Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е Мидхатовият събор в 1872 година. Навършват се 150 години от противобългарския лъжесъбор, проведен в Истанбул през август-септември 1872 година, който обяви българската църква, екзархията за схизматична, като я обвини в изповядване на една мнима нова ерес. Така нареченият филетизъм. Наричано още етнофилетизъм. Този събор, този лъжесъбор е ключово събитие за разбиране на новата българска църковна история. Ние нищо не разбираме от новата българска църковна история, ако не разберем този лъжесъбор. Не разбираме и цялата история на православието през последните век и половина. Поради това, не веднъж сме го споменали в нашите беседи, обсъждали сме го, а сега, по повод на 150-годишнината, ще му отделим внимание сам по себе си. Защо се налага това нещо? Защото събитието е от първостепенна важност, а е останало недооценено, недоизследвано, недоразбрано. Доказателство. Ето, че сега, във връзка с 150-годишнината, у нас или изобщо няма да се говори по този въпрос, или ще се повторят, ще се рециклират с по няколко думи старите неистини и полуистини. Номиналните дати на лъжесъбора са от 29 август, когато е открит, до 16 септември 1872 година, когато е закрит.
По Григорианския календар, така рече, нов стил, началото е било на 9 септември, а края на 28 септември. Така, че би трябвало някъде между тези дати, включително и началото да се отбележи, края също. Но първата дата мина. 9 септември мина. И никъде, никъде, нито в църковните медии, нито в пара-църковните медии, нито в научната, академичната общност, не чух дума да се спомене по този въпрос. Нито в интернет. Съвсем скоро ще мине и 28 септември, без да сме направили необходимото за осмисленето на това първостепенно, фундаментално, коренно историческо събитие. А редно беше тази годишнина да бъде повод примерно за една голяма и отдавна подготвена международна научна конференция. Организирана от Българската православна църква, от Българската академия на науките, от Софийския университет, а може би и от други учреждения. И то конференция не за да се отчитат дейност по един добре известен факт, а напротив да се свърши реална работа. Да се осмисли факта, да се осмисли събитието. Защото много и много важни аспекти на това събитие продължават да бъдат неизвестни, неразгледани, неосмислени. Всъщност, това непознаване и неизследване на това фундаментално историческо събитие, това епископско събрание от 1872 година, това е първият и един от най-важните изводи на днешната беседа. Не го опознаваме, не го изследваме, не го разбираме. Редно беше до сега, за 150 години, българската църква и българската наука да са издали документите, корпус от документите, свързани с този лъжесъбор.
Това са официални документи, статии, писма, мемуари на ключовите действащи лица и прочее и прочее. Ако си представим този корпус, само българските документи са поне два големи тома, може би и повече, може би и много повече. Гръцките са не по-малко, това са безброй статии в тогашната преса и в Константинопол и в Атина. Отделно османските документи, много бройни и много преди събора и много след него. Отделно руските документи, най-малко един голям том са само руските документи и писаното в руската преса и Свети Теофан затворник и много-много други. Отделно западните документи. Те са огромен корпус. Австро-унгарски, британски, Ватикана, Франция, Австро-Унгария, Германия И други. Ние не сме изследвали всички участници, които понещо са казали по тази тема, защото много от тези къде мемуари, къде частна кореспонденция, хвърлят важна ключова светлина, защото събитието има двойно и тройно дъно. Това е най-важното. Ако събитието беше на повърхността, земетресение, което се е случило, тогава изследвайки повърхността на фактите, ни стигаме до изводите.
Толкова души умряха, толкова сгради са унищожени и така нататък. Събитието няма двойно дъно. Тука обаче има двойно и тройно дъно. И ние дори двойното дъно слабо познаваме, а тройното дъно изобщо не познаваме. Това, което е зад фасадата и още веднъж зад втората фасада. Това трябва да се направи и това трябваше до сега да бъде поне започнато, ай да кажем да не е свършено, но да кажем да бяха изнадени българските документи. Поне това да беше. В специална поредица. Поначало това трябва да бъде поредица за цялата така наречена българска църковна борба. Започвайки още от Неофит Бозвели и така нататък. И том по том събрани. Защо? Защото това е разказът за една национална катастрофа. Как ние унищожаваме българската история? Как съсипваме българската държава? Как съсипваме българската църква? Как съсипваме българския народ?
И до днешен, ако се постави така въпроса, всички ще кажат, ама чакай. Стига сме се критикували, стига се с това черногледство. Ние ли сме най-лошите? И навлизаме в порочния кръг на това да спираме да изследваме причините за българския исторически провал. Когато сравним България от 1850-та година или 60-та година с нейния потенциал и днешна България, в 2022-та година ще видим, че този потенциал е провален. Той не е реализиран. При наличието на безброй положителни и богосъздадени прекрасни условия за да реализираме този потенциал. ние сме имали тази възможност, имали сме хората, човешкия потенциал, имали сме геополитическата ситуация, имали сме приятели, съюзници и дори можем да кажем исторически късмет в много случаи. Но не се е получило. И ние трябва да разберем защо не се е получило. Иначе историята няма смисъл. Ако тя не стигне до смисъл, ако тя стигне до пропагандата, че не сме добрите, а другите са лоши и те ни провалят, това е нивото на пропагандата. Това е повърхността. Тя всъщност е самата болест. Това е катастрофата, това е провала. Да не виждаш злото къде е, да го наричаш добро и да го възхваляваш и да му дигаш паметници.
Ето това е формулата на провала. И обратно, да не виждаш доброто къде е, да му обръщаш гръб, да го маргинализираш, да го пращаш в неведението, това е формулата на провала. И ние сме с двата крака в тази формула. През цялото време това правим. Като си мислим в много случаи, че лъжейки себе си и околните, ще излъжим Бог, ще излъжим Господ. Е, няма да го излъжим. Няма да излъжим истината, никога. Няма да излъжим действителността. Дори ако временно постигам някакво добро самочувствие или се потупваме по рамото, или чрез лъгане демагогско на народа, вземем гласове, или дойдем на власт, или постигнем слава като поети, като художници, като музиканти и така нататък. Цялата тази слава е нулева. Поначало човешката слава е нулева. Господ дава славата. Ние не. Но тази фиктивна слава, постигната от самоизмами, тя е по-лоша отколкото самите катастрофи. Защото катастрофите, осъзнати, могат да бъдат предпоставка за бъдещи успехи, докато обратното, самоизмамите, са предпоставка за бъдещи продължаващи катастрофи и провали.
Така че, след като се съберат материалите свързани и те трябва да се търсят, те не са на повърхността, ние трябва да видим в мемуарите на Израели, на Гладстон, на Бисмарк, на Андраши, в частната кореспонденция. Това са ключови играчи. Как се отразява българския въпрос? Може би косвено, може би с две изречения, но тези две изречения може да са разкриващи. Така че, това е огромен труд. Не е посилите на един човек, не е посилите дори на един екип за една година. Това е работа за една национална институция, каквато да кажем българската църква и българската академия на науките или един университет като Софийския. Това е работа за десетилетия качествен екипен труд. специалисти от първа класа, говорим за професори, говорим за академици, които години наред целенасочено да работят и да издадат фундаменталните трудове. Защото без тези фундаментални трудове, а тя ги няма. Не, кой е фундаменталният труд посвятен на българската църковна борба и по-специално на лъжесъбора в Константинопол? Еми, няма такъв. Като няма такъв, как ще сме го разбрали? Откъде? Така че, когато се събере целият този материал, ще дойде времето за едно задълбочено и обосновано осмислене на същността на лъжесъбора. Макар че, ние и от сега можем до голяма степен, макар и непълноценно, да видим смисъла на събитието.
И това ще се опитаме да направим в тази беседа, но по-скоро тезисно, а не както трябва. Както трябва, това е възоснова на фундаментални трудове. Първо, преди да премине нататъка, следва да изясним, как да наричаме това събитие. Какво е това събитие? Какво се случва това събрание в Истанбул, епископско събрание в Истанбул от август-сетембри 1872 година? Какво е то всъщността си? Обикновенно, стандартното название е Константинополски събор от 1872. Това название изглежда политкоректно, но всъщност то е много подвеждащо. Във всяко отношение. Нещо повече. Някой наричат този събор свят и велик, светия и велик събор в Константинопол. Други, които приравняват с канонотворните съборни на църквата, вселенските и поместните. Той самия бил замислен като вселенски събор. А на Лъжа събора в Крит през 2016 година имаше дори предложение от царегаския патриарх да бъде прият от тогавашното епископско събрание за авторитетен. Тогава румънския патриарх се противопостави и това предложение, слава Богу, не беше прието.
Сега, протоколите от този Критския лъжесъбор трябваше отдавна да са публикувани. Още повече в днешното време на такива развити комуникации. Трябваше да бъдат преведени на основните езици на православните църкви. Непременно трябваше да бъдат преведени на български език, протоколите, изказванията. И тогава ще бяхме да видим какво е казал Цариградският патриарх и какво е казал румънския по този въпрос. И какво са казали другите. Примерно мен ми е много интересно един такъв виден богослов като митрополит Йеротей Влахос. Той да не възражи като богослов, уважаващ себе си, на подобно предложение. На подобно, бих казал, недопустимо предложение. Не стига, че това е най-срамната страница в живота на православието през XIX век. Ами да го вкарваш наравно с Вселенските събори. В историята на църквата има многобройни епископски събрания, които са признати за неправилни, безблагодатни, немеродавни, погрешни. На латински си има две названия. Събор се нарича концилиум, а тези безблагодатните се наричат концилиаболум.
И на български наричаме редовните събор, а нередовните, смисъл, нередните, неправилните, погрешните, ги наричаме сборище. Тук трябва да кажем, че епископското събрание през 1872 г. в Истанбул е именно такова безблагодатно сборище, погрешно, вредно, еретично сборище в историята на православието. Защо е еретично? Защото то създава една мнима ерес, обявява една мнима, занимава църквата с една лъжа, с нещо, което не съществува. Такава ерес, филетизъм, не съществува. Тя никога не е била изповядвана от българската екзархия или от българската църква по никакъв начин. А погрешното поведение за преекспониране на национализма в църквата, което е безспорно зло в църквата, макар, че не е ерес, Той е характерно най-вече за цариграската патриарша и изобщо за елинизма. Елинизма преекспонира своя гръцки национализъм и се опитва да го налага като златен стандарт в църквата. Самия елинизм сам по себе си. Особенността на гръцката нация, на гръцкия народ, на гръцката държава и до дне днешен. Това нещо се експонира, това е едно зло. И в този смисъл трябва да бъде разобличавано. В този смисъл това е безблагодатно сборище. Това противоречи на духа и буквата на Вселенските събори, на светите от си по принцип и на съборността на църквата.
Т.е. той не може да носи името Събор. Той е антисъбор по самия си състав. Там участват само гръци. Е, вие по национално-етнически признак се събрахте да осъдите едни негърци, по политически причини, естествено. И после тези негърци били еретици, защото не приемали гръцкия шовинизъм. В църквата наложен в църквата с всички средства от Цариградската патриаршия. И така, не бива това събитие да се нарича Константинополски събор от 1872 година. Или трябва да го наричаме лъжесъбор. Или гръцко епископско събрание от 1872 година. А ние в настоящата беседа го наричаме Мидхатовият събор в кавишки. Или лъжесъбор от 1872 година. Думата Мидхатовият, понеже Велик Везир тогава е Мидхат Паша, именно показва, че това е безблагодатно сборище. Другия вариант е да го наричаме лъжесъбор. Така, че названието трябва при всички случаи да разкрива същността на събитието,
а не да я подменя, не да я скрива. В нашия случай същността на събитието е разкрита от емблематичната фигура на Мидхат Паша. Не, че без него събора нямаше да стане, вероятно ще стане и друг да беше на негово място, Велик Везир. Макар, че не се знае кой точно би бил. Но емблемата Мидхат Паша, защото той е символ на западничеството, в Османската империя, на либерализма и така нататъка. И в този смисъл той е проводник на западните антиправославни, антируски, антиславянски идеи. Той самия има безспорно решаващо въздействие върху хода на това събрание и резултатите от лъжесъбора точно съответстват на неговото желание. Все едно той го е писал в съборното определение, така наречено. Обикновено у нас се смята, че това сборище от 1872 г. е триумф на гръцкия шовинизъм. Следствие от прословутата Мегали идея, великата идея на гръците да възстановяват, така да се каже, като гръцка национална държава някогашната византийска ненационална империя. Това тълкование на събора като триумф на гръцкия шовинизъм е до някъде вярно.
Това е втората фасада. Първата фасада е, че това е църковно, благодатно и велико събрание, което изяснява истината и разкрива ереста на филетизма у българите. Това е глупости, това е една фасада, която не се държи на нищо, тя рухва при първият полъх. Втората фасада е гръцкия шовинизъм, че това е супер гръцко събитие и тя не е вярна. И тя рухва при сериозен поглед върху нея. И разбираме, че трябва много да внимаваме между повърхността и същността. Както да кажем, на повърхността една ябълка е много хубава, но същността, да кажем, е, че тя е червива. Но, когато ябълката е червива, това не е плотна някакъв умисъл, просто разлика между привидно и действително. Когато обаче ябълката е отровна, когато мащеката дава ябълката на Снежанка, заеде отрови, пак имаме разлика между повърхността и същността. Но разликата не е произволна. Тя не е, така се е случило, тя е с умисъл. И умисъл е същността на тази хубава ябълка. Не всичките останали качества, колко е хранителна, а отровата, която е вкарана с умисъл в нея. Така, че това е същността на събитието. Затова ние тук трябва да изследваме тази същност, умисъла, който е заложен в това събитие, от неговите главни скрити и видими двигатели.
Нека да изслушаме едно песно пение, след което ще продължим. Нека да изслушаме едно песно пение. Нека да изслушаме едно песно пение. Нека да изслушаме тази хубава ябълка. Нека да изслушаме едно песно пение. Нека да изслушаме тази хубава ябълка. Нека да изслушаме едно песно пение. Нека да изслушаме тази хубава ябълка. Нека да изслушаме тази хубава ябълка. тази хубава ябълка. Нека да изслушаме тази хубава ябълка. Нека да изслушаме тази хубава ябълка. Нека да изслушаме тази хубава ябълка. Нека да изслушаме тази хубава ябълка. При историческите събития разликата между привидност и същност в повечето случаи е преднамерена.
Защото как познаваме ние историческите събития? Основно чрез разказ за тях. Ние не сме били там, а някой ни е разказал. Имаме наратив. Този наратив всъщност там е проблема. Разказвача. Разказа има свой автор. А автора има свои цели, свои интереси, свой умисъл. Така, че ние никога не получаваме достоверна картина за историческото събитие. А винаги картината през умисъла интересите, целите на този който разказа. И тази разлика между действителност и наратив е конструкция. Това е плод на този умисъл. Така, че събитията сами по себе си също не са това, което изглеждах. Те също са конструирани. И нерядко автора е скрит нарочно.
тук в случая с Мидхатовият събор сме изцяло в тази двойна игра. Двойно дъно имат всички събития. И от българска страна, и от гръцка страна. и от всички останали разбира се. И от автора унгарска, и от османска да не говорим. И така, какво се случва на повърхността? Българите искат независима църква. Турците им я дават със султанския ферман. Гръците не признават фермана. и правят един събор, за да накажат българската църква. На този събор е разобличена ново възникналата ерес на филетизма, в която е обвинена българската църковна йерархия. И затова екзархията е обявена за схизматична. Водачите на екзархията и всички, които са с тях, както се казва. Този наратив е залегнал в всички официални описания на събития.
Тези описания много често са съвсем кратки. Така, например, в многотомната академична история на България от 1987 година, на въпросния лъжесъбор е отделено само едно изречение. Това е фундаментално за българската история събитие, в което се съдържа корена на злото, корена на националната катастрофа. Това са не го коментирали много пъти. Как става? Как от това решение следващите катастрофи видимите? това е невидимата. На всичко това в многотомната академична история е отделено едно изречение. Петър Ников в своята книга за църковно-националните борби, която е заедна в 1929 година, съвсем правилно пише: "Високата порта само на вид подкрепила усилията на руската дипломация да помири българи и гърци. В действителност тя работила тайно за тъкмо обратната цел. За постигането на тая цел турците си служили много умело с крайната българска и гръцка партия, които подстракавали от ясно по ясно".
И още, пак цитирам: "Колкото по-дълго се водили преговорите между българите и патриаршията, толкова повече се засилвали и проявявали враждебните противодействия на споразумението сили и фактори". Враждебните противодействащи на споразумението сили и фактори. На първо място - Турското правителство. Може би ще се види тук странно това. Как така русофилския кабинет на Махмуд Недин, който изпълнявал толкова охотно желанията на Русия и настоявал за продължение на българо-гръцките преговори? Да, фактът е, че турците са играли с едно ненадминато изкуство дволична роля по българския въпрос и по-рано и тогава. Турските държавници били най-префинените дипломати и виртуози в Европа. Крайна цитата - Петър Ников. Сега, тук споменахме Махмуд Недин Пашап, който е бил, така да се каже, русофил. Тук не е русофил, а е консерватор. Той е привърженик на принципите, на които е изградена Османската империя. За това е проруски настроен, като консервативна монархическа сила. Противно на западните либерално-демократични революционни течения. Митхарт Паша е англофил, и русофоб, прогресист.
Той е англофил, защото е прогресист. И обратно, повлиян от англофилската идеология, той става прогресист. И затова те са противници. Но и двамата преследват интереси на Османската империя. Тук не трябва да се очудаме, защо Махмутния един Паша елегантно и префинено прокарва грецко-българската араспра. Както разбира се, Митхарт Паша ще доведе до разрив с този лъжен събор. Ние виждаме един пример днес с турския президент Ердоган. Точно такъв пример. Той е консерватор, поради което е в добри отношения с Русия, против либералния запад. Но той си гледа интереса. Той не гледа интереса на Русия. Той гледа интереса на Турция, естествено. Точно така е било и тогава. Да не забравяме, че точно в това време, 1872 година, самия престолнаследник Мурад ефенди става масон. Не само той, а двамата му братя. Той е посвятен от видния масон от гръцки произход Клеанти Скалиери. Който по това време ръководи ложата „Продос“. „Продос“ на гръцки означава напредък, прогрес. Точно това е прогресистската утопия, която впрочем се споделя и от масоните, но и от комунистите и от много други.
Утопия е, че нещата в света може да се контролират и да се оправят от човечеството и да настъпи тук, да вземе рай. Точно по това време, това е една западна идея, масонството и тя прониква много силно в Османската империя. 1868 година в Истанбул се основала тази ложа Продос. И освен въпросните там принцове, в нея са членували и шейх ул-ислямът на Османската империя и великите везири в Фуад паша, Мидхат паша и прочие. Така, че това едва ли е случайно, че точно в 1872 година това западно влияние доста се усилва и се довежда на власт именно техния проводник Мидхат паша. Самата екзархия казахме, че е учредена в 1870 година. Към 1871 година се сменя патриархът и патриарх става Антим Шести. Той, впрочем, е бил в добри отношения и с Игнатиев и имал намерение да реши българския спор. Ние торпилираме тази работа с Богоявленската акция. Петко Славейков, Чомаков, Панарет, изобщо прогресистите революционерите в църквата, стимулирани от западници кукловоди, торпилират тази възможност. Патриарх е бил склонен, готов на компромиси, бил е готов от гръцката партия и шовинистите да го виняват в какво ли не, но е бил готов на компромиси и са били една крачка от постигането на споразумение. Но Богоявленската акция от 6 януари 1872 г. торпилира и самия патриарх се отрича. Вижда, че българите го злепоставят. Защото той, който обяснява на своите гръцки шовинистично настроени събратия, как българите ще са склонени на компромиси. Изведнъж вижда срещу себе си предателската акция на българското самочинство, т.е. те не се съобразят вече от Цариградската патриаршия. Извършват нещо, което е антиканонично на територията на самия Константинопол, на самия цари град, Истанбул. Извършват без разрешение, без благословие тази служба и т.н. Така, че това е ключовия момент на провала.
Впрочем, на същата дата в Гърция идва на власт един западно настроен човек на Англия, както пише Петър Ников, премьер-министр. Изобщо нещата започват да се сгъстяват облаците около българската екзархия и отношението на турското правителство, на Цариградската патриаршия към екзархията. На 11 феврари Турското правителство дава разрешение на избор на екзарх. Първо на 12 феврари избират Илариал Ловчински, но после виждат, че той не е желан. И на 16 феврари избират Видинския митрополит Антим Първи като компромисна фигура за екзарх. На 14 март граф Андраши, който е ключова фигура за провеждането на схизмата, той пише на австрийския посланник в Истанбул Лудов. Директива, няколко точки. Втората точка гласи така: Ще поддържате силно екзархът да бъде на резиденция в Цари град, дето ще се намира под турско влияние и надзор. От друга страна, така ще се увеличи съперничеството между двете църкви - българската и Цариградската. Трета точка: Вместо да се работи за сближаването и съединението на двата противника, което може да стане за сметка на Турция, би трябвало обратно да се работи за пълен разрив. Значи Андраши инструктира в прав текст австрийския посланник, австро-нгарския посланник, граф Лудов, да работи за пълен разрив между българи и гърци. Петър Ников, който е завършил в Мюнхен, във Виена, австро-немски възпитаник, издава тази книга в 1929 година и публикува тези документи. Но това е по времето на Борис Трети, който също е исторически свързан с Австрия, Германия и така нататъка, съюзник.
И за това самия Петър Ников, който разполага с тези документи, не смее да направи изводите от тях, че схизмата, провъзгласяна от Цариградската патриаршия, е дело на западните антиправославни сили, тя е антиправославно събитие, антиправославно явление. Това има за цел да раздели православите и да го съсипе. Разделя и владеи. Това е принцип. Но той не прави този извод, а обратно прави извода, че църковната борба на българите завършва с успех. Как той ще посмее, като работещ в Софийския университет, като племенник на варненския митрополит Симеон, стария и заслужил деятел на екзархията, как той ще разкрие, че екзархията е паднала в капана на западната дипломация. Не смее. Пише ги докуменците, но не смее да направи изводите. Да продължим с хронологията. На 17 марта Антим тържествено пристига в Истанбул. Отдадени са му от страна на турските власти официални почести. На 28 марта нова телеграма на Андърши с допълнителни инструкции унищожителни. Те се сбъдват в последствие. Как да разруши единството на православието? На 2 април екзархантин получава султански берат, който определя правомощието. Той трябва обаче според Фермана да получи одобрение на Патрияха, но разбира се Патрияха не дава такова да одобрение. И все повече се чуват гласове, че трябва да се свика Саленски събор за разграждане на българския въпрос. Единственият, който се опитва да възпре катастрофата е Игнатиев.
Сам също абсолютно всички. Полага свръх човешки усилия. Уж успява да задържи положението до някъде. Но след 11 май, когато официално екзархията е провъзгласена за независима и екзархантин ослужда тържествена литургия без разрешение на Патрияха, естествено, че нещата са стигнали до разрив. На 13 май патриаршията обявява екзархът за низвергнат, епископите му за отлъчени. Но българската екзархия продължава да се обзавежда с структури. Назначава нови митрополити: Търновски, Самокопски, Кюстендилски, Нишки, Русински, Варнински и т.н. На 19 юли Мидхат паша става Велик Везир на мястото на т.н. Русофил Махмуд Недим Паша. И виждаме как връзгата между Мидхат паша и Лъжи Събора се проявява съвсем очевидно. Това ще разглядаме след кратка пауза. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява.
Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява.
Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Това ще се проявява. Аминь. Аминь. Аминь. Аминь. Аминь. Аминь. Аминь. Аминь. Аминь. Аминь. Аминь.
Аминь. Аминь. Аминь. Аминь. Абонирайте се! Абонирайте се! Абонирайте се! Абонирайте се! Четиримата патриарси – Цариградският, Александрийският, Антиохийският, Иерусалимският – със своите архиереи, плюс Кипърският архиепископ, посещават Мидхат паша, за да му се зарадват, както се казва. Той отговаря, че него дълг е да се грижи за благоденствието на всички народи, особено на гръцкия. На следващия ден, 23 юли, тълпа от хиляда души връчили на патриарха пет прошения, с искане да се свика голям събор, който да обяви за схизматици българските епископи и техните поддръжници. Сега, как така хиляда души пишат пет прошения? Това е конструирано, това не е спонтанно, не е народно. Те са подстрекавани, разбира се. Правят демонстрация. Но, подобна демонстрация не е ставала пред предишния Велик везир. Т.е. конците се дърпат пак от турските власти. Те могат да забърнят, могат да разрешат. Имаме консултация зад кулисите между Цариградската патриаршия, между гръцката партия, да наречем, и Мидхат паша и му казва: "Така и така не искаме да направим така и така демонстрация. Добре, направете!"
И на следващия день хиляда души носят петициите. В този смисъл, нашия основен историк на събитията Тодор Бурмов, участник при това, наивно се очудва. Това е помрачение на ума, как той го нарича. Тази полуда била обхванала не само запалените глави, крайните, но и владиците, и патриархите. И то не само в Турция, но и в Кралевство Гърция. Тодор Бурмов би трябвало да е наясно, но той не е, че тези работи не са никакви случайни, не са никакви спонтанни и по никакъв начин не може да се очудваме на това нещо. Това са неща конструирани във високата порта при Мидхат паша, консултирани с британските, австро-унгарските и другите западни сили, като акция срещу православието и срещу Русия на първо място. Всъщност, православието като такова не им пречи. Тях им пречи Русия, но понеже Русия е православна, тя е представител на православната цивилизация и естественият цивилизационен избор на православните държави, като Румъния, Сърбия, Гърция и Русия, те правят всичко възможно да разбият това нещо. И потенциалната българска бъдеща държава също. Те правят всичко възможно и успяват да разбият това цивилизационно единство и разбира се, повечето от тези държавици се отцепват от Русия и някои от тях воеват също Русия при първа възможност. В Истанбул пристига един духовен агент, архиепископа на остров Сирус, Александър Ликург, който още дошъл като частно лице и оказва огромен натиск върху всички патриарси и владици. Той е един от главните фактори, главния вирус при настрояването на умовете. Кой е този човек? В нашата историография е много странно. Той се нарича архиепископ на остров Сира. Дори в някои уважавани автори се нарича архиепископ Насерес. Те не го знаят кой е. Той не е на остров Сира. Няма такъв остров. А на остров Сирос. Това е един от цикладите. Този човек трябва да знаем кой е. Този човек е учил в Германия и Франция няколко години. Може би 5-6 години. Когато се връща в Атина след това учение, иска да постъпи като преподавател. Първо началом не иска да го назначават, защото имало слухове, че е атеист. Значи той в Франция и Германия до такава степен е бил промит мозъка му, че имало слухове, че е атеист. Той придобива едно такова рационалистично отношение към вярата. Интересно е, че когато дошло време да бъде назначен архиепископ на цикладските острови Сирос, Тинус и Милос, Руския цар оказал натиск върху гръцкия крал това да не става, да не го назначават за архиепископ.
Но там премиер-министра заплашва, че ще бъде оставка и краля Ушкин се подал и го назначил. Преседа 1869-70 година същия той човек оти в Англия, където го правят по-читен доктор на Оксулския университет и на Кембриджския университет и се среща не с кой да е, а с кралица Виктория в замъка Уиндзор. Гръцки владика на един никому неизвестен остров, прият от кралица Виктория в Уиндзор. Ето не е случайно. Когато приключил с това триумфално посещение в Англия, много важно, от руския посланник в Лондон получил предложение да посети Русия. Но Александър Ликург отказва. Ето тук е много важен знак. Как така, че откажеш канете хората да посеща една империя православна, впрочем ти никога не си стъпвал в православна държава. Пръпва в живота ти се оказва тази възможности да се откажеш. Това показва как той сами е осъзнавал и тези които са вдърквали конците са осъзнавали, че става въпрос за битка за умове и сърца. Това е завербуван от Запада и става агент на влияние. Затова руския цар е против неговото назначаване и затова го кане да туди в Русия, за да могат там да го вербуват, там да му въздействат, там да му влияят върху мисленето, върху умовете и сърцата. Но той отказва вероятно неговите, да ги наречем, ментори са му казали и къде не находиш. Не са искали да изпускат контрол върху неговото съзнание. И така той връщайки се в Атина, след това го пращат в Цари Гад като агент на влияние и той оказва това влияние. Така, че тук е много важно ние да изследваме всички тези действащи лица. Иначе на повърхността някакъв си гръски шовинист дошъл там и до там стигаме нашите изследвания.
Ама, как така се появяват тези гръски шовинисти? Гръски шовинизъм не е гръски шовинизъм. Да забравим това клише. Той е западна идеология, прекарана през гръцкия шовинизъм, също Русия. Всъщност геополитиката решава политиката. Ние си мислим, че политиката има собствени корени и собствена логика. Не. Тя има своя брашно и вода. Обаче кваса е важен. Кваса идва в случая от Англия и от там цялото тесто се заквасва. и се получава тъй наречения гръцки шовинизъм. Той не е гръцки шовинизъм. Той е антируски гръцки псевдо шовинизъм, защото Гърция в крайна сметка е губещ в голямата история. Ние мислим, че гърците са по-късметли от българите в голямата история. В голямата история гърците са също така катастрофирал народ, както и българите, защото ако не бяха станали такива псевдо шовинисти,
и до ден днешна да бъдат в Константинопол, Ефес, Малазия и т.н. в своите пра-прародини, които винаги са били гръцки от 3000 години, а нямаше в момента да си съчиняват някакви легенди, как някога ще се върнат там. Връщем се на датите. На 25 август една депутация от висши цари градски гърци посещава източните патриарци и оказва натиск за схизмата. Успяват да привлекат на своя страна Александрийския и Антиохийския патриар, но не успяват само с Иерусалимския. На 29 август съборът започва да заседава. Всички са единодушни, всички са гръци, всички са единодушни. Единствения, който не е съгласен е Кирил II Иерусалимски. Ние за него ще направим специална беседа. Той шиканира доколкото може, но той не излиза с смела и така ясна позиция, а се опитва да се оправдава, оправдава да не участва една половинчата позиция. Защо? Защото е подложен на чудовищен натиск от страна на гърците и защото, каквото и да си говорим, който и да е прав, той ще бъде и е бил лично намразен до смърт от всички гърци наоколо. А той е грък от островите. Той не е елинизиран българин, арабин и така нататък.
Не, той си е грък. И като такъв всички гърци да те обявят за Юда предател, никак не му е било лесно. Но за него друг път. Решават на Първото съборение на 29 август да се направи една комисия, която да разгледа въпроса и да излезе с някакво предложение. На 12 септември, докладът на комисията е направен, Кирил Иерусалимски отказва да подпише и запуска събора. Мидхат паша, за да разсее тежкото впечатление от отказа на Кирил да съучаства, което е можело да окаже влияние върху някои колебаещи се членове на лъжесъбора, изпратил един грък, Алкивиадис ефенди, който предал на събранието нещо ключово от името на Мидхат паша. Че, цитирам: "Портата никак не счита обявяването на схизмата за противоречащо на интересите на Турция". Точка. Ето това е пряка намеса на Мидхат паша в решаващия момент. Значи, имало е колебаещи се членове на лъжесъбора. Когато Кирил напуска, той е един от четиримата патриарси. Това е много голям удар за легитимността на лъжесъбора. А ако още един беше се отказал, примерно Антиохийския, който е бил на кантар, напълно възможно беше с него да се солидаризира и Александрийския. И двамата са били подработени от руската дипломация, че не трябва да има схизма, не трябва да има деление в Православието, но под натиска на гръцкия шовинизъм те наистина клякат.
При напускането на Кирил те са били склонни да тръгнат по пътя на споразумението с българите. И в този момент Митхат казва: "Обявяването на схизмата не противоречи на никак не противоречи на интересите на Турция". Т.е. е в интерес на Турция. Т.е. правителството е за схизмата, обявявайте я. И действително на 16 септември, на третото и последното заседание на събора се приема акт за обявяване на схизмата и българската църква, екзархията, се обявява за разколническа. На 17 септември този орос е огласен в Патриархския храм Св. Георги, а седмица по-късно в всички гръцки църкви на столицата. Сега, на 17 септември решението е огласено в Патриархската катедрала Св. Георги, в Фенер. Три дена по-късно Мидхат паша казал на австрийския посланник, граф Лудов: "Високата порта, тъкмо защото желае схизмата, трябва грижливо да се старае да запази в своето поведение характера на най-строг неутралитет" - крайна цитата. Тъкмо защото желае схизмата, трябва да запази своето поведение, характера на най-строг неутралитет. Тук виждаме същността на събитието. Играят ролята на неутрални, виртуозно, подкрепят и едните и другите по свой начин. Именно казват: "Ето ние сме неутрални, на вас давахме това, но и тях давахме това, но и на вас, но и на вас". Именно защото желае схизмата. Това става на 20 септември, казахме тази изказване на Мидхат паша. Само един месец по-късно той е свален от везирството.
Изпълнало е своята мисия. Не, че неговата везирство е била единствено събора, но може би главната цяла за Велик Везир е била точно тази. И за това ние наричаме събора Митхатов. Трябва да знаем едно, че тези събори, църковни събори, не могат да се състоят по никакъв начин без съгласието на Османската държава. Нещо повече, всички събития свързани с тях, пристигането на Александър Ликург, никой няма да го пусне в Истанбул, ако Османската държава не е съгласна. Самите демонстрации, през 5 дена някакви демонстрации се правят. Дига се, гръцкият народ в Истанбул и отива едни къде си да правят демонстрации. Това нещо всичко се държи на юзда, на повод. И се дърпа. И се казва, сега направете една демонстрация, народна, спонтанна. Ама тази спонтанна демонстрация носи петиция, написана, преведена и така нататък. Крайната точка на земното решение не са гръците. Не е Цариградският патриарх най-малко. Не са антиохийския и александрийския. Не. Крайната точка на земното решение е Турската държава в случая Мидхат паша. Султана, той не е бил вчерашен, Абдул-Азиз, обаче той пък се дистанцира. С мен е великия везир, защото предишния едика оси, но чрез Митхад той осъществява генералната идея на Османската държава от поне 1860-та година, а всъщност от по-отдавна, от 60-та година със сигурност, генералната идея за разбиване на православното единство на Балканите и най-вече за намразване между българи и гърци. Това е генералната идея. Трябва да се намразят тези два народа фундаментално, окончателно, ако трябва канонично, църковно. И тази идея е последователно осъществена от всички велики везири Али Паша, Фуад паша, Мидхат паша, тети тримата главни западници. Така, че Султана не е бил нито против, нито е бил в неведение, а просто е бил над землетно решение. Това е бил оперативно човека, който е казал: "Това ще направете, това няма да направете". Затова ние имаме пълно основание да смятаме, че Събора, Лъжесъбора, безблагодатното сборище, антибългарско и всъщност антиправославно,
която се провежда в Константинопол в 1972 година, е продукт най-вече на западната идеологическа централа, която свежда своите стратегически схеми до своите носители, в случая Али Паша, Фуад паша, Мидхат паша и другите, която подкакоросва и създава кадри в гръцкия етнос, какъвто е Александър или Курк, но каквито са и много други. Продукт на западната идеологическа и образователна система, но тя преди всичко идеологическа, и при нужда те ги включват в действие, тези псевдоелити, тези еничари, де-факто, на Запада, техни проводници, в много случаи несъзнаващи, те вече са до такава степен обсебени интелектуално и емоционално от съответните идеи, които са им внушени, че може би дори и не осъзнават до край какво правят, че това е тяхна идея, че това е тяхна инициатива и затова в крайна сметка ние постигаме един антиправославен, антибългарски псевдо събор, който за съжаление стои в прашните ъгли на нашето внимание и нашето съзнание и не осъзнаваме как и до ден днешен се преповтаря същата схема на нашето излъгване, същата схема на нашето проваляне, същата схема на разделяй и владей, чрез която ние губим своя суверенитет, умствен суверенитет на първо място. Ние не можем суверено да мислим, а като изгубиш умствения си суверенитет, ти губиш целия си суверенитет.