Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата [музика] и съвременността с богослова Георги Тодоров. >> Здравейте. Темата на днешната беседа е Великата година 886. През настоящата година се навършват 1140 години от едно ключово събитие в българската история. Впрочем, не само в българската история, в историята на славянството, в историята на Европа, в историята на света, в историята на православието, а именно идването на учениците на
светите Кирил и Методий от Моравия в България в Плиска, където те са приети от Свети княз Борис и започват заедно работа по възстановяването и обогатяването на корпуса от славянски богослужебни текстове и други текстове. Тази работа продължава известно време в Плиска съвместната работа на тези главните ученици на светите Кирил и Методий и след това, разбира се, с годините, десетилетията бива продължена и в Охрид, и в Преслав, и на много други места,
Но ние тука се съсредоточаваме върху началото, върху решаващата година, първата година 886. Това събитие е второто по важност в цялата българска история, а именно след покръстването. Покръстването, разбира се, е най-важното събитие. То дава смисъл на предишната история, дава смисъл на последващата българска история. А събитието, което сега ще обсъдим в 886 година, то пък е най-важният принос на България, а именно съхраняването и
преподаването на православнославянската книжовност, духовност, азбука, култура. която е най-важният български принос в историята изобщо. Но забелязваме, че това събитие първо няма собствено име. Да кажем, когато в България свети княз Борис се кръщава, когато започва да кръщава боили, народ и прочие, това е едно много важно събитие и то си има свое название. Покръстването. Състои се в безброй конкретни събития,
проповеди, тайнства, а движения на човеци, на институции и така нататък. Но имаме едно общо название на цялото събитие. Като кажем покръстването, то разбира се е и конгломерат от безброй съставящи го събития. И това име, това название, покръстването ни дава един словесен образ, за да можем да го разпознаем и да разпознаем неговата важност. Събитието, за което говорим днеска обаче, няма свое име. То може да бъде описано
и е описано неведнъж в статии, в книги, но в картини, но няма все още свое име, за да го обособим, да го отделим от други събития и да разберем неговата важност, разбира се, и неговата специфика. Не само нямаме име, но и нямаме календарен повод за честване. Аз сега казвам, навършват се 1140 години, но не съм сигурен дали изобщо в България някъде ще има нещо свързано с това събитие. Именно защото нямаме календарен повод. Някой ще каже: "Ама ние нямаме календарен повод и за честване на
основаването на българската държава, но по времето на Людмила Живкова и Тодор Живков имаше Коско Джамити огромна национална програма за честването на 1300-годишнината на българската държава. И макар че нямаше дата, никой не знае кога точно Аспарух е основавал българската държава и как точно кое точно събитие можем да смятаме за основаването му, дали договорът с славянските племена, има ли такъв договор, той единен ли е или поотделно с отделните племена или някакво друго събитие, никой не знае, но така или иначе то се честваше и това честване
причини създаването на многобройни, къде паметници, къде филми, къде издания. Имаше голям резонанс за времето си. Друг е въпросът, че естествено, че Хан Аспарух не е основавал България в 681 г. Тогава е сключен мирният договор между България и Византия. Но след като България сключва мирен договор, ясно е, че тя е съществувала, за да го сключи. В този смисъл това е момент, в който Византия чрез договора признава България, но това също не означава, че преди това не я е признавала, защото ти можеш да признаваш една
държава и да нямаш договор с нея. Та в този смисъл логиката на честването тогава беше малко измислена. Аспарух не е дошъл в България, в тогавашните български територии, завладява, нали, завладените от него земи в 681ва, по-рано 79, 80-та. Така че по-скоро тогава можем да говорим за създаване на българска дунавска държава, но все едно 81-ва година беше честването. Мисълта ми е, че а макар че нямаме дата, имахме тогава голямо честване. Аа
сега също нямаме дата. Ние не знаем кога са дошли учениците на светите Кирил и Методий в Плиска, но изглежда, че няма да има и никакво честване. Защо се е получило така, че нямаме такъв календарен ден, в който да се чества това събитие, календарен празник и изобщо има ли смисъл да имаме такъв календарен повод, да имаме такъв празник? Впрочем, ние нямаме календарен празник и за покръстването. Нямаме ден, в който се чества покръстването. Това е отделно от Свети Борис, който се чества на 2 май, неговото успение, но
това са две отделни неща. На покръстването нямаме а специален празник. Защо изобщо говорим за календарни празници? Изобщо те необходими ли са? И тука имаме връзка с това календарно честване с темата за паметта. А няма смисъл да доказваме, че паметта е нещо ценно и важно, но по-важното е да видим как Църквата се отнася към темата за паметта, каква е практиката на Църквата. Виждаме, че за Църквата темата за паметта и за календара е изключително важна
до такава степен, че всеки ден от годината е свързан с честването на някакво събитие или някакъв светец, че ние имаме цялостен годишен богослужебен кръг, свързан с именно памет на отделни събития. Имаме календар, който всеки ден се актуализира по време на богослуженията. Споменават се светите, които се честват този ден, чиито памет четат се житията им,
правят се големи празници, когато става дума за важни празници. Цялата литургия се обогатява с темата на празника. Ние нямаме нито една света божествена литургия без видимо и важно участие на честваните в този ден събития или личности. Тоест Църквата обръща изключително внимание на поводите за опаметяване, за паметно честване на важни личности и важни събития. Примерите са, разбира се, безбройни. в този годишен празничен цикъл. Но понеже говорим за нали дата, че ние не знаем датата на
а идването на учениците на светите Кирил и Методий, но ние добре знаем, че датата на Рождество Христово, което ние честваме всяка година тържествено, която е сложена в основата на календара, ние сега сме в 2026 г. от Рождество Христово. Но всички знаем, че тази дата не е точна. Тя е била измислена там от един средновековен аа не много високообразован човек в ранното средновековие и е залегнала веднъж, но всички знаем, че тя не е достоверна, защото знаем, че цар
Ирод умира няколко години преди условната дата на Рождество Христово. Тоест датата на Рождество Христово е условна, но по никакъв начин това не пречи на Църквата да я чества. Ние не честваме педантичното изчисление. Ако имахме такова изчисление, щеше да е прекрасно, но нямаме. Но честваме, разбира се, събитието и не само Рождество Христово, но и свързанията с него, а обрезание, сретение и така нататък. Всичко това е част от един условен цикъл по дати, но и по години. Ние не знаем точната година на Христовото
Рождество. Има различни предположения, но цялата Църква най-тържествено и най-добросъвестно чества тези празници на съответните условни дати. Тоест, когато говорим за толкова важно събитие като идването на аа учениците, на главните ученици на светите Кирил и Методий в България и работата, която те свършват в Плиска след това идване и във връзка с това идване, ние нямаме оправдание да не го почитаме, да не го честваме, да не го вкарваме в празничния цикъл,
позовавайки се на това, че нямаме точна дата. За безброй неща нямаме точна дата, но ги честваме и добре правим, че ги честваме. Църквата винаги с най-голяма тържественост е чествала тези празници. Или да кажем да вземем кога се честват и как се честват отците на първия вселенски събор. Те се честват в седмата неделя след Пасха. Така е решила Църквата. Това не е свързано с конкретна дата. Празникът е от подвижните празници. Вкаран в великденския цикъл,
тоест в цикъл на подвижните празници, зависещо от Пасха. Та това е седмата неделя след Пасха. Защо точно седмата неделя след Пасха? Ами ако погледнем кога е открит първият вселенски събор, ще видим, че горе-долу по това време става. Разбира се, всяка година се мести тази дата съобразно с Пасха, но не става дума за някакъв някакъв зимен период или есен период. Ние знаем, че първият вселенски събор някъде от пролетта до лятото. някъде около май месец започва и юли-август
приключва. Така че зависимост от кое точно ще приемем за начало. Тоест, а този празник, който е вкаран в подвижните празници, е съобразен приблизително с историческото събитие, а именно провеждането на Първия вселенски за събор, което започва през пролетта някъде май месец на аа 325 г. Разбира се, аналогично честваме отците на първите шест вселенски събора в неделята между 13 и 19 юли. Отново виждаме, че нямаме аъ точна дата. Трябва да бъде обаче
неделя някъде в района на 16 юли плюс-минус и Църквата спазва това правило. Датата е условна, но събитието, явлението, първите шест, те дори не са едно събитие, са шест събития. Това събитие се чества от църквата на можем да кажем условно възприета дата. Но това не означава, че ние не го честваме. Честваме го. Датата е на второ място. По-важното е събитието, че е важно и че трябва да се чества. Също важи и за честването на отците от седмия вселенски събор. А и тука е важно
да кажем, че някой ще каже: "Добре, ние първия вселенски събор, нали, честваме отделните отци. Свети Николай го честваме, Свети Атанасий го честваме, Свети Константин, Свети Спиридон, нали? Имаме си чествания и по време на честването на всеки светец, разбира се, споменаваме, че участник в първия вселенски събор, че еди какво си чудо е направил или еди каква си плесница е зашлевил, нали? Всички тия работи ние ги знаем и въпреки това си честваме отделно първия вселенски събор. Та също важи и за седмия вселенски
събор, който се чества в неделята най-близка до 11 октомври. Някъде между 11-ти и 17 октомври се чества всяка година на различна дата, в зависимост от това, че е неделя, но така или иначе а съборът, самият седми вселенски събор е проведен а между 24 септември и 23 октомври. Тоест, тука пак имаме едно условно съобразяване с времето на провеждане на събора, без да се конкретизира определена дата, нито началото, нито края на събора, но някъде в този период е решено да се чества във връзка с някакъв неделен ден. Изводът е, че
ние нямаме оправдание да не честваме толкова важно събитие, ако то наистина е важно, само въз основа на това, че не знаем точната дата. да не я знаем, но многобройни примери имаме в църковния календар, че или не се знае конкретната дата, или не се спазва, а се гледа нали на някакви други съображения, на кога общо е бил проведен съборът, а не точната дата на откриването или точната дата на закриването. Та и тука, ако приложим тези утвърдени от традицията църковни критерии, ние нямаме оправдание
да не честваме това събитие. Когато казваме, че не знаем точната дата, а знаем ли точните месеци? Не, не ги знаем. Нито началото, нито края на това събитие може да бъде определено с някакъв месец и да кажем не по-рано от този месец или не по-късно от този месец, защото в оскъдните сведения в житията нямаме такава точност. Можем да определим горе-долу годината. Не горе-долу, доста добре може да определим годината. Тя е 886, но самото идване на светите Климент,
а Наум и Ангеларий става някъде през есента или зимата на 85та,86та. От житията и от историческите извори не можем да определим точния месец. Някъде след септември, вероятно през зимата. Обикновено се приема въз основа там на Теофилактовото житие на Свети Климент. Там се споменава леден вятър и че трябва да е било през зимата. След като е леден, това няма да е било октомври, когато още е топло, нали, а някъде по-нататъка, когато вече става ледено. А, но ако погледнем
становищата на различните изследователи, едни примерно, да кажем, в Кирило- Методиевата енциклопедия, която би трябвало да е все пак доста меродавна, а там е дадено, че март 86, към март 86 са дошли други учени говорят за края на 85та, авторитетни учени. Аз смятам, че а досега нямаме така убедително доказателство в едната или другата посока и трябва да оставим засега нещата отворени за есента, зимата на 8586, тоест някъде вероятно октомври, ноември
най-рано и февруари, март най-късно в този период. Друг е въпросът, че ако се направи някакво по-задълбочено изследване, може да излязат и някакви податки, дори не от български извори, но да кажем този епископ Вихинг, който ги гони, може би в някои архиви, той не е голяма личност, за да има биография негова и да се влиза в детайлите по дни и по месеци, но а периферно, понеже той е главният гонител на учениците на светите Кирил и Методий. Може би, ако от информацията за него, той отива в Рим, там въздейства върху папата, насъсква го срещу учениците на
свети, първо срещу Свети Методий първоначално, а след това и срещу учениците му. А така че оттам може би нещо да излезе, но засега не съм видял някой да е използвал такива данни и да стесним малко така обхвата на това предположение. И затова остава така. От октомври 85 до март 86 някъде става идването на а учениците на светите Кирил и Методий в Плиска, тъй като Свети Методий знаем умира 85 година на на 6 април. А след това през лятото, а когато папата научава за смъртта на Свети Методий и назначава Вихинг за
негов наследник като Нитренски епископ, разбира се, трябва да оставим време на Вихинг да се върне в Моравия, да започне гонение там. Имат няколко дебата богословски между учениците на светите Кирил и Методий и нали немското духовенство. Колко време са отнели тези дебати? Друг въпрос. След това ги арестуват, хвърлят ги в тъмница. Три пъти им падат оковите. Чудеса се случват, падат земетресения. Дали тези земетресения някъде са оставили следа, навярно някъде да имаме косвена следа, че еди кога си имаше земетресение в
Моравия, във Велико Моравия. Това би могло да се засече, ако има такива данни, но така или иначе а засега не са включени в тази тематика от наша гледна точка. Може би някои по друг повод да са споменати и накрая решават да ги пребият, да ги изгонят голи и боси от Моравия и те на групички тръгват да се спасяват кой където може. Една част са били продадени на евреите, които ги закарват на пазара на робите, продадени като роби. Разбира се, те ги
закарват във Венеция на пазара на робите и там един византийски съновник уж случайно, според мен няма как да е случайно, ги откупува и ги праща на императора в Константинопол. А така че можем да допуснем, че примерно през презвитер Константин, бъдещият епископ Константин е бил един от тези продадени в робство във Венеция и оттам минали през Константинопол и изпратени в Плиска. Та това е така контекстът на гоненията
във Велико Моравия. След което тримата Климент, Наум и Ангеларий, които са споменати преди това в житието като трима от главните ученици на светите Кирил и Методий. Та тези тримата се качват на един сал, за да преминат река Дунав. продължават покрай реката и накрая след различни събития там, чудеса и прочие стигат до Белград, където ги посреща местния управител Боритаркан, българския, да го наречем, управител на белградската
крепост и оттам те са пратени в Плиска. Сега това изпращане също изисква време. Ние не знаем той дали първо ги е приютил известно време при себе си, изпратил сведения на Свети Борис, получила от него отговор. Аз лично си мисля, че това не е за изключване и е много вероятно, защото аа този управител на белградската крепост аа казва, че аа Свети Борис жадувал за такива люде. А откъде е знаел, че жадува за такива люде? Да, възможно е Свети Борис, пращайки го там, да му казва:"Абе, имай предвид, че така и така много ми трябват хора от
Моравия. Там моравската мисия, тя е много важна, вършат много хубава работа. Така че ако случайно дойдат при тебе, да знаеш, че много ми трябват. Това е възможно, но е много малко вероятно. Откъде той може да допусне, че ще има гонения, че точно оттам ще хукнат да бягат, че точно при него ще отидат. Това за мен е малко вероятно. По-вероятно е Боритаркана да ги е приел, нагостил и да е поискал инструкции от центъра. Какво да ги прави? Трябват ли, не трябват ли, полезни ли са, вредни ли са и да е пратил информация.
Значи, след като това е белградската крепост, много вероятно това е станало по Дунава, най-лесния път по течението надолу. да отиде до Плиска, нали, съответния вестовой с писмо и обяснение. Свети Борис да го вижда това писмо, да праща обратна връзка. Сега дали с гребци нагоре по течението, дали с конници, друг въпрос, но това също отнема доста време. Тоест, имаме така продължителен период, докато се осъществят тези събития и най-накрая те отново са, нали
спуснати към Плиска, тоест отново, нали, за втори път тръгва, нали, някой от Белград до Плиска, още време и най-накрая пристигат в столицата. процес, който може би е отнел може би един месец от първото минаване в Белград до влизането в Плиска. Та с идването на Климент, Наум и Ангеларий и посрещането им, топлото посрещане, което им дава Свети Борис и карт бланш, който им дава да действат, с това започва именно това събитие, за което сега говорим. ключово за българската история, а и не
само за българската. Нека да чуем едно песнопение, след което продължаваме. и помяни, [музика] Господи [музика] сстристия. [музика] >> [музика] >> Господи, [музика] [музика] блани >> [музика] [музика] >> духо
[музика] >> [музика] >> Якоте за [музика] тебе [музика] [музика] сла >> [музика] >> появяни, [музика] Господи. [музика] >> [музика] [музика] >> Господи [музика]
Амин. [музика] През 1985 г. важния учен професор Георги Попов публикува а своята важна книга за триодните произведения на Константин Преславски, както той го нарича. Тя е над 600 страници. изключително добросъвестно изследване на триодите, техните акростиси и съдържащи се в тях исторически сведения и прави извода, че през 886 година, когато са писани тези
произведения, в Плиска имаме усилено сътрудничество между учениците на светите Кирил и Методий. главно Климент и Константин, презвитер Константин. Тука отварям една скоба, неведнъж съм го казвал, че никъде в изворите нямаме нито сведение, нито обстоятелства, че епископ Константин е бил Преславски. И затова десетилетия наред той не е бил наричан Преславски в науката, а само епископ Константин. Аз в моята книга за Свети Борис обосновам защо той не може да бъде
Преславски. Не е бил Преславски, но така или иначе това название му е лепнато и а продължава по тоя начин да се разпознава, което не е много правилно, защото в края на краищата, когато ти не знаеш истината, имаш някакво оправдание. Еми сега нарекли са го Преславски, какво да правим? Но когато знаеш истината в научна литература, да продължаваш да тиражираш една неистина, не виждам какво е основанието. Та епископ Константин, да си го наречем, той тогава още бил презвитер. Там не е
бил Преславски, естествено. И Преслав изобщо не е бил никакъв център. Той остава периферия и до края на ти век. Той не става столица, както обикновено се смята 93 година или 94, а много по-късно, в смисъл няколко години по-късно към 99-та, към 900-ната, но не по-рано от 99-та. Та аа като презвитер, той разбира се не е Преславски, няма нищо общо с Преслав. Преслав тогава е една крепост в Балкана, охраняваща един от проходите, докато Плиска е, разбира се, ковачницата на новата християнска цивилизация и на новата след
малко ще стане славяно-християнска цивилизация. Та, опирам се на тези изследвания на професор Георги Попов. Не за, че Константин е Преславски, по никакъв начин, но за това, че същият този Константин, бидейки презвитер, е част от важна част от това общо дело на учениците на светите Кирил и Методий в Плиска. И тука трябва да подчертаем много дебело каква е същността на това дело. Ние много често а търсим в нали ако погледнете
старобългарска литература, всички сборници без изключение и бих казал съвсем естествено, ама всички включват произведение на Климент Охридски, на Константин, тъй наречен Преславски, на черноризец Храбър, на Йоан Екзарх и прочие и прочие. Но липсва най-главното. И като казвам най-главното, най-главното, така да се каже, 99% от главното, а 99% от главното е Божието слово. Колко е важно човешкото слово в сравнение с Божието слово?
Наравно ли са? Едно към две ли са? Те са несравними. Ако го нямаме Божието слово, човешкото слово нищо не струва. Та в този смисъл най-важното нещо, което са направили учениците на светите Кирил Методий, е, разбира се превод на словото Божие. Това е най-важното, и на богослужебните текстове. Това е второто по важност, което също е изключително важно. А вече тяхното лично творчество, да, несъмнено, че е важно, но то е на трето място. В този смисъл а голямата работа, а
именно превода на богослужебните книги и на Свещеното Писание, тази главна работа не е с подпис. Никой няма да направи превод на Свещеното Писание един акростих, кой го е правил тоя превод, или да преведе литургията и да има акростих или да се подпише отдолу, превел еди кой си това. Не се прави и не е направено. Сега Лутер, когато е превел Библията, се е знаело, че той я превеждал, но в ти век нито един не би сложил подписа отдолу. Още повече, че те не са истинските преводачи. Истинските преводачи са
светите Кирил и Методий, разбира се, с техните сподвижници. Но нито Климент, нито Константин, нито Наум, нито Ангеларий няма да каже:"Аз преведох новия завет или аз преведох Псалтира или аз преведох литургията на Свети Йоан Златоуст." Това би било извън мисленето им. Тоест, а главното нещо, което се прави в този момент, в тази златна година 886 е преводът на Свещеното Писание и богослужебните книги на български на славянски език. Тука е много важно да кажем, че това не
е български език, това е славянски език, защото това съм го повтарял и няма нужда да се повтаря, но ние сме някак си закодирани нашето его да се така м разпространява в понятийния апарат научен, националното его, личното его и да наричаме нещата с егоцентрични такива названия, които не са достоверни. Те ако са достоверни, ще кажеш да, защо не? Нали? Обаче те не са достоверни. И в този смисъл а езикът, който е дошъл тука, е бил славянски език. Нека да го наречем, защото той не е и моравски 100%
по никакъв начин. Това е езикът на светите Кирил и Методий. А те не са живели в България, те са живели във Византия. И в тази Източна Ромейска империя, Източна Римска империя, ромейска, както я наричаме, в тази империя са живели славяни, славянски племена. и от езика на тези славянски племена в района на Солун, по някакъв начин обогатен с моравизми, тоест с думи от славяните в района на Великоморавия. От този а материал светите Кирил и Методий са превели Свещеното Писание и богослужебните книги.
вече този език, който е бил вероятно доста близък до славянския език на територията на българската държава, този език идва в Плиска и оттам вече се разпространява в цялата българска държава и той фактически моделира българския език. Тоест той, ко това, което наричаме български език е езикът на светите братя Кирил и Методий. Най-точно сега дали ще го наречем солунски или ще го наречем великоморавски, няма значение. Те са го създали. Впрочем те създават а книжовния език. Тоест, ако приемем, че субстратът е солунско наречие
славянско, ако имало такова, може да са били две-три. Там имаме няколко племена. Солун не е а компактно, нали български град. Славяно български. Той, че не е български, то е ясно. славянски град. А това е един сложен, нали, град с няколко съседни славянски племена под византийска власт. И от тези славянски племена естествено, че е имало в града различни колонии, различни групи, всяка със своя си локален диалект. Та светите Кирил и Методий вероятно са ползвали именно тази смесица от диалекти славянски в Солун от две-три племена,
след това в Моравия също други племена и това е техният език, езикът, който те са създали, Кирило-Методиев език. И точно този език става български, защото ние ставаме негови. Ние го възприемаме като наш език и по този начин той, славянския език на Кирил и Методий, създаден за моравските славяни, не за нас, за тях е създаден по заповед на императора и вече по божи промисъл идва в Плиска и ние ставаме негови. Ние възприемаме словото Божие. То е минало през божествена санкция. Минало е през църковна санкция чрез светостта, разбира се, на свети Методий. Това е
божествената санкция. Църковната санкция е, че и в Рим осветени и признати тези преводи. След това и в България става това нещо и те придобиват по този начин и църковна санкция тези преводи и те вече господстват върху нашия език и ние възприемайки този език го правим български, защото той става език на българите, които говорят на този славянски Кирило-Методиев език. И така, най-важното нещо, което те правят, е преводите на аа Свещеното Писание и богослужебните
книги. Но тези преводи те не са им авторите. Фактически те възстановяват преводите на светите Кирил и Методий. Това се знае от всички. И разбира се, ние сме сигурни, че тези тримата, светите Климент, Наум и Ангеларий не са донесли в България книги. Описанието у Теофилакт е много ясно. Те първо са вкарани в затвора. Никой няма да ги вкара в затвора с книги и подмишница. Това е първото, което ще им вземат и ще го унищожат. Борбата на Вихинг не е против личността
Климент или Наум или Ангеларий. Борбата е срещу делото, срещу славянския език, който се налага в Моравия, се разпространява в Моравия от делото на светите Кирил и Методий, на Методий в случая. Тоест ние сме напълно сигурни, че в затвора те не са били снабдени с книги. Освен това ние знаем, че книгите са били рядкост. Те са били много скъпи неща и по никакъв начин вихинг няма да им даде в ръцете това, което всъщност е основното, което той мрази, славянското писмо. Тоест там не са имали книги, когато са
изгонени, пребити, изгонени голи и боси и тръгват към България, те няма откъде да вземат книги. Ако биха имали, много вероятно това щеше в житията да се спомене, че въпреки че не са имали дрехи, въпреки че не са имали обувки, въпреки че това, това, но са имали книги. Няма такъв а спомен в житието, Климентовото житие от Теофилакт Охридски. То е писано, разбира се, въз основа на изгубени по-ранни славянобългарски
жития и други може би материали. Та ние сме сигурни, че те не са носили тука текстове. Друг е въпросът, че може би някои текстове са достигнали до България. Преди това при живе на Свети Методий имаме данни за един презвитер и дякон, които са били пратени в Константинопол от Свети Методий и а остават там. Те са лично подбрани от Свети Методий като явно може би много добри, много компетентни, много подходящи. Така или иначе те и и с
книги са били снабдени, така че някои от книгите, ние не знаем кои, може би чрез тях са стигнали до плиска, но едва ли всичко не можем да твърдим това нещо. Така или иначе в Плиска започва една дейност за възстановяване на целия корпус на творчеството на светите Кирил и Методий относно евангелизацията на славяните. Всички тези написани от светите Кирил Методий текстове, Свещено Писание, богослужебни,
други проповеди и така нататък, всичко това е било възстановено в Плиска. Не само, че е било възстановено, но това е било задачата на задачите. Това е било свръхзадачата. Това е било проектът. Чий е този проект? Не само на Свети Методий и съответно неговите ученици, но и на Свети Борис. Ние виждаме, че той става голям покровител на тия тримата. Фактът, че е казал на Боритаркана, че жадува за такива люде, че той е знаел. Той не е казал, прати ми ги да какво представляват тия тримата.
Ами казал: жадувам за такива люде проектът е и негов. В какво се състои проектът? Проектът се състои в от една страна събиране на целия корпус на славяноезичните текстове, Свещено Писание, богослужебни и други. Второ, тяхното копиране. Един екземпляр, ако има, той не върши работа. Имаме огромна държава. В нея по това време навсякъде се строят храмове. Служи се литургия.
Е кои са тези, които служат и на какъв език служат? Ами на гръцки. Няма какъв друг. Дотогава не е имало на славянски език, камоли на прабългарски. Тоест службите са били на гръцки. литургиите, утрените, вечерните, полунощниците, повечерията, всичко 100% на гръцки език. Никакъв друг не е имало. Проповедите вече, ако свещеникът е ромей, най-вероятно е проповядвал на гръцки и е имало някой учен българин, който да превежда на тези, които не знаят гръцки, тоест на повечето, на народа.
Дали е имало свещеници славянобългари? Тука вече е много съмнително, но е възможно да е имало и сигурно е имало, защото ние знаем, че след бунта на боилите Свети Борис много настоява за автономна българска църква, а това върви ръка за ръка с българи свещеници. Да, те може да са обучени на гръцки език, може да служат литургията на гръцки, но ако са прабългари, ще проповядват на български език, тогавашния прабългарски език. И тука пак да кажем, думата
прабългари и българи много се злоупотребява с тази тема, че не трябвало да се казва прабългари, трябва да се казва, защото иначе създаваме впечатлението, че няма разлика между славяни и българи тогава и българи сега. А то и разлика има много голяма. Сегашните българи вече от обединението на двата етноса и траките, ние сме българи, но етнически сме и Траки, и славяни, и прабългари, и келти и други. А вече цивилизационно, държавно сме членове на българската нация. В тоя смисъл българи, но това не означава, че всички сме дошли
тука с Аспарух. Не. Имало други, които нямат нищо общо с Аспарух и с българското племе, които са били тука, а именно славяните, траките също, келтите и други, които са били, знаем там какви ли не е имало тука в България, римляни, власи и прочие. Та всичко това исторически не е едно и също и затова е хубаво да се използва терминът прабългари, за да се знае, че тогава е имало огромно деление в езика между аспаруховите българи и завареното местно население, което е говорило на други
езици. Та свещениците, които са били от прабългарския род, са проповядвали на своя си език и някой е превеждал някои учени, съответно славяните на славянски. Но а целта на Свети Борис по линия на автономията не е могла да бъде постигната, ако ние запазим главенството на ромеите и на гръцки език. Това е било доста голям проблем за Свети Борис и затова той именно е жадувал за такива люди. Той е знаел за мисията на свети Кирил и Методий и очевидно в един момент
е разбрал, че чрез тази мисия той може да постигне своята културна цивилизационна автономия, визави Ромейската империя. Та проектът от страната на светите Климент Наум и Ангеларий е бил да съхранят, възстановят делото на техните велики учители Кирил и Методий и да продължат апостолската дейност сред поданиците на българската държава, ръководена от Свети Борис. А разбира се, неговата идея, неговата задача, неговият проект е бил да
християнизира държавата въз основа на изпратените му от Бога мисионери, велики мисионери, светите Кирил и Методий в началото, а сега вече и на крака идват техните ученици. Азбуката, на която са писали всички ученици на светите Кирил и Методий е била глаголицата. Трябва неуморно да повтаряме, че за учениците на светите Кирил и Методий, за Климент, за Наум, за Ангеларий, за Константин, презвитер Константин, писанията на светците Кирил и Методий,
дадени им от Бога, не са подлежели на коментар. Ти да се отказваш от тези благодадени свещени писания и да правиш някаква адаптация на гръцката азбука е било отстъпление от великата традиция. Така че те са работили на глаголица. Кирилицата се появява по друга линия и с други цели, с цел опростявания и прочие, но тя не е сакрална. Кирилицата не е а високо уважавана. Тя е както сега нали български език се пише на в GSM-ите на латиница, нали,
една такава малко деградираща м азбука. стои нелепо, но така или иначе в последствие, особено след идването на ромеите, които унищожават първото българско царство, те естествено, че а не са подкрепяли по никакъв начин глаголицата, докато кирилицата е била най-лесната, понеже е свързана, основана на елиницата, на гръцката азбука. Така че по това време горе-долу преходът между двете азбуки е бил осъществен. Дотогава са се използвали и двете. Официалната, сакралната и една друга, малко по-така
простонародна, да я наречем, а кирилицата, която лека-полека по време на ромейския период се изравнява и надминава глаголицата и след това вече господства. Освен преводите, възстановяване на корпуса и неговото размножаване, това е много важно, че той трябва да се умножи в преписи. Не е въпросът да имаш един екземпляр, а достатъчно за бъдеща църковна употреба и не само бъдеща. Заедно с това са се готвили и кадри, защото тези тримата и с, да кажем, помощта на презвитер Константин, четирима,
може да е имало и други, които не се споменават изрично поименно, но да кажем пет, шест, седем, те не са могли да свършват цялата тази огромна преписваческа дейност. Тоест трябвало е непременно да се създадат техни ученици. Ние знаем от Теофилакт, че когато Свети Климент отива в Македония, той е имал 3500 ученици. Ако имахме жития на Свети Наум или на презвитер Константин или на епископ Константин, може би щяхме да знаем колко ученици са имали те в Плиска, пък и самият Климент, докато и в Плиска,
той е създавал ученици, щом там създава 3500, тука поне 35 сигурно е създал за времето, когато е бил в Плиска. Но по-важното е да знаем, че те са създавали и ученици. Те са създавали и кадри. Сега едните са били преписвачи, другите са били духовници, монаси и така нататък. Някои са били едното и другото. Но така или иначе това е също много важно. Не се пишат само върху пергамент текстове, а върху скрижалите на сърцата на млади български будни младежи. се отпечатва свещеното дело на светите Кирил и Методий. Те стават носители на това дело. Това е фактически второто
поколение след тези равноапостоли, седмочислениците. И тука нека да кажем как можем да наречем това дело. Първо, това дело несъмнено е апостолско. Второ, то не е самобитно. То е започнало със светите Кирил и Методий в Моравия и тука е пренесено. Така че ние можем да го наречем това събитие, което честваме 1140 години, пренасяне на апостолството. Нека да чуем едно песнопение, след което завършваме.
да изправи [музика] молитва моя яко кадило пред Тобою [музика] въздеяние [музика] руку мое. жертва вечерняя Какво щеше да стане, ако не бяха дошли
учениците на светите Кирил Методий в 886 година в България? Най-вероятно мисията на светите Кирил и Методий щеше да пропадне, защото ние знаем от Теофилактовото житие, че Свети Методий във Велико Моравия е имал 200 души ученици. презвитери, дякони, поддиякони, 200 души. След гоненията някои вероятно са се огънали и са казали: "Добре, ще изпълним а булата на папата и вече няма да проповядваме на славянски език." Точка, защото папата Стефан V издава такава була. Други
са избягали, както Климент Наум и Ангеларий бягат към България. Онези са избягали на север, на запад, на юг. От тях нямаме никъде такова пренасяне на апостолството, славянското апостолство. Да. Някои от тях може би са покръствали някакви езичници, което е по-малко вероятно, защото тези държави, повечето от тях вече са били покръстени и тъй като там езикът е бил латинския, много трудно можем да си представим, че те нали ще станат някакви големи покръстители. Те трябва да се впишат в
църковна структура. А впишат ли се славянски език и табу вече? Тоест така или иначе там тази традиция е изчезнала. Така че от тези 200, ако приемам, че в България са дошли 10, едва ли са били много повече. Другите не са пресъздали това апостолство никъде. И защо в България те успяват? Поради една единствена причина, поради Свети Борис. Ако той не ги беше приел, ако не им беше дал възможност да работят, какво щяха да направят? Най-много по
някакви пещери да се крият, в някакви частни къщи да проповядват и резултатът щеше да бъде както е бил в централна и Западна Европа. лека-полека това щеше да замре, защото в тези среди откъде ще намериш пергамент, откъде ще намериш сподвижници и така нататък, пък и може би самите те едва ли щяха да имат такова дръзновение да се вземат така с такава задача. При Свети Борис обаче става точно обратното. Той им дава, създава идеалните условия да работят и
аа те започват да работят. Защо казваме, че това става в 886 година? Защото ако приемем, че главната цел е била възстановяване на корпуса и допълването му с това, което липсва, виждаме тея триодните а произведения, които за които Георги Попов написа своя магнум опус. А всичко това е трябвало да бъде свършено, когато Свети Климент заминава за Македония, пратен от Свети Борис, това много вероятно означава край на тази първоначална мисия. Тя била вече
завършена, защото каква друга причина е имало да го праща, ако тука е имало приоритетна, тя е била супер приоритетна мисия и за едната, и за другата страна, и за Свети Борис, и за седмочислениците. Това трябва да се възстанови. Неслучайно живяха и умряха Свети Кирил и Методий и ние сега да зарежем тяхното дело и да служим на гръцки или на латински. Не. Нашата задача е да възстановим всичко и Свети Борис иска същото. И той няма спешна работа в Македония да праща Климент. Спешната работа е тази. Тя е приоритетът на неговия живот.
След като вече тя е свършена, разбира се, че главният мисионер Климент, най-талантливият мисионер ще бъде изпратен на другия край на държавата, а пък другите ще останат в столицата Плиска. Но краят на събитието, за което говорим, пренасянето на апостолството, приема на носителите на равноапостолската дейност на светите Кирил Методий в Близка. Края на тази на този период, ключов период исторически това събитие е именно заминаването на свети изпращането на
свети Климент в Македония. Междувременно знаем, че Свети Ангеларий умира в плиска. Това е било един знак за всички, че никой не знае колко дни му предстоят. Трябва да се бърза, да се свърши работата. Сега, доколко Свети Ангеларий е участвал в тази работа? Той е бил един от корифеите, както знаем, от житието, един от седмочислениците, но колко време е живял, месец, два, не знаем. И затова няма как да го определим, но а много важна е ролята на презвитер Константин. Очевидно той е един от
най-активните в това отношение, така че работата е продължила след 86 година Климент в Охрид, а Наум и Константин и други, разбира се, в Плиска. Ние говорим през цялото време единствено е само за Плиска. Преслав пак да кажем, той се появява на картата едва след маджарската война. По повод на маджарската война Свети Борис вижда, че Плиска е уязвима от конен народ и затова изтегля столицата в планината, където може да където конницата е слаба. И затова а смятаме, че това става в последните години на ти век, но не по-рано от
97-8ма година, някъде към 99та, с оглед на необходимата подготовка. Ти не може да преместиш столицата. Никой не те кара впрочем да я преместиш, ако нямаш готовност. А за да има готовност, трябва да има време за работа, за строителство, за прехвърляне на институциите на някои институции, не всички. Плиска продължава да бъде старата столица и свещения град на България. Така че а работата продължава. А кога Свети Климент заминава, има различни изчисления, които обаче са много закръглени.
Ако пак споменем Георги Попов, който ги е изчислял, той смята, че 86 година, впрочем не той, всички смятат 86 година, че той е заминал. Кога през 6-та, кой месец, ние не знаем, но трябва да кажем, че няма никакво значение дали е юли, септември или октомври. Важното е, че след като са свършили основната работа, това е очевидно смисъл на тяхното стоение в плиска и на тяхното съвместно творчество. Тука е много важно, че съвместното творчество е доказано от самите а извори. И така, какъв е изводът
от хронологията? Изводът е, че учениците на светите Кирил и Методий някъде през есента или зимата на 85-86 година, едни тримата през Дунавския път през Белград. други през пазара на робите във Венеция, откупени, закарани в Царигат и препратени в Плиска, но в крайна сметка те се събират в Плиска някъде в началото на 86 година или в края на 85-та, след което
се заемат с цялостното възстановяване на делото на апостолското дело на Свети Кирил и Методий и завършват това дело в Плиска в рамките на няколко месеца, може би година. Не е изключено Свети Климент да е отишъл в Македония някъде 87-ма година. Нищо не противоречи, защото аа данните, които имаме в житията са беше 10 години тука, после седем години там, но седем години и три месеца или седем години без три месеца. Никой не казва и в жанра не се практикува. На едро се смята и затова ние плюс-минус три месеца винаги трябва да допускаме.
Така че е възможно и пълната година 86 да е била посветена на този труд. А ако са дошли малко по-късно, да кажем февруари или март, както някои твърдят, 86-та и Климент, ако са свършили много бързо работата, тоест ако на място е имало вече някои от книгите готови, но пак се изисква, пак да кажа, създаване на кадри на ученици, преписвачи и така нататък, а допълване на текстовете, създаване на нови текстове, имаме ясен пример за съдействие на презвитер Константин и епископ и Свети Климент. Той още не е бил епископ,
а в 86 година в Плиска. Така че някъде а до края на 86 година този а труд е бил завършен и вече от тогава нататък Плиска става столицата на славянската християнска цивилизация. От нея започва да се рои православнославянството в посока, пак да кажа, Охрид първоначално, втори път към Преслав, трето към Сърбия, към Русия и прочие и прочие. Но събитието, което ние честваме сега и което трябва да честваме като второ по важност в българската в
цялата българска история, пренасянето на апостолството е станало именно основно в 886 година. Без този труд, без помощта на Свети Борис, това дело нямаше да се осъществи. И затова ние трябва да подредим, да преподредим разказа за тези събития, така че да бъде достоверен, така че да бъде верен към изворите, към историята, към смисъла на това дело и по повод на различни годишни. Дали ще го вкараме в календара с някаква дата, може би това е най-доброто, да имаме специална дата, посветена на това нещо.
или само такива годишни на всеки 10 години като юбилей, но все пак църковната практика на опаметяване на важните събития ни задължава да го направим. И поне тази година имаме повод да си спомним Великата 886 година. Нека да се опитаме да направим кой колкото може, за да м изясним и редица бели полета засега. Останали бели полета, които с работата постепенно ще се запълнят. >> Светоглед. Предаването за православен
поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров.