Здравейте! Темата на днешната беседа е Пътят от картината до иконата. Поводът за тази беседа е ретроспективната изложба, която направих в Варна, в Градската галерия, и която продължава до 9 май. Докато подготвях тази изложба, а то беше точно по време на Великия пост тази година, постоянно си задавах въпроси, свързани с нея. А именно, редно ли е християнина да прави изложби, свои художни изложби? Изобщо, редно ли е православния християнин да бъде художник? Не е ли изкуството само по себе си, по определение, проявление на щеславието на гордостта, т.е. на греха?
Не говорим за истинското иконописание, което е анонимно, но за обичайното изобразително изкуство, при което се правят картини, скулптури, показват се на изложби, всичко това, редно ли е или е нередно, или е греховно? И сега искам да споделя тези разсъждения. Първо, поначало, всяка художествена творба е автопортрет. Всяка картина, роман, филм, симфония, всяка художествена творба е, преди всичко, портрет на автора. искаш или не искаш, знаеш или не знаеш, осъзнаваш или не осъзнаваш.
Тя е като пръстовите отпечатъци. Знаеш или не знаеш, ти ги оставяш навсякъде и те са неповторими, те са твои авторски отпечатъци. но не само пръстовите отпечатъци. Всичко, което правим, е в една или друга форма автопортрет. ние прожектираме себе си. Или ако си представим, че Господ ни заснема на една безкрайна лента, всеки кадър от нашите действия и бездействия е наш портрет. В известен смисъл, наш автопортрет, защото ние го правим този кадър. Ние заставаме по определен начин.
Правим нещо или не го правим. Така че това е характерно за човека, разбира се, във всички свои дейности, да прожектира себе си. Но, означава ли това, че всяка творба на изкуството е егоцентрична? Защото, ти така или иначе, правиш тази творба по своя образ и подобие. Да, има го. това е нещо.
Така е. Но, тя няма и как да не бъде авторска. Тоест, в известен смисъл, егоцентрична. Авторът на всяка художествена творба е нейната алфа и омега. Това е да си автор на каквато е художествена творба. от друга страна,
всяка художествена творба е изява. Привидно екстравертна, насочена навън. има нещо вътрешно вътрешно в тебе. Ние го вадим навън и на показ. може би, може би, за да се харесаме,
за да получим признание, да получим слава. Сега, тук трябва да разграничим повърхността от същността. на повърхността всяка изява изглежда и като щеславие,
като търсене на слава. Щеславието, ако погледнем самата дума, е търсене на празна слава, щетна, нищожна слава. Сам Господ ни е предупредил да не получаваме слава
едни от други. В Евангелието от Йоанна той казва как можете вие да повярвате когато един от други го приемате слава, а славата, която е
от единаго Бога не търсите. Тук се противопоставят два вида слава. едната е славата, която е от единаго Бога, а другата е тая, която един от друг
приемаме. И всъщност, ако погледнем малко по-задълбочено, ще видим, че тази слава, която един от други го приемаме е нищожна, тя е фалшива, тя е
нулева. Всъщност, тщеславието е заблуда, оптическа измама. И да искаме пак не можем да получим истинска слава един от друг. Тщеславният
човек е неосведомен, той е един наивник, заблуден, той лъже себе си, че има слава, която може да му даде Иван Драган Петкан или пак, че той може
да даде слава на някого. да прослави някого. Но от мига, в който човек осъзнае очевидният факт, че ние, човеците, не сме съобственици на славата
и не можем да се разпореждаме, не можем да я даваме. Ние нямаме истинската слава. Има, разбира се, фалшива слава, привидна, илюзорна, неистинска, която ние си раздаваме.
Аз хвалия този, той хвали мен, но това е нищожно. Тази слава е нищожна, не е истинска, илюзорна, мнима, наушким. Истинската слава е собственост на Бога и само
той единствен може да ни я даде или да ни ни я даде. Така че, щеславието, тези люди, които са щеславни, това са неосведомени, някак си непораснали,
неозрели, недозрели човеки, които си въобразяват, че получили наградата Оскар или званието Еди, какво си, това им дава някаква
частица, там, микро частица слава. Не, не им дава. Дава им лъже слава, мнима слава. А истинската слава се дава от друг и от друго место. в момента, в който ни е осъзнаем
действителността в това отношение, по отношение на славата, нататък няма как да бъдеш щеславен. Независимо дали си художник или композитор или кинематографист, ти знаеш, че не се получава слава от тая работа.
