ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Днешната беседа, под номер 202, е озаглавена Църквата Майка и нейните сестри. Свикнали сме да чуваме, най-вече от Патриарх Вартоломей, напоследък, понятието Църква Майка. Той го използва всеки път, когато дойде във България, за себе си, разбира се, и възхвалява неговата църква, с която той се отъждествява с наша Църква Майка. Повтаря го постоянно. Разбира се, това го казва и за други църкви. Той има претенцията, че Константинополската църква е Църква Майка на новите църкви. Нали? Българската, сръбската, румънската, руската, албанската и така нататъка. И че ние всички имаме една църква Майка.
Нека да разгледаме какво означава това понятие църква Майка от историческа гледна точка, от богословска, т.е. еклисиологична гледна точка, от гледна точка на науката на учението за църквата. Защото Патриарх Вартоломей иска да използва това понятие, за да докаже своя юридическа власт върху българската църква, в частност, и върху другите църкви, спрямо които Константинополската е била Майка. И така, какви са употребите на това понятие Църква Майка? Първата употреба е за самата църква като наша всеобща Майка. Свети Киприан Картагенски има едно знаменито изречение. Който няма църквата за Майка, не може да има Бога за свой баща. Това е един много велик принцип. Защото мнозина смятат, че аз признавам Бога, признавам Христос всичко, но не ми трябва църквата. Нямам нужда от посредници. Аз и Бог сме достатъчни. Институцията е един вид, тя е от човеци и в общи ли ни е създадена, за да могат да ни вземат парите и така нататък, опиум за народа и прочее. Свети Киприан казва съвсем друго. Не можем да се спасим без църквата. Ако я нямаме за Майка, нямаме и Бог за баща. Това е едно много важно и вярно значение на понятието църква Майка.
По което не била да спорим. Втората употреба, тя е също безспорна, историческа. Първата е богословска. Втората употреба е достоверна, историческа, че съобщата църква Майка е Иерусалимската църква. Светия Сион. Знаем, че за рожден ден на църквата се смята, се приема празникът Педесетница, когато Светия Дух се е спуснал върху апостолите. Това е станало в Иерусалим. И тази общност, която вече става църква, тази християнска общност, която от там нататъка вече се смята за църква, естествено, че е Майка на всички останали църкви. Защото апостолите се насочват към различни територии, един на исток, други на запад, на север, на юг, и основават там вече отделни местни църкви. Така че в този смисъл, безспорно,
създадената на Педесетница Иерусалимска църква е Майка на всички останали. Това обаче не означава, че тя има юрисдикция, че тя има власт върху другите църкви, и Иерусалимската църква не е имала такива претенции и няма такива претенции. Тя е безспорно, исторически, църквата Майка, но това не и дава никакви права върху отделните други църкви, върху Рим, върху Антиохия, върху Александрия, Грузия, Константинопол, България, Русия и така. Не. Признаваме за църква Майка, исторически, но сега ние сме равностойни автокефални църкви. Третата употреба е за отношенията между властваща църква и нените подчинени църкви. Ние ще видим по-нататък една такава употреба в български контекст, но най-яркият пример е надписа на фасадата на катедралата
Свети Йоан в Латерана, латеранския квартал на Рим, която изначално е била епископската катедра на римския епископ, на римския папа. И там видно място, има един камерен надпис, на който се провъзгласява, че римската църква е майка на всички църкви в света. Това, разбира се, означава, че тя им е началник, че тя им е църковен началник, че тя има власт върху тях. Защото, ако погледнем исторически, естествено, че Иерусалимската е родила римската чрез светите Петър и Павел, които идват от Иерусалим, разбира се, след Пятесетница, този надпис провъзгласява властта на Рим. Защото ние казваме, а, Петър, Павел, добре, обаче по време, преди да отидат в Рим, те са минали през други места.
За свети Петър не знаем точно, но със сигурност, понеже тогава корабоплаването, не е като сега въздухоплаването, да вземеш самолетът от Телавив, да кажем, и да каснеш в Рим. Тогава имаме така начинното каботажно плаване, т.е. плаване покрай брега. От пристанище до пристанище, но все покрай брега. Т.е. свети Петър, за да отиде в Рим, е минал през много бройни пристанища, на много от тях те са спирали, защото това са търговски кораби, това не са частни кораби, наети от свети Петър. Това са кораби, които имат свои собствени търговски интереси
и пътниците се качват на тях, използват, че те отиват до другото пристанище, но когато той ще тръгне за следващото, не се знае, дали ще е същия кораб или не. Т.е. те са имали сравнително дълги престой в отделната пристанища. Понякога с седмици, понякога с месеци, зависи от сезона, понякога спира корабоплаването заради лошо време, заради зима и така нататък. В този смисъл, по пътя към Рим, и свети Петър, и свети Павел са основали не една църква, която после не е била дъщерна спрямо Рим, а си е била с апостолски происход. За свети Павел знаем да кажем, че бил в Сиракуза, бил е в сегашния град Реджо-Калабрия, бил е в сегашното градче Подсуоли, там до Неапол,
преди да отиде в Рим. и на всякъде като е можел, е основавал общности, т.е. църкви. В този смисъл, те са били с апостолски происход, а не дъщерни спрямо Рим. Но, безспорно, властово Рим е тяхна църква-майка в този смисъл. И стигаме до най-интересната за нас употреба, употребата на патриарх Вартоломей, за да докаже власт. Това е употребата, че, когато една църква отдели от себе си, дадена автономна, във последствие автокефална, т.е. самостоятелна църква, тя, според еклисиологията на патриарх Вартоломей, тя запазва своя статут на църква-майка в юридически смисъл. Не в исторически, както беше Иерусалим. Било, каквото било, да, църква-майка, но сега сме независими. А той твърди, не. Новата църква, която е отделена от предишната, е автокефална,
но църквата-майка запазва юридически права върху нея. Защото и е църква-майка. И така, този е неясният случай, другите са ясни. Нека да разгледаме този, защото той е всъщност едно неправомерно твърдение, една злоупотреба с понятието църква-майка, от страна на Патриарх Вартоломей, което е доста опасно и вредно за православието като цяло и за българската църква конкретно. И така, какво се случва, когато една поместна църква се отдели от друга църква? Примерно, българската се отделя от цареградската. Тя, обиквенно това става по политически причини и отделната църква, можем да кажем, че винава през два етапа. Единият етап е автономна, т.е. тя се самоуправлява вътрешно, но споменава църквата-майка, т.е. предстоятеля на църквата-майка, се споменава на литургия, получава миро от нея
и по редица въпроси е зависима от църквата-майка. по вътрешни въпроси се самоуправлява. Тя, затова е автономна, самозаконна, както се казва, а другата е автокефална, самоглавна, самоглавенск. И когато се получи автокефалия, вече автокефалната църква може да прави всичко. Може да канонизира светси, може да вари миро и т.н. т.е. тя е напълно независима от бившата църква-майка и, което е много интересно, става нейна сестра. Вече се прекъсва образа, значи трябва да знаем, че понятието църква-майка е метафора. Образ. Това не е логика. Не е законозависимост. А това е образ. Примерно да кажем, в живота майката и детето винаги се остават майка и дете. Може майката е на 100 години и детето на 80, но майка и син, дъщеря и т.н. Те никога не стават сестри или братья и т.н. Докато, понеже е метафора, в действителността става дума за друго. Църквата майка е, то е наречен, автокефална църква, а църквата дъщеря не е автокефална, а е автономна, която се отделя от автокефалната, за да стане автокефална, за да стане независима.
Тя е била, да лечем, протекторат, както и при държавите. Има държави, които са зависими, протекторати, колонии и т.н. В момента, в който провъзгласи своята независимост, тя вече става самостоятелна държава. Ама преди това е била колония, да, била е, била е митрополия. Еми, била е митрополия по-точно, иначе митрополия е малко по-другое значението. Та, тези взаимоотношения са до голяма степен ясни. И, когато едната църква се обособи като самостоятелна, автокефална, тя става сестра. Майчеството приключва. Това е в общи линии действителността. Обаче, Вартоломей казва не. Вие трябва да продължавате да ме смятате за ваш началник. Аз имам някакви права върху вас. Защото някога в 9-ти век ни бяхме църква майка. Първо, нека да разгледаме самата Цариградска църква. Константинополската църква.
Тя битува в тотално историческо небитие до 324-та година. Когато св. Константин, светския владетел, решава да направи 3-то степенния град Византион, столица на империята. Имаме в Римската империя няколко първостепенни града. Рим, Антиохия и Александрия са безспорните първостепенни градове. Александрия отговаря за Египет и тази част на Африка. Антиохия е столицата на Близкия изток. Рим на Запада и няколко ключови градове, като например Картаген, Солун, които не са с ранга на Рим-Александрия, но все пак са с регионално водещо значение. Имаме поредица от категорично второстепенни градове и имаме третостепенни. Византион е бил някъде трета-четвърта степен. Провинциално градче. И нямаме никакви данни за неговата църква преди да стане столица при Константин Велики. Да, има църковно предание, че св. апостол Андрей е основал църквата в Византион, но това църковно предание се появява точно пет минути след като св. Константин обявява Византион за столица.
Защото как така столицата е един град без история, без традиция, без светци, това не може да бъде. Те трябва да го обзаведат с славна история. И тогава това предание започва да се така повтаря. Не, че не е възможно. Това, че нещо не е документирано, не означава, че не е съществувало. Напълно е възможно св. апостол Андрей да е бил в Византион. Напълно е възможно да е основал там църква. Но е възможно и да не е бил. Тъй като минавайки през Босфора, той може да е спрява в Халкидон от среща. Не е необходимо да си така дължен на това каботажното плаване. Те задължава да спреш някъде, да каже. Но те са едно също друго и Халкидон с нищо не е отстъпвал на Византион. Малък град на Босфора спокойно е било възможно св. апостол Андрей никога да не стъпи във Византион, ако така се случи, на път Созопол и нагоре, да си направи мисията в Чорноморието без да стъпва във Византион. Втората възможност, която е също така реална, е да спре във Византион, но да не основе църква. Да мине оттам и да продължи, но да няма последователи.
Това също е възможно. Ние нямаме данни за последователи. Може да ги е имало, може да ги е нямало. И много подозрително, че данните се появяват след като става столица. Започва да се говори на тая тема. Друго, много важно. Византион, това трето или четвърто степено градче, е бил починен на второстепеното или трето степеното, по-скоро, градче Хераклея. Което е и сега едно малко градче на Мраморно море в Турция. Това означава, че дори в административно отношение е бил доста долу в ранговете на империята. Може би четвърта класа. Ако приемем, че Хераклея е трета класа, град третия ранг, тогава Византион е някъде в четвъртия ранг. И така, църквичката в Византион, подчинена на църквата в Хераклея. Как става, а че това е църквата Майка, по линия на власт. Как изведнъж се обръщат, как Византион, защо не си продължи да си бъде подчинена Хераклея, пакво като тази императора? Нека си бъде. Кесаревото кесарево, Божието Бого.
Не. Много скоро след, като става столица, Византион става началник на Хераклея. Пита се, как става този фокус. Как дъщерята става Майка, по власт. Ами, много просто. С волята на императора. Това е толкова очевидно, и всички го знаят, че дори не се задава въпроса. Този въпрос не е поставен и никой не го поставя, за да не злепоставя сегашния цареградски патриарх. И изобщо императора през целия този период, ако се постави под въпрос неговия придворен патриарх, че той е нелегитимно високопоставен, че трябва да си стои на мястото, т.е. да е починена Хераклея, която да е починена Яна Солун, Яна на някой друг, нали? Яна Антиохия или на някои от новолазийските църкви. Но да поставяш този въпрос е било неполитично, защото от Константин Велики насетне Константинопол е центъра на властта. При Константин, при Теодосий, при Юстиниан и т.н. до падането на Константинопол в 15 век. Никой не поставя под въпрос ранга на цари-гарския патриарх, защото това означава да обвиниш императора, който е така или иначе автократор, самодъжит, и ти да му държи сметка, защо той използва кесареви сили, за да издигне Божия епископ.
Това очевидно е било съвсем неполиткоректно, поради което този въпрос се премълчава. Никъде няма, защото можеш и да не се премълчи, а да се измисли някаква официална линия. Как са били събрали епископи, как умували и решили, няма такова нещо. Тотално мълчание. До 1934 г. Хераклея е майката на Византион. След 1934 г. Византион става майка на Хераклея. По политически властови причини, естествено. След това, на втория Вселенски събор, който се провежда в Константинопол, се гласува едно решение на събора, според което Цариградският патриарх се провъзгласява за втори след Рим. И тук интересно е, че, защото казва Константинопол е новият Рим. И тук се задава въпроса, какво означава новия Рим? Как така нов Рим? В какъв смисъл нов Рим? Естествено, във смисъл на нова столица. Нещо друго. Ново седалище на властта. Това означава.
Този статут на Константинопол е дообяснен на 4-тия Вселенски събор. Има едно много важно правило, 28. Друг път специална беседа ще направим за това, прочуто 28 правило на 4-тия Вселенски събор. Как Константинополската църква си позволява толкова ясно правило, толкова логично всичко изложено вътре, да си позволява да лъжат за него. Да приначават лукаво да приначават това значение, когато той казва съвсем ясно. И така да прочетем началото на това правило. Следвайки напълно определенето на светите отци и признавайки четеното днес правило на 150-те боголюбезни епископи събрани на събор в ните на Теодоси Велики. Става дума за 2-тия Вселенски събор. Плажена му памет в царстващия град Цари град, Нови Рим. И ние така също определяме и постановяваме относно предимствата на светата църква в същия град, Нови Рим, понеже на престола на Древния Рим отците правилно дадоха предимство като на царстващ град. От ясно по ясно, като на царстващ град, т.е. императорска столица, понеже и то това не е необходимо нито да си историк, нито да си юрист, нито да си богослов. Това всеки го разбира. Естествено, че когато императора казва това е новата столица, тя ще придобие големи права. Защо? Защото е нова столица на императора. Точка.
Той държи властта и той казва кой какво прави. То за това е автократор, самодържец, защото неговата воля се изпълнява от всички. Включително разбира се и от епископите. Така и става. И отците са го написали тук. Дадоха му предимство като на царстващ град. Точка. За това, водени от същите съображения, 150-те боголюбезни епископи признали равни права на светия престол на новия Рим, разсъждавайки правилно, и тук е най-важното, изрично казано, че градът, който е удостоен с честа да бъде град на царя и правителството, и който се ползва с предимство равни на древния царствен Рим и в църковните работи трябва да бъде въздигнат като него и да бъде втори след него. От ясно, по-ясно, изрично казано, че той е удостоен с честа да бъде град на царя и правителството и в църковните работи трябва да бъде въздигнат като него. Т.е. понеже е столица, седалище на еператора и на правителството, сената, за това и в църковното отношение ние трябва да следваме светското, трябва да следваме административната роля, столичната роля на този град. От ясно по-ясно. Не сте изтъкнати никакви духовни причини, никакви светци, никаква апостолска ушким предистория, няма такова нещо.
Става столица на империята, поради което и в църковното отношение става столичен град. Нека сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме.
Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме.
Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чума да чуем едно песнопение и продължаваме. Сега да чума да чума да чума. Сега да чума да чума да чума да чума. Сега да чума да чума да чума да чума. Сега да чума да чума да чума да чума. Сега да чума да чума да чума да чума да чума да чума. Ясно е, че когато града става столица на империята, той става и църковна столица. Т.е. овластява се придворния епископ, придворния патриарх да има власт върху голяма територия. Ако не върху цялата империя, то върху значителна и то столична територия. И тук възниква много важен принципиен въпрос, който пак никой не задава. Тъй като святите отци, които са боговдъхновени, са ни обяснили, че тъй като града е столица на императора и на правителството, следователно става и църковна столица, ами ако той престане да бъде столица на императора и на правителството, тогава какво се случва? На този въпрос нямаме отговор.
Но отпада причината той да бъде църковна столица. Той вече не е столица на императора. Когато цари град пада под властта на Османската империя, императора и правителството са неправославни, те са иноверни. Турски султан и съответно турско правителство. Този въпрос не е много изяснен. Автоматично ли се прехвърля независимо от... Тилдосий първи, той е бил лют православен император и защо не се е поплювал. Разрушава езически храмове, отменя Олимпийските игри, какво ли не прави, с силна ръка. И си е православен. Той ликвидира де факто ариянството. Чрез Втория вселенски събор. И чрез своята власт. Но когато императора султана е иноверец, тук не е много ясно какво правим. Приемаме, че все пак той е някакъв цар, някакво правителство. Ами когато и оттам изчезне цар и правителството, както става приятът Тюрк.
Когато отиват в Анкара президента на Турция и правителството, и парламента, всичко. И Истанбул вече е провинциален град. При това иноверски. Не стига, че вече не е административна столица. Ами е и иноверски. Ами и губи своето православно население. Сегашния град Истанбул е, кажи го, 20 милиона. Един от най-големите градове в света. Там има около 3 хиляди гърци. Така наречените гърци. Някои от тях не са гърци, но се водят. Които са собствено паството на цар и градския патриарх. Т.е. де-факто тази църква е равна на една селска църква. Има села в България с повече от 3 хиляди души. Не едно и не две.
Може би 20, 30, 50 села с 3 хиляди души и нагоре. Точно колкото са пасомите на тъй наречения вселенски патриарх. Това разбира се друг къде сме го говорили и пак ще го говорим. Та. Тук влизаме в едно много ярко противоречие с духа на каноните на църквата. Защото какъв е духът на каноните? че там където е административната столица, там където е владетеля и правителството, там е и църковната столица. Защо? Ами защото имаме православен цар и той трябва да бъде в симфония, в съзвучие с православния патриарх. Логично ли е? Напълно е логично. Така трябва да бъде. Има ли силно влияние на следската власт върху църквата? Църквата има, винаги е имало. Каквито да са владетелите.
Много силно влияние, натиск. Политически, економически, психологически, етнически, всякакъв. И ако не допуснем патриарха на една важна църква да бъде подложен на силен натиск от светския владетел, който не е православен, а може да бъде и анти православен. Тоест да манипулира този владетел, вместо да му помага в симфонията, както беше при Юстинян и при Теодосий, тогава ще се получи обратно на духа на каноните на църквата. Вместо да се възползваме от православието на император и от неговата власт, да сме в съзвучие, ние сме в точно обратното. И извиване ръцете на конкретния православен патриарх с непредвидими последици. понеже следския властелин на мястото има друга програма. Затова, когато ние говорим за 28 канон на 4-тия Вселенски събор, е много под въпрос дали той дава права на тогавашния царегаския патриарх по-скоро отнема права на патриарх си в друго положение, където го няма православния император, няма го православното правителство,
а има антиправославна сила, която командва съответно патриарха. Нека да видим сега как цареградския патриарх придобива своята канонична територия. Защото той тръгва от Византион, който няма канонична територия, той е под властта на Хераклея. Там е властта. Добре. Става с императорско. по веление става началник на Хераклея. Хераклея е полупровинция, но малко градче. Територията на диоцеза на Хераклея с Византион, това е, да кажем, днешна европейска Турция. Ами нататък, как се разраства? Ами с политически натиск, с императорски натиск. императора постепенно приобщава нови и нови територии.
Не с църковни средства, а с силови, административни, властови, светски средства. Айде на юг, там където е Мал Азия, там не го правят на въпрос. Обаче, когато настъпва на запад и придобива територии, които до тогава са били към Рим, а знаем, че Рим вече не е подвластен на императора в Константинопол, тогава римския епископ, така вечния папа, не е съгласен. и отказва да приеме властта на цареградския император и съответно неговия придворен патриарх върху областта Илирик. А областта Илирик има пряко отношение към България, защото тя обхваща, да кажем, западна България. Грубо казано. Ей, когато днешна западна България, разбира се, тя в началото не е съществувала, когато се разширява територията на Константинополския диоцес на запад и настъпва територията на Рим, още не е имала българска държава, ай да е имала, тя не е била християнска, т.е. християнските общности са принадлежали към Римската църква. И за това, това е неканонично. Това настъпление не става със съгласието на сестрата църква, Римската църква.
Няма събор, нито вселенски, нито никъв, който го е санкционирал. Това е произвол, властови произвол. Доказан с многобройни писма. И всичко това става ясно, особено ясно, когато св. княз Борис решава да приеме християнството от Константинопол. След това обаче се разочарова и минава към Рим. И римския папа му казва това преминаване не е случайно, защото по канон, по старите канони на църквата, днешната западна България, включително Македония, Албания, всичко това е било българско, Белград, Сердика, тук всичко това е било към Рим. Свети Борис, обрещайки се към папа Николай, първи римския папа, съвсем не проявява някакво такова самочинство. Той гледа историята, гледа каноните. По канон по-голямата част от българската държава е към Рим. И за това на практика за няколко години Рим става църква-майка на българската. Когато че Римския папа решава да командва какво ще става България, Свети Борис не е съгласен. Той се договаря с император Василий Първи и отново се връща в Константинопол и на събора в 870-та година получава автономия на българската църква.
Българската църква става автономна. Тя не става автокефална. Той това не го иска. Рано е за автокефалия. Още не е съзряла българската църква. Тя е, кажи го, новородена и за това е правилно да бъде дъщерна спрямо в Константинополската църква, майка, докато съзрее. Това е съвсем вредена нещата. Да, зависими сме и така трябва да бъде. Не бива да бъдем политически зависими, т.е. затова се бори за автономия, е политическо вмешателство, но в църковно отношение да, нека да сме зависими. Когато тази зависимост започва да става прекалено натрапчева чрез гръцки език, гръцкото благослужение и т.н. той, благодарение на чудото, че тогава се появява цвиците Кирида методи едновременно с неговата мисия, получава славянския език,
славянската писменност и решава въпроса с културната независимост на България. А тя като е културна, тя е и мисловна, тя е и всякаква, светогледна, политическа и всякаква и получава това, което му трябва. А именно благослужение на разбираем език, културна независимост, светогледна независимост и заедно с това прекрасни братски чувства с императора и сестински чувства между двете православни църки: автономната българска църква и царегарската патриаршия. След това постепенно българската църква става автокефална. Сега, кога точно става автокефална, вероятно или при Симеон или със сигурност при св. Цар Петър. При Симеон е малко по-сложна ситуацията, защо той не иска автокефална българска църква. Той иска да бъде царегарски император и да си владее царегарската патриаршия и чрез нея да владее българската. В този смисъл тя е един вид временно самостоятелна, но реално погледнато... Ако той беше влязал в царегар и беше стал император, тя щеше да изчезне най-вероятно. Нега не му трябва да се цепят неговите подчинени на гърци, българи, не той иска да е император на всички. Слава Богу неговата утопия не се избъдва и България си остава България, не се притопява като провинция на империята и при св. цар Петър на негово признава титлата Василевс и се смята автоматично, че и църквата е автокефална вече равна на Константинопол. Това обаче никъде не е написано, само е де-факто. Василий II до някъде така принизява българската църква, когато завладява българската държава, свежда е до ниво архиепископия, може би малко така манипулира и нейната история в различните документи, принизява нейнато достоинство, но все пак запазва нейната самостоятелност.
Охридската е архиепископия си има своя самостоятелност и то дълго време. Когато България се ослуждава от ромейското иго, знаем Калуян неговите забежки с унията, но ключовия момент е 1235 г. на събора в Ламсак, когато Иоанна Сен II издейства българската църква да стане автокефална, да бъде призната за патриаршия и се издава съответния документ, съборно решение. Това е един много голям църковен събор с представители на четирите и сущни патриарши. И на този събор в документите, проуче, той започва така. Великият и благочестивия цар Йоанн Асен, син на стария цар Асен, който, като имаше голяма любов към Бога, прослави и просвети българското царство, повече от всички български царе. И така нататък започва с Йоанн Асен. И накрая как завършва това съборно решение от Ламсак? Завършва така. На този велик благочестив цар Йоанн Асен, цар на всички българи, вечна му памет. Това е, разбира се, възглас от синодика на Борис, но така или иначе виждаме, че ролята на цар е преподчертана. И вътре, в съборните документи, е включено писмо на Йоанн Асен II до ромейския император, който по това време е в Никея, в който се казва нашето самодържавно царство, така и така, моля и призова ваше отечество да изпълните нашето моление към вас и прочие и поручие. Като съставите ваше послание и го изпратите на моето царство в утвърждение на вашето и моето решение да се прогласи и да се дарува равна вам патриаршеска степен на града Търново, на църквата Възкресение Христово, майка на църквите на Българското царство, Защото христолюбивят български цар Йоанн Асен, брат и сват на царството ми, настойчиво иска от нашето царство и от нашето Светово Отечество да се дари това на неговото царство.
Така, това е писмото, което в отговор на писмото на Йоанн Асен II, румейски император също издава такова писмо и е много важно да прочетем внимателно думичките. Моето решение да се прогласи, значи това е решението на царя, моето решение да се прогласи и да се дарува равна вам патриаршеска степен на града Търново, на църквата Възкресение Христово, майка на църквите на Българското царство. Ето така отново понятието майка. Какво означава майка? Означава първенствуваща по власт, столична, защото Търново не е съществувал изобщо като епископско следище по времето на Св. Борис, на Симеон, на Св. Цар Петър, на Самуил или на Василий Българубиеца. Той става столица, изневиделица с Асеневци и по царско искане с царска заповед става патриаршеско седалище и е провъзгласен за майка на всички български църкви. Т.е. виждаме, че теорията на патриарх Вартоломей за майчеството тук е доста направена пух и прах. И се доказва, че това е чисто политическо решение и майка в случая означава ни по-малко, ни по-вече от столична, властваща църква на българската държава. Нека да чуем още едно песнопение и след това приключваме. Достайна е, яково истину влажитит я, Богородницу. И сновладженою, и пенепороцною, и махе Бога на всього. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя.
Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя.
Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя. Достайна е, каково истинноя.
Достайна е, каково истинноя. Знаем обстоятелствата, при които той бива изпратен в затлучение. Умира. Погреба на Бачковския монастир. И, какво става след това? След това, царегаската патриаршия ликвидира Търновската патриаршия. възползва се от унищожаването на българската държава, че там няма цар. И обсебва територията на Търновската патриаршия. Ако приемем метафората на патриарх Вартоломей за майка и дъщеря, излиза, че майката поглъща дъщерята. Това е един църковен еклисиологичен каннибализъм. тя, ако е майка, която иска доброто на дъщерята, ще я унищожили? Ще я изядели? Не.
Ще си има Търновски патриарх и толкова. Под властта на турците. Както имаме царегаски патриарх под властта на турците. Няколко века. Ето не днешен. Никаква причина нямаше царегаската патриаршия да изяде своята тъй наречена дъщеря, ако беше дъщеря. А това е тежко, небратолюбиво църковно престъпление. Защо? Защото когато царегаската патриаршия поглъща Търновската архиепископия, тя започва да изпраща в българските земи агенти за влияние, епископи, но те не са просто епископи. А агенти за влияние, защото те не говорят езика на местното население. осъществяват политиката на фенер, на това, което останало от цареград. разбира се, фенер по-късно става център, но няма значение.
И когато става център, се запазва това състояние на нещата. и при това положение за българския народ настават много лоши времена по вина на цареградската патриаршия. Ние имаме в други такива земи, да кажем в Черна гора и прочие, и в западната част на Сърбия, запазване на сръбското висше духовенство, т.е. епископи. Благодаря на което там са запазени и летописи, и традиция, и богословие и т.н. докато при нас това нещо е ликвидирано. Защото ти като нямаш епископ, вече кой ще пази ръкописца на твой език? На грекоязичния епископ те не му вършат работа, дори да не е някакъв българо мразец, това са досадни и излишни неща. Хвърлете ги, изгорете ги и така нататък. Место да кажа преписвайте, за да не се загуби. И ние през османския период имаме огромни загуби за нашата историческа памет, защото губим своите българоязични и българоетнически епископи. Получава се пропъст между епископата и българския народ, защото епископата е грекоязичен, той не говори езика на народа. Няма диалог между народа и епископата. Търновската патриаршия беше погълната. В XVIII век бива погълната и Охридската епископия. Разбира се и сръбската печка патриаршия също. Печката пострада в 1766-та, а една година по-късно в 1767-та и Охридската.
Константинопол изяжда две големи сестри църкви и до ден днешен не ги пуска. Което било, било, история. Ами тази история с мъката на българи и сърби. ако те си имаха свои архиепископии ще бъде много по-добре. Особено ако там си служиха етнически българи и сърби. Ама църквата казва не етническа. Ами като не етническа, защо пращате само етнически гърци? Това е голямо лукавство за не етническата църква. Защото при цялото време системно се пращат гърци за епископии в България. Впрочем, това е някакси естествено. Защото те в цари гад ги решават, пак там са само гърци. Грекоязични. И пращат свои хора. Лесно им е да комуникират по почтата сега. Ако там го пращат писма на български, няма да го разбере.
И обратно. Той ако прати на гръски, пак ние няма го разберем. Този смисъл тази комуникация за него е била по-лесна. А за народа той не мисли. Да правят каквото искат там да плащат владичената и да си мируват. Така че това отношение на тъй наречената църква майка е пагубно за нас. И не прави чест на Константинопол. защото патрина Вратолуме, когато говори за големите заслуги, ние казва създадахме нашия трон създаде вашата църква. Ами когато вие унищожихте нашата църква, когато вашия трон унищожи нашия трон, как така селективно четем историята ми, историята е едно цяло и друго. Има ли православието полза от църквата майка да има власт върху някогашната дъщеря?
Не, защото ето че църквата майка изпада в Ерес. на Флорентинската уния в 1439 г. патриаршия капитулира пред Рим, поред обстоятелства исторически, приема тяхното богословие, което съдържа редица ереси. За филиокве, за чистилището и други-други. тя става еретична. Ако тя имаше власт върху своите тъй наречени дъщерни църкви, какво правим? Добре, че някои са се опълчили и не сме паднали всички в ямата. Но ако се приеме тази еклисиология, при която църквата майка има юридически права върху някогашните си дъщери, сега сестри, тогава имаме опасност ние да последваме цариградската църква в капаните на нените средски зависимости. Нените зависимости от силните политически центруе на властта, които я командват. И те действително не командват. Виждаме, че когато идва Възраждането през XIX век
и българите поставят въпроса за самостоятелност на своята църква. Ако цариградската патриарщия беше действително майка, с майченско отношение, тя щеше да се зарадва. Както се казва в причата за блудния син, мъртв беше и оживя. Мъртва беше българската църква и оживя. Освен това, тя има епископи, има енорийски свещеници, има книжнина. Тази книжна е била, слава богу, от Русия. Нямаше Руска империя с печатници да ни пращат печатни издания. Само на ръкописи трудно ще дахме да оцелем, защото тези ръкописи се унищожават системно. Дори съзнателно през XIX век. Това е било от небрежност унищожаването на българските ръкописи. То в XIX век, още от XVIII век започва съзнателното унищожаване и в XIX век да не говорим. С цел асимилация. Тогава, благодарение на печатните издания, внасяни от Русия и от други места, имаме православно славянско богослужение в българските храмове. съвсем щяха да подивеят нашите прадеди в църковно отношение.
И, може би, щяха да станат плячка на я на протестанти, я на римокатолици, я на кои из них какви още? Секти, да ни дава Господ. Да, поставяме се въпроса за нашата автономия, автокефалия и цари гад пречи. Тоест, имаме вече едно мащенско отношение. Каква църква майка? Бариера пред възраждането на българската църква. И ние я възраждаме само под силен политически натиск срещу любовта на църквата сестра, цари градската църква. Несъществуващата любов. Иначе казано омраза. 73 години продължава тази омраза от схизмата с 72-та година до 45-та година. защо се ликвидира схизмата? По политически причинен политически натиск и то от Сталин, безбожника. Но силен на дене успява да издейства това нещо. И по Божи промисъл разбира се.
Всичко това е една много дълга черна страница в историята на взаимоотношенията между Константинополската църква, някога майка на българската, и българската църква, нейна по-настоящем сестра. В този смисъл, на натрапчивото употребяване на формулата църква майка, още повече лукавото уш възхваляване. Той, представете си, Цари градския патриарх, възхвалява нашата църква, че била първородна дъщеря на Константинопол. И ние един ви трябва да се радваме за това. Ами, ако тогавашния Константинопол е бил читав, да, но сегашния не е читав. И в този смисъл, ние не на сегашния благодарим, на тогавашния благодарим. На святи патриарх Фотий благодарим. А може би дори не толкова на святи патриарх Фотий. Това е било пак императорско решение, да не забравяме. Мисията на свите брати Киле Методий е била мисия на Кесаря Варда, а извояването на българската автономия е дело на император Василий I и святи княз Борис.
Те са били партньорите и решавали въпроса. Църковниците са изпълнявали волята на императорите. За това ние трябва да познаваме историята, трябва да следим внимателно кой кой е в отделни исторически моменти да следим, че Колчем царя Градската патриархия е можела да се възползва от разположението на властите, толкова пъти тя се е възползвала от това в уштърп на българската православна църква и във ползо на своите властови претенции. Не е имало нито един случай тя да не се възползва, да има такава възможност и да каже не. В името на братолюбието, в името на истината и на справедливостта, ние ще отстъпим, за да могат нашите брата и сестри да се ползват от равни на нашите права или възможности. Нито един път винаги за всяка педя земя е имало битка от наша страна. Виждаме сега признаването на разколниците в разколната украинска църква през 2019 година. Също едно убийствено за украинската църква деяние. Ти да направиш разкол, защото преди това разколът беше периферен. Имахме си една канонична, всепризната украинска православна църква. Начело с Митрополит Онуфри. И имахме едни маргиналии, които бяха съвършено неадекватни, с тъмни биографии църковни, низвергнати, анатемосани и така нататъка.
И всеки ги знаеше. При това положение ти да овластяваш низвергнатите и анатемосаните и нередно ръкоположените и неръкоположените самозванци да ги овластяваш. Да овластиш злото в тази църква, срещу доброто, това е, разбира се, в интерес на началника на Патриарх Вартоломей, на Съединените щати, на неправославните сили, духовни има предвид врага на православието. И за това понятието църква-майка в случая се явява една злоупотреба. Първо, че неправилна употреба и второ опит за злоупотреба с това понятие, с историята вкарването на неисторически вземеотношения в съвременността. И от там подронване на тъканта на едната Съборна и Апостолска църква. И за това днес, когато български митрополити се съблазняват да участват в тъмните дела на Патриарх Вартоломей, когато му пригласят на тема църква-майка и се блазнят с въдицата на първородна дъщеря на един деградиращ патриарх, който вече е токсичен за православието отдавна, не от сечера. Изначално и напоследък все повече, помним в Крит какво беше, да, нека да обощим. понятието църква-майка има различни употреби. Той има една историческа форма на изясняване или на метафорично изобразяване на земотношенията между една ново създадена църква и църквата, от която тя се е обособила. И с това приключва от момента на обособяването в автокефалия,
приключва тази метафора и нейното инжектиране обратно от действителността е антиисторично и антиправославно. В православната църква, която е една, имаме автокефални членове, които помеждуси се обозначават с една нова метафора. Църкви-сестри и тя е достатъчна. Те са равноправни, ръвностойни, няма началство помежду тях. И за това ние трябва да отстояваме тази иклисиология, защото тя не просто е във полза на българската православна църква, на нейната чест, на нейното достоинство, на нейната история, на нейната самостоятелност, но и в полза на съборността на православната църква, от която съборност ние имаме особена нужда в днешните лукави пред последни времена.