Китайската Меритокрация — Светоглед с Георги Тодоров

Пълна транскрипция

Абзац:

ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е Китайската меритокрация. Град Нанкин или както преди го наричахме Нанкин Един от най-знаменитите, най-великите китайски градове с повече от 2500 години история.

Поне 10 пъти е бил столица или на цял Китай или на някое китайско царство. Понастоящем около 10 милиона жители с безброй исторически паметници и забележителности от многобройни епохи. от дълбока древност, средновековие, от времената на републиката и до ден днешен. Но,

ако попитате жителите на Нанкин да ви посочат кои са 10-те или 20-те или 30-те главни от забележителността на града, нито един от тях няма да спомене музея на императорските изпити. Ако попитате

примерно ChatGPT кои са 30-те главни забележителности на Нанкин няма да спомене този музей. Една от причините да не го знаят е, че той е нов. Открите в

2017-та година. Другата причина е, че не е рекламиран. самия аз изобщо не бях чувал нито за този музей, нито за императорските изпити и най-случайно го открих за себе си при първото си посещение в Китай

през 2017-та година и бях силно впечатлен. Посещавал съм стотици музеи и мога да кажа в основа на моя опит, че той е най-добрия.

музеи в света, който съм виждал и за който съм чувал и че той е с една класа по-добър от следващите. Значи не може да се сравнява нито с Лувъра, нито с Британския музей,

нито с Ермитажа, нито с Музея на Акропола, Ватиканските музеи и сега последния бисер, Големия египетски музей. в Гиза последен писък на музеологията, но ако

говорим за класическите музеи, Лувъра, Ватиканските музеи, Ермитажа, Британския музей, то това са складове на безценни историко-археологически и художествени експонати, но

просто складове. там нямаме осмислене на явленията, а само имаме експонат, експонат, експонат, колкото и да е важен. Авторът на експозицията не е свършил почти никаква работа

по осмислянето на явлението. Или някакви нищожни обяснения там, откъде е намерен, коя година е правен, два-три реда или прочие.

Дори аудиогидовете не вършат по-добра работа. Те разказват този експонат, после разказват за следващия цялото го няма. Няма смисъл този музей, да кажем Лувер,

или Британския музей, най-богатите в света или Ермитаж. Какъв е смисълът? Никакъв. Най-малкото много примитивен е смисъл, че има цивилизации, такава, унакава. Тук имаме осмислене и

представене на цялостно историческо явление в различните му проявления. Това е системата на императорските изпити в Китай. Тази система

е създадена в началото на 7-ми век, в 605-та година, т.е. преди кубрат да създаде Велика България. Тази система просъществува в продължение на 13 века. с едно кратко прекъсване по време на

монголската династия, няколко десетилетия, но системата след това се възстановява и продължава да съществува до началото на 20 век, до 1905-та година, точно 1300 години от начало до край.

Какво представлява тази система? Какъв е замисълът? В всяка държава, държавният апарат, държавната власт, управлението на държавата се осъществява чрез държавни служители,

сановници, висши, средни, ниши и т.н. при феодализма тази власт се предава по наследство в рамките на аристократичната класа. Обичайно аристократите са

едри поземлени собственици, потомци на някогашни силни, амбициозни и талантливи човеки, които със силата на оръжието, на интелекта на характера са завладели

някакви имоти. И вече техните наследници ги наследяват и оттам наследяват и властта, която си е създал прародителя. Обикновено със силата на оръжието, в някои случаи

при търговските републики, чрез търговие или по-късно банково дело. Но собствеността и съответно правата да участваш в управлението на държавата се предава по наследство

в рамките на тази аристократична класа. Примерно в Венеция това е унагледено чрез Златната книга. Ако твоята фамилия е в Златната книга, ти си част от управляващата

класа във Венеция. около няколко стотин до петстотин фамилии са влизали в Златната книга. Тоест, това са аристократите. Аристократията е включвала

в Западна Европа, да кажем, в Европа около 1-2% от населението. Тоест, измежду тези 2% се излъчва управленския елит,

управленската класа. Да кажем, че е имало и духовенство. Там също имаме някакъв вид управленци в лицето на епископите и те са били още толкова, така, още 1-2%. Така, че

над 95% от населението е било изключено от управлението. в Китайската империя, обаче, от началото на 7-ми век нататък, действа друга система на излъчване

на управленци. Тя обърната към мнозинството. Всички имат право да се опитат да участват, тоест да участват в системата на излъчване на най-добрите,

най-способните, най-талантливите, които, най-образованите, разбира се, които да управляват страната на местно равнище, на регионално равнище, на имперско равнище. Не по наследство, не чрез връзките на еди-кой си,

а в основа на твоите собствени достоинства и твоите заслуги. И затова използваме тази малко груба дума меритокрация, защото на български нямаме дума мерит,

да кажем крация, горе-долу, знаем какво става значи, управление, нали, но меритокрацията е създадена, нали, на запад и ние вземаме наготово, малко е

тромава в български язик, поне за сега и нямаме по-добро, за това използваме за сега временно. Тази система на китайски се нарича Къдзю. К означава

наука, някакъв бранш на науката, някакъв част от науката, предмет научен, а ДЮ означава да се издигнеш, да се издигнеш в обществото. но това са, нали,

буквални преводи. А понятието Къдзю означава, то е историческо, нали, сега, както понятието самолет не означава, че сам лети, защото и балона сам лети, нали, но ние вече

в понятието самолет, включваме съвсем друго, историческа технология и така нататък. Та, тук в това понятие е включена 1300 годишна историческа технология, в обществото и то е едно синтетично понятие,

което означава системата, при която ти, в основа на твоите достоинства, в основа на твоите способности, на твоите дарби, образование и така нататък, се издигаш в обществото, в управленската класа на обществото.

и това е тази система. Ние особено наличаме система на императорските изпити, защото чрез тези изпити ти се издигаш в тази система, тази тристепенна система

на изпити. Тази система, естествено, в рамките на 1300 години и многобройни династии, тя се е променяла, усъвършенствала се, деградирала и прочее, и ние сега нямаме нито за задача,

нито за възможност, нито като възможност да влизаме в деталите на тази безкрайно интересна история, дълга. Само един дребен пример, показателен обаче, за една историческа личност, която оказва ключово влияние в развитието

на тази система, Къдзю, това е императрицата Удзътиен. Удзътиен, тя живее в 7-ми и самото начало на 8-ми век, т.е. съвременник на Аспарух и Тервел. Това време живее.

Това е единствената жена в китайската история, в цялата китайска история, която официално се възкачва на трона като император, като действащ, овластен император, императрица. Не е просто

съпруга на императора, тя е била съпруга на императора, но когато той умира, тя първо е регентка и след това самостоятелина влагаца. императора, императора Гао Цзун, нейния съпруг,

умира в 683-та година, горе до когато Аспарух основава Дунавска България и от тогава до смъртта и в 705-та година, тя близо 20 години, тя и преди това е дърпала

конците, приживе на императора, дълго време, но все пак той е бил императора, без него не са се осъществявали нещата, докато след смъртта му в течение на 18-ти години тя единолично владее Китайската империя и по едно време

се така обявява за пълноценен император, а не само за вдовица на предишния император, и за регентка на малолетните и след 690-та година, в течение на 15-ти години

тя управлява като император, дори така да се каже основава своя династия, която със смъртта и приключва. Това е края на династията Тан. Най-блестящия период в китайската история,

а тя основава своята династия Джоу от 690-та до 705-та. Тази жена имала изключителни управленски дарби. По нейно време китайската империя е в възход, в културен възход,

в териториална експанзия, във всяко отношение просперира, но тя самата, бидейки жена, в конфуцианството, тя няма как да управлява. Т.е. тя нарушава този принцип традиционен в Китай. освен това, тя не е била от

висш аристократичен произход, а от среден произход и затова тя за да се утвърди на власт и да може да управлява, тя много е

подпомогнала тази система на държавните изпити, силно е подпомогнала така, че тя да се утвърди и усъвършенства, за да може всеки човек възросовен талантите си да се издигне

да стане управленец на най-високо равнище. Тя иначе, ако е разчитала на старата аристокрация, а те ще кажат, но ти нямаш право поначало да бъдеш император и за това е побутнала системата

Къдзю на държавните изпити и тя, може да кажем, че по нейно време много се усъвършенства и започва да преобладава в излъчването на висшите държавни

сановници, това става чрез държавни изпити. Може да си от ниско потекло, а ако си вземеш изпитите по стълбицата на най-високо равнище, може да станеш министър

на империята. Така че, това е интересен пример, как историческите обстоятелства, свързани с личността на императрицата, подпомагат тази система, която, разбира се, не е

личностна, тя е свързана с на много дълга традиция и преди нея, и много след нея, но така или иначе, Удзътиен насърчава именно меритокрацията, т.е. управлението

на най-достойните, най-компетентните. Какво представлява тази система? Основната цел е да имаме меритократичен избор и подбор на държавни служители, т.е. от цялото общество да се излъчат най-добрите,

най-амбициозните, най-талантливите, най-образованите, най-компетентните. Те да управляват. Имаме три нива или четири, да кажем, на изпитите. Имаме едно най-ниско равнище, местно, местна пресявка.

Можем да кажем, че този, който мине този изпит, това е нещо, като при нас изпитите във висши учебни заведения. Вече ти, след като си минал този изпит, ти вече си вишист. Това е голяма работа

за тогавашния китаец. разбира се. Така, че получаваш титлата Сюцай, която означава нещо като студент, допуснат до по-високото ниво, абе, кажи го, вишист. На местно равнище

се провежда този изпит в цялата държава, се провежда такива изпити по места и се излъчват така, че тези вишисти. След това, на второто ниво имаш провинциален изпит. Той се провежда веднъж на три години

в столицата на провинциите. Всяка провинция, си има столица и там се провежда второто ниво. Вече, когато вземеш изпита си, получаваш титлата Дзюжен. Както и да е, трудно може да така съпоставим

съсъс съвременните титли, но да кажем нещо като магистър. Но, ние нашите титли са чисто академични. Ти се издигаш в някаква академична иерархия, която в общи линии е затворена в себе си. Тя няма отношение към управлението.

Тука не, точно обратното. Има пряко отношение. Така че, този, да го наречем магистър, е повече от сегашните магистри. Той е нещо, като доцент. Ама доцент в обществото, не в академичните среди, където

те помежду си само се признават. В обществото, колкото е доцент. Не е управленец, а тука е управленец на ниво доцент. И вече третото ниво, столичният изпит, пак на цяки три години в императорската столица. И този,

който вземе този изпит, вече придобива титлата Гунши. Той е вече, да го наричем, генерал, професор, на това ниво. Или полковник. това е много високо равнище, може би генерал

или професор. И вече той е сред водещите. Той е част от, разбира се, не лично, т.е. става част от една общност. И от тази общност вече се излъчват отделните висши сановници. Министри, заместник министри,

губернатори и така нататък. Те са вече от тази група. Но тази група, бащата на този висши държавен сановник, Гунши, може да бъде ако това е земеделец, който има там два вола

и едно оризище. Обаче синът е талантлив, амбициозен, образован, добре и става министър. Това нещо в Китай е било възможно през цялото средновековие до началото на 20 век. Сега,

че има злоупотреби, че има извращения, няма как. Всяка система има свои слаби места, но това е бил замисълът и тази система е работила до голяма степен. Имаме още една четвърта степен. Това е вече императорския

изпит, на който много често присъства самият император. Това е много важно. Т.е. когато той трябва да си подбере така, да си кажем, министрите, тези са вече от последната пресявка. Вече са от

професор нагоре. Ама професор управленец, не професор академичен, който стои в библиотеката. Професор, който управлява, ще управлява провинция, град, министерство министерство

и така нататък. И вече императора лично наблюдава този изпит и казва аха, е, от това му младеж ще стане голям министер на, така да кажем, земеделието или на търговията,

или на еди-кои си, там, морското дело. Той ще ми стане главният човек в тази област. Или пък ще управлява тази провинция или онази. И провинции в Китай са колкото европейска държава. Той е бил огромна. империя по-горяма

от Европа и по население и по територия. Това е системата. Тя работи с тези три нива на изпити плюс едно. Сега, ако първото го водим за подготвително, трите нива са провинциалното, столичното и императорското, или обратно,

ако ги водим местно, провинциално, столично, императорското, вече е черешката на тортата, така да се каже, личния избор на императора за бъдещото управление на империята. И за настоящото, разбира се. Какво се състоят

изпитите и как се провеждат? Значи, те се провеждат, да кажем, тези, които са на третото ниво в столицата. Това в Нандзинския музей е показано, защото там е била столицата по време на тези изпити.

Тън построява се нещо като условно може да го наричам студентско градче. Или по-скоро изпитно градче. То само за тази цел съществува. С хиляди кабинки, малки кабинки, и всеки, който се вява

на изпита, му показва коя е неговата кабинка. Той си носи храна, от където идва в една торбичка или там някакъв денк, си носи завивки, носи си писалищни принадлежности и задават

теми, които той трябва да разработи в тече няколко дни. Там си живее, там си спи, там се храни, не мърда, защото ако излезе, ако му подскаже. Той живее в рамките на изпитното градче. Много строго се следи. Никой да не влиза,

никой да не излиза от външните. Това е някакъв супер студентско-доцентско-професорски изпит. И тези теми, които се дават там, те са еволюрали през вековете, разбира се, но

така или иначе в общи линии това е конфуцианската класика. Класиците на конфуцианството ти трябва да си ги чел, трябва да ги знаеш много добре, цитати ти трябва да ги знаеш буквално и да разсъждаваш върху тях. Защо тази династия се е провалила? Защо този губернатор

е бил много добър? Защо така, защо онака? Когато имаш конфликт на интереси, когато имаш да кажем от една страна ти трябва да кажеш на императора истината, от друга страна тя е нелицеприятна за него. Какво трябва да направиш? Дали да не му е казваш, да оставиш добри отношения

или да рискуваш гнева на императора, но да му кажеш истината, която ще спаси страната. Ете кият казуси, конкретни, абстрактни и ти в есето, някои от тях са поетични теми, да видят ти как мислиш, какво отношение имаш. Сега, много интересно, че ти пишеш там колкото дя напишеш и на края връчваш

есето, което са написал, разсъжденията си, но те не достигат до комисията. има си преписвачи, които ги преписват със собственият си почерство. Ти можеш да оставиш малък знак до комисията, в комисията да може да ме своят човек и да оставиш някакъв знак вътре, който той веднава ще го прочета. Или пък по почерка да те познава.

Ти си се учил при него, пишеш есето и той по почерка да веднава да познава. Не, преписват се от държавни преписвачи и тогава се връчват на комисията. Специално се е обръщало внимание в анонимни есетата, имената са запечатани, разпечатат се след като миня комисията и ги оцени и така нататък. И накрая ги вадят на стената на плъча,

вадят се на стената и всеки гледа името му. Или си минал, или си скъсан. Ако си минал изпита, баща ти дава пир, защото синъл е взял изпита на едни кои си ниво. Било то локално, било то провинциално, Било то столично, това е ключово събитие. Ти изкачваш едно стъпало или две стъпала в обществената стълбица. Твоя син ще управлява губерния.

Твоя син ще бъде министр-съветник на императора. Подаден въпрос. Това е било изключително важно и в резултат на това нещо империята придобива възможност да усвои таланта на всички класи. не само на аристократичната класа, но и на нишите класи. Някой ще каже, да, да, а то ясно, че аристократът ще си вземе учители, ще ги обучи децата и те ще вземат изпита. Еми да,

ама бедния няма да може. Възможно е. Ни нямаме свръхсправедлива система. Имаме система на компетентността. Ако аристократа, богаташа, е образовал своя син, вместо да си харча парите в Монте Карло, той е харчил парите за учители. И синът му е станал много добър. Образован, интелигентен, с правилно чувство за нравственост и прочее. Да, той поради тази си компетентност ще стане министр. А не защото е бил син на маркиз Еди Койси.

Това е важното. Че аристократът не лежи на стари лаври, на прад дядо си, който е избил, не знам си колко души, завъдал на нас в територии и вече неговите наследници имат всичко. Не. Те трябва да доказват, всяко покоение трябва да се доказва на изпитите. Изпитите доказват от това, че бащати е бил богаташ бил богаташ и умник. Дали ти си станал умен и образован, това ще го види на изпита.

Може да не си станал. Може да си разглезе. Може да си глупов. Всичко може да се случва. докато в европейската система и разглезе ни е глупавият е граф Еди Койси, наследява тази титла, има право да бъде грант на Испания или не знам си какво, или в 500-те семейства във Венеция и така нататък. Т.е. имаме едно затваряне на управленската класа, която се управлява,

за да си пази своите интереси. тук не. Императора, т.е. империята, има интерес от всички класи да извече най-доброто и това най-доброто да управлява страната. Нека да прекъснем тези исторически разсъждения, да си починим с едно песнопение. След това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме.

Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме.

Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. Това продължаваме. това няма отношение към духовността. Така че това е кесаревото. Това са два отделни свята, които са взимосвързани, но са отделни. Така че говорим за хоризонталното, за светското, за кесаревото начало. и за един особен китайски опит, 1300 годишен, как може да се регламентира това кесарево начало. Как управлението на държавата да се осъществява от най-компетентните. Защото ние, в средна който имаме аристокрация,

в по-новите времена тъйнечената демокрация, която е, разбира се, много пъти сме оказали тя самоизмама, но тя претендира да извлича от цялото общество най-добрите, но как ги извлича? Ето това е особеността, чрез гласуване. Народа гласува, ама народът гласува за партии. И тези партии имат своя собствена вътрешна система на партийна лоялност, на партийно издигане, което няма общо с интересите на държавата. Това е тясно партийни интереси. Но партиите определят, особено когато партията не е господствъща, а е в коалиция, тогава вече се разпада връзката между гласоподавателя и резултата. Не, че тази връзка е много твърда, защото ти може да си избран с една платформа да правиш точно обратната. Това се случва най-редовно. Подмяна на вота, обаче тази подмяна е като добър ден навсякъде.

Както и да е, с други думи казано, това е една альтернатива на или феодално-алистократичния начин на управление, или демократичния, за който сме говорили не веднъж и за неговите плюси и за неговите минуси. Сега, тази система има своите минуси, като всяка система. И тя някой ще каже защо е приключила в 1905 година, защо не по-рано и защо изобщо е приключила. Тя приключва тогава, защото през 19 век китайската империя получава няколко много тежки удара от европейската цивилизация, а на край на 19 век и от Япония, от Англия, от Франция и така нататък. После и Япония, Русия се включва и в общи линии китайската империя губи, губи, губи. Целият 19 век е време на поражение, стратегически, исторически поражение на китайската империя. Това не означава, че е виновна системата на императорските изпити. Може би по-скоро, че системата не е била реформирана, не е била актуализирана. Това да. Защото не е имало достатъчно прозорлив император. Примерно, да кажем, в Русия имаме големия реформатор Петър Първи. В Османската империя Махмуд Втори. В Египет Мехмет Али.

В Япония император Мейджи. Навсякъде имаме един човек реформатор, успешен реформатор, който прави прехода между традиционното общество и модерното общество. И ако той се справи със задачата, държавата или цивилизацията прескача това препятствие, прескача това предизвикателство по той би и навлиза в следващия етап. И Махмуд Втори, и Петър Първи, и Мейджи са били успешни реформатори. Те успяват, сега Махмуд Втори печели 100 години за империята, ама това не е малко. Целият 19 век той го печели, тя продължава да съществува. Тя се разрушава в началото на 20 век. Не винаги реформата дава който на какви резултати, понякога временни резултати, но така или иначе в Китай не се намира такъв силен император. Те някои са разбрали какво трябва да се направи, но не са били достатъчно силни. Не са реформирали точно тази система. имало бунтове и така нататък. Самата династия е чужда. Това е манджурската династия, която управлява по това време.

Съчетането от тези обстоятелства води до това, че системата на императорските изпити се закостенява, не се реформира и изостава спрямо изискването на времето. Т.е. не се намира човек, който да отговори на предизвикателството и така или иначе тя се разрушава в 1905 година. Това е в края на династията Цин, поред са от невероятни поражения, също коалиции почти всички държави, също Китай воюват, разбиват неколкократно, унизителни договори и накрай не издържа тази система и малко преди да рухне империята, рухва самата система на императорските изпити. Но, първо да видим възпитателната роля на тази система, системата КАДЮ, системата на меритокрацията, на издигането на най-способните. Тя създава една народопсихология, тя създава една иерархия от ценности. А именно, че ти можеш да се издигнеш в обществото посредство образование, наука, просвета и да станеш водеща фигура в обществото. Целта каква е? Ние имаме, разбира се, в обществото различни типове човеки. Някои от тях не иска да се издигат. Примерно, светиуариуски не иска да се издигат. Или някой китайски будист, или даоист и така нататък, иска да живее в пещерата, да се моли там. Разбира се, че те там отиват. Другите обаче, които имат енергия управленска, имат амбиция, те какво ще правят? Ако нямат възможност да се издигнат чрез тази система, те ще тръгнат против системата, против държавата по-скоро. И обратно, ако имат открит път, всички най-силни, най-енергични, най-амбициозни хора ще имат форма за реализация. Клапата ще бъде отворена, няма да се натрупва напрежение отдолу. И се създава идеала за умния и учен управленец.

Значи управленеца няма да бъде най-наглия, няма да бъде най-силния, няма да бъде най-лукавия, най-хитрия манипулатор, а ще бъде най-умния, най-учения, най-просветения. Защото системата такива иска. А че в есето, което ти разработваш, много добре се вижда, що за човек си. Ние знаем, че всяко нещо, което прави човек е автопортрет. Камо ли едно есе върху една такава фундаментална тема? Каквато ще да е, там са им давали понякога по 8 теми. И по различен начин, в някакъв случай е било поезия, нали? Та, веднага ще разберат ти какви възможности имаш, какво ти е мисленето, какви са ти принципите. Абе, що за човек си? Що за човек си? И той човек, който е вътре в системата, угоден на системата. Т.е. човек на мира, човек на знанието, човек на културата, човек на красотата, на изяществото. Това си е ценяло и това се стимулира. И ти вече, когато ти е амбициозен, не искаш да подръзяваш на, нали, бияча в квартала. И да кажеш, аз искам да са следващия.

Както Дон Корлионе в Кръсника имаше в квартала един там, да го наречем Мутра, нали? И който му пречеше от време на време, спречкваха, нали, младия Вито Корлионе, който още не е станал Дон Корлионе, не е станал престъпен босс. И този го мачкаше и в един момент Дон Корлионе поиска да стане неговото място. И застана, оби го и зае нишата на местната Мутра. Вопросът е на кога искаш да подръжаваш? И на чие място искаш да бъдеш? Когато си в Китай, в тази система, цялата система ти внушава, че за да си уважано от обществото, за да си овластен, ти трябва да станеш умен, учен, управлениц. терминът е ш-да-фу. Ш-да-фу точно това означава. Сега, ш означава учен човек, образован човек и то конфуциански интелектуалит. Това е ш. А да-фу буквално означава голям човек, велик човек. Си държавен служител, големец и ти си едновременно учен човек, конфуциански интелектуалец и заедно с това високо поставен.

Това е идеала. Да бъдеш такъв е добре. Защото другото, ти да си от аистокатично семейство, но да си скъса на изпита, ми това е пълен провал. Ти си имал всички възможности, баща ти, пари и така нататъка, и ти си не кадърника. И това ти остава за цял живот. И обратно, ако ти тръгваш от нулата, мъща ти е някакъв земеделец и стигнеш до третото ниво и го вземеш, и лично императора те избере, всеки ще каже, ми този човек има страхотни възможности. Лично той е велик, а не дядо му и прадядо му. Така че това е бил идеал за всички китайци. Класа от шъдафу, такива интелектуацията, ние ги наричаме мандарини. Китайски мандарин е едно от названията. Сега на български ни звучи много добре заради плода мандарина и заради това, че ние не знаем какво означава мандарин. Какво означава китайски мандарин?

Ами това е висш държавен служител. Те имат няколко такива чина категории по високопоставеност. и всеки има съответно облекло, знаци, които носи и така нататък. Веднага са се разпознавали, както в армията, пагоните. Веднага го разбираш полковник ли е, редник ли е, старшина ли е, кафе. Още от пръв поля ти го виждаш кой е в категорията и дали изобщо е в жанра шадафу. Дали е от тези върховни човеки, които управляват държавата. Най-добрите, идеалните човеки. И тази система е много важно, че е гледала цялостния човек. Значи това не е, как имам сега, има изпит по химия, има изпит по математика. Ти му си много добър по математика и не избежаш от нищо друго. Не му трябва на империята такъв човек. Не и трябва на империята такъв човек. Не му трябва на императора. Тези есета, тези стихове и коментари, политически, нравствени, ти трябва да знамериш личността и тази личност трябва да бъде цялостна.

Той трябва да бъде калиграф, трябва да бъде поет, трябва да бъде книжровник, трябва да бъде общественик, трябва да бъде философ, трябва да бъде нравствен, трябва да бъде семейен човек с добро отношение към семейството. Към баща си, към родителите си, към децата си и така нататък. Тоест всичко това се пробва през тези изпити и това се извлича. Така че това е идеала. Се извлича от тези изпити и той става идеал за обществото. Малките деца искат да му поддържават. И младежите, разбира се. Сега, ако направим тук един паралел... Защо ги правим всички тези разсъждения? През цялото време за паралели с България. В България какъв е идеала, който ни се преподава? Това е идеала на човек извън закона. Ако погледнем в стиховете на Ботев, всички герои на Ботев са извън закона. Хайдутите, Хаджи Димитър, Левски и така. Всичките са извън закона. Дори там, когато беше там един любовника, който гледа, нали, любимата си, тя е омъжена.

Т.е. той е извън закона и на края казва, ще умре един от нас, или мъжът, или аз. Т.е. отново имаме извън законността, издигната като образец. Тази силна любов, която над закона, или под закона. Т.е. този идеал, защото тази идеология се формира по време на Османската империя, която малко или много е чужда на българския народ. И за това ти не искаш да се впишеш в нея, искаш да я махнеш. Ти си извън нейните закони. После, когато се създава капиталистическа България, по-голямата част от интелигенцията става левичарска. За нея тази държава не е добра. Нейните закони не са добри, не са справедливи. И интелигенцията става бунтовническа. Гео Милев кого възхвалява? Бунта. Бунта на поп Андрей и така нататък, който стреля в храма. Но не само Гео Милев.

Ако погледнем цялата българска интелигенция... Вазов, кои са неговите герои? Пак бунтовници. Е по пене, за бравените и така нататък. Дори за Симеон, като нямаше каза кого да надвива, пише ще книги за да си почива. Ама на първо място е надвиването. Тоест силовата страна. По същия начин, всички този епос, хайдушки епос, Балканът пее хайдушка песен, насред най-хубавото 40-шия българската поезия, настане вечер, месец изгрее. Финала, така да се каже, присъдата е Балканът пее хайдушка песен. Хайдушка. Хайдук означава разбойник. Тя пее разбойническа песен. Защото разбойниците са добрите. Те са против закона, против държавата. Искат да я махнат или поне сами се оправят.

Това е другото. Сами се оправяме без държавата, без обществото. Аз сам раздавам справедливост. С пистолета и с ятагана. Това е влезло в народопсихологията, докато при китайската държава разбойника си е разбойник. Той не е идеализиран. Хайдука си е хайдук. Идеала е подзаконният човек, който е образован. мирен, изящен, изтънчен, нравствен и вписан в държавата, която е добро. Държавата е добро, империята е добро и ти се вписваш в тази империя. Това е идеала за китайца по време на тази система. При нас, по време на комунизма, ни обясняваха, че най-добрите са бунтовниците. Спартак са бунтовал, Ивайло са бунтовал, хайдутите са бунтовал. Левски, Ботев и Караджата се бунтовали. Всичките наши идеали бяха се бунтовници.

Като падна комунизма, кои бяха идеалите? Ами, тези, които са бунтовали, също предишния режим. Дисидентите, имало-нямало дисидентите, трябва да бъдат създадени и създадени като някакви положителни фигури. Който се вписвал в режима, не е добър човек. Той е колаборационист с една лоша система. Това, че системата е лоша и ние трябва да се бунтоваме или да се оправяме без нея, е причината за катастрофалността на българската история. Ние не се вписваме в тази система, а гледаме поединично да се спасим. И това поединично спасяване не е никакво спасяване. То е точно обратното. То е самосъсипване, защото ти живееш в координатна система на враждебна държава, държава, която ни е бива и сега в момента по същия начин. Обичам къде страната, а не обичам държавата. Тогава ти не се вписваш в тази държава, не си градивен в нея, а сам се оправиш. И когато там се оправиш държавата рухва. Тя става аморална и неефективна. И марионетка на всякакви външни сили.

Така че тук виждаме една много важна разлика в народопсихологията между традиционната китайска народопсихология, изключвам маоизма, там е един кратък период, сравнително 30-ти на години, в който не се изповядват традиционните китайски ценности, но сега се върнаха към тях и в общи линии продължават една хилядолетна традиция. Това е много важно. Идеала на човека. Защото тази традиция, която говорим в България, разбойникът, митя не е българско изобретение. Имаме преди това байроновския човек, имаме Шилер, разбойници, Карл Моор. Той е положителната фигура. Така че много по-стара е тази тема за добрия разбойник, за справедливия извън закона, още Робин Хут и така нататък, в китайската система на държавните изпити, на меритокрацията,

идеала за подръжание е високо образование, високо културния, интелектуалеца, художника, поета, калиграфа, цялостната личност. Това е много важен елемент от тази система. Сега, в Европа имаме отделене на науката от държавата, от управлението. Академичната система е отделна от политическата система. Естествено, че от време на време някой пишман, професор, може да стане политик, но това са две отделни системи.

В Китай те са съединени. образователната система, академичната система е управленската система на държавата. Това е малко като идеала на Платон. Платон, неговият идеал беше философите да управляват държавата. Сега, при него това е чиста утопия. Той нито го е постигнал, нито знае как да го постигне. В Китай го постигат. Точно така става. В Китай именно високо образованите управляват обществото. Императора, да, той е по наследство.

Но това по наследство има друго качество. Това е поначало монархическия принцип. И тук е интересно, но няма и местото сега, да се развие темата дали може православната монархия да се съчетая с меритокрацията. Защото някой ще каже, че, как може да има православна монархия в 21 век? Няма как да функционира. Тук нямаш графове и маркизи и така нататък, които да правят някаква иерархия в обществото. И монарха ще увисне той как ще управлява.

Пак трябва да отиде на парламентарна демокрация. Т.е. де-факто се едно, че го няма монарха, проформа, както е в Великобритания. И реално обществото да се управлява от партиите, т.е. от тези, които стоят за тях и така нататък. Че е един театър на демокрацията. Сериозно може да се замислим, дали не може да се съчетая наследствената православна монархия, която има съвсем други измерения, приемственост, Божи промисъл и така нататък и така нататък, с меритокрацията. Т.е. издигане не чрез избори,

защото ние какво казваме в нашата господстваща в момента идеология, че един вид народа избира най-добрите. Ама народът може ли да избере най-добрите и по какво ги избира? По платформи, предизборни. Те нямат нищо общо с действителността. Обещаваш, че, но пък след това правиш когато си искаш. това е навсякъде. и за това плюсовете на наследствената монархия може би

по-съответно, нали, там, мутатис, мутандис, нали, като се променят всички неща, както следва, да се съчетаят с тази система и министрите да не бъдат по партии, нали, неназначени, а с изпит. Заместих министрите, министрите, губернаторите, областните оправили, кметовите с изпит. Не да ми гласуват и да им се плаща. Не. Явяваш се на изпит. Къде си вземеш изпита, тогава станеш кмет. Къде си вземеш изпита, няма да станеш кмет. Така че, това е тема за размисъл.

Не, че сега в момента ще и развиваме тази тема. Нека да чуем още едно песнопение, след което приключваме. Сега в момента. Сега в момента. Сега в момента. Сега в момента. Сега в момента. Сега в момента. Сега в момента. Сега в момента. сега в момента. в момента. Сега в момента.

Сега в момента. в момента. Сега в момента. Сега в момента. сега в момента. Сега в момента. в момента. Сега в момента. Сега в момента. Абонирайте се! Абонирайте се! Знаем го повърхностно, за да го знаем в детали, в подробности. Трябва много злъбочена китаистика да имаме. Ние по-скоро нямаме такава злъбочена наука. Нямаме съответната литература, преведена на български язик,

или пък създадена на български язик, още повече за оназият действителност историческа. Това е една скица само, като тема за размисъл. И тя какво ни разкрива? Че ние сме приели един модел, западния модел, западния наратив, за меродавен. И като конец капати, друго не виждаме. Единственото, което може да измислим е, ама ти какво сега, ако нямаме парламентарна демокрация, какво искаш Сталин и Хитлер да се върнат? Това е царския и, как се каже, глупавия аргумент за критика срещу тази система. Говорим за фундаментална критика, не за детайлите. Иначе в детайлите всички системи имат своите недостатъци. Това е ясно. Говорим за конструктивният ефект.

Конструктивният ефект на така наречената демокрация какъв е? Това е, че тя е основана, грубо казано, на егоцентричния модел на света. А понеже егото е греховно, преобладаващо, разбира се, греховно, не че няма отделни светци, но при гласуването се гледа количеството. И понеже количеството е греховно, фактически демократична система е грехоцентрична. Задължително. Тя, ако не е Содом и Гомора по-настоящем, това е защото е наследник на други по-патриархални, по-богоцентрични системи. И те имат период на разпадане. Да кажем 300 години, 500 години, 1000 години.

Няма значение колко точно, но в крайна сметка заварената нараственост се разпада и стигаме до безнараствеността на егото, на греховното его, понеже е греховно. За това то е ненраствено. И тази ненраственост, чрез гласоподаване и други технологии, ще регламентира обществото, ама ще го регламентира грехоцентрично. Т.е. търси се модус вивенди на греховете. Как нашите грехове да не си пречат? Това е идеална демокрацията. Добродителта кой ще я култивира? И защо ще я култивира? че тя е губиста в този свят на вълци, агнето няма място.

Той изчезва. Бива разкъсано. Та, за да имаме система на добродетелта, някой трябва да я иска. И системата на китайските императорски изпити точно това искат. Искат добродетел. Добродетелният човек се издига. Той, който отстоява нарастени принципи, философски принципи, образование, изтънчен, изящене и така нататък. И благодарение на това той е добродетелен. И императора такива хора иска. Него не му трябват тарикати, мушеници и измамници.

Тук е главният извод. Ние приемаме за нормалност грекоцентричната система, която е чужда на добродетелта. Сега отделен въпрос е тази добродетел дали е христоцентрична или е някаква друга. В Китай не е христоцентрична. Тя е добродетел, конфуцианска. Това някой друг път ще го коментираме. Но по-важното е ние да разберем не естествеността на нашата политическа система, на нашата система за извлечене на най-доброто от обществото.

Точно обратното. Особено това го видяхме в България през последните 30-40 години, как от обществото се извлече най-лошото, най-отвратителното то да управлява. В момента политическата класа в България е най-недостойната класа, може би. Че някои отидем в една болница или една училище или една фабрика, ще намерим една група от по-нрастени хора, по-добри управленци,

по-добри граждани, отколкото в Народно събрание или в Министерския съвет. Защото системата е извлякла по грешните хора. Системата на китайските императорски изпити, именно защото е осъществяла в течение на 1300 години, че нашата е наречена демокрация от кога съществува? От 35 години. Прето това и нямаше. И никога не е имало.

Тази сопаджийска демокрация, която е след освобождението, тя е много така грозна и нечестна и в крайна сметка катастрофална. Виждаме нените резултати. А онази система с плюсове и минуси е просъществувала много пъти повече. И по нейно време в Китай имаме процъфтяващи култури, цивилизации

или една цивилизация, да кажем, в различни превъплащения. да, не е християнска, това е вярно. Това е конструктивният дефект на китайското общество, на китайската цивилизация, че тя не е християнска. ако съдим по това, което е казал Господ за добрия самарианин, който не беше

в правата вяра, беше еретик, безспорно, самарианството е ерес, но Господ ни каза, вижте го, той е добрия човек, а не свещеника от правата вяра. Затова ние не трябва да се отвръщаваме от не християнските цивилизации, априори. Господ ги е приемал заради техни представители

добродетелни и затова ние също трябва да изучаваме тези култури, за да ни отварят очите за недостатъците на нашата цивилизация, на нашата съвременна цивилизация, да търсим альтернативи, да виждаме недостатъците и да се ориентираме в този доста объркан свят,

в който в момента живеем, с толкова объркващи наративи. Един такъв исторически наратив във всички случаи е много полезен за да разбираме обществото, в което живеем. Светоглед Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността С богослова Георги Тодоров.