Драги приятели, от 5 години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана Здравейте! Темата на днешната беседа е Толстой и Достоевски. Тя е част от нашия цикъл, посветен на 200-годишната отраженето на Достоевски. И това е една от вечните теми на съвременната интелигенция през последните 100-120 години. ТОН на подобни съпоставки е дал Дмитрий Мережковски,
който публикува едно есе, фактически цяла книга, точно на тази тема, Лев Толстой и Достоевски. Тя се публикува между 1900-та и 1902-та година в едно руско списание. И понеже точно по това време излиза и определението на светия синод на Руската църква относно Толстой. И затова публикацията на Мережковски придобива огромно значение. А и е добре написана, той е умен, чувствителен. Но върховните определения, които той дава и които до ден днешен се използват, че Толстой бил ясновидец на плътта, а Достоевски бил ясновидец на духа, колкото е да е ярко казано и колкото да съдържа някаква истина, Не е много точно, особено по отношение на Достоевски. Достоевски не е ясновидец на духа. Ясновидец на духа е св. Павел, св. Иоанн Богослов, св. Максим Исповедник, св. Григорий Палама. Най-даровитите св. Отци с най-голяма духовна дарба, св. Иоанн Злата уст или св. Григорий Богослов, тези най-даровити св. Отци са ясновидци на духа. Достоевски стига до прага на св. Дух, до прага на храма. И в това е някаквото величие.
А толстой като ясновидец на плътта също малко подвежда, защото плътта сама по себе си е един труп. Фактически душата греши или прави правилния избор, или се покаева, или пада, или става. Душата движи плътта. Плътта без душата не е нищо. Тя е един предмет. че не плътта интересува сама по себе си. Да, условно иносказателно можем да кажем плътски човек и така нататък, но да не се заблуждаваме, че плътта е виновна за нещо. Съзнанието, винаги съзнанието. То командва плътта. То се съблазнява. То се грешава. Съзнанието винаги. Плътта е един инструмент. Който разбира се е творение Божие. И като Божие творение е добро. Да оставя на страна Мерешковски с неговите разсъждения. Темата продължава и до днешен. Много така интересна е книгата на Джордж Стейнер "Толстой или Достоевски" от 1959-1960 година. Много еродирана, блестяща интелектуална книга. Негото твърдение е в което е вярно до голяма степен, че Толстой е в голямата епическа традиция на Омир традицията. А Достоевски е в трагическата традиция. Драматичната, трагическата традиция от Софокъл през Шекспир до Достоевски. Дълбоко разсъждение, вярно разсъждение, но не ни е достатъчно. Противопоставането между двамата или сравняването между двамата, кое е по-велик, така кажем, също е едно упражнение по-скоро интелектуалско, отколкото задълбочено. Дори синтеза, че и двамата са велики, всеки по-своему, е довела до едно такова шеговито име Толстоевски.
Толстоевски, един вид и двамата. Горки, примерно, е превържен на това, че и двамата са велики гении, че те, както казва той, са влезли като равни в реда на великите люди, чето имена са Шекспир, Данте, Сервантес, Руссо, Гете. Сега, Горки не е обичал Достоевски, много е обичал своят приятел Лев Толстой, докато към Достоевски има едно двойствено отношение, признава неговият гений, неговото величие като художник, обаче неговото политическо мислене му е чуждо и той го отрича. Но, кое е характерното в случая за Горки, че разглежда Толстой и Достоевски като величайши представители на литературата, на литературността? Защото ясно е, че между Данте, Шекспир, Сервантес, Руссо и Гете, може да кажем, че в светогледно отношение е много малко общото. Просто големи писатели, като Руссо в случая не е чак толкова на това равнище, но иска да включи и Франция. Това е идеята на Горки. Англия, Италия, Испания, Франция, Германия. Това е смисъл на тези изборени имена. И понеже във Франция нямаме на това равнище велик поет и затова сега дали да бъде Молиер, дали да бъде Юго, дали да бъде някой друг и сложа Руссо. Може би Рабле, но така или иначе предсенил Горки да включи Руссо. Това са руските представители на отбора на Русия и то не ще шли цели двама, за разлика от другите, които вкарат по един. Но съпоставката Толстой и Достоевски не е просто упражнение по ерудиция, защото те наистина са нещо безпредседентно и нещо, което никога няма да се повтори. Никъде другът не няма такава двойка в световната литература, примерно да кажем Есхил и Софокъл, или Данте и Бокачо, или Шекспир и Марлоу, или Шекспир и Диккенс, знам ли. Хляб няма в това нещо. Със сигурност може да се поставят всички те, но дълбочина, смисъл, същност може всеки със всеки да се поставиш безкрайно. И тези съпоставки не случайно почти не се правят.
В случая с Толстейски и Толстой има особеност, че наистина има хляб в тая съпоставка. Да, от една страна и двамата са велики в ранга на Шекспир, Омир, Данте, Сервантес, Гйота и прочие. От друга страна са съвременници, разбира се, и двамата са руски писатели, руманисти, прозаици, съвременници. Т.е. съпоставката в това отношение е много по-валидна, отколкото ако сравняваш, да кажем, примерно, Шекспир с Дикенс. Или дори Данте с Булкачо. Те са от различни поколения, така че в този смисъл съпоставката там е малко непълноценна. Тук е много пълноценна. Още повече, че те като характери са много различни, двамата, като биографии са много различни, като социално положение. Графто остой от вишната аристокрация с решени материални проблеми, с отворени врати в цялото висше общество. И Достоевски от някакъв глух дворянски род, който отдавна е западнал и в общи линии цял живот се бори да си изкара хляба. Така че те са от различна социална среда. Много неща ги различават и ги противопоставят. От друга страна и много неща ги свързват. Ако погледнем, да кажем, примерно, и двамата, най-големите им произведения излизат в едно и също списание. Възписанието «Руски и вестник» на Катков.
Може би най-великото литературно списание в историята на човечеството, защото там са публикувани не само седобрите на Тургенев, Лесков. Примерно Тургенев там публикува в Навечерието. Там публикува бащи и деца. Можем да кажем манифест за Русия след реформата на Алисандър II, след освобожданието на крепостните седини. Но в същия този руски вестник Толстой публикува «Война и мир», публикува Ана Карина, двата си супер-шедевара литературни, а Достоевски публикува и четирите си супер-шедевара. И престъпление на казание, и идиот, и бесове, и брате Карамазове. Като интересното е, че, примерно, публикацията на «Война и мир», тя се публикува в течение на 4 години в това списание, на части, и съвпада с публикацията, да кажем, на престъпление на казание и на идиот. По едно и също време, в едно и също списание, се публикуват на части тези върховни произведения на двамата. Също така, Ана Каренина, може да кажем, че за малко да се застъпи с брате Карамазове, така че двамата, несъмнено, са следели творчеството един и на другия. Интересували са се от всеки от другия и дори голям, така, литературно-исторически въпрос, защо не са се срещнали и защо не са си писали. Никога не са се срещали и никога не са си писали. Двамата най-велики писатели на онова време. Отношенията им, макар и, разбира се, косвени, непреки, са били добри. Примерно Достоевски и Тургенев не са се понасели. До някъде Достоевски го пародира в своите романи, да кажем, в Бесове.
Пък и не само Бесове, на няколко пъти той вкарва черти на западника Тургенев в свои персонажи. Бащата Верховенски е такъв персонаж в Бесове. Съответно Тургенев също му го връща в много отношения. Не са се обичали, докато няма такова нещо между Толстой и Достоевски. Няма никаква умраза, няма някаква ревност, никъде не е проявено. Напротив, това, което е проявено и у един, и у другия, е положително отношение. Какво е отношението на Достоевски към Толстой? Те са имали една обща позната графиня Александра Толстая и тя е била Леля на Лев Толстой. И в края на живота на Достоевски е била много близка с Достоевски. Малко преди смъртта на Достоевски, те много се сближават и те пиша на Толстой. Той ви обича. Много разпитваше за вас. Много е слушал за вашето сегашно направление на мисълта. Говорим за прелома на Толстой. Около 1880-та година той, така да се каже, превърта, превключва
от литература чиста към проповедническа, така религиозно-сектанска проповед. Той създава собствено учение религиозно и започва да го проповядва, включително и в художния произведения, но и в публицистика, и в разкази. Вододелът е точно в 1980-та година, в началото на 1981 година, когато Александрин Толстая пише на Лев, му казва така, че той ми питаше дали нямам нещо писано, където по-добре да се запознае с това ваше направление, което много го интересува. И тя дала на Достоевски да прочете едно писмо от Толстой до нея от 1980-та година, точно по това време, когато той сменя направлението на своето поведение, мислене, писане, и до такава степен, че се е пуснал слух в Петербург, че той се е побъркал. И тя пише в своите мемуари. Виждам, казва и сега пред себе се Достоевски, как се хвана за главата и със отчаян глас повтаряше. Не е това, не е това. Той не се чувстваше на нито една мисъл на Лев Николаевич.
Ето това е отношението на Достоевски към късния Толстойко. Толстойът втория период от негове религиозно-проповеднически период. Но преди това, казва, той ви обича и много разпитва за вас и мога да се интересува. Сега. Когато Достоевски умира, Толстой няколко дена по-късно пише на един своят приятел едно писно, в което казва буквално така. Аз никога не съм виждал този човек и никога не съм имал преки отношения с него. И изведнъж, когато той умря, Разбрах, че той е бил най-близкия, най-скъпия, нужен на мен човек и никога не ми е хрумвало да се мере с него. Никога. Всичко, когато той правеше, хубавото, истинското, което правеше,
беше такова, че колкото повече го прави, толкова ми беше по-добре. Изкуството предизвиква в мене завист, ума също. Обаче, делото на сърцето, само радост. Така, че, виждаме отношението на Толстой към Достоевски. Той му се е радвал и, когато го изгубва, му се струва, че изгубва много близък човек. Че е изпуснал възможността да се срещне с най-близкия, най-скъпия, най-нужния на мене човек.
Така, че, двамата са имали добро отношение, но виждаме, че Достоевски, когато се запознава с новата идеология на Толстой, не е разпознава. Не е това, не е това. Е неговия. И се хвана за главата. Сега, ние, когато говорим за тези двама изключителни писатели, можем да подходим по на различен начин. Можем да ги разгреждаме само като писатели.
Како неведнъж е правило. някой харесва повече, може да кажем, художественото майстърство на Толстой. Друг харесва повече психологията на Достоевски. Единия повече се занимава с природата, с може да кажем политиката, геополитиката, философията на историята. другия се занимава с вътрешния човек, със сърцето на човека и така нататък. И в този смисъл,
този разговор може да бъде безкраен. Още повече, че имат обемисто творчество и то на най-високо равнище. Но нас не интересува друго и по-важното. кой е критерият за всяко нещо. Критерият е Христос. И по отношение на Христос вече двамата се различават
фундаментално. Те са принципно различни. Те са противоположни. Така че когато говорим за Толстой и Достоевски, отглед на точка на най-важното, отглед на точка на Бога, отглед на точка на църквата, отглед на точка на истината, те са диаметрално противоположни. Не случайно граф Толстой е бил така да се каже
отлъчен от църквата, макар че определението на светия сенот не е, че го отлъчва, а че констатира неговото отпадане от църквата. Има съществена разлика. Толстой не е искал да бъде член на тази църква. Вече. Той е заявявал своето
отделяне от тази църква, а определението на светия сенот констатира това отпадане от църквата. в това отношение те са, разбира се, доста противоположни, защото Достоевски до края на живота си е бил изцяло верен на църквата във всяко отношение.
Без да гледа на нея с розови очила, без да си затваря очите, напротив, може да кажем, че и при Старица Зосима и при епископ Тихон в Бесове и при Старица Зосима в братя Карамазови виждаме едно много специфично отстраняване
от идеализирания образ на духовника. Неслучайно, когато Старица Зосима умира, тялото му се разлага. А Леша очаквал, А Леша Карамазов е очаквал, че ще благоухае като за светците, а то започва да се разлага.
Това ясно показва метода на Достоевски. Той не изгражда един напудрен образ на църквата. но я приема като абсолютен критерий за всичко, като
разбира се Христова църква, като небесно-земна, а не само като земни представители, които са грешници. Разликата между Толстой и Достоевски е принципна, не само формално, че един е отлъчен, други е верен, но и във всяко друго отношение.
И можем да кажем с най-прости думи, че Толстой е душевен, а Достоевски е духовен. Това е може би най-краткото определение на тази разлика.
Но некото Достоевски като ясновидец на духа, духовен, да, свързан с Святия Дух, безпорно, но по-скоро като
разбойника на кръста, който не е живял в Христа, но се покай в Христа. Това е Достоевски. Разбойника на кръста, а не светеца, който,
като святи Иван Рилски, цял живот е живял в Христа. Не е такъв случай. Сега, как двамата най-ярко и най-синтезирано определят своето верую. Интересно е,
че почти по едно и същото време имаме много ярки изказвания в това отношение. в 1854 година в едно писмо, почутото писмо до Наталия Фонвизина, Достоевски заявява буквално
своят символ на вярата. Но преди да го артикулира, той казва така. Ще ви кажа за себе си, че аз съм дете на века, дете на
неверието и съмнението. Дори до сега. И даже, знам го това нещо, и до гроба. Знам, казва, че до гроба ще си остана дете на неверието
и съмнението. Той е разбойник. Той не е светец. Дете на века. Той е закърмен с този 19 век на неверието и съмнението. Но в казва минути,
които Бог ми изпраща на спокойствие, в тези минути аз обичам, намирам, че съм обичан от други и в такива минути
аз сложих в себе си един символ на вярата, в който за мен е ясно и свято. Този символ е много прост. Ето го. да вярвам, че няма нищо по-прекрасно,
по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено, по-съвършенно от Христа. И не само, но с ревнива любов си казвам, че не може и да има по-добро. И още повече,
ако някой ми докаже, че Христос е извън истината и действително би било, че истината е извън Христа, то за мен
ще е по-добре да остана с Христос нежели с истината. Това е знаменитото негово изказване за неговия символ верою,
сведен до едно изречение. Ако ми докажат, че Христос е извън истината и че истината е извън Христа, то аз ще бъда
с Христа, а не с истината. Това е едно изключително дълбоко изказване и то изказване на поет, не на богослов. Точно на поет. Защото
къде тънкостта в думата истина. Христос е истината, разбира се. Но, какво казва Достоевски? Ако някой би ми доказал, че Христос е извън
истината, доказването, т.е. Т.е. Някой може да те излъже и твой ум да приеме тези доказателства ними. Защото, както е казал Пилат Пунтийски,
какво е истината? Милиони пъти са лъгани човеците с истини в кавички, с лъже истини им е било доказвано и милиарди пъти. Така, че това някой да ти докаже,
че истината е извън Христос. Еми, че то и в рая, когато Адам и Ева говореха с стъкната и той им доказваше там за дървото и прочее. И те послушаха тези доказателства.
Така, че този момент с истината означава нещо много просто. ние нямаме инструмент за познание на истината. Нашия разум се поддава на заблуди. Се поддава
на измама. И той може да бъде убеден, че е намерил истината. А това да е най-голямата лъжа. И за това Достоевски казва така. Аз избирам Христос, а не истината. Това не е
истината. Това е доказано от човеки в този век на неверие и съмнение. Лъж е истина. Тя всъщност не е истина. Това е като иллюзионистите. Като мистер Сенко, който си режеше
главата и носеше подмишницата и ти го доказва, че виждаш го с очите си. Такъв иллюзионизъм интелектуален винаги има, винаги ще има. И ние не можем да стъпим на разсъждение
разсъждение и доказателства за да сме сигурни, че това е истината. И за това Христос се е въплатил да стане човек. И тогава, понеже ти не можеш да обичаш истината. Той казва обичаше истината.
Не можеш да обичаш абстракция. Може да обичаш само човек. И за това Бог става човек. За да може да бъде обичан. Иначе той се явява абстракция и не може да бъде обичан. Старозаветният Бог не може да бъде обичан,
защото никой не го е виждал. Да, той продиктува скрижарите, изпълняват ги, но страхуват се от него, защото виждат проявленията му на планината Синай, но не могат да го обичат така,
както се обича личност. И за това този личен Бог става човек. И вече когато се въчувечи върха на богопознанието са псалмите на Давид. там имаме предобраз на любовта към личния Бог. Но
те са дело на Святия Дух, разбира се. Давид е съработник на Святия Дух, така че там имаме предобраз на тази любов към Бога. Главната, първата заповед, която Христос дава на човеките. да обичате
Бога с цялото сърце и с целия си ум. Така че този символ верою на Достоевски е корено противоположен на това, което Толстой казва за себе си в 1855 година.
