Изгубеният град Света София

Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. >> Здравейте. Темата на днешната беседа е изгубеният град Света София. Преди век и половина, след освобождението се взема решение София да стане столица на княжество България, новоосвободената България. И това решение се оказва правилно, дълновидно, защото градът има

хилядолетна история, отлично географско разположение, природни дадености, наследство културно, духовно и прочие. Така че наистина е имал възможности да разцъфне като столица на Нова България. Това до голяма степен не се случва. Ние се оказваме недостатъчно добри стопани на това наследство и сега вече 150 години по-късно, близо 150 години, можем да направим една нерадостна равносметка.

Неведнъж съм говорил за унищожените храмове на град Света София. С огромно прискърбие можем да кажем, че през османския период тези храмове са съществували. Най-вероятно всички те са от предсманския период. И след като пет века са останали действащи храмове в що-годе добро състояние, след освобождението по времето на Стефан Стамболов, на княз Фердинанд, на министър-председателя Стефан Стамболов и

на кмета Димитър Петков, се взема решение за унищожаване на част от тези храмове, тези църкви, като слава Богу не всичко е унищожено. Програмата е била доста амбициозна. Аа унищожили са Света Богородица Пречиста, единственият Богородичен храм в град Света София. След съпротива на местните енорияшки най-вече Свети Никола Мали също е унищожен. Свети архангели храмът е унищожен.

Най-вероятно по това време са унищожени и останките от градския манастир Свети Йоан Рилски. Най-вероятно храмът частично е бил запазен като склад. А и в него е имало стенописи. Това ни дава основание да смятаме, че именно храмът е бил запазен, защото а или храма, или трапезарията. Другите сгради не се стенописват. Жилищните крила на монасите обикновено не се стенописват. Така че ние дори не знаем каква е била тази сграда. До такава степен сме пренебрегнали това наследство. Още по-лошо е, че в списъка за

унищожение са били и Света Петка Самарджийска, и ротондата Свети Георгий и Света София, базиликата, която дала името на града. Но слава Богу, че са се застъпили разумни хора и тези три храма не са последвали съдбата на другите три или четири. Този драстичен пример за това как градоначалниците, изобщо управниците ние не можем да струпаме всичко това на съвестта на Димитър Петков. Да, може би той е главният виновник, но не само той, защото няма как да стане на центъра на града със съпротива на

местното население и затова да не научи министър-председателя или княза. Имало е достатъчно време да се спре това кощунство. Имам предвид случая със света Богородица пречиста. Всички те са били в идеалния център. Разбира се, тоя колко ли град е бил тогава, а българската столица, та да не се вижда, да не се знае какво става в центъра на града. Естествено, че са знаели всички и именно ръководството всъщност е допуснало а това серийно кощунство преднамерено и

бих казал непросветено варварско, защото ако приемем съвсем условно неприемливото, че поради някакви неумолими градоустройствени съображения се налага непременно да се унищожи даден храм храм, то най-малко това е могло да стане. Пак казвам, то не бива да при никакви случаи не трябва да се допуска, но ако приемем, че все пак са ввели такова решение неправилно, то поне щяха да кажат така: "Добре, ние храма ще го унищожим въпреки всичко, но ще извършим кощунството, но поне да съхраним това, което може да се съхрани, тоест

храмът да бъде фотографиран, цялата му информация да бъде фотографирана, да бъде направено едно научно изследване на всичко там преписи, а приписки, които има в ъ ръкописите в храма, графити по стената, надписи на икони, на плочи и така нататък. всичко това да се документира, да се изнесе цялото имущество, иконостаса, иконите, книгите, утварите, абсолютно всичко 100% внимателно да се опише, да се изнесе, да се знае откъде е изнесено и оттам нататъка вече аман заман да съборим зидарията.

Пак да кажа, това е поначало глупаво и по никакви градоустройствени съображения не е трябвало да се разрушава нито един от тези храмове. Уж пречили на улиците, по никакъв начин не пречат на улиците, защото всички тези улици спокойно могат да заобиколят храма и да продължат нататъка, да се отклонят от своята права линия, да направят един завой. Това нещо се прави безброй пъти. Така че виждаме как храм Света Неделя стои на оста на една главна осве-юг в града и тази главна ос го заобикаля и толкоз това толкова ли е трудно да се измисли някакво такова градоустройствено

решение? Така че на никога не са пречили тези храмове. Но нека да се върнем на първо защо ние правим тази беседа и второ каква е първо причината за това кощунство. Тази беседа ние я правим не за да обвиняваме Димитър Петков, Стамболов или Фердинанд в кощунство, в невежество, в унищожаване, клона, на който седим всички ние, клона на православието, на

нашето цивилизационно православно наследство, не да обвиняваме, да съдим. а да разберем и да направим поуки, защото техните грешки ние ги правим сега ние, ако някакви невежи, а разцърковени, секуларизирани, бездуховни, нискостени личности, са направили еди какво си преди 120, 130 или колко години, 140, То ние сега защо правим същото?

