Драги приятели, от 5 години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана Здравейте! Темата на днешната беседа е «Приятелство и православие». Нашият живот се състои от непрестанно общуване с други човеки най-много общуваме с нашите близки, с тези, които обичаме, тези, които ни обичат, нашите приятели. Но ние приемаме това общуване за даденост и рядко се замисляме за съдържанието и за същността на това общуване. Как общуваме с нашите приятели, с нашите любими хора, с нашите близки – добре ли общуваме, зле ли общуваме? Някой ще каже, че това е доста безсмислен въпрос, защото това е нещо строго индивидуално, интимно. Всеки има свои лични взаимоотношения, своя предистория с всеки от тези човеки.
Един вид. Няма критерии. Това е много индивидуално. Няма критерии за това общуване. Едва ли да го подреждаме като добро или зло. Ако изключим, разбира се, моралните императиви. Но всъщност критерии има. Критерият е един. Това е Христос. Това е критерия за всяко нещо. Христос е същността на всички важни за нас неща. И ако Той е същност на нашето общуване с нашите близки и любими, значи добре общуваме. Ако Той отсъства от това общуване, значи нашето общуване е празно от към най-важното.
Може да има много други неща. Чувство за хумор, спомени, веселие, интимност. Всичко може да има. Но отсъства най-важното. А когато отсъства най-важното, ние не можем да се самозалъгваме, че добре общуваме с нашите ближни. Напротив, отсъствието на Христос означава, че много зле общуваме. Защото ние, които сме
вярващи християни, ако пренебрегваме най-важното в нашия живот, при общуването с нашите близки, значи ние укриваме това най-важно откритие, което сме направили в нашия живот. Така, че много е важно да си анализираме и всеки от нас
има съвършенно индивидуална лична история със своите приятели, със своите любими, със своите ближни и би могъл да ги прекара през критерия на Христа и да види
какво струва това общуване. Доколко то е истинско, доколко то е пълноценно, доколко то е в истината. И най-вече доколко участва или не или възпрепятства нашето спасение, нашето
и на нашите ближни. Много често аз се улавям в този грех общувам с мои приятели и то привидно добре си общуваме всичко ни е наред, а без Христа. Тоест аз съм
непълноценен с тях, неискрен докрай, несъкровен. Това мое приятелство не е истинско, не е честно. как така общуваме за всичко друго и си говорим за всичко друго
освен за най-важното. Християнството е най-важното, защото става дума за вечния живот, а не за този временен живот, който сме прекарали заедно, вяли сме на турба сол, имаме хиляди спомени, е добре, ноутра идва смъртта
и е много важно ние дали ще се срещнем, дали ще бъдем пак приятели в царството или няма да се срещнем там и ще бъдем в лошото место. Така че има два вида приятелства. Приятелство в Христа
и приятелство без Христа. Или любов в Христа и любов без Христа. И питаме се тогава доколко това е истинско приятелство, доколко това е истинска любов. Защото ако се осланяме на нашето чувство за нормалност,
за това как правят всички, за това кои коловози обществени са най-удобните, еми най-удобните обществени коловози са светските, лишени от Христа. Там се инвестират най-много пари, най-много медии, най-много реклама, най-много т.е. наречена нормалност.
Това се смята за нормално. така, че ние трябва сме на штрек капана на нормалността да не ни погълне. Лъже нормалността. Защото понятието нормалност идва от норма. А кой е нормата? Христос или христос или другото? Ако не е,
христос е другото. Ако другото е нормата, тази норма ни убива в вечността. Христос го няма в инерцията на нормалността, в баналния живот. Може би някога в някои общества Христос да е бил нормалността по време на Юстиниан или по времето на св. Борис
или св. Цар Петър. Но това са редки изключения. Обикновено нормалността е нещо не християнско. Да не кажем антихристиянско. Така че тази днешната лъже нормалност, да не говорим какви по-лоши нови нормалности чакат на опашка да съсипят
човечността, да съсипят човека. Дай Боже те да не се избъднат у нас. Но и това, което се е избъднало до сега, тази сегашната нормалност, тя е токсична. Тя е светска всъщността си. Тя е нормата на другия, не на Христа. На лукавия дух.
Така че има голям смисъл в това ни е да преценим нашето приятелство, нашата любов спрямо нашите любими, от какво се състои? От Христос и ние, или от другия и ние? съвсем не е безобидно.
