ПРАВОСЛАВЕН ПОГЛЕД Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с Богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа под номер 204 е ПРЪВ БЕЗ РАВНИ Христовото учение е съвършено и ни дава безпогрешен ориентир в нашето отношение към човеците. Към институциите, както кесареви, така и Божия институции, към събитията, към явленията, всичко е изяснено и няма двусмислица. Църквата ни учи винаги да обичаме човека,
дори и нашите врагове, ако имаме такива, и същевременно да мразим греха в човека. включително и в най-близки, в нашите приятели, особено в нашите близки и приятели. Да мразим греха в тях. Те понякога се отъждествяват с греха, а те не са греха. Греха е техният враг, главен враг. И ние трябва да мразим техният главен враг. без да мразим, разбира се, човека. Винаги трябва да уважаваме сана на църковниците. И винаги да разобличаваме
престъпленията, които църковниците извършват срещу догматите и каноните на църквата. Техните лични грехове са си техни, докато не престъпят каноните и догматите на църквата. От този момент нататък те не са техни лични, а стават църковни. Стават обществени, стават достояние на църквата и ние сме длъжни да ги разобличаваме, разбира се,
през цялото време в тяхна полза. Защото никой човек няма полза, ако неговите грехове стоят така нали не разкрити, неосъзнати и в крайна сметка пагубни. Точно това е отношението, като имаме и към Патриарх Вартоломей Константинополски. Човека с неговите
добри и лоши страни Вартоломей Бог ще го съди, ние не. Не бива никога да съдим човека сам по себе си. Но когато неговите лични грехове, да кажем, неговата мегаломания, неговия хюбриз, неговата гордост, когато тя се въплати
в поведение на престъпления на канони, на престъпления на учението, т.е. на догматиката, тогава вече проблема става наш. Проблемът не е негов, личен. И понеже напоследък
Патриарх Вартоломей натрупа многобройни такива престъпления на канони и на догмати, следствие от своя личен хюбриз, получи се църковен хюбриз. Личния
хюбриз на човека стана църковен хюбриз. Претенция, горделива претенция на една църква, Константинополската, да бъде повече от това, което е. Не да бъде това, което е. Това никой не го
отрича. Такава каквато е. Със своите исторически плюсове, минуси и прочее, ние това нито го оспорваме, нито можем да го оспорваме. То си е една даденост. Но ако тя иска да бъде нещо повече, тогава тя нарушава истината.
Нарушава това, което Бог е предоставил като власт, като чест. И това престъпление на Божиите червени линии започва да става убийствено и за самата Константинополска църква
и за всички нас, поразени сме на общо цяло. Едно цяло, където всеки член, ако боли, боли и цялото. И така, църковния хюбриз на Константинополската патриарша в лицето на
Патриарх Вартоломей води до нарушаване на догматите и каноните. Такова грубо нарушение е теорията и практиката на пръв без равни. така начиния фенерски папизъм,
който е и теория, но и практика. И ние сме длъжни да го разобличаваме. Както теорията, така и практиката. ето, по-настоящем практиката на фенерския папизъм иска да дойде
при нас. Наскоро медиите обявиха за предстоящото идване на Патриарх Вартоломей за Патриаршеския избирателен църковен събор в края на месец юни
в град Света София. Според мен, ако Патриархът, който вярва в учението в ереста на фенерския папизъм, на учението, че е
пръв безравни, ако той иска да наложи това учение в общоцърковен план, по-добре да не идва в България. Вместо да триумфира, той ще се ... посрами. Ако това му е
целта, да се докаже като пръв безравни, ще постигне обратен ефект. И той може би ще спечели от това, защото вместо да живее в балона на своята самоизмама, на своя хюбристичен балон, на пръв
безравни, ще се срещне лице с лице с истината, че това не е вярно. Вместо да утвърди своята позиция в България, той ще компрометира. Така че, ако има умни съветници,
те би трябва да го посъветват по-скоро да не идва. Точно той, точно сега. Не му е времето и мястото. Ако иска да бъде пръв без равни. Ако иска да се смири и покае за тази ерес, това е друг въпрос.
Това винаги може да стане. Но ако смятат да я отстоява тук и то точно при избора на българския патриарх във все още суверена българска православна църква, а в тук е вакуум, вероятно ще получи обратния ефект.
Какво всъщност предстои да стане? Ние не знаем. Защото имаме три медийни версии. Първата е, че той просто ще дойде да присъства на интронизацията на новия български патриарх. Втората версия е, че преди интронизацията той ще е да присъства на самия събор. Сега,
тези неща са абсолютно безпрецедентни. Никога Константинополски патриарх не е присъствал на интронизацията на български патриарх. И разбира се, още по-малко никога не е присъствал на събор, който избира българския патриарх,
защото членовете на патриаршевския избирателен събор са определени от устава на Българската православна църква и там не фигурира цариградския патриарх и нито един друг патриарх. Така, че като гости на интронизация,
да те разбира се, могат да присъстват. Това е празник, на който канени и неканени могат да идат, да дойдат. докато в събора, докато в събора, където участват само членове на Българската
православна църква, не е редно да присъстват дори не технически лица, представители на поместни църкви и прочие, защото по един или друг начин това е намеса във вътрешните работи на автокефална църква.
това не е просто тапет с изображение на патриарси и архиепископи, а това са живи човеки, които чрез присъствието си разбира се, че оказват някакво влияние.
Друга въпрос е дали то ще бъде положително или отрицателно. Това е съвсем друг въпрос. Третата медийна версия е, че Патриарх Вартоломей щел да председателства Патриаршеския избирателен събор, което вече ми се струва, че
е извън рамките на възможното, защото чак такова неблагоприличие, чак такава арогантност, колкото и да приемем, че е в някаква деменция, все пак си дава сметка, че
той по никакъв начин не може да председателства Патриаршеския избирателен събор. какво означава да председателства, когато се избира български Патриарх, тази медийна версия според мен е неоснователна. и трите версии, дори ако само дойде на интронизацията, което е на първ поглед
безобидно и по нищо не нарушава. Нито един канон, нито един принцип, нито устава, нито нищо. формално е дори много добре да се включи в празника, но дори това участие в интронизацията,
в случая, в този исторически, политически контекст, е доста нежелателно за България, за православието и лично за Патриарх Вартоломей. Защо изобщо се предвижда
това безпрецедентно пътуване на Патриарх Вартоломей до град Света София за интронизацията на българския патриарх? Следващия. Кой го е поканил? и защо го е поканил? Имаме ли покана от страна
на Светия Синод на Българската Православна Църква? Или нямаме такава покана? Разбира се, че такава покана непременно е писмена и непременно е въз основа на официален документ
решение на Светия Синод. Аз не знам дали има такова решение. защо? Ако има такава, да кажем устна покана любезна покана защо е направена? С каква цела? това, което чух от медиите, че Патриарх Вартоломей
въз основа на получената покана сега го си била писмена или не знам казал, че поначало смятал да прави едно пътешествие в Гърция, в Арта, но след получаването на тази покана щел да си промени програмата и да дойде
в град Света София. Още тук виждаме доста арогантно и унизително отношение към Българската православна църква. Само си представям ако примерно българския патриарх, който е да е той, Неофит, Максим, така нататък,
беше получил покана от Светия Синод на Константинополската църква да участва в интронизацията на следващия цариградски патриарх. И той да им отговори. Аз, понеже смятам да ходя в Перник, нали? Но ще си отменя посещението в Перник
и ще дойда на вашата интронизация. Мисля, че доста така биха се обидели владиците от Светия Синод в Истанбул. Сега арта е прекрасно граче, историческо и така нататък, с прекрасни църкви. Много е хубаво. Но Перник е
4-5 пъти по-голям като град. Той също има своите достоинства. И е Старград, там Кракра, Пернишки и така нататък. мислята ми е, че основанието, че ти имаш план да ходиш в Арта или в Перник, или в Каспичан,
няма значение. Каспичан не доплиска. Каспичан е по-важно цивилизационно място, отколкото Арта. И ти да кажеш, аз понеже смятах да ходя там, ама не ще го отменя, звучи изключително презрително и бих казал, дори така иронично. Както и да е.
Ще я да си промени човека програмата. Това какво означава? Това означава, че той не е очаквал да бъде поканен. А той ли не знае, че е починал патриархния офит, нали беше на опелото? Той ли не знае, че има процедура по избор на следващия?
И той ли не знае, че би трябвало да си съгласува програмата с евентуална покана? Би трябвало да се сондира. Абе, беше ме канете ли преди да си направи програмата за Арта? Тоест, той е бил в очакване да не бъде поканен.
Тази покана явно го е изненадал, защото той ще ходи в Арта. Значи, тя не е в реда на нещата. Не е, примерно, опелото, е в реда на нещата. Той не може да не е имал някакви програми за тези дни и часове. И няма нужда да дават обяснение.
Ма, аз ще тях да ходя в Арта или в Перник, нали? но понеже почина патриарха, ще се изменя програмата. Бе, който пита? Ако идваш, идвай. Ако не идваш, не идвай. Той преголям жест.
Няма да ощастливи гражданите на Арта, което е прискръбно, но няма как ще трябва да ходи в българската столица. така прозвуча. И щом си е променил великата програма и ще идва тук в България,
значи той отдава предпочитание на това нещо и вижда в това голям смисъл. Е, какъв е смисъл, който вижда той в идването си тук на интронизацията на следващия български патриарх или дори на самия събор. Вероятно, той вижда
това си пътешествие като един букет от триумфи. Първо, да се утвърди неговото честолюбие. Да се види кой е шерифа в България. Кой е църковният шериф. Защото ние знаем, че когато има някакво съслужение и прочее,
по-чест му се дава винаги първенство. и когато се прави поредно събрание на митрополития, да кажем, в Женева, в неговото седалище в Женева, това, че той е пръв по време на богослужението,
кой ще го научава и кой го интересува. но когато имаме интронизация на нов български патриарх и който и на първо място аха, Вартоломей, цариградски, това вече разбира се още една точка на щеславието, на така, горделивостта е ласкателно и в този смисъл
това е един плюс за него, ако си поставя такива цели. Втората цела, да се утвърди неговата власт върху сервилната, както той си мисли, българска православна църква. Значи, ние имаме една сервилна църква, той така разсъждава. Обаче,
ако е сервилно от разстояние, какво от това? Когато си види на място как той е първи, те са втори, как го охажват и не обръщат внимание на другите, тази сервилност, разбира се, ще бъде нагледно видима, ще се запечата, ще влезе в аналите,
а иначе си остава само някаква вътрешна информация. Трето, ще се утвърди неговото превъзнасяне като пръв без равни и съответно българското унижение, че българска църква е подчинена на цареградската. Той така си мисли. Четвърто, неговото присъствие тук
ще съдейства решаващо за избирането на предпочитания от неговия кандидат. На неговия кандидат. Той така си мисли, вероятно. кой е обаче неговия кандидат? Е въпросът. И по-точно казано, какъв е профилът на неговия кандидат?
Какъв човек иска патриарх Вартоломей начално на Българската църква и за какъв той ще натиска? следствата, с която разполага, разбира се. Дали той ще иска да му бъде подчинен, т.е. слаб,
или ще иска да бъде силен, т.е. независим? колкото така съдя по изказванията на патриарх Вартоломей, по теорията пръв без равни и така на така, той би искал да бъде шеф
на всички православни патриарси, те да му бъдат подчинени. Дадем, ако се избере силен български патриарх, който освен това по всички канони е независим, тази формула няма да работи пръв без равни. Единственият начин да проработи
тази формула е да имаме слаб български патриарх, който се поддава на сплашване, на интриги, на компромати и т.е. максимално слаб. Колкотоо по-слаб, толкова по-добре за теорията пръв без равни. иначе ще му бъде често и просто равен. И няма
и дума да става за някаква юрисдикция върху България и прочее. Ако бъде силен. Въпрос е какъв е интереса на Българската православна църква и изобщо на България. Силен патриарх, личност, независим или слаб, подвластен, подчинен на външни сили. Естествено, че
всички интереси на България, на православието, на българската църква, на българската държава са да имаме максимално силен патриарх. Тоест, интересите на българската църква и на България са антагонистични спрямо интересите, както той ги вижда на патриарх.
Вартоломей. Или, по-точно казано, негови интереси са антагонистични на естествените интереси на България и на българската църква да имаме максимално силен и независим патриарх, а не максимално слаб и зависим от Вартоломей. Тоест, неговото идване
тук с цел да въздейства върху избора е в уштърб на България, на българската църква и, разбира се, на православието като цяло. Тук трябва ясно да разграничим личните изкривени интереси на теорията пръв без равни
и действителните интереси на православието. Действителните интереси на православието е да нямаме пръв без равни, а да имаме силни патриарси, независими и, благодаря на тази тяхна независимост, да се устои истинността на православието
в трудните предпоследни времена. Ако тези са зависими, т.е. слаби поместните патриарси, тогава е достатъчно да огънеш само първия безравни и всичко пада
в ямата по линия на субординацията. Затова е противно на интересите на православието, на интересите на православната църква, на ввселенската православна църква, България
да има слаб патриарх и царегатския патриарх върто умей да бъде началник на българския патриарх. Нека да изслушаме едно песно пение, след което ще продължим. българския патриархи, ,
на , , , , за , , , , , , , , , , ,
, , , , , , , , , , , , , , ,
, , , , , , , , , , , , , , ,
, , , , , , , , , , , , , , ,
, , , , , казахме, че егоистичните интереси и цели на патриархи трябва върто уме, са измежду тримата кандидати да се избере най-слабият, това ще е неговия фаворит. Но тук много трябва да подчертаем,
че тези егоистични интереси, те не са негови. Всъщност, точно това си задрява съвършенството на църквата в неята божествена същност, че няма как да има разминаване между истината и ползата и реда и каноничността. Всичко е в хармония. В съвършенна хармония.
Тъй наречените лични интереси, егоистични интереси на Патриарх Вартоломей изобщо не са нито лични, нито егоистични. Това са интересите на лукавия, който чрез нашите грехове, да кажем гордостта, хюбриса, чрез тях ни налага своята воля. Това не е истинската воля на Патриарх Вартоломей. Грехът не е същността на човека. Грехът е болест. така че в него е инжектирана някаква хюбристична болест.
Тя го кара да се изживява като началник на другите патриархи, но това не е истинската негова воля. Той е жертва на този, който му дърпа Конците. Говоря в духовен план. Но в духовен план това е лукавия. Тези фиктивни интереси, егоцентрични. Те не са безобидни. Ако ще кажи егоцентричен човек, а не ще остави магарето в кълта. Не.
Това не са неговите интереси изобщо. Това са интересите на връга на човешкия род, на връга на православието. И това ги прави още по-неприемливи. за нас не е фатално, ако някой се начеше краста там. Кажи му, аго да му е драго. Ако това е целта, много хубаво. Ще му кажеш аго сто пъти. Но, когато зад хубриса на един патриарх стои хубриса на тартура на духовите на злото,
това е вече изключително опасно. Защото един патриарх, особено пак Цариградския, не е случайна фигура в православието. Той има голямо значение. И ако той бъде хваната в капана на поднебесните сили на злобата, тогава от това може да произтече много голямо зло. Не едно малко зло, колкото за него самия, а едно огромно зло с неизчислими пагубни последици. И така, идването на
Константинополския патриарх в този момент в България обслужва едни неправославни и нечисти интереси. Казвам, в сегашния момент, при сегашната обстановка и дори, може да кажем, при сегашния патриарх. Защо? Защото, ако патриарха беше друга личност, ако не защитаваше теорията по всички
с зъби и ногти, и като теория, и като практика, разбира се, тогава, може би, много добре да се покани цар и гаазкия патриарх, закъсъл там в Истанбул, мачкан, по всякакъв начин. да не го покани щука, да се прочувате това като човек. Но, ние имаме поредица от покушения
срещу българската църква и срещу другите автокефални църкви, дълга поредица и в това, че стои лично на патриарх Вратоломе. Така че той, така да се каже, не бива да бъде поощряван в това отношение, а точно обратно трябва да се каже: много уважаеми, святейши, първо това, това, това, това и това да оправим в нашите взаимоотношения и тогава вече сте добре дошъл
на всички наши празници. Дори израза "святейши", да не забравяме колко е деформиран в съзнанието и в практиката на Константинопол, на Истанбул. Защото титлата, обращението към цариградскатарския патриарх е всесвятейши. Той се поставя на по-високо равнище от другите. Другите той ги нарича
блаженейши. там, Александрия и прочие. Иерусалим блаженейши. Сега българския патриарх, туго нарича святейшето, блаженейши, но никога не е всесвятейши. Той себе си винаги слага на по-високо качество, а той няма по-високо качество. Той е точно пръв без равни същото качество както като се събират свещеници на съслужение. Събират се 10 или 15 свещеника на храмов празник някъде.
Естествено, че ще има един, който ще води службата. Най-старшия. Толко си. Но той има власт върху другите. Всички му признават, че той е най-старши поради титлата Ставрофорен економ има си критери, който определя безупречно. Този първи, този втори, толкова, тети. Никой не се сърди. Толко си. При архимандритите, разбира се, пред Ставрофорния економ няма проблем. Никакъв. Всичко им е ясно. Но няма власт единия върху другия.
Може да е гост от хиляда километра и да е пръв, може да бъде и последен, в зависимост от как му е, кога е бил ръкоположен, официята и прочее. Така че самото обращение всесветейши, което той изисква от цялата си администрация, от всичките си подчинени и до голяма степени от другите, особено някакъв просител. Аз искам някаква услуга да кажа.
И как ще се обърна? Напиша ваше святейшество. Той ще ми каже: гледай си работата. Аз не съм ваше святейшество, аз съм всесветейшество. Още тук виждаме хубриса. Пръв без равни. Друго. Самата титла Ввселенски патриарх, той не би трябвало никога да си позволява да я използва. Да, някога са използвали голяма император. Заради императора, заради султана. Добре, ама сега тази горделива титла е дискредитираща.
Сама по себе си. Ти се назидаш вселенски. Когато всички знаят, че не си. И когато по канон и по закон не си, тази титла той би трябвало просто да я забрави. И да се подписва, както се е подписал хиляда години, епископ на Константинопол. да кажем патриарх на Константинопол още по-хубаво. До тук. Това са едни покушения срещу достоинството, равнопоставеността на автокефалните патриарши, които не би трябвало да бъдат толерирани от една уважаваща себе си автокефална държава. Не заради толкова нейното себеуважение, колкото заради уважение на принцип на съборността и на равнопоставеността на автокефалните поместни църкви.
Има и други причини, не да не сме очаровани от деянията на патриарх Вартоломей. Одната от тези причини е случая с архимандрит Харалампий Пеничев, който беше компрометиран във българската църква и като такъв патриарх Вартоломей го възстанови, реабилитира и на всичкото отгоре сега го постави начало на българската църковна общност в Истанбул. той обслужва в момента храмовете там и желязната църква и другата в екзархията в Шишли, което беше против желанието на българската общност в Истанбул, категорично против желанието на българската православна църква и изе нейни правомощия по отношение на архимандрит Харалампий. Друг случай. Случай с игумен Пьотър Еремеев, низвергнат от Москва, клерик на руската църква,
който може да бъде възстановен, разбира се, единствено от руската църква по всички канони и изведнъж патриарх Вартоломей го възстановява, уж, това е неправомерно, и праща писмо на българската църква. т.е. прави съпричастна в това тежко канон нарушение и между другото, де-факто тя да признае правото му на юрисдикция, на апелация върху територията на друга автокефална църква, т.е. и на българската. Това е покушение. Уж се отнася за руски клерик, но де-факто е покушение срещу българската църква, защото ако ние признаем правото му на юрисдикция върху автокефална поместна църква,
признаваме и върху българската. т.е. отказваме се от своята автокефалия де-факто. Друг случай. Опелото на Патриарх Неофит. когато Патриарх Вартоломей допусна тук да дойде, т.е. украинският разколник Епифаний Думенко да си направи снимка Думенко в центъра на храма по време на опелото. Уж признат поради неудобството да бъде изгонен. това е едно много сериозно предизвикателство, един шамар на автокефалната българска църква, която доколкото се е произнесла по украинския разкол от името на Патриарх Неофит се е произнесла категорично против този разкол и на страната на каноничната Украинска православна църква,
не на разколниците. От тогава ние нямаме решение в обратна посока и Вартоломей би трябвало като началник на Думенко да окаже да не идва. или най-малко да се разграничи официално да кажа "Аз не одобрявам". Не, не знаех. Знаех, не знаех. Това не е. Като знаеш какво казваш, одобряваш или не одобряваш. Ако беше казал "Аз не одобрявам", това е друго. Дори да е театър, все пак формално той ще е на правилната позиция.
Следващия случай. в Балъкла със служението. С "Украински разколници". Сега, когато той е поканил тези митрополити или ако те са пожелали, той се съгласил, което "Аз не го вярвам", т.е. ако приемем, че ги е подлъгал, че те не са знали точно с кого ще се служат, че са ги, уж ги извикал за Желязната църква, ами "Ай, разгледи се тук, ай да направим една служба", дойдоха още хора, ами тези хора, нали, сега няколко се делим, всички сме братия в Христа, никой не е безгрешен, нали, и те може би в тази ситуация, къде е от неудобство, къде е от капан, нали, защото те пък са и група.
сега не може тримата да служат, пак замата да излезат вънка и да кажат: "А, не, тук това няколко ни няма да служим". Става много грозно, много... То, че така достойно поведение е достойно, но има елемент на висек. Късът е от колектива, разкол, правите вътрешен, нали, и така нататък. Та, независимо дали е имал оговорка с нашите епископи, дали ги е излагал, но той е знал какво прави. Те може да не са знаели. Той обаче много добре е знаел. Тоест, това е едно зле поставяне на българската автокефалия. Покушение върху българската автокефалия. Е, при такова натрупване на антибългарски жестови от нега страна, всичките във най-същва посока. Посоката е пръв без равни. че той има права каквито ние нямаме, че той има юрисдикция върху нас,
която ние де-факто признаваме. всичко това прави неговото идване нежелателно и дори бих казал противопоказно. се едно, че нищо не е било. Какво означава неговото идване тук? Все едно, че нищо не е било. Все едно, че не е имало проблем с Харалампий. Все едно, че не е имало съслужение в Балъкла. Все едно, че не е имало тук демонстрацията на Думенко по време на опелото на патриарха. Навръх точно траурния ден, когато не върви да се така правят жестове. Точно тогава го направи. Това негово идване е един вид скрито-покрито. Вече няма. Било, което било. Ама било, което било, то остава в историята. Прецедентите стоят в историята. това е един огромен минус за българската православна църква в нейната автокефалия.
Ако ние сме подчинени на Константинопол, това е окей. Но ако ние сме независима по местна православна църква, ние копаем гроба на българската автокефалия. Ставаме гробо копачи на автокефалият на българската църква, която с толкова усилия многовековни се е борила за своята автокефалия. Напоследък се появиха различни лъже-исторически, лъже-богословски аргументи, да се разберем. Всъщност Стария гадския апатриак действително има право да възстановява извергнати духовници от други поместни автокефални църкви и така нататък. и се пишат някакви уж псевдо-богословски текстове, псевдо-исторически текстове. Но половината от читателите остават спечатлението, че в те аргументи има нещо вярно. да има право човека. Тези, които са запознати обаче с материята, чудом се чудят как е възможно Такива тотално несъстоятелни аргументи изобщо да бъдат сложени на масата. По-добре не го казвай, защото кажеш ли го си излагаш. Много официално някакви уж-богослови, уш-църковни люди цитират
Канон 9-и и 17-и на четвъртия вселенския събор. Където се казвало, че дава право на епископа на Константинопол да приема жалби от духовници, недоволни от решенията на своите митрополити. И всеки човек, който знае какво означава митрополит, Константинопол, събор, четвърти, правило, ще кажа: "Ма чакай бе, тук става дума за митрополити!" Т.е. подчинените му митрополити. Естествено, че след като са му подчинени митрополити, ще обжалват спрямо началника. Ама, това не може да е валидно по никакъв начин за автокефалните православни църкви, патриаршии. Поради една много проста причина. че няма нужда да се доказват, че те не са митрополити, ами са патриарци. И в този смисъл това не важи и за тях. Но по-важното е друго - принципа. До 1054 г. Константинополската катедра е втора спрямо Рим. По никакъв начин Константинополския патриарх не може да бъде център на апелация. Защото, ами в Рим, ако някой митрополит не е доволен от папата, на кого ще се оплаква?
В Константинопол, който е на второ място. Следователно, този канон се отнася до митрополитите на Константинополската църква естествено. И не се отнася до митрополитите на Александрийската църква, която е била автокефална от Константинопол. Не се отнася до римската църква, която е автокефална от Константинопол. И дори по чест на първо място. Няма как, също важи да бъдеш за титлата "Ввселенски патриарх". Няма как ти да си втори и да си поважен от първия. По никакъв начин. По титла да не говорим по същество. Но и по титла не можеш да бъдеш на по-високо равнище от първи, бидейки втори. Та всякакви аргументи до 1054 година за примат на Константинопол са невъзможни. Моли каноните 9 и 17 на четвъртия вселенски събор. От пети век. Не трябва да се говори на тая тема изобщо. До 11 век, до средата на 11 век Рим е пръв, Константинопол е втори.
Не може той да бъде център на апелации, а е една от поместните църкви, която спрямо своите митрополити, естествено, че ако са недоволни, имат право да апелират към своя си патриарх. Друг аргумент, също толкова несъстоятелен. По време на Стоглавия събор, в средата на 16 век в Москва, се признавала съдебната и апелативна власт на Константинополския патриарх. Прекрасно. И какво от това? В средата на 16 век, по времето на Иоанн Грозни, главата на руската църква е митрополит, точно митрополит. Той не е патриарх. Руската църква не е автокефална. Тя е автономна, сама си избира своите митрополити, но не е автокефална. В този смисъл, че Константинопол запазва някаква част от юрисдикция върху московската патриархия, която е митрополия. И за нея важат точно тези правила. Разбира се, че ще го признават. Но в 1589 година, през същия 16 век, се създава руската патриархия с център в Москва. Е от тогава насетне, руският патриарх вече не е митрополит, а си е патриарх. И няма юрисдикция Константинопол върху него.
Друг пример пак от руската история, че в 17 век, в 60 години, по времето на цар Алексей Михайлович, той се обърнал към Константинопол и изобщо към източните патриархи, за да решат вътрешната криза в руската църква. И те хората дошли и е решили. Разбира се, начало с Константинополския патриарх, защото при цялото време става дума за неговата лична власт. Точно този пример с Алексей Михайлович и с Великия Московски събор е точно обратното. Той доказва точно обратното. Защото, първо, този събор е предизвикан от царя. Царя има личен конфликт с патриарх Никон. Алексей Михайлович. Те са били първи приятели с Никон. И в един момент Лукавия ги така настроива един също друг. Клевети, завист, така, така, така. И се стига до връжда между двамата. Освен важният момент, че във всяка държава, включително и в Русия, има стремеж царя да обсеби църковни имоти и така нататък. Та, така или иначе, имаме личен конфликт между Алексей Михайлович и патриарх Никон.
Царя, де-факто, предприема тази инициатива. Той иска да се наложи над патриарха. И негова инициативата за събора. На царя. Това не е църковна инициатива. Нямаме апелация на духовенството. лично царя. Тоест, груба намеса на светската власт. Да не забравяме, че Алексей Михайлович е баща на Петър Алексеевич, който ликвидира патриархата в Русия изобщо. И превръща Руската църква в част от държавната машина. Т.е. процесът е започнал при баща му, той го довършва. И процесът срещу патриарх Никон е гнусно покушение срещу Руската църква. От страна на Руската държава. Нещо изключително грозно.
Самият процес е бил ужасяващ, но двойно и тройно е невалиден пример, защото когато Алексей Михайлович иска да унизи и съсипе Никон, Въпреки, че има някакви приятелски чувства, остатъчни от преди, има тези отношения, понякога знаят, че се вървят ръка за ръка. Омразата и приятелството и любовта, нали, има такава сложна връзка понякога. Тъм, тогава в Москва се свиква Събор, който се председателства не от Константинополския патриарх, а от Александрийския. И там присъства и Антиохийския, двамата са председатели. Константинополския го няма изобщо и поначало мероприятието е Събор. Ако беше Константинополския началник, защо да се разкарва Александрийския, защо да се разкарва Антиохийския? Няма нужда. Пишеш на началника, издава указ и край, приключва се работата. Понеже няма началник, за това Алексей Михайлович се обръща към източните патриархи, начало с Константинополския, разбира се. Те вземат решение. Създава се този Събор в Москва. Двама от тях отиват, но не Константинополския. И унизяват Никон, съсипват го. Между другото в книгите на св. Серафим Софийски чудотворец за монархията.
Той има две книги за монархията, които наскоро издадахме на български език. Там той особено внимание обръща на съдбата на патриарх Никон. Напълно осъжда самоуправството на Алексей Михайлович. Покушението срещу симфонията между държава и църква, каквато е имало в предишните години между него и Никон. Лично приятелство, доверие, буквално съзвучие между държава и църква. И Алексей Михайлович разрушава това съзвучие. И патриарх Никон става жертва на това нещо. Така че това е изключително срамен акт в историята изобщо на църквата. Той води до неизчислими отрицателни последици за руската църква. Включително и до това, че се ликвидира патриаршията. Този прецедент, създаден от бащата, сина го довежда до край. Бащата съсипва един патриарх, а сина каза може и без патриарх. В този смисъл, как може някой, що годе историк, що годе богослов, да използва такива примери? Това означава, че няма достоверни... Щом са прибегнали до такива явно недостоверни примери, значи нямат достоверни.
И тогава какъв богослов си? Какъв историк си? Като нямаш истина, боравиш с лъжа. Нямаш тухли истина, вземаш тухли лъжа и с тях, с мистията, строиш сградата на своята богословска конструкция, на своята историческа конструкция. Използването на такива неадекватни аргументи означава, че няма адекватни аргументи. Нека да чуем на описно пение, след което завършваме. Агълскому житию, поребно па преподобне, Са земла ја остави по Криску при Тебе си. И тогава запомен ми ограждаја ся. И тогава запомен ми ограждаја ся. И тогава запомен ми ограждаја ся. И тогава запомен ми ограждаја ся. И тогава запомен ми ограждаја ся. И тогава запомен ми ограждаја ся. И тогава запомен ми ограждаја ся.
И тогава запомен ми ограждаја ся. Нека да си припомним. През ноември 2015 г. Патриарх Вартоломей гостува в България. Във връзка с годишнината от премахването на схизмата. Тя премахва на 1945 г. Така че 70 г. от премахването на схизмата. И тогава той произнесе в храма св. Александър Невски. Едно ужасяващо слово. До такава степен, че после под прозорците на хотела му имаше демонстрация. Викаха анаксиос и така нататъка. И с основание, защото чуете само какви неща споменава той в това слово. Първото това слово беше три пъти по-дълго отколкото словото на Патриарх Неофит. Сега, ти си на гости. Домакина те е говорил толкова.
Е, ти можеш да говориш три пъти повече. Това пак е хубриз, пак е демонстрация. Мигър Патриарх Неофит не мога да говори пет часа, ами може да говори разбира се. Но това ли е целта? Да налагаш своят дневен ред върху уж братското събрание. Както и да е. Добре, айде три пъти по-дълго, три пъти по-дълго. Приказлив. Ами какво се казва вътре? Ужасяващи неща. В началото. И така, от дълбочината на сърцето си отправяме славословие към Преблагия Господ. Но тук добре. Задето удостоява наше смирение. Но тук прекрасно.
наше смирение е вселенския патриарх. Сиреч. Родоначалника на разпространението на православната вяра в България. наше смирение, казва той, аз съм родоначалника на разпространението на православната вяра в България. е по-голямо смирението на православната вяра в България. ввселенски патриарх, което ти се отрича от почти всички. която съм дължава, че ти си родоначалника на разпространението на православната вяра в България. това е меко казано обидно за всеки българин и за всеки български църковник. защото ние знаем, първо, че това прехвърляне на делото на св. Патриарх Фотий върху мене е шашма. Това е тук има, тук нема. Ти не си патриарх Фотий, че кажеш: "Мой е велик предшественик". Да, разбира се. Но да кажеш: "Наше смирение, Вселенския патриарх, Сиреч..." Това съема да кажеш: "Ами, аз, гражданин на Цюрих, Сиреч и изобретателя на теорият на относителността, защото гражданин на Цюрих е изобретил тая теория, това някакси...
Къде е твоята заслуга? На какво си родоначалник ти? Твое смирение? Ей, с такива подмени... Аз съм в Силейския патриарх и той е в Силейския патриарх следователно". Не е така. Отделно, съвсем друга е темата, която друг път ще развием за това кой е родоначалника на разпространението на православната вера в България. Но това е друга тема. По-нататък, той говори за схизмата, нали колко лошо нещо е била, което е така. И не само това, но този особен момент на схизмата допринесе за утвърждаването на православното учение, т.е. да се осъди чрез съборен акт в светия дух, наложилия се някога в православната църква смъртоносен етнофилетизъм или въобще филетизъм. Тук той казва така: "Тога беше много голямо зло, обаче всяко зло за добро, благодаря на това зло българската схизма, ние осъзнахме великото зло, смъртоносния етнофилетизъм, което е велико зло".
Ами, този етнофилетизъм много, много по-рано го бяха разбрали всички. Още от времето на Паисий и Хилиндарски, точно 100 години преди българската схизма и повече 110 години, той го беше осъзнал този етнофилетизъм, само че той не е етнофилетизъм, а е елинофилетизъм. Как така? 1972 година ние сме го разбрали. Всички го знаеха това. Гръцкия епископален колониализъм в Близкия изток, в България, в Египет, навсякъде. Кой не го знае? Елинизъм в 18-19 век. И сега го били открилите на събора. По тази тема имаме няколко беседи и всичко е кристално ясно до такава степен, че той трябва да се срамува от този събор, да не го споменава, а той се гордее с него. Като идваме от Константинопол, ваше блаженство, още веднъж не казва святейшество, както ние сме го приели, а блаженство, един по-низка категория. Носим лично на вас, а и на всеки клирик и на народа на България, любовта, ласката, загрижеността, заинтересоваността и преди всичко благословението на вашата майка, светата Христова Велика Църква. Ето още един акт на безмерен хюбрис. Значи Константинополската патриаршия си е присвоила името Великата Христова Църква. Абе, Великата Христова Църква, извинявай, е цялата църква на всички, цялата вселена. Как така? Само Константинополската. Тя е Великата Христова Църква. И тя е нашата майка. Сегато и с майката го обсъждахме, вярно е, майка е до момента в който станем сестри Църква. Оттам нататъка това натягване вече е опит да се навърна в забавачката. Ние не сме в забавачката отдавна и в този смисъл много пъти сме любви на правилната позиция, той на неправилната, цариградския патриарх, ако се отръждествява. Така че това с майката църква е лепа, че тя е Светата Христова Велика Църква. Това е също едно лъже именно понятие. И не би трябвало да се злоупотребява с него.
По нататък Ввселенската патриархия по време на целия си приблизително 2000-летен път е поддържала в църковното служение наднационален и надетнически характер. По време на целия си приблизително 2000-летен път, ами Константинополската патриархия няма 2000-летен път. Ако говориш за Ввселенската църква като цяло, а ти не си Ввселенската църква, да, тя има 2000 години. Ама той един път така, един път така. Ако говорим за Константинополската патриархия, патриархия, тя не съществува в първите три века. Е как така 2000-летия? 300 години я няма. Нещо повече, на първия Вселенски събор, 325-та година, тя не съществува изобщо. Фактически тя се отвърждава като патриархия чак към втория Вселенски събор. Е, как станаха 2000 години тогава? И що за историк ни говори? Който бърка с 300 години. Истината. друго още по-лошо. Как така тази патриархия в своите 2000-летна история е поддържала в църковното служение наднационален и надетнически характер? Когато точно цари гаста патриархия и ние сме потърпевшите е била хипернационална и хиперетническа, особено в 18-19 век. това е най-голямото зло, което тя осъществява. Елинофилетизмът, национализация на църквата, тя да става гръцко явление и т.н. Освен това казва той, в нашата православна църква от самото и зараждане местното се отъждествява с вселенското.
И нататък е капака, Той споменава за изпитанията на турския народ и българския народ казва, въпреки всичко това, той ни изгуби своята православна християнска вяра и народния си език и своята идентичност. наистина е чудото на наднационалния характер на православната ни вяра. Тоест, не цитирам целия пасаж, но става дума за османския период, че благодарение на Ввселенската патриаршия, българския народ запазил своя език и своята народност през османския период. Това е точно диаметрално противоположна на истината. Особено в късните векове, айде да кажем в първите векове, пак е зле, но не чак толкова в 18-19 век, където вече имаме пряка асимилация, пряко гонение на българството от църковността. Опите за елинизация и така нататъка, издевателство върху българския народ, всичко това нещо е обърнат тук и излиза, че ние благодарение на цариградската сме се запазили езика. Това е кощунство, защото тък му против този гнет, който ние наричаме, преувеличено разбира се, гръцко робство, но гнетът е бил на лице. И точно той, вместо да се извини, да каже, съжалявам, ние не бяхме прави тогава, искаме да елинизираме, но той точно обратното, бил той ни спасил езика и самоличността. И, ека да обобщим, Константинополският патриарх е наистина пръв без равни. Той е пръв без равни по стремежа си да унищожи българската православна църква. Никой никога не е правил повече усилия и по-успешни усилия да унищожи българската православна църква. Без да се връщаме към Първото Българско царство, където също имаме сериозно покушение, но унищожаването на Търновската патриархия. Акт на Константинополската патриархия. Тя обсебва целия диоцез на Търновската патриархия и я ликвидира за векове. Над 4 века и половина.
Никога никаква църква, никакви комунисти, никакви болшевики, никакви унияти, никой не е правил такова покушение срещу българската православна църква, като нейната ликвидация като институция в течение на 4 века и половина. Това е дело на Цариградската патриархия. Някой ще кажа, но това понеже турците додоха, какво пречаше да си има Българска православна църква? Както имало, да кажа, в Черна гора и на други места, поместни в Грузия и прочее, и прочее си има поместни православни църкви. В Арабия, там арабите като завладяват светите земи, нема изчезна Константинополската патриарха или антиохийската. Не, съществуваха си. Никой не ги ликвидира. Докато тук Константинопол унищожи, уж им, своята първородна дъщеря. Убия. Няма равни в това отношение. Второ. През целият този период, ай да кажем, унищожил патриаршията като институция. Но, можеше да кажа така и така. Ви ще споменавате царегарския патриарх. Да, няма да имате патриарх.
Няма. Но, епископите ще бъдат българи. В Търново, в Плевен, в Пловдив, в Враца. Нали, ще си има български епископи и толкова. Във Варна. Във Охрид. Не. Гърци. Това е престъпление историческо. Защо? Защото, и друг ка сме го казвали, когато един народ няма епископат, няма кой да провежда стратегията на църковната и просветната политика. Всичко си остава на ниво енорийски свещеници, монаси по манастирите и до там.
Но енорийският свещеник не е стратег. Той не може да движи стратегията на църква. Стратегията се движи от епископата. Те съхраняват памета, те съхраняват документите, те съхраняват традицията, езика, всичко. Сельският свещеник по гослужението слава Богу го съхранява. Но стратегията я няма. И по този начин българският народ остава, той веднъж е останал без аристокрация, след турското завладяване, и втори път остава без духовна аристокрация. Без висш клир, без епископат. Нищо не пречеше на цариградската патриаршия да ръкополага местни български епископи.
През цялото време и толкова. Но те много добре знаят, че тези епископи ще поискат да си имат самостоятелна църка, каквато са имали преди това. И за това, в тези 4 века и нещо, имаме гръцки епископален колониализъм. в ущърп на българския народ, покушение срещу езика, срещу историческата памет, срещу съхраняване на книжнината. Толкова много книжовни паметници са изгубени, ама те не са книжовни, те са духовни. Това са жития на светци, това са проповеди,
това са химнография. Безцени, ние дори не знаем колко са били, тъй като са унищожени. Гурбет липсът епископат. Третото престъпление. в което пак цариградският патриах е пръв без равни. Унищожаването на Охридската архиепископия в 1767 година. Четвъртото е възпрепятстването на възстановяването на Българска църква в 19-те години. Год започва така движението към самостоятелна Българска църква,
Константинопол не му са действа, а му пречи с всички средства. Тоест става слуга на турски, английски, австро-унгарски и други антиправославни интереси само и само да попречи на българите. И това не го плащаме прескъпо с 73-годишна схизма. Това е престъпление, срещу Българската църква, в което Константинополския патриах е пръв без равни.
Така че да, имаме прецеденти на които показват властта на Царегарския патриах, властта му да убива Българската църква. На няколко пъти я осъществява. Имаме прецеденти на това, че е пръв без равни. няма равен царегарския патриах по
опитите за унищожение на Българската църква. Слава Богу, тези опити за сега, до днес, са завършили с неуспех. Имат частични успехи под 400 години и повече. Но, слава Богу, тя възкръсва от пепелта и към настоящия
ден и час все още Българската църква е автокефална, независима от непрестанните опити на Константинопол, като, разбира се, инструмент на антиправославни сили, земни
и поднебесни духове, целящи да отнемат самостоятелността на Българска православна църква, а оттам и възможността и да отстоява православието в тези много трудни времена, в които предстои
да навлезем и вече навлизаме.