Вчера, казва Той, имаше разговор за Божественото и Вярата, който ме наведе на велика грамадна мисъл, за чието осъществяване чувствам, че мога да посветя
живота си. Тази мисъл е основаването на нова религия, която да съответства на развитието на човечеството, религия на Христа, но очистена от вярата и тъйствеността. Религия
практическа, не обещаваща бъдещо блаженство, а даваща блаженство на земята. Ясно и точно казано. Първо, грамадна мисъл, на която може да посветя
целия си живот, както и става всъщност. Основаването на нова религия виждаме безумието на този почин, на тази грамадна мисъл, следващите думи, разбираме къде е
дефекта. Основаване на нова религия съответстваща на развитието на човечеството. това е глупавата идея за прогреса, че един вид, къде в 19 век ние ще живеем по
правила, които са писани в първи век. имаме развитие, имаме еволюция, вече науката напредна и така нататъка и Толстой като жертва на този век, за който говореше Достоевски, на съмненията, мисли,
че християнството е овехтяло, че е остаряло и че трябва са направи нова религия, съответстваща на развитието на човечеството. Това е един прогресистски,
глупав прогресистски поглед към религията, към вярата и казва така религия на Христа, но очистена от вярата и тъйствеността. Ето това е
вярата и тъйствеността, това е духовното, за което говорим. Той го казва с други думи, но свежда религията до душевното, до доброто душевно, а именно
морала. Религия практическа и на накрая казва така, даваща блаженство на земята, т.е. рай на земята. Класическа утопия. Земния рай. Тези утопия, разбира се,
после и комунистите, по съвсем друг вариант искаха да осъществят, и технологията сега иска да осъществи, и кой ли не, това са утопиите на земния рай. как човека
ще оправи всичко благодарение на своя разум, на своят труд, на своят талант, ще оправи нещата. Така че, корено противоположни са тези два символа на
вярата от двамата писатели. Толстой решава да основе нова религия, т.е. той се възгурдява, а Толстойски казва аз
обичам Христа и съм с него, независимо когато и да говорят всички. Тази разлика между духовния и душевния, между църковния и
еретика е фундаменталната между двамата. А вече творческия метод е на съвсем второ и трето място. Там вече са по
бих казал съотносими нещата, стила на един и стила на другия, образите, проблематиката, там има място и за всякакви сравнения. Но
в главното в същността нещата са несравниви. Толстой бидейки световно признат, особено след Анна Каренина, война и мир го устанлява
като световен писател, Анна Каренина го циментира навърха. Разбира се, по това време Достоевски също е доста влиятелен. Той започва да Достоевски
да издава една поредица под на слов дневника на писателя от 1873 година до смъртта си. И този
дневник на писателя всъщност е нещо като неговият диалог с руската интеллигенция, да не кажем с руския народ, защото все пак е било по-елитарно. и благодаря
този дневник на писателя, който е уникален в своята прозорливост и дълбочина, той става ментор на младеща дори. Макар, че те са левичари
повечето, революционстващи, а той след бесове вече е признат за реакционер, но го четат и той влияе върху всички, именно чрез дневника на писателя и с романите, разбира се.
Така че и двамата са свръхвлиятелни по това време, вече в 70-те години, имат международна слава и голямо влияние в Русия. Но за нас пътя на Толстой
и пътя на Достоевски са два много различни разказа. Достоевски, бидейки остростен, бидейки къртоиграч, революционер, член на революционерен кържец и така нататък,
се покаява. Той минава през покаяние. при Толстой имаме отровен двойник на покаяние. Той също живее в една постоянна криза. Може да кажем, че умира в тази постоянна криза
между него и обществото, в което се е родил и е живял. Той още от сравнително ранна възраст започва да прави училища, да образова
народа. Има такива демократични намерения. Вече в религиозния си период започва да развива тази линия, това направление. Започва да
проповядва несъпротивление на злото със сила. Става вегетарианец, започва да оре, отказва се от аторски права, иска да ги завещае на
благотворителност за народа и така нататък. той усеща недъзите на обществото, фалша в земната църква, фалша в държавата. Той има остро чувство за съвест. Както и Достоевски,
разбира се. при Достоевски неговите действащи лица, неговите герои, може да кажем, че са самия той в различните си ипоста си. Достоевски революционера, Достоевски западника, Достоевски
покаяния, Достоевски вярващия. На всяко едно от тези е действащо лице. И те се борят, както в него самия се борят мислите. И действията. Притолстой подобен проблем,
проблематика с греха, борба с греха, но по отношение на недъзите на обществото той се отстранява от тях, застава в ролята на критик и на разобличител. и вместо
да разбере, че той самия е същия, той до края на живота си, въпреки всички тези свои действия, си остава един крупен аристократ, един крупен
помещик, така че не можем да кажем, че той осъществява на практика своите идеи ни най-малко. Опитва се, прави героични опити да го направи.
Искрени опити при това, но много трудно, защото ти не можеш да раздадеш имота си на бедните, както би трябвало, ако си християнин, морален. Ама
имаш семейство, имаш съпруга, имаш среда, в която си се родил, тя те държи. и тази битка на толстой, която продължава до смъртния
модър, е много, можем да кажем, искрена от негова страна. Може би и дори честна, но недостатъчно духовна, както е Достоевски, за да стигне до всъщността. А всъщността е,
че ти си главният виновник, не те. Толстой в крайна сметка, когато овинява църквата, а и държавата, това е трето лице. Те са виновни. Те по повете, лицемери,
те бездушните държавници, служители и така нататък. те. А Достоевски в крайна сметка казва аз съм виновен. Т.е. това е разликата между покаянието и
критиката или революционността. Не случайно Ленин пише на своя знаменита статия Лев Толстой като огледал на руската революция. Наистина Толстой
е революционер. Макар, че проповядани са протелени на злото със сила, но отношението към към държавата и към църквата са революционни. Това са
разрушителни отношения. Той смята, че тази църква трябва да бъде разрушена. Да, не с пушка в ръка, с перо и хартия, трябва да бъде разрушена.
Тази държава трябва да бъде разрушена. Тя е нередна. Когато Светия Синот на Руската Православна църква издава своето знаменително пределение в феврари 1901 година се казва така измежду
другите неща. Той отхвърля личния жив бог, който се слави в Светата Троица, Създателя и промислителя на Вселената, отрича Господ
Иисус Христос, Богочеловека, изкупителя и спасителя на света, който е пострадал заради човеците, заради нашето спасение и е възкръснал
от мъртвите, отрича безсеменното зачатие по човечество на Господ Иисус Христос и Девството до Рождеството и след Рождеството на
Пречистата Богородица Присно Дева Мария не признава задгробния живот и въздаянието, отхвърля всички тайнства на Църквата и благодатното действие на Святия Дух
в тях, порогава се на най-свещените предмети на вярата на православния народ и не тръпна да подложи на глумление величайщото
от тайнствата. Цветата Евхаристия. Крайна цитата. Малко по-късно Два месеца по-късно Толстой пише отговор на Святия Синод и казва така Това, че аз се отреках от Църквата
която нарича себе си православна това е съвършенно справедливо. Но се отреках от нея не защото съм възстанал също Господа а напротив само защото със всички си душата
исках да му служа. Аз се убедих че учението на Църквата е теоретически коварна и вредна лъжа. Практически пък тя е събрания на най-грубите суеверия
и магиосничества които скриват съвършенно целият смисъл на християнското учение. Това, че аз отхвърлям непонятната троица и нямащата никакъв смисъл
в наше време басня за падението на първият човек, кущунствената история за Бога, който се родил от Дева и който изкупва човеческия род това е съвършенно
справедливо и така нататък и така нататък. Това беше всичко цитат. Виждаме колко кущунствен. Но той не отрича. Напротив. Можем да кажем, че това писмо, което той пише в отговор
на Светия Синод, го разобличава десетократно повече от колкото меките формули, които са в Синодалното определение. той изобщо не крие. Напротив. Можем да кажем, че
нагло в така отявлен вид отхвърля и нарича практиката на църката събрание на най-грубите суеверия и магиосничества, които скриват съвършенно целият смисъл на християнското учение. А учението на църката
било теоретически коварна и вредна лъжа. Такова нещо в Синодното определение чак не се среща. Така че той нарича куштунствена историята
за Бога, който се родил от Дева. Знаем, че това е, разбира се, основен догмат на християнството и от 2000 години възприема от най-светлите умове, много по-развити в интелизуално отточение от граф Толстой,
много по-образовани от него, много по-даровити от него в духовно отношение. Той обаче си позволява един такъв язик куштунствен по тези въпроси. така че неговото отношение към църквата
е типично, можем да кажем, протестантско. По същия начин Лутер, тръгвайки от една правилна теза, че продажбата на интеллигенци е нередно и богословки е несъстоятелно нещо и така нататък,
избравяйки много други прегрешения на римските папи. От това той прави един погрешен извод, че няма нужда от посредник между него и Бога и че тази
иерархически създадена църква е по принцип несъстоятелна и така нататък редица други изводи от едни по принцип правилни, критически и отношения към тотално
неправилни и кущунствени изводи. Същото нещо се получава и при Толстой. То е каква е приликата между Лутер и Толстой? Гордостта, разбира се. Това е проявата
на възгорделия си човек. А при Достоевски водещо е смирението. той минавайки през затвора мнимата екзекуция, след това каторгата в Сибир, може би
болестните му състояния, епилептичните припадъци и прочее, всичко това, слабото му здраве, той се измирява, покаива се и можем да кажем, че се въцърковява въпреки своето
западно образование, западно възпитание, въпреки самия западен град, който живее. Той живее в Санкт-Петербург, един абсолютно западен град, който вунина на запад, на западничество. нещо в него се запалило, някакво
огънче и въпреки битката му с това западничество, което продължава до смъртта, както той самия го казва, до гроба ще продължи това нещо и така е наистина. Въпреки това, същността на Достелския е това покаяние. Този каешце разбойник на кръста. Сега,
влиянието на Толстой е било изключително силно, изключително отрицателно. Прав е Ленин, която казва, че той е огледал на Руската революция. Той не само огледал, той е фермент. Той е съучастник в Руската революция. Тъй както проповядва несъпротивление със сила
и така нататък. Тъй както вегетарианец и тъй както оре земята като Селенин, всъщност той е един от най-големите деятели на Руската революция. Това е голяма тема и някой друг ден ще трябва да се върнем към нея, защото в писанията на Антон Карташов
има една статийка Толстой като богослов. Тя е писана в 1908 година. Карташов е интересна фигура, ключова фигура за Руската църква по времето на тъй наречения Сребърян век, началото на 20 век и разбира се след революцията. Той умира чак в 1960 година в Франция, в емиграция
и е един от основателите на Святосергиевския Богословски институт в Париж, професор там. Преди това той е последния оберпрокурор на Светия Синот в Русия. След Февролагската революция, първо го правят, той е професор преди това по църковна история, по история на Руската църква.
И след Февролагската революция, той първо става заместник-председател на Светия Синот, след това го прият председател на Светия Синот, т.е. оберпрокурор, не председател, оберпрокурор. И той самия премахва тази длъжност, ставайки оберпрокурор на Светия Синот, казва, че това е
несъстоятелно като название, че е символ на 200 годишното пленение на църквата от страна държавата и ликвидира тази длъжност и става министър на върсповеданията във времето правителство. Т.е. ключова фигура. И този високообразован
човек пише една статия, Толстой като богослов, в която казва от една страна да, прав беше Светия Синот със своето определение, защото, нали, Толстой е явно отпаднал от църквата, така че
Синода има пълното основание да обяви това отпадане, т.е. един вид да го анатемоса. Но не беше прав, казва, за това, защото само Толстой ли е, т.е.
ако тръгнем да анатемосваме, имаше много други казват, това не смята, че не е било редно да се прави. И, между другото, описва влиянието на Толстой, което му е особено симпатичен, влиянието върху неговото поколение. Той родил
1975-та година, така че в началото на 20-ти век е млад човек в разцвета. Ето какво казва Карташов. С някаква особено горяща и съблъзнителна власт се внукваха в душата призвите на Толстой към
нараствен героизъм. Неговия религиозен глас разтърсва сърцето както някога е разтърсвало сърцето разкресе за житията които случайно за бъдещите подвижници които случайно са чували
евангелското изречение ако някой иска да върви след мене нека да се откажват себе са да вземе кръст и така нататък. И в един миг те са отричали от всички светски връзки. Тук е тайната на пророка.
аз помня невероятното впечатление което възпроизведе върху мен статията Царството Божие е вътре в нас. как дълбоко рани моята съвест която от люлката е свързана с Църковния Христос. именно
тази задгранична книжка. Тази фактически статия е издадена в брошура зад граница, защото в Русия не се разрешавали. И когато попада в него, в
Карташов, младия Карташов, тя го разтърсва. Аз я четах, казва, не като наивно момче, а след като бях завършил висшата богословска школа, след като имах отдавни познанства с всякакви критики
на Църквате на християнството, с пламна луц, срам лице, трябваше да си там сметка, че нито едно от произведението на църковната литература, древна или нова, не можеше така да
оголи пред моето съзнание горчивата истина за евангелските слова, които Господ Иисус Иисус казва. Вие ми казвате Господи, Господи, а не правите това, което аз ви говоря.
Тоест, Карташов показва нещо много особено, че руската интелигенция, църковна и парацърковна, включително професори по богословие и така нататък, са били съблазнени
от острата критика на Толстой. Толстой е много силен в това демаскиране на лицемерието. И руската интелигенция се е разпознала като съучастник в тази лицемерие.
и в този смисъл тя е потънала в тън земя от срам, която е четяла тези горящи книжки, брошурки задгранични на граф Толстой. Тоест, неговата искренност,
неговата честност, неговата съвестност са не на шега. Той е преживявал това лицемерие, което се е ширило от това охолство, това изциване на църквата. Но
Толстой си остава можем да кажем душевен западник. Той стига до морала. За него Христос е образец за морал. Той не е син Божий, не е изкупител, не е Бог,
а е човек, най-великият измежу човек, най-прекрасният. най-моралният. И ние трябва да следваме неговия морален повик. Да не се задоволяваме с нищо по-малко от моралното съвършенство.
Дори ако видиш неморалността в царя, дори ако видиш в патриарха, дори ако видиш в свещенника, дори ако видиш в когато и да било, ти трябва да
разобличаваш. Смело. И в себе си, разбира се. Да, да. ще разадеш земи, населените, ще направиш училища за тях, ще ходиш босс, ще ореш заедно с тях
да визат всички. Ето това е толстой. съвестния, моралния, борещия със себе си богаташ, аристократ, който има смелостта да хвърли ръкавицата и на аристокрацията, и на царя,
и на всички. Това е един типичен европейски революционер, само, че по-искрен от западните революционери, по-съвестен, по- насочен към истинската нрастеност в ежедневието,
а не както са революционерите, днеска ще убием този и този, пък утра ще го правим света, нали? Не, толстой не е такъв, той не се залъгва с това нещо. Но, понеже неговото учение и поведение
е гнило в същността си, той е разчитан на себе си, той е критерия, това е гнилото в него. Аз определям истината, съвестта в мене. Има някакъв бог, разбира се, не видим, но той ми е дал душа, съвест и така нататък. и аз,
по говоря на това, съм компетентен да определя кое е добро, кое е зло и така, там като има зло, трябва да го разоблича и да се боря срещу него. По духовен, по нраствен път. Така че, този нраствен героизъм, нраствен патос на толстой е неговата сила
и заедно с това неговата голяма слабост. Той си остава на ниското равнище на нраствеността и на душевността. а Достоевски е обратното. Той също има изключително остра съвест, но я насочва проблематиката навътре. За това
и неговите герои са психологически дълбоки. За това той не критикува обществения строй, царя или цъковната иерархия, защото вижда, че той той е виновника.
Неговите страсти, неговата подлост, неговите страхове. Той пред цялото време го заявява това нещо. и за това можем да кажем, че методологията, житейската, а оттам и
творческата методология на дамата е диаметрално противоположна. толстой се отклонява по пътя към Ада послан с добри намерения, а
Достоевски, като добрия разбойник, се влюбва в Христа, Бога, и казва там съм аз, с Христа, а вие си говорете
заистината, квото си искате. Така, че ние можем да сложим така край на това разсъждение, като повторим още веднъж главната разлика между двамата. Единия е духовен
и църковен, другия е душевен и антицърковен. Единия е смирен и каещ се другия е горд и основател на
нова религия. Е, няма как да има по-голяма противоположност у двама велики писатели. Светоглед Предаването за православен поглед към историята, културата
и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана Абонирайте се!