Аз съм имал и имам приятели, ремокатолици, протестанти, мюсилмани, буддисти, сектанти, атеисти и до ден днешен с някои от тях поддържам приятелство и все съм си казвал а бе,
тая да не смесваме верските въпроси с приятелството. Той е атеист, аз съм православен, но този въпрос не се разбираме. Еми, имат други въпроси по които се разбираме, работим добре заедно, имаме старо приятелство, изпитано, човекът е верен,
предан като приятел, винаги мога да разчитам по всяко време, а и ми сега те изклонаме праве. И в този смисъл си казвам айде да не подхващам темата за вярата, за Христос, за църквата, за православието, защото по този въпрос няма да се разберем.
По същия начин на времето съм имал приятели, мюсилмани и не съм искал да подхващам темата за християнството или съм е подхващал деликатно, така, без много-много да проповядвам. Имал съм приятели
римокатолици по същия начин, да не го обидиш, да не кажеш, че е ерес, римокатолицизма, защото някак си неочетиво, какви приятели сме, ако аз така го отблъсна. и така минават години, десетилетия и ние никога не си говорим за православието,
за вярата. Нещо фундаментално за всеки човек. сега си мисля, че това мое отношение е било неприятелско, нечестно, непочтено. Разбира се, голяма грешка ще бъде,
аз да му кажа, виж какво, брат, твоята вяра е от лукавия, това е една голяма измама, макар и от много векове и хилядолетия. Лукав дух е автор на тази измама. Ти си паднал в капана,
както и милиони. Това нещо, ако му го кажеш, няма да доведе до добър резултат, най-вероятно ще прекъсне приятелството, най-вероятно ще доведе до настройване срещу тебе
и срещу православието, на принципа покрай наш Илия на мрази и свети Илия и общо взето резултата ще бъде отрицателен. Не в това въпроса, да
проповядваме безогледно. Ние помним примера на свития апостол Павел, когато отива в Атина. Какво им казва той? Той не им казва. О, атинияни язък за вашата атинска школа,
за вашето празно философстване на Платон и Аристотел. Много сте умували, много сте умували, но нищо не сте разбрали, защото без Христа няма спасени. Така че нула е вашето мъдруване плъцко
и езическо. Елате, аз ще ви кажа истината за истинския Бог. Никой нямаше да отиви да го слуша. го изгонят с камъни или щеяха да му кажат това глупак нищо не знае,
но резултата ще бъде нулев. Знаем, че святи Павел не поступва по този начин, никого не обижда, никого не казва ти си слуга на сатаната, твоята религия е от сатаната, всяко езическо
езичество и разбира се религия от сатанински происход. Господ не създава тези религии. Господ вначало не създава религиите. Той създава откровението. Той се разкрива.
И там е истински. Всичко останало е от лукавия. Така че не по този начин има смисъл да се говори за Христа и за истината и за православието. Всеки случай е конкретен.
По един начин се говори с атеист, по съвсем друг начин с ремокатолик, по съвсем друг с протестант и прочее. Но въпросът не е в тактиката, въпросът не е в педагогиката,
в учитивостта. Там ни е трябва да се съобразяваме с човека, с времето, с мястото, с всичко. Но Христос трябва да бъде в центъра
на нашото съзнание по време на това общуване. Било то само молитвено, защото твой приятел е в житейско фундаментално заблуждение, в една вяра, която
не е вярната. Тя много вероятно ще му попречи да се спаси. Макар, че знаем примера с добрия самарянин. Господ не случайно
ни дава пример с добрия самарянин. че той изповедва една погрешна вяра, но сърцето му е добро и
върши делата на милосърдието. Върши това, което Господ иска от нас. И като такъв Господ го
дава за добър пример. Но той ние тук много често правим една голяма грешка. Понятието
добрия самарянин, го събираме във едно. Имаше дори така секта добро самарянинство. Не, това е от лукавия. Добротата е едно, самарянинството
е съвсем друго. Господ не е казал. След като добрия самарянин е добър, значи самарянинството е истина. Не, той е
казал, въпреки самарянинството, което не е истинно, земете пример от неговата доброта. Добротата на самарянина е примера, който ни се дава, а не
самарянинството. Самарянинството е заблуда. Погрешна религия. сърцето сърцето е добро. Останало е чисто. Едното става дума за вероучение, за
светоглед, за истина, а другото става дума за любов, милосърдие, човечност. така, че Господ ни дава пример, именно, че дори и у иноверците
можем да намерим доброта, а вие, които сте в правоверието, защо не го правите? той изобличава в случая левитите и фарисеите и свещениците. Защото, въпреки, че са в
правоверието, сърцата им са закоравели. Това, впрочем, повечето пророци точно също това вопият. също закоравяването на сърцата. Та, връщайки се на
взаимоотношенията с иноверци, ние не би трябвало да тръгваме на някаква рязка критика на тяхното вероучение, макар, че то не е истина. Нитопък да пренебрегваме всички условности
на добрия тон, на приятелството, на педагогиката и прочее, но и не бива да сме тотално безкритични. Ето, тук е тесния път между двете пропасти. Пропастта на слепия
проповедник, който не се интересува от другия и говори макар и истината, но безполезно. И от друга страна пък човека, който знае къде е истината, вижда, че другия изповядва погрешно учение
и знак не му дава. По никакъв начин. Трябва да намерим начин косвен, приятелски, любезен, очтив, тактичен, но една камбанка да звънне в съзнанието,
че ето на ние в православието намираме най-голямата дълбочина, която чели сме всичко, чели сме и изток, и запад, и какво ли не,
и най-накрая разбрахме, че тук е дълбокия кладенец, тук е чистата и живата вода, тук е спасението. Разбира се, казано според времето, мястото и човек. сега,
при това приятелско общуване, не винаги говоренето за Христос, за църквата, за православието, трябва да бъде директно и следва да бъде директно. Може и по съвсем косвен начин. Примерно,
да кажем, нашите приятели много обичат да играят карти или много обичат да пушат или да пиянстват. Е, ние като техни приятели не би трябвало да ставаме съучастници в тези техни дейности.
Все едно, че нищо не е било. Нали, на времето сме били, да кажем, запалянковци и сега те са запалянковци, ма и тих покрай тях, нали, да бъдеш запалянко или да пушиш
или да пиянстваш и така нататък. Не. Тоест, нашото отношение към другите неща трябва да бъде християнско и в този смисъл да не ставаме съучастници. Да не ставаме съучастници в нехристиянско
и антихристиянско поведение. Каквото и да е това, каквато и да е сфера. защото ние какво ще направим? Ще си затворим очите и в името на доброто старо време, нали, да кажем, ще си говорим за колко велико нещо беше
рок-музиката. Битълз, Ролингстонс и Дип Пърпъл бяха страхотни. Какви парчета? Ами, да, бяха страхотни, но от една точка на днешния аз. Страхотни ли са?
Ни най-малко. Тогавашният юноша, който ги е харесвал и примирал, не е познавал Христа. и сега аз да лицемерно да съучаствам в това носталгично превъзнастене на една долна култура,
на една пошла и порочна култура, само защото съм е харесвал, когато съм бил на 15, 17, на 20 години. И моите приятели от унизи години продължават да я харесват и цял живот смятат да я харесват.
Не искат да излизат от юношеството. добре, ама уношество беше безбожно, беше без Бога, без Христа, без църквата. Като всяко юношество то е така посипано с звезден прах, обаче това е отлукавие,
това е измама. И в този смисъл, ако ние съучастваме с нашите приятели в подобни самоизмами, пък би ли те и с 40 годишна давност, така носталгично отлежали в дълбокия зимник,
ние ако съучастваме в подобни неща, успокояваме нашите приятели, че да, това е добре. Този начин на живот, този лайфстайл е добър,
той е читав, той е положителен. И обратно, ако ние се въздържаме, без да говорим за Христа, пряко, но се въздържаме, кажем, вижте какво, приятели, на времето сме били млади,
били сме подвластни на въздействие медиетично, остростено, непросветено и така нататък, като е въздействал върху нашите сетива. И по същия начин, по който в Гръция слушат гръцка музика, но гръцка музика
не слушат в Латинска Америка. В Латинска Америка пък си слушат своето там. умират за тангото и за салса и за какво ли не, но танго и салса не вървят, да кажем, в Азия. Там слушат съвсем друга музика. Защо?
Защото са родени в нея. Едни сме родени в нашата форма на остростеното изживяване. И сме се полъгали да я вкараме в кръвта си и в ДНК-то си, но не сме познавали
Христа, не сме познавали критерия. Ако имахме този критерий, вероятно, ще хме да се дистанцираме от тези страсти, от тези агресивни и, можем да кажем,
демонични вдъхновения. да, безспорно, вдъхновение, но демона също е дух. Мефистофил също е дух. Той много възможности дава на тези, които сключи договор. Така, че тук е много важно
да не съучастваме в тази колективна самоизмама, която е носталгичното добро старо време. Пък било той политическо, пък било той как се борихме за демокрацията, там участвахме в СЕДС, ей, какво беше,
или пък обратно, друг, който е откъм левичарството, с лявата утопия и едното и другото са утопии. Това са безбожни учения и съвременния демократизъм и
класическото левичарство. Всичко това е варианти на безбожието, които нас не ни удовлетворяват. Сега казвам нас. Нас, които сме в църквата. Ние, които сме православни християни.
Мирени. Разбира се, не само мирени, те още повече тях. Но така или иначе, това време е минало на тези страсти и на тези заблуди. Въцърковили сме се, открили сме Христа и вече сме други човеки. Ние сме нови люди. и новия човек
не би трябвало да бъде в бандата на стария човек. трябва да дава да се разбере, че има по-добро. Че има несърнимо по-добро. Да, тогава, като млади, така. Впрочем, да не забравяме,
че всички тези острастени носители на размирния, бунтовния антихристиянски дух това не са съзнателни служители на сатаната. Това не са служители на мрак. Дори в тяхните най така сатанински пози
имаше такива. И в рок-музиката, и в рапа, и в всичко. Дори там, дори там, човешката душица в крайна сметка е християнка. Тя познава своя създател и винаги тя се стреми към
красотата, към любовта, към истината. Така, че и там се прокадва във всички тези измамени цветя на злото. Има я истината в изкривен вид. Има любовта
в опоручен вид. Има го всичко, но с лъжица катран в меда. Така, че и там ние трябва да виждаме, че мед има. Безспорно. Но и катран има. и
това е важното. Защото когато не познаваш катрана, когато не познаваш отробата, когато не познаваш наркотика, ти се зарибяваш с него. И ние вече като Божием християни би трябвало
да сме особено внимателни, когато виждаме нашите приятели от младостта, от юношеството, да продължават с същия естетическия наркотик, да
се друсат и ние трябва да им даме да се разбере не настъпателно, не назидателно, не агресивно, а по-приятелски. В удобния момент, в удобната минута, не в момента, в който той вече
така се е разнежил и слуша най-така сатанинските парчета на Бляк Сабах, като откровение от 72-а година, а в друг момент, когато вижда отрицателните страни на тази
култура, да му кажеш, брат, знаеш ли, че и това, което ние мислихме за положителни страни е било носител на отрицателните. Това е било ракета-носител. Стремежа към красотата, към доброто,
към любовта е бил ракетата-носител, към нея са били прикрепени токсичните ракети. По-малки и по-невидими, но всъщност те са смисъл на цялото мероприятие. Ние,
православните християни, особено във България, където сме малко, сме призвани да бъдем проповедници, макар, че не сме някакви, кой са някакви златолуставци, не сме високообразовани, не сме
с голям дар слово, каквито сме такива. Но, какво казва св. апостол Петър в своето първо послание? Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ,
свет, люди придобити, за да възвестите съвършенството на оногова, който ви е призовал от тъмнина в чудната своя светлина. Вие именно, които някога бяхте
не народ, а сега сте народ Божий, които бяхте не помилувани, а сега помилувани. вие сте род избран, царствено свещенство, люди придобити. Вие
казва именно, които някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий. Ние бяхме не народ, бяхме богоотстъпници, острастени, помрачени,
харесахме естетиката на страста, естетиката на бунта, естетиката на цветята на злото, но казва вие сега сте
народ Божий. И това е голямата разлика. Значи, всеки, който стане християнин, който стане православен християнин, е избран. Ние
не можем да станем християни без Бог да ни е избрал. Ние сме, както казва Сети Петър, род избран, царствено
свещенство, Божий народ. и като такива трябва да се държим. Тоест, да бъдем и проповеднице помежду нашите приятели, близки и любими.
В противен случай ние не отговаряме на призванието. Ние защо сме призвани тогава? Защо сме избрани от Христа? Ако ако аз стана
отшелник и отида в пещерата по ред причини и по този начин не проповядвам, има такива безброй примери в историята, това е друго. Мълча, моля се и нищо
друго. Реално погледнато от такива отшелници привидно напуснали обществото има много по-голяма полза отколкото от нас
проповедниците в обществото. Но пък ние, които сме в обществото, не трябва да мълчим като риби. След като не сме и сихасти, след като не можем с подвига на монашеството
и подвига на молитвата да влияем върху нашите любими и нашите братия, тогава, като сме избрали да живеем в света, да бъдем проповедници,
да бъдем блюстители на православието и на християнството. Защото какво казва св. апостол Павел в посланието до римляни? Но как ще призоват оногова в когато не са повярвали?
Как пък ще повярват в оногова за когато не са чули? А как ще чуят без проповедник? Тоест ние ако не проповядваме нашите ближни, нашите приятели няма да чуят. Той да,
чул е някъде за християнство, за църква, за православие, но го е чул в такъв контекст, че се е дистанцирал, а ти си му приятел, ти си му ближен, ти си му близък, ти си му любим,
той към тебе има друго отношение и ще те чуя, когато му кажеш и то отличен опит говориш. За него добро го казваш, той знае, че си приятели. Говорим пред цялото време за любими,
близки, роднини, приятели, хора, на които имаме доверие, които не имат доверие на нас и с които ние престъпно не общуваме в Христа. Имаме си някакво приятелство, някакво родниство,
ама включително майка и баща, включително сестра, брат. Ама ка до сега, тя не е вярваща или той не е вярващ? Абе, какво означава не е вярващ? Това не е крайно състояние на човека, не е страшния съд.
Човека се променя. И ние какви приятели сме, какви ближни сме, какви синове, дещери, братя, сестри, майки, бащи, роднини и така нататък. Ако ние на нашите най-близки е да дадем
най-важното, най-скъпоценното в нашия живот и в живота на всеки човек. Разбира се, за да бъдем проповедници трябва да се подготвим. Не можем без да си свършим работата, да си напишем домашното.
Ей така да станем проповедници. Трябва да четем свъщеното писание, трябва да четем светите отци, благодатните старци. изобщо трябва да се образоваме вярата. Трябва да практикуваме на първо място. да имаме молитвен живот, да имаме
литургичен живот и така нататък. Това наше приятелство в Христа, за което говорим, то ни задължава. както къв една френска поговорка, благородството задължава. Еми, няма по-голямо благородство от това да си
роден в Христа. А всеки, който е православен християнин, е безспорно роден в Христа. Минал е през купела на святото кръщение, облякал се в Христа. ние сме родени втори път чрез
кръщението и въцърковяването. Избира се, кръщението не като формален акт, който става веднъж и после се забравя за него. Говорим за кръщение и въцърковяване. Водене на църковия живот. Но това означава да се родиш в Христа.
Да се облечеш в Христа. Е, щом си се родил в Христа, ти ли не си благородник? А щом си благородник? Тебе ли не задължава благородството? Благородството задължава. Така че ние родените в Христа сме задължени. И е много интересно, че проповедта
тя има, сбира се, най-малко две страни. Едната страна са тези, на които говори проповядващия, а другата е самия проповедник. той и на себе си проповядва. Най-малкото той вдига летвата. И вече, след като ти така говориш,
е, как живееш? Можеш ли да проповядваш едно, а да правиш обратното? Ти изпадаш в едно остро противорече, особено, когато това дума за такива важни неща, които в крайна сметка касаят вечният ти живот? Кого ще излъжеш? Бога ли?
Така, че бидейки царствено свещенство, народ Божий, т.е. длъжни да проповядваме спрямо не християните, не православните, ние си вменяваме да живеем според тази проповед, да бъдем
на равнището на проповедта. Т.е. ние работим и върху себе си, ние проповядваме и на самите себе си. Добира се, всеки проповядва съобразно със своите възможности. Не може един неук да говори за високо благословие. не може
един, който няма дар-слово да говори от сутрин до вечер. Той трябва да се съобразява със своите възможности. Но дозина, може би най-големите проповедници, не са говорили. Или са говорили много малко. Но тяхното умълчание било по-ярко от всяка проповед.
Така че всичко е проповед. Всяко нещо може да бъде проповед. Знаем, че расото на монаха и на духовника е проповед. кръст, кръст, което носиш на врата си е проповед.
Иконата, която стои в дома, иконостас, чето домашния иконостас, то е проповед. Идват гости, виждат домашния иконостас. Той вече е даден. За него ние не говорим. Може и да не говорим. Но той ли не проповедва? можем да кажем, че
всеки жест, външния вид е проповед. Едно е да се татуираш, едно е да... И друго е да имаш един християнски външен вид. Така че всичко е проповед. И ние чрез проповедта, обърната към нашите близки
и нашите любими и нашите приятели, в много голяма степен влияеме върху самите себе си. Дисциплинираме се. Изваеваме ръбовете. Или да кажем, както сме виждали в повярващите страни, мине млад човек покрай храм и се прекръсти. Ами това прекръстване е проповед.
Във България колцина го правят. и къде го правят. Или да кажем, срещне свещеник, нали, иска благословие, целува ръка, ама как да поиска благословие, как да целуне ръка. Това също е нещо, което се учи. И когато то влезе в така ежедневието, в нормалността,
това проповядва. Спрямо тези, които не го правят. и които не знаят как се прави. И се срамуват да го направят. Има и такива. Или да кажем, отношението към покойниците. и като отинем в гробищата, виждаме тези плочи надгробни, къде трапец, къде правоъгълник, къде някаква друга по-модерна форма.
и ми нашите прадеди, като са погребали своите покойници, надгробния кръст. Не е имало трапецовидни и подобни плочи. Кръстове сега почти няма. Ей, този кръст също е проповед. Надгробния кръст.
Да, върху трапеците понякога слагат на малко кръстче, обаче каква проповед са били надгробните кръстови на нашите прадеди? Без думи. Само виждаш кръста и всичко е ясно, че този човек, който е там, е живял
като православен християнин. Има едно богословие на ежедневния живот. защото целият наш живот, в крайна сметка, ние трябва на Христа Бога да предадем. Ние сме го получили целият от него и целият трябва
да го посветим на Христа. Този смисъл и ежедневния живот е проповед. Той е практически богословие. Богословие на ежедневието. Там също трябва да гледаме къде сме
в Христа и къде не сме. В ежедневния живот, в най-баналните жестове. И в този смисъл стигаме до темата за малкия грех. Малкото зло. да играем карти, да изпушим на цигара. Какво толкова? Хората обраха държавата,
изневеряват, убиват. Ние сядам тук. това малко зло, което прониква в ежедневието, то пробива нашата защита. и ние ставаме проводници на по-голямо зло. В най-различни света може да избие, но така или иначе няма
безвредно зло. Няма безвредно зло. Може да е малко, слава богу, че е малко, че не е голямо, но то е вредно, то е токсично и не се знае докъде може да доведе тази пукнатина в крепостта. Може да рухне цялата крепост от една малка пукнатина,
ако тя остане не ремонтирана, не изликована. Така че ние в нашето съвремие сме приели правилата на играта, нормалността, възоснован на един безбожен така светоглед. Без бога се строят
църквите, къщите, без бога се строят градовете, които се планират, без бога се мислят телевизиите, радиостанциите, вестниците, нали? Продикнува безбожието навсякъде. Все едно, че бог е маргинален.
Все едно, че той е древна подробност от важните неща. и ние, приемайки правилата на тази игра, ставаме съучастници в това зло. Сега, тук е много важно, когато говорим за нашето задължение, да проповядваме Христа спрямо нашите ближни, спрямо нашите
любими, спрямо нашите приятели. това да бъде главната тема на истинските приятелства, трябва да имаме предвид, че много важно да знаем и да проповядваме и да отстояваме, че Христос е
църквата. Църквата е православието. защото много разпространяваме това полуинтелигенско заблуждение, че Христос е велик и ние го признаваме, но църквата не ми я хвали.
Тя през средновековето е изгаряла Галилео там Джордано Бруно и заплашвала Галилео с изгаряне. Тя е отричала системата на Коперник, тя това,
тя онова и един вид църквата е недостоверна. Това нещо е изключително лукаво и изключително невярно. Той е невярно в същността си. Много път сме говорили и пак ще говорим на тая тема,
че Христос е глава на църквата. Той е част от църквата. Църквата без Христос не съществува. Няма такава църква. има лъжи църкви, които са отпаднали от Христа и има
грешни църковници, каквито са 100% всички църковници, включително Св. Оазлатост и Св. Григорий и Богослов и те са грешници. Така, че ние не бива да виждаме.
Разбира се, греховете на Св. Оазлатост и на Св. Григорий и Богослов са несравними с нашите грехове и с греховете на други църковници, но принципът е един и същ. В църквата, в земната църква участват
грешници и само грешници. Единствено, Христос е безгрешен. Така, че ние изпадаме в голяма заблуда, когато търсим в земните църковници безгрешници
и не ги намираме. Никой не ги е обещавал. В земната църква участват само грешници. Сто процента. Кой е по-малък, кой е по-голям? Господ единствено знае кой е големи и кой е малки. Ние не знаем.
Ние гледаме външно, Той гледа сърцата. Така, че в този смисъл традиционно, може да кажем обичайно спъване на нашого брата е признавам Христа, не признавам църквата. Или признавам църквата, не признавам православието.
В смисъл, православието да, като наша българска родна на дедите и прадедите, да, но тя един вид не е по-добра от другите. Тя не е по-добра от другите. тя не е сравнима с другите.
Тя, ако е по-добра, значи и те са добри, и ние сме по-добри. Ама тя не е сравнима. Защото православната църква е тази, която е запазила Христовата истина в светия дух. От ден първи до ден днешен.
и ще запази тази извор на истина до края на времята. Всички, които се отклонят, вече не са православни и това са отклонили се, отпаднали от истината, от пълнотата на истината. Те, разбира се,
са запазили 20-30-40 килограма мет, но са добавили 1-2-3 килограма и цялото вече не е мет, а е някаква смес. Православната църква ще продължава да съществува до края на времената като 100% истинното учение
на Христа чрез светия дух. Чрез самата проповед Христова, преподадена чрез апостолите, евангелистите и прочие и чрез светия дух, който от тогава
до сега живее в църквата. Така че това е много важно ние да отстояваме тази изключително ключова истина, богословска, но и житейска, че не можем
да си говорим абстрактно за Христа. Така да се каже надконфесионално, както казват полуинтелигентите. Много обичат тази това дървено желязо, надконфесионално. Поначало надконфесионално няма
такова нещо. Това е нещо да кажеш над Бога, над Божие. Защото конфесията, вероисповеданието бива два вида. от Бога и всичко останало. След като има и от Бога
вероисповедание, кое е надконфесионално? Имаме два вида вероисповедания, само два вида. От Бога и всичко останало. всичко останало е от Лукавия с много
важно оточнение, че то винаги имитира Бога. Лукавия винаги имитира Бога. В най- долната религия, създадена някога, някъде,
както и да е наречем и която ще да е. Там, където имало човешкия жертвоприношение, те са били правени винаги в името на някакви божествени цели. Да, сатанинска религия, но сатаната ни лъже чрез подобие
на Бога. Така че ние не трябва да смятаме, че там няма подобие на Бога. Има и то доста. В някои от тях има много подобие на Бога. Но само в едно
веросповедание имаме пълнотата на Божието откровение и дай Боже да сме в него. Да, мисълта ми е, че няма надконфесионално нищо. Защото едно от веросповеданията е
Божието откровение за човеците. И над него не може да има. Така че може да има нещо над извращенията езически и всякакви други, но надконфесионално
нищо няма. И поради тази причина физически е невъзможно да се обединяват вероисповеданията. Е, няма как. едното е чистия мед, а другото е мед с лъжица катран.
И те се объединяват за да не се карат. Еми, няма да има чист мед никъде. Ако ние се объединим с иноверски и инославни,
както им казваме, вероисповедания, тогава взимаме от катрана. Ама, било малко, било две лъжици, само еми две лъжици, обаче, вече се разваля цялата делва
с меда. Затова тази делва трябва да бъде абсолютно чиста от всякакви вредни и денатуриращия съставки. И,
докато има такава, тя трябва да се нарича по някакъв начин и ние наричаме православие. Така, че това е изключително важно, когато ние общуваме с нашите
приятели, не да говорим за някакъв абстрактен Христос, а винаги за Христос, който ни е даден в църквата. Без църквата ние не можем да го получим. И църквата,
която за наше щастие пък е и Българската национална църква, православната. Така, че ние имаме този двоен и троен дар. Христос, църквата, православието. Тоест,
не само заявката, за истинския Бог, който е Христос, но и осъществяването на тази заявка в чист вид. В чист вид. Но не чист, че ние сме чисти. Ние човеците, ние църковниците или мирените. Не.
Ние сме грешници и е възможно православни мирени да са по-лоши отколкото самариани, които не са в истинската вяра. Но той имал по-запазено сърце по ред причини. Не заради самарянската си вяра,
разбира се, а въпреки не е. Така че ключът към нашето истинско приятелство е да сме в Христа, но и не само в Христа. Да сме и в църквата, но и не в тази църква, която се привижда на някои непросветените всъщност. Трябва да си го кажем.
Ние, която сме били непросветени, ние така сме смятали, че православната църква е изостанала. Че тя един вид в средновековието по някакъв начин е застинала и не се е приспособила към живия живот, към
животрептущите проблеми. Сега към младите, примерно, ето сега, примерно, казват, православната църква не е привлекателна за младите. И как да не е привлекателна за младите, като
душите на младите копнеят за истината, копнеят за Христа. Но ако ние мирените и църковниците не им го преподадем, ако ние ги изпуснем и те се инжектират с някакъв друг духовен наркотик
и започнат да искат още от него, иди после да обясняваш на наркомана, че не е добре това, което взема. Ама айде да кажем плъцкият наркоман той с интелекта си може да разбере, че деградира,
защото тялото му деградира. Той ще умре. И може да се подложи на терапия. Докато духовния наркоман, понеже е ударен в светогледа, той смята, че е в правилото, в истината.
И там вече няма. Той порочния кръг се затваря и иска още от същото. Така, че ние трябва овреме да предпазим владите от духовни наркотици. После сме
ги изпуснали. Ама вината не е на чистата вода, че не е привлекателна. А, да кажем, ракията или водката или уискито са привлекателни. Че какво е вино на чистата вода? Родителя,
приятеля, трябва да каже брат, тази огнена вода ще те съсипе. Ти се пристрасти към нея, обаче тя е зло за тебе. Чистата вода си е
чиста вода. Така, че това отношение е много важно ние да пригодим, да приспособим нашата проповед към нашия приятел, към младия човек, към детето,
към стареца, към бившия комунист, към бившия атеист, към всеки да намерим начин да отстояваме истината,
защото ние сме били същите като тях и като деца, и като юноши, и като устрастени и романтични и какви ли не други заблудени натури.
за това това трябва да използваме всички възможности тактично, милосърдно, полюбовно, приятелски, съкровено. Трябва да търсим съкровени разговори с нашите приятели. има начин, така и така,
приятели, отдална сме се виждали, айде се видим. Искам да ти кажа, както в Царос имаше един стих такъв, а тебе чувствам нужда да разкажа как вярвам, аз и как не съм бодър, нещо подобно беше, когато той открива
комунизма като висшата религия на своето поколение и своето време. така са смятали. Но ние знаем, че това е, разбира се, една от лъжиотопиите, от отопиите,
псевдо, религия, квази-религия, така нататък. Ние обаче трябва да търсим тези съкровени разговори, разговори за най-важното с нашите приятели, защото ако ние не успеем,
ако той си каже вижкво, я не ме занимавай с тези работи, аз съм си добре, изградил си свой модус Vivendi, слушам си старата музика, чета си старите книги, кефя се на старите филми,
всичко ме е наред, не ме занимавай. Или пък някой млад човек, мен сега ме вълнува друго, компютрите, GSM-ите, или пък там някаква съвременна музика или съвременна филми, или телевизия, или което,
не иска да те чуе, еми добре, ти не си всему гъщ, ти не можеш да влияеш върху свободната воля. Обаче, и в крайна сметка, той си остава такъв, къвто е. Направил си това, което зависи от тебе, пробвал си веднъж, пробвал си два пъти,
три пъти си пробвал, е, не става. не става. Но, ако пък вземе да стане, и ако един приятел успееш да привлечеш към Христа, към вярата, към църквата,
тогава може да кажем, че празника е голям, защото той пък ще привлече друг измежду своите. Десят ще му откажат един, ще се привлече. Той пък ще привлече друг и не знаеш по какъв път може да се окаже, че този път на
непрестанна, ежедневна проповед спрямо нашите ближни, спрямо нашите приятели, в крайна сметка може да промени цялото общество. Не, че това е единственият начин. Молитвеният начин е още по-силен. Тези, които са силни молитвеници. Но единият ни отменят другият. Така, че нашето приятелство
е истинско само е която е приятелство в Христа. И затова ние в никакъв случай не трябва да отстъпваме инициативата на лукавите духове, а точно обратното. Трябва да преминаваме в настъпление, трябва да напредваме, защото с нас е Бог, с нас е окончателната сила,
с нас е окончателната истина и ние бидейки Божий народ, избраници Божии, трябва да отстояваме тази истина и да я разпространяваме.