Истинска слава не можеш да получиш. Това е все едно да вземем, да копираме на цветен ксерокс банкноти сто тачки. копираш ги цял ден и натрупваш един куфър с...
изрязваш ги във формата и натрупваш цял един куфър пълен с пачки, с тези ксерокопия. и най-алчният човек той ще прояви ли някаква алчност по отношение на този
куфър пълен с фалшиви ксерокопия? И няма как да прояви. Той вижда, че това не са пари. Ако бяха истински пари, ще иска да ги вземе, да избяга с тях, да ги скрия,
да ги схарчи. Но когато са менте, когато са ништожни, каква алчност може да проявиш? Така че и ние към тази мнима слава, фалшива, раздавана от човеки,
от момента, в който изясним нещата, нататък не можем истински да се изкушаваме. Или да кажем някой да блади със златна боя, железни кюлчета и натрупа вкъщи и си каза е велико страхотно. И няма такъв,
никога не е имало. И няма да има такъв алчен човек, защото знае, че това не е истинско. Така че опасенията, нашите опасения относно щеславието се отнасят само до прага на зрелостта. До прага
на изяснението. Прекрачам ли този праг? Изясним ли си, че човешката слава е нулева, нищожна, нататък щеславието загива. То няма храна за да съществува.
За осъзнатия християнин тази опасност вече няма как да съществува. човекът човекът е сътворен от Бога. Той е твар. Но това означава творба. Ние сме творби на един
велик художник. На единствения. художественото творчество на човека наподобява изначалния творчески акт на Бога. Сътворението. Сам Бог прави тази съпоставка. Ето
какво говори премъдростта в Осма притча Соломонова. Знаем, че светите отци до един отъждествяват тази премъдрост с Бог Слово. То е с Второто лице на Светата Троица. Тази премъдрост от
Осма притча Соломонова казва следното. Когато той приготвяше небесата аз бях там. Когато прокарваше кръглата черта по лицето на бездната. Когато утвърдяваше облаците
горе. Когато укрепяваше изворите на бездната. Когато даваше закон на морето за да не преминават водите неговите граници. Когато полагаше основите
на земята. Аз бях при него художница. И бях радост всеки ден веселейки се пред лицето му пред всичкото време. Аз бях при него художница.
Казва премъдростта. Тоест Бог. Бог Слово. отъждествява себе си с художник. И пак в Соломоните прича, но в Седма
прича цар Соломон казва така. Познах всичко скрито и явно, защото ме научи премъдростта художница на всичко. тези думи са много важни.
Премъдростта е художница на всичко. Премъдростта е второто лице на Светата. Троица, Бог Слово, който е художникът на всичко, тоест творецът, но оприлича на художник.
Ние, човеците, художниците, които се занимаваме с изобразително изкуство, в творчески акт подражаваме на Бога. Нещо повече. В рамките на творбата,
на картината, да кажем, художникът е своего рода Бог. Той казва, това да стане и то става. Така да бъде и то става така. Той е господар на всичко
в рамките на творбата. Творбата може да е определим на една вселена, в която художникът е нейният Бог, съдържител. И тази аналогия не е
ни да си я мислим. Бог ни го казва чрез пророка Йеремия в глава 18 на пророк Йеремия. Слово, което биде към
Йеремия от Господа, стани, да слез в дума на грънчаря и там ще ти явя моите думи. И слязох дума на
грънчаря и ето, той работеше своята работа на колелото. И съдът, който грънчарят правеше от глина, се развали в ръцете
му и той изново направи от него друг съд, какъвто му текно да направи. И биде слово, Господне, към
мене. Доме Израилев, не мога ли постъпи с вас, като той грънчар, казва Господ. Ето, каквото е глината
в ръцете на грънчаря, това сте и вие в моите ръце, Доме Израилев. Крайна цитата. Тоест, сам Господ, вдъхновявайки
пророка и говорейки на пророка, ни казва така. Каквото е глината в ръцете на грънчаря, това сте и вие в моите
ръце. Сам Бог оприличава себе си на художник Гранчар. И така, това сравнение между човека творец
и Бога творец е напълно легитимно, напълно богоугодно. Сам Господ го прави. Така, че човекът действително в творческия
акт наподобява Бога. Но има, разбира се, разлики. Това е аналогия. Първата разлика е това, което художници
наричат съпротивата на материала. Знаем, че материала не ти дава всички възможности да прави всичко с него. Той се съпротивлява. И тази съпротива не е нещо
лошо. ако материалът беше някаква материя свръхлека, свръхлесна за обработване, тя щеше да прече на художник, като някак си няма на кого
