ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана Здравейте! Темата на днешната беседа е Бодлер и цветята на злото През 2021 година се навършиха 200 години от раждането на френския поет Шарл Бодлер Ние няма да се занимаваме надълго и нашироко с този така наречен прокълнат поет Но ще използваме годишнината за да се спрем само на три неща, свързани с него Заглавието на неговата стихосбирка Цветята на злото
поетичния увод към тази стихосбирка именно стихотворението към читателя А също и един знаменит афоризъм от късното творчество на Бодлер Който гласи Най-голямото лукавство на дявола е да ви убеди, че не съществува Преди да преминям към тези три теми Няколко думи за живота на Бодлер Той е роден през 1821 година в Париж и умира там на 46 годишна възраст в 1867 година Произхожда от римокатолическо семейство и бил е кръстен в Римокатолическата църква Баща му умира когато малкият Шарл е още на 6 години
и след една година майка му се омъжва наново за един подполковник Жак Опик който впоследствие ще стане полковник след това генерал ще бъде сенатор в края на живота си Преди това посланик в Константинопол в Мадрид изобщо част от висшето общество на Франция по това време Времето е на неговият разцвет е времето на така наречената втора империя
империята на Наполеон Трети когато ще бъде разцвета и на самия Бодлер но преди това две думи за неговото образование той първо уча в Лион след това баща му се премества в Париж и го записват в знаменития лицей Луилю Гран учи право но няма никакви намерения да се занимава с право започва да води един разгулен живот
през цялото време иска пари от майка си да си плаща дълговете влиза във връзка с проститутки хваща сифилис и така нататък изобщо изобщо типичен представител на така наречената бохема неговия приемен баща иска да го вкара в пътя праща го на едно пътешествие до Индия до Калкута в 1841 година обаче това пътуване не се осъществява до край
насред пътя някъде в Индийски океан кораба има проблеми закъсва прекъсва се пътуването и никой не знае как точно но Бодлер се връща във Франция насред път можем да кажем някъде в район на островите Реунион или Маврики това е недалече от Мадагаскар най-вероятно с някакъв кораб в предсоветския канал се го прибрали във Франция
това впечатление разбира се това пътешествие остава впечатление в него и в неговото творчество много често се явяват тези теми за морското пътешествие за пътешествието към непознатите, далечните, екзотичните, източните страни може да кажем, че Бодлер малко прииграва в това отношение тъй като на практика пътешествието се проваря. това се връща в Париж, започва да пише различни статии
по различни изкуствовецки теми, коментира знаменитите по това време салони на изкуството, става превърженик на Дёла Кроа, на романтизма в живописта. Създава си някакво име в тези среди, но можем да кажем, че продължава да живее
своят безпорядъчен живот с различни метреси, нашумели имена в Парижкия Бомонд и продължава да харчи с така широка ръка парите, които по най-друга по един и друг начин стигат до него чрез азни наследства
в 1857 година той публикува своята стихосбирка Цветята на злото. Това е всъщност единствената му стихосбирка. Той ще продължава да работи върху нея цял живот, ще добавя разни стихотворения, цензурата ще маха разни стихотворения, така че различните издания са в различен състав. В крайна сметка всички стихотворения ще бъдат събрани под това име, цялото поетично творчество
на Бодлер се състои в тази стихосбирка Цветята на злото. Извън нея той има и други публикации, така вечените малки поеми в проза. Продължава да пише за текущия живот, художествен в Париж. Интересува се от Едгар Алан По, превежда поезията на Едгар Алан По, от англейски на френски. Интересува се от Вагнер, разбира се, подкрепя Дюла Круа,
в изкуството, приятел е с Корбе и с много други. Дадар фотографа и в крайна сметка е източтен от този живот, от болестите, от сифилиса, от наркотиците, с които злоупотребява хашиш, опиум и така нататъка. И следствие от всичко това, той в крайна живота си е в много тежко физическо състояние. последните две-три години
почти му се губят, но така или иначе умира в 1867 година. Този безпорядъчен живот можем да кажем, че се отразява и в творчеството му, но ние няма да фоментираме неговият живот. Господ знае какво ме е било в сърцето, тук там е в неговото творчество се прокрадват християнски съзнания.
Той има съзнание за греха, има съзнание за ада, има съзнание за сатаната, за изкушенията. дава се сметка за много духовни явления. До някъде той свидетелства срещу себе си. Образът, който той проектира в общественото съзнание
е за един по-деградирал човек, отколкото е бил в действителност. неговият приятел Надар дори твърди, че той е бил едва ли недевствен, че неговите похуждения сред
проститутки и така нататък са били по-скоро външни проявления, ползи на прокълнатия поет, отколкото действителност не знаем, Бог знае, а и не ни занимава
точно тази безкрайна тема за дълбините на неизвестната душа. Само Господ е сърцеведесно, ние не можем да знаем сърцата на човеците, но ние можем да съдим за техните
външни проявления, защото тези външни проявления, в случая художествено-творчество на Бодлер е това, което остава. Той дали е позирал, дали се е очернял пред хората,
дали това е блазнало неговото самочувствие, че го смятат за по-лош отколкото е в действителност, за по-порочен, дали тези пороци, които той е изобразявал и играл,
са били действителни или мними. Това ние не можем да проверим и в този смисъл ни не занимава. Казахме за един знаменит афоризъм, който звучи така най-голямото
локавство на дявола е да ви убеди, че не съществува. Извън контекст, този афоризъм е напълно верен и можем да кажем, че бихме
го приели от един вярваш християнин, от един свети отец. това е много-много важно и много смислено наблюдение. защото ние знаем, че Бог
съществува, но знаем, че и локави съществува. Той не е един литературен персонаж, не е едно плашило измислено от авторите на приказки, за да плашат добрите деца. Не,
той съществува действително и ако ние забравяме за това съществуване, ако ние си мислим, че това е фикция, че не ни засяга, то ние сме паднали в клопката, в капана на това голямо локавство,
най-голямо локавство според Бодлер. Но, за да поставим този афоризъм в контекст, нека да видим кога и как той се появява. Той се появява в тези
прозаични стилотворения, които Бодлер публикува в Края на живота си и този прозаичен разказ се нарича щедрия играч. Дори можем да кажем
щедрия комърджия. Разказа е въображаем. автора се разхожда явно по булевардите на Париж и вижда някакъв странен персонаж,
някакъв човек, който казва винаги съм искал да познавам и който веднага разпознах. Макар, че никой не съм го виждал. Става дума за Лукавия. Той го поканва
в някакво много богато, много добре така мебелирано място, неизвестно на Бодлер, в което надминавало всички останали
места, всичко е било прекрасно, подредено, направено, изискано, богато. Те започват да пият, говорят си, бил много добър събеседник,
Лукавия, и започват да играят. И в тази игра Модлер казва така, аз играх и загубих моята душа. Със, казва, едно така
лекота, героична, изгубва душата си. Душата, казва той, е едно толкова неуловимо нещо, толкова непотребно понякога и понякога пречещо,
че по отношение на тази загуба, аз не изпитах някакво усещане. Това беше все едно, че си бях загубил по време на разходка визитната картичка.
Той играе със сатаната, губи душата си и го усеща това лежерно, като седно, че по време на разходка си загубил визитната картичка. после
продължават да си говорят за вселената, за сътворението, за бъдещето унищожение на света, за голямата идея на века, т.е. за прогреса си
говорят и най-накрая негове височество, както той нарича своя събеседник, започна от така коментира лошото си отношение
към суеверието, Сатаната не обичал суеверието и му казва така, му признава, че се е страхувал лукавия по отношение на
своята собствена власт само от едно нещо. Само веднъж се оплашил за своята собствена власт. Това е
било един път, когато чу един проповедник, който бил полмен от своите събратя, да се провикне от амвона. Кавички.
Скъпи братя, никога не забравяйте, когато чуете да хвалят прогреса на просвещението, че най-голямото лукавство на дявола е да ви
убеди, че не съществува. Крайна цитата. Т.е. този цитат, който ние цитирахме, не е пълен. Става дума, че никога не забравяйте, когато чуете да хвалят прогреса на
просвещението. тук. Тук Бодлер съвсем правилно свързва това забравяне за съществуването на лукавие с прогреса
на просвещението. Бодлер е бил наред с всичко друго и почитател на френския мислител Жозеф Деоместер, който е десен консерватор, опонент на френската
революция и на всяка революция. И в този смисъл разобличител на вярата в прогреса. Вярата в прогреса е примитивна плитка идея на 19 век
и Бодлер, както и Жозеф Деоместер, виждат, че тя няма дълбочна няма сила. Та тук споменава тази вяра в прогреса
на просвещението. И в тази връзка най-голямото локасто на дявола е да ви убеди, че не съществува. Защото в прогресивския проект, в който ние продължаваме
да живеем, ние да не сметаме, че проекта на 19 век, вярата в прогреса и в просвещението, че той е преодолян. Не! Не! Въпреки, че тази вяра
на няколко пъти се проваляла, като започнем с Първата световна война, която произтече именно от най-тъй наречените прогресивни държави в най-прогресивния континент.
Най-прогресивния континент, разбира се, според това повърхностно нение е Европа. Водещите най-прогресивните, най-умните, най-напреднаните в просвещението държави
по това време са били, разбира се, Англия, Франция, Германия, Австрия, Русия, Италия. Точно тези държави без никакъв истински повод
осъществяват тази чудовищна касапница, която е първата световна война и която на първо място унищожава тях самите. Те са авторите на тази катастрофа и главните потърпевши
от нея. нито една от европейските държави не измъква от първата световна война дългосочна полза. Повечето рухват, но и Великобритания, която
привидно излиза победителка всъщност е част от победените. Тя съсипва своята световна мощ, която до тогава може да кажем, че е била в асцендент, а
след първата световна война започва да запада. Този прогрес се проваля с първата световна война. Той се проваля напълно със идването на фашизма
в Италия и на нацизма в Германия. две от тези свърх просветени държави. Италия родината на Ренесанса, Германия родината на Гёте, Бах,
Шилер, Бетховен и Одата на Радостта на най-големите уш-философи Хегел, Кант, Шопенхавер и другите. Точно в тази Германия на власт идва
най-ирационалното, най-просташкото, най-плебейското учение, учението на Хитлер и Гёбелс. Но то завладява изцяло умовете и сърцата на тази уш-процветена Германия
и я довежда, разбира се, до катастрофта. Въпреки това, прогресийският проект продължава да владе умовете на Запада, а оттами на света, защото Запада продължава да диктува мисленето в света, както знаем. Прогресийският проект
на комунистите рухна в 90-те години, края на 80-те, началото на 90-те години рухна в Съветския съюз и въпреки това ние продължаваме да вярваме в цялата парадигма
започваща от ренесанса и до ден днешен, която крайна сметка е парадигма на прогресизма, в която лукавие не съществува. Защото ако той съществуваше, значи има грях.
Ако има грях, значи ни трябва да внимаваме какво правим. и в центъра на нашия светоглед и на нашия живот трябва да бъде отношението ни към греховната ни природа, спасението ни от
греха първородния и от нашите многобройни лични грехове. Това трябва да бъде в центъра на общественото съзнание, а то е избутано в периферията все едно, че не съществува. Все едно, че греха не съществува. защото какво означава,
че лукавия не съществува. Това е все едно, че греха не съществува. Ние отричаме координатната система, в която има добро и зло. Това е Сатаната не съществува. Злото не съществува. Това е прогресивския проект. Няма зло. Има природа,
стихии, материя, съзнание, борба между тях. И по някакъв начин добро е това, което съществува. Силното, прогресивното. имаме прогрес, значи някой печели състезанието. Е, този, който печели състезанието,
той е верния, той е правие. Защото нямаме отвъден критерий за добро и зло. т.е. Т.е. Нямаме абсолютно добро, Бога и абсолютно зло, лукавие. Ето това е накратко контекста
на този иначе верен афоризъм, но контекста му до някъде го, можем да кажем, отслабва. защото след като провежда този разговор с лукавие,
в крайна сметка лукавие, така се казва разказа, щедрия играч. Лукавие накрая му казва така. Казва, аз казва, искам да компенсирам тази невъзметима загуба. която вие
осъществихте по отношение на вашата душа и ви давам залога, който вие щяхте да спечелите, ако шансът беше на ваша страна. А именно възможността да успокоите
или дори да победите през целият ви живот досадата. която е извора на всички ваши болести и на всички ваши жалки прогреси.
досадата. Понятието може би на френски е малко по-различно, но горе-долу съвпада лънюи. На френски означава досада, но има едно малко по-голямо,
по-широко значение, включва може би малко и малко и унинието като грях. И така или иначе Сатаната,
това е нещо като Мефистофел и Фауст, той обещава на автора, на Бодлер, че ще му компенсира загубената душа, плащане, плаща за душата, както Мефистофел
плашаше на Фауст. Впрочем, темата за Фауст и Мефистофел по това време е била много актуална. Знаем операта на Шарл Гуно, Перлиоз пиша на тая тема, изобщо имало е доста умулане за това как да си продаваш душата.
цената, която щедрия играч фактически плаща без никога да го кара. Той е спечелил комара. Но въпреки това плаща на Бодлер тази цена да го помага всячески да избегне
досадата, която е главния извор на неговите страдания. и когато автора се прибира вкъщи, преди да заспи, той бил възхитен от това щастие,
което го е постигнало. Как така? Изгуби всичко. И накрая ти дадоха безплатно един вид да победиш досадата. Помощ от сатаната. Да победиш досадата. Аз казвам,
не може да вярвам на такъв чудно щастие. И като си лягах, като си правих молитвата от един глупав навик, повтарях в полусънно
състояние. Господи, Боже мой, направи така, че дявола да удържи на думата си. И така завършва въпросния разказ. Можем да кажем, че в контекста на разказа този афоризъм
много олеква. Бодлер в крайна сметка диагностицира своят главен проблем житейски с досадата. На него му е досадно. И търси да пребори досадата и я преборва с греха. С
разврата, с опиума, с всички тези сатанински средства, впрегнати в борба срещу главния враг досадата. Сега, досадата и унинието, ако ги съберем заедно,
са, разбира се, нещо греховно само по себе си и в този смисъл страшно, проблематично, но да сведеш смисъл на живота си, да борба с досадата, с всички средства, това е доста повърхностно, това е доста, можем да кажем,
следено до сетивно страстните страни на човешката психика, но не и до духовността сама по себе си. Тоест, Бодлер остава от сам духовността. Макар и четящ
Жозеф Диоместър, който е обеден католик и в този смисъл той е знаел за греховността като главен проблем на човека, но той я пренебрегва, маргинализира, препраща лукавия
в небитието и възприема греховете като средство, един грех като средство срещу друг, разврата срещу унинието. Тази търговия е
пагубна. Това е клин-клин избива, последния остава. Полза няма от такава борба срещу злото под формата на досадата или унинието. В този смисъл Бодлер някакси в
своята твърба до голяма степен обезмисля иначе тълбок и измислен афоризъм, който е извлечен от твърбата. Другото нещо, което ще разгледаме и което
повтаря същата схема е увода към цветя на злото. към цветята на злото. Това е на стихотворение, знаменито, което се казва към читателя. И то започва така. Аз ще направя един превод,
който е прозаичен, защото българските преводи са слаби до сегашните, а в името на римата те жертват смисъла. Аз пък няма възможност да се занимавам сега с поетичен превод. Точно на той поет
не ми се занимава. Самото занимание, можем да кажем, с такава поезия, с такова творчество, не е полезно. За това само го маркираме като съдържание. И така,
как започва това сте отворение? Невежество, заблуда, скъперничество, грях, владеят духовете и работят телата ни. И ние храним своите мили
огризения, тъй както просеците гадините по тях. Греховете ни са упорити, покаянията пошли, подли, извинете, греховете ни са упорити,
покаянията подли, за самопризнанията си искаме тлъста плата и весело се връщаме към калния си път с надежда
да измием с долен плач петната. Връз ложето на злото сатаната три велик духъни омагиосън люлее непрестанно
и благородния метал на нашата воля съвсем се изпарява от този вещ химик. Дяволът е този, който ни дърпа конците.
