се хвърля върху тебе. Няма го това нещо. Това може би ще стане след 20-30 години, не знаем. Но ние в момента живеем в едно такова благодатно време, където можем да бъдем, нали, в истината, без това да изисква от нас някакви непосилни кръстове, които да не можем да помръднем. Не. Нашият кръст е посилен и ние просто трябва да го нарамим и да тръгнем с него и ще видим как ще се учудим
как точно тези наши архиереи, които гледат настрана и каканижат, нали, могат да направят такъв подвиг, както беше крит. Аз очаквам това нещо да се случи а така в обозримото бъдеще. Ами само за да завърша да кажа, че и по темата с Доналд Тръп и това, което подаде така като намек, си мисля, че тази война в крайна сметка трябва и да свърши в един момент и може би идната година е точно моментът, в който тя 26-та година да свърши и с нейния край би трябвало да се разреши по някакъв начин и църковния въпрос в Украйна. Всички това се
надяваме и може би дори няма да се наложи българската църква да взима конкретно решение, защото те там ще го решат по някакъв начин въпроса >> и ще приключи а по някакъв дефиниран начин. А относно нашите архиереи, всички ние се молим за тях и оставяме техни чеда и се надяваме и в бъдеще да може да комуникираме с тях по важните теми и остават предложенията действително или за конференция, или за свикване на събора, който разбира се пак синода трябва да свика, но ако получи достатъчно много призиви за това, надявам се просто да изпълни устъва. А,
искам да ти благодаря за всичко това, което каза и се надявам, че сме успели да успокоим поне малко хората, които бяха твърде притеснени и действително установихме и причините за това притеснение. Показахме проблемите. Надявам се и да има добри последствия от това, което казахме. Ние трябва да помагаме на нашите архиереи с истината. >> Да. >> С нищо друго не може да им помогнем. с истината и още истина и още истина. Това е нашата помощ за нашите йереи и архиереи. И аз съм сигурен, че а заедно
с истината ние можем да обърнем тази тенденция, която в момента виждаме, нали, в българското общество, нали, една а криза перманентна, една крива насочена надолу. Това нещо би могло да се обърне с истината, с истината, тоест с Христос. Да, дано да се запази мира, целостта и сговора в Българската православна църква на базата на, разбира се, на тази истина, а не на нещо друго. И да си пожелавам една хубава, благодатна и ползотворна нова 2026 година. Благодаря ти още веднъж и до нови срещи. И аз ти
благодаря. У