Драги приятели, от 5 години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е «Данте и човекобожието». През тази година се навършват 700 години от смъртта на Данте Алигиери. Във връзка с това ще направим две или три беседи, свързани с него. Той е роден около 1265 година и умира на 13-14 септември, нощта на 13-14 септември, 1321 година. Така че настоящата година е кръгла годишнина и разбира се Италия и не само Италия посвещават тази година на Данте. Данте е ключова фигура на Ренесанса, можем да кажем ключът към разбирането на Ренесанса.
Обикновено когато се говори за Ренесанса, се смята, че това е като цяло една светла епоха в историята на човечеството, едва ли не най-светлата епоха. Задълбочените учени винаги добавят, че тя има и своя тъмна страна на светлата епоха. Това са Данте, Петрарка, Ботичели, Лоренцо Великолепни, Брунелески, Донатело, Леонардо, Микеланджело, Рафаело и така нататък. А тъмната страна са Борджиите, Александър Борджия, Чезаре Борджия, отровите, злодеите, макиявели с неговата представа за циничния безскруполен владетел и прочие. Това е един вид тъмната страна. И като връх на мъдростта се смята, че тези две страни са неотделими, че това са двете страни на един медал, но че не може едната без другата. Ние обаче, както и друг път сме говорили, се насочваме към мнимата светла страна на Ренесанса и виждаме, че тя всъщност е основната. Основната, главната, главното зло. Главното зло е в тъй наречената светла страна, в тъй наречените титани. И първия се признат титан на Ренесанса е Данте. Дали е първия, това е съвсем друг въпрос, ако почнем да говорим за Човекобожието, ще видим, че преди него има и други титанични фигури в Човекобожието. Но те са по-малко видими за широката публика. Данте е взял мястото на един вид първенец. Той е в няколко отношения в ключова фигура. Първо, той е гордостта на Флоренция.
А Флоренция пък е сърцето на Ренесанса. Това е работилницата на Ренесанса, творческата лаборатория. Така че, бидейки ключа към Флоренция, естествено, че Данте става ключ към цялото явление. Емблематизирано от Флоренция, от дългата поредица от велики флорентинци. От друга страна, той е бащата на италианския език. Това е едно от неговите прозвища. Бащата на италианския език. Неговите произведения, особено така наречената божествена комедия, става еталон за италианския език. Разбира се, заедно със сонетите на Петрарка и с писанията на Бокачо. Така наречените три корони. Данте, Петрарка, Бокачо. Но сред тях, все пак, Данте, безспорно е първенеца във всяко отношение. И за това той се смята за бащата на италианския език. Аз знаем колко пряка е връзката между език и мислене.
Естествено, че когато се изучава италианския език, изучават Данте, още от 14 век. И в този смисъл, той е също така крайъгълен камък. Да не забравяме, че италианския език, около три века, 14, 15 и 16, е главния културен език на Европа. Водещия. След това става френския. Така, че 300 години Европа се кланя на италиански език, т.е. на бащата Данте. И третото нещо, относно поезията. Той е поетът, върховният поет. Като се каже на италиански върховният поет, или дори само поетът, се разбира Данте. Така, че по няколко взаимосвързани направления, той е в началото и е главния и е господстващия. За Флоренция, т.е. Италия, т.е. Ренесанса. И това започва още от 14 век. Още от 14 век той е един вид канонизиран от Джовани Бокачо, обявен за върховен във всяко едно отношение. Дори когато към средата на 14 век Бокачо пише неговото жизнеописание, Той го нарича така