Сред мерзки предмети намираме чар и всеки ден към ада слизаме с една крачка без ужас посред тъмни ните
зловонни. Виждаме, че в тези няколко куплета Бодлер ясно, съвсем ясно постави диагнозата на греховния свят, в който той живее, в който ни живее. Невежество, заблуда, скъперничество,
грях, владеят духовете и работят телата ни. греховете ни са упорити, покаянията подли и весело се връщаме към калния си път. Върз ложето на злото сатаната три велик,
духа ни омагиосан люлее непрестанно. Дяволът е този, който ни дърпа конците. Сред мерзки предмети намираме чар и всеки ден към Ада
слизаме с една крачка. Без ужас посред тъмнини зловонни. Вярно ли е всичко казано до тука? Вярно е. Напълно е вярно. И ние очакваме от поета,
това е негов манифест, това е предисловието към цялата му стихостобирка, към книгата на неговия живот, книгата, която е писал цял живот. Това не е случайно стихотворение.
започва с една напълно вярна диагноза за греха и за злото, в което ние живеем. И после изведнъж минава към своята тема за досадата.
Преди това хвърля няколко ярки образа. Като мравунек пълен с милиони глисти в главите ни пируват безброй
безове, щом дробове разтворим, смъртта слиза в нас, река подземна, пълна стонове неприве няколко нечисти. Най-накрая,
след като избурява всички грехове, след скверния зверилник на нашите пороци, има казва един ужасен и безчестен, това е досадата. стига си до своят лайт
мотив. Впрочем, за тази досада той неведнъж говори в самата стихотбирка. и накрая завършва така досадата. Измежу всички тези грехове
казвам един, който е най-ужасен, ужасен и безчестен. Със една прозявка само ще глътне този свят досадата. Досадата. В окото хашишат гложди
сладко, санува ешафоди като пуши наргиле и ти си близък с нея, с чудовището, нежно, читателю притворен, мой двойнико, мой братко. Това е края
на стихотворението към читателя. Последният стих, читателю притворен, мой двойнико, мой братко, е много често цитиран, може би най-често цитиран от това стихотворение. Един вид, след като е описал всичко,
това Ботлер елегантно, риторически ни включва и нас като един притворен но двойник на автора, брат на автора. И ние един вид сме
като него. И ти си като мен читателю. Той те хваща за ревера и те разтърсва. И ти си като мен. но отново да се върнем на това стихотворение.
Започвайки с една можем да кажем макар и римо-католическа, но вярна критика на порочния свят, на греховния свят, който ни е живеем, с какво завършва автора. Той не завършва
с изхода от света. Какъв е изхода? Покаянието, разбира се. Преобразяването на човек. по Божия образ и подобие. Бодлер знае катехизиса на римо-католическата църква. Той го учил и в Лицея
и в Лион и насякъде. По това време в френските училища все още са се учили тези неща. Разбира се, има го и в литературата, и в проповете, и в храмовете. Когато той казва, че чул един проповедник,
а Сатаната се оплашва, когато чул един проповедник от Анвона да казва, нищо чудно този афоризъм за най-голямото лукавство да е измислен от Бодлер, а да е чуд от някой реален проповедник в храма.
Ние не знаем. Но така е, че Бодлер е знаел за какво става дума. И вместо да отиде към покаянието, той отива към борбата срещу един грех с помощта на всички други грехове. Това е точно декаденството.
Това е точно този стил на живот на покалнатите поети, на развата, на промискоитета, на всепозволителността, на търсенето на новото. Да, това също е много важно. За да се избяга от досадата, търсиш новото. Дали ще го търсиш
в екзотични пътувания? Дали ще го търсиш в екзотични изживявания? чрез хашиша, чрез опиума и така нататък. Дали ще го търсиш през някакви перверзии? Но така ли е, че това е новото? Новото.
Култа към новото. Впрочем, новото по това време вече е основен естетически критерий във Франция и все повече става такъв. Когато идват импресионистите, те са
преди всичко носители на новото срещу старото. После, когато идват следващите изми, всеки един от тях развява флага на новото. Така, че новото е опит на потъналия в греха
декадент да избяга от скуката, от досадата. И можем да кажем, че куца самата поезия на Бодлер от тази битка с досадата.
Това е много дребна битка. Това не е битка с греха като такъв, а с един от греховете с помощта на другите. в този смисъл това не е героично оплъчване. Дори не и
можем да кажем класическата поезия, която забравяше за лукавия, но поне се радваше на творението. Това вече не е по силите на декадента. в него няма радост, в него и няма
тази можем да кажем детинска енергия, която има, да кажем, о Пушкин, о родените поети от класическата школа. не. Вече е изчерпано
това нещо и идва умората, досадата и известно време, няколко десетки, може би и сто, може би и сто и пидесет години, тази досада ще бъде борена с призрака на новото.
Той е призрак. Първо, това не е нищо ново, само добре забравяно старо. Новия грех е бил известен и преди хиляда години и преди 2000 години. Няма да изненадаш, никого с нови грехове и с нови перверзии. Те само се пакетират
по нов начин и което е по-лошото и по-пагубното. Те се легализират в днешно време, за съжаление, но те са си пак старите перверзии, старите грехове от памти века. Така че можем да кажем, че в този
манифест на стихосбирката поета, както и беше в разказа за свещата му със Сатаната, пак имаме едно проваляне, поетично. ние не говорим за духовно. Духовното е априори.
Но тъй като поет се проваля, защото тръгва също много дребен враг до Сатаната. Това не е греха, а един от келнерите на греха. Много е издребняла битката
на Бодлер, която следва, разбира се, в тази стихосбирка. Ние със стихосбирката Цветя на злото няма да се занимаваме. Във времето, когато я прочетах за първи път, аз бях много впечатлен. Това беше в моето юношество.
Бях впечатлен най-вече, защото я прочетах, може да кажем, наведнъж. А това е много важно. Да не четеш 5 стихотворения днес, къпак след 5 месец, други 5, тогава тя се разпада. Но когато се чете като цяло, ти намнизаш в света на един поет
и усещаш как със Словото той изгражда един свят. това Бодлер го е постигнал. Той с словесната си дарба успява да създаде един свой свят и ти вече го познаваш по звъна на неговите стихове, по
тематиката, по гледната точка, по образите. Има един Бодлеровски свят, който той създава в Цветята на злото. Но този свят не е добър, този свят не е красив, този свят е
точно декадентски. Съвсем правилно Бодлер е определен като прокълнат поет, като декадент. Това е наистина така. той не е покаян. Дори в края никъде
нямаме едно сечко творение, където да имаме добрия разбойник, който на края на живота си да се обърне да каже аз живях зле, живях неправилно,
прости ми Господи. Това не го намираме в писаното наследство на Бодлер. Дай Боже да го имаме в неговите последни мигове, житейски. Но в творчеството не, в Цветата на злото никъде нямаме покаяние.
Разбира се, имаме човешки чувства, имаме милосърдие, да, появява се към той въвежда градския пейзаж, въвежда страдащите нещастници, но той не е пръв, който го прави.
разбира се, това са го правили мнозина преди него, така че до някъде можем да кажем, че плаща дам на обичайните теми на тогашната поезия. От цялата си госбирка обаче ние ще се спрем
на най-важното, по-важно от манифеста към читателя, а именно на заглавието. Сега, защо това заглавие е важно за нас. Цветята на злото. То е важно, защото именно
със своето римо-католическо възпитание, с това, което е чел, Нюместер и така нататъка. Бодлер усеща проблематиката на естетизма, а именно противовречието между красивото
и доброто. Красивото не винаги е добро. Имаме красиво зло. красотата би могла да бъде яхната от злото. Да бъде използвана от злото. Той самия,
Бодлер, се определя като естет. Той в едно знаменито писмо до майка си казва, че казва, аз винаги съм смятал, че
литературата и изкуствата преследват една цел, независима от нраствеността. Така, че и в същото писмо той казва така. Тази книга казва, че ето
заглавие казва всичко. Цветята на злото. Това заглавие казва Бодлер казва всичко. Така, че ние не само виждаме това заглавие
като е глематично, и самия автор го е виждал така. И това разграничаване между красивото и доброто е много важно и много принципно. Защото
ние много често се подлъгваме по красивото, което обаче е инжектирано с отрова. И много често Лукавия ни
олавия чрез опаковката, красивата опаковка, а вътре отровата. Това, впрочем, е и ключов проблем на изкуството въобще, защото
изкуството борави с красивото. Не само с красивото, но е много силно, когато борави с красивото. и когато това красивото
е впрегнато в каляската на злото, тогава изкуството става изключително токсично. Тогава ние поемаме отровата. Да не забравяме,
че така е било още в райската градина. Когато Лукавия съблазнява Адам и Ева и именно ги съблазнява с две неща.
Разбира се, от една страна той му обещава познание, но от друга страна Ева вижда в забранения плод нещо приятно за очите. Тоест красотата е
пряко замесена в първородния грех. Ако този плод беше неприятен, беше нещо, което е отблъскащо за сетивата, тя
нямаше да се положи. Но понеже приятно звучите, затова посяга към него. във новия завет думата красота
се използва само един път в целия нов завет. и то как се използва. Това е много показателно. Това е
в първото съборно послание на светея апостол Петър, в трета глава, където той говори съвети дава за мъжете, но и за
жените. И казва така за жените. Вашето украшение да бъде не външно сиреч, плетене на коси, кичане със злато или обличане в премени,
а вътрешно скрития човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е дъргоценно пред Бога. Единственият случай,
в който се говори за красота в Новия Завет е нетленната красота на кроткия и тих дух, което е дъргоценно пред Бога. И става
дума през цялото време за вътрешното. Никъде в Новия Завет нямаме учение за външната красота, а за вътрешната.
В Стария Завет по-често се използва това, но много често в съчетанието слава и красота понякога става дума за Бога, понякога за човеки,
но така ли в Новия Завет това нещо отпада и красотата се споменава само като вътрешна, нетленната красота на кроткия и тих дух,
което е дъргоценно пред Бога. Нещо повече, в първото послание на свети апостола Йоанн, благослов, се казва така, защото
всичко, що е в света, походта на плата, походта на очите и гордостта житейска, не е от отца, а от тоя свят. този свят е противопоставен на
Бога, на Царството Божие, на нашето истинско предназначение. И този свят създава походта на плата, походта на очите и гордостта житейска.
походта на очите. Какво означава походта на очите? Разбира се, е свързано с красотата. Но красотата на света не красотата на Божието
творение като Божие творение, т.е. не красотата, чрез която ние съзерцавайкия, да съзерцаваме твореца, а красотата като
поход на очите, красивостта. Това е много важно, да имаме предвид тази поход на очите. Това как очите се съблазняват от
красивостта. Красивостта на тялото, красивостта на жеста, красивостта на гласа, красивостта на твърбата, на всяко нещо. Красивостта, а не
нетленната красота, която е у Бога и която ние ще постигнем в Цасото Божие. Там всичко е прекрасно. Но и чисто заедно
с това не е инжектирано с отровата на света. и тук ние стигаме до важния образ цветята на злото. Защото ние много пъти
си представяме злото като нещо грозно. Впрочем, в иконата Лукавия и неговите служители винаги са представени отвратителни,
грозни и правилно. Но в живота злото много пъти не се явява чрез ангелския образ, чрез красивост, чрез чучелото на красотата. Тя е
външна, тя е поход на очите, но тя съществува. Тези цветя на злото, красивостта на злото е една реалност.
и ние трябва да сме много трезви и много окати, за да виждаме къде ни съблазнява походта на очите, къде
ни съблазнява Лукавия чрез красивостта. Това е много важна тема, защото можем да кажем, че нашия
губрата ежедневният човек, ние в ежедневието не се замисляме много на тая тема. Ние казваме, ами красиво е, сега, каквото ви да кажеш,
красиво е. Тази кола, тази къща, красиво е направена. Тази жена красива, тази картина е красива, тази градина
е красива и така нататък. И не се замисляме в какъв контекст е включена тази красота. Дали тази красота
е от лукавия или от Бога? Дали дори и от Бога е красотата, защото в Рае всичко е от Бога, дали
тя не е използвана от лукавия, като поход на очите? в този тази в този смисъл цялото изкуство, което
ние се наслаждаваме на поезията, на музиката, на изобразителното изкуство, кое от тях е от Бога и кое
е от лукавия, кое е от ровно? Ние много рядко се усещаме, когато общуваме с естетически творения, особено
в областта на изкуството. но и не само в областта на изкуството, в областта на рекламата, да кажем. Много пъти ние се оставяме да ни води една поход
на очите и не си даваме сметка, че зад това стои кукловод, който те пленява. Пленителни казваме образи, ама израза е
много точен. Нас ли ни пленяват чрез цветята на злото, чрез естетиката, чрез красотата, използвана от
задколисния кукловод? Това е ключов въпрос. Цялата история на изкуството стои, можем да кажем, неосмислена от гледна точка на
истинското християнско учение. И ние много често, много често се кланяме на походта на очите,
наричайки велико изкуство. Художествена литература, кино, скульптура, живопис, музика. Ама казва много е красива. Да,
ама талантлива. Да, гениална. Да, но кой стои зад нея? Кой стои зад тези цветя на злото? И можем ли
ние да разпознаем една творба на изкуството? Кога е цвета на злото и кога не е? И кога е цвета Божия? Ами,
можем, разбира се, и с това специално трябва да се занимаваме, да различаваме духовете. Защото ако ние това не го правим, ако ние приемем, че всяка красота
е от Бога, тогава ние сме в ролята на Бодлер, който е изиграно от Лукавия, който му е взел душата и той не е разбрал, помисля, че си е
загубил визитната картичка. Така ще станем ние безчувствени и нечувствителни към духовното. Ще сведем всичко до душевното, ще сведем всичко до светското,
а в светското е красота и битка срещу скуката и срещу досадата. с всички средства. Разбира се, повечето от тях пленителни. Така, че тази тема за
цветята на злото, за естетизираното зло, за красивото зло е изключително важна тема и тя трябва да бъде централна и за
образователната система, защото ти не можеш в неделното училище да развалиш магията, която от понеделник до петък са внушавали
на детето, че тази естетика, тези стихове са прекрасни и те му влизат в съзнанието, влизат в паметта и го поробват, и го пленяват със своята поход на очите
със своята красивост, със своята измамност. Така че рубриката Цветя на злото ще вземем от Бодлер, а във бъдеще под тази рубрика ще се опитаме да разгледаме как Лукавия
се опитва да ни убеди, че не съществува в сферата на изкуството. Светоглед Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по радио Зорана