да се опре. Когато материалът ти се съпротивлява, той има свой характер, той има свои възможности, твои параметри и ти в борбата си с
неговите свойства правиш нещо хубаво. Ако материалът не се съпротивлява 100%, ти ще си много затруднен какво да направиш. Има го
този парадокс на съпротивлението на материала. Но има и друго нещо, че този материал откъде идва, да кажем камъка за скулптура или метала
или цветовете за живописеца. Откъде идват те? Ами те са от Бога. Материалът, с който работи художника, в крайна сметка проистича от Божието
творение. Тоест, авторът на материята и на всички материали, светлината, цветовете, мрамора, метал, е Бог. така, че ти
щеш, не щеш, си сътрудничиш с големия художник, големия автор, автора на материята. Когато работиш тази материя и тя ти се съпротивлява,
ти си съработник на Бога. Дори мият самия човек е Божие творение. Дарбите, които имаме, включително художествените дарби, не са наша собственост. Те са дар
от Бога. така, че, както казваше Отец Георги, негови сме. И като художници сме негови. Всички наши дарби са от него. Материалът, с който работим, е от него. така, че, в крайна сметка, ние
или употребяваме тези дарби Божии, негови и този материал, който е негов, за добро, или ги употребяваме за зло, като ги зло употребяваме. Но, във първия случай, ние
сме автори само условно. дарбата е от Бога. Материалът е от Бога. Кое е нашето? Най-мога да поразвалим малко съвършенството, което Бог създава. Но, все пак, с намерение да се богоуподобим. Е, ако злоупотребим,
разбира се, както злоупотребяваме със свободната воля, тогава грешим. Но, говорим за случая, която художникът употребява своята дарба и материала, с който работи. И двете са от Бога. За
нещо богоугодно, дори ако го погледнем само, гледна точка на красотата. Не говорим за смисъла и съдържанието. Но, ако прави красиви неща, той употребява дара, даровете. вече,
ако произвежда нещо зло или зловещо, той вече злоупотребява. Но, художникът е легитимен съработник на Бога, когато използва с добри
цели тези дарове, които е получил. и вътрешно чрез своята художествена дарба и отвън чрез светлината, чрез цветовете, чрез материалите, камък,
метал, злато и така нататък. Всичко това, което е Божие творение. Така че тази част на художествената работа е добра, тя е легитимна, тя е
богоугодна. Нека да чуем едно песнопение и след това ще продължим. казахме, че художникът ще не ще изобразява себе си. Един вид прави си автопортрети през цялото време. Но
е важно, че той не винаги го осъзнава. И разбира се, не е всеки зрител. Осъзнава, че това, което вижда е портрет на художника, автопортрет на художника. когато гледаме ябълките на Сезан, нарисувани от Сезан, ние
едва ли се интересуваме от коя градина са брани, от кое дърво, кой го е подрязвал и така нататък. От какъв сорт? Не. те са портрети на Сезан. Ние виждаме човека
Сезан в тези ябълки и круши. Но, доколко той осъзнава, доколко зрителя осъзнава, е въпрос на праг на зрелостта. И тук искам да дам
един пример. Личен пример. през 1991 година имах една изложба в Лондон, в Шекспировия музей и поканих да я види покойния Петър Увалиев. Един, наистина, достоен българин. Той беше в доста
напреднала възраст, бавно ходеше и като се качихме горе на етажа, тя беше на етажа горе, малко се задъха и като влязахме в изложбата, му предложих да седне малко да си поеме дъх. И си поговорихме така няколко минути. Той беше така странично застанал
спрямо в самата изложба на сала. И накрая, когато вече той така си отдъхна, му предложих да разгледаме изложбата и той ми каза ам аз каза я видях, разгледах я. Аз
се учудих, така при положение, че той при влизането да го гледал 10-15 секунди така да се е огледал. После като седна, седеше в страни, така някак си с периферното зрение само е виждал, колкото е виждал, или бегло да се обръщал, но не е гледал една по една
работите, подробно в никакъв случай. но, когато той започна да ми описва изложбата, аз разбрах, че той наистина я видял и то я видял
по-добре от самия мен, който се направил. той ми казва така, когато художника жестовете, тъй като там рисунките бяха жестове, рисунки основно, когато казва жестовете върват отвътре навънка,
тогава художника има някакъв проблем, иска да се освободи от нещо, иска да се освободи от този проблем. Обратно, когато жестовете вървате отвънка на вътре, той иска да се вглъби в себе си, да се затвори, да се съсредоточи.
Така, че казва от жестовете тук, на твоите рисунки, виждам, че ти си искал, има си някакъв голям проблем и си искал да се освободиш от нея. Което беше самата истина. Точно тогава аз исках да се освободя,
но не съм го осъзнавал. Аз мислех, че правени рисунки на теми от Шекспир и така нататък. И последното, което би ми хрумнало, е, че аз имам проблем, който е съвсем личен, друг, и искам да се освободя от него.
Но зрелия зрител, Петър Увалиев, веднага разчита смисъла на тези рисунки. Аз, който дори съм ги правил, не съм го разбрал. т.е. ние имаме осъзнатия художник и неосъзнатия, осъзнатия зрител
и неосъзнатия. Има един праг на зрелост, на осъзнаване, на осмисляне, който е важен. И проникновения наблюдател вижда в творбата всичко. Целия прави като рентгенов снимка на автора. Вижда го целия вътре съсъс всичките му плюсови и минуси.
Примерно, казваме, че всеки художник във всяка творба прави автопортрет, но когато прави изричан автопортрет, когато рисува себе си, примерно, Албрехт Дюрер има един знаменит свой автопортрет от 1500-та година в Мюнхен. В Мюнхенската пинакотека
се съхранява. там той се е изобразил като Христос. Дори ръцете му почти са в формата на благословия, а надписа е, понеже годината е 1500-та, тя е и юбилейна година, папите тогава
са чествали юбилеи, за да имат повече поклонници и приходи. И Дюрер така е надписал картината А. Д. 1500-ти, нали? Ано домини. Нали? Съкратено
А. Д. Но това А. Д. Точка е и Албрехт Дюрер. Т.е. Той и тук играе, нали, ано домини, лето господне. Той и тук
играе на Христос. Позата, косите, лицето, всичко е христообразно. И всеки би казал, ама, чакай сега, това е хюбрис. това е възгурдяване. Това е
щеславие. Ти да се изобразяваш в ролята на спасителя на човечеството, че какъв по-голям хюбрис от това. и освен това ние казваме, че художника подражава на Бога, ама, той подражава
творческия акт, но това подражание може да бъде и добро, когато подражава на истинския творческия акт на Бога в създаването на красота и така нататък, но може да бъде и
злоупотреба с подражанието. Както антихриста злоупотребява с подражанието на Бога, искайки да вземе неговото място. Или да измами човека, като му се явява като ангел на светлината и така нататък и като Бог. Така че тук
трябва да внимаваме относно подражанието има плюс, но има и злоупотреба. Богоуподобяването. Знаем, че това е целта на човека да се уподоби на Христа. Но това може да бъде и хюбристично. Затова във всеки конкретен случай
ние трябва да внимаваме едно и също нещо може да има богоугодна всъщност и същото нещо може да бъде точно обратното. в един много конкретен случай. Примерно, когато Свети Петър, когато Господ му казва, че предстои да пострада и Петър казва не, не, не, няма да допуснем това нещо.
това не става. Тогава, какво му казва Господ? Казва му, махни си от мен, Сатана. Ушким, Петър, с най-добри намерения, иска да спаси Бога и така нататък, да спаси Христа, но Господ му казва, махни си от мен, Сатана. Тоест, този порив не е богоугоден, а е човекоугоден. Така че ние трябва да внимаваме едно и също действие, привидно, но хубаво, може да бъде не богоугодно, а човекоугодно. Та там е истинското деление на нещата, а не повърхност, да кажем, всяко художествено творчество е изява, тоест е славно. Не, във всеки конкретен случай ние можем да имаме и едното и другото. Ние може да имаме лъжесмирение в художественото творчество. И може да имаме обратното, привидна, такава, щеславна гордост и така натата, която да не бъде нищо друго, освен проявление на заложение в човека творчески акт, дадение от Бога талант, стремежа към красота и към любов. Делението между светското изкуство и църковното изкуство е много важно, но ние не бива да смятаме, че светското изкуство непременно е егоцентрично, а че църковното непременно е богоцентрично. Всъщност и светското изкуство е богоцентрично. Говорим за секуларното изкуство, за изкуството, което не се занимава с Бога. То също е богоцентрично, но е неосъзнато като такова.
Художника е заблуден и атеиста е заблуден. Всъщност, всяко изкуство е богоцентрично. Светът е богоцентричен. Така че светското изкуство, което рубува на света, всъщност в дълбокото си ДНК, ток пак е богоцентрично. През 2004 година, пак във Варна, имах една изложба, наричана себеотрицание. В нея, аз заявявах, че се отричам от светското си творчество и че смятам само христоцентричното си. Художественото творчество за така смислено, докато предишното го отхвърля. Това изглежда съвсем легитимно и правилно отношение към егоцентричния етап. Т.е. един вид покаяние. Отричам, ветхия човек и признавам само вече от момента, в който съм се въцърковил. Но това е само до някъде правилно и достоверно. Именно защото Господ каза на Петър, махни си от Мене, Сатано, когато той правеше най-добрите си пориви, уж. Нашето състояние преди въцърковяването и след въцърковяването не са който не колко различни. Те са фундаментално различни. И преди въцърковяването ние сме търсили Бога.
И преди въцърковяването ние сме били греховни. Но сме имали Божия образ и следва църковяването ние пак сме греховни. Пак с Божия образ, пак търсим Бога, вече сме го намерили, но продължаваме да се борим с греха и да го носим в себе си. Така че и преди това и след това ние сме съставени от едно и също нещо. От грех и някакъв вид любов към Бога, осъзната или не осъзната. Душата е християнка, душата търси Бога, тя търси любовта към Бога. Всичко, което ни замества любовта към Бога е секуларно. Дали ще е любов към себе си, дали ще е любов към другия, дали ще е любов към жената, към детето и така нататък. Това е пак някакво проявление, видоизменение на истинския стремеж на душата, който е стремеж към Бога. Другите неща са заместители, къде добри, къде лоши, но са заместители на крайната цел на човешката душа - съединение с Бога, любов към Бога. Това е смисъла на човешкия живот. И затова ние, когато живеем в един, не нецърковен свят, ние пак се стремим към Бога. Примерно тези години на странстване, образ на странстващия рицар, какво представлява крайна сметка? Не осъзнато търсене на Бога. Да, този странстващи рицар не е намерил. Той търси. Търсещият човек не е идеала, както някои си мислят.
Търсещият човек, търсенето е по-важно от намирането. Не е така, разбира се. Ако уняваш е Бог, да, щеш да е така. Защото търсиш, намираш, после продължаваш да търсиш, пак намираш. Но, разликата е, когато намериш Бога. Всичко оставало няма значение. Фундаменталната разлик, когато намериш Бога. Но паки, всички предишни твое търсение са в крайна сметка търсения на Бога. Ти можеш ли търси всичко друго, дори греха, но дълбоко в себе си, душата е търсила Бога. Тя е християнка и тя търси Създателя, тя търси Бога. Тя търси любовта към Бога. Затова ние не трябва да гледаме на своите криволичащи пътеки към Христа, като на нещо, като на някакво зло. В никакъв случай. Може би като неофити, можем известно време да ги смятаме за зло, но като мине времето, като се по-успокоим, виждаме, че те също съдържат търсението на Бога и те са твоя си път, който ти е трябвало да измиеш, за да се срещнеш с Бога. Те не са безбожни. Ние в известен смисъл трябва да ги амнистираме, да ги погледнем от една точка на цялостния път. Те са довели до Бога, да кажем: "Блудният син, да, той отиде далеч на страна, прахоса имането на баща си, да, беше със свините там и прочее, да".
След което обаче се осъзна, върна се обратно и какво направи бащата. И излезе да го посрещне. Закла угоеното теле, направи празник за него. А по-старшия син, по-стария син, който беше през цялото време при баща си, остана извън празника, завидя на по-младия си брат и остана извън празника, макар че през цялото време слушаше баща си и изпълняваше неговите заръки. Тоест, оказва се, че в крайна сметка, в момента на празника, блудният син, който изварява този далечен път на странстване, е любим на бащата. А по-стария син, уж не блудствал и не странствал, обаче се оказва отдалечен, не участва в празника. И затова ни трябва да амнистираме нашите блудни времена и пътища. не като и кажем, че са били безгрешни, съвсем не, те са греховни. Но, ние човеците сме такива. и ако този път ни е довел до Бога, той този път е имал смисъл. Този път е бил част от Божия план. Щом пътя ти е стигнал до Бога, значи този път е от Бога. той е бил твой път. Е, ако бяхме се родили в една християнска България, православна, къде всички са православни и така нататък, всички са от лъв нагоре, тогава и ние нямаше да блудстваме.
да блуждаем като блудния син. Но сме се родили в тази даденост, в този исторически момент, в време на атеизъм, в време на това и това ни е принудило да извървяваме целият този дълъг път. Така че, струва ми се, ако този път в крайна сметка ни е довел до Христа, ние трябва да се зарадваме на всички тези стъпки на този път и да ги амнистираме от към едно отрицание тотално, а да виждаме в тях двете страни. И греха, който ни удалечава от Бога и душата християнка, която, търсейки Бога, може да се заблуждава известно време, но накрая да стигне до него. Нека да чуем малко музика и ще продължим. Казахме, че художника изобразява творбата по свой образ и подобие. Затова творбата е несъзнателен или съзнателен автопортрет. Ние трябва да спираме до тук в осъзнаването на творческия процес. А да продължим. Добре. След като човека е създаден по Божий образ, значи и в този автопортрет, който е всяка творба, непременно, макар и неосъзнато, някак си се съдържа Божият образ. Само тето не е бил осъзнат. Който е голям минус, но го има вътре Божият образ. Човечеството не се състои само от осъзнати християни.
Но, понеже душата е християнка, всички са християни. И будистите, и атеистите, и комунистите, и мюсюлманите - всички са християни неосъзнати. Търсят Бога, да, по неправилен начин, да, в неправилната посока, но търсят Христа, търсят Своя създател. Душите им са християнки. Тук трябва да обърнем вниманието на разликата между осъзнание, осъзнатие и неосъзнатие. А не да отричаме това, което не е християнско. Да, не е християнско, но защото не е осъзнато. Самата изложба е раздавана на две части: тематично, образно и хронологично. Едната е дохристиянска и друга е християнската. Но в цялата дохристиянска част е пълно с християнски мотиви. Къде явни, къде скрити. Това са християнските копнежи на заблудената душа. Това е периода на търсенето, преди намирането. Това е траекторията на блудния син. И тук е много важно, че всяка творба на художника,
когато художника е честен със себе си. Аз не говоря за разни поръчкови творби, а за творбите, които са правени от сърце. Тогава творбата е една изповед. Задължително. Тя, бидейки автопортрет, не може да не е изповед. стига и художника, и зрителя да е достатъчно проницателя. Нещо повече. Когато човекът прави творбата, той ще не ще се изповедба. Той не може да прави нищо друго, освен изповед. защото и като си правим този отпечатък, този свой. Това е все едно рентгеновата снимка. Тя съдържа твоите болести, тя е изповед на твоите болести. Щеш не щеш. Ти не искаш да ги показваш, но те се появяват. По същия начин, когато ние правим художните творби, ние щем не щем
прожекираме себе си включително и образа на нашите грехове. А когато показваш своите грехове на другите, това е своего рода изповед. Разбира се, изповедта може да бъде съзната и не осъзната. Художника може да не осъзнава своята изповед, своите грехове. Зрителя може да не осъзнава изповедта на художника. Да не осъзнава неговите грехове. Примерно, гледаш на Пикасо някакви рисунки и казваш, колко свободно рисувам, колко виртуозно и т.н. А не осъзнаваш неговите грехове, които са там на показ. И които той си признава. Сега, това ние не трябва да го одобряваме, тази греховност, макар и призната. Но трябва да я виждаме. Т.е. да виждаме тази съдържаща, вътрешно присъща изповед на всяка творба. Късните автопортрети на Рембрандт са изповедни. Той не ги прави, за да ги продава. Той не ги прави за изложби.
Той ги прави, защото накъсна възраст започва да се замисля за живота, който е отминал, за смъртта, която престои за страшния съд. И това се личи в тези портрети. В тези търсения на смисъла на живота. Това са изповеди. Своего рода. И когато изповедта е осъзната, тя вече е част от покаянието. Тя е промяната към Христа, което е покаянието. В края на изложбата има една икона. И иконата, тя разбира се, е друг вид изобразително изкуство. Вече осъзнато христоцентрично. Вече осъзнато покайно. Осъзнато смирено. Осъзнато изповедно. И тя е част от великата традиция. Тя не е просто творба на един художник, на един човек.
А този човек, именно защото прави икона, се вписва в великата традиция на църквата. Която традиция е условно да е наречем анонимна. Не може да плагиатстваш, като правиш иконата, защото няма от кого. Автора на иконата е църквата. Светия Дух. Ти ставаш проводник на Светия Дух. А ако преповтаряш тези образи, ти вече не си автор, а си са автор. И дори не се осъзнаваш като автор, което е по-важно. Иконописец знае, че не е автор. Той е подчинен на великата традиция. Това е много важно. И тези, които са външните, се чудят. Ама вие нямате свобода, вие нямате творческа възможност и трябва да се включим в канона. Не брат, не трябва да се включим в канона. Младоженецът не трябва да се включва в любовта.
Той е любовта. Той иска любовта. Той не се включва. Той не е принуден. Така и художника. Той сияе в канона. Канона не е нищо друго, освен Господ. Начинът по който Господ присъства в църковното изкуство. Ни го наричаме канон отвънка. Вътре е Христос, радост. И затова иконата има съвсем друг генезис, друг смисъл, друг подход. И тя разбира се, е степен на осъзнаване и на Божия образ, който е в нас. И на Божията дарба, която е от Бога, тя не е наша. И на съборното творчество на църквата, към което ние се подвключваме. Не като автори, съдържители, а като смирени, покаяни, блудни синове, които са се върнали от дълго до пътешествие в някакви илюзии и самоизмами.
И от момента, в който са влезли в иконата, това е точно както блудният син влиза в дома на баща си. Той е приключил с голямата обиколка. И вече е там, където му е мястото. А мястото на художника е иконата. Тя не е едно от многото неща, които той прави, а тя е царското място. Мястото на радостта, мястото на богообщението. Затова, светското изкуство, неговата същност е пътя към иконата, пътя към Христа, пътя към Отца. За връщането към Отца. Ако то се сбъдне, ако то не се сбъдне и се остане само светско изкуство, тогава то е измама, самоизмама и е в услуга на измамника. Така че светското изкуство трябва да разглеждаме в два аспекта. Единият аспект е като криволичещ път към себеосъзнаването, към зрелостта и към Бога. И другия път е вечното търсене. Когато ти зациклиш в търсенето, т.е. когато не достигнеш до това, което търсиш, няма намиране. Търсене има, намиране няма. Ние православните християни сме намерилите.
И затова, когато намерим, всичко преди това се подрежда и се осмисля. Ние за голямо съжаление, за много голямо съжаление, всъщност намираме другия. Намираме другото. И тогава нашето изкуство се разпада. То става злоупотреба. И с дарбата, и с Божия образ, и с подражанието на творческия акт. Всичко това става злоупотреба. Не е ли така с всяко нещо? Не е ли така и с свободата? Не е ли така с живота изобщо? Велик Божий дар, с който можеш да злоупотребиш. И затова, аз мисля, че в крайна сметка, ние можем да погледнем с едно разбиране на светското изкуство. Когато то, в крайна сметка, е път към Бога. Когато то прекрачва прага на зрелостта. И когато, подобно на блудния син, се завръща в дома на Отца.