Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е Отвореното за греха общество. В предишната беседа, път номер 168, озаглавена Престъпление и грех, обсъдихме как модерните мантри за така нареченото върховенство на закона и така нареченото правова държава са всъщност несъдържателни. Защото естествено, че няма държава без закони. Т.е. няма правова държава. Самото понятие за държава предполага непременно, че съществуват закони, т.е. че има право. И другото нещо е, че няма закон, който да не претендира за върховенство. Някой издава закон, но каза, ме не, той върховен не е върховен, ма правите каквото се искате, да не го спазвате. Няма такава. Никога не е имало. Всеки закон претендира за върховенство и всяка държава е правова. 100%. В този смисъл, да се стремим към върховенство на закона и към правова държава, това е един нонсенс. Нещо, като да се стремиш към мокра вода. Това е всъщност една димна завеса, която прикрива двойната смъртоносна болест на нашата цивилизация. Тя е една болест с две лица. Една смъртоносна болест с две лица. Първото и най-важното е безбожието на секуларното общество. И второто е безцелността на либерално-демократичната цивилизация, в която живее. Тя няма цел.
Другите общества имат някаква цел. Християнското общество има ясна цел. Напълно ясна. Комунизма, нацизма имат свои цели. Погрешни. Заблудени. И съответно злотворни. Но те са злотворни не защото се стремят към злото, а защото са погрешни. Защото са безбожни. Но те имат някакви цели. В този смисъл те са нещо като отровен двойник на християнската цивилизация. Чиято цел е Царството Божие. Христос. Те са отровни двойници. Те създават лъжливи идеали.
Фалшиви идеали. Но имат някакви идеали. И структурират обществото съответно с този идеал. Докато нашата либерална демократична цивилизация, няма цел, няма идеал и нещата са оставени на самотек и на саморегулиране. Така че тази безцелност, това саморегулиране изглежда много добре. Всичко се саморегулира. Но тази безцелност всъщност е една смъртоносна болест на нашата цивилизация. Тази безцелност ще и изеде главата. Така че тези мантри, върховност на закон на права държава, всъщност създават хранителна среда за небивало в историята избуяване на греха. Тогава ние направихме различения на двата вида грях. Единият е престъпление, другият не е престъпление на светските закони. Единият грех, убийство, кражба, лъжесвидетелство, насилие и прочее, е едновременно и грех спрямо Бога.
Бог е забранил убийството, забранил е кражбата и прочее. Но това е и престъпление на светските закони. И се преследва от светските закони. Можем това да ги разграничим, тези двата вида грех. Защото иначе се получава една мешавица. Нека да го наричам този вид твърд грех. Едновременно грех и престъпление. Има обаче грех, който не се преследва от закона, не е престъпление. Нека да го наричам мек грех. Чревоугодието, блудството, щеславието, сребролюбието, гордостта и прочее. Той престъпва Божия закон, но не се преследва в секуларната, либерална държава. Така че е много важно да правим на тази разлика между мекия и твърдия грех. Защото ние, когато правим право от държава и върхонства закон, нали се борим срещу твърдия грех. И създаваме инкубатор. Идеална среда за развитие на мекия грех.
Защото той не се преследва, да кажем, в традиционните общества. Условно наречени феодални, робовладелски и прочее. Това са едни фалшиви етикети. Но да ги наречем така, защото казваме робовладелско общество. Кога е живял Господ Иисус Христос в робовладелското общество? Ама чакай! Господ Иисус Христос не е бил роб и не е владел роби. Св. Павел не е роб и не е владел роби. Св. Петър не е роб и не е владел роби. Еми, тогава какво значение има етикета робовладелско общество? Главните, Св. Иоан Кръстител не е бил роб, не е владел роби. Нито един от апостолите не е бил роб и нито един от тях не е владел роби. Т.е. етикета е подвеждащ. Но да се върнем към това, че нашето общество е най-доброто за свободата на мекия грех.
Това е много важно, защото мекия грех ще унищожи човечеството, човечката цивилизация. Твърди грех чрез убийства ние няма да се изпоубием. Има закон, който пречи на това нещо. Няма да се изпоубием чрез убийства и чрез кражби няма да се изпокрадем. Но чрез разврата да, ще се развратим. Може да се стигне до всеобщ законен разврат. Т.е. тотално озаконяване на всички видове разврат, които не са подвластни на светския закон. Т.е. не пречат на греховното битие на ближния. Ако почне да му пречиш с твой грех, да кажем, с кражбата, тогава законът се намеса. Ако не му пречиш, примерно с щеславието, или с половите извращения, или с чревоугодието, или с сребролюбието, тогава законът те преследва. Така че виждаме, че основните китове, на които стои либерално-демократично общество, а именно пазара, рекламата, медиите, гоненето на печалба, приватизацията и прочие, всички те поощряват мекия грех. Рекламата от сутрин до вечер ни обстрелва с варианти на мекия грех. Къде е блудство, къде е чревоугодие, къде е сребролюбие, къде е гордост, щеславие. Ние сме ежедневно възпитавани от нашата безбожна цивилизация в мекия грех. Днес ще продължим разсъжденията в сходна посока, като разгледаме още една от мантрите на нашата посткомунистическа съвременност.
Понятието за така нареченото отворено общество. На времето, когато се появи за първ път института отворено общество, в България, ние го приехме за чиста монета, като една невиждана до тогава у нас културна благотворителност. Един богат човек дава пари, за да ни помогне в тежък момент. Съответно, идеята за отворено общество се смяташе за един идеал, към който да се стремим, като пост-комунистически люди. После постепенно, когато отворено общество стана поминък, стана начин за издигане в кариера, стана лост за въздействие върху политики, пари и така нататъка, се демонизира Джордж Сорос, че един вид, той е използвал красивия идеал за отвореното общество, за да прокара нещо друго. Свои скрити интереси, дали финансови, дали властови, дали политически, друго въпрос, но това беше идеята, че това е всъщност злоупотреба от негова страна с красивата идея за отвореното общество. Ние обаче не знаем сърцето на Джордж Сорос. Никой не го знае, освен Господ. Господ е единственият сърцеведец. И затова ние не знаем дали той е един филантроп, един идеалист, който впряга своите милиарди в осъществяването на своите идеи. Със всички средства, разбира се. Или, че идеала за отвореното общество е фасада, зад които той дърпа конци като един макиавелистичен такъв властовик. Т.е. той злоупотребява с тази идея. Тук ние не се занимаваме нито с конспиративната теория, която според мен не е вярна, нито с идеалиста филантроп, който като човек и то като богат човек сигурно се изкушава и сигурно има много и много грехове като човек. Ние с това не се занимаваме. Ние се занимаваме с идеала на отвореното общество в чистия му вид и доказваме днеска, че този идеал е злотворен. Той е зло. Той е една невярна научна теория.
По същия начин, както самото понятие за отворено общество се бори срещу марксизма, като една невярна и доказва, че това е една невярна научна теория. Точно така е. Марксизма не е вярна научна теория, но теорията за отвореното общество също е една лъжлива утопия от тези псевдотеории, псевдонауки, за които се казва, че пътя към ада е послан с добри намерения. Ето това е едно такова добро намерение, което постила пътя към ада. Две думи за предисторията на понятието отворено общество. Казвам понятието не случайно. Защото освен съдържанието на това понятие, има и две думички. Отворено общество. Защо се използват тези думички, а не се казва либерална демокрация? Каква е разликата между отворено общество и либерална демокрация? Аз не виждам някаква практическа разлика. Либерална демокрация винаги е имал. От XVIII век и XIX век има такава теория и практика. Проектието отворено общество е така или иначе словесен образ. Този словесен образ за пръв път е въведен от френския мислител Анри Бергсон в неговата знаменита книга "Двата източника на морала и религията". Това е две думи само за Анри Бергсон. Макар, че понятието отворено общество "у Сорос" и у неговия идеолог Карл Попър е различно със това на Бергсон, много различно, но думичките ги въвежда в европейска мода именно Бергсон. Това е две думи за него. Той е така типичен мислител, интелектуалец, баща му от полско-еврейски произход, майка му от англо-ирландски произход, живее във Франция, получава блестящо образование, защитава докторат в Парижския университет, в 1914 година става член на Френската академия.
После прави една много интересна международна дипломатико-политическа кариера. По време на първата световна война в Щатите, във връзка с американския президент Уудро Уилсън, с цел да се формира Лигата на нациите на сегашното ООН. След това през 1922 година става президент на Международна комисия за интелектуално сътрудничество, което е предшественик на ЮНЕСКО. Той е правил една доста сериозна международна кариера и става много уважаван като фигура. Има един дебат с Ейнштайн и така нататък. Име голямо и в 1927 получава Нобелова награда за литература. Той е един литератор, един словесник. Той не е точно учен. И неговата книга "Двата източника на морала и религията" като научно четиво за мен е доста спорно, доста неубедително. Но като литература, като лутания на един мислител, на един европейски ум, представява интерес. Другият въпрос е, че някои крилати фрази от тази книга влизат в европейско обращение, защото ги казва Анри Бергсон. съосновател на ЮНЕСКО, съосновател на Обединените нации, носител на Нобелова награда. Престижа на името му, помага това, което каже да стане крилата фраза. Такова е, включително, и понятието за отворено общество и затворено общество. Но Бергсон, това понятие е съвсем различно, да не кажа противоположно на това, което разбира Карл Попър по-късно. Бергсон смята, че затвореното общество е по-скоро едно добре регулирано, правово, институционно общество, интелектуално, умозрително, да го наречем Френската република по това време.
А отвореното е това, което съдържа появленията на героя, на светеца, на мистика. Тоест пробива е пробив на рационализма, по посока на ирационализма. Рационалното не му стига. Затвореното в рационално съобщество не е достатъчно и затова героя, мистика, светеца правят пробив и това е отвореното общество. То се отваря към мистиката, към отвъдното. Самия Бергсон си е атеист. И това е много интересно, че и тримата, за които ще говорим - Бергсон, Карл Попър и Сорос - са от еврейски произход и някой може да каже към някаква еврейска конспирация. Не точно. Няма еврейска конспирация, но и тримата са атеисти. Защото еврейския народ, когато бива изгонен от Иерусалим и когато еврейския храм бива унищожен и всички святини изчезват и богослужението прекъсва, е много трудно да бъдеш така вярващ в юдаизма. Защото нямаш святост, нямаш практика, нямаш свято място. Много естествено, мнозина юдеи, особено в модерните времена, станат атеисти или да развият някаква такава религия умозрителна, както е Спиноза. Бергсон, който е точно такъв атеист, рационалист в ограничение смисъл на думата, защото истинския рационализъм не е рационален. Той вижда своите граници и вижда мистиката, че тя съществува. Бергсон е точно такъв истински рационалист, който вижда, че рационализма в тесния смисъл е ограничен и безплоден и иска да го пробие по посока на мистиката. И той де факто става християнин в края на живота си.
Все повече се доближава до римокатолицизма. И тука стигаме до един интересен човешки парадокс, че Бергсон е бил на път да се кръсти в лоното на римокатолическата църква. Но точно тогава започват гоненията срещу евреите в Германия, но покрай Германия в част от Европа, в Австрия и т.н. И се надига един такъв нацизм и в Франция, и в Англия. Имаме много силни тенденции в Щатите. Те не са на власт, но се появяват. Освен това Германия става опасна и експанзивна. И затова Бергсон не приема християнството, за да ни излезе, че поради страх от нацизма е станала християнина. За да се измъкне, защото приема християнството, вече не се разпростира върху тебе антиеврейските закони и действия. И той заради това, което е една доста бих казал, ако е вярно, защото той може да се е покръстил тайно. Това е възможно да се е покръстил тайно пред Бога, а пред хората да не излезе, че е страхливец, да не казва. Това е една достойна позиция, бих казал. Макар, че още по-достойно би било да каже: "Братя, аз приемам Христос не от страха, защото той е истината". Но и другото е достойно да поеме минусите на своето еврейство, но пък да си бъде християнин пред Бога и пред църквата. Макар и тайно.
Все едно, официалната версия е, че той не приема християнство и изглеждаше това е истината. На гробно му няма кръст на неговото име върху на гробната плоча. Така че и няма някакво разпореждане да кажа: "Завещание е 50 години след смъртта му да се отвори да каже: "Братя, аз понеже не исках да изглежда, че съм страхливец, затова не обявих, че ставам християнин, но съм християнин, защото вярвам в истината, вярвам в Христос". Най-вероятно не го е направил и си е умрял некръстен, но така или иначе тая тема е интересна. Защото Карл Попър, който поема темата за отвореното общество, има точно противоположното поведение. Той пък избягва от проблема, от преследванията. За добро или за лошо, но вместо да е като Бергсон да казва: "Аз ще си поема всички минуси", той казва: "Не, не, без мен". И избягва. Но за това ще говорим след малко. Нека първо да чуем едно песнопение. Абонирайте се! Слава туй, си святам туй, си святам туй! Слава туй, си святам туй, си святам туй! И така стигнахме до автора на книгата "Отвореното общество и неговите врагове" - Карл Попър.
Той е роден в 1902-та и умира в 1994-та, т.е. наш съвременник. Роден е в Виена, в Австрия от еврейски произход, но жителите му са приели протестантството. По една и друга причина. Това е типично, между другото знаем, че и Маркс е бил такъв и други. Високо образовано семейство, баща му е имал библиотека с 10 000 тома. Попър прави академична кариера. Свърза се с знаменития Виенски кръг, учени, философи, които се занимават с теория на познанието и т.н. е едно от големите интелектуални центрове на Европа между двете войни. И тук е точно това, за което говорим - това избягване от проблема, за което ние не го осъждаме, просто го коментираме, че е само така. Но какво прави той? Когато започва да се... Той започва да пише някакъв научен труд за теория на познанието. И когато вижда, че загрубява играта, че се появява нацизм. Той живее в Виена, разбира се. Но в Германия имаме вече нацизм след 1933 година.
И тогава какво прави Попър? На бърза ръка, значи той работи върху един голям труд, но понеже иска да напусне Австрия, да отида някъде, където няма да гонят евреите, предно в Великобритания най-сигурно, защото вижда, че Германия е експанзивно настроена. Хитлеровите речи са недвусмислени. Още преди да вземе властта. Никой не се е прави илюзии. обявява на всички. И Попър вижда, че в този свят на Хитлера за него няма място като еврей. И затова той решава на бърза ръка да издаде своят труд по теория на познанието, който бил в два тома. Не, ще го направя в един том по-бързо, само и само да има една книга в ръка. Един сериозен научен труд, за да си търси работа в Англия. И действително, 1934 година, една година след идването на Хитлера на власт, но ние знаем, че между времето имаме пожара на Райхстага, Лайпцигските процеси и изобщо много сериозни заявки на Хитлера, че работата загрубява. Попър заминава за Лондон. С книгата "Подмишница", 1936 година. Взима си отпуска и заминава за Лондон, за да си търси работа. И действително, постъпва там на работа. А в 1937 година заминава чак за Нова Зеландия, където стои до 1945 година. Това е много интересно. Чак в Нова Зеландия, защото Великобритания, добре, там не преследват евреите, ами ако Хитлер завладея Великобритания, какво правим?
Така че във всеки случай отива в Нова Зеландия и ако приемем, че тя му е харесала, че нарочно е отишла там, Защо не остана там до края една живота си? 1945 година се връща в Англия. Ние разбира се не можем да го обвиним за този инстинкт на самосъхранение. Всеки човек има това право. Но, кое е важното за нас в случая? Важното е, че има комплекс от Хитлер, има комплекс от нацизма, има комплекс от тоталитаризма. Освен това той е бил привърженик на левите идеи, като повечето евреи по това време, те са левичари. Залитът е към марксизма, естествено, нормално за млад човек. Но един ден попада там в някаква кръвопролитна сцена на протести, които водят до кръвопролитие. Той се отвръщава от тази част на левичарството, тази революционна насилствена част на левичарството. И разбира се, лека по лека развива и антикомунизъм, антимарксизъм. Така че, когато пише своята книга, и това е важното за нас, за това говорим тези биографични детайли, за да разберем проблема на Попър. Той пише тази книга за отвореното общество и неговите врагове в Нова Зеландия и я завършва в 1943 година. Тоест, на средата на Втората световна война. Втората световна война започва в 1939 година още.
В 1940 година пада Франция и почти цяла Европа под властта на Хитлер. Тоест, проблема е абсолютно свръхзлободневен. И естествено, че Попър е под силното впечатление на това нещо. 1941 година започва войната с СССР на Германия. Междувременно продължава войната с Англия. Междувременно щатите влизат във войната. И се получава нещо много интересно. Войната са тримата големи. Единия е Хитлер. Другият е Сталин. Третия е Черчилл Тире Рузвелт. Те са едно и също. Англо-саксонския, либерално-демократичния свят. Имаме три алтернативи. Нацистка, комунистическа, либерално-демократична.
И Попър пише тази книга на практика, за да докаже правилността на либерално-демократичния англо-саксонския модел на обществото. Това е важно да го знаем, защото Попър твърди, претендира, че това е едно научно изследване. А не, че е политически ангажиран. Не, той като учен, обективно гледа на нещата и вижда кое е вярно, кое не е вярно. В този смисъл неговите цели са научни, но условията в които работи го отласкат към един политически избор, така че неговата книга е политическа и лична. Минала през неговата биография. Книгата "Отвореното общество и неговите врагове" е имала няколко варианти за заглавия. Едното от тях е "Трима лъжепророци" - Платон, Хегел, Маркс. Това е най-показателното от всички заглавия. Накрая остава "Отворено общество и неговите врагове". но за мен най-показателното е "Тримата лъжепророци" - Платон, Хегел, Маркс. Действително книгата с това се занимава, изследва и опровергава обществените теории на Платон, Хегел и Маркс. Като тук е много интересно, че цялостното начинание на Попър е парадоксално, защото той се бори срещу един вид теорият на обществото, че не била да има такива "историцизми", как той ги нарича. Телеологически историцизми, т.е. възглед за историята, според който възглед, историята има смисъл, има закони, на които се подчинява, в този смисъл тя може да се предвижда, т.е. може да се пророкува. Това ги нареча "лъжепророци" - Платон, Хегел и Маркс, защото те се опитват да направят една конструкция от историята и да кажат, т.е. започват така и стига до там и ние можем да предвидим на къде върви.
Това са фалшиви пророци, и книгата е един вид развенчаване на тези теории за обществото. Но, но, по един много елегантен начин, той проверява себе си. Защото неговата теория, че историята не може да има смисъл, че тя не може да се вкара в някакви познаваеми железни закони и не може да се предвижда, а трябва да се остави на самотек и да се поправя ходом, хода на събитията. Всичко това, в крайна сметка, също е една теория за историята. Тя е също един историцизъм, телеологичен, само че по-особен. Но ние няма да влизаме в тази логическа страна на неговата работа, защото нямаме време, освен ако някой ден не решим да продължим темата. Това е много интересна, защото ние, което не сме свикнали да смятаме, че има конструкти за света, проекти фашистски, комунистически и т.н. Има едно нормално общество, в което няма светло бъдеще, няма голяма цел, но то всъщност е най-готиното, защото те оставя да си бъдеш себе си. Какво ще правим? Утре ми ще видим. Няма да стоим комунизма, няма да стоим хилядолетния райх, а ще живеем още от същото. А какво ще бъде след хилядата година ми още от същото? И тогава ще видим. На място ще решаваме. Попър се опитва това нещо, което някакси е аморфно да го вкара в някаква научна форма, да докаже неговата достоверност, неговата правилност. И по този начин много иронично, без да усеща иронията, и той става лъжепророк, и той става конструктор. Но неговата цел на движението на историята става само цел. Още от същото. Значи това, което в момента е, то е добро и ни е още от него. Значи това ти е конструкцията. И той казвайки, че ние не можем да познаем бъдещето и така нататък, всъщност влиза в ролята на ментор, на пророк, на човек, който знае.
Както каза Сократ, аз знам, че не знам. Има една такава ирония в неговата конструкция, че няма конструкции. Доказателство, че няма доказателство. И така, главният проблем е така речният историцизъм. Или историзъм, да го наречем малко по-простичко. И отвореното общество, т.е. либералната демокрация е противопоставена на този историзъм. Като ярки представители на историзма, Попър взима трима идеолози: Платон, Хегел и Маркс. Платон, той го противопоставя на Сократ и на някои от другите философии от това време. Той смята, че по това време в Атина, малко преди Платон, е имало великото поколение на демократичните философии. Един от които е Сократ примерно. Обаче идва Платон и започва да внася ред в нещата, да диктаторства и чрез своя труд, своя диалог държавата, той създава едно такова тоталитарно общество. Така че първия том на книгата "Отвореното общество и неговите врагове" се занимава именно с Платон. като най-лошия, защото убива идеята за демокрация. Той въвежда едно иерархично общество Платон и смята, че трябва да има иерархия, трябва да има един просветен монарх, философ, цар, той трябва да управлява, той трябва да бъде възпитаван, отглеждан, обучаван на най-високо равнище. а народът си остава изпълнител. Той не е за тая работа, не могат всички да бъдат управници.
Т.е. въвежда се една такава иерархия в обществото, въвеждат се едни закони, които са справедливи, но непроменяеми, в този смисъл се спира развитието на обществото. Попър твърди, че Платон е представител на аристокрацията, атинската аристокрация и вижда, че в негово време започва да се клатят устойте на обществото и за това мечта е за един от минал такъв златен век, където имало ред и закони и порядък, а не такива промени. Платон е дивит против промените, според Попър и за това създава своята идеална република, идеалната държава, в която си има ред и нещата не се променят. Обществото следва вечни закони, един хармоничен ред, хората се подреждат иерархично в обществото и посредством щедроста, благородството, любовта помежду им, те са си добре, всеки на своя. Робът си е добре като роб, защото господаря му се отнася разумно с него, добросърдечно и така нататък, царя управлява разумно, не злообтребява властта и по този начин, чрез възпитаване на нравите, изпазване на добрите закони, се подържа тази иерархия, която обаче, според Попър е тоталитарна. Тя съдържа в корена си тоталитализм и в този смисъл тя е погрешна. Това е спиране на прогреса и връщане назад спрямо предишното великото поколение на Сократ и други подобни, които създават една либерална среда, една неподредена среда, която дава възможност на индивидуализма, а не колектива. От Платон, казва Попър, главното е държавата, колектива и човека се вписва в нея. Това казва Попър е следствие от предишното такова племенно, семействено, т.е. затворено. Племето е затворено, семейството е затворено. Докато Атинската империя, Атинската морска империя, попер смята, че е нещо положително, тя разбива той трибализъм, тази племенност. Вече не са племената важни, а една по-голяма държава, която разбива тази затвореност. Той оправдава Атинския империализъм, който пък за Платон е нещо недобро. Той е дестабилизация на обществото. Много важно е, че по-първо веждано такова деление между историцизма, който има проект за бъдещето, има проект за смисъл на историята и свежда своите действия като следствие от този проект, някаква идея за идеала. А противопоставено на това е социалното инженерство. Имаме социален инженер, който няма проект за светлото бъдеще, за идеалното общество, а поправя грешките наслед друг, когато се появяват. Появяват се грешки и социалния инженер ги поправя. При това, социалното инженерство той пак дали два вида.
Единия вид е утопичното социално инженерство, пак с голям проект. Ти поправяш по посока на някакъв идеал и социалното инженерство на парче. Тук и сега имаме този проблем и трябва да го решаваме. Така че Попър е на страната на социалното инженерство. Той смята, че мега идеите за това как да се организира обществото не са добри. Поради просто причина са много сложни. Хубаво, ти имаш някакъв проект за как идеално да организираш обществото, но ти нямаш опит. Ти не си желал в това общество да му видиш минусите. Наизуст го конструираш, то е свърхсложно, ти не можеш да го предвидиш и поради тази причина се стига до големи провали. Докато социалното инженерство на парче няма такива мега идеи и те са по линия на проби и грешки. Пробваш едно нещо, не върви, поправяш се, пробваш друго и така вървиш напред. После ще усъдим защо това е в корена си напълно погрешна теория. Попър различава методологията на обществените науки и на природните науки. Той смята, че природните науки много правилно действат с проби и грешки. Те нямаш предварителна идея, а гледаш действителността и спрямо нея извеждаш законите.
Те не съществуват в главата ти, а от практиката се извеждат. И по този начин действаш не вид на парче. Докато обществените науки имат, според Попър, такъв уклон да имат някаква предварителна идея. да имат някаква мега идея, от която да се извежда практиката, да се извежда ежедневието. Той казва Попър, не е правилно. Трябва и обществените науки, както и природните науки да са по-скромни и да се занимават с феномените от действителността. Виждаш как върват нещата, опитваш се да ги подредиш в някаква взаимовръзка логична и оттам вече да извлечеш това, което трябва да се прави. Виждаме тук конструктивната грешка в конструкцията на Попър. Защо? Защото той говори за трима лъжепророци - Платон, Хегел, Маркс, но не говори за истински пророци. Може да кажа: "Добре, Моисей, Христос, Платон и другите". Защо той не се заема с истинските пророци и с Богочовека Иисус Христос? Защо не се заема с християнството като мега идея, като проект? А се занимава с "Вадя нощ на умрели кучета", защото по негово време Платон естествено, че не е актуален. Хегел - няма някой хигелианец, който да управлява света и нещо подобно. Марксизма в голяма степен е опроверган, включително от практиката в СССР.
Вече се е знаело и за концлагери, за тези всички работи, за колективизацията, за големите вълни на насилие и т.н. Защото СССР е бил едновременно и притегателен, но и блъскващ. Мнозина левичари са възторжени, привърженици на комунистическата революция, но мнозина са включително и разочаровани. По негово време имаме вече вълна от разочаровани бивши комунисти, които пишат книги и т.н. Така че сталинските процеси в 1937-38 година са били шамар за лявата интелигенция. И за това критиката на Попър е срещу умрели кучета. Защото той не смее да критикува християнския проект. Християнското пророчество. Ето това е много важно. Божиите закони. Защото, добре, ние на парче ще променяме нещата, ама няма ни вечни закони. Платон, изгража кият своята иерархична държава, той не е познавал християнството. Той е смятал, че трябва да има вечни закони и че има вечни закони, но не знаел кой ги дава. Дава ги Господ. Щом има Господ, значи има вечни закони. Значи има идеална държава, ама тя не е от този свят, тя е от другия свят. Царството ми не е от този свят, казва Христос.
И приключва въпроса. Тук дали ще бъдеш роб, дали ли ще бъдеш цар, а истократ няма значение. Важното е истинското царство. изпитна сесия на нашия земен живот, а реалността започва след смъртта. Там е иерархичната държава. Но не платоновата земна. Той така я привижда за човека, защото не е познала Христа. Попър, който много добре знае за Христос. Си затвари очите. Не смея да се опълчи и да каже, това е лъжа и не е вярно. А вади нож на Платон, Хегел и Маркс. Така или иначе, в първия том той се занимава с Платон и го разбива на пух и прах. Смята, че той е предател спрямо. Сократ, тоталитарен мислител и враг на индивидуализма. И че държавата, според Попър, трябва да бъде
построена така, че не протекционизъм. Тя трябва да предпазва гражданските свободи. Това е дължността на държавата. Да отстоява, да предпазва, да слага под твоето покровителство гражданските свободи и толкова. Не чрез пълно абдикиране, но по-малко държава, по-хубаво. И законите трябва само да гонят, така да се каже, противениците на свободата. Там, като се получат такива врагове на свободата, терористи и така на т.н. не може сам да се справиш. Това е неговата идея. И смятят, че самата идея за философ цар на Платон е свързана с тоталитаризма. Така че, трябва да имаме, казва той, социално инженерство на парче, а не да се занимаваме с утопични инженерства или още по-лошо с някакви мега проекти, някакво светло бъдеще, което да се нахлузва върху обществото и да налага тоталитарна стоя за осъществяване на тези проекти. Той казва така, това е много важно, че доброто социално поведение, а именно социалното инженерство на парче, трябва да е метод за да се намери кое е най-голямото и най-спешното обществено зло и да се борим срещу него. Това е главната цел на социалното инженерство на парче.
Нещо като не е Фред, като се повреди, да видим къде не е повреден, а те да го правим. А не да се търси най-голямото добро и да се борим за неговото съществане, както беше при Платон, Хегел, Маркс. Да имаме някаква идея за нас. Не, трябва да търсим къде е най-голямото зло в момента и да се борим срещу него, а не най-голямото добро в бъдещето и да се опитаме сега да го прилагаме. Това е неговата схема. В първата част на двутомника „Отвореното общество и неговите врагове, атакува и Тукидид. елитните мислители, Платон и Тукидид, той ги смята за... той уважава тяхна дълбока мисъл и дори се чуди малко, защо всичките тръгват по посока на аристократизъм, по посока на враждебност към атинския империализъм. И защо един вид Платон предава Сократ, смята, че те са, понеже са аристократи, понеже са хора на хармонията, на мира и виждат, че тяхното общество е в период на криза, на промени, а промените и кризата винаги раждат несигурност, раждат насилие и така нататък. В случая е Пелопонеската война, той смята, че тя е ключовото понятие. И в тази връзка Попър осъжда тези аристократични, които той ги нарича тоталитарни тенденции в атинското общество и им противопоставя по-ранния демократизъм преди Платон, преди Тукидид, където още се бърка се тестото съмеси на латинската демократия. Докато вече, когато тя започва да е в експанзия, той смята, че те изостават спрямо развитието и минат към консерватизъм. Нека да чуем на песнопение и ще продължим.
Втория том на книгата "Приливът на пророчеството" е посветен на критика на Хегел и на Маркс. Той ги знаят и двамата, че са теоретици на тоталитарно общество, на някакви конструкции, някакви идеали за обществото, които се нахлузват върху обществото като цел.
И разбира се, като прокрустово ложе, там не може да се впише действителността и воде до тоталитаризъм. До силово налагане на тези схеми. Смята, че Хегеловия историцизъм е истеричен. И че върху тази база са се развили хегелианството, което подхранва корените на съвременния тоталитаризъм. Знаете, че и фашизма, който е десен тоталитаризъм, и комунизма, който е ляв тоталитаризъм, израстват именно от Хегеловата идея за държава, за история. Това не е вярно, чисто научно, защото ние виждаме, че в наше време най-големият представител на утопията на либералната демокрация, Френсис Фукуяма, беше точно хегелианец. Той смяташе, че по Хегел приключва историята, прилагайки своето разбиране за Хегел. Фукуяма твърдеше, че точно по Хегел не стигам до края на историята, защото стигнахме до либералната демокрация, която е естествения финал на историческите търсения. И вече от тук нататък по-хубаво няма, и лека по-лека всички рано или късно ще стигнат до либералната демокрация и по този начин историята ще свърши. Типичен, впрочем, хегелианец е Фукуяма, своеобразен и така, че се оказва, че и трите кита водят до Хегел. И нацистския с хипертрофирането на държавата на историята, хилядолетния рай и така нататък. И комунистическия с хипертрофирането на историята като еволюция между робовладелство, феодализъм, капитализъм и комунизъм. Това пък е лявото хегелианство и накрая либерално-демократичното хегелианство на Фукуяма, което смята, че според Хегел завършва историята с възцаряването на всеобщия и всепобеждаващ либерален демократизъм. След като приключва с Хегел, се заема с Маркс, може да кажем за десерт главният противник, защото Хитлер най-малко в 1943 година вече е бил залязваща звезда, когато книгата е завършена. Това е след Сталинград и след влизането на СССР във войната Хитлер вече не напредва никъде, а щом не напредва, започва да отстъпва.
Ресурсите на останалия свят са много по-големи, това пък особено от СССР се виждало много добър към Нова Зеландия, че когато целият свят фактически е също тебе и ти не си могъл за пет минути да направиш блицкриг и да влезеш в Лондон и в Москва, значи никога няма да влезеш. Затова Хитлеризма не му е главният проблем идеологически, това е много непривлекателен извън Германия, почти няма привърженици или поне много малко, докато Маркс му е главният проблем. И затова той смята, че той уважава Маркс, признава времен му принос в политикономията, признава част от моралните проблеми на марксизма, противопоставянето на експлуатацията, на сръхпечалбите и т.н. Но той като учен не е съгласен с някои от изводите като прави Маркс, смята, че изводите като прави Маркс не са правилни и най-вече смята, че не трябва да има някаква генерална схема в която да се впише всичко, а трябва да се остави на самотек и на социалното инженество на парче. А не както Маркс и особено неговите последователи, той смята, че има вулгарни марксисти, които неправено толкуват Маркс и той е прав, впрочем, защото Маркс не твърди, че капиталистите искат да стават все по-богати и народът да става все по-беден. Не! Той твърди, че това са закони. Щеш не щеш, като влезеш в тези взаимоотношения, економически печалби, пари, труд, заплата, признадена стоимость, те сами по закон те водят към това, че работницата класа става все по-бедна, богатите стават все по-богати и експлуатацията се увеличават. Това е, според Маркс, естествено развитие, а не, че се дължи на намерението на капиталистите да прецакат пролетарията. Така едина, че Попър е на страната на индивидуалната свобода, не на местата на държавата в повечето сфери, колкото по малко държавата е толкова по-добре, без да изчезва съвсем. Той не е анархист и не смята, че държавата трябва да изчезне, но смята, че държавата със социално еженерство и той смята, че програмата на Маркс, това, което той си е поставил като за цел, то до голяма степен е изпълнал следствена борбата, чрез профсоюзи, чрез други средства, чрез убеждения и прочие, стачки и т.н. Лека по лека се стига до всички тези цели, които Маркс е поставил: 8 часов работен ден и т.н., увеличаване за платите. Това, каза, може да се постигне чрез социалното еженерство на парче и няма нужда от революция, няма нужда от насилие. Просто казва, по-пер, Маркс прави неправилни научни изводи от своите правилни наблюдения върху економиката и политекономията. Той е още един фалшив проект. Фактически, по-пер сната, че не трябва да има такъв един примитивен рационализъм, който да сната, че всичко е доказуемо и всичко е рационално,
но не казва, освен доказуемото и рационалното, имаме и вяра в разума. Това е много интересно. Той смята, че има вяра в разума и в този смисъл това е един особен вид рационализъм критически, което е по-добър, отколкото без критичния рационализъм. И, крайна сметка, мята, че историята няма смисъл, а ние влагаме смисъл в това, което правим, но не като крайна цел и като общо, а като текущо. Сега, нека да анализираме теорията на Копер. Къде е прав и къде греши? Той греши в основното. На парче той има много забележителни изследвания, съждения и по отношение на Хегел и на Марс и на Платон, но грешката му е в същността, в главното. в неговия атеизъм. Той, първо, не приема, че има Бог като хипотеза, като научна хипотеза. Ами, ако има Бог, как тогава ще се изгради нашия свят? Какво ще правим ние с нашото социално инженерство? Той не разсъждава този въпрос. Не приема тази хипотеза, както казваше Лаплас. Не приема, че има духовен свят. Той е сляп към духовния свят. и цялата му конструкция е хоризонтална.
Тя няма вертикално измерение. Тя няма духовно измерение. Това е убийствено за една теория на обществото. Човека не е душевно същество. Той е духовно същество. Той няма само емоции и интелект. Има и безсмъртна душа. Това на Попър не е известно. Той си умира атеист. Той изпада в едно късо гледство. Той смята, че времената са били такива. Световната война. Той смята, че един избор е между това. между две утопии и една естествена идея за обществото, че няма утопия. Това е англосасонския модел. не е правителна схема на бъдещето и на организацията на обществото, а да и останаваш на само развитие. Той, понеже за него няма бог, то за него няма и грех. И при това положение, обществото като се саморазвива без духовен закон, без духовна иерархия, ами то мекия грех, който не попада под ударите на светския закон, ще се развие, ще избои.
Това ще бъде хранителна среда за него, защото и най-лошият диктатор, и най-лошият тоталитарист, той няма да иска разврата на негото общество. Той ще иска да ги контролира, да върят в оказаната посока, да изгради своята утопия, някакво общество, каквото ще да е, но няма да иска те да се развръщават. Той ще държи морала, без да осъзнава, че морала произхожа от Бога, а не от човешки договори. И в този смисъл той ще бъде по-близо до Божия модел, авторитарния, тоталитарния, това е плашилто, с което се самоплашим. Същност той е по-близо до Божия модел, отколкото хаоса на мекия грех. Защото автократора, самодържица, разбира се, оптималния начин на организиране на обществото е православната монархия. В някъв случай не комунизма, в някъв случай не нацизма, още по-малко. Защото нацизма е изгаден на омразата. Той и комунизма до някъде, но нацизма изцяло. Той казва, ние и всички останали са тор за нас. По най-друга форма. Фактически, ако приложим хитлерове нацизъм към обществото, ми цяла Африка са не човеци, цяла Азия са не човеци. Тогава какво остава? Славяните не са човеци, евреите са не човеци, циганите са не човеци. Де факто, дори неговите съюзници, италианците, той ги презира.
Остават само германуарийците. Това са една стотна от обществото, от света. А омразата е към всички останали, докато при комунизма е обратното. Омразата е към едно мълтинство, богатите, експлуататорите, капиталисти. А едините останалите, 80-90%, се обичаме и са братя. Съединяваме се и управляваме. Но пак имаме омраза. Докато при Божия свят, нещата са корено различни, с това ще говорим друг път. И така съвсем малко време остана да стигнем до наши дни, когато тук дойде Отвореното общество. Ние го приехме като нещо положително и до ден днешне действо по един и друг начин. За нас не е важно дали се злоупотребява с тази идея, дали фундация Отворено общество дърпа конците на политиката, дали подкупва интелигенцията, дали развращава интелигенцията. Не фундацията като реалност, а идеята. В тази беседа говорим, иначе всичко е важно. Но в рамките на беседа нас ни интересува идеята, идеала за Отвореното общество, че това е една антинаучна теория, основана на една книга, която е конънктурна, писана в политически контекст, с много политически уклон. И с неразбиране на най-важното в науката, съществуването на Бога и последиците, че морала на човечеството, на нравствеността на човечеството, изобщо човечеството е следствие от Бога и ние без Бога не можем да правим теория за човечеството.
Това е фундаменталната научна грешка на Карл Попър и на идеала за Отворено общество. Така че ти, докато караш на самотека и поправиш обществото с социално инженерство на парче, ти не гледаш на къде върви то. Теорията на проби и грешки, която е вярна в научната сфера, в научната сфера съм съгласен, там пробваш и грешиш, пробваш и грешиш. Но, в технологията и особено в организацията на обществото, там проби и грешки могат да бъдат много пагубни, защото грешката може да бъде убийствена. Ако ние объркаме технологията и взривим земята, няма да има който се получи от грешката и да кажем така не се прави. Ако ние объркаме обществото в организация и развратим човечеството, то вече ще приема разврата за норма и няма да разбере, че това е била грешка. Това е проба, но тази проба това е както наркоман. Ако го инжектираш с наркотик и той се зариби и стане вече наркоман, той вече и няма общество извън него, което го контролира, той няма как да се измъкне от поръчника, той ще си умре като наркоман от свръх доза. Няма да има грешка, която да осмисли в последствие и да се поправи. Грешката ще го убие. Т.е. метода на пробите и грешките е фатален, когато грешките са убийствени. Това е несъстоятелен, идейно, научно. Това не може да бъде метод. Също и в технологията. Технологията може да стане убийствена за човека, за човечеството. Ти трябва да имаш друг критерий, Божия критерий, който едно че е достоверен и второ той те предпазва от грешки, след които няма да има кой да прави проби. Убийствени грешки. Това е важното. Грешките може да бъде всякак. Но убийствените грешки вече не може да се получиш. И така, теорията за отвореното общество е една антинаучна теория, плоска, двоизмерна, най-важното бездуховна, не отчита духовната страна на въпроса, не отчита истинския произход на морала и на религията.
И като така, можем да кажем, че е една от кухите теории на 20 век, която за зла беда все още продължава да циркулира в умовете и в действията на нашата съвременност. Не казвам, че няма никаква научна стойност. Вероятно би могло да се използва тук, там е нещо от разсъжденията на Попър, но не главното, а на парче. Някой друг детайл, за да осмислям къде е Маркс, къде е Хегел, къде е Платон, но пак да кажа, тези тримата, лъжепророци, според Попър, те не са живи. В момента живият лъжепророк е Попър. Той е лъжепророка, защото лъже хиляди и хиляди и върти смешни пари в един бал с маски, който съсипва всички участници. Участници в тази самоизмама, всъщност в духовно отношение са жертви и тази теория трябва да бъде разобличавана като научна теория, като погрешна научна теория, като лъженаука, а оттам и лъжепрактика. Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров.