Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е Тримата мускетари. Ще разгледаме накратко романа на Александър Дюма Тримата мускетари. Не защото е толкова важен и интересен сам по себе си, а защото е показателен. Той е показателен как изкуството, в случая художествената литература, възпитава обществото в нехристиянски, т.е. антихристиянски ценности. Или, казвано другояче, че развращава обществото. И защо това е важно? Тримата мускетари е знаменит роман на Александър Дюма, баща. Издаден преди 180 години, в 1844 година. Това е вероятно най-четеният, най-известният, най-поставеният в киното приключенски роман на всички времена и народи. Всички ние сме го чели, или поне сме гледали някои от многобройните филмови постановки. Има над 30 игрални екранизации. Тримата мускетари, поне 10 анимационни и множество други, свързани с тази тема. Къде продължения, къде по мотиви от и така нататък. Десетки.
Разбира се, на времето, като юноша, и аз съм го чел този роман повече от един път. Чел съм и неговите продължения. Романите 20 години по-късно и Виконт дьо Бражелон. Гледал съм поне две, може би и три, може би и повече кинопостановки. Съпреживявал съм приключенията на храбрите мускетари. Радвал съм се, че в крайна сметка те побеждават Своите врагове. И чак сравнително наскоро, да кажем преди 15-тина години, за пръв път изобщо се замислих какво всъщност представляват тримата мускетари, какво всъщност извършват, какви са ценностите, които отстояват, въплъщават. Също за какво се борят и прочие. Това е първият много важен извод. Че през първите 50 години от моя живот,
Т.е. до съвсем зряла възраст, аз съм бил под влиянието на ценностната система на този роман, възприемал съм е, съпреживявал съм е и изобщо не съм си поставил тези въпроси за същността на тази ценностна система. Спонтанно съм застанал на страната на главните герои на романа. Един вид вживявал съм се, отъждествявал съм се с тях и изобщо не съм се замислил за техния нравствен статус. Това е много важно, защото обикновено точно така постъпваме. При всички произведения на изкуството, Ние един вид преотстъпваме на автора контрола върху нашите мисли и чувства,
за да изпитаме естетическото удоволствие от творбата, каквато и да е тя, независимо дали е кино, роман, и прочее. Ние, за да я изживеем пълноценно, преотстъпваме на автора правата върху себе си. Преустановяваме нашето критическо мислене. Английският поет Колридж, Самуел Тейлър Колридж, в началото на XIX век, в едно свое знаменито есе, въвежда понятието на английски suspension of disbelief. Преустановяване на неверието. Читателят, който чете творбата,
съзнателно преустановява неверието. Значи, вътре в творбата могат да станат различни неща, някои от тях и невероятни, Но читателят за да изживее творбата, преустановява съмненията, преустановява неверието, Т.е. приема всичко на доверие. Това преустановяване на критичното мислене, Т.е. изобщо на истинското мислене, на достоверното мислене, е много важен аспект на художественото въздействие. И именно тук е важното. Защото поначало, Т.е. ако през цялото време, си казваш, чакай сега тук,
този автор, истината ли говори или лъже, подвежда ли ме, какви са ценностите, ти разрушаваш художественото въздействие. Не можеш да изпиташ творбата както трябва, да изживееш от начало до край. Но когато преотстъпим доверието си на автора, Ние поемаме риск, че след като вече изключваме критичния си разум, изключваме недоверието, неверието, съмнението, проверката, автора може да злоупотреби с това наше доверие. Много важен въпрос е дали изобщо художествеността изисква
такава, такъв отказ от мислене, от критично мислене. Спомням се един знаменит така анекдот на бургаския чешит Петю Пандира. Неговият коронен разказ е за там, един случай, когато едно чехкиньче е изпуснало часовничето си в морето и Петю Пандира се гмурка да намери въпросното часовниче. Той го намира на дъното на морето и се чуди какво да прави. Дали да й го даде или да каже, че не го е намерил.
И тук той разказва седям, аз, казва, на дъното паля цигара и разсъждава. Всеки, който се гмуркал в морето знае, че няма как да седнеш на дъното. Водата ти изхвърля нагоре. Това е първото. Обаче Петю Пандира си мисли, че някой от неговите слушатели може да
не са се гмуркали в морето никога. И за целта той пали цигара вътре в морето. Долу. Под водата. Тоест, той сключва договор съсъс слушателя. Виж какво? Аз те лъжа. Аз ти разказвам измислици. Обаче искам ти изцяло да ми делегираш доверието си.
Да вярваш на всичко, което ти казвам. Като ти кажа, че паля цигара под водата, паля цигара. Сядам на дъното, сядам на дъното. Това е в един съвсем кратък жанр, Но съвсем отявлено сключването на този договор. Това преустановяване на неверието, за което говореше Колридж. Ако го няма това нещо, нямаме пълноценно художествено въздействие. но тук нещата стават малко опасни.
Защото когато писателят влезе в ролята на водач и на учител, Ние влизаме в ролята на водени и на поучени, по-учени, защото ние не знаем какво се е случило. А авторът ни разказва той е всемогъщият творец на вселената на неговата творба и ние не контролираме събитията, а авторът ги определя.
Той казва кой кой е. Той казва кой какво прави. И той взема страна чрез манипулиране на разказа. Авторът е един вид вседържител вътре. Ние да делегираме на този недостоверен вседържител своята вяра в достоверността на това, което ни се разказва, е опасно. Това е всеизвестно,
че има такава опасност, поради което на много филми по телевизията и на екраните, разбира се, има надпис. Не се препоръчва за лица под 12 или по 14 или под 18. Т.е. Обществото знае, че творбата на изкуството може да има отрицателно въздействие. Обикновено
тези надписи са свързани с това, когато в филма има някакви секс-сцени или когато има някакво насилие. да предпазим подрастващите от този род въздействие. Но подрастващите един вид над 18 или там над колко години не е проблем Това насилие
или този секс, Но преди тази възраст е проблем. Т.е. Обществото си дава сметка колко опасно може да бъде въздействието на дадено произведение на изкуството. Ние обаче Ние обаче не си даваме
сметка, че отделно от секса, отделно от насилието може да има легион други въздействия, не по-малко опасни, за които никой ни не предупреждава и в хода на художественото въздействие ние
се явяваме обезоръжени, делегираме всичко на автора и той може да въздейства върху нас. Има такава поговорка италянска Ако не е верно, е добре измислено. Т.е.
Ние може да бъдем излагани с нещо, което е добре измислено. И този безкритичен потребител, той е обезоръжен. Т.е. за да изживее творбата,
се обезоръжава откъм критично мислене и замяна. Това получава, разбира се, така нареченото естетическо удоволствие. Но това естетическо
удоволствие би могло да бъде развращаващо. За всяка възраст. Нека си представим, че един наркопласьор даде на един ученик едно бомбонче с наркотик без ученика да знае.
ако ако юношата не си зададе въпрос какво е това бомбонче, кой му го дава, защо му го дава, а си го вземе и си го излапа, той може да
развие наркотична зависимост. Дори той може да не е чувал за наркотиците, Но му се дава много бомбонче, второ, трето и той след време става наркозависим, търси наркотика, наркотика му се
услажда и той попада в лапите вече на наркотрафика. Губи самоличността си и може да деградира до смърт. Така, че Това въздействие е обективно,
независимо дали човекът го знае или не. В историята няма по-голям наркопласьор от сатаната. Той непрестанно за всеки ъгъл ни предлага
всевъзможни сладки бомбончета с всевъзможни нравствени и духовни наркотици. В пълната палитра на греха. Ние гледаме опаковката, хубав целофан,
златист, шоколад и така нататък лапаме бомбончето и биваме по този начин обсебени от съответните греховни наклонности. Т.е. Получаваме зависимост
де-факто от сатаната чрез греха. Ако ние възприемаме дадена художествена творба безкритично, тя може да стане източник за такива въздействия. Не само, че може да стане източник,
ами обикновено така става. Сега някои художествени въздействия са по-видими и по-доказуеми. Другите са по-малко видими и по-малко доказуеми. Да кажем примерно
музиката. В музиката много по-трудно може да докажеш къде биваш заразен. С какво биваш заразен, така, че да ти се прииска някакъв грях.
Чрез някаква агресивна музика или такава, или такава. Но в литературата и по-специално да кажем в един роман като Тримата мускетари, нещата са изрични. Те са доказуеми.
И за това Ние именно ще разгледаме този роман. Защото да изследваме ритъма на една музика е много по-трудно. Какво тя стимулира в човека, какви нагони,
какви наклонности. Много по-трудно е доказуемо, докато в художествената проза нещата са по-ясни. Какви са действащите лица
в роман? Те са два лагера. Авторът очевидно е на страната на едните, Т.е. нашите и читателя естествено на страната на едните, на нашите
и има техните врагове. Сега, кои са нашите? Нашите са, разбира се, мускетарите, тримата, плюс Д'Артанян, Но същата страна е Кралицата, Анна Австрийска,
Дук Бъкингам, Дюк Бъкингам, Мадам Бонасьо и други, а на отсрещната страна враговете на нашите, вражеският отбор, там са Кралят, Луи XIII,
Кардинал Ришельо, неговите гвардейци, Миледи и други. Още на този етап виждаме нещо много интересно, че сред лошите е
Краля и неговият премьер-министър Ришельо, който е кардинал. Кардинал Ришельо. Тоест, на отсрещната страна са две ключови институции.
монархията и Църквата. Да, Римокатолическата църква, тя не е православна, но в рамките на вселената на мускетарите, това е Църквата.
И ние, читателите, заедно с нашия отбор на мускетарите, сме против Кралят, против монархията и против кардинала, против Църквата.
Това никак не е случайно. Имам предвид, че във времето, когато е писан романът, той излиза в 1844-та година, Това е времето между две революции в Париж, въвъв Франция. 1830-та година,
така е така наречената Юлска революция, довежда на престола Луи Филип, така наречения крал-буржуа, кралят-гражданин, кралят-буржуа. 1848-та година ще бъде следващата
революция, 1848-та година, когато на власт ще дойде Втората република, след първата, която е Великата Френска революция. Втората е в 1848-та година.
Та, между тези две революции пише романът, а самият Александър Дюма е син на генерал Дюма, който е млад, той от смесен происход, син на един
френски благородник на една робиня чернокожа. Той самият е тъмнокож, генерал Дюма и, естествено, като такъв човек се включва в редовета на Великата
Френска революция, става генерал на Френската революция по време на войните на републиката, малко хваща и от времето на Наполеон и, естествено, че неговия син
Александър Дюма няма да е монархист. Баща му е бил републикански генерал. Освен това, след Френската революция от 1789 година, която е антицърковна, антиклерикална,
въвъв Франция преобладава антицърковният, антиклерикалният дух и Александър Дюма в никакъв случай не симпатизира на Църквата. Така, че съвсем естествено тази идеологическа схема,
антимонархическа и антицърковна, да му е при сърце, дори и като дух на времето, като происход, симпатии. Антимонархизмът на Александър Дюма баща не е веднъж
завинаги и не е много твърд, Но в романа той все пак се проявява. кардинал Ришельо не е много обичан от своите съвременници, пък и изобщо от французите
в XIX век, но мнозина си дават сметка, че той е една изключителна историческа фигура като държавник, най-големият държавник на своето време, не само въвъвъв Франция, а Изобщо в Европа, говорим за XVII век. И
колкото повече време минало, толкова повече го оценяват. През XX век го оценяват по-високо отколкото през XIX. Той печели с дистанцията на времето. Изобщо
един от големите държавници в цялата европейска история. Така че Дюма, поставяйки го в една такава вражеска, враждебна спрямо читателя
позиция, всъщност противопоставя мускетарите с техните кръвави дуели и стремежи, плътски, ги поставя срещу един човек, който е над тях във всяко едно
отношение. И в интелектуално, и в държавническо, и във всякакво друго, може би. Но Ние сме въвлечени вече в отбора на мускетарите,
в отбора на антимонархистите и антиклерикалите. Нека да направим една кратка пауза, след което ще и продължим. [музика] [музика] [музика] [музика] [музика] [музика]
[музика] [музика] [музика] [музика] Нека да видим какво става с действащите лица в романът, основните. Първо Д'Артанян, главният герой. Той постоянно се дуелира. Това му е амплоато. Но дуела разбира се е незаконна дейност той е извън закона
въвъв Франция и в този смисъл когато побеждава, а той винаги побеждава в крайна сметка той или убива или осакатява противника си в незаконно действие. Т.е. това си е убийство когато го убива. А когато го осакатява, му нанася тежка телесна повреда. Незаконно. Неговите да ги наречем еротични
взаимоотношения са прелюбодейни. Той се влюбва в Мадам Бонасьо Констанс Бонасьо Но тя е омъжена жена. Т.е. тази му любовна връзка е прелюбодейна. После той има едно влюбване в фаталната жена Миледи Миледи де Винтер
Но там също връзката е блудна и прелюбодейна. тя си има съпруг и те са всъщност двама Но така или иначе не е негова съпруга и тя го измамва в тази връзка сексуална. Т.е. Д'Артанян е един убиец и прелюбодеец. Атос мускетарят той е бил женен за въпросната Миледи
след това де-факто я убива след като разкрива, че тя го е измамила и така нататък че тя е всъщност престъпница и не е тази за която се представя той я обесва Но така се случва, че тя не умира Но той мисли, че я убил Т.е. той де-факто е извършил убийство. После той има същия Атос незаконен син от една друга дама
Това е бъдещият виконт Бражелон главният герой на третия роман от Поредицата впоследствие Атос убива и сина на Миледи Т.е. той също има на своята сметка няколко убийства, за които не знаем в романа а вероятно и много други като мускетар Портос другия мускетар
е пиач дуелист женкар чревоугодник Това са неговите четири характеристики Той е сангвиникът измежду четиримата А дуелист означава разбира се убиец, защото той също обикновено печели той с мощното си телосложение обикновено печели дуелите а тези дуели не са безкръвни Четвъртият
Арамис Той пък е църковник готвя се за църковна кариера обаче лежи там като бил млад го сварили в съмнителна ситуация с някаква жена и е изгонен от къщата Той специално учи фехтовка и убива на дуел мъжа на въпросната жена Това си е класическо убийство За да прикрие това убийство той става мускетар
под фалшивото име Арамис Има множество прелюбодейни връзки с жени и заедно с това прави кариера в йезуитския орден Кралицата Анна Австрийска Тя е в прелюбодейна връзка с Дюк Бъкингам Мадам Бонасьо Възлюбената на Д'Артанян естествено че участва в прелюбодейна връзка с него
За целта нейният съпруг господин Бонасьо е показан в отрицателна светлина Една от главните интриги в романа Аферата с диамантите прави за да се спаси честата на кралицата Защото кралицата е подарила на своя любовник кралят казва се е видяла с тези диаманти на едни
чудеса от храброст за да доставят да ги върнат за бала по този начин по този начин да спасят честата на кралицата Но всъщност Това е точно обратното да се спасяват безчестието на кралица защото тя участва в прелюбодейна връзка и
начинът да се освободи от тази прелюбодейна връзка е да се покая да се откаже от нея да си признае най-малко пред духовника си и да я приключи а тя напротив я утвърждава по този начин Т.е. подвизите които извършват мускетарите са в името на безчестието в името на прелюбодейството
самите дуели които те извършват през цялото време по всякакви поводи те са солта на романа Ако махнем дуелите че какви мускетари са тези какви герои са никакви Това ще бъдат някакви куриери носят диаманти и т.н. Но никой няма да чете такъв роман Ако нямаме през цялото време дуелиране то е драматургичният вътък
на романа самите дуели са престъпления от край до край че тримата мускетари тримата плюс Д'Артанян към края на романа извършват екзекуцията на Миледи Миледи де Винтер Но те не са съдебната система това е тяхна частна инициатива те я съдят и екзекутират
обаче те нямат право както и разбира се палача Т.е. това е убийство извън съдебно убийство Ако те искаха да има справедливост щеха да я предадат на съдебната система те ще бъде съдена и осъдена на съответното наказание каквото и да е то след като мине през съдебната система след като има адвокат, защитник и всичко останало
докато те я екзекутират на основата на собственото си осъждане и което е най-интересното че в целия роман няма нито един истински положителен герой човек който да не е грехът да не е в центъра на това което прави и това за което е възхваляван от автора всички така наречени положителни герои са възхвалявани
за някакъв грех прелюбодеянието наречено любов и така нататък и убийствата наречени отстояване на честта и прочее защо нямаме положителни герои нищо не му пречеше на Александър Дюма примерно любимата на Д'Артанян Констанс Бонасьо можеше да е госпожица и да изпълнява
същата сюжетна роля той да е влюбен в нея тя в него и тя накрая да умира преди да мога да се оженят Но нищо не пречеше тя да бъде почтена госпожица не тя е госпожа Мадам Бонасьо съпруга ѝ е жив и връзката е прелюбодейна Историята с Диамантите и с Бъкинган
можеше да е свързана със същата интрига и същите перипети без прелюбодейството Анна Австрийска е вярна на съпруга си да може би не го обича исторически е така нямало е любов между тях но тя не му изневерява но някои интриганти
могат да откраднат Диамантите да ги скрият нали само и само да я зле поставят с клевета че му изневерява и тогава тя ще бъде положителен герой жертва на клеветата и мускетарите щяха да защитават истината
правдата когато ходят да върнат Диамантите да уничтожат тази интрига те щяха да защитават една истина и ще има същите приключения надбягване и така обаче Александър Дюма не избира този път не избира да има
положителни герои всичките са грехоцентрични така че някои грехове са представени като добродетели като нещо красиво и греха се легитимира злото се легитимира то става добро то става законно чрез чрез неговата естетизация
злото се естетизира и това е съзнателен избор Дюма е имал много голямо въображение така творческо и неговите сътрудните също са му помагали и е можел да измисля се възможни сюжети не че не му е хрумнал не той иска
да прослави греха грехославието е негов съзнателен избор той това иска и това иска публиката тя иска прослава на греха Т.е. ние публиката които четем романа които гледаме филмите защо ги гледаме?
защо ги четем? явно че одобряваме това което виждаме ако не се отъждествявахме с героите не ги смятахме за добри какво ни интересува кой ще победи след като те са халваджия за бузаджия не Ние самите искаме греха да бъде прославен и да бъде оправдан защото по този начин
и нашите грехове се изпират естетически за това успехът на романа е толкова грандиозен за това ние го харесваме Ние плащаме да си купуваме билети за филмите плащаме да си купуваме книгите отделяме от времето си за да бъдем заразени с вируса на грехославието на грехославието греховният човек иска оправдание и прославяне на греха в някаква естетическа опаковка за това въпроса
за това въпроса никак не е безобиден Това е много важен въпрос за естетизацията на греха на греха Нека да чуем едно песнопение след което ще завършим
и така Александър Дюма оправдава греха дори го прославя мускетарите са знаменити те са герои Как става това нещо? Първо греха се извършва от млади и красиви хора Д'Артанян е млад и красив Мадам Бонасьо е млада и красива Кралицата е млада и красива
Арамис е красив Да Портос не е толкова Атос не е Но те са част от групата на мускетарите Те не са главните така примери за подражание Пример за подражание е Д'Артанян И Това е Това е първият начин за оправдаване на греха Когато
в Евангелието В Новия Завет е казано че сатаната се явява в ангелски образ Дори Миледи Злодейката от всякъде Тя пък е Злодейка на квадрат Тя е красавица Тя е съблазнителка Но да кажем Тя като представителка на злото
там нещата са Тя е така да се каже по-голямото зло И това също е един похват За да оправдаеш един грех показваш един по-голям грех Е Спрямо този по-голям примерно да кажем изневярата на кралицата или на Мадам Бонасьо В сравнение с това чудо на злодейството каквото е
Миледи де Винтер е че те са цвете за мирисане Това е един много Доварен такъв ловък похват за легитимиране на злото като уж противопоставено на много по-голямо зло Това до някъде обяснява защо Миледи е толкова абсурдна злодейка Тя е чак нереалистична Ако Александър Дюма, искаше ще се зададе един по-ярък по-убедителен образ Той ще е да намали нейното злодейство То става в един момент едва ли не карикатурно
чак пък толкова Но той драматургично има нужда от такова свръхзло за да оправдае злото на положителните герои Другото нещо е че Тези, които се извършва злото са представени като неприятни като грозни като глупави Примерно да кажем господин Бонасьо лош човек Краля неприятен
Ако Луи XIII беше показан като един интелигентен симпатичен справедлив владетел и Анна Австрийска му изневерява Тя увисва като положителен герой Но той е показан откъм лоша светлина и разбира се
Това не е и оправдава Тя затова му изневерява с Бъкингам защото той не е добър човек не е хубав човек Грехът се представя като преоблечена добродетел Примерно екзекуцията на Миледи е преоблечена справедливост Тя е такава злодейка че как да не отрежеш главата церемониално макар и извън закона
и това е преоблечената справедливост прелюбодеянието преоблечена любов любовта е прекрасно чувства Еми то съществува между Кралицата и Бъкингам между Д'Артанян и Мадам Бонасьо Ама това любов ли е? или е страст? това Авторът
подменя грехът прелюбодеянието с преоблечената добродетел любовта тя ни се явява като ушки любов и ние не усещаме ако делегираме на автора без критично нашето доверие си караме да
млади, красиви харесаха се, обикнаха се а у нези грозни, стари, лоши и подли са прози Естествено, че ще им изневеряват Как иначе? Всичко това можеше да е в по-скрита форма но тук е в открита примерно в по-скрита форма да кажа в Ромео и Жулиета на Шекспир Ромео и Жулиета символичните
влюбени на всички времена и народи най-голямата любовна история на света коя е тя Ромео и Жулиета Ако се отгледаме в пиесата на Шекспир ще видим, че Ромео извършва няколко убийства и той пак във дуели, разбира се драматургично Но той убива Тибалт и убива Парис
предполагаемият годеник на Жулиета Т.е. той извършва две убийства и накрая извършва самоубийство самоубийството е непростим грех си Т.е. той има три огромни греха 2 човекоубийства съзнателни и едно самоубийство Жулиета
също се самоубива Т.е. тя също извършва един непростим грех да слава Богу, че те не прелюбодействат те са чисти, млади законно са оженени макар и тайно Но законно в църква отиват и се оженват така че любовта им е праведна си страничните обстоятелства са
лоши, свързани с убийства Но самата любов не е прелюбодеяние Но да не забравяме, че все пак Шекспир живее векове преди Дюма в края на 16, началото на 17 век Шекспир а тук сме 200 и колко години два века и половина по-късно Но дори тогава когато все пак нравствеността е била по-запазена в обществото преди революциите, преди секуларизацията на Англия и Франция съответно дори тогава вече имаме глорификация на греха
самоубийството е прославено в края на пиесата се казва, че чрез смъртта си тези двамата приключили враждата на двата рода Монтеки и Каполети Но дори тази смърт е греховна самоубийствена тя няма какво да се възхвалява била приключила враждата Ако това ще е начинът да приключиш тази вражда извършвайки тежко престъпление и грехопадение Т.е. ние имаме една много дълга традиция Александър Дюма нито е първия, нито е 100 и първия в една дълга традиция в която
греха се прославя грехославна традиция грехът се легитимира той се оправдава той се облича в красиви дрехи в дрехите на младостта, на любовта и така нататък на красотата и Ние когато влезем в художественото произведение и суспендираме своя разум
и своята мисъл своето нравствено чувство то също бива суспендирано ти гледаш в момента Ако той не убие Тибалт, Тибалт ще го убие и така нататък и съпреживяваме греха оправдаваме греха ставаме част от греха и той става част от нас и той става нещо с което ние можем да живеем прилично
още повече, че той е възхвален в едно произведение на изкуството но Ако в Ромео жилията нещата са в поранен и поне толкова отявлен начин то в Тримата мускетари вече всичко е нарочно направено нечисто всичките любовни истории са прелюбодейни всичко е свързано с дуели и убийства и Това е съзнатен избор на писателя и на читателите и тук възника един много важен въпрос всеки ще каже добре Но ние ако се откажем да съпреживяваме Т.е. ако ние влезем в тези романи, филми и прочие театрални постановки
без да суспендираме, без да отменяме нашето критично мислене нашето нашето нравствено предценка и през цялото време следим кой кой е къде има грех къде няма Ние няма ли да унищожим естетическото въздействие няма ли да се лишим от тези шедеври на световната култура които са пълни с грехове и то са с грехове възхвалени то грехове естествено че има но Достоевски в престъпления и наказания в брате Карамазов и т.н. не ги оправдава не ги възхвалява в никакъв случай точно обратното
в бесове той разобличава облеклото оправданието на греховете а тук имаме тяхното оправдаване да отговор е много прост да гледаме какво правят светците светците не са киномани не са читатели на приключенски романи не ги възхваляват не ги пишат
нито един светец никога не е написал такава съблазняваща творба в която грехът да е облечен в младост, красота, любов и други измамни естетически младост прикритие светците не робуват на тази естетика те не допускат през естетиката греха да ги завладее защото това е една от входните врати
през естетиката, през съпреживяването, през красотата, през други съблазънта тя винаги идва по този начин тя не идва в някакви грозни дрехи а винаги в привлекателно облекло в този смисъл Ние можем да преосмислим нашето отношение към естетическото въздействие като въздействие, което може да бъде и за добро, може да бъде и за лошо и ние на входа, преди да преустановим своята критичност нравствена, духовна
интелектуална преди да делегираме на автора е хубаво да видим кой е автора кому служи Ако автора служи на греха тогава какво търсим в това съпреживяване? Това е все едно да отидеш някъде където има болни от чума и да почнеш да се общуваш с тях, защото изказват хубави истории, весели истории, пеят хубаво и т.н. Това никога няма да го направиш където чакайте се Нека да се излекуват от чумата пък тогава ще си общуваме приятелски
на маса и така отблизо докато не се излекуват има карантина Голяма част от художествените произведения, които са създадени и са утвърдили в постхристиянското общество са създадени след като православието е било елиминирано по един или друг начин от учителната власт а то бива елиминирано от учителната власт много отдавна в Западна Европа още от 11 век нямаме православие в пълния смисъл на думата и със всеки следващ век все по-малко и по-малко остава от него в собствено православните страни от 18 век вече учителната власт е преотстъпена на светската държава, на секуларната наука и разбира се свързаните с тях изкуство свързани с държавата, с науката и прочие като центру е за миродавност
и за това шедьоврите, които са написани от тогава на сана, те са повечето разбира се изключвам езическите, които пък съвсем нямат нищо общо с християнството и в този смисъл тези класически произведения на изкуството би трябвало да се изследват и четат и гледат с включена защита откъм развращаване нравствено, идейно и всякакво друго и естетическо. Ние трябва да ги гледаме с отворени очи, не да делегираме на авторите. Ако автора е човек с християнска координатна система, с православна християнска координатна система, тогава да, тогава можем да се потопим в естетиката, но това ще бъде естетиката на истината, естетиката, както се потопяваме в естетиката на иконата или на православното песнопение. Там ние не мислим за кой е крив, кой е прав и тези неща, защото знаем, че автора е Свети Андрей Рубльов. Там няма какво да се занимаваш съсъс съмнение. Но от момента в който знаеш кому служи автора, трябва да влизаш в тази естетика с включени интелектуални и
духовни филтри и тогава веднага стават видими нещата и тогава няма смисъл от съпреживяване, от включването ни в тази естетика на естетизирания грех Светоглед Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров