Идолът на рока Но ако там говорихме за по-общи принципи, то сега вече навлизаме в лично свидетелство. Аз съм свидетел на това време, на своето юношество и своята младост и влизам в ролята на такъв свидетел за историята, свидетел за времето от първо лице. Защо е важно това свидетелство? Измежду многото, разбира се, всички, които сме живели тогава, сме свидетели на това време. Но защо е важно да свидетелстваме? И какво да свидетелстваме? Това е още по-важно. Важно е, защото историята се преиначава. Винаги се преиначава. Този, който иска да владее настоящата, иска да овладее историята. Как става това нещо? Как владеещи настоящата? Винаги по един и същи начин. Като принизяваш, оклеветяваш, очернеш предишния режим.
Знаем по време на Френската революция, предишния режим, стария режим, както тогава са го наричали, бива очернен с всякакви измислици. И лека-полека, вече 200 години по-късно, знаем, че нито Луи XVI е бил лош владетел, нито Мария Антонета е казала, като нямат хляб да ядат пасти. Всичко това са форми на себеотвърждаване на новата революционна власт, защото тя не може да каже, ами предишният владетел беше добър, обаче ние го обезглавихме и дойдохме на власт. Защото имахме друго мнение по въпроса. Всеки ще ми каже, ма че ги се, хубаво, друго мнение има, що трябваше да го убивате, що трябваше да обезглавявате жена му и така, нататък. И поставят под въпрос нашата легитимност като революционери. Така че всяка власт, властта в България след освобождението има за задача да очерни турския режим. Ама че този режим бил в епоха на реформи, така наречният тънзимат, че Каблешковите са били най-видните и най-богатите и най-овластените българи в Копривтица. Достаточно да видим къщата им, за да се убедим в това, го така някак си пренебрегваме и вадим напоказ или така раздуваме, нали, отрицателните страни. Турчин как безчинства над бащиното огнище. Абе, той хубаво безчинства, обаче бащата на Ботиов е най-уважаваният гражданин в Калофер. И никога Турчин не е безчинствал на 100 метра от бащиното му огнище. И на 1 километр от бащиното му огнище. Така че имаме една естествена тенденция във всяка следваща власт, сега дали в периода преди да вземе властта, т.е. в предреволюционния или в следреволюционния период, но имаме такава тенденция. Когато пада режима на цар Борис III, съответно Симеон Втори, комунистите какво правят? Всички преди това били фашисти.
Ама дали са били фашисти? Няма значение. Слага се етикета, монархо-фашистския режим и всички в кюпа, включително и екзекутират част от елита на България. Да, имало е и виновни за военни престъпления. Имало е такива. Трябвало е да има такъв нюрнбергски процес за България. В кавички нюрнбергски, разбира се. Но, покрай сухото гори и суровото и новият режим винаги очерня старият. И ние, които сме поучени от тази история, много добре знаем, че новия режим след 10 ноември, режима на прозападна либерална демокрация, естествено, че ще се опита да очерни предишния период, предишния режим. Защо това е лошо? Когато се очерне несправедливо предишния режим. Било той османския, било то френският режим на Луи XVI, било то монархофашизмът, било то тоталитаризмът. Защо е лошо това нещо? Ами то не само е лошо. То е пагубно. Защото баща на лъжата е сатаната.
Няма добра лъжа. Няма украсяваща лъжа, която да ползва народа със своята педагогика. Ние като украсим нашите престъпници, когато направим герои, ние лъжим себе си, т.е. съучастваме в сатанинското унищожение на православна България. Да, възможно е от общото надлъгване, когато лукавия лъже в България, в Турция, в Испания, в Италия, в Германия, в Русия, насякъде, може от някои от неговите лъжи ние да се възползваме за сметка на другите. Да кажем българите за сметка на турците. Или сърбите за сметка на българите. Или гърците. Но тези взаимни възползвания пак са пагубни. Когато съучастваш в лъжа, каквато и да е тази лъжа, говорим за тези политическите, патриотичните и прочия лъжи, с които изобилстват всички, за съжаление, Исторически разкази, и гръцкия, и българския, и френския, и германския, всички се опитват да надлъжат Бога, да надлъжат истината и да варосат своите гробници и да очернят враговете си. Това нещо е от лукавия. Сто процента. Щом е такава лъжа, то е от лукавия. И за това аз много държа да свидетелствам за моето време, така както аз съм го изживял, защото виждам, че това, което се преподава в момента за моето време, в медиите, в учебниците, е лъжа.
То не е истина. И най-вече по отношение на главния идол. Главният идол по мое време, за моето поколение, за моето обкръжение, за моя клас, за моята гимназия, не беше комунизма. В никакъв случай. Главния идол беше рока. Сега, идолът на комунизма е от Сатаната. Идола на рока е от Сатаната. И двете служат на един господар. И двата идола. Но, лъжа е да кажем, че нашето поколение е живяло под егидата на комунизма. Аз дори не познавам човек, който да е одобрявал режима, в който ние живяхме, по времето на Тодор Живков. Предполагам, че и самият Тодор Живков не го одобрявал. Да не говорим за дъщеря му, зет му и прочие. съвсем другия въпрос е за етикета. че етикета беше комунизм, това няма спор.
през целия период от 44-та, 5-та, 6-та, до 89-та, когато рухна тая, не система, а по-скоро утопия, етикетна утопия, в която те отдавна не вярваха. Кога е рухнал идолът на комунизма? Аз съм сигурен, че е имало такъв идол. 100%. В Болшевистката партия на Ленин и Троцки е имало такъв идол. Те са вярвали и са били готови да отидат на смърт за този идол. Със сигурност. Кога е рухнал този идол, трябва да се изследва много задълбочено историята, за да се разбере. Но, примерно, за мен 1921 година, когато Ленин въввежда така наречения НЕП, новата икономическа политика, може би това е края на комунистическия идол. Защото какво означава новата икономическа политика? Ами това означава отказ от комунистическа икономика и въвеждане на държавно-капиталистическа, ограничена капиталистическа или каквато е да е формула, но във всеки случай не комунистическа. В която са вярвали първо начало. Това сме го коментирали още от времето на Аристофан. Имаме една такава пародия на първичната комунистическа идея. От момента в който Ленин въвежда НЕП, не можем да говорим за комунистическа икономика нито за секунда.
Няма такава. През целият период. Сега, как е опакована и етикетирана, това е съвсем друг въпрос. Но това е някакъв вид държавен капитализъм, минаващо е съответните фази, разбира се. Но, ние тук няма да говорим за икономика. Нас ни интересува идеологията. В кой момент са престанали да вярват болшевиките, ентусиастите на комунистическата революция? В кой момент са престанали да вярват в този идол? Аз мога да кажа с пълна сигурност, че, да кажем, Маяковски, Владимир Маяковски, е бил поклонник на този идол. Известно време. Колко години биографиите му могат да уточне точно кога той предава душата си на този идол. И кога този идол в него рухва. Но, акта на самоубийството му, за мен е най-късния миг, в който той се разочарва в този идол. Отказва се от този идол. Разбира, че е заложил на една лъжа.
Най-късно, в момента в който е решил да се самоубие, малко преди това, той е разбрал, че този идол е фалшив. Тоест, имаме доста явни свидетелства за края на идола на комунизма в лицето на неговите най-възторжени последователи, адепти. В България, кога рухва този идол, аз не знам. Не съм го изследвал. Но, по мое време, той беше рухнал. За това свидетелство. Не познавам нито един човек, който да беше адепт на комунистическия идол. Имаше привърженици на комунистическата идея, но всичките, без изключение, казваха така. Идеята е прекрасна, но нейното осъществяване не е. Има нещо гнило в Дания. Някои, може би, са разбирали какво е гнило, други, може би, не са разбирали. Но от това вярващ в религията на комунизма не става вече. Когато реалността... А ти не разполагаш с друга реалност. Да, утопията, идеята, както казваха, идеята може да е прекрасна, да ти се струва прекрасна. Сигурно. Всички да са равни, всички да получават това, което искат, нали?
Както се казваше, принципът на комунизма какво се състои. Всички да получават според потребностите и да дава според възможностите си. Сигурно има нещо логично и смислено в този принцип. Но от идеята до действителността има пропаст. Има огромна разлика. И по мое време, преди 50 години, аз не познавам нито един, който да вярваше в действителността на комунизма. А то ти не можеш да бъдеш адепт на една религия, която е няма в действителността. Религията. Ние не говорим за Царството Божие. Говорим за религията. Няма я видима. Няма я в света, който ти виждаш. И остава утопизма. Комунистическият утопизъм.
Някаква вяра в идеята, но не вяра в реалността на тази идея, която пребивава под този етикет. Да не забравяме, че това е все пак комунистическа партия. Комунистически блок. Комунистическа система. Тя не е някаква друга. И в нея вече няма вярващи. Или има, да кажем, разочаровани вярващи. Първо да кажем, че въпросът е религиозен. Да, той е и културологичен, и цивилизационен,
и политически, и икономически, и всякакъв друг. Но преди всичко е религиозен и нас не интересува точно религиозната страна. на кой идол се кланеш. Защото няма нерелигиозен човек, няма нерелигиозно общество. Безбожно общество няма. В комунистическото общество не беше безбожно, а имаше фалшив бог. Но има бог.
Какво е бог? Бог е това, което е началото и края. Алфата и Омегата, аксиомата на всичкото, аксиомата на вселената. Коя е аксиомата на вселената? За комунистическите идеолози, за Маркс, Енгелс, Ленин. Това е аксиомата на човекобожието. Една от многобройните форми на човекобожието. Един атеист, когато казва аз съм атеист,
той почти казва аз съм бог. това са почти синоними. Защото ти, когато си атеист, кого поставяш като център на меродавност? себе си. Аз преценям, че няма бог.
Е, значи ти си съдията. Ти си този, който определя истина, неистина, добро, зло и така нататък. Е, щом ти определяш всичко, значи ти работиш бог.
Ти играеш ролята на бог. Ти можеш хиляди пъти да казваш, аз не съм бог, разбира се, аз съм обикновен човек и, нали, разстрелян и след
разстрелян червей. Обаче, ти влизаш в ролята на универсалния център на меродавност. Ти определяш кое какво е. Тоест, ти си де-факто бог.
Де юре, уж, скромен човек, смъртен. Де-факто бог. Защото бог определя доброто и злото. Няма кой друг. Сега, под името бог
винаги се крие сатаната. Нали, когато ние го подменяме с нещо друго. С себе си, с народа, партията, нацията, нали, винаги това е лукавия. Ако не е
истинския бог, под този етикет, винаги действа врага. Но врага има това свойство да дава на всеки дивеч неговата
примамка. Никой не лови риба с, да кажем, нали, примерно скумрия или шаран с козичка. С козичка се лови
тигър. Връзваш за някъде, заставяш с пушката и чакаш да дойде тигъра. Ама, няма да дойде шаран, шарана го привличаш с друго там. Знаеш, рибарите, когато сложат
на кукичката, някакво червече, нали, шарана кълве на червя, или на муха, знам ли. Мисълта ми е, че според Дивеча и примамката и Лукавия знае кой
на какво кълве и му слагат точно тази примамка. На един народа, на друг нацията, на друг партията, на друг човечеството и прочее, и прочее.
Та, трябва да знаем, че няма нерелигиозен човек, няма безбожен човек, няма безбожно общество, а има винаги заместители на Бога. И въпрос е във времето на нашата златна младост, на нашето златно юношество, в тези прекрасни години, кой беше
нашият идол? Сегашният прочет на историята, който е лъжовен, политически, твърди, че ние сме живеели в времето на комунизма. Това не отговаря
на истината. Ние, нашето поколение, аз, моите приятели, всички мои познати, без изключение, живеехме във времето на рока. Нашият идол съвсем не беше комунизма, нашият идол, този,
който имаше трон в нашето сърце, в нашия ум, който владееше умовете и сърцата, за това е битката. т.е. душата, фактически, този, който властваше над нашите души, беше идола на рока. Едно от
многобройните превъплащения на сатаната. Но не идола на нацизма, не идола на комунизма, не идола на революцията или нещо подобно. Макар, че, ние приемахме революцията за добро нещо,
приемахме комунистическия идеал за добър идеал, но бяхме разочаровани от това, което виждаме около себе си, от действителността и то няма как. Сега не можеш да живееш в един сив панелен блок
и да сърцето ти да е изпълнено с така радост от този факт. Не можеш да погледнеш на един запорожец или един трабант, да го чуеш как парпори и да се възхитиш.
Не. Тези образи бяха слаби и понеже те властваха, примерно, кажем, в съвременния Китай, който е комунистически на етикета, етикета си остана. В съвременния Китай има чудеса на техниката,
чудеса на естетиката, чудеса на интелекта. Те са надминали и Запада, и Штатите в безброй отношения. и там можеш да кажеш «Абе, виж, какво прекрасно нещо, колко добре е, че аз, китаяца от 2025-та година, живее в тази
велика страна, която в момента диктува модата в света, технологията в света, изпревари тези, от които се учеше до вчера. всички тези приказки, че китайците копирали, копирали, ами те всички копират. Въпросът е накрая. Резултата какъв е? Резултатът е, че те надминаха тези,
от които копират. Китайските скоростни влакови са по-добри от всички останали и са несравнимо по-разпространени по дължина на релсите. В Китай скоростни влакови, които пътуват с над 300 км в час,
има повече, отколкото в целия останал свят взет заедно. Всички останали, японските, френските, германските и така нататък, всички взети заедно са по-малко, отколкото китайските. Тоест, на етикета на китайския комунизъм
съответстват привлекателни реални постижения. И филми правят страхотни, музеи имат невероятни, инфраструктура невиждана. Номер едно в света инфраструктура, разбира се, китайската. Говорим за пътища, говорим за
ЖП, гари. Какви гари имат? Ние тук сме с едно селска автогара, Софийската аерогара. като върнеш от Китай, просто си така умилен от тази уютна спирка. Та, тогава
във България нямаше нищо, нищо, което да е по-добро от това, което е, да кажем, в Югославия или в Гърция, или защото, където е, извън соцлагера. Всичко, което се правеше
на Запад, беше по-добро от всичко, което се правеше от нас. Е, как да излъжеш себе си и да повярваш в идола на комунизма. Кое е по-доброто тук? литературата ли, киното ли, архитектурата ли, земеделието ли,
скотовъдството ли, нямаше. Дори космоса, където комунизма безспорно изпревари Запада, след 69-та година, когато кацнаха на Луната, вече се скърши тази доминация на СССР. До тогава бяха номер едно, но
спорно е, кое е по-важно да стъпиш на Луната или да кажем да излетиш първ в космоса. Естествено, че да излетиш първа в космоса е много по-важно, но образа на стъпването на човек на Луната така или иначе надцака образа на
първия космонавт и дори в космоса, в космическото състезание, като че ли съветите започнаха да губят след 69-та година. И не остана нищо, в което те да са първи, т.е. комунистическия лагер да бъде пръв. Нека да чуем едно песнопение
и след това ще продължим. [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение]
[песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение]
[песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение]
[песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение]
[песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение]
[песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение]
[песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение]
[песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение]
[песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение]
[песнопение] Преминем вече към конкретното. А именно към моето юношество. Моята ранна младост. В Бургаската английска гимназия. В началото на 70-те години. Тогава ми се струваше. Ние бяхме само два класа. 50 човека общо. От отличник нагоре всичките. Средния успех на класа беше отличен. 50 и нещо. С изпити разбира се. Се приемаха всички. Елитна гимназия.
И на нас не се струваше, че сме страхотно талантливи. Страхотно умни. Страхотно готини. И че сме много перспективни. Пред нас предстои една велика перспектива. ще станем личности от първа величина. Защо имахме усещането на това избранничество? Че нашето време е особено и че сме щастливи, че сме точно в това време на това място. По няколко причини. Първата причина е самият статут на английската гимназия. И разбира се на английския език. Английския език не е като другите езици в цялата история на човечеството. Единствен по рода си и с много голяма вероятност ще остане до края на времената. докато приключи животът в този му вид, когато дойде антихриста и Господ сложи край на света,
най-вероятно езика на антихриста ще бъде английския, езика на цивилизацията на антихриста ще бъде английския. Няма кой друг език да го измести, защото кой друг? Някой ще каже, ами може би китайския. Не. Защото антихриста е антихрист. Китайската цивилизация не е християнска. Тя е по-скоро конфуцианска по-настоящем. Китайската компартия се е завъртяла към Конфуций. Не точно към Будда. Те имат трима стожери: Лаодзъ, Будда и Конфуций. Трима основатели на да ги наречем религии. Макар че конфуцианството не е точно религия. Той е по-скоро социално-политическо учение. Така или иначе, това не е Христос.
Това не е християнство. И в този смисъл антихриста няма да бъде анти-Буда, анти-Конфуций или анти-Лаодзъ. Той ще бъде псевдо-Христос. Вместо Христос и ще проистече от псевдо-християнската цивилизация на Запада. И, разбира се, ще господства английски език, който по-настоящем господства. И по наше време, вече отдавна господстваше в света, но специално в България не господстваше все още. България е била винаги в сферата на влияние на три сили. Четири. Русия, Германия, Франция и четвъртата е, да кажем, Великобритания, но тя е най-далечната, най-периферната и, де-факто, най-анти-българската. Та, поради тази причина, английски език е бил винаги в България на последното четвърто място от тези водещи езици. Въпреки протестантската пропаганда и така нататъка, все пак той си остава на четвърто място. Много по-напред са били френския, руския и немския. И това, разбира се, продължава до четвърта година, когато ние сме съюзници на Третия райх. Е, няма как английския, езикът с който воюва Хитлер, а ние сме съюзници на Хитлер, да води. Плюс това тук сме имали и германско присъствие и така нататък.
немския език е бил, така или иначе, ако не господстваш, то поне с най-силни позиции по времето на нашия съюз с Третия райх. Когато пада Третия райх, тук идва Съветския съюз. Естествено, че руския език, който има големи традиции във България, излиза на преден план. Това е ясно. В света, обаче, отдавна не е така. Светът отдавна не е в орбитата на Третия райх, а е в орбитата на Великобритания. Имам предвид империята, британската империя, в която владеят огромни територии в Азия, в Африка, в Америка, къде ли не. Дори в Съединените щати, като бивша колония британска, са запазили английския език, както и Канада, разбира се, Австралия, цял континент. Нова Зеландия и прочия, половината Африка. Английския език още от 19-те век е водещият в света език, не в Европа, но в света категорично. А в 20-те век, особено след Първата световна война, вече и в Европа започва да господства през влиянието на Съединените щати, на американската култура. От Америка започват да идват новите стилове в киното, да не говорим Холивуд и така нататък в музиката, масовата култура. Всички тези течения, джаза и прочие, идват от Америка, черната музика, тя постепенно изплува и започва да става световна. И между двете войни, в началния етап, след Втората световна война, вече съвсем завладява световната сцена. Но в България това идва по-късно, поради тези причини.
Да, по наше време, никой не говореше английски, сред народа, в медиите, нуло английски. И ние бяхме едно островче, английската гимназия, тези 50 човека, бяхме островче на могъщия световен език номер едно, който владее света де-факто. Тук с половин уста се признаваше, но като неизбежно зло, че английският език е водещият света. И ние всъщност бяхме проводници на най-водещото. Всичко водещо, което става в света, става на английски. Това, което ни интересува, разбира се. Нас ни интересуваше химията, физиката, вероятно и там всичко е било в Штатите. Нас ни интересуваше културата. Киното, музиката, тези неща. И тези неща водещи бяха в Съединените щати и Великобритания. Дори след 64-та година, прочутото завладяване на Америка от Битлз, палмата на първенството преминава от Елвис и изобщо американците към Битлз и британците. Битлз, Ролинг Стоунс и другите. А ние, когато идваме в английската гимназия в Бургас в 70-та година,
вече Британия владееше океана на рока в света. Вече беше утвърдено британско господство. На второ място бяха Съединените щати. Те, впрочем, не се деляха кой знае колко, но ако проследим във България водещите изпълнители, музиканти, певци, групи, 90% бяха британски. И ние се случваме точно тогава, в тези щастливци, шепа младежи, перспективни, с цялото бъдеще пред нас, които изучаваме английски език и през него навлизаме в културата на рока. Защо наблягам на именно рока, а не примерно на другите стилове, преди или след това? Много важно е да правим разлика между рок и рок-н-дрол. А най-общо казано нямат нищо общо. Нищо общо. Те са две стихии противоположни. Рок-н-дрола, както и твиста, както и диското, както и траш и рап и всички останали стилове, това е ниската масова култура. Ниската масова култура, която против масовата култура винаги е била ниска. Плебейска.
Пролетарска. Глупава. Хоризонтална. Без дълбочина, без височина. Това е масовата култура. Дали ще бъде чалга, дали ще бъде Чък Бери, няма никакво значение. Това е ниската култура. Нейният диапазон е между слаб 2 и среден 3. Това е нейният диапазон. чалгата е слаб 2, но Чък Бери е тройка. По какво разбираме, че те са ниска култура? Масова. По това, че задачите, които се поставят са ниски. Тази музика е танцовална. Проблематиката, която разглежда е ниска.
Значи, нали, защо ме изостави, аз те обичам, върни се при мен. Ей, такива неща. Преразказва едни и същи вечни теми. Еротиката е в основата, но на примитивно ниво. и това е, откакто свят светува. Масовата култура си е ниска култура. Произведенията на всички тези, без изключение. Значи, като почнем, Литъл Ричард, Чак Бери, Елвис Пресли и така нататък. Всички те, какво произвеждат? Произвеждат парчета. Парче, парче, парче, парче. Тези парчета трябва около 2-3 минути. Следващото парче няма нищо общо от предишното. То е ново парче. Целта е обикновено: ритъм, танц, младежка забава и са различни стилове.
мина стилът на едното, идва стилът на буги-буги, дойде стилът на твист. Мина стилът на твист, идва рок, рок-н-дрол и така нататък. Битълз, в раното си творчество, защото те правят прелома и затова трябва да ги проследим. Битълз имат няколко години като такава ниска масова култура и правят парчета. повлияни от американците, от Елвис и от другите. Стилистика. По 2-3 минути на това парче. Бързички, ритмични, мелодични, с приятни вокали. И в общи линии това продължава. 62-3-4-5-6-7. С това завладяват Америка. Битълманията. Е основана на тези парчета. Както преди това има Елвисмания. С други парчета.
Три минути. Но. Технологията разбира се е много важна и върху нея трябва да се спрем. Защо тази култура става толкова силна. тази масова култура. И защо в нея влиза особен тип кръв. Младежка кръв. Дива кръв. Необразована кръв. Това е много важно. Защото в класическата музика, за да направиш нещо видимо, трябва дълго време да учиш. Не можеш да хванеш цигулката и на втората година да смайваш публиката.
няма как. Всеки ден трябва да свириш в течение на много години и чак тогава вече правиш впечатление като цигулар. Т.е. трябва да станеш професионалист. Трябва да си платиш входния билет в славата. в 20 век парадигмата се променя с идването на електричеството. Вече електричеството, електрическата китара, микрофона, звукозаписната техника, дава възможност на най-слабия певец, който няма глас. Има някаква специфика, някакъв тембър, но той ако отиде в Ла Скала няма да го чуят на петия ред. Шарл Азнавур няма глас. Но благодаря на микрофона, на електричеството, неговия специфичен глух глас е интересен. Той започва да се записва и през микрофона електричеството всички го чуват. И по този начин се осъществява един голям диапазон от гласове,
които в класическата опера нямаше как. Там се изискват определени качества, ако ги нямаш, колкото и да те е интересен тембъра, приятно, Бог да има никакви шансове. И много други са такива. Та, електричеството, новата технология са всичките му разновидности, усилвателя. Нали, това е революция. Преди това, Карузо и така нататък, има една даденост. Гласът му е даден от Бога. и като пее полилеите тракат. Защото има такива дарби гласове. Докато микрофона, най-слабия глас, може да заглуши самолетен двигател, като го пуснеш пред съответната уредба. Това дава възможност на всеки да яхне една електрическа китара, да яхне един микрофон и да бъде чут от стотици хиляди души.
до последния всички ще го чуят, ще им продъни ушите. Тази технологична революция във всичките измерения много силно влияе върху продукта, върху явлението. Примерно да кажем плочата. Грамофонната плоча. Ами, тя има свои параметри. Имаше малки плочи и големи плочи. Е тази голямата плоча, Битълз да кажа, и всички по това време започват да издават големи плочи. С много парчета. По две-три минути всяко. Накъцваш 7-8 парчета от една страна и 7-8 от другата страна. И, когато стигат до ай и се появява албумът, плочата не мога да виси така, слагате в картонен албум. И понеже е картонен, върху него се отпечата нещо. И се отпечата името на групата, на певеца, списъка на парчетата, кой е автора и така нататък.
И друга информация, каквото си искаш. И лека-полека, албумът започва да става произведение на изкуството. Вижда се, че той може да се използва. И идва ключовият албум, Sergeant Peppers на Битълз, 67-ма година. В който албум, вече албумът става произведението. Не отделното парче, а цялото. Цялата плоча от двете страни, т.е. около 40 и няколко минути музика. има огромна разлика дали това, което произвеждаш е 3 минути, два куплета, соло на китара и трети куплет и свършваш. това, което правиш е 40 минути. Колкото е една симфония.
Имаш време да развиеш една идея, имаш време да повториш някой мотив, имаш време да потърсиш връзка между начало, среда и край. т.е. произведението вече става мащабно, а с мащаба идва и амбицията и се появява златния миг в историята на масовата култура, в който миг тя става амбициозна. Тя си поставя свръх задачи. До тогава нямаше такова нещо.
Задачите бяха едно парче: по-интересно, по-привлекателно, по-мелодично, по-оригинално, но си остава парче. То няма възможности да разгърне включително и музикалните теми, да не говорим за идеология и т.н. Докато албумът вече има такива възможности, както да бъде цялостна творба, 45-минутна творба или
отделни музикални теми, парчета, но взаимосвързани в нещо повече, отколкото механичният сбор на отделните песни. дали това ще бъде рок-операта Джизъс Крайст Суперстар? Дали ще бъде концептуален албум? Дали ще бъде цялостно произведение, както е в Пинк Флойд?
Това е друг въпрос. във амбициозния период на масовата култура. И ние влязох в английската гимназия в Бургас точно тогава, когато се заяви в света този амбициозен период и всички нови групи, младежки, ентусиазирани, пълни с енергия и талант, започнаха да правят такива ключови албуми с претенции. претенцията се изразяваше в музикалните инструменти. Навлезе органа. А органа във западната култура е царя на инструментите. Той се слуша само в катедралата. Тези големите органи, които знаем, те са десетки метри. Докато нарядиш всички тръби, може да има 15 метра дължина органа. И при това положение той наистина е с особен статус. Той е инструмент на съборността, на мащаба, на величието. и този инструмент чрез електрическата технология е вкаран в една кутия 1 метър, електрическия орган, а свири като они огромни, които беше 15-20 метра. Тази амбициозност на масовата култура вдигна нейното ниво. вече не е тройка, както беше Chuck Berry, а е четворка.
На ниво четворка работеха всички елитни рок-групи от нашето поколение. струваше, че те са на ниво шестица. И на тях им се е струвало така. Ние ги надценивахме. бяха идоли за нас. Те не бяха просто инструмент на развлечение. Бяха идоли и ние ги надценивахме и ги смятахме, че те са на върха на световната култура, на равно с Моцарт, Бетовен и останалите. Докато реално това е било една утопия, една илюзия. Те са били на ниво добър четири в своите най-добри представители. Пинк Флойд албума "Обратната страна на луната" е добър четири плюс, може би. Защото издържан, класичен, талантлив, изобщо с много качества, оригинален и може да се сравнява с големите композитори на всички времена. И разбира се, той не е единствения, имаше много такива. Нека да обобщим, че по това време масовата култура действително успя да се издигне над своята вродена посредственост и да навлезе в амбициозните сфери на голямото изкуство, разбира се, без да достига до истинските височини на реквиема на Моцарт или на квартетите на Бетовен или на токата и фуга на Бах и изобщо на най-доброто от Бах.
Нали в никакъв случай, Матеус Пасион и така нататъка. Не. Там не са стигнали. Но бяха в подножието на тези върхове, а на нас не се струваше, че са ги надминали. Нека сега да чуем едно песнопение православно, малко да си сверим часовника с истинските стойности и след това отново се връщаме към идолите на рока. [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение] [песнопение]
Действително, времето от 70-та до 75-та година, която беше нашето време в английската гимназия в Бургас, съвпадна, влезе в резонанс с върха на рок-културата. Защо културата е голям феномен, ние ще се връщаме към тази тема, не веднъж. Защото и тя също е уникално явление в световната култура, от как съществува човечеството. Защото никога не е имало глобална култура. И по време на Римската империя, и по време на Китайската империя, и по време на Чингисхан, и на Александър Македонски, и на всички останали, и на Британската империя, тя никога не е била глобална, защото нямахме глобални медии. Чак в ХХ век се появява глобалността, реалната глобалност, т.е. в един и същи исторически миг, не казвам в един и същи ден непременно, но исторически миг, седмици, месеци, едно културно явление може да завладее целия свят. Една песен да се изпее днеска в Лондон, да се издаде в албум или в плоча, и след ден-два да се пее в Америка, да се пее в Париж, да се пее в Индия, след два месеца да дойде и до Прага, и след пет месеца да дойде и до Бургас. И по този начин да стане едно глобално явление, което едновременно слуша тази музика в цял свят. Младежите от цял свят слушат последния хит на Битлз, на Ролинг Стоунс, на Емерсън, Лейк и Палмър, на Дип Пърпъл или Лед Зепелин или другите световни знаменити рок групи. И ние, включвайки се към тази глобална световна култура, изживявахме изключително интензивно. Тук е много важно да наблегнем на тази интензивност.
Защото аз съм сигурен, че дори собствените носители на тази култура, самите музиканти, на Дип Пърпъл музикантите, не са изживявали собствената си музика така интензивно както ние. Защото за нас тя беше отвъдна. Тя беше с елемент на забраненост. Собствено, де факто не беше забранена. Всички слушахме само английска музика. Ние не сме слушали една нота руска музика в моите кръгове, една нота френска музика. Никой не се интересуваше. Италианска не сме слушали. Никой не се интересуваше от Челентано и от Джани Моранди и от другите. Не се интересувахме. За нас всичко беше само англо-саксонско и предимно британско. Този религиозен почти статут не е съществувал в самата Великобритания. Аз това го разбирам като читат сега техните автобиографии. на Кен Хенсли от Юрая Хип, на Тим Райс, който написа либретото на Джизъс Крайст Суперстар и други. И всички тези автобиографии са огромни разочарования. Наложи ми се да отида на концерт на Боб Дилан, тук в град Света София.
Аз потънах в земята от срам. Аз се срамувах от Боб Дилан. Той не разбираше кой е Боб Дилан. Той беше на едно толкова ниско ниво, толкова жалък, толкова тъп. Просто аз не вярвах на очите си и на ушите си. Той правеше се на рокъджия, а неговата стихия е интелектуалното, акустичното, поетичното. Там е Боб Дилан в текста, в така нюанса. Вместо това се дереше на сцената с нещастния си гласец, се опитваше да се прави на грамогласен. То беше жалка работа. По същия начин, прочетеш някакво интервю на Иан Гилан от Deep Purple, да не се отваря устата по-добре. Много по-добре. Тази книга на Кен Хенсли, аз много надежди възлагах, защото той е станал християнин. Е, казвам, най-сетне един от тях да се задълбочи в нещо. Прочетох я, не се е задълбочил.
И като християнин е останал по повърхността. Тази приповдигнатост, която беше за нас, този пиедестал, на който ни ги поставихме, там не съществуваше. Те се знаят, какво представляват. Знаят, че им се губи горния етаж на всичките. Нито един от тях няма горен етаж. На нас това изобщо не ни беше известно. За нас това бяха титани, това бяха гении, това бяха интелектуалци, това бяха извънземни. Защо? Защото бяха отвъд. В религиозното съзнание и познание винаги има отвъдност. Винаги. То е естествено, защото при религията ти общуваш с духове. Дали са светия дух или са лукави духове, но те са отвъд. Те не са от мира сего. Поднебесните духове на злобата, но те са поднебесни. Не са като нас от плъти кръв.
И за това ние винаги добавяхме към това, което чуваме и виждаме, музиката и да кажем текстовете, албумите и прочее, добавяхме една аура на отвъдност. И изживяването беше наистина тотално. Аз не си спомням или много рядко съм изживял по този начин произведение на изкуството. Много рядко. Друг въпрос е, че това изживяване, то си остава душевно. Това не е важното. Не е духовно. То е тук, в сферата на чувствата, на хоризонталните чувства, на земните чувства. Но имах усещането, че това е максимума. Че това е върха на световната култура. На съвременното изкуство. И не само аз. Самото слушане на най-новата плоча на Лед Зепелин. Това беше за нас свещено действие. Ние се чувствахме някак си, че влизаме в някакъв храм.
И затова твърдя категорично, че моето поколение, в кръга в който живеех, сега не мога да кажа за всички, в никакъв случай, вероятно други по друг начин. Но всички, които познавам, кръгът на бургаската английска гимназия, и немската, с която бяхме заедно първата година и всички други мои познати, живеехме във времето на идола на рока. Именно тази масова култура, която за около десетина години се опита да и успя да вдигне своето ниво над обичайното ниво на масовата култура, да се заеме с класиката, с вечните въпроси, с религиозни въпроси, с светогледни въпроси, с чисто художествено-максималистични въпроси. създава един концерт за група и оркестър на Джон Лорд, органиста на Deep Purple и ние го слушахме с захлас. Защо обаче? Това е много важно, защото рок-музиката е много интересно, че няма нищо общо с рок-н-дрола като ритъм. нищо общо няма. Примерно, Емерсон, Лейк и Палмър тогава ни така грабнаха с албума "Картините от една изложба" по-Мусоргски. там няма нито рок-н-дрол, нито джас, нито нищо.
Това си е Мусоргски. Класик. Но той е от нашите. Джон Лорд направи този концерт. Ако този концерт не беше от Джон Лорд, а беше от Панчо Вадигеров, нито един от нас нямаше да му отдели една секунда от времето си, да го слуша същата музика, 100%. Много внимания. Защо? Защото Панчо Вадигеров не е от нашите. А Джон Лорд е от нашите. Така че под понятието рок влиза вътре. Балади. Влизат симфонични произведения. Влизат инструментални от типа на Емерсон, Лейк и Палмър.
Влизат всякакви. Рок-операта "Джизъс Крайст Суперстар", която е антихристиянска. Обаче са от нашите. Така че явлението в никакъв случай не трябва да се смесва с стила рок-н-дрол. Не. Имаш всички стилове изпълнени от нашите. И латино, и италиански, и руски, Мусоргски и така нататък. Няма значение. Тази наша култура, младежка, англосаксонска, точно в този период на амбиции и на самочувствие, тя го правеше рок. А не стила на Литъл Ричард или на Чак Бери или рок-н-дрол. Никакъв случай. Нищо общо няма. Едното е светоглед, исторически миг. Това е много важно. Защото същата работа, ако е извадим от историческия миг. Примерно, Битълз направиха едно знаменито пътуване в Индия.
Джордж Харисън, така, беше любител на Индия и се свързва там с някакъв си Махариши и имаше едно пътуване в Индия. От тогава в Индия са ходили сигурно 10 000 музиканти, западни, британски, американски и всякакви други. Това няма никакво значение, че са ходили в Индия. Пътуването на четиримата от Битълз до Индия имаше значение. Това беше както Колумб откри Америка. Сега имаме редовни линии до Америка. Тези пътувания нямат нищо общо с Колумб. Колумбовото пътуване. Това е друг тип събития, друг тип изживяване. Та, затова казвам, че факта, че Битълз отидаха в Индия и като се върнаха направиха белия албум, го прави част от нашето поколение. Ако сега една група отида в Индия и направиха каквото си иска, това не е част от нашето поколение. А може да е стил рок-н-дрол, може да е всякакъв стил, няма никакво значение. То е историческо, строго историческо явление. Цивилизационно, културно, религиозно, в смисъл на идол.
И ние бяхме под властта на този идол. А комунистическата власт, тя си беше политическа двуизмерна. Тя не владееше умове и сърца. Да, съобразяхме се с обстановката, рецитирахме на изпит по научен комунизъм това, което ни питат и го казваме, така и така и така. Получавахме шестици, но това беше, пак да кажа, разделение между теория и действителност. То е една правилна теория и една неправилна действителност, която всички нас ни разочароваше безкрайно. А това, което ни очароваше безкрайно, беше именно рок, това, което владееше. Когато имаше партийни идеолози, които казваха, че Запада осъществява идеологическа диверсия, за да овладее умовете и сърцата на младежта в соцлагера, това си беше пълна истина. Нашите умове и сърца бяха овладени от западната култура чрез рок-а. Не чрез писанията на Бжежински и на някакви други там, Реймон Арон, които опровергаха комунизма. Никой не се интересуваше от тях. Всички се интересувахме от рок-културата, която вече с времето аз разбирам, че е била нашият идол. Могъщ, харизматичен, душевен, властен и тук вече стигаме до един много опасен момент, че мнозина от моите съученици останаха под властта на този идол до ден днешен. Не говоря само за такива като Кирил Маричков и други, които продължават да рециклират своята младост, но говоря и за човека от ежедневието, който се е зарибил от този наркотик в 70-те години и продължава да се друса със същия наркотик и не го поставя под въпрос. Не казва, я да видим реално какъв беше този идол и доколко той е достоверен, а се умилява спрямо своята единствена златна младост и юношество и не иска да порасне, не иска да прекрачи прага на зрялостта. Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров.