ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа, под номер 232, е Страшният съд нощес. В предверието на Великия пост в неделя месопусна, тя се нарича и неделя на Страшния съд, църквата
набляга на темата за Страшния съд с цел да се мобилизираме преди Светата Четиридесетница, да усетим спасителен страх Божий, да си представим тази страховита картина на Господ Иисус Христос, когато дойде да съди всички, целият свят, и живите, и мъртвите.
Едните ще отидат във вечния живот, другите във вечната смърт, и има голяма опасност ние да сме от вторите. Всичко това нас ни мобилизира, кара ни да осмислим по-сериозно опасностите, в които живеем, духовните опасности в които живеем, изобщо имаме голяма духовна полза от тази визия на края на времената. Същото нещо Църквата прави и чрез
изобразителното изкуство, много често на западната фасада на православния храм, ако пък има, да кажем, притвор, влизаш първо в притвора и преди да влезеш в самия храм в наоса, е именно изображението на Страшния съд. Защо е това нещо със същата цел? Когато
влизаш в храма, първо да се сблъскаш с тази величава картина на края на времената, на страшния Христов съд. Чели сме жития на светци. В житието на Свети княз Борис се разказва тази легенда,
че имал един монах, Методий, който нарисувал, той е в един ловен дворец, бил княз Борис и той искал нещо да му нарисува и като се върнал княза, що да види изображението, което е нарисувал, картината,
което е изобразил монаха, а именно Страшния съд. Толкова се впечатлил свети Борис, че решил да стане християнин. Същата тема се повтаря в други жития за един светец, който отишъл в
светите земи, видял образ на Страшния съд и зарязвал светския живот и станал монах и прочее, и прочее. Този образ на Страшния съд, къде словесно, къде изобразително,
много често води до изменения на живота, до обръщане към Бога. Но тази тема за последните времена, за края на света, е предмет на много разсъждения. Кога ще настъпи край на света? Изчисляват. Ньютон го изчислявал.
Може би в 2060-та година по неговите изчисления. Други по друг начин го изчисляват. умуват се. Има ли ги белизите за края на времената? Този век лише? Следващия? Хиляда години или още имаме? Или може би
само 50? Или 100? Много хора се занимават с тая тема. Кога ще настъпи край на света? Впрочем, само по себе си в това няма нищо лошо. Стига да не е някаква идея фикс, някакви
патологични такива деформации, но по принцип разбира се, че е важно човек да мисли за края на времената. Но една христова притча ни представя всичко в една малко по-различна
перспектива. в Евангелието от Лука за един богат човек, който имал нива, много богато родила и толкова много, че няма къде
да ги събира нещата. Решил да бутне своята житница, хамбарите си и да ги преустрои, така че станат по-големи, за да може да прибере вътре богатата, пребогатата
реколта. След което, вече цитирам текста и ще кажа на душата си душо имаш много блага, приготвени за много години, почивай, яш, пи, весели се. Но Бог
му рече безумнико нощес ще ти поискат душата. А това, що си приготвил, кому ще остане? Край на цитата. Изразът нощес ще ти поискат душата означава нощес
ще умреш. Тази нощ ще умреш. И каква ползва всички тези хамбари, всички тези реколти? Какво става след като умреш? След като ние умрем? След смъртта? Църквата ни го е
преподала, т.е. Господ ни го е преподал чрез църквата до някъде. Ние не знаем точното разписане по минути, но знаем по принципи какво се случва. И най-важното, което се случва след смъртта е
така наречен частния частен съд. Всеки един от нас след смъртта минава през един съд, на който отговаря за делата си, за помислите си, за целия си живот.
И съобразно с присъдата, която получи на частния съд, бива пратен или в доброто място, или в лошото място. Този частен съд е различен до Страшния съд. Частния съд го получаваме веднага
след като умрем. Всеки по-отделно, там за колко дена, нали, митарствата, показват му рая, показват му ада и така нататък. В крайна сметка, обаче, получава своята присъда. след което живота на земята
продължава и Страшния съд ще настъпи по-нататък. Неизвестно кога точно, деня и часа не го знае никой, но това са две отделни събития. И тук се получава едни такива
окови на човешката психика и на човешкия ум, върху които ви предлагам да разсъждаваме. Защото когато гледаме страховитата картина на Второто Христово пришествие, Страшния съд, когато той съди живи и мъртви,
или пък когато си го въобразим, ами, че това са милиарди човеци. милиарди човеци. Едно множество, безкрайно. И тук един възможен психологически уклон е някакси ние да се изгубим
в това множество. и да си помислим, че множеството по някакъв начин ни е от полза. Примерно, ако си представим миграцията на антилопите гну в Африка, десетки хиляди антилопи,
огромни стада, почернява до хоризонта антилопа след антилопа, десетки хиляди, стигат до реката, пълна с крокодили и какво правят? Известно време чакат, чакат, натрупва се за тях вече огромната маса и в един момент
тръгват. и какво става? Крокодилите ще изядат 1%, 2%, 3%, другите обаче ще минат, защото крокодилите докато едат единия минават
50% други. Това не може да изяде всичките. И поради тази причина всяка отделна антилопа има немалък шанс да кажем 90% шанс да мине. Ако 10% бъдат
изядени, 90% ще минат, защото сме много. Това е един факт. И на война става същото нещо. Едно е да тръгнеш сам срещу врага, друго е да тръгнете хиляда души, а в хилядата ще убият
200, а други 800, ние ще ги преодолеем. Това е един физически факт, който обаче не въжи изобщо за Страшния съд, а създава една подсъзнателно погрешна представа,
че събитието не се отнася толкова частно до мен. там ще съдат всички, ама толкова сме много, че не могат всички да ни изледат
крокодилите. Могат. При Страшния съд критерия не е числото. Ако се окаже, че има 10 милиарда грешници и един праведник, праведника ще отиде отясно, грешници
ще отидат в ляво. Независимо колко са били много, времето ще стигне за всички. Така че това е една човешка материална такава илюзия, едно оптическа илюзия,
един уклон мисловен. Когато гледаме и мислим за Страшния съд, да не го мислим в категорията аз. Аз какво ще направя на този Съд? Мен как ще ми осъдят? А
ние безкрайното множество, в което моите грехове може да се скрият там? Кой ще има време да се занимава с... Не. цялото време на света е на разположение. Всичко сто процента. Страшния съд
ще бъде милиарди частни съдилища. и всеки ще бъде прегледан за всичко, което е правил, мислил и така нататък. Тази илюзия ние когато като
външни, като секуларни, застък. мислим мислим за Бога, образа на Страшния съд може да ни разтърси. Но ако свикнем с този образ,
може да се прокраде илюзията, огромното множество някакси може да прикрие личния моя частен съд в края на времята. Втория личен мой частен съд. Защото никой няма да бъде съден групово. Групова
отговорност няма. Всеки на Страшния съд ще бъде съден индивидуално, лично. Така че когато Господ казва на богатия тази вечер, нощес, ще ти поискат
душата, това е Страшния съд за този същия богаташ. По-страшен не му трябва. Този е най-страшния. Защото го сварват неподготвен. Сварват го готов за ада, а не готов за рая.
Залисан в егоцентрични алчности и в този смисъл негоден за Царството Божие. От това по-страшен съд не може да има. Това е най-страшният съд. Когато ти си вече неподготвен пред Бога,
след смъртта и получиш и получиш заслуженото, разбира се. Бъдеш насочен към вечната смърт. Времето също е една илюзия, времева по отношение на Страшния съд.
понеже никой не знае деня и часа. Освен това има белези за настъпването на Страшния съд, на края на времената, на Страшния съд, на второто пришествие, то едновременно ще стане едното и другото
и третото. и ако се огледаме, виждаме, че наближават последните времена за човечеството, но в общи дни още не са на лице. Още не е настанало времето на последните времена на тих лист още не са настанали.
Това ни отпуска. Ако ние видим в момента, че имаме един на власт в света, че всички козируват на един, че той е на път да оправи всички проблеми, това веднага
една кампанка ще звънне в съзнанието на вярващите християни, ще кажа чакай, чакай, тук май нещата са на финала. Дай да вземем някакви мерки. Дошло е. И обратно. Ако тези
белези, сигурни белези за най-последните времена не са на лице, има опасност ние да се отпуснем все едно, че разполагаме с много и много и много време и
да, разбира се, ще се умира, но като му дойде времето, ще се замислим по тази тема. Това е илюзия. Но смъртта може да настане. Смъртта. А краят на времената може да е след 100 години.
Но какво е от това? Ние сме се отпуснали, защото краят на времената на човечеството не е дошъл, а краят на времената за мен е дошъл. и аз съм пропуснал спешността на този край и не съм се подготвил. Каква е разликата за отделния човек
между частния съд след смъртта и Страшния съд всеобщия? Някой ще каже, еми да, има разлика. След Страшния съд вече няма апелация. Приключва. Там, където те пратят, там ще си останеш. А ако те пратят
в Царството Божието епохово няма. Но ако те пратят в обратната посока, край. Приключваш. Докато при частния съд не е така. Защото добре, грешник си, умрял си, обаче могат да те измолят. Ето тук
тази илюзия, че не всичко е загубено след частния съд. Могат да те измолят. И това е точно така. Наистина могат да те измолят. Това е безспорно. Цвърквата го твърди. За това правим всички тези панихиди. Благотворителност в името задужбените в Сърбия. Тези цели монастири
са правили, за да могат монастири да се молят за ктитора, за царя, който е построил монастира. Има ли смисъл това? Разбира се, че има огромен смисъл. това е много. Но, тук най-важното е, че ние не знаем мерката. колко монастири, колко молитви, какви молитви, какви монастири,
какви поденя за Бог да прости са достатъчни, за да измолят моите грехове. Изобщо, могат ли моите грехове да бъдат измолени? Аз това не го знам. Хубаво те ще се молят, ама ако са греховете ми тежки. Ако всички молитви на всички монаси на света могат да измолят половината от моите грехове,
а другите никой не може да ги измоли, тогава това е една илюзия. И тогава частния съд става окончателно страшен. Защото, колкото и поденя да правят, колкото и молитви, няма да ме измолят. Тоест, ние разчитаме на това измолване без да знаем неговите параметри. Никой не ги е дал, Господ не ги е дал. Не знаем. Ако беше казал,
мен ми трябват хиляда молитви, хиляда часа в молитва на монаси, тоест 100 монаха по 10 часа или хиляда монаха по 1 час, няма такава аритметика. Може да е много лесно, може да всички не да измолят. може да е много трудно и никога не измолят. Не знаем. Ай, да кажем, че някого ще измолят. Ама, мен дали ще ме измолят?
Не знам. И никой не знае. няма човек, който да е сигурен да каже аз, макар и грешник, но що годе така, като всички живея, но съм сигурен, че дори да умра с грехове на гърба си, ще ме измолят. Аз съм сигурен в това.
няма такъв е при това положение. Каква е разликата между частния съд и Страшния съд? И в двата случая ти отиваш на опасното лошо място. Много вероятно повечето от нас така ще стане. И ние
разсъждаваме кога ще свърши човечество, кога няма да свърши, а сме сигурни, че ние ще свършим и че това може да стане всеки момент. Нека да направим една палца да чуме на преступение. След това ще ♪ това ще ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪
♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ ♪ Казват също, че е много важно какви дела е направил човека и да кажем ако аз съм примерно еретик и съм написал една еретична книга. Но преди смъртта си съм се прокаял, братята са ме приели в общение, направил съм тотална изповед и съм починал в мир и след смъртта съм пратен на доброто място. Или да кажем не съм на мъки поне.
но книгата която съм написал е останала е еретическата и следствие от това десетки стотици човеки се заблуждават, деградират духовно, започват распри и така нататък. Това отъждява моето положение. Молитвите са хубаво нещо за мен, ами моите греховни дела, които съм извършил не едно и не две, те също работят. Те не са нулеви спрямо моята съдба. Защото по смъртно аз мога да съблъзна много хора чрез това, което съм направил. Демно не са много заблуди. Така че ние да се надяваме, че ще ни измолят, ами тези, които ще ни измолят, те дали ще бъдат живи изобщо? Нямаме сигурност. Е, сигурно ще се молят, ами ако не се молят. Кажем, един сърбски крал, техните задужбини. Построяваш задужбина, даваш парите и кажеш: "Те монаси ще се молят тук, докато свят светува". Минават пет години, идват, така кажем, турците завладяват монастира, изгарят го, избиват монасите и край. Никой вече не се моли за тебе. Нямаме гаранция за измолването, както ние си въобразяваме. В просителната ектения една от молитвите е:
"Християнска, непосрамна, мирна кончина на живота ни и добър отговор на страшния Христос, Христов Съд да изпросим". Защо я цитирам? Защото и добър отговор на страшния Христов Съд, но не се казва кой Съд. Правилно не се казва. Но, в контекста, мирна кончина на живота ни и добър отговор. Отговорът ще е след кончината, разбира се. Не се казва мирна кончина на живота ни, молитви дълго след смъртта ни и добър отговор на страшния Христов Съд в края на времената. Веднага след смъртта, мирна кончина на живота ни и добър отговор на страшния Христов Съд е на една ръка разстояние. Във всеки момент може да настъпи. Какво се случва на Страшния съд? Това е краят на историята. Мета-историческо събитие. Всички останали събития са нищо сравнение с него. Милиарди човеци. Мъртвите възкръсват за Съд.
Живите са грабнати на облаци. Всички бъдат съдени. И да кажем, че 10 милиарда бъдат спасени. А да кажем аз и моите близки, моите любими човеци отидем в ада. Какво ме ползва мен, че 10 милиарда са спасени? Или 10 милиарда са пратени в ада, а пък аз и моите близки и любими хора се спасим? Каква е разликата, че на Страшния съд 10 милиарда са отишли в ада? Никаква разлика. За мен и за моите близки, ако ние се спасим, статистически това, че сме 0,01%, така се е случило. Имаме Съдия, Който така е преценил. Тоест всичко е лично. мащаба на Страшния съд не трябва да не заблуждава, че едва ли не едното е за сметка на другото. Примерно, да кажем, 10 милиарда отидат в ада, а ние отиваме в рая, е ми не е честно.
Може би, ако ние бяхме отишли в ада, те щаха да се спасат. Не. Няма никакво отношение между това колко милиарда ще отидат в ада и колко ще отидат в рая. всеки е премерен спрямо неговите собствени деяния, помисли. А не, не се изпълнява някаква норма. Не се състезаваме, нямаме състезания на този съд. Ако нас ни спасят, вас ще пратят в ада. Не. Могат всички да пратят в ада. Или всички да отидат в рая. Има място. И тук, и тук. Човешка илюзия е, че колкото повече отидат там, толкова по-малко тук. Не. Не. Всеки индивидуално да или не в края на времената. И по същия начин в края на живота. Да или не. Тази илюзия, че има някакво състезание или взаимовръзка между спасени и неспасени, също трябва да се освободим от нея. Няма такава връзка.
И в този смисъл, такива разсъждения. Могат ли един милиард китайци, един милиард индийци да отидат в ада? Поради едни кои си причини. Защото са езичници. Милиард и половина индийци са езичници. И милиард и половина китайци са езичници. Ще отидат в ада. Е, толкова много. Един вид. Ако те отидат в ада, всички те, ние православните след ще се спасим. Защото па нема па всички да отидим в ада. А след като толкова много китайци и индийци, един вид за да се спази пропорцията, най-доверятно ние ще се спасим. нищо подобно, по никакъв начин няма отношение колко души и отидат в ада да кажат езичници или християни или каквито ще да са. Всеки случай е индивидуален. Ако конкретний езичник е живял праведно, изпълнявал е морала, който е от Бога преподаден, живял е смирено и така нататък и никога не е чувал за християнството, Бог ще отчете това нещо.
И обратно, ако един православен християнин много говори и много обяснява, кое е доброто, а той не го изпълнява, Господо ще му го вмени и ще му каже, чакай сети, какво говореше, а що не го изпълни. Уж добре правише, че говореше, ама не е добре, защото не го изпълни. И може да се окаже, че от многото говорене да си си повредил, защото не си го изпълни. Ако ти го изпълняваш, говори го, ама ако не го изпълняваш, какво правим? Статистиката е абсолютно невалидна в духовните неща. По никакъв начин. Това е прочута фраза: "Смъртта на един човек е трагедия, а смъртта на един милион е статистика". Смъртта на всеки един човек по-отделно е това, което е. Сега дали ще е трагедия, дали ще бъде крачка в Царството Божие, това е съвсем друго. Защо да е трагедия смъртта на един човек? Смъртта на един човек може да е трагедия, може да бъде спасение. Това е единствената врата към Царството Божие. За почти всички човеки, а може би и за всички. Илия, който е бил грабнат и не е минал през смъртта, също ще се върне в края на времеята и ще бъде убит. Т.е. пак ще мине през смъртта. Статистика няма в тези работи. И ние не трябва да имаме такава илюзия, че един вид едното компенсира другото или не може пак всички.
Може, всичко може. Абсолютно всичко може да стане. И тази човешка логика и човешка аритметика е напълно невалидна за Божиите неща. Ние не знаем Бог по каква. Казват, че човеците ще попълнят броя на падналите ангели, но никой не знае какъв е броя на падналите ангели. В този смисъл това не ни ориентира. Те двама ли са? Два милиарда ли са? Не знаем. Да, не са двама, разбира се. Но не знаем, ако има такава взаимовръзка, какво е числото и още по-малко знаем ние самите къде сме в това число. Дали сме в тези, които ще се попълнят числото на падналите ангели или няма да сме в това число. Иллюзията, че имаме време до края. Тази протяжност до Страшния съд се прехвърля и на протяжност до частния съд, защото пък не съм легнал на смъртно ложе, имам още живот. Това е обичайното състояние на повечето човеки. Ние си въобразяваме, че имаме още дълъг живот. И ако приемем, че да кажем един човек, ми каже, не човек, а ми миродална институция, най-миродалната институция, от небесната канцелария, ми изпратят съобщение, че аз ще умра след 10 години точно. Ще си каже, е...
Кова стана тя? Само още 10 години. В това забързано време, в което живеем, че кога не са минали? Е, колко бързо минаха последните 10 години. Сега сме 25-та, от 15-та аз не го усетих. И отреща доеда 35-та и край. Това ли било живота? Е, е... Аз се надявах на друго. Много, някакси, преждевременно идва това нещо. Но! Кой ми дава гаранция, че аз ще бъда жив след 10 години? Щом така, негодувам, че е, след 10 години. Един бит сам осъден на смърт след 10 години. Ами ако аз без... Това съобщение от небесна канцелария умра след 9 години, или след 7, или след 5.
Или нощес. Аз трябва да целувам ръката на този, който ми обещава още 10 години живот. Е, е, 10 години ми дават. Вместо да умра до вечера, ще умра след 10 години. Това е награда. Ако приемем земния живот за ценност. Та, казвам с други думи, ние... И това е съвсем очевидна истина. Не знаем кога ще умрем. И лековерно, лековато предпоставяме, че имаме неограничено време. А то може да свърши нощес. И, примерно, ако да кажем, наистина, получа 100% сигурност, че ще умръс след 10 години. Аз какво ще направя? Ами аз ще изминя живота си. Ще го съобразя с този срок.
Ще кажа така: "Добре. Имам тук някои започнати работи. Дай да ги свърша. 2, 3, 4, 5 години. След което постепенно вече се насочвам към финала. Какво означава финала? Означава молитва, покаяние, причастяване, зарязвам секуларните неща. Направо си върви към монашество. И дете се казва като ще монашество и последната година направо приема велика схима. И си живе във велика схима, зарязвам всичко, занимавам се само с Бога. Тотално покаяние. отивам при най-добрите старци. Изповед. Пост. Чета священото описание и нищо другото.
Последната година само с това ще занимавам. Преди това 2-3 години да кажем монашество. И преди това 7 години ще си живея както сега. Да довърша тук светските неща. Но на финала да бъда изряден. Покаян. Причастен. Опростен с всички си врагове ще срещна. Ще поискам прошка. Ще си подери нещата. Е. Ами. Ако смъртта дойде след една година. Оставяме 10-те години. Няма такова предсказание.
Няма такова гаранция. Живее си нормално. След една година пада ми тухлата. Умирам за една секунда. Защо аз не съм се подготвил? Защо не съм приел велика схима? Защо не съм се упростил с всички? Защо не съм се покаял? Какво съм спечелил от това, че отлагам живота в Бога, живота в Христа, т.е. живота в покаяние и в богомислие? Защо го отлагам? Какво ме ползва? Че ще имам още 5-6-7 светски години, т.е. безбожни години? Въобще ние така живеем. Все едно, че смъртта е някъде в безкрайността, като Страшния съд някъде зад хоризонта.
Да, има го, но зад хоризонта или на хоризонта, но не тук, и отлагаме този истински живот, който ако имахме точен срок, ако всеки от нас знаеше деня и часа на смъртта си, при всички случаи ние ще щехме да спрегнем живота си прямо този ден и час. И в този ден и час щехме да се представим по най-добрия начин пред Бога, както Той иска. Защото ние имаме полза от това. Не Той. Ние имаме най-голема полза. Разликата е вечен живот, вечна смърт. Но, кой знае и защо ние това не го правим? Ние отлагаме добрия график на нашия живот, който бихме приложили, ако знаехме деня и часа на смъртта си, веднага бихме направили добър график, перфектен, и бихме си запретнали ръкавите да го изпълним, защото това мен каса е. Аз не работя за филанкишията, не работя за фирмата, за държавата, за чорбаджията. Не. За моят вечен живот или вечна смърт работя. Какво ще отлагам и какво ще мързелувам? Сто процента ще се отдам, защото накрая ме чака наградата, вечният живот. И, от друга страна, всички ние сто процента знаем, че ще умрем. Сто процента знаем, че всеки момент можем да умрем, нощест можем да умрем. Но ние минаваме на този график, перфектния, за който сме готови да го изпълним, ако знаем да не е, че са. Това е, освен всичко друго, много неразумно, много глупаво. Ние да отлагаме добрият живот, който искаме, спасителният за наш живот, да го отлагаме и да даваме шанс на смъртта да ни свари в крачка. В грехове, в непокаяност, в неподготвеност.
Защо да даваме шанс на смъртта? Защо да даваме шанс на лукавия? Да ни спечели за неговото? Никаква причина нямаме. Нищо друго нямаме тук да свършим. Важно, което да сложим на кантара срещу вечният живот. Е, тогава, когато вечният живот е тоталният приоритет на всеки човек, когато мое вечният живот не отнема никъй друг вечният живот. Аз не съм в конкуренция с никого пред Бога. Само със себе се състезавам. Дали ще отида нагоре или ще отида надолу. При това положение ние да отлагаме истинския си живот в името на фиктивния е тотално глупаво неразумно поведение. А ние в общи линии го правим всичките. Ние не сме всеотдайни в Бога, а един разреден разтвор. Е, да, мислим си за Бога, ходим на църква, от време в време се изповядваме, покавяме се повърхностно.
Може би по-нататък ще вдигнем градуса. Но сега да си свършим другата работа, сведската работа, тази която няма да ни спаси. С нея да се занимаваме приоритетно, а това което ще ни спаси да го поотложим малко. Ето това е парадоксалното, но почти повсъместно поведение. Нека да, чуем още едно песно пение и след това ще завършим. Достайна е, яково истину блажитит я Богородицу. И сно блаженою, и пенепороцною, и махер Бога навсего. Сно блаженою, и пенепороцною, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя. Сно блаженоя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя. Сно блаженоя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя, и пенепороцноя. Субтитры создавал DimaTorz Субтитры создавал DimaTorz В съвременния секуларен свят, темата за смъртта е изтикана в периферията. Самия секуларен свят не може да се справи с нея по никакъв начин. И затова казва: "Не ми говорете за смъртта, понеже нямаме секуларно решение".
Какво е втаназията? Обезболяването? Обезболената смърт? Каква е разликата? Не е много голяма. Между необезболената, болезнената смърт и безболезнената сесия-умирачка. Секуларния свят не предлага нищо като решение на проблема за смъртта. Училищната система, образователната система не говори за смъртта. Ние по това нямаме такъв предмет в училище. Учи се биология, ушки за живота науката, а науката за смъртта. Има ли такава изобщо? Аз питах чат GPT Green какво ще ми каже. Има ли наука за смъртта? И ми отговоря, разбира се, точно както трябваше. Има много науки, които занимават. Изброява шест. Танатология. Съдебна патология.
Палеопатология. Тефономия. Биогеронтология. Мортуарна наука. Мортуарната наука се занимава с балсамирането. Като умират египтяните, как се ги балсамирали и другите. Това ако е наука за смъртта. Или пък да кажем съдебната патология. Откво е умрял. Дори танатологията, която би трябвало да се занимава точно със смъртта. Ако погледнем от християнска глината точка, е една много повърхностна научна дисциплина. Ще сигурно има някакъв смисъл някой да се занимава с нея, но тя по никакъв начин не ти решава, дори не си поставя за цел да ти реши въпроса със смъртта. И се оказва, че ние не сме чули нито един танатолог. Няма и да чуем. Единствените истински танатологи са духовните старци. Само те ни говорят за смъртта и как да се подготвим за нея.
или наобщо казано духовниците. Това има работата. Професионалните танатологи са духовниците. Те освен това ни опяват, което е част от най-важното, което трябва да се направи след смъртта. Но, така или иначе ние живеем в секуларния свят, който е технически безсмъртен. Не се занимава със смъртта. Като тефлон не я допуска, не иска да се занимава с нея. А това е обратното на това, което препоръчват всички философи от памти века и всички духовници. Но дори светските философи ни повтарят: "Мементо мори, помни за смъртта". Когато линските императори минават на триумф или генерали минават на триумф като победители с лавров венец, с пурпурна тога, с злато и всичко останало и за тях плячката, които са завладели, победители. До него има един роб, който има за грижата, през целия ден му повтаря: "Помни за смъртта". "Помни за смъртта". Та, мисълта ми е. Дори езичниците, всички на практика умни хора от как тази светува, са акцентирали много върху темата за смъртта. А нашия съвременен свят от доста време на сам се е изхитрил да деградира интелектуално до отказ от тази тема.
Не е добър тон да говориш на тази тема, разваяш настроението на хората. Ай, хубаво, хубаво ще си говорите и какво им предлагаш. Като си говорите толкова много, накрая какво ще излезе? Нищо. Тоест, едно липсен решение, нерешен проблем за секуларното общество. Тук виждаме, че дори баналната народна мъдрост е натравнището на съвременния свят, който с медиите си, с забавленията си, с оскарите си, с всичко това ни кара да не мислим за смъртта, за нашата смърт. Иначе за смъртта, там на бойното поле, да, защо обиха толкова много хора. Но това, че ние ще умрем без никой да ни обие, пак ще си умрем, тъбул е тази тема. Не се занимаваме. Един мой приятел ми да сказа една такава история, случка. Отишъл на пазарчето и там някаква бабичка нещо продавала и той си купил. И казал, абе, каза, утре ще ми напак да си взема, нали, ели какво си. И тя му казала, еми да, аз тук ще бъда утре, ако отвия Юргана. Ако утре сутринта отвия Юргана, пак ще се видим тук на пазара. Ето тази мъдрост народна, най-просто народна, обаче е много вярна и много християнска.
Както ни казваме, ако е рекла Господ. Защото мога да отвия Юргана, а мога да не го отвия утре. Ако нощес ми вземат душата, няма да съм утре на пазарчето, я ти продам дома ти. Това традиционното общество го е преподавало вътре в себе си по някакви начини. Като някаква такава мъдрост, житейска и органична. Докато съвременното общество бяга от тази мъдрост, ния иска. И в този смисъл ние като православни християни би трябвало някакси да общуваме повече с образа на предстоящата смърт, т.е. на частния съд, на който ще бъдем изправени след смъртта. Святите Офан Затворник разказва за един старец, който за да привикне към мисълта за смъртта и да се готви за нея, т.е. за срещата с Бога, естествено. Какво е смъртта, ако не среща с Бога? А вече как ще завърши тази среща е големия въпрос. Този старец, за да свикне с тази мисъл, бил свикнал да поглежда се към вратата. Така си бил умил да поглежда към вратата. Ей, сега ще влезе смъртта. Мине, не мине и поглежда. Той не гледа към Страшния съд, към край на човечеството, към последните времена.
Гледа към вратичката, скърцащата вратичка, неговата вратичка обаче. Защото оттам ще влезе смъртта. Всеки момент. Да. И ние би трябвало, след като знаем от Господ, че ще има край на времената, ще има второ пришествие, ще има страшен съд. Но също така знаем, че за нас самите сега е край на времената. Сега е край на времената. Сега ще имаме среща с Христос. Да, в края времената пак ще имаме. Но той за втори път ще дойде спрямо човечеството като цяло, статистически, милиардите. А спрямо мен той ще дойде или по-скоро аз ще отиде при него в мига на моята смърт. Така че за мен това е решаващото. Аз да се подготвя да впрегна живота си в такъв начин на мислене и на поведение, че дори тази среща да настъпи нощес, аз да се представя добре на тази среща. Ще знам добър отговор. И за да привикна като този старец, който гела към вратичката, аз трябва по някакъв начин да вкарам тази вратичка, този образ на смъртта, на страшния частен съд, да го вкарвам в моето ежедневие. Да го вкарвам в моето добър ден имало един орден римо-католически, които са се поздравявали.
На место добър ден си казват "Мементо мори". Помни смъртта. Това е също някаква техника на същото. На старица, който поглеждал към вратичката. И ние би трябвало от една страна да живеем покайно, като за последно, като съедно, че нощес ще настъпи. И от друга страна да поддържаме този видим образ. Както образа на Страшния съд ни се слага на входа на храма, така на входа на нашия дом или на нашия стая или на нашия ъгъл, ние трябва да имаме образ на страшния частен съд. На Страшния съд, който може да настъпи нощес. Светоглед - Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с Богослова Георги Тодоров.