Продължаваме да правим абсолютно същото. То е едно и също. Диагнозата е една и съща, болестта е една и съща и тя се проявява през цялото това време. Каква е, в какво се състои тази болест? Алеко Константинов в една такава анкета, която попълва, между другото, има един въпрос: Кога сте били най-щастлив във вашия живот? И той отговаря там на върха, когато бях на върха на Афиловата кула. Ето тука за мен е емблемата, а

обраъ диагнозата на целия проблем. Защо? Защото какво означава щастлив на върха на ефеловата кула? За един български интелектуалец, какъвто е Алеко Константинов и то не кой да е, той е почти емблематичен за българската интелигенция. Единодушно харесвам от всички. Никой не казва една критична дума за щастливеца Алеко. Той се смята за светлата страна на българството. Байганьо е тъмната страна. Алеко е светлата страна и още повече, че загива по един нелеп начин.

Наистина млад и зелен. Няма време да се покае. Няма време да израсне. няма време да поумнее, да помъдрее и си остава един а ентусиазиран, талантлив младеж и България го е почти канонизирала а като положителен образ, а не вижда, че той е болен от точно тази унищожителна за българското стихия, наречена секуларизъм, чието Друго име е западоцентричност. Когато България се освобождава от османско иго. Разбира се, и преди това, но особено след освобождението, когато вече изцяло

властта минава в ръцете на българите, техният идеал е Западна Европа. Сега дали точно Париж или Лондон или Берлин или Виена, разликата е нулева. Те са едно и също. Това са центровете на светския дух, на секуларизма. Обратното на православието или по-точно една от разновидностите на обратното на православието, защото на православието имаме много обратни неща. примерно комунизма, но секуларизма, капитализма, а глобализма, а фашизма, това са различни

варианти на същото на светския дух, на безбожието, на света без Бога. Секуларният свят е свят без Бога. относително или абсолютно без Бога не е от значение. Дали Бог е отречен изцяло или е пратен в периферията, то разлика принципно няма. Може би в единия случай е по-видимо, когато идват комунисти и казват: "Няма Бог" или да кажем Гео Милев казва: "Няма Бог или по-точно отдолу Бог, което е разновидност на същото." а или класическия секуларизъм, който не отрича съществуването на Бога,

но а не се занимава с духовната тематика, препраща я в периферията и по този начин на практика обезсмисля богоцентричния естествен ред на Вселената. Та разрушаването на тези софийски църкви, бих казал безследното им изличаване е проявление на същия този алековски дух от върха на Айфеловата кула. Защо? Защото в Париж няма такива малки схлупени църквички, каквито са били Свети Никола Мали или Свети Архангели. тези безценни духовни бисери.

Ние за съжаление а трудно можем да си представим колко скъпоценни са били тези храмове с тяхната история, с а техните светини, с техните изображения, а свещени изображения, разбира се, стенописи, икони, надписи. Това е било наистина един концентрат, а една съкровищница на няколкостотин години духовна история с Те са били непроучени освен всичко друго.

А при евентуално проучване ние виждаме как храмове, които са много добре известни, постоянно се правят открития в тях и в боянската църква, и в светия апостол Петър и Павел във Велико Търново и на много, много други места. И във Великата базилика в Плиска до ден днешен ние правим откритие. Та можем да си представим в тези храмове колко пластове история и духовност са били събрани. Та това е може би най-видимата страна на един огромен широк процес,

който ни кара да смятаме, че унищоженията са били многократно повече от видимото, защото в видимите храмове колко е имало, а е имало и невидими неща, включително в живата памет. Хората са помнили някои неща, които тук тамме ги виждаме записани по случайност може би и можем да си представим колко много други неща е имало, които по закономерност, а не случайност не са били записани и са изчезнали безвъзвратно. Щом храмовете са унищожили, колко ли повече са унищожили,

включително и живите храмове, имам предвид личностите, споменът за тях, важността им, но този жив светец, праведник не е на върха на Айфеловата кула. Как да го видиш? Как да му се зарадваш? Ти ще се сблъскаш с него. ще живееш до него и няма да разбереш, че си живял до праведник. Не само тези храмове, тези светини са били унищожени, но и други, примерно гроба на Свети Георги Нови Софийски. Богдан Филов в своята книга за ротондата

Свети Георги, той има две такива големи монографии, знаменити за Света София и за свети Георги. Е, за Света София е малко по-добра. Всички смятаме, че Филов е голям археолог, голям учен. Всъщност специално относно ротондата Свети Георгий, неговата монография е странно некомпетентна. Примерно той никъде не споменава една публикация, която излиза 1879 г. А той е бил много по-близко до това време и за българската столица няма чак

толкова много публикации. Елеп за храмове, светини и така нататък. Та излиза една публикация, в която се споменава, че през целия османски период в двора на Свети Георги, на ротондата Свети Георги, веднъж годишно са допускали софийските жени да а почитат гроба на Свети Георги. И Филов това нещо първо не го споменава в своята книга. в което е абсурдно при толкова оскъдни данни за този храм да не споменеш такава уникална информация за почитане през целия османски период, а не целия, от смъртта на свети Георги

Новейши до освобождението в град Света София имаме култ към български светец и то мъченик в двора на джамия, допуснат от османските власти. Това е сензационно и той дори не го споменава. Не само не го споменава, но той е бил длъжен по време на разкопките на изследването на ротондата да потърси останките от този гроб, останките от този култ, защото този култ продължил до освобождението, не може да не е оставил видими останки. Там някак си са се палили свещи. кандила, нещо е имало. Те не са ходили

там само така да изпеят една песен и да си тръгнат. Нещо е имало материално, включително и самия гроб. Той е представлявал нещо. Те не са ходили на едно абстрактно място. Не е изключено да е имало дори и параклис, но това не го знаем. Най-малкото е имало гроб, а на гроба обикновено има кръст или надпис или камък или нещо. Та това нещо Богдан Филов, видният археолог изобщо не го е търсил и естествено не го

е намерил. Та затова казвам, че а изгубеното е повече, отколкото известното, защото ние ако не беше тази книжка на този а свещеник, който е публикувал в 879 година, нямаше да сме чували за това уникално явление, честването на един мъченик в двора на джамия веднъж годишно с официално разрешение на властите. Просто нямаше да сме го чули, нямаше да сме знаели. Никой не му е обърнал внимание. А то би трябвало да бъде предмет на изключително внимание, защото то първо,

че само по себе си е важен факт, показва взаимоотношенията между властите и религията. Второ, вероятно е свързано със старата история на храма, ще изясни, както го правим сега вече и историята на зоографския метох в града, евентуално житието на свети Пимен Зографски, житието на Свети Томанописец и много други неща, които са взаимозавързани и ако ние имахме някакви следи от гро гроба на свети Георги най-нови. Тогава през Филов тогава щяхме да навържем и по-ранните неща, но така

или иначе това не се случва. По същия начин имаме данни за престолния камък от манастира на свети Иван Арилски, който е бил в двора на при освобождението е бил и след освобождението е бил в двора на баня Баши джамия. Има такива данни в литературата. Е престола на храма, манастирския храм на свети Йоан Рилски. Това ако не е светиня, това би трябвало да бъде главна светиня в Музея за история на София, в археологическия музей, пък и просто би

трябвало да бъде веднага прибрано в Софийската митрополия. Нищо такова не се случва. И този камък изчезва в небитието. Никой не го знае. А може и да стои някъде в някой мазена, археологическия музей или кой знае къде, но като няма кой да ти каже, че това е престолният камък, ти отдеше знаеш. И тези, които са писали, че този камък е бил еди къде си, първо самите те не са проследили какво става с тоя камък. Второ, техните читатели не са обърнали внимание, че това е уникална светиня. Да не забравяме, че

мощите на Свети Йоан Рилски престояват в аа град Света София, тогавашния Средец, от 10 век до времето на цар ъ Асен I. Това е краят на 12 век. Два века. От края на 10ти до края на 12 век са два века. Два века. Свети Йоан е гражданин на този град. Сърдеческа слава и от него тука не е останало нищо. Ако беше останал престолният камък, това съвсем не е нищо. Това е светил от първи порядък. Кой го знае къде е този камък сега? Едва ли някой се играл да го счупи с някакъв

чук и да го унищожи. Не. Просто немара, престъпна немарливост, недооценяване. Като добавим към това и сведенията за аа храма, който е бил склад за кожи на някакъв евреин. Това е някъде на мястото на македонския дом там на улица на ъгъл на Пирутска. Аа та ако беше запазен и храмът или тази сграда изобщо сега дали е бил храм, дали е бил трапезария, но сградата със стенописите, която е била склад за кожи на един евреин, както се знае в литературата и камъка. Ето два

изключителни паметника от времето на Свети Йоан Рилски в този град на двувековното гражданство на покровителя на българската държава. Ние сме се лишили и от едното, и от другото. А да не говорим, че там, където е бил манастирът, градският манастир и тази града сграда със стенописите, естествено, че имало и други останки. Няма как. След като останала една сграда, другите околните постройки, къде в основите на следващите, къде под земята като археология, имало и други останки. Тоест ние спокойно, ако бяхме

си свършили работата след освобождението, спокойно можеше в момента там, където е сега македонският дом, на същото място да имаме храм Свети Йоан Рилски, археологически останки от някогашния средновековен манастир с важни сведения и плюс престолния камък, който евентуално да се върне на същото място или там да се построи и нов храм и така нататък. Всички тези изгубени храмове, светини и прочие, можем да си представим града колко би спечелил. Защо е така елегична тази тема? Трагична,

защото това е изгубеният град. А ако не беше изгубен, веднага той се променя. тези храмове, тези светини, тези четири изключителни средновековни храмове, този на Свети Йоан Рилски от 10 век, края на 10ти век, да кажем, или ако приемем, че тогава първоначално да не е бил построен този храм, да кажем 11- век, но не по-късно, та това нещо наистина а щеше да даде съвсем други измерения на този град. И ние, когато говорим за османския период, нямаше да го смятаме за една пустиня.

Едва ли не там трева не никне, а точно обратното видим, че тогава в този град е имало много светини и много святост, действащи светини, действащи храмове. Точно този синдром, върха на Айфеловата кула е водел а унищожителите на духа на този град. да унищожат до една всички светски средновековни до освобожденски сгради в София. Нито една къща не е била запазена, а в града имало прекрасни къщи. Нито една обществена сграда светска не е била запазена. Значи запазени са някои църкви, някои джамии, но

да кажем чоха чохаджийския хан, безистена и така нататък по юг хан не са били запазени тези ханове. Да кажем чохаджийския хан, той е бил в много тежко състояние след освобождението, но дълги години след това продължава да функционира, макар и частично там имало златарска чаршия и така нататък. Живели са някакви евреи. Това е бил еврейският квартал. Те са живеели на втория етаж на Хана. Тъй като Хан вече почти не е действал, но в него са се нанесли разни бедни еврейски семейства. На вторите етажи, на първите етажи е

била златарската чаршия в запазените части. Но Иречек в своите дневници пише, че Хана може да се възстанови. Той е бил монументална сграда. Някои допускат, че е бил от предсманския период. Това няма как да се докаже. Той е унищожен безследно и без да бъде изследван по същия начин. Унищожен и толкова, тоест варварски. Но си представям, ако той беше запазен, каква атмосфера щеше да се храни, защото хановете

са едно изключително интересно и прекрасно действащо съоръжение. То е така замислено, че когато идват търговците, пътуващите търговци отнякъде за някъде, аа да кажем някой идва да продава кожи, нали, той влиза с каруцата в двора на Хана, а всички, значи на партерния етаж живеят, а са местата за животни, складове и така нататък. На втория етаж са аа търговците, които отсядат в Хана, които пътуват отнякъде за някъде за

търговия. Не само за търговия, но основно за търговия. И когато влезе новопристигащия, понеже всички тези аа стаи на втория етаж са обърнати към двора, всички те го виждат и веднага виждат какво носи. Веднага го виждат, не заговарят го. правят пазарлъка и дето се казва, работата е готова. Това е бил изключително ефективен начин за осъществяване на такива делови контакти, лични, търговски и така нататък. И такава сграда е много социална, обърната навътре. Значи във вътрешния двор, ако

направиш, както сега се прави, да кажем, в Турция, тези хамове обикновено ги правят на заведения. В централния двор имаме кафене. И по този начин ти имаш една изключително социалноконтактна среда. Това е един малък форум. Римският форум какво представлява? Или агората в гръцките, нали полиси? Ами същото нещо. Един пазар, само че по-голям, за обграден с покрити пространства. Той обикновено е правоъгълен, както Хана, но Хана е по-малък и там живеят, докато форума гората, там не живеят, там само търгуват. Но подобна и тя е съвсем

естествена, логична а структура, така или иначе изключително социална, контактна среда и в момента една такава сграда, реставрирана, както Иречек е казвал, че може да се реставрира, можеше наистина да носи целия този средновековен дух на града, който е унищожен. Нямаме нито една средновековна улица запазена, нито една преосвобожденска, искам да кажа, нали, улица с нейните сгради. Старият Пловдив в това отношение, разбира се, е голямото изключение, заради това, че тепе там, не може да

минеш с автомобили и се е запазил като една приказка. Е, подобни улици и къщи имало и в град Света София, но не толкова може би колкото в стария Пловдив, но все пак достатъчно, за да имаш стария град. Във всеки град имаме старе място, нали? Нещо, което е запазено. Е, в град Света София това го няма. Старият град е унищожен. И друго, което е а тъжно, че унищожителите на стария град се смятат за негови благодетели. Примерно Димитър Петков се смята за едва ли не най-успешния кмет и тогава са го смятали. Дори неговите противници

политически Иван Авазов и други са смятали, че той голяма работа е свършил, защото всичките стоят на върха на Айфеловата кула. За тях това е пъпа на света. или преведено на български Виена. Париж е малко далече. Виена, което е същото. Същото оттам заимстват модата. Тя, разбира се, Виена заимства от Париж, но през Виена стига същото до нас и всичките са възторжени. Това възсторгване от западната култура не различава най-важното технологията, материалното от духа,

духовното. В технологично отношение Западът е по-развит, отколкото Османската империя или средновековна България. Безспорно. В тоя смисъл, ако ще правим предачни машини или же такива железарници или нещо подобно, ще гледаме какво правят във Виена, Париж, Берлин, Лондон, Манчестър или някъде другаде, Чикаго. Но в духовно отношение, в естетическо отношение нямаме център. Съвсем нямаме. Виена не е по-добра от Рилския манастир или Париж не е по-добър от Рилския манастир или от Бачковския

или от Троянския в естетическо отношение. Дьолакруа не е по-добър от Димитър Зограф. Точно обратното. Той е 100% бездуховен. Той е душевен. А Димитър Зограф е духовен. Той е на най-малко на едно ниво над цялото френско изкуство, парижко изкуство през 19 век, включително Пюви дьо Шаван и така нататък. Тея, които са в християнската посока, не могат да се сравняват с Димитър Зограф. Ние оставаме слепи за нашето духовно наследство. Покрай него унищожаваме и

светския дух на града, старинния дух на града, който е душевен, да кажем, нали, примерно хана или улиците или къщите. Но този дух, той е органично свързан с историята, със събитията, с личностите. Тоест ние няма да гледаме на храмовете, както е сега, като някакви самотни острови. да кажем ротондата Свети Георги в усмерителната риза на хотела бившия Шератон и президентството и така нататък. Това нещо не е нейната естествена среда. Тя стои като експонат в музей, а около нея е имало естествена среда от

улици, от къщи и те са носили включително и част от историята на ротондата. Там е било килийното училище на Свети Тома иконописец. Там се учуд да иконография. Е, не можеш сега като гледаш тези огромни сгради на хотела, на президентството и другите да усетиш атмосферата на онова време и на ония събития, на ония личности. Всичко е едно цяло, взаимосвързано цяло и ние в момента имаме наистина аа само както е Света Петка Самарджийска и тя горката стои като отрязана отвсякъде. стърчаща в някакъв подлез. Добре, че са

я запазили, слава Богу, но в никаква среда. Тя няма своя среда. Тя е чужденец в тоя подлес. Никой не се е погрижил да ѝ създаде аа уют, да ѝ създаде контекст. Пак да кажа, добре, че са я спасили, но а изгубеното е много в това отношение. Нека да видим, когато вече е изгубено всичко това, отделно бомбардировките през Втората снова война, англо-американските бомбардировки напълно излишни. са на съвестта на цар Борис III.

Как така България ще обявява война на Англия и Щатите? Това е било съвършено излишно, нежелателно, а самоубийствено. Никакъв плюс нямаме ние от това обявяване на война. Едно нещичко не спечелваме, нищо не спечелихме. Губим много, включително и разбира се разбиването, доразбиването на центъра. Но приемаме е, че това е вече минало за минало. В наше време в 90-те години по времето на Тодор Живков и Людмила Живкова беше взето решение съдебната палата да се превърне в

Национален исторически музей. Този национален исторически музей действаше много добре. Първо, той беше в идеалния център на града. Второ, той беше безплатен. И аз си спомням това време, когато колчем имам някакво свободно време някъде из центъра и се чудя как да си го уплътня. Ех, как отивам в музея веднага. Това ми беше, айде да не кажа ежедневно, но ежеседмично със сигурност. Всяка седмица по някакъв повод аз се отбивах нещо да видя. Много добре знаем, че един и същи

предмет, една и съща икона, една и съща колона я гледаш, гледаш и на петия, 10тия път виждаш нещо, което не си виждал преди това. Разбираш нещо, правиш някаква връзка или пък в момента правиш някакво изследване, проучване или говориш за нещо. Абе, я да видим оригинала в музея, за което говорим. да си припомним. Та муя действаше много добре. След падането на комунизма, така наречения комунизъм, а се повдигна така въпроса отново съдебната палата да стане съдебна палата. Има някаква историческа логика.

Добре, аз мисля, че много лесно можеше да се реши този въпрос безболезнено, като се предаде на юристите като съдебна палата бившия партиен дом, защото там вече бяха хвърлени усилията, беше преработен, действаше добре музеят в съдебната палата. Партийният дом е огромна сграда. Там може и две съдебни палати да поместиш. Така че спокойно можеха, ако не целия, то поне част от партийния дом да стане съдебна палата. Огромна сграда, масивна, каменна и така

нататък. В идеалния център спокойно можеше да функционира. Ако приемем, че това по една или друга причина, защото той вече оставаше без функция този партиен дом, но ако приемем, че това е било невъзможно по една или друга причина, то тогава Националният исторически музей можеше да се прехвърли в партийния дом. Тъй тъй той нямаше къде другде да отиде. Нямаше готово място за Национален исторически музей. Ако отиде в Бояна, там трябваше да се преустройва резиденцията Бояна,

но също това преустройство можеше да бъде направено в партийния дом. И партийният дом е, разбира се, идеалното място за разполагане на Национален исторически музей. Първо, огромна сграда с тя е един голям триъгълник. Вътре има един вътрешен двор, където може да се изложи лапидариум. и други неща, които на открито, включително и едно кафе, където да си починеш, докато гледаш останалите неща, да си поприказваш с някого. Имаше там възможности за реставрационния ателията и за какво ли не. Там бяха

впрочем реставрационните ателията на Националната художествена галерия. Складове, огромно нещо. М гараж подземен. Но по-важното е друго, че партийният дом беше е на границата на Сердика. На източната порта на Сердика е точно в подлеза на партийния дом. Тоест този национален исторически музей можеше да изтече в археологията и то в две посоки. в няколко посоки, разбира се, в посока към аа сегашната археология, която се разкопа на ларгото отдолу и която продължава до баня баши джамия, там цумхалите тоя

район и до света неделя в другата посока. А от другата страна, не по малко интересно, можеше с един тунел да се свърже с археологията, където е ротондата Свети Георги и участъкът източно от нея. Тоест, ние можехме да свържем аа залите на музея, които са извън контекст. Те са не са исторически там. Експонатите са принесени с реалната история и археология под земята на една крачка в

западна и в южна посока към ротондата, към Ларгото. И този музей с а открита археологическа част и експозиционна част щеше да бъде уникален в световен план. Това в Лувъра го няма, в Британския музей го няма, в Берлин там на острова го няма. А тука щеше да го има. В Ермитажа го няма. Къде го има? В метрополита няма го. Там изобщо няма история отдолу. А тука има. И то каква? Та това беше изключителен пропуск ние да запотим Националния исторически музей далеч извън града,

резиденция Бояна, където никой не ходи. Случайно никой не попада там. В центъра на града най-случайно ще попаднеш. Всички туристи без изключение ще го посетят 100%. Когато е в центъра. Много от гостите на града ще го посетят, макар не са имали кой какво намерение, но ей го къде е на една крачка от всичко. А пък любителите на историята, археологията ще го посещават веднъж седмично, още повече, ако е безплатен, както беше. Та това беше една трагедия за музейното дело в България, защото това е

национален музей, той не е Софийски, той е национален и аа неговото изпъждане от градската среда и препращането му в бившата резиденция Бояна го унищожи като функция. и като експозиция за мен не е задоволителен, но да кажем, че тя може да се подобри там, но мястото го съсипа и сега той не функционира за един град с унищожена собствена историческа тъкан този музей щеше да бъде компенсация. Сега я нямаме. Впрочем археологията, която беше

направена в Ларгото и към Света Неделя и надолу към банята, а към баня Баши джамия също не постигна никакъв резултат. Нищо особено не намериха, нищо особено не направиха и тя стои малко, да не говорим, че част от археологията още недовършена. Странно защо завита с едни там покрития найлони, които дори не я и предпазват от стихиите. Тоест там се унищожава културния пласт. Може би най-важната находка те не я направиха. Това е участъкът между сегашната археология и Света

Неделя. Там някъде е бил храмът Свети архангели. Поне можеха да намерят основите на храма Свети архангели. които основи щяха да бъдат доста интересни. Там със сигурност има какво да се научи за по-древната история на града. Дом не стигнаха. Има един паркинг там, който така или иначе не е разкопан, а малък участък. И ние не научихме почти нищо ново за града от тази огромна археологическа зона в центъра, която в момента а да не кажа, че постигна обратен ефект, но защото когато беше под земята някак си си имаш поне някакви

очаквания, а тука може да има нещо страхотно. Сега няма нищо и то не функционира. Пак на същото място в центъра на града пък вдигнахме ужасяващата статуя на лъже-София. Лъже София. Много пъти съм говорил на тази болна тема, но и до ден днешен продължава тази обида за интелекта на българина, за научното равнище на българина, за духовното равнище на българина. Това е обидно. Това развенчава, а сваля на по-ниско равнище м класата на

България. Ако ти си невежа, нещо не го знаеш, е лошо, но ако ти направиш паметник на невежеството, паметник на глупостта, това вече е непростимо. Това вече а активно, яростно невежество, а самодоволно, разхищаващо. Авторите на този паметник и кмета Софиянски и художника Чапканов и другите там архитекта и прочие не знаят какво означава името на този град. Впрочем кметът не знаеше и своето имееше какво означава името софиянски.

Не знае, че София е Господ Иисус Христос, че храмът Света София е посветен на Господ Иисус Христос. Те си мислеха, че София това е едва ли не името на богинята, която ѝ е дала името на града. Нищо подобно, нищо подобно. Няма такава богиня и не е дал името на града. По същия срамен начин ние до ден днешен празнуваме като празник на София, празника на светиците Вяра, надежда, любов и майка им София. След като е доказано 1000 пъти, че храмът не е посветен на тия четири мъченици, а е посветен, както всички софийни храмове в

света, е посветен на Господ Иисус Христос, София Туфеу, Божията премъдрост. Нещо повече, храм на мъченицата София няма никъде. Винаги, когато тя се чества, тя се чества заедно със своите три дъщери и тогава евентуален храм, ако се направи, ще бъде храм на мъчениците, вяра, надежда, любов и София. Така ще бъде храм, ако се посвети на тези мъченици. Майката никога не се отделя от дъщерите като честване, нито в деня като празник, нито в иконографията. Те вървят заедно. Поради тази причина, там където имаме

храм Света София, той винаги е повлиян от Константинополската Света София, която е посветена на Христос. И в този смисъл градът е христоименен. Градът е богоименен. Това е най-голямото съкровище на този град. Името му и името му е Света София, тъй като храмът, на който той е именуван, е Света София. Затова сме говорили неведнъж. Но това, разбира се, е част от изгубения град, изгубената памет за името, изгубеното благородство на това име. Всичко това е изгубено. Като махнем света от името на града, ние го деградираме.

Без от това да печелим нищо. Аз разбирам да печелим нещо в каквато и да е посока. Не само губим, но упорито продължаваме да го наричаме София, вместо да е Света София. По същия начин а унищожихме, почти унищожихме базиликата, която в 2000-та година беше намерена в Лозенец. Впрочем, поводът за днешната бесда е точно тази базилика, защото по някакъв повод почнах да гледам в аа на компютъра района, където е базиликата и не можах да я видя. Абе, казвам, да не са я

асфалтирали отгоре. А то понеже там са израснали, там където беше археологията на тази базилика, са израснали саморасли. Значи откриха 20-та година, да кажем до 21ва, втора, трета там мисля, че нямаше такива саморасли или може би са били малки, нали, но 20 години по-късно ние имаме вече 20-годишни дървета, които са израснали там и те на тази снимка сателитната не се виждат, а в смисъл археологииските останки, защото дърветата вече са ги покрили, зелените дървета. Снимката е през лятото и дърветата са разлистени, затова не се

виждаше. Та като отидох на място, що да видя това, което писахме навремето, че останките трябва да се реставрира, защото иначе всяка зима те ще се рушат. Точно това се е случило. Всяка зима с всяко замръзване те се рушат и на практика намереният там аа ранно средновековен късно античен крайградски манастир останките от него аа бяха частично застроени от една сграда тогава не можахме да се преборим. Слава богу, строежът беше спрян. Имаше възможност общината много лесно да

премести строежа с 10 м или може би дори 7-8 м извън базиликата и да разреши неговото строителство. Друг е въпросът доколко това строителство изобщо беше законно. Това беше дефакто парк и част от голямото разграбване на тези паркови територии, което е друга голяма тема, стана точно тогава в 90-те години. Та това е в края на 90-те очевидно и в 2000-та година по време на строителството вече след като кражбата на Земята е била осъществена, проектиране разрешително и така нататък

и започват нали строителство багера удря на камъни, тухли и се разкрива този извънградски манастир на едно великолепно място на този хълм лозенец, който гледа а към града. Да, този, който е стрил този манастир, вероятно митрополита, няма кой друг, защото това не е някаква монашеска инициатива. Това е м официална градеж, огромна базилика, сравнима със Света София по размери. Та а имаше хипотеза, че там може би се е

провел сердикийският събор. Тази хипотеза за мен не е много убедителна. По-скоро там са резидирали някои от гостите на събора. Това е напълно възможно. Свети Атанасий Велики или някой друг, спокойно. Или Осий Кордовски. Защо не? Това не го знаем. По-скоро ротондата Свети Георги вероятно е била посетена от тях. Много вероятно. Съборът не е заседава извън града, а това е било далеч извън града. Някъде в центъра са заседавали в някой в двореца, в Константиновия дворец, както ние сме свикнали да го наричаме. А и ротондата Свети Георги е била такава

зала, така че там е напълно възможно да са заседавали отците на събора. или поне някой от заседанията да е било там, не знаем, но там е възможно да са посещавали епископа или пък да са ходили да се срещнат с монаси. Всичко е възможно. И тука едно м как да кажа м един детайл, който не е детайл, е много неприятен. От една страна много приятен, от друга страна много неприятен. От една страна е детайл, от друга страна е нещо важно. А

аз от десетилетия повтарям, че е недопустимо в този град да нямаме улица, посветена на Свети Атанасий Велики, на свети а Константин Велики, на Осий Кордовски, на Протоген Сердикийски, можем да кажем Свети Протоген Сердикийски. Той е участник в Първия Вселенски събор, а ние участниците ги смятаме за светите участници в Първия Вселенски събор. Той е бил аа и по времето на Сердикийския събор в 343 г. И видях в а

Google Maps, че там имаме точно такива имена. улица Свети Атанасий Велики, улица Епископ Протоген. А и каква още имаше улица? Да. Осий Кордопски. Но тези улички, първо там на място не видях нито една табела улица Свети Атанасий Велики номер първи, номер втори, пети и така нататък. Няма нито една табела улица Оси Кордопски номер първи, номер втори няма. Имаше една табела само, аа улица Епископ Протоген, но най-важното не са написали

Протоген Сердикийски. Ако кажа на някой епископ протоген, където ще да е по света, никой не е чувал за него, нищо не знае. Това, разбира се, важи и в България. Ако не сложиш сердикийски, няма да направиш никаква връзка. И друго, още по-важно, тези улички са тотално маргинални. Там никой не минава, освен самите обитатели, които нищо не знаят за Протоген и за Осий Кордовски. Няма табели. Откъде да знаят? А и друго, не може улицата Свети Атанасий Велики да бъде

девета глуха, да бъде кьорсокак. Улицата Протоген Сердикийски, свети Протоген Сердикийски, може би най-стария софийски светец, за който имаме сведения, най-стария епископ на този град. Аз лично не вярвам много в хипотезите за Климент Римски, че е бил сердикийски епископ. Аа та но бил не бил така или иначе ние имаме протоген. Със сигурност той е участник в Първия сенски събор. Споменава се в протоколите на събора.

Та тези видни първостепенни личности не могат да имат четвъртостепенни улички. Тези, които са предложили, тези, които са приели предложенията, ами не виждат ли, че те унижават, те обезсмислят това именуване? Именуването, нали, е да се съхрани паметта, да се чества. Е, как ще честваш ти протоген Сердикийски с един кьор сокак и Атанасий Велики? Ама ще кажат, а то понеже в центъра вече са именувани улиците и затова там, където не са именувани, еми тогава именуваме в нали Люлин някъде, някоя

5 метра уличка в центъра на града на божията премъдрост. Центъра на православна България имаме улица Поп Богомил в идеалния център и тя продължава да ни срами. Един еретик, един враг на православието, един носител на едно токсично учение, богомилството е прославен чрез една улица, легитимиран чрез една улица за срам на църквата и на православието и на България. А ние сме нямали улици, които да

именуваме на достойните светци. Ами Димитър Петков, кметът, който унищожава тези светини. А някой ще каже: "Ама той е построил много хубави неща." Добре, сигурно е построил много хубави неща, но той е главният виновник за унищожаването на ключови светини. Ние не можем да възхваляваме човека, който е унищожил духовното за това, че бил построил материалното. Ами той и Хитлер е направил аутобаните в Германия или олимпийския стадион или някакви други обективни неща. Е,

та какъв пример даваме ние с Димитър Петков за един ниско интелигентен, ниско образован човек, който разбира се няма нищо общо с този град. Той е добруджанско момче, изключително енергичен, а амбициозен, но няма класата, няма нивото. И ние възхвалявайки го чрез именуването на главна Софийска улица на негово име, ние го даваме като пример за подържание. Именуването, именната система точно затова служи, за да показва образците.

В този смисъл каква е об какъв е образецът, който ние утвърждаваме. Възприеми една бездуховна култура като свой ориентир. Унищожи духовното в себе си, за да подържаваш на бездуховното за девет плани в 10та. Това ли е примерът? И нямало улици за преименуване. Ама ще кажат: "Стига с тия преименувания. Наиграхме се на тази игра. Еми, стига обаче, ако бяхме си свършили работата след 10 ноември, да направим една ревизия на именната система, внимателно, задълбочена, мъдра,

духовна, христоцентрична ревизия, тогава нямаше да ги има сегашните недоразумения и отново България и град Света София да са отново на най-плебейското равнище, на най-двоизмерното равнище, на най-глупавото. най-ниското равнище и с тази ниска координатна система ние да даваме примери. Ами резултатът ще бъде това, което сме. Ние, когато се оглеждаме и виждаме колко зле вървят нещата в духовно, в нравствено, в политическо и във всяко отношение в съвременна България, една деградация,

която пред очите ни става, да не забравяме, че това е следствие на нашия светоглед, който се възпитава от всички измерения, не само от проповедта в църквата, където никой не ходи, не само от аа нали Свещеното писание, което никой не чете, но и от светската учебна система, от улицата, нали, улицата възпитава с табелите, които стоят на нея и на нея стоят Поп Богомил и Димитър Петков и много други, разбира се, и отсъстват до ден днешен ние нямаме булевард Константин Велики, свети Константин Велики.

Този, който каза, "Сердика е моят Рим и който покръсти Римската империя, той е един от най-главните в богатата история на този град. Той няма нито паметник. Имаме паметник на лъже-София. Как не се сетиха там да направят паметник на Константин? Разбира се, че на Константин. На кой друг? Там е древният град. Там е Константиновият град. Той е живял в този град дълго време. Емблематизирал е своето отношение с тази крилата фраза. Тази крилата фраза трябва да бъде някъде

видима. Тя не е видима никъде, защото няма паметника, където бъде изписана със златни букви. И този паметник не може да бъде в резиденция Бояна или в лифта на драгалевци. Той трябва да бъде в Константиновия център на града, там където сега е лъже-София. Този узурпатор, простащината, в момента властва над светостта. Тя простира своите черни криле на сова. Ами совата откъде е дошла? От криво разбраното. Пак не разбрали, че това е от Атина, а няма нищо общо с този град. И в Атина това е езически,

тоест демоничен сатанински символ. А не, това не е Божията премъдрост. Това е обратното. В града на Божията премъдрост ти взимаш една езическа сатанинска псевдомъдрост от друг град, който няма нищо общо с тебе. Това фундаментално недоразумение възпитава. Ние да не смятаме, че това са безобидни неща. Разбира се, че възпитава. И в този смят, в този смисъл, когато говорим за изгубения град Света София, ние наистина трябва да анализираме грешките.

Сега Господ ще съди личностите. Ние, когато говорим за Димитър Петков, когато говорим за Поп Богомил, аа Господ ще ги съди. Те не са наши ръби, за да ги съдим. Не, но ние трябва да се поучим от техните духовни престъпления и да не ги повтаряме и да не ги възвеличаваме. Димитър Петков, Господ ще го съди. Но улица Димитър Петков ние трябва да преценим, да отсъдим дали да има такава улица. Улица Поп Богомил трябва да отсъдим дали да има такава

улица. Това е наше решение. Това не е осъждане на човека. Човекът Господ ще го съди. Може да се е покаял пет минути преди смъртта си като разбойника на кръста и да е отишъл в рая самият Димитър Петков. Но понеже е унищожител на част от светостта на този град, той не бива да бъде поставен като образец за поддържание чрез именната система на този град. Разбира се, много и много са другите пропуски, провали, грешки,

за които няма да ни стигнат и дни. За съжаление, ако започнем да ги разглеждаме внимателно, дни няма да ни стигнат. Затова нека да завършим с името на града. Разбира се, че това е може би аа най важното отделно нещо, което можем лесно да сакрализираме, да възстановим. То не е изгубено. Ако някои неща са безвъзвратно загубени, то името не е безвъзвратно загубено. То зависи само от нас. И ако вероятно ако

възвърнем на този град достойнството да носи името на Божията премъдрост, тоест на светата София, светата София. Тука някой казва София или София и двете са верни. София не е непременно погрешно. Да, в гръцки е София, но ние имаме град Пещера. Имаме пещера. с ударение на последната, но градът се казва пещера, за да се отличава, защото ако казваме град пещера, трябва да обясняваме пещера ли е пеще, нали? И затуй езикът сам се е приплъзнал и казват пещера. По същия начин котел. Казваме котел, но градът е котел. Езикът сам ги разграничава, за да няма

объркване. Така че града спокойно може да го наричаме София, да кажем, докато а храмът може да наричаме Света София. Не е това проблемът. Проблемът е, че ние робуваме на една инерция и се срамуваме да се върнем към корените на духовната традиция на този град, които се съдържат и емблематизират в името Света София. >> Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. y