Малък трактат за във възхвала на Данте Тратателло ин лауде ди Данте Малък трактатче във възхвала на Данте Това не е просто жизнеописание, а е похвално слово. Житие. Не случайно преводачите на български език на този малък трактат Са го превели много правилно. Житие на Данте Отношението е вече към някакъв светец Самият Бокачо, разбира се, е автор и на още една формула на беатификация Той нарича главното произведение на Данте, комедията И я нарича божествена комедия И това име остава и до ден днешен Така че бидейки сърцето на Флоренция, което е сърцето на Ренесансова Италия Тоест на Ренесанса Данте се оказва в сърцето на европейската цивилизация Той става крайъгълен камък за европейската цивилизация
Както Вергилий е крайъгълният камък на латинския език и на римската цивилизация Както Омир е крайъгълен камък на старогръцкия и на старогръцката цивилизация Така Данте е крайъгълен камък на Италия, но оттам Ренесанса и оттам на европейската цивилизация Той става класик на Европа А за класиците е много важно, че веднъж станеш ли класик, винаги оставаш класик Класиците не ги сменят Те не отпадат Каквото и да се случва след това, който и да идва на власт, каквато и идеология да идва Класика остава Той е извън критиката Класиците са извън критиката Те са класици Впрочем В България На български език
Нямаме нито едно критично изследване на Данте Бих казал нито едно критично изречение Никой никога не е изричал и написал критично изречение относно Данте Всичко е възхвала Той разбира се е класик в обучението по литература Във времето на Соца той си беше парекселанс класик естествено и в 1975 г. насред зрелия социализъм Той наречената божествена комедия беше издадена в поредицата "Световна класика" и в увода към това издание Още в самото начало естествено се дава цитат от класиците на марксизма и ленинизма Той е от Енгелс, който казал така за Данте, че той е последен поет на средновековието и заедно с това първи поет на новото време Интересно е При какви обстоятелства Енгелс пише тези думи Пише ги в предисловието към първото италианско издание на Комунистическия манифест Когато Комунистическия манифест излиза в Италия, в предговора Енгелс естествено споменава Данте Не можеш да се харесаш на италианците без да споменеш върховния поет И там го нарича последен поет на средновековието и заедно с това първи поет на новото време
Това е един вид пак висока оценка и естествено, че по времето на целия социализм половин дума против Данте никой не е написал Освен това, допълнителна причина Данте да не бъде критикуван е това, че той е поет Ние в България имаме една ужасяваща поговорка Самоубийствена Дума дупка не прави Това разбира се е смъртта на един народ Ако той вярва, че дума дупка не прави, той нищо не е разбрал от живота, нищо не е разбрал от словото, не е разбрал от действителността че словото е най-голямата сила Ядрените бомби, танковете, чумата Няма нещо по-силно от словото Словото Прави не дупки, а Проломи Пронизва всичко Словото е по-силно от желязото, по-силно от гранита
Това няма съмнение Това са го разбрали хората от преди хиляди години В България дума дупка не прави Част от следствията от това дума дупка не прави един вид Той е поет Той човек не е убил Не е ограбил Не е изнасилил Казал нещо ми, така му се е сторило, че е правилно казал го Виждаме едно такова отношение към словото Малко повърхностно И всъщност неразбиращо Но така или иначе Ние имаме такова отношение към поетите Като хора, които не могат да бъдат критикувани
Освен ако е бездарен Но по същество Не може да бъде критикуван Защото е поет Той има свобода на словото Сега Това отношение към поетите не е български патент Той е широко разпространено Много рядко се критикуват поетите по същество Един от най-редките и най-главните критици е Платон Платон, особено в държавата, но не само Критикува поетите по принцип И смята, че Те не са добри за идеалната държава Това е една много интересна критика, но ние нямаме да се занимаваме с нея, защото Платон не разполага с главния критерий за истината - християнството. Все пак той е езичник.
Много умен задълбочен, но си остава езичник, така че няма го главния инструмент за истинно познанието - християнството. Ние, обаче, разполагаме с този инструмент и трябва да го използваме. Защото иначе поетите остават неосмислени Тяхното дело, което е много по-важно отколкото политиканите или, да кажем, военните и така нататък. Много по-важно е делото на поетите. разбира се, и людите на словото в широкия смисъл на думата, разбира се, писатели, драматурзи и всички люди на словото. Но ако погледнем в тесния смисъл на думата, поезията, можем да различим на два основни дяла. Два вида поезия, има и само два. Единия е христоцентричния. А втория вид е другия. Не христоцентричния. Тоест всички останали видове поезия. Ние си мислим, че тези всички останали видове са многобройни. И те са многобройни. Но тяхната същност е една. Те са не христоцентрични.
И разликата е от небето до преизподнята. Защото поезията не може без вдъхновение. Вдъхновението е свързано с дух. А духовете биват два вида. Светия Дух и лукавите духове. Така че поезията е вдъхновена или от Светия Дух, или от лукавия дух. Трето не е дадено. Няма средно положение. Няма черно-бели духове. Няма сиви духове. Има светли и мрачни. Разбира се, мрачните винаги се правят на светли. Задължително. Но ние трябва да знаем, че Ни лъжат.
Тъй като лукавия не разполага с друг арсенал, освен с лъжата. Той не е творец. Той не създава нищо. Но той мами. Естествено, че всички негови духове са облечени в някакви одежди, имитиращи светлина. Но ние знаем, че Светия Дух е един, а лукавия е неговата противоположност. Поезията, нека да повторим, се разделя на два противоположни дяла. Христоцентрична и демоноцентрична. Лукава. Сега. Какво е отношението на църквата по този въпрос? Какво казват светите отци? Можем да кажем, че те сравнително рядко говорят на тази тема. Много рядко. Но можем да цитираме свети Йероним.
Към края на четвърти век, в писмо до Папа Дамасий, той пише така: "Храна на бесовете са песните на поетите, светската мъдрост и блясъка на реторичния език. Тези неща забавляват всички със сладостта си, но като галят ухото с плавни стихове с очарователен ритъм, те проникват в душата и обвързват най-съкровените чувства". Т.е. св. Йероним отхвърля тази поезия, която е храна на бесовете. Освен че отхвърля и светската мъдрост и т.н. И той указва как тези неща обаче забавляват всички със сладостта си, галят ухото с плавни стихове с очарователен ритъм, проникват в душата и обвързват най-съкровените чувства. Това изказване заслужава много задълбочен анализ. Ние в момента нямаме възможност да се впускаме в такъв, но нека да го укажем като един Свети отец, който е взел отношение точно в този смисъл. Разбира се, той говори за нехристоцентричната поезия. А христоцентричната поезия, коя е тя? Можем да кажем, че най-стария и най-яркия пример на такава поезия е псалтира. Това е 100% христоцентрична поезия, вдъхновена от Светия Дух. И можем да кажем, че не надмината в изобщо историята на поетиката в поетичното изкуство. Никога поет не е писал и няма да пише нещо по-прекрасно от псалтира. На същото равнище е и богослужебната книжнина.
Василиевата литургия, златоустовата литургия. Това е дори, можем да кажем, повече от поезия, както и псалтира. Но за целите на нашето изследване това е 100% поезия. Безспорно. Творенията на Свети Козма Маюмски от 8 век. На Свети Йоан Дамаскин също от 8 век. Знаем, Свети Григорий Богослов е писал прекрасна христоцентрична поезия. Свети Симеон Нови Богослов, 10-11 век също. Знаем в нашия златен 9 век, че са писали нашите свети седмочисленици поезия христоцентрична. 100% цялата поезия на златния български и славянски век 100% е христоцентрична. Ние няма да намерим нито едно егоцентрично стихотворение в златния век. Можем да кажем, че голяма част си от Новия Завет е прекрасна поезия. Примерно в посланията на Свети Апостол Павел. В началото на Евангелието на Иоанна. В начало беше Словото.
И Словото беше у Бога. И Бог беше Словото. То беше в началото у Бога. Всичко чрез него стана и без него не стана нито едно от това, което е станало. В него имаше живот и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети и мракът я не обзе. Кога е писана по-прекрасна поезия? Никога. Или, когато Свети Апостол Павел казва така: Да говоря всички езици човешки. И дори ангелски. Щом любов нямам, ще бъда мет, що звън ти или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да знае всички тайни. Да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планина да преместям. Щом любов нямам, нищо не съм.
И да раздам всичкия си имот. Да предам и тялото си на изгаряне. Щом любов нямам, нищо не ме ползва. Във първото послание до Коринтяни. По-висша поезия никой никога не е писал и няма и да напише. И тя е христоцентрична. Изцяло. Така че няма нужда да ходим далеч, за да намерим христоцентрична поезия. Цялата поезия на светците е христоцентрична. Нямаме нито един егоцентричен поет сред светците. И защото светците са критерии за нас. И можем да кажем, че нито един от светите отци не е поет. те пишат поезия. По-хубава от поетите. По-висша, по-велика, вечна, по-силна.
Но те не са поети. Свети Цар Давид не е поет. Той е цар, пророк. Св. Григорий Богослов е епископ. Така че те не са професионални поети. Не се имат за такива. те са монаси, епископи, понякога владетели и така нататък. но поезията е тяхно вторично занимание. Така че нямаме светец, който е поет по професионално битие. Това не е случайно. Това никак не е случайно. защото факта, че ти пишеш поезия, съхраняваш нещо за светците, които имат съзнание за своята греховност, той никога няма да сложи себе си в центъра на това, което пише. да кажа: "Аз така чувствам, такова ми е настроението". Не.
Всичко е през Христа. През Бога. И другия полюс е егоцентричната поезия. Сега ние не говорим за Европа, европейската традиция и античната и от по-нови времена. Ние тук не говорим за поезията, свързана с други религии, която също не е христоцентрична. но ние сега в случая не се занимаваме с нея. Тя в Европа много слабо се е проявила, само в най-древни разни песни и така нататък, които епос и прочие, които на практика в случая изобщо нямат отношение. Ключовата нехристоцентрична поезия за Европа е егоцентричната поезия. Демоноцентричната европейска поезия винаги се явява като егоцентрична. Никой не казва: "Аз служа на езическите богове, служа на демоните, служа на сатаната". Не. Всеки казва: "Аз изразявам себе си, аз споделям себе си, моите чувства, моите мисли, моята съдба, мой живот, моите политически разбирания и така нататък". Егоцентризма е главната проява на демоноцентризма в европейската цивилизация. И Данте в това отношение е първенец. Той е най-големия егоцентрик.
Разбира се, всички поети от европейската традиция, изключително светците, разбира се, защото те не са поети, всички поети, които са такива по служебна характеристика, които се имат за поети и биват наречени поети, всички те са егоцентрици. Дори когато, примерно като у Вапцаров, водеща там, някаква социална или друга партийна линия, но и тя, в крайна сметка, ние знаем, че и революционността и прочие е външна проява на егоцентризма. Ни да не си мислим, че тя е нещо различно. Просто хората лъжат себе си, лъжат и другите, че за народа, за партията, за класата или нещо друго, реално погледнато това са преоблечени форми на егоцентризма. Да, Данте в това отношение, защо е първенец? Защото неговата 100% егоцентрична поезия е във формата на богоцентрична. Не цялата е в тази форма, разбира се, но, говорим за така наречената божествена комедия, тя носи маската на християнска, т.е. по определение христоцентрична поезия. Ето защо Данте е толкова особен и толкова важен и крайъгален. Защото тоталния егоцентрик, какъвто е той, идва с маската на християнин, на богоцентрик.
Това е върховна проява на човекобожието и интересното е, че има още една върховна подмяна. В така наречената божествена комедия всички я описват като епос, като епически жанр. Но това е маска. Всъщност това е лирическа поезия. Това са чувствата и мислите и страстите на егото. Представени уж като епическо описание. Това разбира се ние ще го проследим по-нататък, когато изследваме по-отблизо самия текст. Тук днешната беседа е принципен увод към Данте. Когато говорим за егоцентричната поезия, това е едно вглеждане в себе си. на интроспекция. И, когато светецът се вглежда в себе си, какво вижда той? Той вижда две неща. Своя грех, това, което е лично негово е грехът, т.е. тази поезия е или покайна, или вижда в себе си Божия образ, т.е. Бога. и през своето отношение прославя Бога. Така че, богоцентричната поезия има две превъплъщения.
или славословието на Бога и на светците, или покаянието на греховете. Никога, никога, христоцентричния поет не ни занимава със своите страсти, взглядани обективно, разказани или пък възхвалени. Не, доколкото изобщо ги споменава, те са грехове, които той покайва. Така че, това е огромната разлика между христоцентричната интроспекция, която вижда грехът в тебе, твоето недостоинство и величието на Бога. Тези две неща. и егоцентричната интроспекция, която гледа към себе си и е интересно, приятно, открива нови неща, забелязва, описва. Тоест, егото е интересен, хубав, приятен обект на поетична интроспекция. Тази егоцентрична интроспекция е същността на лирическата поезия. Още в древна Гърция се появява егоцентричната, казвам. Свети цар Давид е по-рано, но неговата е богоцентрична. В Гърция по-късно се появява егоцентричната поезия. Архилох, Алкей, Анакреон, Сафо, Пиндар, известните поети на Елада,
са откривателите на важното его, на важния аз. Аз съм важен сам по себе си, моите чувства, моите страсти са важни, достойни за споделяне, за възхвала, за поетично обесмъртяване и така нататък. Съответно в Рим, по времето на разцвета, пак имаме лирична поезия, Катул, Хораций, Овидий. Тези два големи разцвета, Елада и Рим, са точно времената на такова, можем да кажем, криза в вярата, криза в религиозността. Религиозността започва да отстъпва и егото започва да, светския дух, можем да кажем, започва да се изявява. И в двата случая. И се изявява чрез лирична, егоцентрична поезия. Какво става след това, в Европа? С утвърждаването на християнството, можем да кажем, че започва да замира егоцентричната поезия и накрая съвсем замира. Християнина не е егоцентрик. Той е покайно настроен и когато разглежда своите чувства, страсти, той вижда греха. И в този смисъл или се отнася покайно към него, както да кажем, Свети Августин, със своите знаменити изповеди, или хвали Бога, както да кажем, Свети Григорий Богослов. Така че егоцентричната поезия изчезва.
За векове. Векове. След което тя започва да се появява на много. Кога? Много интересно, кога? Припламват тук-там разни отделни примери, но реално кога се появява егоцентричната поезия? Тя се появява след като Рим отпада от Православната църква. След 1054 г. Това е много интересно, но не случайно. Когато Римската църква окончателно отпада от единството на Православието, от Православната църква след 1054 г. започва един ферментационен процес, който в следващото и последващото поколение вече поражда различни видими, къде политически, къде културни, къде естетически промени. И една такава културна и естетическа промяна е създаването на егоцентричната поезия. Тази егоцентрична поезия се създава някъде към началото на XII век. Значи XI във самия край е първият кръссоносен поход от 1099 г. И буквално по това време се появява и егоцентричната поезия в Европа. След няколко века изчезване.
Кой е първия носител на тази егоцентрична поезия? Ние знаем неговото име. Това е знаменития Гийом Аквитански. Той има и други названия. Гийом от Поатие и така нататъка. Така или иначе той е бил херцог на Аквитания. И живее от 1071 година. Това означава, че имаме кръгла годишнина от неговото раждане. 950 години от раждането на Гийом Аквитански. Първия поет на Нова Европа. Наричен още и първия трубадур. Той е в началото на голямата трубадурска традиция в Южна Франция. специално в Прованс, областта Прованс. Провансалската поезия. Той участва в един кръстоносен поход веднага след първия.
тези, които не са отишли на първия. Той е малко така, е гледал скептично в това отношение, но не е заминал с първият кръстоносен поход. След това може би му е станало неудобно и е заминал с един допълнителен малък кръстоносен поход в 1101 година. фактически две години след първият кръстоносен поход. Той се грабва с някои други, но в Мала Азия ги разбиват турците и неговата армия войска е унищожена. Той едва се спасява и след това се връща обратно в Южна Франция. като воин има много по-големи успехи в Испания, където пак участва в нещо като кръстоносен поход, така наречената Реконкиста, освобождането на Испания от маврите. Там той е много по-успешно действа. Но нас по-малко ни интересуват неговите военни дела, колкото неговата поезия. от него са достигнали единадесет песни. И това са първите достигнали до нас проявления на егоцентричната поезия в Европа след античността.
за него малко се знае, но една негова кратичка биография, писана в 13 век, гласи така: "Графът на Поатие беше един от най-големите благородници на света и един от най-големите съблазнители на жени. Беше много силен рицар, беше кадърен да пише поезия и да пее добре. И обикаляше света дълго време съблазнявайки жените." Той наистина е сред най-висшата аристокрация. Негова внучка е знаменитата Елинор Аквитанска. Тя също е меценатка на Трубадори и т.н. Тя е кралица на Франция. След това става и кралица на Англия. Жена на Хенри II и майка на Ричард Лъвското Сърце. Така че Гийом е от висшата аристокрация,
което легитимира поезията. защото когато висшите аристократи пишат поезия, означава, че това е едно достойно изкуство, което заслужава да се чете, слуша в най-високите кръгове, в кралските дворове, в дворовете на маркизи и херцози. С това за внимание могат да участват и други висши аристократи. Той поставя на пиедестал тази дейност. Трубадурската поезия. В тези единайсет стихотворения, песни както се наричат, той като първопроходец прави зашеметяващи нововведения. На практика той изобретява така наречената куртуазна поезия. Чиито последователи, ще бъдат всички трубадури и после сицилианската поезия и флорентинската и Данте и много други. Петрарка, всички ще бъдат в линията на така наречената куртуазна поезия, създадена от Гийом Аквитански.
Той създава и еротичната поезия. Разбира се въз основа на своето знаменито женкарство. Създава и авангардната поезия. Той е едно уникално стихотворение, което е, може би, първата проява на авангардно изкуство в Европа. Казва се така: Ще напиша стих съвсем за нищо. Това е първата строфа. Ще напиша стих съвсем за нищо. Нито относно мен, нито относно друг, нито за любовта, нито за младостта, нито за каквото и да било, защото изначално го съчених докато дремех на коня. Започва това знаменито стихотворение за нищо. С което се подиграва със стихоплетството изобщо с цялата поезия, която току-що е създала. А по отношение на куртуазната поезия, ето кажем едни стихове от една от песните, която започва така: Ще напиша песничка нова. Така започва. И ето един от куплетите, посветен на Дамата на сърцето.
Куртуазната поезия вече се кодифицира: За нея аз тръпна и се люлея, че любяя с такава любов голяма, не се е раждала подобна на нея във великото родословие от Адама. Виждаме две ключови теми от куртуазната поезия. Първо, възлюбения е слуга на своята дама на сърцето. Той тръпне и се люлее от нея, като я види. Тя е висше същество. А от друга страна не се е раждала подобна на нея във великото родословие от Адама. Тя е върховното произведение на човечеството. също както Беатриче за Данте. Не се е раждала подобна на нея във великото родословие от Адама. Това проектиране, проециране на Дамата на сърцето в цялата история, в цялата вселена на първото място. Така че още в Гийом Аквитански ние виждаме заложени всички основни съставки на последващата поезия. Включително той легитимира и прелюбодеянието в еротичните си стихове. А и в живота си той отвлича съпругата на един от своите васали, един от най-високо поставените рицари. Отвлича в своя замък.
Неговата съпруга разбира се е бясна от това. Той се разделя с нея и така нататък и си живее с тази любовница съвсем официално. Съвсем без това да е тайна за обществото. Така че той легитимира този страшен грях прелюбодеянието като едно аристократично деяние и поетично. Сега можем да кажем за него една добра дума, че на край на живота си той написва и една покайна песен. Последната му песен, която е написал, е покайна, в която той се покайва за до тогавашния си живот. Така че хем е прелюбодеец, хем в други стихове възнася, превъзнася дамата, хем се подиграва с поетичното изкуство, хем накрая и дори успява и да се покая в стиховете си. По начало, провансалската школа е една много мощна поетична школа. Тя повече от два века, два века и половина произвежда стихове, които се разпространяват в Европа, в Северна Франция, в Испания, в Италия и стават образец. Провансалската куртуазна поезия. Сега, втория център на така, можем да кажем, предходниците на Данте е Сицилианската школа. Тя не е само в Сицилия, а в цяла Южна Италия, но главно в Сицилия при знаменития император Фридрих II Хоенщауфен. Той самия е ренесансова фигура пар екселанс. Във всяко едно отношение. Многократно отлъчване от църквата.
Прелюбодеец, женкар, писател, законодател, специалист по лов със соколи. Какво ли не? откривател. Около Фридрих II се оформя една група от поети, главният от които е Джакомо да Лентини. Смята се, че той е изобретил сонета. Така, може би най-интересното изобретение в областта на поезията по това време. и понеже става дума за Южна Италия създава се първия италиански поетичен език. както в Прованс създадаха от народния говор, тъй като латинския през цялото време продължава да властва в цяла Европа. Това е езика на църквата, това е езика на богословите, на учените и на университетите. А народните езици са недооформени.
Фактически провансалската школа оформя един такъв народен език. и го прави литература, прави го изящен, прави го богат. По същия начин сицилианската школа, още повече, че не е само в Сицилия, Фридрих II имал много големи владения в Южна Италия. Той разбира се имал и в Германия, но говорим за Италия. Тези всички владения говорят различни диалекти. А писателите от сицилианската школа обират думи и похвати от различни диалекти и създават един мета език. Той не е точно сицилийски, не е точно калабрийски или там някакъв друг южно-италянски, а сумарен, т.е. богат. И този вече поетичен език много силно влияе и върху флорентинците, т.е. върху Данте, защото им дава пример как се прави поетичен език в основа на народните говори. И стигам вече до Флоренция. Флорентинската поезия тя се явява, може би, третия пореден център. Първо беше Прованс, после Сицилия и Южна Италия по времето на Фридрих.
13 век от към 1230 до 1266 г. смята се разцвета на Сицилианската школа при Фридрих и при сина му Манфред. Така че по това време вече се заразява с поезия и егоцентрична поезия и Флоренция. Няколко представители. Данте цитира в така наречената божествена комедия Брунето Латини като свой наставник, учител и ментор. И той е важна фигура. Сега, той е поставен от Данте в Ада заедно с Содомитите. Бил е известен в това отношение. Така че той е в седмия кръг на Ада заедно с други Содомити. Но, той е бил доста по-възрастен от Данте и става нещо като негов настойник. След смъртта на бащата на Данте, Брунето Латини става негов настойник и ментор. Така че Данте го обявява за свой учител много внимание му отделя в тази песен Петнайста на Ад. И там, между другото казва едни много важни думи: "Вие ме поучавахте как човек в света се увековечава". Това е българския прелод.
Това е българския прелод. Но, това увековечаване, за което говори Брунето Латини, учи Данте как се обесмъртява, как се увековечава. Това е много важно. Защото темата за увековечаването и обесмъртяването е ключова за Данте и за егоцентричната поезия поначало. Това не е нещо ново. Още Хораци има една уникална стихотворение. Много известно, всички го цитират. "Екзеги монументум. Издигнах паметник. Издигнах си паметник". Това стихотворение е, можем да кажем, учебник по обесмъртяване. Всички поети се учат по Хораци, че ти, когато напишеш едно стихотворение, ти обесмъртяваш този, който е описан в това стихотворение. Ето тук един превод български малко не сполучив, но все пак. Това български паметник и от метта повечен. Той пирамидите да спори ще зове. Ни стръвния порой ни вятър бързотечен не ще го полуми ни низ от векове. Не ще изтлея цял и прочее и прочее. И на финала: "От моите твърби гордей се, мил по мено с делфийски лаври ми косите на кичи".
Т.е. поета се обръща към музата на лирическата поезия, да се гордее с неговите стихове, с неговите творби и да го закичи с делфийски лаври, т.е. с лавров венец. Цялата тази ода на Хораци е възхвала на обесмъртяването чрез поезия. Виждаме, че Брунето Латини учи Данте на това очевидно. Разбира се, Брунето Латини е латински, както всички останали, както Данте. И е цел Хораци, така че самия Данте също е цел Хораци. Много интересно, когато Бокачо опише житието на Данте и описва неговото обучение, казва така: "При тези занимания той се е запознал за обучено с Вергилий, Хораций, Овидий, Стаций и всички прославени поети, не само искал да ги изучи, но с възвишени песни положил усилия да им подражава, както доказват и неговите твърби." Тези думи са изключителни. Данте, когато се учи, не учи нито един християнски автор. Вергилий, Хораций, Овидий, Стаций и всички прославени поети. Като Хораций тук е поставен на второ място. Разбира се, той поначало Вергилий е номер едно в латински език. Хораций го види, да кажем, са второ-трето място, но Хораций е поставен на второ място. Това означава, че разбира се, славата му е била огромна по това време и всички са чели тази ода и са си правили изводите.
Той каза им подражаваше. Изводът какъв е? Изводът е, че словото обесмъртява. Това е много важен елемент от светогледа на егоцентричния поет. Освен, той защо пише изобщо? Защото е важен. Аз пиша, защото аз съм важен. Моите мисли са важни. Моите чувства са важни. Моите страсти са важни. И аз не пиша толкова така, а пиша поезия. Тоест мерена реч. Тоест обработена реч. всички тези слонети и прочие терцини. Всичко това е труд обработка.
това не е вдъхновение. Така му дошло и го написал. това е труд обработване на словото. това е труд обработка. че това е труд обработка. това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. това е труд обработка. това е труд обработка. Това е труд обработка. това е труд обработка.
това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка.
Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка.
Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка. Това е труд обработка.
Това е труд обработка. Невероятно чувство. Никой никога не е казвал така, обичанте. Но това отлита. Както казват римляните верба volant, скриптаманент. Казаното отлита, написаното остава. Така че поезията, бидейки обработена, т.е. писана, тя остава. и важните мои чувства, страсти, мисли и отношения се отпечатват и стават, както казва хораци, по-трайни от бронза и метта. Паметник по-трайен от метта и бронза. По-висок от пирамидите. Ето това е един от главните ключове към егоцентричната поезия. Тя един вид обесмъртява автора, чрез това, че тези стихове вече се възпроизвеждат и няма да изчезнат и обесмъртява тези, за които той е писал. Обесмъртяването е двойно: веднъж себе си като поет и втори път тези, за които ти си писал. Така че това обесмъртяване е много важно за всички поети от това време, за всички егоцентрични поети поначало и разбира се за Данте в частност.
Сега, нашия увод към Данте ще продължи в следващата беседа, когато ще се занимаем и с ключовата му ранна творба, наречена "нов живот". Светоглед - новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с Богослова Георги Тодоров по Радио Зорана.